Loading

Лекции - ЛЕКСИКОЛОГИЯ - 1

Свали лекциите от тук: PDF download from http://knigi.spasete.me



ЛЕКСИКОЛОГИЯ. ЛЕКСИКОЛОГИЯТА КАТО НАУКА. ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И ДЯЛОВЕ НА ЛЕКСИКОЛОГИЯТА

Лексикологията е раздел от езикознанието, в който се изучава речниковият състав на езика, неговата лексика. В предмета на лексикологията вли-
зат: определянето на думата като основна езикова единица, изясняването на връзката между лексикалното значение на думата и понятието, разгра-
ничаването на отделните видове лексикални значения. Лексикологията включва изучаването на редица семасиологични проблеми, т.е. проблеми,
свързани със смисъла, със значението на думите, с тяхната способност да обозначават едни или други явления от извънезиковата действителност.
Една от основните задачи на лексикологията се състои в определяне на видоветe системни отношения, съществуващи вътре в различните групи
лексика, установяване на техните обективни семантични признаци, които обединяват или противопоставят думите (в определени техни значения).
Лексикологията (както и всяка езиковедска дисциплина) се дели на синхронна (съвременна) и диахронна (историческа). Пред синхронната и
пред диахронната лексикология стоят, естествено, различни задачи.
Лексикологията на съвременния български език изследва речниковия
състав в неговата стилистична диференциация, изучава отделните тема-
тични и лексико-семантични групи думи, тяхното отношение една към
друга и съотношението между отделните единици вътре в групите.
Изследвайки лексиката на езика в нейните системни отношения, лекси-
кологията отчита, че като обозначения на предмети и явления от извъне-
зиковата действителност думите, естествено, отразяват и връзките между
предметите и явленията в самата действителност. Едновременно с това ду-
мите представляват единици на езика – между тях съществуват и специ-
фични езикови връзки: те се обединяват в определени лексико-семантични
групи.
Всички думи се намират в определени отношения с други думи. Една
от главните задачи на лексикологията се състои в изясняването на се-
мантичните противопоставяния между тях. Именно противопоставянето и
съпоставянето на значенията на различните думи прави възможно разгра-
ничаването на съществените семантични признаци, които определят зна-
чението на отделната дума.
Възможността за съчетаване на една дума с други е тясно свързана с ней-
ното значение. За многозначните думи именно съчетаемостта определя в
какво значение ще се употреби думата.
2
Лексикологията изучава също устойчивите словосъчетания, които
представляват съставни наименования на отделни предмети и явления и
могат да се разглеждат като еквиваленти на думи. Тези словосъчетания се
отнасят към фразеологията, която се включва в лексикологията като един
от нейните дялове.
Предмет на изследване на историческата лексикология е историята на
думите, формирането и развитието на лексиката, семантичните изменения
в различните групи думи.
При изясняване историята на отделни думи и групи думи се отчитат
както собствено езикови, така и извънезикови (екстралингвистични) фак-
тори. Непосредствената връзка на лексиката с извънезиковата действител-
ност се обуславя от това, че появата на нови понятия води до попълване
на речника с нови обозначения на тези предмети и понятия; начините за
обозначаване, т.е. начините за номинация, в повечето случаи се определят
от лексикалните ресурси, с които разполага даден език, и лексико-семан-
тичните отношения, които съществуват в езика в една или друга епоха.
Най-важните задачи, стоящи пред лексикологията, са следните: изслед-
ване на системния характер на лексиката, съотношението между значение
и понятие, между лексикално и граматическо значение, изучаване на раз-
личните фактори за лексикалните промени, тенденциите за развитие и т.н.
; заедно с това се изследват различните групи лексеми и фразеологични
съчетания в книжовния език и в диалектите, изследва се формирането им,
както и по-нататъшната им съдба.
Важна част от работа на специалистите по лексикология е съставянето
на различните видове речници.

ДЯЛОВЕ НА ЛЕКСИКОЛОГИЯТА

1. Лексемологията изучава думите като знакови единици и техните
взаимоотношения в речниковата система.
Думите се класифицират по различни признаци, изучават се законо-
мерностите в речника на езика във връзка с нуждите на обществото и
културното развитие на народа.
Лексиката се разглежда откъм произхода на думите – дали те са до-
машни или чужди, и ако заети от други езици, от кои точно езици са заети;
откъм актуалността на употребата – остарелите думи (архаизми и исто-
ризми), новите думи (неологизми и оказионализми); разглеждат се и из-
точниците за попълване на речника.
Лексемологията се занимава и с проучване на лексиката откъм сфери-
те на употреба (диалектна, жаргонна, специализирана лексика), както и
със стилистичното разслоение на лексиката (разговорна, художествена, на-
учна и т.н.).
3
2. Семасиологията изследва значението на езиковите единици, интере-
сува се от отношението между лексикалната единица и нейното значение, от
връзките между различните значения на една лексикална единица. Основни
теми тук са лексикалното значение на думата, отношението между форма и
значение, вътрешната форма на думата, основните типове лексикални значе-
ния, многозначността (полисемията), промените в лексикалното значение на
думата и причините за тях, ролята на преносимостта в процеса на семантич-
ните изменения, формалните и семантичните отношения между думите
(омонимия, паронимия, синонимия, антонимия). Предмет на семасиологията
са и такива понятия като семантично поле и семантична парадигма.
3. Ономасиологията проучва начините, по които става именуването на
понятията, и чрез тях – на предметите и явленията от действителността. В
обекта на ономасиологията се включват такива въпроси като отношение
между думата, от една страна, и денотата и сигнификата, от друга страна,
принципите на именуването, пораждането на името и неговата зависи-
мост от понятието за назовавания обект, ролята на семантиката за формал-
ната страна на думите
4. Ономастиката е наука за собствените имена като езикови едини-
ци.Този раздел на лексикологията разглежда собствените имена като вид
лексика с индивидуално значение, съществуването им като система за на-
зоваване на единични обекти, пораждането на ономастичната лексика и
нейното състояние в определени периоди на историческото развитие на
нацията с промените в нея, принципите на именуване със собствени имена
и неговите обективни и субективни мотиви, възникването и образуването
на имената, навлизането на чужди собствени имена и тяхното приспособя-
ване към българския език, новите тенденции при именуването и т.н.
Ономастиката, от своя страна, има своите раздели: антропонимия –
занимава се с личните, бащините, фамилните имена, с прякори, прозвища
и псевдоними; зоонимия – проучва индивидуалните имена на животни;
топонимия – имената на местности; хидронимия – имената на водни
обекти (реки, езера, блата); ойконимия – имена на селища; космоними
(астроними) – имена на небесни тела и т.н.
5. Фразеология – изучава устойчивите словосъчетания (фраземи, фра-
зеологични единици, фразеологизми). Фразеологизмите не се образуват в
непосредствения процес на езиковото общуване, а се възпроизвеждат като
готови речникови единици с единна семантика, която не произлиза пряко
от семантиката на образуващите ги думи. Фразеологичните единици се
изучават от различни страни, като най-сериозно внимание се обръща на
структурата, семантиката и емоционално-оценъчната им натовареност.
Особено внимание се обръща на степента на семантично срастване между
компонентите им.
6. Етимология – научна дисциплина, която се занимава с произхода на
лексикалните единици и техните първични значения, с връзките им със
4
сродни думи в близки или по-далечни родствени езици. Етимологията се
опира на данни от писмените паметници от миналото, върху материали от
топонимията и диалектологията на българския език и езиците на съседни-
те народи; тя си служи със съпоставки между родствени езици от различ-
ни периоди на развитието им. С научните методи на етимологията се възс-
тановява лексикалния състав на славянския и на индоевропейския прае-
зик, търсят се лексикални следи от езика на прабългарите и други древни
народи, населявали Балканския полуостров.
7. Лексикография – дял от лексикологията, който се занимава със съ-
бирането, обработката, тълкуването, характеризирането и представянето
на лексикалните единици в различните типове и видове речници. Това е
научна дисциплина с теоретико-приложен характер. Изготвянето на реч-
ниците – лингвистични и енциклопедични, едноезични, двуезични и мно-
гоезични, тълковни, етимологични, фразеологични и др. – е отговорна за-
дача, за осъществяването на която е нужна сериозна теоретическа подго-
товка и добра методологическа основа.

ЛЕКСИКАЛНИ ЕДИНИЦИ

1. Лексемата е обобщена, инвариантна езикова единица, която функ-
ционира реално в езиковата система във вид на различни свои формални
(лексико-граматически) и лексико-семантични варианти (алолекси). Лек-
семите биват прости (дъб, зелен, играя), сложни (коминочистач, национал-
ноосвободителен) и съставни (смея се, почивам си). Делят се също на неп-
роизводни (кон, вода) и производни (конски, воден), домашни (ден, земя) и
заети (фиксинг, акция) и т.н.
В езиковедската литература съществуват стотици дефиниции за лексе-
мата, но все още няма такава, около която да се обединят всички езикове-
ди. Все пак, като се формулира дефиниция за лексемата (думата) се имат
предвид обикновено три основни характеристики – материална същност,
граматическа оформеност и семантика.
И така, една от възможните дефиниции за лексемата е следната: ос-
новна лексикална единица, състояща се от звуков комплекс (1 звук или
комбинация от няколко звука), носител на едно или няколко лексикални
значения и отговаряща на определени граматически изисквания (принад-
лежност към дадена лексикограматична група със съответните грамати-
чески значения).
2. Собствено име – [според В. Вътов] дума или словосъчетание, назо-
ваващи единичен елемент от действителността. Ако лексемата назовава
цял клас еднородни предмети (стол – всички столове, съществуващи по
света; храст – всички видове храсти и т.н.), собственото име назовава
единичен, конкретен обект (Иван Петров – име на човек, Велико Търново
5
– име на населено място; Янтра – име на река; Мурджо – име на куче;
Конфедерация на независимите синдикати – име на обществена органи-
зация и др. под.).
3. Фразема (фразеологизъм) – устойчиво словосъчетание с единно, ця-
лостно значение, резултат от семантичната трансформация на лексемите,
изграждащи неговата структура. Според Ст. Георгиев (Енцикл.) фразеоло-
гичните съчетания са аналитични, описателни лексикални единици, чието
лексикално значение е тъждествено с лексикалното значение на отделната
дума, но се отличава от него със своята образност и експресивност. Фразе-
ологизмите се образуват по различни структурни модели, напр.: глагол +
съществително: опирам пешкира, опъвам петалата; прилагателно + съ-
ществително: авгиеви обори, троянски кон; съществително + предлог +
съществително: гнездо на оси, зоната на здрача и т.н. Фразеологизмите се
различават помежду си и от семантично гледище, напр. по степен на срас-
тване между компонентите. Във фразеологични съчетания като горя от
нетърпение и върви ми по мед и масло съставящите ги думи не са тясно
свързани помежду си, тъй като с преносна употреба е само единият ком-
понент, докато в изрази като през куп за грош и ахилесова пета семантич-
ното срастване между компонентите е максимално.
4. Семантично (структурно-семантично) поле – група лексеми от
един и същ лексико-граматичен клас (от една част на речта), с общи приз-
наци в семантиката. Това е надлексемна и надфраземна единица, която е
съвкупност от единици с типова еднородна семантика. Полето се обособя-
ва според номинативното значение на лексемите и фразеологизмите, вли-
защи в него. Такива съвкупности образуват напр. прилагателните за цвят
(зелен, червен, син, жълт, кафяв), глаголите за движение (движа се, вър-
вя, ходя, бягам, тичам), съществителните за родство (брат, сестра, бра-
товчед, зълва, снаха, баджанак) и др. под. Обединяването в полевата
структура става чрез един доминантен признак, който е общ за семантич-
ното поле. Значението на всяка отделна дума от полето включва този общ
доминантен признак, който, от своя страна, обединява около себе си оста-
налите частни, елементарни признаци в едно общо цялостно значение
(лексикалното значене на думата).
5. Семантичен парадигматичен ред. Това е верига от лексикални еди-
ници, които имат общи елементи в семантиката, но се противопоставят по
това, че между тях има повече или по-малко съществени семантични раз-
личия. Това означава, че парадигматичните редове съществуват в рамките
на семантичното поле. Семантични парадигматични редове образуват си-
нонимите, антонимите, хипонимите, партонимите, типонимите.
Синонимите са думи с различен звуков състав, но близки по значение
(хубавица, хубавелка, красавица, сладурана).
Антонимите са думи, които се противопоставят по значение на базата
на един общ семантичен признак (богат : беден; голям : малък).
6
Хипонимите са думи, които образуват парадигматичен ред по общо
родово или видово значение и неговата разчлененост по частни, индиви-
дуални значения, носени от различните значения, напр.: растение: дърво,
трева, зеленчук, водорасло; животно: овца, крава, лисица и т.н. Тази па-
радигматична подчиненост може да бъде и многостепенна: от родова към
видова; от видова към индивидуална семантична разчлененост, напр.:
растение : дърво : овошка : череша.
Партонимите изразяват семантични отношения на думите за частич-
ност спрямо думите за общност, т.е. отношение на частите на цялото към
цялото (назовани със съответните лексеми), напр.: пръст : ръка, китка;
корен, клон, лист, ствол, вейка : дърво.
Типонимията се отнася до полевата обособеност на значенията и тях-
ното единство въз основа на общото (типово) значение, което съществува
във всяка от лексемите на полевата съвкупност. Типонимията е семантич-
но единство в границите на цялото семантично поле, което обединява ду-
мите от един и същ семантичен тип, например относителни прилагателни
за произход (вълнен, дървен, речен, габровски, родопски,български).

СЕМАСИОЛОГИЯ
ЛЕКСИКАЛНО ЗНАЧЕНИЕ

Като значеща единица думата (лексемата) представлява вътрешно единство
от лексикално и граматическо значение. Граматическото значение определя
принадлежността на думата към определен клас от думи (части на речта). То
обуславя общата категориална значимост на думата, особеностите на нейната
съчетаемост с други думи и нейните граматически форми. Граматическото зна-
чение на съществителните напр. включва категориите, род, число, определе-
ност, а на глаголите: лице, число, време, залог, наклонение и др.
Информацията, която една дума дава за предмети и явления от действител-
ността на фона на останалите думи в речниковия състав на езика, представлява
нейното лексикално или речниково значение. То е индивидуално за всяка една
дума. В него се съчетават, от една страна, предметната съотнесеност на думата
7
към явленията от действителността, и, от друга страна – характеристиката на
назовавания обект. Лексикалното значение се запазва (по принцип) във всички
форми на една дума, независимо от граматическите значения на думата (но пара
: пари; средство : средства; народ : народи!).
Най-общото значение, което има една дума във всички случаи на реализа-
ция при наименования на предмети от един и същ клас, се нарича лексикално
(речниково) значение. За да може да се разбере значението на думата, нейният
звуков състав трябва да се свърже с предмет или явление от действителността.
Думите не са произволни съчетания от звукове. Те предизвикват в съзнанието на
говорещия (слушащия) представа за това, което стои зад тях. Взаимната връзка
между думите, предметите и явленията и общоприетите знания за тях създават
условия за еднакво разбиране при общуване както у говорещия, така и у слу-
шащия.
Лексикалното значение съдържа в себе си названието на едно или друго яв-
ление (предмет, качество, отношение, действие, състояние), мисловния образ
или съдържанието на това явление, което е общо за даден езиков колектив.
В лексикалното значение на думата се отразява обективно съществуващата
действителност, за което не е достатъчна само връзката на конкретната дума със
съответния предмет от материалната действителност. В значението на думата се
отразяват общите предметно-логически връзки и отношения с лексикалните
значения на другите думи. Отделната дума е част от лексико-семантичната сис-
тема на езика и реализира своето значение в неразривна връзка с останалите
лексикални единици.
Лексикалното значение се определя и като семантика, смисъл на думата
или речниково, предметно или концептуално значение на думата.
В лексикалното значение на думата не се отбелязват само признаци на еди-
нични предмети (както е при собствените имена), а на цял клас предмети. Нап-
ример с думата книга назоваваме не само един конкретен предмет, една конк-
ретна книга, но и всички книги по света, т.е. цял клас еднородни предмети.
Назованият от думата предмет или клас предмети в широкия смисъл на ду-
мата е денотат (референт) на значението. Денотатът, отразен в думата, е ядрото
на лексикалното значение.
Денотатите могат да са реални или измислени, материални или нематери-
ални обекти от извънезиковата действителност – предмети, техни свойства, ка-
чества, действия, отношения.
Лексикалното значение по същество се изгражда на основата на такива
висши форми на отражение на предметите от обективната действителност като
представата и понятието. Представата е по-рано съхранен образ на предмет,
сцена, събитие, възникваща в съзнанието вследствие на припомняне. В езика
представата е свързана преди всичко със собствените имена. Понятието е логи-
ческа постройка, продукт на мисленето, висше ниво на обобщението. Понятие-
то се изгражда на основата на обобщението на най-съществените признаци на
предмета (по-скоро на група еднородни предмети).
8
Денотативното отражение, на което се основава лексикалното значение,
включва общите и отличителните признаци на предмета, като не е задължител-
но те да бъдат най-съществени за неговата характеристика, докато понятието се
изгражда именно върху най-съществените признаци.
Лексикалното значение и понятието, макар и да имат общи черти, са еди-
ници от различни равнища. Човек мисли с помощта на понятията, затова поня-
тието е логическа категория, докато лексикалното значение е езикова категория,
в чието изграждане участва и понятието, но в съчетание с други компоненти.
В лексикалното значение на думата се включват и емоционално-
експресивни и стилистични оттенъци. Допълнителните емоционални и сти-
листични оттенъци в значението (скъперник : скръндза; старец : дъртак; пиле
: пиленце) се определят като конотация (конотативни значения).
В лексикалното значение на думата могат да се отделят няколко компонен-
та, отразяващи различни семантични отношения:
а) способността на думата да изпълнява номинативна функция (т.е. да на-
зовава) – е денотативно отношение (отношението на значението към предметите
от обективната действителност);
б) връзката на значението с отразяваното понятие се нарича сигнификатив-
но отношение;
в) зависимостта на лексикалното значение на думата от лексико-
граматичните значения на другите думи, от лексикалната съчетаемост се дължи
на структурните отношения в лексикалната система на езика.

ОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ ФОРМА
И ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА

Лексемите (думите) са двупланови единици. Те съществуват в единство от
форма и съдържание. Това единство обаче не означава, че съществува някаква
пряка връзка между звукова форма и семантично съдържание. Ако беше така,
нямаше да съществува огромното многообразие от езици, които се говорят на
земята (между 2000 и 6000). Може би някога, в зародиша на цивилизацията, ко-
гато първите говорещи хора са започнали да разменят първите елементарни съ-
общения помежду си, такава връзка е съществувала, но с течение на времето, с
развитието на абстрактното мислене, тя е била забравена.
Наистина, следи от подобна връзка могат да се видят в детската реч, в която
котката се нарича мяу, кучето – бау, кравата – муу, но това е само едно помощно
средство при изучаването на родния език в началния му стадий, когато току-що
проговарящите деца се опитват да произнесат първите думички. Тези думички
се образуват всъщност на основата на звукоподражателните междуметия, един-
ствено при които на съвременния етап от развитието на езика може да се търси
връзка между звукова форма и семантика. Може би така се е зародил някога и
човешкият език – по пътя на подражанието на звуковете, издавани от живата и
9
от неживата природа. По-късно обаче простите подражания се заменят от по-
сложни комбинации от звукове, които вече не се свързват пряко с животно или
предмет, който да ги издава, по простата причина, че броят на издаващите шум
предмети е твърде ограничен, а названия трябва да получат и всички останали.
Още повече, че с развитието на езика се налага да бъдат назовавани и абстракт-
ни понятия, и действия, и състояния, и признаци .
И така, като се изключат немногобройните звукоподражателни думи от типа
на муу, мяу, тряс, пльок, кудкудяк и производните от тях (муча, мяукам, тряс-
кам, пльокам, кудкудякам и др. под.), в езика не съществува пряко отношение
между звуков комплекс и лексикално значение. Звуковият комплекс в устната
реч, както и съответното му буквосъчетание в писмената реч, е знак на означа-
вания от него предмет или явление от действителността.
Връзка между звуков знак и лексикално значение няма, но не може да се ка-
же, че формирането на звуковия знак има напълно произволен характер. Същес-
твуват определени фонетични закономерности, свързани с дистрибуцията и съ-
четаемостта на звуковете; звуковете, от своя страна, изграждат съставните части
на думата (нейното ядро – корена, словообразователните елементи – представки
и наставки, както и словоизменителните – окончанията).
Подборът на материалните средства за оформянето на езиковия знак (лексе-
мата) става по силата на действащите във всеки конкретен език закономерности,
които повече или по-малко се различават. Затова в различните езици един и същ
предмет може да бъде назован по различни начини (т.е. с различни звукови ком-
плекси; с различни словообразувателни средства).

ВЪТРЕШНА ФОРМА НА ДУМАТА

Както вече беше казано, превръщането на един звуков комплекс в значеща
езикова единица (лексема) не става произволно, а се подчинява на определени
закономерности, специфични за всеки език. Това означава, че лексикалното зна-
чение на думата е мотивирано.
Свързването на определен звуков комплекс с някакво лексикално значение
става на основата на един отличителен признак на денотата. Именно този отли-
чителен признак се нарича вътрешна форма на думата.
За съжаление, на съвременния етап от развитието на езика трудно може да
се мотивира лексикалното значение на всяка една дума. Думите, при които така-
ва мотивировка липсва, се наричат непроизводни, напр.: сол, бряг, коса, лек, син,
пея, пия и мн. др. Може да се каже, че всяка дума при своята първоначална поя-
ва в езика е мотивирана, но с течение на времето мотивировката се забравя, т.е.
вътрешната им форма избледнява. Обикновено се казва, че такива думи нямат
вътрешна форма.
По друг начин стоят нещата при производните думи. При тях има ясна сло-
вообразувателна и семантична мотивираност, т.е. налице е вътрешна форма. Та-
10
кива думи са напр. писател, писмо, воден, градски, белея се, веселя се.
Думите писател и писмо са образувани от глагола пиша в качеството му на
мотивираща дума. С прибавянето на съответния словообразувателен елемент се
образува нова дума, в семантиката на която се включва един от характерните
семантични признаци на мотивиращата дума, като не е задължително тоя приз-
нак да е най-важният. Именно този признак наричаме вътрешна форма на дума-
та.
Очевидно е, че двете думи имат една и съща вътрешна форма, но с добавя-
нето на словообразователните елементи се образуват две различни семантики.
Наставката -тел е деятелна и думата, образувана с нейна помощ, означава ‘чо-
век, който върши нещо’. Ако се съобразим с вътрешната форма, значението ще
придобие следния вид: ‘човек, който пише’. Това е значението, което е мотиви-
рано чрез вътрешната форма, но то още не е всичко. В думата писмо словообра-
зувателният елемент внася значението ‘предмет, резултат от някакво действие’.
Действието се подсказва от вътрешната форма, т.е. ‘писане’. А това вече означа-
ва, че най-общо значението на думата писмо е ‘нещо, което е написано’.
Да се върнем на думата писател. Със същата вътрешна форма (‘писане’) и
със същото най-общо лексикално значение ‘човек, който пише’ са още две ду-
ми: писач и писар, но те в никакъв случай не се възприемат като синоними на
писател. Получила се е специализация в лексикалните значения, която вече ня-
ма нищо общо с вътрешната форма.
1. Писател ‘човек, който пише художествени произведения’.
2. Писар (остар.) ‘човек, който изготвя документи’.
3. Писач (ирон.) ‘човек, който пише текстове без стойност’.
По същия начин можем да разграничим напр. писмо, писменост и писание.
Една и съща вътрешна форма ‘писане’, едно и също най-общо лексикално зна-
чение ‘нещо написано, текст’, но различни конкретни лексикални значения.
1. Писмо (в БТР са посочени 4 значения): (1) ‘лист с нещо написано на него
и предназначен да се прати или предаде някому’.
2. Писменост (2 значения): (1) ‘съвкупност от писмени произведения на ня-
кой народ или от някоя епоха’.
3. Писание:‘нещо написано, книга с писмо’. Свещено писание; библия.
Думите воден и градски са относителни прилагателни, образувани от същес-
твителните вода и град. Съответно тяхната вътрешна форма е свързана с лекси-
калното значение на мотивиращите думи ‘който се отнася до вода’, ’който се
отнася до град’. Семантичната специфика на относителните прилагателни е та-
кава, че лексикалното им значение се проявява само в съчетание със съществи-
телни, като основната им функция е да уточняват, да ограничават семантиката
на съществителните (водна пързалка, водни ски, водна чаша; градска улица,
градски човек, градски съвет), т.е. те са конструктивно обусловени.
Последните два примера са с глаголи, мотивирани от прилагателни имена –
белея се и веселя се с мотивиращи думи бял и весел. Вътрешната форма на пър-
вата лексема е свързана с белия цвят. В лексикалното значение на думата пък се
11
добавят такива компоненти като ‘голямо разстояние’, ‘контраст’ (останалите
предмети би трябвало да са тъмни на цвят), ‘привличане на вниманието’ (пред-
метът, който изпъква с белия си цвят, трябва да довинира над останалите). Вът-
решната форма на глагола веселя се пък е ‘наличие на добро настроение’, а лек-
сикалното значение – ‘участвам във веселба; правя си нещо весело’.
Както се вижда и от примерите, вътрешната форма лежи в основата на лек-
сикалното значение, което се получава, като върху нея се наслагват допълнител-
ни компоненти (за които вече стана дума).
Мотивираността, освен словообразувателна, може да бъде и семантична. В
такъв случай не се образуват нови думи, а нови значения на думите. Ролята на
вътрешна форма се изпълнява от признак, влизащ в прякото значение на думата.
Напр. език1 ‘анатомичен орган, намиращ се в устата’ и език 2 ‘подвижна част на
брава, която влиза в отвор на касата на вратата’. Признакът, мотивиращ пренос-
ното значение, е ‘продълговат подвижен предмет’. Тава е вътрешната форма, ко-
ято стои в основата на това преносно значение на думата език. В друго преносно
значение, което виждаме в съчетанието огнен език, може да се мисли за друга
вътрешна форма, а именно ‘червеният цвят’.

ОСНОВНИ ТИПОВЕ ЛЕКСИКАЛНИ ЗНАЧЕНИЯ

Думата има различни типове лексикални значения, които в своята съвкуп-
ност образуват нейната смислова (семанична) структура. Лексикалните значе-
ния на думата са вътрешно свързани и се намират в единство помежду си.
Основно в семантичната структура на думата е нейното предметно-
логическо (номинативно) или веществено значение, с което тя предава изразя-
ваното от нея понятие. Предметно-логическото значение на думата е най-
устойчиво и служи за възниквания на други значения и употреби. Обикновено в
речниците то се посочва като първо или основно. От него могат да възникнат
производни значения по пътя на преносната употреба.
От историческа гледна точка лексикалните значения могат да бъдат разг-
леждани като съвременни и остарели (историзми и архаизми).
Може да се говори и за етимологическо значение, т.е. най-старото (първич-
ното) значение, с което е възникнала думата като речникова единица (напр. гора
‘планина’).
В зависимост от това, какъв е характерът на изпълняваната от думата но-
минативна функция, каква е връзката и съотнесеността на думите с предметите
и явленията от действителността, се отделят преки и преносни значения.
Пряко е значението, с което думата непосредствено назовава предмет от
действителността или се съотнася с понятие или отделен негов признак (вест-
ник, улица). Прякото значение се нарича още свободно, първично, тъй като е ус-
тойчиво и основно за назоваване на предмети на съвременния етап от развити-
ето на езика.
12
Значението е преносно, когато е възникнало чрез сравнения и асоциации,
които обединяват един предмет с друг, чрез пренасяне на прякото название на
един предмет върху друг (нов) предмет. Преносното значение може да се нарече
и вторично (заек, баба).
По степен на семантическа съчетаемост между думите се отделят свобод-
ни и несвободни (зависими) значения.
Ако съчетаемостта на думата е (относително) независима и широка, нейно-
то значение е свободно, необусловено от контекста, в който се употребява.
Съществуват думи, лексикалната съчетаемост на които е до голяма степен
ограничена – техните значения се реализират само в съчетание с определен
брой думи. Такива значения се определят като несвободни (свързани, контекс-
туални) – фразеологически свързани и синтактично ограничени.
Фразеологически свързани са тези значения, които се реализират само в
определени съчетания на една дума с ограничен брой други лексикални едини-
ци (вир вода, горя от желание, ритвам камбаната).
Синтактично ограничени са значенията, които се проявяват при употреба
на думата в определена синтактична позиция. (Той е душича; Гълъбче! Свиня
такава!).
Разновидност на синтактически ограничените значения са конструктивно
обусловените – значението на думата се реализира само в определени синтак-
тични конструкции (падам си по футбола; пада ми се тази участ; той ми се
пада братовчед).
Лексикалните значения се делят още на стилистически неутрални и сти-
листично украсени (експресивни) значения (плача : рева; ръка: десница, смея
се : кикотя се : хиля се).
По степен на семантична мотивираност се отделят 2 вида значения: неп-
роизводни (първични), които не са мотивирани (т.е. нямат вътрешна форма) –
лес, гора; и производни (вторични), които са мотивирани от първичното изходно
значение (т.е. имат вътрешна форма) – учител, управител.
Думата като название възниква в резултат от възприемането на предметите
и явленията от обективната действителност.
Макар че в значението на думата могат да бъдат открити общи смислови
елементи със значенията на други думи, лексикалното значение е индивидуал-
но. То е установено исторически, в неговото съдържание се отразяват същест-
вени езикови и извънезикови признаци и отношения. В историческия развой на
езика думите могат да загубят някое свое значение или да получат ново, без те
да се променят като лексикални единици.
Възможно е също тяхната употреба да намалее, дори и да отпаднат от ак-
тивния речник.
13

ПРЕНОСИМОСТ НА ДУМАТА.
ПРОМЕНИ В ЛЕКСИКАЛНОТО ЗНАЧЕНИЕ

В процеса на езиковото развитие част от думите са претърпели различни
промени – фонетични, граматични, семантични. Например думи като син, зет,
съпруг в старобългарския период от развитието на езика са изглеждали по друг
начин и са имали съответно и друго произношение – ñûíú, ç#òü, ñ@ïð@ãú, но
поради промените, настъпили във фонемната система на езика, са се изменили
формално и те.
Сериозни промени са настъпили в граматиката, като най-важните от тях са
изчезването на падежните форми и появата на членуваните форми на имената
(човекът, жената, малкия, малката). Някои думи са променили рода си, напр.
пепел, вар, вечер (м.р. в стб. език и ж.р. в съвр. бълг.език); ужас (îóæàñòü) (ж.р. в
стб. и м.р. в СБЕ). Наблюдава се и преминаване от една част на речта в друга,
напр. от прилагателни към наречия (èíàêú – прилагателно в стб.; инак – наречие
в СБЕ); голяма част от съвременните наречия пък са наследници на някогашни
падежни форми на съществителни и прилагателни, т.е тези форми са се адвер-
биализирали (бегом, ходом, горе, долу, добре, зле).
Тук обаче ни интересуват не толкова формално-граматичните, колкото се-
мантичните промени, които са се извършвали и продължават да се извършват
непрестанно в многовековната история на езика.
Така например думата вар в старобългарския език е означавала ‘горещина’, а
в съвременния език означава ‘бяло прахообразно вещество за измазване на сте-
ни’(негасена вар, гасена вар); думата храм е означавала ‘дом, къща’, а в съвре-
менния език означава ‘сграда, в която се извършват религиозни ритуали; църква,
джамия, пагода’; думата зеле (çåëü~) е означавала ‘зеленина, зеленчук’, а в съв-
ременния български език – само един вид зеленчук.
Промените в лексикалното значение могат да имат различен характер.
1. Думата може да изгуби първоначалното си значение, но да се съхрани в
езика с ново значение, което е свързано със старото, например гора. Тази
дума в старобългарски (а и в другите славянски езици) означава ‘планина’,
но съвременното £ значение е ‘обрасла с дървета местност; лес’. Връзката е
в това, че планината обикновено е обрасла с дървета, и това име се пренася
върху всички места, където растат дървета, независимо от това, дали са в
планината, или в равнината. А за земните форми, които преди са носили
името гора, се е специализирала друга дума – планина.
Между старото и новото значение на думата вар също има семантична връз-
ка и това е семантичният признак ‘висока температура’. За да се получи
строителният материал вар, варовикът се изпича при висока температура.
2. Думата може да продължи да се употребява както със старото, така и с но-
ви значения, напр. прост ‘обикновен, който не е сложен’ (първоначално зна-
чение) и ‘глупав, необразован’; перо ‘израстък на птица’ (първоначално зна-
14
чение) и ‘приспособление за писане’ (ново значение). В такъв случай думата
разширява семантичната си структура.
3. Някое от значенията на многозначна дума може да отпадне, в резултат на
което тя стеснява семантичната си структура. Например думата нива в ста-
робългарски е многозначна и означава ‘нива’, ‘поле’, ‘земеделие’ и ‘неголя-
мо населено място’. В съвременния език се е съхранило само значението,
посочено на последно място. Думата воня е означавала всякаква миризма,
вкл. и благоухание; в съвременния език нейното значение се е ограничило до
‘силна неприятна миризма’.
Причините за семантичните промени могат да бъдат както езикови (линг-
вистични), така и извънезикови (екстралингвистични). Една от най-важните
причини е възникването на нови предмети, приспособления, отношения и свър-
заните с тях понятия. А с развитието на науката, техниката и културата това ста-
ва всекидневно. Всяко понятие се формира в човешкото съзнание едновременно
с названието, което му се дава, но не винаги за новото понятие се създава нова
дума. Може да бъде използвана и дума, която вече съществува в езика. В такъв
случай думата разширява значението си. Примерите са много: мишка – 1. ‘дре-
бен вреден гризач’ и 2. ‘компютърно приспособление’; кола – в стб. мн.ч. от
коло (колело) > ‘каруца’ > в СБЕ ‘лек автомобил’; коловоз – 1. ‘следи от кола по
кален черен път’ и 2. ‘железопътни релси в района на гара’. Получава се така, че
старите думи се изпълват с ново съдържание и продължават да се използват
пълноценно в лексикалната система на езика.
Обратно – изчезването на някои реалии (неща) от действителността води до
изчезване на понятията за тях и постепенно ограничаване на употребата и изос-
тавяне на думите, които ги назовават. Такива думи от някогашния селски бит ка-
то харман, вършачка, ръкойка, кръстец все още се помнят, но заслугата за това
е по-скоро на художествената литература от първата половина на ХХ в. (Елин
Пелин, Й. Йовков и др.), отколкото на езиковата памет на говорещите български
език.
Семантични промени могат да настъпят и под влияние на чуждите езици.
Това може да стане, когато езиците са родствени и има формално съвпадение в
лексиката. Например руският език е повлиял върху българския за употребата на
думата суша със значение ‘земя’ (за разлика от море); основното значение на та-
зи дума в българския език е ‘продължително време без валежи’. Също под рус-
кото влияние лексемата кораб през 60-те години на миналия век (след полета на
Гагарин) започна да се употребава и със значение ‘космическо транспортно
средство’ (при първжоначално значение ‘морско транспортно средство’). Чуж-
доезиково влияние е възможно и когато езиците не са толкова близки. Това осо-
бено добре се наблюдава при компютърната терминология, която идва от анг-
лийския език. Голяма част от термините се заемат директно, като е възможна из-
вестна формална адаптация, подчинена на фонетичните норми на българския
език (процесор, монитор, принтер, сайт, пейджмейкър, сървър, лаптоп, файл),
15
но има и термини, които всъщност са нови значения на познати български или
по-рано заети чужди думи (мишка, прозорец, икона, вирус, изрязвам, копирам,
влача, изливам). Няколко десетилетия по-рано във връзка с напредъка в косми-
ческите технологии в българския език (пак от английски) навлезе ново значение
на думата совалка ‘космическо транспортно средство за многократно използва-
не’ (при първо значение ‘част от тъкачния стан, която се движи напред-назад’).
До създаването на совалката космическите кораби се използваха само по вед-
нъж. В тези случаи имаме работа със семантични заемки, тъй като от английски
се заемат не самите думи, а техните нови значения, свързани с научно-
техническите нововъведения.
Причина за семантични промени могат да бъдат и явленията табу и евфеми-
зъм. Табу означава ‘забрана’. По отношение на езика това е забрана да се упот-
ребява една или друга дума под влияние на такива извънезикови фактори, като
суеверия, предразсъдъци, религиозни и други съображения, напр.: чума : леля,
стринка; дяволът : рогатия. Забраната може да бъде и по политически причи-
ни: (американски) негър : афроамериканец; ром : циганин. Сложната роднинска
терминология в българския език (около 50 названия) също е свързана със стари
забрани. Близките роднини не е можело да се наричат по име, а само със специ-
фичните названия от роднинската терминология. Така например в някогашните
многолюдни български семейства към зълвите (сестрите на съпруга) булката е
трябвало да се обръща според възрастта им по следния начин: с калина (към
най-голямата), малина (към по-малката); следващите по ред са ябълка, дункя,
карамфила, хубавка.
Евфемизмите са думи или изрази, които се употребяват на мястото на други
думи и изрази, смятани за груби, неприлични или неудобни, напр. лека жена :
проститутка, курва; битово разложение : разврат; урина : пикня; присвоявам,
отнемам : крада; почина : умра; тоалетна : нужник; хигиенистка : чистачка;
овчар : овцевъд, “оператор на биологична единица”
В разговорната реч се среща и явление, обратно на евфемизма – дисфеиза-
ция, при което думи от неутралния стилистичен пласт се заменят с такива, кои-
то звучат грубо, например очи : зъркели; уста : плювалник; гледам : зяпам; тоа-
летна : кенеф.
Главен фактор в процеса на семантичните изменения е способността на ду-
мите да се използват преносно въз основа на някаква асоциативна връзка между
денотатите. В зависимост от характера на асоциацията се определят два основ-
ни вида преносна употреба – метафора и метонимия.
Метафората (от гр. ‘пренасяне, преместване’) е вид преносна употреба, при
която названието на един предмет или явление се използва за назоваване на друг
предмет или явление въз основа на някаква прилика между тях (по цвят, по
форма, по предназначение и пр.).
Метафората е позната като изразно средство в художествената литература,
но е преди всичко езиково явление. Тя представлява механизъм за вторична но-
16
минация (т.е. употреба на дума, която вече назовава някаква същина, за назова-
ване на нещо друго).
В някои случаи названията на качества, признаци и свойства на предмети и
явления от неживата природа могат да се използват, за да бъдат назовавани ка-
чества, признаци и свойства на хора или на човешки действия и постъпки. При-
мери: студен 1.‘с ниска температура’ – студена зима, студен вятър > 2.(прен.)
‘равнодушен, безсърдечен’ – студен човек, студени отношения; мръсен
1.‘изцапан, нечист’ – мръсна улица, мръсен прозорец > 2. (прен.) ‘коварен, не-
честен’, ‘мразен’, ‘неприличен’ – мръсен предател, мръсна постъпка, мръсно
подсъзнание; долен 1. ‘който се намира по-ниско равнище’ – долен етаж, дол-
ната махала > 2. ‘подъл, с лош характер’ – долен човек, долна постъпка.
В други случаи става точно обратното – названия на предмети, действия,
постъпки, признаци, свързани с живи същества, се използват, за да бъдат назо-
вани явления от неживата природа: птичката пее > Балканът пее хайдушка пе-
сен; човешки език > огнен език, език на брава; Котката мърка; Моторът на ко-
лата мърка.
Метафората може да се основава на различни сходства и асоциации между
предметите и явленията, напр.:
1. по форма: китка1 (букет) : китка2 (на ръката); нос1 (на човек и животно) :
нос2 (малък полуостров); ръкав1 (на дреха) : ръкав2 (на река);
2. по цвят: черен1 (въглен) : черен2 (африканец); бял1 (лист) : бял2 (европеец);
зелен1 (плод) : зелен2 (недорасъл, недостоен);
3. по ценност: златна монета : златно сърце, златни ръце; съкровище1 ‘бо-
гатство’ : съкровище1 ‘близък човек’;
4. по функции: чистачка1 ’жена, която чисти’: чистачка2 ’приспособление за
чистене на автомобилните стъкла’; крак1 (на човек или животно) : крак2 (на
маса, на стол); водач1 ‘човек, който води група, напр. в планината’ : водач2
‘част от автомобила в системата му за управление’
5. по звучене: кудкудякам1 (звук, издаван от кокошка) : кудкудякам2 ‘говоря
глупости’; гръмна, гръмвам1 ‘произвеждам изстрел; експлоадирам’ :
гръмна2 ‘съобщавам нещо сензационно’.
Според употребата си в речта метафорите могат да бъдат разделени на 3 ос-
новни групи: метафори названия, характеризиращи метафори и авторски мета-
фори.
1. Употребата на метафорите названия обикновено не се възприема като
преносна от носителите на езика. Затова ги наричат още “мъртви метафори” или
“вкаменени метафори”. Те са често срещани в терминологията. Примери: пръс-
тен (енергиен, магистрален); гърло (на бутилка); офицер, цар, царица (шахмат-
ни фигури); клон (железопътно отклонение, подразделение на фирма).
2. За разлика от метафорите названия, характеризиращите метафори – са с
ясна образна мотивираност. Една голяма група от тях са се развили от назва-
ния на животни и птици и служат за назоваване на хора по техни външни или
вътрешни качества и недостатъци (по-често с отрицателна характеристика),
17
напр.: патка, овца, свиня, акула, пор, вол, козел, вълк, магаре, лисица. Ето и ня-
колко метафори с положителна характеристика: гълъбица, пиленце, славейче,
котенце, мишленце.
Други примери: (политически) чадър, (политическо) блато, (политически)
труп, кочина, сянка.
Често срещано явление при характеризиращите метафори е хиперболата:
луда радост, бясна ярост, неземна красота, безкрайно търпение.
3. Авторските метафори са онези преносни употреби на отделни лексеми,
които се основават на индивидуални асоциации и липсват в тълковните речни-
ци. Те могат да възникнат във всекидневната реч, но най-ярко се проявяват в ху-
дожествената литература и публицистиката, особено в поезията, напр.:
“Прехвърлил наметалото от прах на свойто рамо
(така окъсан е на зелката балтона само),
не иска той да бъде по-високо от тревата,
да може мравките да стигат хляба му в ръката.
…………….
А пък ушите ви, огризани от думите,
не чуват какво говори той, а вятъра какво надува.
………………
Водата вече шиеше костюм, да облече удавника,
а вие сте се давели помежду две възглавници.
Излязохте навън, когато работата беше свършена,
за да напълните нощта с шушукане и пъшкане.
(Борис Христов)
Метонимията (от гр. преименуване) е пренасяне на название от един дено-
тат върху друг въз основа на асоциативно установено постоянно отношение
между тях в пространството и времето.
Отношенията могат да бъдат най-разнообразни, напр.:
1. от материалната форма (съда) към съдържанието. Примери: чаша : изпих
една чаша; чиния : изядох две чинии; бутилка : изпих три бутилки;
2. от материала към изделието, направено от него: платно (‘картина, нари-
сувана върху платно’; ‘корабно платно’); гума (автомобилна; за изтрива-
не); желязо (‘ютия’);
3. от автора към творбата му: четем Вазов; в театъра играят Шекспир;
гледам Хичкок (=филм на Хичкок);
4. от населено място (страна) към неговите (нейните) граждани: София
тържествува; България въстана; селото се противопоставя на града;
5. от помещението (учреждението) към хората, намиращи се в него: универ-
ситетът празнува; аудиторията се развълнува; стадионът ревна;
18
6. от столицата на една страната към нейното правителство: Москва гледа с
подозрение на разширяването на НАТО; София се стреми към членство в
Европейския съюз; Пекин и Тайпе пак не се разбраха;
7. от държавата към нейното правителство: преговори между България и
Румъния, добросъседските отношения между Германия и франция; името
на страната се пренася и върху представителните отбори по различните
спортове: Нашите футболисти се готвят за мача с Швеция; На олимпи-
адата в Гърция България се представи под очакванията.
8. от растението към плода му: ябълка, круша, праскова; много по-редки са
случаите, когато растението и плодът носят различни имена (лоза : гроз-
де; дъб : желъд; бор : шишарка);
9. от действието към резултата от него: учителят чете диктовка : диктов-
ката на ученика е пълна с грешки;
10. от действието към мястото на неговото извършване: влизане :
вход(означава също и ‘сумата, която се плаща’); излизане : изход; спиране
: спирка.
Метонимия се наблюдава и в езиковедската терминология, ксъдето езикови-
те форми, носители на определени функции, носят имената на самите функции
(определение, допълнение, приложение, обстоятелство)
Разновидност на метонимията е и синкдохата, при която цялото се именува с
названието на част от него, или обратно, напр.: лице (= човек), колело (= велоси-
пед), ухо (= шпионин), работливи ръце (= хора); торта, баница (= част от тор-
та, от баница).

МНОГОЗНАЧНОСТ НА ДУМАТА (ПОЛИСЕМИЯ)

Думите могат да имат по едно или по няколко значения. Във връзка с
това те се делят на еднозначни и на многозначни.
Думите, които имат само едно лексикално значение с ясно определени
семантични граници, се наричат еднозначни или моносемантични (гр.
monos — ‘един’; semantikos ‘означаващ’). Еднозначните думи означават
едно единствено явление, признак или предмет от действителността, напр.
бинокъл ‘уред за наблюдение от голямо разстояние’, стрептомицин ‘вид
лекарство, антибиотик’, колеблив ‘който дълго мисли, преди да предприе-
ме нещо, нерешителен’.
Към еднозначните се отнасят думи, които имат ясно определена пред-
метна съотнесеност. На първо място между тях можем да посочим терми-
нологичните названия от различни научни области: вариола, варицела,
скарлатина, хепатит, жълтеница (медицина); млекопитаещ, земно-
водно, членестоного (зоология); минерал, магма (геология). 2. Названия на
машини, инструменти и техни детайли: банциг, хебел, полуоска. 3. Назва-
19
ния на растения (дървета, храсти, треви): габър, смрадлика, копър. 4. Наз-
вания на тъкани: бархет, габардин, американ. 5. думи, назоваващи пред-
мети от домашния бит: прахосмукачка, кафеварка, сокоизтисквачка, чуш-
копек.
Всяка дума при създаването си (т.е. след първичното обозначаване на
предметите и явленията) е еднозначна. По-късно тя може да разшири се-
мантиката си, т.е. да получи нови значения, но може и да си остане едноз-
начна. Това зависи от по-нататъшната употреба. Казаното тук се отнася и
за думите, заети от чужди езици. При своето навлизане в българския език
те са еднозначни и повечето от тях, поради специфичната си предимно
терминологична употреба остават еднозначни: кариеризъм, колаборацио-
низъм, индиферентен, фиксинг, марж,маркетинг и др. под.
Еднозначността (моносемията) е важно изискване към термино-
логичната лексика. Появата на нови значения при термините затруднява
тяхното възприемане като термини и става причина за замяната им с нови
думи, които по-точно и еднозначно да назовават съответния денотат. Както
е известно, в много области на науката терминологията е дублирана —
съществуват, от една страна, термини, образувани на българска почва или
преведени (калкирани) от чужди езици: окончание, наблюдение, припадък.
От друга страна, се употребяват и термини, заети от международната лек-
сика, като флексия, мониторинг, колапс. Термините с български облик
(при които е възможно развиване на нови значения или пък дори се изпол-
зват и с някои преносни значения — такава е напр. думата език) се пред-
почитат в разговорната реч и в научнопопулярната литература, за да са
разбираеми за читателите неспециалисти, докато в специализираната
научна литература се предпочитат заетите от чужди езици термини, за да
се избегнат евентуалните двусмислици и да се постигне по-голяма точност
при назоваването.
Еднозначните думи са широко разпространени. Броят им по всяка ве-
роятност е по-голям от броя на многозначните. Точно колко са, е трудно да
се каже, защото е трудно да се преброят и думите в езика изобщо. Причи-
ната е в това, че в лексиката постоянно се осъществяват промени, тя неп-
рекъснато е в движение. Много от еднозначните думи разширяват значе-
нието си, т.е. стават многозначни; възможен е и обратният процес — да
стесняват значението си, т.е. от многозначните да се върнат към еднознач-
ните.
Многозначните (полисемантичните) думи (от гр. poly ‘много’), макар
и техният абсолютен брой да е по-малък (според Т. Бояджиев многозначни
са 1/5 от българските думи) имат много по-голяма честота на употреба.
Всъщност именно високата честота на употреба (фреквентността) е един
от основните фактори за развитието на многозначността (полисемията).
Възможността на думите да имат по няколко свързани помежду си
значения се нарича многозначност (полисемия). Съвкупността от всички
20
значения на една дума образува нейната семантична структура. Трябва да
се каже, че многозначността се проявява в различна степен в рамките на
различните лексико-семантични класове думи (различните части на реч-
та). Най-развита е тя при съществителните, глаголите и прилагателните
(пак според Т. Бояджиев 1/5 от съществителните и 1/4 от глаголите са мно-
гозначни. Многозначността може да се свърже и с морфемната структура
на думите, като и с първичната им семантика. Така например глаголите без
представки са обикновено многозначни (чета, ходя, пия), а глаголите с
представки (изчета, проходя, пропия се) — обикновено еднозначни. Това е
така, защото представката стеснява, ограничава тяхната семантика; глаго-
лите, които назовават душевни състояния (копнея, мечтая, надявам се)
имат по-слабо развита полисемия.
Семантичната структура на думите не е дадена веднъж завинаги, тя
не е неподвижна. Постоянно се извършват промени в значенията на съ-
ществуващите в езика думи. Тези промени се предизвикват от обществе-
ната практика, от необходимостта да се назове някое нововъзникнало яв-
ление, да се даде име на новосъздаден предмет или пък по някаква друга
причина, напр. желание за оригиналност, експресивност, да се назове по
нов начин позната вече същина (така е напр. в жаргона: мацка, кисна, боза
‘некадърно направен филм’, сапунка ‘телевизионен сериал, обикн. лати-
ноамерикански’, топя (някого), мокър (‘влах’) и др. под.
За да се осъществи назоваването (номинацията), не винаги се създават
нови думи; в много случаи се използват вече известни лексеми, като се на-
товарват с нови значения. Възможностите на езика в това отношение са
неограничени.
Възможността една дума при определени условия да служи за назова-
ване и на друго понятие се основава на сходни признаци и качества, които
предметите и явленията притежават, както и на липсата на вътрешна връз-
ка между звуковата форма на думата и нейното (първично) лексикално
значение. Многозначността показва, че между звуковата форма на думата
и назовавания от нея предмет няма органична природна връзка. Ако има-
ше такава връзка, не би било възможно една и съща дума да се използва за
назоваване на различни предмети от действителността, да променя значе-
нието си и да има различни значения. Многозначността е следствие и от
това, че броят на думите в речта е ограничен, а количеството понятия, кои-
то трябва да бъдат обозначени в езика, е безкрайно. Така както в природата
предметите и явленията са свързани помежду си, така и значенията на ду-
мите, които ги назовават, си взаимодействат.
Възникването на нови значения е процес, който се извършва непре-
къснато в езика както с домашните, така и със заетите думи (театър, еле-
мент, президент).
Многозначността се обуславя от възможността думите да имат пре-
носна употреба. Развитието на многозначността по преносен път става на
21
основата на сходство между обозначаваните от една дума предмети и яв-
ления (метафора и метонимия). Преносните значения на думите могат
да бъдат свързани помежду си, да образуват семантично единство на обща
понятийна основа. Това, че думата се използва с отделните си значения за
обозначаване на различни предмети и явления от действителността, е
свързано тясно и със съчетаването на думата с други думи в различен кон-
текст и различни ситуации. Всяко значение на многозначната дума се реа-
лизира в определени съчетания. Контекстът подсказва необходимия избор
от наличните и възможни значения или семантични варианти. Срв. напр.:
гледам филм, ще гледам да тръгна, гледам дете, децата на мене гледат,
гледам на кафе, добре се гледат те. Съществителното лице може да реа-
лизира различните си значения само в определени съчетания: 1. ‘предна
част на главата’ — Изми си лицето; 2. ‘отделен човек, личност’ — Асан-
сьорът е за четири лица; 3. ‘предната част на плат, дреха, кожа, картон’ —
Лицето на плата е избеляло; 4. ‘външен вид, изглед, фасада’ — Къщата
има хубаво лице; 5. (грам.) — 1 л. ед. ч.; 6 (матем.) — лице на триъгълник;
налице съм; (фразеол.) — Как имаш лице (да се появяваш пред мен)!
Формален показател на многозначността може да бъде и различната
граматическа характеристика на думата. Напр. величие има значение ‘ка-
чество, което внушава уважение, преклонение’ само с формата си за ед.ч.
(величието на подвига); средства ‘пари’ — само в мн.ч. (Нямаме средст-
ва да довършим обекта). Тъй като между лексикалното и граматическото
значение на думата съществува тясна връзка, различните граматически
функции способстват за създаване на нови употреби и значения. Някои
значения могат да се реализират само в свършен или само в несвършен
вид или само в определено време или наклонение (при глаголите). Така
например виждам (видя) има значение ‘да се погрижа, да помисля за нещо
(за някого)’ само в св. в, в бъд. време или в повел. наклонение., напр.: По-
чакайте, ще видя, ще намеря малко хляб (Й. Йовков); А ти виж как ще
стане оная работа!
Отделните значения на една многозначна дума се наричат лексико-
семантични варианти (ЛСВ). Една дума има толкова ЛСВ, колкото нейни
значения могат да се реализират в речта. Между отделните ЛСВ на една
многозначна дума съществуват смислови връзки. Тези смислови връзки по-
казват защо различни предмети, явления и свойства могат да бъдат назова-
вани с една и съща дума. Общото в значенията на думата фронт напр. е ‘из-
несена напред дейност’ – 1. ‘бойна линия’ (Пробивам фронта); 2. ‘група ар-
мии на бойното поле с общо командване’ (южен фронт); 3. ‘обществена ор-
ганизация’ (Народен фронт, Фронт за национално спасение, Отечествен
фронт); 4. ‘област на някаква дейност’ (културен фронт).
Всички ЛСВ на многозначната дума са свързани помежду си, взаимно
са мотивирани и съподчинени. Когато връзката между ЛС варианти се на-
руши, вече не говорим за една многозначна дума, а за няколко омонима.
22
ЛСВ на многозначната дума образуват семантично единство. Един от
вариантите е първичен и служи като основа за възникването на другите —
вторични (производни). Лексико-семантичните варианти на една дума се
осъзнават като нейни значения, като компоненти от нейната семантична
структура, свързани с вътрешни отношения, докато говорещият осъзнава
непосредствената връзка с прякото значение. Затова многозначността
трябва да се разглежда като ред от обединени деривационно свързани зна-
чения подобно на отношенията между елементите на сродните думи в
един словообразувателен ред. Основното значение, от което са развити
ЛСВ, оказва пряко влияние както на тяхното функциониране в речта, така
и върху семантичното им развитие.
Характерна особеност на многозначните думи е, че производните зна-
чения, колкото повече се отдалечават от основното значение, придобиват
по-абстрактен характер. напр. глаголът вземам ‘поемам нещо с ръце’
(Вземете си рестото; Вземам лекарствата) има ЛСВ, които се характе-
ризират с различна степен на абстрактност и не означават самостоятелно
действие, а изразяват начало на действие, назовано от друг глагол: Ще
взема и аз да направя нещо.
Многозначността не пречи на общуването и взаимното разбиране, тъй
като тя се реализира в определен контекст, а в контекста всяка многознач-
на дума става еднозначна. Когато пък контекстът се окаже недостатъчен за
да снеме многозначността, изборът на значението се осъществява от ситу-
ацията, напр.: Усещам, че имам нужда от малко гориво, за да продължа
пътя си.
Има случаи пък, когато нарочното, съзнателно запазване на многоз-
начността е особен стилистичен похват, с който се предизвикват допълни-
телни асоциации. Примери:
Нямам сметка да им търся сметката.
Добре е във военно време да си открит град, лошо е в мирно време да
си открит човек (Р. Ралин).
Който е в сянка не е на сянка (Р. Ралин).
За да те държат на работа, дръж си езика (РР).
Потенциално всяка дума може да стане многозначна. В разговорната и
в художествената реч, и особено в жаргона, думите могат да се обогатяват
с допълнителни смислови оттенъци, които не са общоприети и устойчиви.
Примери:
Ще викнем всинца “хляб или свинец” (Хр.Б.)
Един стар измъчен чайник пълзеше по нагорнището.
По зигзаговидната му походка си личеше, че се е нарязал жестоко.
23

ФОРМАЛНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ДУМИТЕ
О М О Н И М И Я

Омонимите са думи с еднакъв звуков състав, еднакво произношение и
ударение, но с напълно различно лексикално значение.
Примери: бал1 ‘забава с танци’(нем. Ваll)
бал2 ‘сборна оценка’ (през руски от фр. balle ‘топка’)
акция1 ‘действие; атака’ (през руски, от лат. actio)
акция2 ‘финансов документ’ (през рус., нем. Аktie, фр. action,
от лат. actio ‘документ’)
За разлика от полисемията (многозначността), където една дума се упот-
ребява с две или повече значения, между които има асоциативна или друга
връзка, омонимията обхваща напълно самостоятелни думи, които по една
или друга причина (най-често случайно са съвпаднали по форма, но между
значенията им няма никаква връзка.
Видове омоними:
1. Пълни – думи от една и съща част на речта. Всичките им грама-
тически форми съвпадат, напр.:
клен1 (дърво) и клен2 (риба);
кран1 (за чешма – хол. ) и кран2 (за повдигане – нем.).
2. Непълни
а) от една и съща част на речта:
док1 (през англ. dock, oт хол. dok) ‘пристанищно съоръжение’,
док2 ‘вид плат’ (липсва мн.ч.), през рум. oт англ. duck;
брак1 ‘сватба’, брак2 ‘некачествена продукция’ (нем. Brack);
дроб1 (вътрешен орган), м.р.,
дроб2 (матем. термин), ж.р.
б) от различни части на речта:
къс1 (на дължина, ПИ); къс2 ‘парче’, СИ;
син1 (дете, СИ); син2 (цвят), ПИ – в тези примери звуковото съвпа-
дение е между основните форми на думите.
24
прах1 (СИ), прах2 (глагол) – тук съвпадението е между основната
форма на едната дума и производна форма на другата (1 л. ед.ч.,
м.св.вр.)
следи1 (СИ, мн.ч.), следи2 (глагол, 3 л.ед.ч., сег.вр.). В този слу-
чай има граматическа омонимия.
Близки до омонимите са омографите и омофоните.
Омографите са думи и форми, които се пишат еднакво, но са различни
по звуков състав или по ударение:
êˆëåí è êàë˜í; â³ëíà è âúëíˆ; ÷åòà1(ÑÈ ÷˜òà) è ÷åòà2 (ãëàãîë
÷åò³).
Различните форми на една дума също могат да бъдат омографи: [äâà]
êðàêà1 (áðîéíà ôîðìà – êðˆêà), [ìíîãî] êðàêà2 (ìí.÷. – êðàêˆ), êðàêà3
[íà ñòîëà] (÷ë. ôîðìà, åä.÷. – êðàê³).
Омофоните пък са думи, които се пишат различно, но се изговарят по
еднакъв начин: пот и под; куп и куб; ритъм (СИ) и ритам (глагол).
Пътища за възникване на омонимите
1. От първоначално различни думи, които в процеса на езиковото раз-
витие са претърпели фонетични изменения и са съвпаднали по форма,
напр.:
ìåäú (пчелен мед, м.р.) и ìhäü (метал, ж.р.);
ñûíú (СИ, м.р.) и ñèíü (цвят – ПИ, м.р.)
2. При съвпадение на книжовна и диалектна дума:
копан1 ‘копаене’ и копан2 (диал.) ‘кълка’;
калина1 (вид дърво или храст) и калина2 (диал.) ‘зълва’
3. Съвпадат заемка и домашна дума:
стол1 (бълг. – за сядане) и стол2 (рус. ‘трапезария’)
чело1 (бълг. – част от лицето; и чело2 (ит. – муз. инструмент)
4. Заемки от два различни езика:
ангина1 (кит.) – памучен плат; ангина2 (лат.) – болест;
кран1 (хол.) – за чешма; кран2 (нем.) – за повдигане
5. Омоними могат да се получат и при разпадане на полисемията, т.е.
тогава, когато се разкъса връзката между различните значения на една
многозначна дума.
Критерии за разграничаване между омонимия и полисемия:
1. Семантичен – ако връзката между лексико-семантичните варианти
на една многозначна дума не се осъзнава от говорещите езика: точа1 ‘ост-
ря’; точа2 ‘наливам’, точа3 ‘разстилам тесто за баница’, точа4 ‘изтеглям
нишка от пашкул, от къделя’.
25
2. Синонимен – ако отделните лексико-семантични варианти имат раз-
лични синоними: точа1 – подострям; точа2 – наливам, точа3 – правя, то-
ча4 – изтеглям, измъквам; шарка1 – краска, цветно петно, шарка2 –
вариола, варицела.
3. Словообразувателен – образуват се различни нови думи: месец1
‘луна’ – месечина, месечко; месец2 (от календара) – месечен, месечник,
тримесечие.
4. Граматичен – между думите съществуват граматически различия:
ïàð 1 ‘ ìîíåòà’ è ïàð£2 (ñàìî ìí.÷.); ñðåäñòâî1 è ñðåäñòâà1 и др. под.

ПАРОНИМИЯ

Паронимите са думи, които са близки по звучене, но са различни по
значение. В дефиницията си Т. Бояджиев казва, че са еднокоренни думи,
но това не е задължително.
Паронимите са думи от една и съща част на речта, близки по звуков със-
тав, но повече или по-малко различни по значение.
Примери:
книжен – книжовен
практик – практикант
довод – повод
възбуда – пробуда
емитирам – имитирам
заможен – възможен
хубавица – хубостница
лектор – ректор
колектор – коректор
Поради сходство в звученето и частично съвпадение на морфемния им
състав паронимите се сближават и могат погрешно (и неуместно) да се из-
ползват в речта. Нещо повече: има случаи, при които в речевата практика
се е наложил “неправилният” член на паронимна двойка. Така е напр. с ду-
мите драматичен и драматически.
И двете прилагателни са образувани от съществителното драма, но има
разлика в значенията.
Драматичен е качествено прилагателно и означава ‘изпълнен с драма-
тизъм, изразяващ силно чувство’ – драматичен момент, драматична раз-
връзка.
Драматически е относително прилагателно ‘който се отнася до дра-
ма’. В такъв случай е по-правилно да се каже драматически театър, но
както е известно, в практиката се е наложило словосъчетанието драмати-
чен театър.
По същия начин можем да разграничим и думи, като дипломатичен и
дипломатически; икономичен и икономически и др. под.:
дипломатичен – ‘изкусен и тънък в отношенията си към другите, кой-
то умее да предразполага хората и да поддържа връзки; деликатен, внима-
телен’ – дипломатичен човек;
26
дипломатически ‘който се отнася за дипломация и до дипломат’ – дип-
ломатическо представителство, дипломатически отношения.
Паронимия се наблюдава обикновено в двойки думи, но могат да бъдат
посочени и цели паронимни редове: психичен, психологичен, психичес-
ки, психологически, психоложки; славянски, словенски, словински,
словашки.
Поради сходството в изговора паронимите са близки до омонимите.
Разликата е в това, че при омонимите съществува пълно тъждество във
формално отношение, докато паронимите не съвпадат напълно. Звуковата
близост и възможността паронимите да възникнат от омоними е причина
паронимите да се определят като псевдоомоними (лъжливи омоними). Об-
ратно: паронимите и омонимите си приличат по това, че думите и в двата
случая са с различно значение.
Видове пароними:
За класификацията им могат да бъдат избрани различни признаци: се-
мантични, формални, стилистични. Най-съществена за паронимите е кла-
сификацията им по външноструктурни белези, тъй като паронимите се поя-
вяват в резултат на сходство по форма и по словообразуване, което ги прави
близки не само по форма, но в много случаи и по значение. Основа за класи-
фикацията на лексикалните пароними е паралелността в семантиката и по-
добието в морфологичния строеж, компонентите на който имат различно съ-
държание в установените паронимни двойки (редове).
1. Пароними, образувани с различни представки от една и съща основа:
овързвам и обвързвам; обвивам и увивам.
2. Пароними, образувани с различни наставки от една и съща основа:
беглец и бегач, изпитание и изпитване, дисциплиниран и дисциплина-
рен.
3. Паронимия между мотивираща и производна дума: процес – проце-
сия, горд – горделив.
4. Пароними, получени в резултат на звукови промени, напр. редукция:
оказвам – указвам, предавам – придавам, емигрант – имигрант, еми-
тирам – имитирам.
5. Пароними, получени в резултат на случайно съвпадение и звуково
уподобяване на непозната дума по позната: симулант – стимулант, пер-
манентен – пергаментен – импотентен; лектор – ректор, квалифика-
ция – класификация.
От семантично гледище паронимите могат да се разделят на две гру-
пи:
1) пароними, които са близки по значение, но се отличават с тънки
смислови различия, напр.: драматичен – драматически; дипломатичен –
дипломатически;
27
2) пароними, които съществено се различават по значение: äèàëåêòåí
è äèàëåêòè÷åñêè; ñòàòèñò è ñòàòèñò£ê, êîëåêòîð è êîðåêòîð.
Употреба на паронимите:
Наличието на пароними създава трудности при тяхната употреба.
Сходството в звученето и частичното съвпадане на морфемния им състав
(а оттам и смисловата близост) нерядко стават причина паронимите да се
смесват неправилно и да пораждат грешки при използването им в речта.
Причините за смесването на паронимите са няколко:
1. Когато не се познава точно значението на думите пароними, напр.:
За достойна среща (вм. посрещане) на славния юбилей! На жълт фонд
(вм. фон) черният цвят изглежда добре. Банката имитира (вм. емитира)
ценни книжа.
2. Когато не се вниква в смисловата разлика между словообразувател-
ните елементи (представки, наставки): възможен вм. заможен, икономи-
чен вм. икономически.
3. В резултат на различни асоциации и уеднаквявания. Смесването мо-
же да стане и в резултат на обща за паронимите сфера на употреба: лоц-
ман и боцман, лектор и ректор.
Когато смесването на паронимите в речта не е нарочно, преднамерено,
то поражда грешки, довежда до неяснота на мисълта, създава двусмисли-
ци, а понякога и безсмислици, напр.: “Бях свидетел на ужасно пришест-
вие”. “Ръководството на отбора е подало констатация (вм. контеста-
ция)”.
Паронимите могат да се използват и преднамерено в художествената ли-
тература и публицистиката . Художествената им употреба (особено при ре-
чева характеристика на героите) се нарича ïàðîíîìˆçèÿ (парономасия), а
също и аноминация.
Колкото по-неочаквана е преднамерената замяна на близкозвучащите
думи, толкова по-силна е експресията и по-ярък е ефектът при пресъздава-
не на комични ситуации.
Примери: “Класиците трябва да се почитат, но и да се прочитат от
време на време”. “Съседи сме и се радваме, че така бързо станахме въз-
можни хора” (Ел.П.). “Там на кръчмите каверни им викат.
“Те ме реквизираха в казармата, но аз една нощ дизентирах, защото
боледувах тогава от сух предвид” (А. Каралийчев).
* – Вуйчо – вика,– аз – вика – мога да разглобя цяла опература бурма
по бурма и пак да я направя аламинут. И адактора – вика, – и фор… фор-
фер… щеркера, и всичко! – Какво е това фър-фър-щъркел? – питам го.
А то: – Не е – вика – фър-фър-щъркел, а фор-фер-щеркер! (Чудомир)
* Кумец, тук е тясно и тъмно, не обичате ли да излезем на разтвор (=
простор) в градината? (Чудомир, Кумата Берта)
* … на госпожа Попова, моята приятелка, умряло детенцето, че ходих
28
у дома да я удуша (= утеша).
* – Ава, кумец! Как искаш фасуля? Да го попържам ли с масло или да
го не попържам?
* … разбирам да си емигрант година, две, три…ама да се жениш в
България два пъти, да навъдиш поколения, и при всеки случай да я нари-
чаш Бълхария, това изглежда съмнително! (Павел Иванович Качулката)

СЕМАНТИЧНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ДУМИТЕ.
СИНОНИМИЯ И АНТОНИМИЯ
С И Н О Н И М И Я

Вече стана дума за това, че в езика съществуват еднакви по звучене
думи с различно значение (омоними). Сега ще разгледаме обратния случай
— когато един и същ предмет (явление, качество) може да бъде назован с
различни думи. Това вече е синонимия.
Ако съвпадението на звуковия състав на две думи представлява омо-
нимия, то тъждеството или близостта в значенията на думите при
различен звуков състав се нарича синонимия. синонимията дава
възможност с помощта на различни думи да се представя едно и също
понСятпиоер.е д най-разпространената дефиниция синонимите (гр. óõíљíìïò)
‘едноименен, еднословен’ са думи близки или еднакви по значение, но
различни по буквен (звуков) строеж или думи различни по форма, но
сходни по значение.
От съвременна гледна точка това определение на синонимите се смята
за непълно и неудовлетворително, защото не разкрива точно тяхната се-
мантична същност. Неговият недостатък е, че има предвид думата като ця-
ло, без да отчита нейната многозначност и възможността да бъде синоним
на друга дума само с едно от своите значения. при многозначните думи в
синонимна връзка влиза основното или някое от производните значения с
вторични или преносни значения на други многозначни думи.
Богатството на речниковия състав се определя не само от общото коли-
чество на думите в него, но и от броя на думите, които могат да се употребят
за назоваване на един и същ предмет (явление, качество). така например за
назоваване на действието ‘поемам храна; задоволявам глада си’ се използват
следните няколко глагола: ям, храня се, консумирам, хапвам (си), похапвам
(си), закусвам, обядвам, вечерям, лапам, гълтам, кльопам, нагъвам, кусам,
кусвам. Всеки от изброените глаголи назовава отделна страна или отсянка от
значението за едно и също действие.
Глаголът ям означава ‘поглъщам храна, храня се; обядвам, вечерям, за-
кусвам; употребявам нещо за храна’; храня се ‘ям; изкарвам прехраната
си’; консумирам ‘употребявам, изразходвам нещо (вкл. и храна)’; хапвам
29
‘ям малко или набързо’; хапвам си ‘ям с удоволствие; обичам да ям’; по-
хапвам (си) — 1. ‘хапвам малко, на бърза ръка’; 2 (ирон.) ‘ям доста’ (той
обича да си похапва); закусвам ‘правя закуска; ям сутрин’; обядвам ‘ям
обяд; храня се на обед’, вечерям ‘ям вечеря; храня се вечер; лапам ‘гълтам
лакомо големи хапки, без да ги дъвча много’; гълтам ‘чрез движение на
гърлените мускули прокарвам храна или течност през хранопровода в сто-
маха’; кльопам (липсва в повечето от речниците), в многотомния речник:
кльопам2 (жарг.) ‘ям, храня се’; нагъвам (4., прен.) ‘ям лакомо, лапам’; ку-
сам ‘сърбам (обл.)’; кусвам, кусна (обл.) ‘опитвам ядене; кусам поединич-
но’.
Както се вижда, изброените тук глаголи назовават, общо взето, едно и
също действие, но откъм различни негови страни. Ако пък съвпадат по
значение, те имат различна сфера на употреба. Така например глаголите
ям, закусвам, обядвам и вечерям са стилистически неутрални, докато хра-
ня се се предпочита в научните съчинения, лапам и гълтам — в разговор-
ната реч, кусам и кусвам са областно ограничени, т.е. диалектни, а кльопам
и нагъвам принадлежат на жаргона.
Както вече бе казано, синонимите се определят като думи с различен
звуков състав, но близки или еднакви по значение. Те почти винаги се от-
личават един от друг:
1. по някои оттенъци в семантиката, т.е. в лексикалното си значение;
2. по емоционално-експресивна окраска;
3. по стилистична отнесеност;
4. по употреба;
5. по съчетаемост, т.е. по способност да се свързват с други думи.
Възможно е синонимите да бъдат еднакви както по значение, така и по
стилистична отнесеност и употреба. В такъв случай говорим за абсолют-
ни синоними (лексикални дублети).
Лексикални дублети се срещат предимно в научната терминология,
например в науката за езика:
езикознание / лингвистика
представка / префикс
наставка / суфикс
окончание / флексия
уподобяване / асимилация
В други научни области:
спътник / сателит
разпространение / дистрибуция
Все пак, трябва да се каже, че и тук има различия, поне по отношение
на сферата на употреба. Термините от гръцки и латински произход се
предпочитат в специализираната научна литература, докато в научно-
30
популярната литература, т.е. в публикациите, предназначени за по-широк
кръг читатели (неспециалисти в съответната научна област), се използва
българска терминология.
Абсолютни синоними са възможни и в общонародната лексика, но там
те имат временен характер. в едни случаи единият отпада от употреба или
изменя значението си, а в други случаи _ двата синонима се диференцират
по значение и по стилистична окраска: гора / планина; гора / лес
Дефиниция (на Р. Мутафчиев): СИНОНИМИТЕ СА ДУМИ ОТ ЕДНА
И СЪЩА ЛЕКСИКО-ГРАМАТИЧНА КАТЕГОРИЯ (ЧАСТ НА РЕЧТА) С
РАЗЛИЧЕН ЗВУКОВ СЪСТАВ, НО ПОСОЧВАТ РАЗЛИЧНИ СТРАНИ НА
ЕДНО И СЪЩО ОБЩО ПОНЯТИЕ, КАТО ЗАДОВОЛЯВАТ ЕДНОВРЕ-
МЕННО С ТОВА ИЗВЕСТНИ СТИЛНИ ИЗИСКВАНИЯ.
Допълнение (на Ст. Георгиев и Р. Русинов): синоними могат да бъдат
също дума и фразеологизъм.
Източници на синонимията:
1. Важен източник е полисемията. Редица често употребявани пренос-
ни значения на думите се лексикализират, т.е. затвърдяват се в езика като
общоизвестни, оформят се нови значения и отсенки. С тези си производни
значения думите стават синоними на други думи.
Примери: падение / кал; угасвам / умирам; изгрявам / появявам се
2. Словообразуването. Новообразувани думи влизат в синонимни отно-
шения с вече познати думи: летовище / курорт; говорител / шпикер / дик-
тор; закусвалня / гостилница; месеница / тутманик.
3. Народните г¥вори. В синонимни отношения могат да бъдат народна
(диалектна) и книжовна дума: ланшен / миналогодишен; шибучица / пръ-
чица; халгъзник / безделник; кошуля / риза.
4. Чужди езици: неуспех / фиаско; подтик / стимул; довиждане / чао;
обред / ритуал; закусвалня / снекбар;пазач / бодигард.
5. Евфемизъм : почина / умра;
Синонимен ред
Думите, между които съществува синонимна връзка, се обединяват в
един синонимен ред или синонимни гнездо. Синонимните редове имат
незатворен характер — броят на думите в тях може да се увеличава.
Във всеки синонимен ред има основен или доминантен синоним. като
дума от неутралната лексика този синоним обединява около себе си оста-
налите синоними. Примери:
ям, храня се, лапам, гълтам, нагъвам, хапвам (си), кусам, кусвам;
червен, ален, румен, пурпурен;
радост, възторг, възхищение, опиянение.
31
Видове синоними
1. Смислови: с някое от значенията си те назовават различни страни
или отсенки на едно по-общо понятие. Към тях принадлежат думи от сти-
листично неутралния план на речника и разликата между тях е само се-
мантична: виждам и гледам; чувам и слушам; бягам и тичам.
2. Стилистични: понятийното им значение е еднакво със значението на
думи от неутралния речников пласт на езика, но се различават по допълни-
телната си стилистична окраска: скъперник / скрънда; син / лазурен; червен /
пурпурен; уговарям / кандардисвам.
В зависимост от това, дали синонимната връзка е между основните
значения на думите или между основно значение на една дума и някое от
производните значения на друга дума, смисловите синоними се делят на:
а) истински — думи от стилистически неутралния пласт на речника;
синонимната връзка е между основните им значения: юнак, герой, храб-
рец; смел, безстрашен; любов, обич;
б) идеографически — синонимната връзка е между основното значе-
ние на една дума и някое от производните значения на друга дума
жаден (с преносно значение) : алчен; сън : тишина
във скромна килийка, потънала в сън
един монах тъмен, непознат и бледен
над лампа жумяща пишеше наведен.
Тук можем да споменем и контекстовите синоними, които са разно-
видност на идеографическите. От названието им става ясно, че те се проя-
вяват като синоними само в определен контекст. Така например Смирнен-
ски в своята поезия нарича капиталиста вълк, хиена, гарван, крадец,
лъжец, безчестник. Това означава, че в съответните стихотворения тези
думи са синонимни на капиталист.

АНТОНИМИЯ

32
Антонимите са двойки от думи, които назовават противоположни по-
нятия, но в същото време тези понятия са съотносителни едно на друго,
понеже едното от тях не може да се мисли без другото.
Антонимите не само се противопоставят по значение, но в същото вре-
ме се и обединяват върху основата на едно по-общо значение.
Примери: добър : лош, болен : здрав, бърз : бавен, висок : нисък; богат
: беден, умен : глупав, любов : омраза, покупка : продажба, гася : паля,
топло : студено, горе : долу.
За антоними говорим тогава, когато има пълно противопоставяне меж-
ду думите, т.е. когато те заемат полюсни положения една спрямо друга.
Ако противопоставянето не е пълно, антонимия няма. Напр. голям и малък
са антоними, но голям и и неголям, мълък и немалък не се разглеждат като
антоними, тъй като противопоставянето при тях не е ясно определено.
И така, АНТОНИМИТЕ СА ДУМИ С РАЗЛИЧЕН ЗВУКОВ СЪСТАВ,
КОИТО НАЗОВАВАТ НАПЪЛНО ПРОТИВОПОЛОЖНИ, НО СЪОТНО-
СИТЕЛНИ ЕДНО НА ДРУГО ПОНЯТИЯ.
Антонимни двойки образуват само думи от една и съща част на речта,
най-често качествени прилагателни (млад : стар), съществителни (печал-
ба : загуба), глаголи (обичам : мразя) и наречия (силно : слабо). Сред ос-
таналите части на речта антониимята е далеч по-рядко срещана.
Антоними могат да бъдат също дума и фразеологично съчетание,
напр.: внимателно : през куп за грош; умирам : прескачам трапа
Многозначните думи не са антоними на други с всичките си значения,
а само с някои от тях. В едно от значенията си многозначната дума може
да имат един антоними, в друго – втори, в трето – трети и т.н.
Напр. прилагателното здрав в значение ‘който е в добро здраве’ обра-
зува антонимна двойка с болен; при друго значение на същата дума ‘як,
силен, добре нахранен’ антонимът е слаб; когато се отнася за машина ‘из-
правен, отговарящ на техническите изисквания’ антонимът е счупен или
развален; когато пък става дума за дрехи или обувки, антонимът е вече
скъсан (здрави чорапи : скъсани чорапи).
Видове антоними:
От гледна точка на речниковата система те се делят на речникови и
контестови.
а) речникови: противоположните им значения се проявяват в речнико-
вата система (красив : грозен; сит : гладен; истина : лъжа). При тях про-
тивопоставянето е заложено в основните им значения и те се осъзнават ка-
то антоними извън контекста.
б) контекстови. При тях противопоставянето се реализира само в оп-
ределен контекст. Извън него те не са антоними.
33
Ще викнем ние: “Хляб или свинец” (Хр.Б.) хляб : свинец
И страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода! (Хр.Б) хайдутин : крило
Контекстовата антонимия не е само художествен похват. Тя е възможна
и в разговорната реч, напр.: Преди малко бях съвсем утрепан. Но пийнах
едно кафе и вече съм кукуряк. Както се вижда от примера, тук принадлеж-
ността към един и същ лексико-семантичен клас не е задължителна.
От словообразувателно гледище антонимите са също два основни вида
– разнокоренни и еднокоренни.
Пример за разнокоренни: добър : лош; близък : далечен; бързо : бавно,
лъжа : истина).
Еднокоренните се образуват с различни афикси:
* представки:
-а (симетрия : асиметрия, логичен : алогичен);
-анти (мафиот : антимафиот; хуманен : антихуманен);
-без (вкусен : безвкусен; нравственост : безнравственост,
силен : безсилен);
* двойки представки, които имат противоположно значение:
в- : из- (влизам : излизам; внос : износ);
до- : от- (донасям : отнасям; довеждам : отвеждам);
от- : за- (отвинтвам : завинтвам; отварям : затварям);
над- : под- (надценявам : подценявам; надземен : подзе-
мен);
о- : съ- (обличам : събличам; обувам : събувам);
за- : раз-(завинтвам : развинтвам; зашивам : разшивам);
* отрицателната частица не- (щастие : нещастие; доверие : недове-
рие; нормален : ненормален);
Антонимите имат широка употреба в художествената литература, в
публицистиката и в разговорната реч. Чрез антитезата, контраста се пости-
га по-голяма изразителност.
В пословиците: Бели пари за черни дни. Сит на гладен не вярва.
В народните песни: Чер арапин бял кон яздеше.
В поезията:…като брата си да станат – силно да любят и мразят.

Л Е К С Е М О Л О Г И Я
РЕЧНИКОВ СЪСТАВ И РЕЧНИКОВО ЯДРО

34
В зависимост от честотата на своята употреба думите в един език могат да
бъдат разпределени в две основни групи – речников състав и речниково ядро.
Трудно е да се определи количественото съотношение между тези две групи,
защото не е лесно да се посочат и общовалидни критерии за разграничението
между тях. При всеки конкретен случай е възможно и субективно отношение на
изследвачите.
Трудно е да се отговори и на въпроса изобщо колко думи има в един език.
Може би в българския език те са милиони. Всъщност съвременната техника
позволява думите да бъдат преброени, но всяко преброяване би било валидно
само за момента на преброяването, тъй като лексиката в езика непрекъснато и
все по-бързо се увеличава. Голяма част от лексиката, употребявана в един език,
но далеч не всичко, може да се намери в речниците. Със самото си излизане
обаче речниците вече са остарели, тъй като извън тях остават думи и значения
на думи, които са се появили след отпечатването им.
Най-богатите речници на българския език, излезли досега, съдържат до 50-
60 000 думи (В тритомния речник на БАН от 1955-1957 г. са включени 64000
думи). В момента се работи върху многотомен Речник на българския език, чий-
то І том (букви А и Б) излезе през 1977 г. Досега са излезли 11 тома (до буква О
вкл.). Първоначалните планове на създателите му бяха речникът да съдържа
около 150 000 думи и да се състои от 15 тома, но по всичко изглежда, че планът
ще бъде преизпълнен. И този речник обаче е непълен (без тези мои думи да зву-
чат като критика към авторите), особено по отношение на отпечатаното в пър-
вите томове, защото от съставянето им са минали вече почти 30 години и отто-
гава досега, както се казва, много вода е изтекла. Предполагам, с развитието на
техниката този проблем скоро ще намери своето решение. Според мен не е да-
леч денят, когато всеможещите и всезнаещи компютърни специалисти ще създа-
дат програма, която да поддържа актуални речници на живите езици, с възмож-
ност автоматично да се попълва с всички новопоявили се думи в интернет (из-
вестно е, че вече цялата световна печатна продукция – книги, списания, вест-
ници и какво ли не още – се набира на компютри, повечето от които са свързани
в световната мрежа. Дори и сега нищо не пречи програмата сама да извлича
нужната £ информация).
От казаното до тук вече стана ясно, че броят на думите на думите в един
развит книжовен език с богата литература, като българския, е огромен. И не е по
силите на един човек, колкото и образован да е той, да побере в главата си цяло-
то лексикално богатство. Разбира се, познанията в тази област са свързани с ум-
ствените възможности, с образованието и самообразованието, с начина на жи-
вот на всеки един от нас, но съществува и някакъв предел, някаква горна грани-
ца на възможностите.
Все пак, без да претендирам, че казвам някаква абсолютна истина, бих по-
сочил, че на един средно интелигентен човек, за да общува нормално с околни-
те, са му необходими около 5–6 хиляди думи (Горе-долу толкова иероглифи
трябва да знае и средният китаец). [Илф и Петров, 12-те стола?].
35
Ако хвърлим поглед върху творчеството на големите писатели и поети, ще
видим, че те употребяват много повече думи. Такива статистически данни по-
сочват Р.Р. и Ст.Г. в своя учебник по лексикология. И. Вазов е употребил 45 хи-
ляди думи, Й. Йовков – 21 хиляди, Хр. Ботев и Хр. Смирненски – по 12 хиляди.
Количеството на употребените думи обаче не е съвсем сигурен критерий, тъй
като е свързано и с общия брой на написаните страници. Т.е. ако Ботев и Смир-
ненски разполагаха с времето, което е имал Вазов, за да напише своите творби,
може би нямаше да бъдат по-назад от него в това класиране.
Но да се върнем на въпроса за речниковия състав и речниковото ядро. Важ-
ното е да се посочи, че едната група (речниковият състав) включва в себе си
другата (ядрото на речника), което езиковедите наричат и речников фонд. Иначе
казано тези две групи се отнася като общо (речников състав) към частно (ядро
на речника). В ядрото на речника влизат, естествено, най-употребяваните думи –
думи, познати на всички, които говорят даден език.
Най-общо думите от ядрото на речника могат да бъдат разпределени в
следните тематични групи:
1. названия на предмети, прояви, отношения, свързани с домашния бит:
дом, къща, врата, прозорец, стена, покрив; подготвям, посрещам, изп-
ращам, мия се, къпя се;
2. названия на предмети и действия, свързани с основната трудова дейност
на човека: игла, конец, лопата, метла, тиган; шия, копая, готвя, пера,
чистя;
3. названия на части от човешкото тяло и действия и състояния, свързани с
тях: глава, стомах, око, ухо, глава, ръка, крак; гледам, виждам, чувам,
слушам, куцам;
4. названия на предмети и явления от природата: дърво, камък, земя, вода,
огън, дъжд, сняг, цвете, дърво; тече, вали, топи се, цъфти, грее;
5. названия на предмети и явления от обществения живот: борба, победа,
мир, война, събрание, среща; боря се, бия се, печеля, губя;
6. названия на най-важните качества и свойства на предмети и явления: ви-
сок, нисък, добър, лош, хубав, грозен, голям, малък, бърз, бавен;
7. названия на душевни състояния: любов, омраза, мъка, радост, тъга,
щастие, вяра, надежда;
8. названия, свързани с основни понятия от областите на науката, техника-
та, културата: ток, кино, телевизия, театър, материя и др.
Лексиката от ядрото на речника не е някаква абсолютна даденост. Тя подле-
жи на промени. Възможно е поради различни причини едни думи да бъдат изт-
ласкани от ядрото към периферията, а други да се придвижат в обратна посока.
Така например думи, назоваващи по-примитивни приспособления от домаш-
ния бит и трудовата дейност и някои прояви от културния живот отпреди десе-
тилетия, макар и да са били много добре познати на всички, с течение на време-
то се употребяват все по-малко и по-малко. Напр. бъркалка (за яйца), ръкойка,
мастилница, перодръжка, седянка, вечеринка, забава; на тяхно място обаче към
36
ядрото на лексиката са се насочили и дори вече са заели своето място думи като
телевизор, телевизия, видео, компютър, интернет и мн. др.
След като очертахме състава на речниковото ядро, да видим какви думи сто-
ят в периферията на лексикалната система.
Това са на първо място думи, които се възприемат като по-малко съществени
за общуването, напр.: самодива, змей, ламя, орисница. Тук влиза и терминоло-
гията, специфична за отделните области на науката, техниката и производство-
то: дифузия, консонант, луфт, куплунг, щекер, капсула, втулка, пластинка. Из-
вън ядрото са и чуждите думи, които все още не са добили достатъчна популяр-
ност: колаборационизъм, имидж, мениджър, драстичен и др. Същото може да
се каже и за диалектни думи като: дзвиска, глига, вепър, съсел, капа и др. под.
В периферията на речниковия състав попада и част от лексиката, характерна,
за художествената литература, особено за поезията: заник, ведрина, синева,
дрезгавина; вкл. и думи, възникнали в резултат на оригинално поетическо сло-
вотворчество: огнеструен, искрометен, лунносребърен. Тук включваме и оста-
релите думи (архаизми – двери, обител, бокал; и историзми – бирник, стотник,
заптие), а също и новопоявяващите се думи (неологизмите), преди да са добили
популярност (скинар, хакер, геймър).
Изобщо за лексиката, която стои извън ядрото на речника, може да се каже,
че като количество е многобройна, но с много по-ниска честота на употреба.
Колкото една дума е по-близо до периферията, толкова е по-рядка употребата .

ЛЕКСИКАТА СПОРЕД АКТУАЛНОСТТА
НА УПОТРЕБАТА

Това разпределение е тясно свързано с предната тема, тъй като и при него
изходната точка е речниковото ядро. Определено актуална, т.е. активно употре-
бявана на съвременния етап от развитието на езика, е лексиката от ядрото на
речника. Това не означава, че извън ядрото няма актуална лексика, но по прин-
цип мястото на неактуалната лексика е в посока към периферията.
На актуалната лексика можем да противопоставим два вида неактуална лек-
сика – остарялата и новопоявяващата се.
Като остарели определяме тези думи, които някога са били в активна упот-
реба, но по една или друга причина тяхното използване постепенно се е ограни-
чило и те са били изтласкани от ядрото на речника. В групата на остарелите ду-
ми могат да попаднат както домашни думи (рат, бран, стяг, кошуля, списател),
37
така и лексеми, заети от чужди езици (кир, кокона, ефенди, депеша, соаре,
джепане).
Скоростта и степента на остаряване при различните думи, поради действие-
то на разнообразни фактори, не са еднакви.
Възможно е дори някои думи, които в определен период са се смятали за ос-
тарели, да възстановят позициите си в лексикалната система, напр. кмет, нови-
нар, вестникар. Думата кмет по време на социализма беше изхвърлена от ад-
министративната терминология и поради тази причина излезе от активна упот-
реба, но през 80-те години, след поредната административна реформа, тя беше
въведена отново. Думата новинар (популярна в епохата на Възраждането) се
схващаше като остаряла, но след 1990 г., с появата на в. “Новинар”, се върна в
речта на българите. Възродена е употребата и на лексемата вестникар, макар и
да не е неутрална в стилистично отношение (срещаме я например в творчество-
то на Ботев и Вазов – “Вестникар ли?”). Тези две думи (новинар и вестникар)
успешно се конкурират със заемката журналист.
Езикът съществува в обществото и чрез обществото. И затова промените в
обществения живот и в бита на хората се отразяват на речниковата система.
Остарелите думи, от своя страна, се делят на две основни групи – историзми
и архаизми.
Историзмите са думи, или отделни ЛСВ на многозначни думи, назоваващи
предмети, явления, отношения, които са изчезнали от обществения живот и от
бита на носителите на езика. С други думи казано, денотатът вече липсва, но
понятието за него и лексемата, която го назовава, остават в езиковата памет на
говорещите българския (а и всеки друг) език. Тази памет се съхранява в литера-
турата в различните £ видове и жанрове, а също и в речниците, които са създа-
дени на основата на огромно количество обработени текстове.
Историзми са названията на длъжности, титли, явления, отношения, свърза-
ни с обществено-политическия живот от предишни (по-далечни или по-близки
до нашето съвремие) епохи: болярин, чашник, парик, клирик, десятък, димнина,
броднина, заптие, конак, бей, паша, стражар, бранник, ратник, партизанин,
горянин, милиционер, комсомол, пионер, чавдарче.
Към историзмите отнасяме и редица названия, свързани с материалната и
духовната култура на хората в миналото. Предметите, които се назовават с тези
думи, днес можем да видим предимно в музеите, напр.: стари монети: жълти-
ца, грош, аспра, наполеон; дрехи, обувки и техни съставни части: потури, цър-
вули, навуща, аба, ямурлук, гайтани; оръжия: топ, ятаган, боздуган, кремък-
лийка; приспособления, механизми и уреди от домашния бит: чекрък, хурка,
вретено, латерна, грамофон; транспортни средства: карета, кабриолет, фей-
дер, омнибус.
Историзмите изчезват от активна употреба по същия начин, както изчезват
от живота предметите и явленията, които те назовават. Ето защо на тяхно място
не се появяват нови думи. Съвременната употреба на архаизмите е преди всичко
в научните съчинения по история, а също и в художествените произведения, чи-
38
ито герои (персонажи) живеят в определена историческа епоха – специфична
атмосфера на тази епоха се предава именно с помощта на историзмите.
Архаизмите, за разлика от историзмите, са думи, които имат синоними с ак-
тивна употреба в съвременния език. Остарели са думите, които се използват, но
не и понятията, които тези думи назовават. Съответните предмети и явления
продължават да съществуват, но те вече се назовават с други думи, например
стяг и байрак, заменени от знаме, флаг и трикольор; касаба, заменена от град;
солдат(ин), аскер, заменени от войник; трен, изместена от влак и др. под.
Причините за осъзнаването на една или друга дума като остаряла са различ-
ни – те най-често са вътрешноезикови, свързани с изграждането на лексикална-
та система по определени структурни и словообразувателни модели (безкнижен
‘неграмотен’, битва, благувам, близосед(ник), ветрило ‘платно на кораб’, владе-
лец, влас ‘косъм’; в други случаи решаващо се оказва външното влияние (вкл.
преориентацията от едно чуждо влияние към друго, напр.: гавазин : телохрани-
тел : бодигард; газда : хазяин; ходник : коридор; спътник : сателит), в трети –
точно обратното – чужда дума се заменя с домашна (аскер, солдат : войник;
трен : влак; автомобил : кола).
В зависимост от това, кой компонент на думата се схваща като остарял, ар-
хаизмите могат да се разделят на няколко групи:
а) лексикални архаизми: думата е остаряла както по форма, така и по семанти-
ка; съвременните синоними нямат никаква формална връзка с нея: пища : храна;
ушник : обеца; кърчаг : стомна; свише : отгоре; стид : срам;
б) семантични архаизми: думата се употребява в съвременния език без фор-
мални промени, но не и в остарялото значение. В това значение се употребява
друга дума: боец : побойник; вестник : вестител; враг : дявол; чар : магия;
държава : имот (“Дядо Йоцо гледа”); неделя : седмица; мир : свят;
в) словообразувателни архаизми. Остарялата дума се различава от съвре-
менната формално – образувана е с друга представка или наставка: битва :
битка; въвод : увод; възток : изток; царовище : царство; неверец : неверник;
наследие : наследство; волник : доброволец; слагар : словослагател; в послед-
ните два случая на мястото на остарялата проста дума се е появила сложна;
г) фонетични архаизми: това са остарели форми на думите, които не отгова-
рят на фонетичните изисквания на съвременния български език: чадо, безсони-
ца, звон, лев ‘лъв’, земля, человек, тма.
Архаизмите се използват преди всичко в художествената литература, за да
предадат духа на епохата.
На мястото на остарялата лексика идват новите думи, т.е. неологизмите.
Неологизми наричаме тези думи, които са навлезли сравнително неотдавна в
речниковия състав на езика, употребата им се разширява, но все още не са про-
никнали в ядрото на речника. Трудно е да поставим някакви времеви рамки и
да кажем до колко време от първата поява на една дума в речника можем да я
смятаме за неологизъм. Още повече, че регистрацията на тази първа поява не е
толкова лесна при огромната печатна продукция и многобройните радио- и те-
39
левизионни станции, в чиито текстове непрекъснато се раждат или се заемат но-
ви думи. Все пак Т. Бояджиев поставя една условна граница от 20 години. Т.е.
когато една дума е на повече от двайсет години, тя вече не е неологизъм. Това
обаче е едно произволно твърдение, което не се основава на някакви ясни кри-
терии. Можем да го приемем само с уговорката, че този срок е напълно доста-
тъчен, за да се утвърди една нова дума в езика, да стане ясно, че тя не е случай-
но появила се и останала с еднократна употреба.
Всъщност за думите с еднократна употреба има специален термин – оказио-
нализми, от лат. occazionalis ‘случаен’.Те обикновено са творения на отделни
автори и с тях се търси художествен, най-често комичен (ироничен, сатиричен)
ефект. На тях им липсва една от най-важните особености на лексемите, а имен-
но – да бъдат възпроизводими единици. За илюстрация ще посоча няколко таки-
ва думи, сътворени от Р. Ралин: алкохоличност, благодарител, бърборетина, ве-
ликогушие, властитутка, глупотевица, доразумение, единогушие, женосвал, за-
чорапогащвам, изгодописец, клюкартечница, маймунитет, плътформа, сексп-
лоатация, стъкмстика, явнобедрена.
Но да се върнем на неологизмите. Това са думи, които навлизат в лексикал-
ната система на езика, за да задоволят нуждата от названия на нови научни дис-
циплини, нови предмети от домашния бит, нови понятия от културата и изкуст-
вото, нови транспортни средства, както и на действия и отношения, свързани с
тях.
Без гаранция, че от появата на някои от думите не са изминали повече от 20
години, ще посоча няколко примера, подредени по тематични групи:
а) наука и техника: астробиология, биокибернетика, бионика, телекомуни-
кация;
б) машини, уреди, прибори, консумативи за тях, дейности по обслужването им:
мобифон, джиесем, дивиди, видеоплейър, процесор, монитор, компактдиск, прин-
тер, ксерокс, дискета, тонер; ксерографирам, принтирам, кликвам;
в) професии, занимания, дейности, свързани с тях: програмист, чейнча-
джия, хакер, геймър, чат, чатя;
г) битова лексика: микровълнова фурна, пасатор, барбекю, фритюрник,
чушкопек;
д) изкуство и култура: метъл, саундтрак, кавър, попфолк, пънк, пънкар,
техно, диджей, дисководещ, дискомаратон;
е) обществен живот (политика, икономика, образование и др.): седесар,
реститутка, компромат, марж, фиксинг, дилър, брокер.
В тази група могат да се посочат и голям брой терминологични съчетания и
фразеологични изрази като: шокова терапия, тоталитарна система, граждан-
ски мир, етнически модел, програмирано обучение, дистанционно обучение,
скок на цените, мръсни пари, пране на пари.
Както вече споменах, думите, които се създават в езика и които се заемат от
други езици, могат да се определят като неологизми за сравнително кратко вре-
ме – докато се възприемат от говорещите като необходими и докато навлязат в

Няма коментари:

Публикуване на коментар