Минало несвършено време(имперфект)

В съвременния български език в противоположност на повечето днешни славянски езици двете прости (не описателни) глаголни форми за минало свършено (аорист) и минало несвършено време (имперфект), които ни са познати от старобългарски, са запазени като напълно живи, строго разграничени смислово глаголни категории. В развоя им обаче се наблюдават интересни процеси, които докарват между другото и почти пълно изравняване на техните окончания. Различие в окончанията на двете времена днес съществува само при формите за 2. и 3. л. ед. ч. При немалка редица глаголи от второ новобългарско спрежение (напр. гърмя, търпя, горя) сближението е засегнало не само окончанията, но и основите, т. е. целите форми, така че те днес звучат напълно еднакво (сравни гърмях, търпях, горях). До голяма степен същото се отнася и до глаголите от трето новобългарско спрежение. Разлика в напълно уеднаквените форми за минало свършено и минало несвършено време при тях се постига чрез промяна на мястото на ударението, без да се счита тая промяна за напълно задължителна в съвременния български книжовен език (мин. несв. купувах — мин. св. купувах, учителствувах – учителствувах).
Тесните връзки, които се създават в развоя на двете прости минали времена, налагат да се разглежда историята им заедно.
Във връзка с развоя на простото минало време за изразяване на свършено минало действие, т. е. на т. нар. аорист, на първо място се налага да подчертаем обстоятелството, че наблюдаваното на старобългарска почва разнообразие на неговите форми претърпява с течение на времето чувствителни ограничения, и то в насоки, които са набелязани още в старобългарските паметници. Напр. формите на онази разновидност на старобългарското минало свършено време, която носи наименование асигматичен или прост аорист (напр. придъ „дойдох“), както и друга една разновидност на същото старобългарско време, получена чрез удължаване на коренната гласна (напр. нэсъ „носих” от корен нес-), са били архаизми дори за старобългарските кирилски паметници. И двете форми са били възможни само при малък брой глаголи, чиято инфинитивна основа е окончавала на съгласна (напр. нестн). Естествено е да се предполага, че в Х в. те са били само редки диалектни особености в народния български език. В съвременния български език няма следа нито от едната, нито от другата от посочените старобългарски форми на простото минало свършено време. Очевидно в случая се е повторил процес, който ни е известен и от историята на редица други явления в българския език. От няколко дублиращи се и напълно равностойни в семантично отношение форми, ако с течение на времето не се създаде между тях някаква различителна отсянка в значението, изчезват ония които във формално отношение са най-редки, най-уединени. Образуваните вследствие на продължителни процеси в предписмената епоха от развоя на българския език форми от типа на придъ и нэсъ са се чувствували напълно изолирани сред многобройните форми на простото минало свършено време с окончание -хъ и без удължена коренна гласна, образувани от глаголи с инфинитивна основа на гласна, които обхващат преобладаващия брой на глаголите в старобългарския език (сравни видэ-хъ, моли-хъ, глагола-хъ). Но тъй като, както се подчерта по-горе, изтъкнатите редки форми на простото минало свършено време са могли да бъдат образувани само от глаголи с инфинитивна основа на съгласна, тяхното преобразуване е могло да стане само по пътя на уеднаквяването им, т. е. по пътя на аналогията с формите на глаголите с инфинитивна основа на гласна. За тази цел при образуване па форми за минало свършено време от тия глаголи се явява като удължение на основата им гласна о (прид-о, нес-о) при пълно пренебрегване на правилото за удължаване на коренната гласна и към така създадената глаголна основа са се прибавяли окончанията на по-обикновените форми за минало свършено време. Така се появява в старобългарски нова форма за минало свършено време на -охъ, която започва да измества редките и необичайни форми за същото време. Явното надмощие на формите на – охъ в по-късните старобългарски кирилски паметници напълно съответствува на положението, което имаме в днешния български език, където, като изключим някои по-късни отклонения, тя е редовна форма при глаголите със стара ин¬финитивна основа на съгласна, сравни рекох (инф. ос. рек-), плетох (инф. ос. плет-), влязох (инф. ос. вълэз-), дове¬дох (инф. ос. вед-). Следователно към по-старите форми за ми¬нало свършено време с различни гласни пред окончание – хъ (-эхъ, -ихъ, -ахъ) се включват и форми на -охъ. Всички те и до днес са напълно живи в българския език. От по-редките форми на гла¬голи с основа на съгласна, както казахме вече, няма следа. Опи¬тите, които се направиха и продължават да се правят, за да се докаже, че в днешната диалектна причастна форма донел се крие остатък от старобългарско просто минало време с удължена коренна гласна, не могат да се смятат за сполучливи. Причастието представя съкратена форма от донесъл.
В противовес на разнообразните морфологични знаци, с които се е изразявало минало свършено време в старобългарски, минало несвършено време се е отличавало с по-голяма монолитност. Окончанията за 1. л. ед. ч. са били –аахъ, -яахъ, -эахъ. Въпросът за основата, върху която са почивали формите за минало несвършено време в старобългарски, е още неясен в известни отношения. При огромния брой глаголи обаче тази основа е съвпадала с инфинитивната, вследствие на което обикновено се твърди, че формите за минало несвършено време са се образували от инфинитивната основа на глаголите, т. е. от същата основа, от която са се образували формите за минало свършено време. Вън от тая прилика обаче при огромен брой глаголи, спадащи към различни старобългарски спрежения, се наблюдава голяма близост в окончанията за раз¬личните лица на двете минали времена. Най-добре личи това при глаголите, чиято инфинитивна основа окончава на -а (тип зъва-ти, глагола-ти, дарова-ти) и на –э (тип №мэ-ти, мьнэ-ти). При тях по-рязка граница между формите за минало свършено и минало несвършено време се наблюдава във 2. и 3. л. ед. ч. (зъва – зъвааше, гльгола – глаголааше, №мэ – №мэаше, мьнэ – мьнэаше); чувствителна е била разликата и във формата за 3. л. мн. ч. (зъваш­ – зъваах©, глаголаш© – глаголаах©, №мэш­ – №мэах©, мьнэш­ – мьнэах©). При формите за останалите лица обаче е съществувала голяма прилика, сравни 1 л. ед. ч. глаголахъ – глаголаахъ, 1. л. мн. ч. глаголахомъ – глаголаахомъ, 2. л. мн. ч. глаголасте – глаголаашете, 1. л. ед. ч. №мэхъ – №мэахъ, 1 л. мн.ч. №мэхомъ – №мэахомъ, 2 л. мн.ч. №мэсте – №мэашете. Голяма е била приликата и в окончанията на двойственото число.
Тая прилика в окончанията на формите за минало свършено и минало несвършено време в старобългарски не е могла да остане без последица за тяхното по-нататъшно развитие. С течение иа времето тя предизвиква силно взаимно въздействие на окончанията на двете прости минали времена, краен резултат на което е тяхното почти пълно уеднаквяване в новобългарски език.
Първите примери от смесване на окончанията на минало свършено и минало несвършено време, които се наблюдават в историята на българския език, засягат окончанията за 2. л. мн. ч. и 2. л. дв. ч. на глаголите. Процесът се изразява в изместване на имперфектните окончания -шете (за 2. л. мн. ч. и 3 л. дв. ч.) и -шета (за 2. л. дв. ч.) от съответните окончания за минало свършено време –сте и -ста. В старобългарската епоха процесът се е намирал в пълен ход. Редица старобългарски паметници както глаголически, така и кирилски не познават вече окончания -шете и -шета, за която в късния старобългарски период мъчно може да се приеме, че са били народни.
Смесването на окончанията на двете прости минали времена е намерило по-нататък подкрепа и в друг един широко развил се процес в старобългарски, а именно в контракдията на гласните. Контрахирането на гласните аа в а и на эа в э в окончанията на имперфекта е докарало до пълна омонимия с формите на аориста 1. л. ед. и мн. ч. В старобългарските паметници тези прояви са намирали неравномерно отражение. Многобройните случаи от контрахирани имперфектни окончания, особено в по-новите кирилски паметници като Савина книга и Супрасълски сборник, свидетелствуват, че те са били обикновени явления в народния език.
В създалата се опасност от настаняване на пълна омонимия във формите на минало свършено и минало несвършено време трябва да се търси обяснение на най-знаменателния факт от развоя на имперфектните форми в българския език, а именно на почина да се образуват те не от инфинитивната, а от сегашната основа на глаголите. Не можем да не отбележим факта, че първите случаи, когато се използува сегашната основа за образуване на имперфектни форми, се среща в старобългарските паметници при такива глаголи, при които вследствие на контракцията на гласните в окончанията се създават условия за пълно уеднаквяване с формите на минало свършено време, т. е. при глаголи с инфинитивни форми на –ати и эти. напр. зовэахъ вм. зъваахъ (сег. осн. зове-), жидэахъ вм. жьдэахъ (сег. осн. жиде-), женэахъ вм. гънаахъ (сег. осн. жене-), плюэахъ вм. пльваахъ (сег. осн. плю¬-), трэб№яхъ вм. трэбоваахъ (сег. осн. трэṬ), рад№яахъ вм. радоваахъ (сег. осн. ра乬), крас№яахъ вм. красоваахъ (сег. осн. крас№). За развоя на тези процеси без съмнение е допринесло и обстоятелството, че изразяваното чрез имперфекта трайно и незавършено действие лесно е могло да се сближи със сегашната основа на глаголите.
Както редица други промени, станали в българския език, така и промените в окончанията на формите за минало свършено и ми¬нало несвършено време не се отразяват много ясно в среднобългарските паметници. Все пак и въз основа на малкото данни, с които разполагаме, ние сме напълно в състояние да отбележим някои много съществени неща във връзка с развоя на двете прости минали времена през този период. Явяващите се рядко по паметниците нови белези напълно съвпадат с особености, които намираме в днешния български език. Ето защо, при все че се отбелязват рядко по паметниците, не можем да не сметнем, че те са били редовни в говоримата българска реч по онова време процеси, които по лесно обясними причини, а именно поради изкуствения характер на среднобългарския литературен език не са намирали широко място в паметниците.
Три са особеностите, с които се характеризира среднобългарският период във връзка с по-нататъшните промени, които са наставали във формите на двете прости минали времена. Първото нещо, върху което следва да обърнем внимание, е по-нататъшното опростяване на окончанията на минало несвършено време. Още на старобългарска почва поради контракция на гласните тези окончания приемат вид –эхъ вм. эахъ, -яхъ вм. – яахъ и – ахъ вм. – аахъ. През среднобългарския период по пътя на аналогията отпада окончание -яхъ. То е било характерно за ония глаголи от четвъртото старобългарско спрежение, чиято инфинитивна осно¬ва е окончавала на гласна -н, напр. молити – моляахъ, хвалити – хваляахъ, любити – любляахъ, В среднобългарски това окончание се измества от окончание -эхъ, поради което днес в новобългарски имаме редовно молех, хвалех, любех. В Добрейшовото евангелие от XIII в. имаме вече форми любэше, творэше, молэше, в Сборника от 1348 г. варэше, в Троянската повест имаме творэше, веселэх©, женэше с­. Успоредно с тази съществена промяна във формите за минало несвършено време на глаголите от четвърто старобългарско спрежение в среднобългарските паметници е отбелязана и друга една не по-малко важна тяхна промяна. Касае се за депалатализация на форми като ношаахъ от носити, прошаахъ от просити, хождаахъ от ходити. В.Троянската повест имаме вече нови форми носэше, просэше. В паметници от XV и XVI в., които представят преписи от по-стари съчинения, намираме също така депалатализувани глаголни форми за минало несвършено време. Напр. в повестта за Александър вехти срещаме приход­х© (чти приходехъ), исход­х© (чети исходехъ), в Народното житие на Иван Рилски имаше ходэше. Съществуването на подобни депалатализувани форми през среднобългарския период се потвърждава и от някои минали причастни форми, които намираме в паметници от XIV в., напр. развратенъ вм. развраштенъ, въпросенъ вм. въпрошенъ, отп№стена вм. отпъ№штена, кръстена вм. кръштена.
На второ място, трябва да подчертаем, че в среднобългар¬ския период е продължавала все по-нашироко да се настанява във формите на минало несвършено време сегашната основа на глаголите. В паметниците този процес е намирал слабо отражение. Срещат се същите примери, които намираме и в старобългарските паметници, сравни зовэше в Добрейшово евангелие, вэр№ах© и рад№ше в Троянската повест. Нов елемент в среднобългарските паметници е появата на имперфектни форми от глагола писати образувани от неговата сегашна основа, сравни пишах в Битолския триод, пишаше в Добрейшово евангелие и пишехь в приписка във Верковичевия апостол от XIV в. Всичко това показва, че старата имперфектна форма писаахъ не е била вече народна черта през среднобългарската епоха. Нов елемент представя също формата в­жах© в Кюстендилския евангелски къс вм. в­заах©.
На трето място, през среднобългарския период процесът на смесване на окончанията на двете прости минали времена се раз¬раства до такава степен, че се стига до пълно изравняване на окон¬чанията за всички лица на множественото число. Най-рано за¬свидетелствувано е уеднаквяването на окончанията за 3 л. мн. ч. Като общо за двете времена се установява окончанието на минало несвършено време -х©. което в аористна форма е засвидетелствувано от XII в. Действително старото окончание -ш­ на аориста, променено по законите на среднобългарската фонетика в -ш© е преобладаващо окончание в българския книжовен език в течение на цели векове. То обаче е било типична черта на литературния език. Народният говор е познавал само едно окончание за 3. л. мн. ч. както за минало свършено време, така и за минало несвър¬шено време и то е било -х©. Като ново аористно окончание то е доста добре засвидетелствувано в среднобългарските паметници, сравни раждегох© с­ в Болонския псалтир. В някои среднобългарски паметници същото окончание се предава и с малка носовка -х­. Та¬ка напр. в един ръкопис от XII — XIII в. срещаме отст©пах­, вьстах­, б¼вах­, разпадах­. Не е изключена възможността под това окончание да се крие типична народна черта, а не една от многобройните механични и необосновани замени на носовките, които наблюдаваме в някои среднобългарски паметници. В подкрепа на това биха могли да служат днешните западнобългарски диалектни форми дойдое, рекое, видое. Нека добавим, че във Верковичевия апостол от XIV в. намираме форми помогохе, дръжехе, отидохе. Все през среднобългарския период става промяна и в окончанията за 1- и 2. л. мн. ч., които и за двете минали времена започват да гласят –хме (прямо –хм¼) и -хте. В паметниците е засвидетелствувано само окончанието за 2. л. мн. ч., сравни фор¬мата посэтихте в Добрейшово евангелие. За 1. л. мн. ч. в среднобългарските паметници е застъпено окончание -хм¼, сравни формите работихм¼, доидохм¼, обрэтохм¼ в Добрейшово евангелие. Особено многобройни са тия примери в Троянската повест: обрэтохм¼, прочьтохм¼, хтэхм¼, доидохм¼.
Появата на а-спрежение и заличаването на границите между първите три старобългарски спрежения, обединени в едно единствено е-спрежение в новобългарски, са имали известно влияние върху разпределянето на окончанията за минало свършено и минало несвършено време, наследени от старобългарския език. Както подчертахме, окончанията за 1. л. ед. ч. в минало свършено време -ях (-эхъ), -ах. -их, -ох са напълно запазени в новобългарски. Получените чрез контракция на гласните окончания за минало несвършено време –эхъ (эахъ) и -ахъ (-аахъ) са съвпаднали с окончания -ях, и -ах за минало свършено време. Известно вто¬рично различие между имперфектното окончание -ях (-эахъ) и аористното окончание -ях (-эхъ) се настанява в българския език в по-късно време поради акцентни причини. Днешните форми за минало несвършено време носят ударение върху оная сричка, върху която пада ударението й в съответната форма за сегашно време на глаголите. Тъй като в много голяма част от глаголите в българския език ударението в сегашно време не пада върху тяхното окончание, също и в съответните форми за минало несвършено време ударението не пада върху тяхното окончание. Вследствие на това останалото без ударение окончание -ях (эахъ) поради типични промени на старата ятова гласна в зависимост от ударе¬нието в съвременния български литературен език гласи -ех. Напълно естествено във всички български западни говори същото имперфектно окончание гласи -ех не само в безакцентно положение, но и под ударение. По такъв начин се установява известна разлика в съвпадналите първоначално окончания – эхъ и – эахъ за 1. л. ед. ч. в минало свършено и минало несвършено време. Окончание -ехе започнало да се схваща като типично за минало несвършено време, а окончание -ях – за минало свършено време, тъй като с много малко изключения окончанието -ях за минало свършено време носи винаги ударение. Сравни напр. многобройните новобългарски имперфектни форми с окончание –ех, обра¬зувани от сегашната основа на глаголите, спадащи към групата -ý«, ýти, от третото старобългарско спрежение: умеех – съ¬умях (¹мýахъ – ¹мýхъ), немеех – онемях (нýмýахъ – онýмýхъ), тлеех – изтлях (тьлýахъ – тьлýхъ) зреех – зрях (зьрýахъ – зьрýхъ), цепенеех – оцепенях (цýпýнýхъ – оцýпýнýхъ ), говеех – говях (говýахъ – говýхъ)№) и т.н. С осмислянето на окон¬чание -ех като окончание за минало несвършено време се обяснява фактът, че то се явява като ново, аналогично окончание за минало несвършено време и при такива глаголи, чиято стара имперфектна форма е имала всъщност окончание -ах (-яахъ). Напр. при гла¬голи от трето старобългарско спрежение с корен на гласна: сея – сеех – сях (сýяахъ – сýхъ), пия — пиех — пих (пияахъ – пихъ), мия – миех – мих (м¼яахъ – м¼хъ). Много ти¬пични в това отношение са формите на ония глаголи, които имат стари палатални съгласни пред основната гласна в сегашно време и носят ударение върху гласната на корена, напр. реже, маже, чеше, пише. От всички тях имаме нови форми за минало несвършено време, сравни режех (рýзаахъ), мажех (мазаахъ), чешех (чесаахъ), лижех (лизаахъ), пишех (писаахъ). Ония глаголи от второ новобългарско спрежение, които в сегашно време носят ударение върху окончанието, по правило след¬ва да имат ударение върху окончанието и във формата си за мина¬ло несвършено време. При тези условия в тази неголяма група глаголи не е могло на източнобългарска почва, следователно и в литературния език, да настава раздвоение в гласежа на –ях (-ýхъ) и старият звуков съвпадеж на това окончание -ях (-ýахъ) за минало свършено време се е запазил. При тия глаголи, като изключим формите им за 2. и 3. л. ед. ч. имаме пълен съвпадеж във всички останали форми за минало свършено и минало несвършено време, сравни скърбях (скрбýахъ – скръбýхъ), търпях (трьпýахъ – трьпýхъ), пълзях (плъзýахъ – плъзýхъ), цъфтях (цвьтýахъ – цвьтýхъ). Към същата група се отнасят и една редица глаголи от второ новобългарско спрежение, които имат стара палатална съгласна пред основната гласна в сегашно време, но носят ударение върху окончанието, сравни звуча — звучиш, лежа — лежиш, мълча — мълчиш, лича — личиш, муча — мучиш, квича — квичиш, стърча — стърчиш. И при тях формите за минало свършено време и минало несвършено време по естествен път съвпадат. Това съвпадение е старо и се дължи, както и при изтъкнатите по-горе случаи, на стягане на гласните в старата форма за минало несвършено време, сравни звучах (зв¹чааха – зв¹чахъ), стърчах (стръчааха – стръчахъ), лежах (лежаахъ – лежахъ).
Поради същите причини, т. е. поради контракцията на гласните в съответните стари форми за минало несвършено време, се е стигнало до пълна омонимия във формите за минало свършено и минало несвършено време при глаголите от трето новобългарско спрежение. За илюстрация ще приведем няколко примера от наследниците на глаголи на -¹«, -овати всички преминали днес в трето новобългарско спреженне: враждувах (враждоваахъ – враждовахъ), празнувах (праздьноваахъ – праздьновахъ).
Аналогични на изтъкнатите дотук промени са ставали и с формите за минало свършено и минало несвършено време на спомагателния глагол б¼ти. В съвременния език формите на този глагол за двете прости минали времена съвпадат напълно, какъвто беше случаят с изтъкнатите по-горе глаголи от типа гърмя, тър¬пя и купувам, нощувам, сравни бях, бяхме, бяхте, бяха. При формите за 2. и 3. л. ед. ч. обаче тук се явява една особеност, която е чужда на останалите глаголи в българския език. При все че имаме две доста различни една от друга форми — бе и беше, първата очевидно еднаква с формите за минало свършено време на глаголите, а другата с формите за минало несвършено време, между тях е настанало пълно смесване във функционално отношение, защото както едната, така и другата форма могат да бъдат употребени в значение и на минало свършено, и на минало несвършено време. Вижда се следователно, че сред явленията от взаимно смесване на окончания и форми за двете минали времена в българския език спрежението на спомагателния глагол съм заема специално място. Всичко това си има своите по-особени причини, които имат следната скицирана на кратко история в миналото на българския език. Старобългарският език е притежавал две различни форми за минало свършено и минало несвършено време в спрежението на спомагателния глагол б¼ти, именно б¼хъ и бýхъ. Разграничението между тях е било само от семантичен характер. По своето образуване, по своя стар произход, по начина на своето спрежение това са били форми, които са се покривали с формите за минало свършено време. Още от предписмено време формите б¼хъ и бý придобиват значение на имперфект, което те пазят в ранния старобългарски период. През късния период на старобългарския език покрай тях възникват нови форми б¼ахъ и бýаше, и т. н. за изразяване на минало несвършено време. Появата на последните, по всичко личи, съвпада с времето, когато формите за минало свършено време б¼хъ и бý и т. н. започват да губят в народния език своето старо значение, като остават да се употребяват само в литературния език, и когато фор¬мите бýхъ и бý и т. н. са започнали пак в народния език да изразя¬ват и минало свършено време на мястото на б¼хъ и б¼ т. н., кои¬то получават нова служба. При все че новите форми бýахъ и бýаше и т. н., стегнати рано в бýхъ и бýше, се появяват на живот вследствие на силното аналогично въздействие на старобългарските форми за минало несвършено време, като са изразявали първоначално същото глаголно време, строго разграничение между тях и започналите да изразяват и минало свършено време форми бýхъ и бý почти никога не настава в историята на българския език. В тече¬ние на целия среднобългарски период формата бý наред с бýше не престава да изразява и минало несвършено време. Това положение продължава да съществува в българския език и до днес.

Като оставим настрана инак твърде поучителната предистория на индоевропейския имперфект, нека отбележим изпървом, че старобългарските паметници показвах неконтрахирани и контрахирани имперфектни окон¬чания (-ýахъ + яахъ – -ýхъ, -ахъ). Миклошич дори смята формите на -ýхъ за старинни: имперфектът според Миклошич е една презентна форма, чийто презентен суфикс е е бил усилен до е (-ý), презентна основа плет-е-имиерфект плет-ý-хъ (-хъ от аористното s); „е вм. е тук означава по мое мнение символично трайността на действието, както при многократ¬ното -pletaja покрай трайното pleta”. Покрай неразширените форми гр­дýхъ, идýхъ, ядýхъ, можахъ, пьýхъ (Зогр. ев.), пияхъ (Супр. сб.), въпиýхъ (Мар. ев.), поýхъ (Клоц. сб.), плюýхъ (Асем. ев.), бияахъ (Сав. кн.) и т. н. са „разширени форми с а по аналогия на а-основи“: гр­дýахъ, идýахъ, дадýахъ, живýахъ и т. н. покрай погрешните форми идяахъ, живяахъ (Остр. ев.), можаахъ, пеуаахъ (Супр. сб.) и т. н. Забележителни са формите на IV спрежение (i-основи: ношахъ, ¹]ахъ, крьштахъ, люблýхъ, моляхъ (Сав. кн.), гл¹мýхъ с­ покрай хождахъ (Бол. пс.). Срещу стбълг. ед. ч. 1. л. ид-ýхъ (-ýахъ), 2. и 3. л. ид-ýше (-ýа-ше); II старобългарско спрежение по Лескин – съхнýхъ, съхнýахъ – нбълг. съхнех, съхнеше, съхнехме и т.н. Глаголите с корен на г, к, х показват, че наистина се касае до окончание –ýхъ: изтбълг. печах, лежах, вършах и 2 и 3 л. ед.ч. печеше, лежеше, вършеше, мч.ч. печахме, лежахме, вършахме аналогично с а според 3 л. мн. ч. печаха, лежаха, вършаха.
Новобългарският език притежава като старобългарски и имперфектни форми от всички перфективни глаголи и ги употребява в условни изречения или при допускане на едно действие. Днес: ако останех още малко у него, щях да закъснея за влака. Формата за 2. л. мн, ч. стбълг. идýашете днес е запазена само диалектно (сев.-зап.); в повечето говори и в книжовния език намираме окончанието -хте от аориста (вм. –сте); 2. л. мн. ч. имперф. плетяхте според 2. л. мн. ч. аор. плетохте. Онези говори (сев.-зап.), които имат -шете, показват основа на -ще- във всички лица: плетешем, плетеше (дори 2. л. ед. ч. плетешеш) 1. л. мн. ч. плеетешеме, 2. л. плетешете, 3. л. плетеше(х)а. Заплетени са стбълг. бýхъ, бýахъ, бýаше, бýахомъ и пр., нбълг. само бях (изт. б’ах, зап. бех), беше и пр.

Използвана литература:

1. Мирчев, К. Историческа граматика на българския език, Наука и изкуство, София, 1978
2. Младенов, С., История на българския език, Изд. „БАН”, С., 1979