Класификация на организмите

Класификация на организмите или систематика е област в биологията, която описва естесвените връзки между различните видове организми и ги класифицира по единен начин. Така се постига йерархия в подреждането на организмите, наречена още таксономия. Таксони са, например вид, род и семейство. Днес биолозите използват една йерархия от таксони, за да категоризират всички видове организми. Модерният подход се основава на работата на шведския учен Карл Линей през XVIII век, макар и методите за определяне на структурата да се изменят, следвайки научния прогрес (вижте филогения, молекулярна систематика).
Съвременните правила при назоваване на организмите се определят, съответно от Международен кодекс на зоологическата номенклатура и Международен кодекс на ботаническата номенклатура.
Всеки организъм се смята за принадлежащ към неопределен брой таксони с последователно намаляващ ранг. Видовете в един таксон имат общи прилики (характери), а степента на сходство между видовете се увеличава с намаляващия ранг. Традиционните първични рангове по намаляващ ред са следните (в скоби са посочени латинските наименования):
империя (superregnum)
царство (regnum)
тип, отдел (phylum, divisio)
клас (classis)
разред (ordo)
семейство (familia)
род (genus)
вид (species)
Основният ранг в йерархията е видът. Всеки организъм принадлежи към един (и само един) вид, всеки вид принадлежи към един (и само един) род, и т.н. за всички първични рангове. (Тип и отдел отговарят на един и същ ранг в йерархията, но е прието тип да се използва само в зоологията, а отдел за всичко останало.)
Освен първичните съществуват и други рангове като родов вид (tribus) между семейство и род или (в ботаниката) разновидност (varietas) и форма (forma) под вид. Също така се използват допълнителни рангове, формирани чрез представките под- или над- (sub- или super-/supra-). За разлика от първичните, тези рангове не са задължителни и се ползват само в случай на нужда.
Класификацията на организмите не е неизменна. Научни открития, като ДНК-анализ на генома, налагат промени както в йерархията, така и в самите рангове. Повечето (но не всички) биолози днес приемат т.н. империя (imperium, англ. domain) като най-висш ранг. Сегашната система поставя бактериите, археите и еукариотите в собствени империи. (Империята Еукариоти съдържа царствата Протиста, Гъби, Растения и Животни.) Често не може да се постигне споразумение и по-долу в йерархията, и различни учени защитават различни имена и структури в йерархията. Това води до многобройни несъвместими таксономии из научната литература. Модерните подходи (монофилетични (филогенетично еднозначни) таксони, ДНК-анализ) донякъде премахват проблема на своеволната „неестествена“ класификация, но поради несъвършенството на днешните методи за филогенетичен анализ, всъщност по-скоро се измества причината за спорове по систематиката.

Първата известна днес подредба на различни животни в проста йерархична система е създадена от древногръцкия философ Аристотел. В нея той описва познатите му 520 вида животни. Използваното от него разделение е на животни с кръв и животни без кръв, които отговарят на днешните гръбначни и безгръбначни животни. Той разделя първата група на пет, а втората на четири „висши рода“.
Други опити за класификация има едва през 17 век. Шведският ботаник Карл Линей през 1735 г. описва всичките известни до негово време растения и животни. Заслугата на Линей се състои в това, че той уточнява понятието вид и въвежда бинарна номенклатура.
Съществен напредък в класификацията е системата на Ламарк. Тя може да се смята за начало на съвременната класификация. Ламарк разделя животните на безгръбначни и гръбначни. Безгръбначните животни разделя на 10 класа. Неговата система е много по-правилна от системата на Линей в разпределението на безгръбначните животни. Много съществено е това, че Ламарк обединява 14-те класа животни в 6 степени според степента на тяхната организация. Според него всяка степен отразява етап в развитието на животните.
Класификацията на Кювие е значително по-добра. Той увеличава класовете на безгръбначните животни и създава големи групировки, които по-късно наричат типове. Кювие обаче, като привърженик на постоянството на видовете, разглежда своите типове като независими планове на организация, между които няма и не е имало връзка.
Основите на днешната обща естествена класификация се поставят след Дарвин, който със със своята теория на еволюцията и произхода на човека, допринася за по-доброто разбиране на отношенията и връзките между различните систематични групи и видове живи организми.
Клаус през 1868 година разделя животните на 8, а по-късно на 9 типа.
Днес животните се разделят на три подцарства (подцарство Спонгии, подцарство Протозои и подцарство Същински многоклетъчни животни).
Типът е най-голямата систематична категория в животинския свят. Животните от всеки тип се подразделят на класове, последните в разреди, семейства, родове и видове. Когато групите животни, които влизат в дадена по-голяма групировка, са повече и са много разнообразни, налагат се и междинни поделения. Такива поделения са подтипове, надкласове и подкласове, надразреди и подразреди, надсемейства и подсемейства. В някои случаи се налага образуване на още по-малки систематични групировки. Такива са подвид, разновидност или раса, вариетет, форма и т. н.
Всяка група животни, която се отнася към дадена систематична категория, се характеризира с определени белези. Групите животни, които спадат към различни систематични категории, се различават по известни белези, които съответно се наричат видови белези, родови белези, белези на семейства, на класове и т. н.
Систематичните групировки показват и родството на включените в тях организми. Животните в по-низшите систематични категории са по-близко родствени, отколкото животните в по-големите систематични групи. Систематичните категории са израз на общ произход. Самата класификация е отражение на „родословното дърво“ на животните, макар че нямаме напълно естествена класификация, особено за безгръбначните животни. Родствените връзки между някои класове на безгръбначните животни са още неясни.
Видът е основна систематична категория. Всички групировки, по-големи от вида, се наричат висши категории, а по-малките — низши.
Дълго време видовете са смятани за неизменни, а броят им за постоянен. Такова е и първоначално схващането на Линей. По-късно в някои свои трудове той описва случаи на преминаване на един вид в друг, правил е опити да коригира своите разбирания и да ги съгласува с разпространяващата се по това време идея за еволюция на организмите. Но открито въпросът за произхода на видовете се поставя от Ламарк. Дарвин след Ламарк вече окончателно унищожава догмата за постоянството на видовете. Днес дефинираме вида като сбор от индивиди, които не се различават повече, отколкото малките на една двойка родители. Индивидите на всеки вид се отличават от индивидите на всички останали видове по устройство, физиологични особености и начин на живот. Индивидите на даден вид обикновено заемат непрекъсната и определена географска област.
Систематическите названия на животинските видове се дават на латински с две имена — двойна или бинарна номенклатура. Първото име е родовото. То се дава като съществително и се пише с главна буква. Второто име е видово. То е прилагателно и се пише с малка буква. В систематичните работи зад видовото име се пише съкратено и името на учения, който е описал вида(напр. Fuglena viridis Ehrbg).
Когато видът има няколко подвида, зад видовото име се прибавя трето име, с което се означава подвидът. Така например нашият обикновен малариен комар е подвидът Anopheles maculipennis typicus. От същия вид (Anopheles maculipennis) у нас има и други подвидове. Такива са А. maculipennis messeae, А. maculipennis atroparvus.
Когато известни индивиди на даден вид се отличават по един или няколко незначителни белега от останалите индивиди на вида и се срещат заедно с тях, се приемат за форми, например Entamoeba histolytica forma minima.
Латински имена имат и всички по-висши систематични категории, като семействата, разредите, класовете и типовете.
Линей въвежда и двойното наименование на видовете, където първата дума е името на рода, а втората е т.н. характерен епитет, който определя вида. Такива имена за назоваване на видовете са общоприети в научната сфера. Те се пишат на латински (поне що се отнася до азбуката и граматиката — някои наименования произлизат от други езици) — родът е с главна буква, а епитетът — с малка, като обикновено се поставят в курсив.
Пример за човека:
царство Animalia (Животни)
тип Chordata (Хордови)
подтип Vertebrata (Гръбначни)
клас Mammalia (Бозайници)
подклас Eutheria (Плацентни)
разред Primata (Примати)
подразред Catarrhini
семейство Hominidae (Хоминиди)
род Homo (Човек)
вид Homo sapiens (Разумен човек)
Ако един вид е подразделен, често се използват тройни имена, например Testudo hermanni boettgeri (най-често срещаната в България шипоопашата костенурка). В ботаниката, където има редица рангове под вид, е нужно и прибавянето на ранг (обикновено съкратен), например Astrophytum myriostigma subvar. glabrum.
От друга страна, ако контекстът позволява (например докато се говори за даден род или семейство), родът може да се съкращава. Например, ако се говори за костенурки, шипобедрената костенурка (Testudo ibera) може да се назове като T. ibera.
В редица източници към имената на видовете е прибавен и откривателят на вида, заедно с годината на откриване (научната публикация), например Testudo graeca Linnaeus, 1758 или Testudo ibera Pallas, 1814.