Loading

РЕЧНИК НА ОРИГИНАЛНИ СТАРОБЪЛГАРСКИ И ДИАЛЕКТНИ ДУМИ И ДУМИ, СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКАТА ЕТНОГРАФИЯ




Иван Танев Иванов

 А-Б-В      Г-Д-Е    Ж-З-И-Й   К-Л-М   Н-О-П      Р-С-Т   У-Ф-Х-Ц-Ч   Ш-Щ-Ю-Я 




Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.








            Доскоро у нас беше приета на въоръжение, главно по политически причини, т.н. хуно-тюркска хипотеза за културно-историческия характер на първите българи, прабългарите. Поради отсъствието обаче на хуно-тюркски антропологични, езикови, музикални, религиозни, културни и материални остатъци сред по-късните българи, последователите на тази хипотеза бяха принудени да постулират аксиомата за малочисленост и малокултурност на прабългарите. С тази аксиома се решаваше и въпроса за "разтварянето" до около 850 г. на "хуно-тюркския" език на прабългарите в "морето" от протославянски племена, живеещи на територията на огромното Първо българско царство, по-точно империя. В същност, двете хипотези, за хуно-тюркския произход и за малочислеността на българите - номади представляват скачени еднояйчни близнаци такива, че ампутирането на който и да от тях автоматически води до смъртта на другия.
    Наистина, забележими следи от такъв език не биха могли да се намерят, но не защото неговите носители са били малко, а защото никой не е говорил на такъв език. Както сочат всички съвременни исторически и археологически свидетелства, прабългарите са били европеиден народ от предимно памиро-фергански тип. Езиковите данни са в по-малко количество, но и те указват на източно ирански език, близък до този на аланите. Друго откритие на съвременната българска историческа наука е, че първобългарите са били числено съизмерими с протославяните, а в културно отношение са ги превъзхождали. Казано по-ясно, първобългарите са били народ със своя държава от векове, докато протославяните са били на равнището на племена.
        С изясняването на тези ключови въпроси за етногенезата на средновековния български народ обаче се откри нов, не по-малко болезнен проблем за езика. След като прабългарите са били многочислени, по-културни и на всичко отгоре и владеещи властовите позиции в своята държава, защо са приели с времето езика на протославяните, т.н. старобългарски, кирило-методиевски или църковно-славянски официален език. В същност, този проблем може да се разпадне на три подвъпроса: 1) доколко официалният език е чисто славянски или е от смесен тип; 2) доколко двата езика са се различавали помежду си и 3) доколко официалния църковно-канцеларски език е бил и говорим език и дали е имало и друг паралелен говорим език и докога?
            Един от начините за да се отговори на тези въпроси е да се открият и анализират думи и граматични форми, останали в българските диалекти, които биха могли да са реликти от езика на прабългарите. Тъй като този език е останал (вероятно) безписмен, неговите следи трябва да се търсят главно в говоримите форми на българския език - диалектите, етнографските и фолклорните форми на българската култура. Целта на това изследване е именно да се търсят такива думи и граматични форми с евентуален прабългарски произход, колкото това да е рисковано, твърде късно и изискващо огромни сили и квалификация. Засега, ние ще се опитаме да запълним тези празнини с повече ентусиазъм.
        Огромното множество от т.н. чужди, редки, регионални и остарели думи в българския език имат ясна и добре установена етимология. Най-често те са заимствани от езиците на народите, с които българите са били в културни и исторически връзки: руски и други славянски езици (чешки, полски), османо-турски и посредством него с арабски и персийски, гръцки, езиците на други съседни и далечни европейски народи: румънски, италиански, френски, немски и др. Съществува обаче една малка група от думи, за които авторите не могат да посочат ясна етимология, въпреки че смисълът им е пределно добре известен. Поради тази причина, авторите обикновено ги характеризират като диалектни думи.
    Обикновено към списъка на диалектните думи се включват и думите, свързани с българската етнография, описващи бита, трудовата дейност, занаятите, народната медицина, вярванията и обичаите на българите до преди стотина години.  Обикновено авторите посочват, че произходът на т.н. диалектни думи може да се търси в най-ранните етнически компоненти, които са образували българския народ: прабългарите, славяните, траките и евентуално някои други по-малочислени и късни пришълци. Като доказателство за това могат да се приведат данните на Мария Мъжлекова [4] която установява, че около 375 такива думи се срещат още в ранни документи, написани на старобългарски (черковно-славянски) език. Поради това, повечето от думите, приведени от този автор  имат славянска етимология. Общоприето е, че траките не са оставили значителни езикови следи, но това не е съвсем вярно. От езика на траките досега са установени около 300 думи, главно топоними и хидроними, които обаче имат ясна връзка с другите сродни индо-европейски езици, балтийски, германски, илирски и др. Приведените по-долу “диалектни” думи не включват и думи считани за наследени от езика на древните траки, чийто произход също се установява лесно. Избраните по този начин “диалектни” думи с неславянска и нетракийска етимология може да имат връзка с езика на прабългарите, които идват от твърде далеч и езикът им е непознат на досегашните български изследователи.
         В представения по-долу списък са представени такива думи и техните значения, взети от известни и надежни български източници. Някои от използваните литературни източници са академични издания, изготвени на основата на огромен брой други печатни издания, статии, книги, брошури посветени на изслезването на българските диалекти. Например, Мария Мъжлекова използва в своя академичен труд [4] около 165 такива литературни източника. В тях са описани лексиката, характеристиката на говорите, речниковия фонд и диалектните особености на българските говори навсякъде където са живели и все още живеят компактни маси българи: в България, Северна Гърция (Южна Македония), Банат, Южната част на Молдавия и Украйна, Източна и Западна Тракия. Най-ранните материали са от 1889, последните - от 1979 год. Към Института по български език е създаден Диалектен архив. Много от диалектните думи са отразени и в множество речници на съвременния български език: Български тълковен речник с оглед на народните говори; Речник на българския език; Речник на съвременния книжовен български език; Български етимологичен речник; Речник на чуждите думи в българския език и др.
        Представения речник представлява един суров филтрат, където могат да се търсят, с голяма вероятност, думи от езика на прабългарите – корени или граматични форманти (морфеми, суфикси, префикси, причастия и деепричастия и др.).  Независимо от старанието, степента на филтрация сигурно не е много висока и вероятно повечето от предложените думи все пак са старославянски или чужди. Поради това, всяка предложена дума трябва щателно да се изследва и провери. Но даже и да се докаже, че само една на всеки петдесет думи е наследство от прабългарите, трудът си заслужава и предложеният списък ще има стойност.
        Повечето от предложените думи са съхранени не чрез писмения старобългарски език, а чрез устните говори на българите. Причината е, че писменият старобългарски език е бил под строг контрол на църковно-славянските свещеници. Особено строг в това отношение е бил патриарх Евтимий, който под формата на борба срещу "грубия език" е унищожавал книги, съдържащи думи от обикновената реч на хората. Само около 30-тина такива неславянски думи са проникнали в речника на сторабългарския език, повечето от които ирански (корд - меч, пърсь - гърди, ренк - цвят, маст - цвят, сурикъ - червен и т.н.). Други неславянски думи с почти сигурен индо-ирански произход, са се запазили като общобългарски, в последствие книжовни думи (аз, куче, маса - много, валеж, матов - млечен, пир - угощение, срам, сам-самси и мн. др.).  
          Още най-ранните изследователи откриха и десетина думи, които се набедиха за старотюркски, на основата на които се формулира т.н. хуно-тюркска “теория”, всъщност хипотеза за произхода на прабългарите. Всъщност, някои от тези думи са староирански, по-късно преминали в езиците на много народи - багатур (големец, господин), таркан (управител, съдия), боила (властел, овластен).  С това всяко едно изследване на възможни техни езикови остатъци извън известните десетина, набедени за тюркски, думи се лишаваше от смисъл. Поради това, срещайки българска дума с неясна етимология, изследователите я обявяваха за “диалектна” и преставаха да се интересуват за нейния произход. За разлика от цивилизованите страни на Запад (Германия, Англия, Испания), където местните диалекти се считат за национално богатство, в България се създаде нихилистично отношение към тях, както и към други елементи на националната култура - фолклор и музика. Така се натрупаха стотици стари, редки и регионални думи от такъв характер, повечето от които с неизследван произход. За разлика от тях, стимулира се връщането на позабравените османо-турски думи.
           Представеният по-долу списък от редки и диалектни български думи може да се използва и от авторите и читателите на българска поезия и белетристика, когато се възпроизвежда съответната историческа форма и обстановка. Той може да е полезен и за обогатяване на съвременния български език с доста позабравени оригинални български думи от далечното минало. Между впрочем, такава практика съществува отдавна при днешните големи държави (САЩ, Русия, Англия, Германия, Франция, Индия), както и при малките държави, които се стремят да съхранят оригиналните корени на своя език (Гърция, Унгария, Чехия, Армения). Въпреки че в миналото старобългарският език е играл такава международна роля, както латинския и гръцкия език, днес в България липсва интерес към запазване и утвърждаване на основите на неговия наследник - съвременния български език.

        ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
  
1. Възрожденски фейлетони. Подбор и редакция Цвета Унджиева. Под редакцията на Петър Динеков. Изд. Български писател. София. 1968.
             2Поп Минчо Кънчев. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Второ издание. Изд. български писател. София. 1985. Съставил – доц. Ибрахим Татарлиев
             3Поп Минчо Кънчев. Видрица. Книга втора. Под редакцията на Кирила Възвъзова – Каратеодорова. Изд. Български писател. София. 1995
             4. Захари Стоянов. Записки по българските въстания. Изд. Класика. София. 1996.
             5. Диалектни думи от сборника БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО. 12 ТОМА. СОФИЯ. 1970 год.   
            6. Етнография на България. I-ви и II-ри том. Изд.  Наука и изкуство. София. 1974.
            7. Лозинка Йорданова. Хубост за бъдни векове. Изд. Отечествен фронт. София. 1983
             8 . Димитър Маринов, етнограф от Видинско.
             9. Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974

            10. Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

             11. Христо Вакарелски. Етнография на България. Изд. Наука и изкуство. София. 1974.
             12. Мария Мъжлекова. Речник на старобългарски думи в днешните български говори. Изд. на БАН. Институт за български език. София. 1990.
             13. Тилко Тилев. Джобен Хасковски речник. Второ преработено и допълнено издание. Изд. Печатна база Марком - Хасково. 2005.
             14Мария Мъжлекова. Речник на старобългарските думи в днешните български говори. Издание на БАН. Институт за Български език. София. 1990.
             15. Диалектни думи от Врачанско
             16. Анчо Калоянов. Пояснения на по-малко познатите чужди и диалектни думи в обредните песни. 
             17. Дора Иванова-Мирчева, Ангел Давидов. Малък речник на старобългарския език. Изд. Слово. Велико Търново. 2001.
            18 . Иван Т. Иванов. Петко Д. Танев. История на с. Самуилово, Старозагорско, в разкази снимки и песни. Изд. Алфамаркет. Стара Загора. 2006.
             19. Колю Севов. “Огнището". Роман. София. 1982. Диалектни думи от Източните Родопи.
             20. Диалектни думи от района на селата Караново,  Руманя и Брястово, области Стара Загора и Сливен записани и обяснени от Господин Вучков (роден 1948 г.) и майка му (родена 1920 г.) и сравнени с данните на Господина Добрева Танева (родена в 1932 год.), с. Самуилово, област Стара Загора
            21 . Диалектни думи от град Мъглиж, събрал Петър Коев, историк от РИМ - Стара Загора, пенсионер
             22. Диалектни думи от град Стара Загора, записани от Мариана Минкова, нумизмат от РИМ - Стара Загора
             23. Диалектни думи от с. Бяло поле, област Стара Загора: 
             24. Диалектни думи от с. Гита, област Стара Загора: 
             25. Диалектни думи от Стоян Загорчинов. Легенда за света София. София. 1980г.
            26. Диалектни думи от Иваничка Георгиева. Космосът в българските народни вярвания. Наука и изкуство. София. 1983г.  
             27. Диалектни думи от други източници неподредени:

Иван Гълъбов. Старобългарски език с увод в славянското езикознание.
Кирил Мирчев. Историческа граматика на българския език. 1963
Боримир Кръстев. История на новобългарския книжовен език. 1989.

               28. П. Р. Славейков. Съчинения. Том трети. Автобиографични творби, биографии и исторически очерци. Под редакцията на Соня Баева. Изд. Български писател. София. 1979.
29. Македонска Цветана. Българско народно поетично творчество. Народни песни, народни приказки, пословици, поговорки, гатанки. Изд. Български писател. София. 1977.
30. Радев Иван. Софроний Врачански. Житие и страдание. Велико Търново. 1992.
31. Славейков П. Кървава песен. Изд. Български писател. София. 1965
             32. Коста Пеев. Поглед врз значеньето и образуваньето на микротопонимите од Велjуса. С. 201-208. В: Акта Велjуса. Симпозиум “Велjуса” по повод 900-години на манастирската црква Богородица Милостива (Елеуса) во селото Велjуса. Посебни изданиjа на одделението за научна деjност на н.н.с.г. Историjа на уметноста и археологиjа при Филозофскиот факултет во Скопjе. Книга 2. Скопjе, 1984.
33. Стефан Л. Костов, етнограф при Щаба на Първа отделна армия. Записка – донесение № 5 до Началник-щаба на 1-ва отделна армия.  гр. Битоля, 20 юли 1916 г.
            34. Иван Вазов. Разкази. Пътеписи. Изд. Български пикател. София. 1987.
             35. Хайтов Н. Миналото на с. Яврово.Изд. на БАН. Етнографски институт с музей. София. 1958 г.
             36. Стоян Заимов. Миналото. Очерк и спомени. Изд. ОФ. София, 1969
             37. Сборникъ отъ български народни умотворения, кн. VIII и IX, 1892, 1894. София, Печатница на „Либералний Клубъ”; Кузман А. Шапкарев, Сборник от български народни умотворения в 4 тома. Том IV, Български приказки и вярвания, ред. Ст. Стойкова, София,  1973; Български прикаски и верования съ прибавление на неколко Македоновлашки и Албански. Кузман Шапкарев; Простонародна българска философия или български народни прикаски, верования, пословици, гатанки, игри и пр. Събралъ и издава К. А. Шапкаревъ.
38. Константин Зидаров. Речник на характерните думи в Чирпанския говор. (XIX  и началото на XIX век.) Редактор Георги Райчевски. Чирпан. 1995 г.
39. Стоянка Бояджиева. Даваш ли даваш чорбаджи Йово...Исторически песенен фолклор. Изд. български писател. София. 1989.
             40. Катя Бакърджиева. Българските фамилни имена – извор на минало и родолюбие. 2003. Славена. Варна
41. Думи, съобщени от Бинка Русева – Пиринска Македония.
42. Форум от Интернет
43. Архивен фонд на Даскалов, Богомил Христов (1876 - 1944), учител в гр. Трявна.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663.
44. Кратък църковнославянски речник. Превод от руски Павел Б. Николов – град  Ихтиман.http://xoomer.alice.it/pavelnik/R/Carkovnoslavjanski.htm
                45. Янакиева Жечка. Сарашкият занаят в Сливен. Известия на музеите от Югоизточна България. Т. III. 1980 г. Изд. Христо Данов – Пловдив. с. 73-90
46. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разказиПанайот Маджаров (Академичено издателство „Проф. Марин Дринов”, София, 2001)
            47. Ангелова-Атанасова М. Топонимията на Горнооряховско: Проблеми на устойчивостта на функциониращата топонимична система. - С.: Бендида, 1996. - 471 с.
48. БуслаевФ. ИИсторическая хрестоматия  церковно-славянского и древнерусского языков. Москва, 1861.
               49. Македонска, Цв. Българско народно поетично творчество. Български писател. София. 1952.
            50. Найден Геров. Речник на българския език. А-Д. Български писател. София. 1975.
51. Македонски речник с разяснения на сърбо-хърватски език. Скопие. 1952 (?)
52. Старинни български думи, взети от книги на издателство Жануа-98 (http://triangle.bg)
53. Вакарелска-Чобанска, Донка. Самоковският говор. Институт за български език. БАН. Акад изд. „Проф. Марин Дринов”. София. 2002.
54. Сребранов Румен. Чечкият говор. Акад. Изд. „Проф. Марин Дринов”. БАН. София. 2007
            55. Български диалектен речник. (http://bgdialectglossary.wikia.com/wiki/Bulgarian_Dialect_Glossary#Sources). Български диалектен речник -Bulgarian Dialect Glossary (http://bgdialectglossary.wikia.com/wiki/Index:Bulgarian/%D0%BE). This glossary includes dialect (and otherwise obscure) words as reflected in traditional Bulgarian songs. Initially it was a personal resource, compiled by Martha Forsyth in 1988 from the glossaries in the 17 significant Bulgarian song collections listed below.). Material for this glossary was originally drawn from the following works:
АнгеловъБожанъ & ВакарелскиХристо (1936), Сѣнки изъ невиделица: книга на българската народна балада, София: Държавна печатница
АрнаудовМихаил (no date), Български народни песнит. 2: Епос, София: Хемус
Българска народна поезия и проза в 7 тома (БНПиП):
т. 1: Юнашки песни (Л. Богданова), София: Български писател, 1981
т. 2: Обредни песни (Р. Иванова и Т. Ив. Живков), София: Български писател, 1981
т. 3: Хайдушки и исторически песни (Ст. Стойкова), София: Български писател, 1981
т. 4: Народни балади (С. Бояджиева), София: Български писател, 1982
т. 5: Любовни песни (М. Беновска-Събкова и П. Караангов), София: Български писател, 1982
Българско народно творчество в 12 [13] тома (БНТ):
т. 2: Хайдушки песни (Д. Осинин), София: Български писател, 1961
т. 13: Народни песни с мелодии (Р. Кацарови, Ел. Стоин, Н. Кауфман, Т. Бояджиев, Д. Осинин), София: Наука и изкуство, 1965
ГермановАндрей (1982), Крали Марко. Български юнашки епос в тридесет и три песни, София: Народна младеж
КауфманНиколай & ТодоровТодор (1970), Народни песни от Родопския край, София: БАН: ИМ
КауфманНиколай & ТодоровТодор (1967), Народни песни от югозападна България: Пирински крайт. 1, София: БАН
МаджаровПанайот (1983), Странджански народни песни из репертоара на Кера Панайотова Маджарова, София: Музика
РоманскаЦветана (1969), Българско народно поетично творчество—христоматия (Трето преработено изд.), София: Наука и Изкуство
СБОРНИК ЗА НАРОДНИ УМОТВОРЕНИЯ И НАРОДОПИС (СбНУ):
кн. LIII: Български юнашки епос (Цветана Романска), София: БАН: ЕИМ, 1971
СтоинВасил (1975), Стоин, Е., ред.Народни песни от Самоков и Самоковско, София: БАН: ИМ
СтоинВасил & СтефановПавел (1973), Качулев, Иван, ред., Народни песни от северо-източна България,т. 2, София: БАН: ИМ
Райчев, А., Народни песни от средните Родопи, София 1973СбНУ, книга 57 - Г. Горов, Странджански фолклор, София 1983
КауфманНиколай & ТодоровТодорНародни песни от Югозападна България: Пирински крайт. 2, София: БАН

56. Илия Зайков. Златка Асенова. Две петлета се скарали. Български народни игри за деца. Изд. Народна младеж. София. 1981.
57. Славейков Пенчо. Кървава песен. Изд. Български писател. София. 1967
58. Тоне Крайчов.  Диарбекирски дневник и спомени.
59. Коста Пеев. Поглед врз значеньето и образуваньето на микротопонимите од Велjуса. С. 66-208. В: Акта Велjуса. Симпозиум “Велjуса” по повод 900-години на манастирската црква Богородица Милостива (Елеуса) во селото Велjуса. Посебни изданиjа на одделението за научна деjност на н.н.с.г. Историjа на уметноста и археологиjа при Филозофскиот факултет во Скопjе. Книга 2. Скопjе, 1984.
60. Стефан Л. Костов, етнограф при Щаба на Първа отделна армия. Записка – донесение № 5 до Началник-щаба на 1-ва отделна армия.  гр. Битоля, 20 юли 1916 г.
            61. Иван Вазов. Разкази. Пътеписи. Изд. Български пикател. София. 1987.
62. Иван Вазов. Избрани съчинения. Том 14. София 1977
63. Панайот Маджаров. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. Изд. АИ „Проф. Марин Дринов”. 2001
64. http://styllisima.nice-topics.com/forum-f28/topic-t218-90.htm -Интернетен форум: „Аз разбирам баба си без речник” 
65. Френски пътеписи за Балканите, XIX в. Съст. и ред. Бистра Цветкова]. (Наука и изкуство, София 1981).
66. http://www.pomak.eu/board/index - Интернетен форум - помашки диалект.




ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com

4 коментара:

  1. Здравейте!

    Не зная дали ще прочетете въпроса ми, но все пак ще попитам: Мога ли да открия в интернет онлайн речник на диалектните думи в българския език? Живея извън България и не разполагам с такъв речник. Ще ми се да разбера: в коя диалектна област се употребява думата "петтях"?

    Благодаря.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз съм от гр.Разград. Там имаше един израз - взема си петтях пари. В смисъл - така му отговориха, че повече не може да пита .

      Изтриване
    2. Думата „петтях“ се е изписвала „пѧть-тѣхъ“, като лесно може да се установи значението на всяка от съставните ѝ части - „пѧть“ означава пет на брой, докато „тѣхъ“ е формата за винителен падеж на личното местоимение за трето лице, множествено число („те“ - „тях“ и съответните им старобългарски „тѣ“ - „тѣхъ“). Затова „петтях“ е форма за винителен падеж, съответни на които са „петте“ и „петимата“ в именителен падеж.

      Забележи, че членуването не е нищо друго, освен прилепване на архаичната форма, от която са изведени съвременните ни лични местоимения в трето лице, в съответния падеж според синтактичната служба в изречението (причината е тази, че съвременните лични местоимения за трето лице в старобългарския са били показателни местоимения - „тъ“ е било равнозначно на днешното „този“, „та“ - на „тази“, „то“ - на това, „тѣ“ - на тези. Когато се използват като лични местоимения, „тъ“ се е видоизменило в „той“, а „та“ - в тя).

      Пример: Това са победителките в състезанието. И петте се справиха отлично с поставената задача. Ще дадем награда и на петтях (в някои говори произнасяно като петтех).

      Изтриване
    3. От това следва, че думата не е диалектна, а съответства на старобългарската книжовна норма.

      Изтриване