САМОДИВИТЕ

САМОДИВА, САМОВИЛА, ЮДА. Както вече видяхме, народът вярвал, че Русалиите са времето, в което самодивите са най-дейни и че русалийските дружини могат да излекуват именно онези, които са ударени от самодивите и са болни от болестта, която те нанасят с удара си. Така пред нас се поставя въпросът, какво представляват всъщност тези загадъчни създания в българските поверия или по-право в българската митология. Името самодива е наглед българско, славянско и е образувано от две съставни части, от които първата е ясна — форма от прилагателното „сам”. Второто „дива” е от корена на българското „див”, което се среща и в другите индоевропейски езици. Латинското „дивус”, божествен, производно от корена на „деус”, бог, съответства на първичното значение и на див, от който корен е образувано „дивя се”, т.е. възхищавам се, „дивен” — възхитителен. „Див” постепенно е добило значение, противоположно на питомен, и се употребява за растение или животно, което е пораснало само, а не е отгледано от човека. Така думата „див” първоначално е означавала божествената сила, която е накарала животното или растението да порасне. Първият компонент „само” следователно е дошъл да обясни още по-точно, че растението или животното или дивата са пораснали сами. И затова в народните песни често се среща име на самодивата — дива.

По същия начин трябва да се обясни и името на самовилата. Нейната втора съставна част е производна от глагола „вия”, „развивам” в онова значение, в което сре-

241


щаме тези думи в народните песни: гората се вие, когато се раззеленява. Тя се развива и затова и вятърът, който я развива, се нарича „развигор”. „Юда” има подобно значение „подбуждам някого да направи нещо”, което още по-точно се определя от глагола „подюждам” — това е силата, която събужда, буди, подбужда природата напролет.

Във всички имена на самодивите има един основен смисъл — подбуждането на пролетното развитие на растителния и животинския свят, което започва след зимното ѝ замиране. Това развиване или пробуждане найсилно се чувства в растителността. Следователно самодивите са част от онези сили, които народът свързва с пролетното събуждане на природата. Отсъствието обаче на тези имена у другите славянски народи показва, че те са се появили у българите и у сърбите, където се предпочита формата „вила”, след отделянето им от другите славянски народи, т.е. това е станало след VI в. Когато говори за религията на славяните, пътьом Прокопий казва, че славяните почитали между другото и нимфи. Вероятно това е онзи образ на тези митологически същества, който те са имали, преди да станат самодиви.


БЛАГОВЕЦ. Според вярванията у нас самодивите не прекарват цялата година в нашите земи. Те се появяват само по времето, когато растежът в природата се чувства най-силно, зеленината е най-буйна, всичко цъфти и връзва плод. Те се появяват на 25 март, на Благовец, с настъпването на пролетта. Както видяхме, според българския календар това е на 1 април, защото месеците в него почват една седмица по-рано. С наближаването на есента тези странни подбудителки на растежа постепенно изчезват, отивайки в някакво далечно и непознато царство, където продължават да живеят до следващата пролет. За ден, в който те си отиват, се приема Осекновение — 29 август — отсичането на главата на св. Йоан Предтеча по църковния календар.

Според народа на Благовец идва кукувицата заедно с лястовиците и щъркелите и възвестяват края на зимата. Ндродът вярвал, че тогава се събуждат и змиите и

242


гущерите и изпълзяват от дупките си, където скупчени са прекарали зимния си сън. Затова на много места на този ден се палят огньове по дворовете, и то от неща, които пушат, за да прогонят змиите и гущерите, ако такива има наоколо. При това обичаят изисква да се обиколи дворът със запален пушещ предмет, като се произнасят заклинания като следното:

Ево! Азе като съм в доле,
ти да си в поле.
Като съм в поле,
ти да си в доле.

При произнасянето на подобни заклинания прието е да се удрят едно в друго железа, обикновено свързани с огъня: маши, ръжени и др. Именно с промените в живота при настъпването на пролетта идва и страхът от тъмните сили, които бродят в затънтените места, край изворите, реките и езерата, по горските дебри и из сенчестите планини. В една песен кукувицата пее и предупреждава:

— Коя майка щерка има,
да я рано не изпраща,
на извори, на кладенци,
че там има до три юди,
до три юди — самодиви.

Именно край тези места, където живителната влага дава най-много възможности за буйния растеж на зеленината и където жените ходят по необходимост да наливат вода, са свърталищата на самодивите. Те искат да отвлекат при себе си всички млади и хубави жени. Те правят зло на хората, без да са предизвикани, само от завист. Ако момата завари самодивите при извора, тя ще пострада и може и да загине. Същата народна песен разказва по-нататък как Дона заварила на извора трите юди:

Едната ѝ китка дава,
другата ѝ венец туря,
третата ѝ песен пее:
— Добре дошла, лепа Доне,
наша мила посестримо!

243


. . . . . . . . . . . . . . .
Пошла майка да я дири
на кладенци, на извори.
Не нашла е млада Дона,
но е нашла нейно ведро,
нейно ведро, нейна чаша,
нейна чаша с кобилицата.
Ведрото и гъбясало,
чашата ѝ вреж пуснала,
кобилица напъпчила,
напъпчила, лист листила,
лист листила, цвет цъфнала.

Самодивите са еднакво опасни за всички, които скитат, особено нощно време из техните свърталища, по хубавите поляни, край реки и езера и в усамотени красиви планински кътове. Затова майката на овчаря го съветва „да не си разрева”, т.е. разпръсква стадото и да не свири с кавала си, за да не го чуе юдата — самодивата и да го нападне. Това са самодивите, които се появяват на Благобец заедно с всички животни, идващи с настъпването на пролетта. Те са постоянна нова опасност в разлистилата се гора, дебнеща всички, които излизат в нея. Музиката на овчаря привлича самодивите. Те отиват при него, грабват го, издигат го високо в небето и оттам го пускат.


САМОДИВИТЕ И ДРЕВНАТА АРТЕМИДА. Според народните представи самодивите са свързани с водните източници. Затова и от тях зависи да накажат хората, като им спрат водата. В една народна песен Крали Марко върви и вижда, че гората е изсъхнала. Той почва да я кори и кълне и гората му отговаря да не кълне нея, а да кълне старата самодива, „що събрала седемдесе кладенци”. В друга песен Вида-самодива заключила дванадесет извора в едно сухо дърво. Така виждаме самодивите в българския фолклор в ролята на гръцката Артемида или римската Диана като покровителка на водите. При това самодивите действат главно нощем като споменатите богини, които са богини на луната и на нощта. И както всички езически божества, и самодивите имат свои

244


атрибути. Един от тях е венецът, направен от споменатите вече магически билки: пелин, росен, комунига, перуника и т.н. Друг е самодивската риза, дълга до глезените, направена от тънка бяла материя. Освен това те носят пояс, с който стягат дрехата си и който има всички цветове на дъгата, като най-силно е представено зеленото. И най-сетне самодивата не е обикновена жена, а крилата. Под раменете ѝ излизат две големи крила, с които тя лети. Ако тези отличителни черти на самодивите и преди всичко крилата ги сближават с богинята на победата — Нике или Виктория, има други елементи, които ги свързват още по-силно с Артемида.

Главната прилика на самодивата с Артемида се крие в останалите атрибути, които богинята, има. В ръката си носи типичното си оръжие — лък, също както Артемида. Когато народът не си я представя танцуваща по самодивските виролища и игралища, тя е ездачка на елен или сърна, също както Артемида (обр. 15). Но еленът на самодивата е доста различен от този на гръцката богиня.

На чело му слънце грее,
на гърди му — месечина.
Рогове му — сухо злато.

Понякога тази ездачка е представена в народните песни още по-красноречиво като покровителка на дивата природа, каквато е впрочем и Артемида, особено на изток, където тя се смята „господарка на зверовете” и въобще на дивите животни. В този случай еленът ѝ е крилат.

И си язди сур-елена,
сур-елена — шестокрилец.
Стремена ѝ — зелен гущер,
Юзда ѝ е люта змия,
камшик ѝ е усойница.

Самодивата също като Артемида носи на гърба си колчан със стрели и те са напоени с билки, които имат различни свойства. Например нейните стрели могат да разделят влюбените. Тук ние виждаме друга страна от

245


представите за самодивата, които отличават Артемида от нашите загадъчни полубожества. При това самодивите са богини девственици, също като Артемида. Те нямат семейство и мъж, макар че желаят да бъдат обичани. Овчарят, който се влюби в тях, е осъден на смърт. Те го отвличат в царството си и той изчезва от света на живите. Когато самодивите се къпят, също както Артемида, в своите езера, във вировете или изворите, овчарят, който се е осмелил да ги види, ще бъде наказан. Преданието разказва, че докато самодивите се къпели и си оставили дрехите, крилата и венците, които им дават силата, на брега, един овчар откраднал дрехите, венеца и крилата на самодивата, която му харесала най-много. Загубила властта си, самодивата дошла подир него, молейки се да я пусне и да ѝ върне дрехите. Той ги скрил, направил я своя жена, заживял щастливо и му се родило дете. Един ден, когато имал гости, всички поискали жена му да им поиграе самодивско хоро. Мъжът върнал на жена си дрехата и венеца с крилата. Тя ги взела, заиграла, литнала на небето и докато се отдалечавала, му казала:

Нали знаеш, Стояне,
самовила къща не върти;
самовила деца не храни.
Дири ме, Стояне, там горе,
на връх, на Рила-планина,
на самовилското игрище
край самовилското езеро.

Нека припомним, че и за Артемида имаме същите предания. Тя има много поклонници, които непрекъснато отблъсква и остава винаги сама. Отчаяният Алфей търси щастието си при друга. Синът на Посейдон — бога на морето, Отос, постъпва по същия начин. Орион, който се опитал да изнасили богинята, е ухапан от скорпион. Единствен Иполит умира, като ѝ остава верен и я обича с цялата си душа. Но най-близка до любовта към самодивата е любовта на Актеон към Артемида. Също както влюбения в самодивата овчар, Актеон се доближава до богинята, когато тя се къпе. Той я вижда гола. Осквер-

246


нена от погледа му, Артемида го напръсква с водата, в която се къпе, и го превръща в елен, който бива разкъсан от собствените си кучета.


САМОДИВАТА ПОКРОВИТЕЛКА НА ЗДРАВЕТО И ГОСПОДАРКА НА ЖИВОТА. Тази близост на самодивата до Артемида и по външен образ, и по функции не е единствената. От време на време ние попадаме на отделни случаи, при които става ясно, че в запазени старинни мотиви нейната власт е много по-гол^ма от тази на Артемида. Това можем да видим в най-хубавите песни, възпяващи самодивите. В тях тези странни митологически същества се появяват в най-невероятни сюжети. Тук на първо място стоят епическите песни.

Ето една такава песен. Крали Марко и неговият побратим Иве наближават в Пирин Самодивския дервен. Зад този проход се намира вече самодивска земя. Марко убеждава Иве да запее, тъй като той е голям песнопоец, но Иве се страхува. Проходът се пази от Вида Баздарджийка, т.е. граничарка. Пак се сблъскваме с една особеност, която сближава самодивата с Артемида-Вратарка, която в поемата, приписвана на Орфей — „Аргонавтика”, пази вратата на оградата при олтара на Зевс, където се съхранява златното руно. Крали Марко възразява на Иве, че Вида му е посестрима и че няма да му пакости. Иве се оставя да бъде убеден. Той запява. Следва едно чудно описание на песента, което поразява с дълбочината си:

Ка запея низ гора зелена,
от гора е шума попадало,
долища се с гласи угърмеа
и сва се е гора уехтела.

Интересно е, че в „Аргонавтика” Артемида-Вратарка има срещу себе си певец, който с гласа си я омайва, както омайва и змея, пазещ дъба, на който виси златното руно. И Язон го взема. Мотивът в нашата народна песен е подобен. Но с песента си Иве предизвиква обратния резултат. Вида-Граничарка не знае, че в земята ѝ влиза непознат юнак. Но Гюргя самодива чува песента. Тя ти-

247


ча при Вида и ѝ съобщава:

Два юнака низ дервене одат,
юнаци им, ни край, ни брой немат.
Един пее низ тесни клисури,
с ясни гласи, със юнашко сърце,
по гора е шума попадала...

С това тревогата пред самодивската владетелка е вдигната. Поразителната връзка с „Аргонавтика” идва от това, което следва. Артемида е представена с факла в ръка като покровителка на светилището и богиня на смъртта. Но тъкмо като такава се проявява и Вида самодива.

Песента продължава по-нататък:

Тогай стана Вида Баздарджийка.
Она язди сураго елена,
що е елен, елен шестокрилец.
Зенгии ѝ зелени гущери,
камджия ѝ — от зелена смока,
юзда ѝ е — до две люти змии.
Като яхна сураго елена,
та се слети из Пирин планина,
два юнаци на дервен пресретна.
Тогай си взе до три остри стрелки,
веднаг хвърли с тези остри стрелки.
С една стрелка Иве ударила,
с една стрелка у глава го удри.
Друга стрелка у гърло го удри.
Трекя стрелка у сърце го удри
и Иве е от коньо паднало.
А Марко се върло уплашило
и веднага назад побегнало.
Тежки са го жалби нападнали,
че загина Иве зарад него,
зарад него, за негови думи.
Тежко, горко нему юнаство.

Крали Марко се сепва и пита коня си къде е Вида самодива. Конят му отговаря:

Виж ми, Марко, под ведрото небо,
де излитна Вида Баздарджийка,
де излитна с сураго елена.
Ей я, Марко, при яснио месец.

248


Марко пита дали могат да идат при нея. И конят му отговаря:

Можем, Марко, при нея да идем.
Най-извади твоя бела кърпа,
та превържи твои църни очи!
Като литнем към ведрото небо,
всекакви че ветри да ни сретнат,
бесни ветри и върли вирлуки
може тебе свет да се замае,
може, Марко, от мене да паднеш,
я чем нея скоро да намерим.
Извадил е Марко бела кърпа,
превезал си тия църни очи.
Отидоа на яснио месец.

Така в песента виждаме Вида Баздарджийка във всички функции на Артемида — ездачка на елен, богиня на луната, стрелкиня с лък и стрели, обитателка на небето. Марко пристига при ясния месец. Летящият конник и летящата ездачка на елен са един срещу друг. Крали Марко иска да убие Вида. Но тя му се моли:

Я не знаех, Марко Кралевичин,
че си тизе, Марко, мой побратим,
та погубих Иве твой побратим.
Я чем сега Иве да събудим —
ем че стане по бол е юнаке.
Да пойдеме през Пирин планина.
Тука има Магда самовила,
тука има Магдини градини:
секакво е цвеке посеяла,
от секакви билки цвеке има.
Че наберем цвеке самовилско,
че свариме цвеке самовилско,
че запоим Иве, че окъпем
и веднага Иве че да стане,
ем по боле юнак че да биде.

Така и направят. Връщат се в градините на Магда само-

249


вила. Вида набира необходимите билки, сварява ги, запоява и окъпва Иве и го събужда. Така самодивата, която събужда напролет растителността, излиза, че е господарка и на живота и смъртта. Това вече не са качества на гръцката Артемида, а на тракийското ѝ съответствие, на Бендида, с която се е сляла, и на богините на смъртта Персефона и Хеката, с които тракийската Бендида често се смесва. Но да оставим това странно възраждане на езичеството, обяснимо донякъде, за да го изясним по-нататък, а сега да се върнем към русалиите. По същия начин лекуват и русалийските дружини самодивската болест, като запояват болния с едно лекарство и го пръскат с друго и като изпълняват около него танци, с които служат на тези покровителки на дивата природа и на билките, на които постоянното развлечение е танцът. Вида самовила е всъщност като една богиня-лекарка, която е господарка на живота и може да го отнеме, но може и да го върне.

По-нататък песента продължава с един двубой, който е съединен с нея и който не ни интересува. Но има създадена от певеца една връзка между двата епизода, която сама по себе си е интересна и показва и други функции на самодивата. Всичко в песента става в една атмосфера, на един фон, който създава мистично настроение. Най-красивата планина вечер; двамата юнаци сами с настроението, че самодивите ги дебнат; смъртта и възкресяването на Иве под звездното небе, пътуването до месечината и назад — след цялото това натрупване на мистични щрихи на обстановката и действието, Марко отвежда самодивата у дома си, за да ѝ се отблагодари. Те ядат и пият и Марко пита самодивата:

Фала тебе, Ви до Баздарджийке,
Баздарджийке, моя посестримо,
като ходиш по Пирин планина,
че тизе си върла самодива,
че тизе си всичко проодила,
одила си по води и гори,
дали има по-юнак от мене?

Самодивата вижда всичко и знае всичко, както древни-

250


те богини. Обикновено юнаците задават този въпрос на вечерницата. Понякога народът се обръща с подобни въпроси към слънцето и месеца, които знаят всичко, защото гледат от високо целия свят. Тук тази роля на вечерницата или деницата е отредена на самодивата.


САМОДИВАТА — ПОМАЙЧИМА. Самодивите представляват тъмни сили, които пакостят на човека и които само силният може да подчини на своята воля. Но в народната фантазия е отделено място за тях и като на богини — покровителки на живота, даващи сила не само на растителността да се развива напролет, но и на детето да стане мъж и юнак. Една песен, която няма винаги художествени качества, развива този мотив. Крали Марко е дете. Може би действието става, когато, след като Вълкашин го пуснал по Вардар, го прибрал и отгледал един овчар. Във всеки случай песента разказва, че той ходел с овчарите да пасе овцете и бил най-малък и най-слаб. По-големите овчари злоупотребявали с това и винаги изпращали него за вода, и то с.един грамаден бъкел. Той го носел, пълен с вода и плачел. Един път го срещнала една самодива. Тук образът на самодивата е съвсем различен. Тя не носела лък и стрели, не яздела елен. Ако съдим по това, как я описва народният певец, като казва, че имала грамадни гърди, които не висели надолу, а били преметнати през раменете ѝ, тя трябва да е била гола и страшна. Самодивата попитала Марко защо плаче и като разбрала причината, го взела в ръцете си, турила го на скута си и му дала да суче от едната си гръд. След това го накарала да вдигне един огромен камък. Детето не могло да го вдигне. Тогава тя му дала да суче и от другата ѝ гръд. После пак го накарала да вдигне камъка. Но той пак не могъл. Това му се удало едва когато сукал трети път самодивско мляко. Така чрез самодивското мляко Крали Марко всмукал и сила, и здраве. Но така той станал не само юнак, но и побратим на самодивските деца. Понеже и между самодивите има и по-младо поколение, и по-старо, той е посестрим по този начин с по-младите. Народът си представя обикновено самодивите като жени без деца. Но има песни, в

251


които самодивите са представени и като майки и дори крадат моми и невести, за да им гледат децата.


БОЖЕСТВЕНАТА СИЛА НА САМОДИВАТА. Самодивата обаче не е само покровителка на юнаците и овчарите. Тя е и техен враг. Тя влиза и в открит бой с тях. Интересно е, че една коледарска песен има такъв сюжет. Събрали се триста коледари на Витоша да се надхвърлят с камък. Най-далеч хвърлил камъка Рабро юнак. Това е един условен образ на юнак, собственото име на който е диалектична форма от личното име Храбър. Той хвърлил камъка чак до Пирин планина. Така песента ни открива и други, по-стари обичаи, свързани с празнуването на Коледа, когато на този ден са се правели състезания между юнаците. Камъкът паднал в самодивска градина и „поломил” босилека, който си насяла тя. Самодивата долетяла да накаже този, който ѝ повредил цветето. Така Рабро застава срещу това женско полубожество. Тя започва да стреля, но Рабро посреща и трите ѝ стрели с щита си. След това хвърля копието си и я убива. В двубоите със самодивите става винаги така: или самодивата убива противника си, или тя бива убита, което не ѝ пречи да се появи отново в друга песен. Така е и с девствеността на самодивата. Тя става жена на овчаря, който ѝ е откраднал крилата, дрехите и венеца, но когато избяга и се окъпе в самодивското езеро, тя става отново девойка.

Има много песни с подобен сюжет. Но демоничната сила на самодивата е показана може би най-добре в песента за Русанта девойка. Крали Марко, Релю Крилати ца и Момчил — тримата най-големи юнаци в българския епос, са излезли в Аин планина и се надхвърлят с камък. В това време нещо сияе отдалече. Те не могат да разберат дали това е слънцето, дали са ледовете в планината или летят лебеди. И докато се чудят, причината за това сияние се доближава скришно до тях. Това е Русанта девойка. Тя се скрива зад едно дърво и оттам хвърля перото си. Юнаците виждат перото и Марко се навежда да го вдигне. Но то е толкова тежко, че той го вдига само до пояса си. Момчил е по-силен и успява да го вдиг-

252


не до гърлото си. Релю успява да го вдигне до раменете си, но не може да се качи с него на коня. И тримата се удивляват на силата на девойката, която го носи. Но тя се явява, подбира тримата юнаци и ги откарва в своето кале. Тук те остават от Великден до Спасовден.

Спасовден, от който почват Русалиите, е най-големият празник на самодивите. Тогава те се събират по своите игрища и лудуват, играят хоро и прекарват в песни. Тогава те отвличат и онези девойки или невести, към които са били милостиви и са ги оставили да живеят при близките си до Спасовден. Самодивската душа на Русанта заговорва. Тя също иска да потанцува, да поиграе хоро. И извежда от затвора тримата юнаци, за да играят с нея. Но тя е недоволна от танца им. Тези трима смъртни не знаят да играят майсторски. Съставителят на песента очевидно тук подсеща за русалийските танци. Тя вече е готова да ги прибере в затвора, когато Релю ѝ казва, че те са дошли, за да се ожени един от тях за нея. Самодивата харесва Релю, но той се оплаква, че така както е облечена с джубе (ризница) той няма да може да открие вечерта, как трябва да ѝ я свали. Той не знае къде горната част от ризницата се отделя от долната. Тя се заема да му покаже, открива кръста си и той я разсича в този момент на две. Така с хитрост тримата юнаци се спасяват от непобедимата девойка, на която не могат да повдигнат дори перото и която ходи винаги в ризница.

Най-интересен е мотивът с вдигането на перото. Той е известен и от още една песен, която по художествеността си и дълбочината и своеобразността на мотивите си може да се смята за един истински шедьовър на епоса. Тя започва с едно поетично описание на силата на Крали Марко, от което тук ще приведем само няколко стиха:

Се наметнал с гуна кабаница,
се църнее като облак темен.
Каде стъпи Шарец, добра коня,
ми потънва коня до колене.
Е претъжна майка, църна земя,
хем ми ечи, како лист се тресе.

253


Чудо гледат звезда вечерница
чудо гледат, чудо невидено,
кай ми шета Марко Краливики,
дур ми спотнал от велика сила,
а не знае с нея що да стори,
защо нема юнак спроти себе,
нито юнак, нито лошотия,
нито ламя, нито аждер люти,
нито вила, нито самовила,
ни некоя горска, димна юда.

Тогава Марко се обръща към вечерницата и я пита има ли някъде по света по-голям юнак от него. И вечерницата му отговаря, че няма. А самозабравилият се юнак тогава се провиква:

Да ми слезе Господ от небето,
и со Него на мегдан излизам.
Край да има и църната земя
с една рака нея ке подкрепам.

След това певецът се връща отново към описанието на този юнак, в който силата бушува и няма върху какво да се излее:

Ечи, тътне кутра църна земя.
Завеяли силните ветрове,
прибучали реки и езера,
заиграло оно Църно море
и с него убаво Бело море.
Синьо море бучи и клокочи.
Планините трещат и прекършват.
Се сплашиха люде по градища
и зверове в дълбоки пещери.
Сите птички малки по земята,
ми писнаа сите со гласове,
кай викат, до Бога се слушат.
Сполай Богу, лепо що послуша,
та погледна долу, на земята.

И така Бог се явява сам, предрешен като беден старец и носи торба, в която е турил теглото на цялата земя. Той помолва Крали Марко да му помогне да вдигне торбата

254


и да я постави на гърба си. Крали Марко посяга с копието си да я вдигне, но не може и тогава посяга с един пръст, но конят му не издържа и потъва до колене в земята. Ядосан, Крали Марко скача от коня и ритва торбата, но кракът го заболява, а торбата не мръдва... Тогава той хваща торбата с двете си ръце и се опитва да я вдигне. Той вдига торбата нагоре:

а со нозе тонет во кремене.
Кървав пот му капе от лицето.
Пусти очи му се изпулиле
уста му се с кърви напълнила.

Марко успява да вдигне тежестта, но нещо в него се скъсва. Господ му казва, че от този ден вече той е загубил силата си. Той ще бъде юнак, но не вече такъв, какъвто е бил дотогава и ще надвива по-скоро с хитрост.

В тази песен певецът е използвал очевидно един стар мотив за вдигане на тежест, която е в ръцете на самия Бог, вероятно на някой от старите богове. Той е прехвърлил мотива върху християнския Бог, както при девойката Русанта върху самодивата. В българския фолклор мотивът следователно е запазен и в стария езически вариант. Русанта не е описана в песента дори като самодива. Ако не беше споменаването за Спасовден и някои други подсещания, ние не можехме да открием в нея една самодива. Но има друго нещо, което е още поинтересно. Същия мотив намираме и в руския фолклор в тъй наречените билини. Една от тях е посветена на богатира Святогор. Този богатир, също като Крали Марко, носи силата си като някакво тежко бреме и не знае какво да прави с нея. В гордостта си той казва, че ако намери място или предмет, в който е събрана цялата тежест на земята, ще я вдигне. В степта Святогор намира една торба. Той я бутва с тоягата си, но тя не мърда. Бута я с пръст — тя не се помества. Скача от коня си и я хваща с ръка, но тя не се повдига. Тогава хваща торбата с двете си ръце и като се мъчи да я вдигне, потъва до колене в земята. Сълзи и кръв текат по лицето му, но той не може вече да се отмести. Християнският Бог го е наказал заради гордостта му. Той не може да се спаси.

255


Въпреки тюркското име на богатирите в Русия те имат много общи черти с нашите юнаци. И те са разделени на две поколения: стари и млади и се срещат в много мотиви, които съществуват и у нас. Няма съмнение обаче в едно — Русанта е поела функциите на една по-стара богиня с твърде войнствен аспект, която не идва от гръцко-римския пантеон.

Някъде в народните песни този войнствен изглед на самодивата е подсилен още, като тя е представена да гради кале, град или зид. Но това е такъв чудовищен зид, какъвто градят само тъмните сили.

Град градила самодива,
ни на небо, ни на земя,
току така — под облака.
Що диреци ми нареди
— все юнаци отбирани,
що пармаци ми редеше
— все девойки отбирани,
що пенджери ми редеше
— все дечица отбирани.

В друга песен калето на самодивата е в самия тъмен облак. Към този чудовищен аспект на самодивата трябва да добавим, че народът я смесва често със змеици и дори със змей. Но докато в старите песни преобладава този страшен образ на самодивата, в по-новите тя често се смесва с жени, които се занимават с магия. Една песен, в която Стоян трябва да донесе за болното си дете вода и той отива на самодивското езеро, продължава така:

Там си завари млад Стоян
три жени, три самодиви:
едната беше леля му,
другата беше стрина му,
третата учинайка му.
Месечината сваляха,
бяла я крава правеха,
пресно си млеко доеха.
Като видяха млад Стоян
те на Стояна думаха:

256


Тази се вода не пие,
тази е вода галатна.
Скоро по-скоро да идеш,
през прага да си преминеш,
дорде са петли не пели.
Майка ти да те лекува
от коледарче с кравайче,
от бяла лоза със шума.

Стоян тръгва да бяга, но умира, преди да е преминал къщния праг. Често народът не прави разлика между самодивата и врачката, магьосницата, знахарката и въобще всички жени, които се занимават с магия и притежават някаква власт, която са получили от тъмните сили, като мамници или бродници.

Всъщност народът се е стъписвал пред това многообразие на самодивата, която наднича и пакости във всички дейности на човека и която е господарска на много страни от живота му почти като древните богини, на които понякога прилича толкова, че се смесва с тях. Найстарото известие за самодиви е от XIII в. В една от грамотите на българските царе, издадена от Константин Асен (1257—1277 г.), се споменава една местност, която се нарича Вилски кладенец. Очевидно топонимът е по-стар от грамотата и ни дава представа за съществуването на подобни имена преди датата на грамотата, т.е. и през XII в.

Народът е създал и едно обяснение за появата на самодивата в един старобългарски разказ, записан през XVI в., следователно доста късно. Този разказ е интересен, защото свързва появата на самодивата безспорно със завареното население, живяло тук преди идването на славяни и българи. По време на походите на Александър Велики един младеж, който го придружавал, занесъл да измие сушена риба на един извор. Но рибата оживяла във водата. Тогава той разказал на царя случката. Александър отишъл с него и направил същия опит и неговата риба оживяла. Тогава той наредил на момъка да налее един съд с тази вода, която била жива вода, запечатал го и му го дал да го пази, докато дойде

257


смъртният му час, за да може да получи тогава безсмъртие. Младежът пазел съда, но единствената дъщеря на Александър, която се въртяла около момъка, поискала да разбере защо той пази този съд. Момъкът не искал да каже, но тя го вмъкнала в леглото си и той ѝ разказал случката с рибите. Тя използвала тогава един момент, когато той заспал на нейното легло, убила го и изпила водата, като така станала невидима и безсмъртна. „Много има писано за нея — завършва разказът, — но няма да го разказвам. Нямам време, пък и тя е прокълната от Бога.”

Този разказ ни показва, че макар самодивата да се среща само у нас, у нашия народ е имало чувството, че тя е дошла от по-старо население, най-голямата фигура сред което е Александър Велики.


СЪЩНОСТТА НА САМОДИВАТА. Тайнствената самодива, първоначално демон на възраждащата се природа, на развиващата се зеленина, бързо е получила белезите на онези божества, които с приемане на християнството били прогонени безразлично дали те са от домашния български пантеон, или са избягали от гръцко-римския свят на Византия. Артемида, която е била най-популярна всред тях, им е дала образа си на ездачка на елен и стрелкиня с лък. Тази гръцка богиня, смесвана в Тракия с Бендида, още в римската епоха показва тенденции да се смесва ту с богинята майка, ту с Юнона или Хера, ту с богинята лекарка — Хигия, ту с богинята на смъртта — Хеката. Съответно на тези метаморфози и самодивата се явява ту като богиня на лова, на луната, на лекуването, дори на възкресяването на мъртъв, на войната и на границата. Като богиня тя често прави услуги на юнаци, на царе и крале, става им посестрима или другарува с тях. Така нашият народ, изгонил веднъж и своите, и чуждите богини от дома си, от селото си, от града си, им отваря място там, където той ще остане сам с тях, всред дивата природа, в полето, в гората, край реката или езерото, при извора, в планината. Тук те властват и той си остава в постоянна борба с тях, но си спомня епохата, в която ги е почитал и те са му помагали.

258


Давайки им това място между самодивите, народът вече е в мир с тях. Но той не може да се отърве от мисълта, че тези някогашни нимфи са зли демони, носещи най-различни бедствия и напасти. Затова представя юнаците да се борят с тях, да ги побеждават и да ги убиват, макар че те са много силни. Все пак той разчита на Бог в борбите си със самодивите. Един кавалджия прави облог с една юда. Двамата се състезават. Той свири, тя играе. Но на него не му остават сили. Юдата ще го надиграе. Тогава той се обръща към Бога и Го моли да пороси роса, та да се намокрят и натежнеят крилата на юдата. И Бог праща роса. След като народният певец веднъж е украсил самодивата с крила, той ги използва не само за нейно улеснение, но и срещу нея. Всъщност откъде ги е взел тези крила? Гръцките и римските богове и богини летели без крила, докато в средновековието всички демони имат венци на главата си, крила и дреха и всичко това е атрибут на тяхната власт и при добрите демони в Християнския свят — ангелите, и при лошите — дяволите. Дори елените на самодивите са крилати.

Така самодивските свърталища са последното убежище на избягалите богини, прогонени от Църквата, и самодивското облекло, лъковете и венците им позволяват да си запазят все пак едно кътче, в което да продължават да царуват. Но в самодивите са се слели много и различни представи от по-стари божества и очевидно това са божества, които и преди това са се смесвали с нимфите, за които говори Прокопий и които почитали славяните. Ясно е, че те са играели определена роля в култа на някое славянско божество, което е било близко до Залмоксис, пък може би това е било единственото божество на прабългарите — Тангра. Защото не можем да си представим, че двете религии — на славяните и на прабългарите — не са си разменяли различни елементи.