ЕЗИКЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА И ЕЗИКЪТ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Теория на литературата е наследник на поетиката и реториката. Следващите теми спадат към реториката. Стилистиката е научна дисциплина в рамките на Теория на литературата, занимава се със синтактични фигури и фигури на семантиката (тропи).



Стилистика


Проблематиката тук е свързана с отделни лингвистични и семиотични научни дисциплини. За да има комуникация, задължително трябва да има субект (С1), обект (О), знак (З), концепт (К) и още един субект (С2), към когото е отправено съобщението. Отделни научни дисциплини акцентират вниманието си само върху някои от отношенията между тези елементи:

· знак – обект: с това отношение се занимава науката за именуването, сигнификатика
· знак – знак: с формалните отношения между знаците се занимава т.нар. синтагматика (синтаксис); тук спадат поетическа фонетика, поетически синтаксис (синтактични фигури), стихознание, композиция
· знак – обект – концепт: с това отношение се занимава семантиката
· знак – обект – концепт – субект 2: с това отношение се занимава прагматиката


§. Семантика: фигури и тропи

Под „художествени тропи” се разбират т.нар. фигури на семантиката, при които има преобразуване на единиците на езика, състоящо се в пренос на традиционно наименование в друга предметна област. Тропите са езикови (художествени) средства и заедно с това кристализирала образност, която разчита на преносността.

Терминът метафора на старогръцки означава „пренос” и самият термин е метафора: опитва се да създаде образ, да създаде внушение за особените внушения, като разчита на познатото, нагледното в сетивната представа за пренасяне. Идеята за пренос не е за буквален пренос. Когато имаме тропи, трябва да имаме преносни значения, при което обикновено се поражда усещането за абсурд. Има един фейлетон на Ал. Константинов, „Завидетелствуване зъбите на посещающите черната джамия”, където той заиграва цялата история около буквализирането на един идиом: в края на фейлетона той цитира вестник „...”, където пише, че властващите трябва да познават и зъбите на посещаващите черната джамия. В момента, в който се буквализират, преносните значения могат да предизвикат много комичен ефект. Затова при тропите думата „пренос” не е буквално употребена; пренася се названието в предметна област.

Има исторически периоди, в които един или друг вид художествен троп повече се използва – в литературата и в речта. Действително обаче метафората е най-ярката от всичките видове тропи. Има периоди, в които тя се превръща в нещо повече от художествен троп.


1. МЕТАФОРА

Интересът към метафората се възражда по ужасен начин през 70-те години на ХХ в. от т.нар. неореторическа школа. Много хора са писали за метафората, към нея има изключителен интерес. В речниците пише, че при метафората преносът е по сходство (прилича на съкратено сравнение, но не е сравнение), а при метонимията – по близост.

Всеки един от видовете тропи има собствен механизъм, в който реализира преносността. Преносността е начин, по който се експлоатира естествената многозначност на езика. Тропите разчитат на естествената многозначност на езика, на създаването на допълнителни връзки и всеки вид тропи има своя специфика.

СРАВНЕНИЕ: при него задължително има съпоставителна частица – „като”, „сякаш”, „подобно на” – но това не е само формална разлика. Има разлика между „лъвът Ахил” и „Ахил е като лъв” (вж. Исак Паси, „Метафората”) и тази разлика отпраща до една много важна характеристика на метафората. При „Ахил е като лъв” се разбира наистина Ахил и някакъв лъв, т.е. думите продължават да денотират. В сравнението отделните елементи продължават да денотират, докато в метафората се среща само конотация. Денотирането, това е означаването на предметите (обектите). Конотация в логиката и в семантиката конотация е самата връзка между нещата, мостът между тях. Метафората конотира и когато престане да конотира, тя умира. Говори се за т.нар. „избелели метафори”. Казват, че са избелели от употреба; сред тях може да има и битови метафори, пр. „падна нощ”, „изгубих си главата по него/нея”. Истинската, добрата метафора, деавтоматизира представите – с това, че е странна, че внася нещо ново (за разлика от битовите и „избелелите” метафори).

Как се ражда и защо умира метафората? Защо „избелялата метафора” не е метафора, какво има в нея? Примерите за избелели метафори са: „крак на стол”, „гърло на бутилка”, „гребен на вълна” – всички те са възникнали чисто формално като метафори, но не работят като такива. Много от думите, които употребяваме, имат такъв метафоричен произход, вкл. и самата дума „метафора”, която означава „пренос” (означава нещо, което все още няма име). За да живее метафората, тя не трябва да се отнася до именуване, до материалното, до конкретното, до предметното. Чрез метафората се предава обикновено нещо ново в усещането – тя трябва да осмисли по някакъв нов начин предмета, а не да го посочи и да го именува. Казват, че чрез метафората се оголва вътрешната същност на предмета, т.е. има някакво преакцентиране.

Как възниква метафората? Според Олга Фрайденберг (вж. ст. „Произход на гръцката лирика”) поетическата метафора е възникнала в прозата (също както римата и мн. др. неща): възникнала е в ораторската проза (ІІІ-І в. пр. н.е.). Античният човек не е имал познатото ни отношение между аза и света. Митологичният образ включва в себе си непротиворечиво духовното (аза) и предметното начало (света). Въобще не се осъзнава като аз – до степен, в която: в надгробните паметници това, което пише, го пише от името на покойника, той сам ни говори (примерът е на Олга Фрайденберг). Между трето и първо лице все още не може да се направи абсолютно разграничение.

Има три типа образи:

(1) автологически: характерен е за мита – това, което се казва е това, което е (няма друг план / пласт): А ≡ В
(2) металогически: между образа и смисъла му има разминаване – това, което се казва, не е това, което се разбира (тук спадат тропите): А ≠ В
(3) суперлогически: разбирането не се отличава принципно от явлението, само го превъзхожда по степен на всеобщност и абстрактност (тук спадат символите и алегориите): А В

А – план на явленията; образът като форма
В – план на смисъла (осмисляне на явленията); онова, което стои зад него

Ние работим в случая вд металогическото. Как възниква метафората в античността? Трябва да има изместване от автологическа степен в металогическа. Пример: в мита за Сафо заради несподелената си любов тя се хвърля от Левкадската скала и загива. В момента на Левкадската скала има една полегнала женска фигура. Но когато Анакреон пише „И аз, пиян от любов, се хвърлям в побелелите вълни на морето от Левкадската скала”, там вече Левкадската скала не е географско понятие, не денотира; тя е понятие за неудържима страст. Това, което се казва и това, което се разбира, се разминават. „Побелелите вълни на морето” за нас е обикновен епитет, но, казва Олга Фрайденберг, ако днес метафорите могат да се правят с доста голяма творческа свобода, митологичният човек е можел само от митологичните значения да направи изнасянето: Левкадската скала (митът за Сафо), над която се надгражда понятието. „Побелелите вълни на морето” според Фрайденберг отвеждат към образа на стария океан, който винаги е с побелели коси – нещо, което ние днес губим като разбиране.

Определението на Олга Фрайденберг за метафората: „образ във функцията на понятие”. Това е разбира се по-скоро атрактивен, отколкото напълно верен начин да се представи метафората. Под „понятие” тя иска да каже „разбиране, абстракция” – това вместване на особения духовен план в метафоричния образ. Включително и чувствата са били различни у античния човек. Античните хора не могат да говорят за своя вътрешен свят, не знаят как да изразят какво чувстват, вкл. и Ерос. Те казват така: чувствата се развиват в исторически план. Любовта им не е такава, каквато ние можем да си представим, че е сега. За любовта си пишат как ги изпълва, как се изпотяват, как им става горещо или им се подкосяват краката – чисто физически, през обекти говорят за онова, което е най-трудно да се изговори в емоционален план. Определено метафората идва, за да говори за едни други неща, които не са толкова очевидни, за приплъзването между очевидното и онова различното.

Богдан Дянков („Семантика и логика” – върху семиотиката; ІІІ част – върху езиковата многозначност) говори за три типа битие:

(1) битие от първи разред: без оглед на наличието на субект; пример: възникването на Вселената, биологичните процеси, земетресенията – всичко, което се случва без субект; за да има субект, трябва да има намерение, насоченост
(2) битие от втори разред: то е субектно и социално; пример: езикът – няма език без субект и без социална насоченост
(3) битие от трети разред: то използва езика на битието от ІІ разред, за да създаде отношения (пропозиции), каквито не се срещат в битие от І и ІІ разред; пример: метафората – тя създава връзки и отношения, каквито не съществуват нито в езика като логика, нито в емпиричната действителност

По какво се разпознава метафората, освен по това, че тя конотира? Другите тропи също конотират, затова конотацията не е достатъчно условие. В метафората винаги има семантичен парадокс, т.е. битие от ІІ разред не е възможно.

Неореториците предлагат следната схема, за да покажат къде работи метафората:





Това са двете думи, между които има семантичен парадокс, връзката между тях е особена на дискурсивно ниво. Как се осъществява преносът? Как могат да се свържат две понятия? Благодарение на това, че всяко от тях има някакъв брой семи в себе си. Семата е минималната единица смисъл, която стои вътре и изпълва цялото значение на думата. Когато има минимум една обща сема между двете думи, те могат да влязат в някакво отношение. Нещата се свързват, когато има нещо общо между тях. Връзката може да става на принципа на приликата или на принципа на контраста. Пример: „златен клас” (клас от злато) – между житния клас и златото има поне три общи семи, които правят метафората: цветът, тежестта, ценността. Това е виждането на белгийската група „Ми” (mi) от 70-те години: значението на метафората не е тук, в самото място на среща на общите семи (като се каже „златен клас”, това не означава, че може да се замени с „нещо много жълто, тежко и ценно” – в този смисъл метафората е непреводима). Смисълът на метафората не е в преплитащите се значения, а в напрежението между преносния смисъл и буквалния. В този смисъл „понятие” не означава „значение”: когато Олга Фрайденберг казва, че метафората е „образ на функция на понятие”, това не означава „клас от злато” = „тежко и ценно”. Тези особени връзки раждат нови отношения в битието от ІІІ разред.

Яворов има едно много хубаво стихотворение, „Ела”, което може да послужи като христоматиен пример, по който да се учи стилистика и стихознание.


Очите ти са звездни небеса. - „звездни небеса” е класическа метафора

Косата ти е здрачният воал - „косата е воал” е метафора, „здрачен воал” е метафоричен епитет (тъй като тук имаме множество метафори, „здрачен воал” работи повече като епитет, отколкото като метафоричен епитет)

на късна вечер, твоята коса! - „воал на късна вечер” е метафора, с която се затваря една метафорична верига


Решаваме дали нещо е метафора, метафоричен епитет или обикновен епитет, в зависимост от контекста. В един богат на метафори контекст метафоричният епитет няма да работи, няма да се усеща толкова като метафора. В един беден на метафори контекст „здрачния воал” би работил силно – не само като метафоричен епитет, а направо като метафора.

Как се правят метафори? Трябва да има семантичен парадокс, една изненадваща съпоставка. Трябва да се знаят две класификации:


І. Видове метафори според Аристотел (вж. Аристотел, „Поетика”, гл. 21)

(1) пренос от род върху вид: пр. „корабът стои в пристанището” – корабът не „стои”, а плува; това, че е неподвижен, е вид на онова по-общото „стои”
(2) пренос от вид върху род: пр. „Сто пъти съм казвала, че не трябва...” – „сто пъти” (вид) замества „много пъти” (род), по-малкото представя по-голямото
(3) пренос от вид върху вид: пр. обръщението към някого с „Маймуно...”
(4) пренос по аналогия: това е най-добрият тип според Аристотел; през логиката Аристотел разгръща как се прави такава метафора по аналогия; пр. „ако щитът се отнася към Марс така, както[1] чашата към Дионис, би било хубава метафора да говорим за чашата като за щита на Дионис, можем да говорим за щита на Дионис и да разбираме „чаша”

Връзките по аналогия, колкота са по-далечни, толкова са по-добри.


ІІ. Класификация на Квинтилиан

Аристотел и Квинтилиан са създателите на реториката. Според Квинтилиан има 4 типа метафори, като пренос между жива и мъртва природа:

(1) пренос от жива върху мъртва природа: пр. „песента на колелетата”
(2) пренос от мъртва върху жива природа: пр. „сърце от камък”
(3) пренос от жива върху жива природа: под „жива природа” се разбира нещо по-общо (време на пантеизъм); пр. „цветът на възпитанието”, „цветът на обществото”
(4) пренос от мъртва върху мъртва природа: пр. „стена от дъжд” – според Исак Паси това е възможно като метафора само при наличието на субект, която я създава, в природата и в логиката тя не е възможна; „пелена от сняг”, „валят бели пеперуди”

Романтиците много харесват метафората, защото според тях там се осъществява този тотален синтез между субективното (живото) и обективното (неживото). Метафората оживява, съживява света. За да бъде нещо олицетворение, трябва да има допълнителен фантастичен елемент – нещо, което да се персонифицира.


Познавателни функции на метафората

Още в Поетиката на Аристотел сред средствата, които се приписват на драмата е това, че поетите лъжат със своите думи, но това е в метафорично значение. Да, метафората също има познавателни функции, но те не са сред редовите (обичайните), за които и ние знаем. Без метафората не може да се именуват нещата, за които нямаме думи. Метафората създава връзки и отношения, т.е. „монтира” една гледна точка към света. Чрез метафората могат да се внушат и да се изговорят тези неща, които иначе логиката не познава.

Примерът на Исак Паси: негърче, което никога през живота си не е виждало сняг, ако види, че вали сняг, ще каже, че „валят бели пеперуди” – това обаче ще е грешка, защото има наивно съзнание, то не осъзнава нещата. Метафората обаче много преднамерено показва, че казва нещо друго: ние трябва едновременно да познаваме неверността на това, което казва, за да се отправим към онова другото, което тя внушава. За да определяме нещата, ние винаги го правим в съпоставка: всички тропи разчитат на съпоставката, на някаква връзка между два елемента. За да говорим за нещо, ние го съпоставяме с друго нещо и го различаваме от него. Това е основен познавателен принцип – принципът на оразличаването.

В ст. „Двете големи метафори” на Ортега-и-Гасет се казва: ако винаги влажното и студеното вървяха заедно, ние никога нямаше да знаем какво е влажно и какво е студено, защото те не могат да се различат едно от друго. Хора, които живеят край водопад, нямат представата за тишината. Метафората, през плана на изказа, ни представя един осезаем, материален, сетивен образ, който ни навежда на мисълта, че нещо е близко до него и заедно с това е различно.

Как говорят помежду си хората, които цял живот са живели край шумен водопад? Те говорят тихо и спокойно, защото не чуват шума на водопада.

Метафората в природата си носи този основен познавателен принцип и на оприличаването, и на отделянето. Хората са казвали: „Царят е добър, но не е баща.” или „Той е твърд, но не е скала.”

Метафората, освен в литературата, се ползва много често и от науката. пример: „дъното на душата”. Тази образна основа дава възможност да се говори за някакви пластове в нея според Ортега-и-Гасет (психолозите). В науката обаче метафората не запазва тъждеството на нивото на образната основа, не го мисли. Тя използва образи, използва метафората, за да изгради понятието. В литературата образната основа, значенията на думите, плътта, сетивата остават. Пример: „В утрото на нова ера, с факела на нова вера” (Смирненски, „Червените ескадрони”).

Каква е разликата между матафора и метонимия? Неореториците (белгийската група „Мю”) допуска, че съществуват два вида метафори:

(1) семантична метафора: сходството там е през значенията
(2) референциална метафора: пр. „Корабът вдовица влезе в пристанището.” – корабът има платна (фр. „воал”), а вдовицата също носи воал, затова се открива референциална метафора; щом има референция, денотация, метафората ще загине

Референциалната метафора настоява за някаква денотация, която се запазва, което убива метафората. Характерното за метонимията е, че връзката, която се осъществява, е в плана на референцията, на представата за детайлни предметни (не смислови) отношения. Близостта е референциална.



БИБЛИОГРАФИЯ:

· Аристотел, „Поетика”, гл. 21
· Богдан Дянков, „Семантика и логика”
· Иван Попиванов, „Теория на литературната творба”, т. 1 (за Стилистика и Стихознание)
· Исак Паси, „Метафората”
· Олга Фрайденберг, „Произход на гръцката лирика”, в: сб. „Традиция. Литература. Действителност”, ред. Б. Богданов (последните 4 стр., за механизмите, чрез които възниква метафората)
· Пейо Яворов, „Ела”
· Хосе Ортега-и-Гасет, ст. „Двете големи метафори”, в: „Избрани съчинения”, Световна естетическа мисъл
· Хр. Смирненски, „Червените ескадрони”

Няма коментари:

Публикуване на коментар