Loading

Декамерон - ДЕН ПЪРВИ новела 1,2 и 3

ДЕН ПЪРВИ

Започва първият ден на Декамерон. Авторът обяснява защо са се събрали и разговарят същите лица, които после, ръководени от Пампинеа, беседват по въпроса кому какво най-много се нрави.

Всеки път, о прелестни дами, щом поразмисля колко сте милозливи по природа, готов съм да призная, че този труд ще ни се стори тягостен и мъчителен, защото такова е записаното в началото му скръбно възпоминание за последната смъртоносна чума, оставила печални спомени у всекиго, който е видял или научил по друг път причинените от нея сълзи и загуби. Но аз не искам това да стане причина да се изплашите и да престанете да четете по-нататък, като си помислите, че четивото ще ви води само сред сълзи и степания. Това страшно начало ще бъде за вас същото, каквото е за странника стръмната непристъпна планина, зад която се простира дивна, прекрасна равнина; тя ще му се стори толкова по-омайна, колкото по-трудно му е било, докато се е катерел и спускал. Защото, както след безкрайната радост настъпва печал, така и радостта прогонва теглата и страданията. Краткотрайната печал (казвам краткотрайна, защото за нея са отделени малко слова) скоро ще бъде последвана от удоволствието и насладата, които ви обещах още от преди, но които може би никой не би и очаквал след подобно начало, освен ако не е предупреден. Искам да бъда откровен: ако можех да ви преведа към желаната от мен цел по друг път, а не по тази стръмна и трудна пътека, бих го сторил най-драговолно; но тъй като без тези възпоминания не е възможно да се обяснят причините за събитията, за които ще прочетете по-нататък, аз се залавям за перото просто подтикван от необходимостта.
И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в източните области и след като ги лиши от безброй люде, се местеше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад, сеейки след себе си смърт и печал. Против пея бяха безсилни и мъдростта, и предвидливостта човешка (градът бе изчистен от нечистотиите от нарочно назначени за това люде, забранено бе да се докарват в града каквито и да било болни, дадени бяха много съвети за опазване на здравето), против нея се оказаха безсилни и смирените молитви на верующите, отправяни многократно към всевишния на молебени, процесии или по друг начин; и стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин.
Докато на изток, рукнеше ли някому кръв от носа, се смяташе явен белег за неминуема смърт, тук, в началото на болестта и у мъжете, и у жените по слабините или под мишниците излизаха някакви отоци: едни наедряваха колкото ябълка, други — колкото яйце, някои ставаха и по-големи, други — по-малки; простолюдието ги наричаше „бубони“. Не след много смъртоносният оток почваше да се мести от споменатите части на тялото и да се появява безразборно ту тук, ту там, навсякъде. По-късно признакът на болестта се превръщаше в черни или синкави петна, които излизаха по ръцете и по бедрата, по цялото тяло; у някои петната бяха по-големи и по-нарядко, у други — по-дребни и по-нагъсто. И както отначало, че и по-сетне отокът бе сигурен белег за неизбежна смърт, за същото се смятаха и петната, щом се появяха у някого. Изглежда, че пред тези признаци бяха безсилни и не принасяха никаква полза ни съветите на лекаря, ни свойствата на никакъв лек; такава ли беше природата на болестта, невежеството на лекуващите ли (чието число бе набъбнало чрезмерно, защото освен учените лекари се появиха и мнозина жени и мъже, които нямаха понятие от медицина), та не можеха да се открият причините на болестта и да се вземат подходящи мерки, но така или иначе, малцина оздравяваха.
Почти всички умираха още на третия ден след появата на упоменатите признаци (кой по-рано, кой по-късно), повечето издъхваха, без да имат треска или нещо друго. Чумата се разпространяваше още по-бързо поради това, че от болните, които общуваха със здравите, тя се прехвърляше у последните така, както огънят лумва по всеки сух или мазен предмет, поставен близо до него. А още по-лошо бе, че заразата — а заедно с нея и причината за този мор — не прихващаше здравите само при разговор или общуване с болни; изглежда, че за да се зарази човек, достатъчно бе да докосне, макар и веднъж, дрехите или други вещи, които болният е пипал или употребявал.
Възможно е това, което ще ви кажа сега, да ви се стори чудно; ако аз, пък и мнозина други не го бяхме видели с очите си, трудно бих се осмелил да го повярвам, камо ли да го опиша, ако и да го бях чул от човек, заслужаващ пълно доверие. Искам да кажа, че болестта беше толкова прилепчива, че се предаваше не само от човек на човек; често се случваше да бъдем свидетели на по-страшни неща: ако друго живо същество (непринадлежащо на човешкия род) се допреше до вещ на болен или умрял от тази болест, то не само се заразяваше, но и умираше за съвсем кратко време.
Както казах и по-горе, в това можах да се убедя с очите си, наблюдавайки веднъж следното: на улицата бяха захвърлени дрипите на някакъв клетник, умрял от тази болест; не щеше ли, до тях се приближиха две свини и, както им е обичаят, дълго ровиха със зурлите си из дрипите, после ги захапаха, задърпаха ги насам-натам, а малко след това, като се позавъртяха, се проснаха мъртви върху злополучните дрехи, сякаш бяха погълнали отрова.
От подобни, а и от други, още по-страшни случки у людете, които оставаха живи, се породиха такива страхове и измислици, че почти всички постъпваха по един и същ жесток начин: почваха да странят от болните, да избягват да се докосват до тях и вещите им, защото вярваха, че така ще се опазят живи и здрави. Някои смятаха, че умереният живот и въздържанието от всякакви крайности ще им помогне много да се предпазят от тази напаст; и като се събираха на дружини, се уединяваха и затваряха в къщите, където нямаше болни и където смятаха, че ще им бъде най-добре. Хранеха се най-умерено с най-отбрани ястия, пиеха най-хубави вина, гледаха да не прекаляват в нищо, не позволяваха на никакви други хора да разговарят с тях, защото не искаха и да чуят никакви приказки за смърт и болести; и така прекарваха времето си сред музика и удоволствия, каквито сами можеха да си създадат. Други пък бяха на съвсем противоположно мнение: те твърдяха, че няма по-сигурен лек против тоя мор от това човек да пие без мяра, да не бяга от наслажденията, да скита, да пее и да се весели, да върши каквото може и каквото му душа иска, да се надсмива над всичко, което става около него. Каквото говореха, това и вършеха кой както може: скитаха денем и нощем от кръчма в кръчма, пиеха без мяра; най-често се събираха по чуждите къщи, стига да чуеха, че там ще намерят такива неща, които ще им се поправят и ще им доставят удоволствие. А това не беше никак трудно, защото всеки си мислеше, че дните му са преброени и никой не се грижеше ни за себе си, ни за имота си. Поради това повечето къщи бяха изоставени от стопаните си и бяха достъпни всекиму; влезеше ли в такъв дом чужд човек, почваше да се разпорежда така, както би правил и самият стопанин. Но и тези люде, въпреки скотския си начин на живот, се пазеха да не влизат в допир с болни.
По причина на злощастното и бедствено положение, в което бе изпаднал нашият град, както човешките, така и Божите закони бяха изгубили почти всякаква власт и никои не ги зачиташе. Тъй като техните блюстители и изпълнители подобно на мнозина други бяха или умрели, или заболели, или пък бяха загубили толкова много стражи и служители, че не бяха в състояние да изпълняват задълженията си, всеки беше свободен да върши каквото си иска.
Мнозина други пък си бяха избрали някакъв среден начин на живот между споменатите два. Без да се въздържат в яденето, както първите, но и без да пият без мяра и да се отдават на наслаждения, като другите, те водеха умерен живот и задоволяваха всичките си потребности. Не се уединяваха, а се разхождаха кой с цвете, кой с ухаещи треви, кой с други благоуханни подправки в ръка и често ги поднасяха до носа си, убедени, че това е най-добрият начин да ся поосвежат главата, защото въздухът бе наситен със смрад и зловония на трупове, болни и лекарства. Някои пък бяха на друго мнение: те твърдяха, че най-сигурният лек срещу заразите е човек да бяга от тях; това бе твърде нечовечно от тяхна страна, но кой знае, може би беше най-сигурно. Като разсъждаваха така и не се грижеха за друго освен за себе си, мнозина мъже и жени напускаха града, изоставяйки на произвола на съдбата и дом, и имот, и роднини, и близки; те търсеха убежище в своите или чужди имения, като че ли Гневът Божи, пратил чумата за наказание на хорските грехове, нямаше да ги настигне, където и да се приютеха, а щеше да се стовари само върху ония, дето бяха останали сред градските стени. Но те си бяха внушили, че там никой няма да остане жив, че на всички е ударил последният час. Не всички от тези люде, които разсъждаваха толкова различно, умираха, но и малцина се спасяваха.
Болестта поваляше мнозина — когото където свари; людете лягаха болни и гаснеха, изоставени почти от всички, защото, докато бяха здрави, те даваха същия пример на другите. Да не говорим за това, че гражданите се отбягваха, че съседите почти не се грижеха един за друг, че роднините се навестяваха съвсем нарядко, за да не кажем никак, или се виждаха отдалеч.
Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставяше, чичото — племенника, сестрата — брата, а често и жената — мъжа си; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че бащи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди. По тази причина заболелите мъже й жени — а те бяха безчет — не можеха да се осланят на друго освен на милосърдието на приятелите си, които не бяха много, или на алчността на слугите, примамвани с чрезмерно високи заплати. Но и слуги трудно се намираха, пък и повечето от тях бяха хора груби и непривикнали на такъв род служба: поднасяха на болните каквото им поискат или ги наглеждаха, докато умрат — друго не умееха; все пак често се случваше, докато се грижат за болните, заедно с печалбата да изгубят и живота си.
Тъй като болните биваха изоставяни от съседи, близки и приятели, а нямаше и достатъчно слуги, установи се нечуван дотогава обичай: заболееше ли някоя жена, тя не се стесняваше — колкото красива и знатна да беше и щом болестта го налагаше — да прибегне до услугите на някой мъж, без да гледа дали е млад или стар, и да се разголва пред него без свян, както би сторила пред жена. Може би поради това ония, които оздравяваха, после не бяха вече така целомъдрени. Отидоха си и мнозина, които може би щяха да оцелеят, ако им бе оказана помощ. Поради всичко това — липсата на достатъчно грижи за болните и силата на заразата — денем и нощем в града измираше толкоз народ, че беше страшно да се чуе, камо ли да се види. И сякаш по необходимост у живите граждани почнаха да се вкореняват нрави, различни от предишните.
По-рано имаше обичай, който се среща все още и днес, в дома на покойника да се съберат жените — роднини и съседки, и да го оплакват заедно с най-близките му жени, докато пред къщата се струпваха мъжете — роднини, съседи и много други граждани. Идваха и свещеници — според положението на покойника, а равните нему понасяха тялото му в тържествено шествие със свещи и молитви до църквата, избрана от него още приживе.
Когато чумата взе да се разразява все по-силно, тези обичаи бяха занемарени изцяло или в по-голямата си част, а вместо тях се установиха други. Стана така, че людете не само умираха, без да са заобиколени от много жени, ами мнозина се преселваха във вечността без нито един свидетел; малцина бяха и ония, които в последния си час получаваха утеха от жалостивия плач и горчивите сълзи на близките си. Напротив: вместо това кънтеше смях, чуваха се шеги и цареше веселие; жените и те — уж заради собственото си здраве — бяха усвоили този обичай, заглушавайки у себе си свойственото им чувство на състрадание. Малцина бяха тия, чиито тленни останки биваха съпровождани до църквата от повече от десетина или дванадесет техни съседи, и то не почтени, уважавани граждани, а нещо като обикновени гробари от простолюдието, които се наричаха „бекини“ и услугите им се заплащаха; те бързаха да грабнат ковчега и да го отнесат не в избраната още приживе от покойника църква, а обикновено в най-близката. Отпреде им крачеха четирима или шестима духовници — понякога носеха малко свещи, понякога нищо — и без да си дават труд да четат дълги и тържествени молитви, с помощта на споменатите гробари спускаха трупа в първия свободен гроб, който се изпречеше пред тях. Простолюдието, а може би и по-голямата част от средното съсловие, имаше още по-печална съдба: най-често надеждата, че ще оцелее, или нищетата го караше да остане по домовете си, в своите квартали. Тия люде заболяваха ежедневно с хиляди и почти всички си отиваха мърцина, без да има кой да ги наглежда или да им помага.
Мнозина свършваха през деня или през нощта на улицата, други пък умираха у дома си, но съседите им узнаваха за това едва по вонята на техните разлагащи се трупове. Навсякъде гъмжеше от умирающи люде. Техните съседи, подтиквани както от страха да не се заразят от разлагащите се трупове, така и от състрадание към покойниците, в повечето случаи постъпваха по един и същ начин. Било сами, било с помощта на носачи (когато можеха да ги намерят) изнасяха труповете и ги оставяха пред портите; всеки, който минеше оттам, особено сутрин, можеше да види безчет мъртъвци, наредени по този начин. После се разпореждаха да докарат ковчези, а когато нямаше, слагаха труповете направо на дъски. Често в един ковчег наблъскваха по два или три трупа. Имаше и безброй случаи, когато в един ковчег лежаха съпруг и съпруга, баща и син, брат с братята си; неведнъж се случваше, ако двама свещеници вървяха с кръстове пред някой ковчег, след тях да се наредят още три или четири ковчега, носени от гробари; свещениците мислеха, че ще погребват само един човек, а се налагаше да опеят шестима или осмина, та понякога и повече.
На всичко отгоре покойниците не биваха почитани ни с плач, ни със свещи, нито пък биваха съпровождани от някого: дотам бяха стигнали работите, че на мъртвите обръщаха толкова внимание, колкото сега на една коза. Стана повече от очевидно, че ако при обичайния ход на нещата дори мъдрите люде не се научават да понасят търпеливо дребните и не така чести нещастия, то големите бедствия. карат дори простите хорица да бъдат разсъдливи и равнодушни към смъртта. И тъй като осветената земя не би стигнала за всички умрели, особено ако по стария обичай се даваше отделно място на всички мъртъвци, които биваха откарвани ежедневно и ежечасно в църквите, то в гробищата край църквите — и без това препълнени докрай — изкопаваха огромни ями и в тях нареждаха стотици трупове; слагаха ги на редове както се товарят стоки в корабите, после хвърляха отгоре малко пръст — и така, докато стигнат горния край на ямата.
За да не описвам по-нататък с такива подробност бедствията, които сполетяха нашия град, ще кажа, че ако за него бяха настанали трудни времена, то те не пощадиха и околностите му. Там, като оставим настрана замъците — а всеки замък е малък град, — в разпръснатите села, пък и на полето, злочестите бедни селяни и техните семейства умираха и денем, и нощем по пътищата, на нивите, в къщите си не като хора, а като животни: без помощта на лекар, без никой да ги наглежда. Поради това и те като гражданите се разпуснаха, престанаха да се грижат за имуществото си и за работата си; нещо повече: не само не залягаха да осигурят бъдещите плодове от добитъка, земята и собствения си труд, а гледаха как най-бързо да изядат каквото имат, сякаш всяко утро щеше да донесе и края на дните им. Воловете, магаретата, овцете, козите, свинете, кокошките, та дори и кучетата — най-верните другари на човека — бяха прогонени от стопанствата и бродеха на воля из полето, където нивите стояха неожънати, а зърното — неприбрано. Сякаш станали разумни същества, много животни, след като през деня се наяждаха до насита, вечер се прибираха сами без подканата на пастиря.
Но нека напуснем околностите и се завърнем отново в града. Какво друго бихме могли да кажем освен това, че поради жестокостта на небето, а отчасти може би и поради хорското коравосърдечие, от март до юли (било поради силата на чумната зараза, било защото страхът, вселил се у здравите, им пречеше да се грижат както трябва за болните и да задоволяват нуждите им) сред стените на град Флоренция измряха, както се твърди, над сто хиляди души. А до тази смъртоносна напаст навярно никой не е и предполагал, че в града има толкова много люде. Колко огромни дворци, какви прекрасни къщи и знатни домове, някога гъмжащи от челяд, от синьори и дами, сега бяха опустели до последния слуга! Какви известни родове, какви несметни наследства, какви големи богатства останаха без наследници! И колко славни мъже. колко красиви жени, колко прекрасни младежи, които не друг, а самият Гален[1], Хипократ[2] или Ескулап[3] би определил за напълно здрави, сутрин се хранеха със своите близки, другари и приятели, а на следния ден вечеряха с предците си на оня свят!
Мъчително е за мен да се спирам повече на тези беди; затова в разказа си ще пропусна всичко, каквото мога, и ще кажа, че по времето, когато нашият град бе почти опустял поради гореизложените причини, случило се (както узнах после от доверено лице) един ден, във вторник сутринта, в божия храм „Санта Мария Новела“, когато там нямало почти никои, след службата да се срещнат седем млади дами; както бе прието тогава, те били облечени в траурни дрехи и всички били свързани помежду си било по роднинство, било по дружба, било по съседство. Никоя нямала повече от двадесет и осем години, никоя не била по-млада от осемнадесет; всичките били от знатен род, всичките — хубавици, умни, благонравни и почтени. Бих могъл да назова истинските им имена, ако нямах причина да ги премълча. А тази причина е следната: не бих желал в бъдеще никоя от тях да бъде посрамена заради онова, което те ще разкажат или чуят по-нататък, защото днес мярката за удоволствието е много по-ограничена от времето, когато по гореизложените причини същата тази мярка бе много по-широка не само за техните години, но и за хора, в много по-зряла възраст. Не бих искал също така да дам повод на завистниците — винаги готови да ухапят хората с примерен живот — да хвърлят петно върху честта на тези дами със своите недостойни брътвежи. Все пак, за да не ги бъркаме по-нататък, когато те ще почнат да разказват, възнамерявам да ги нарека с имена, които изцяло или поне отчасти се покриват с техните качества.
И така, първата — и най-възрастната — ще наречем Пампинеа[4], втората — Фиамета, третата — Филомена, четвъртата — Емилия; след това петата ще назовем Лаурета, шестата — Неифила, а последната — и то не без основание — Елиса. След като се срещнали в църквата съвсем случайно, а не нарочно, те се отделили в един кът, насядали почти в кръг, и като престанали да шепнат „Отче наш“, въздишайки, започнали да разговарят за това, което ставаше из града. По едно време замълчали и Пампинеа след малко казала:
— Мили мои дами, навярно неведнъж сте чували — както и аз. разбира се, — че който се ползува от правата си по позволен начин, никому не нанася вреда. Всеки, който се е родил на този свят, има естественото право да поддържа, да пази и защищава, доколкото е възможно, своя живот; това понякога е ставало причина людете да убиват други невинни люде, за да запазят собствения си живот. Щом такова нещо се допуска от законите, които се грижат за добруването на всички смъртни, то колко повече трябва да бъде позволено нам — пък и на всеки човек — да вземем всички възможни мерки, за да запазим живота си, без, разбира се, да вредим на другите. Като си припомня как прекарахме тази заран, пък и предишните дни, като си припомня за какво и как разговаряхме, идвам до убеждението — и вие сигурно ще се съгласите с мен, — че всяка от нас се бои за живота си; но не това ме учудва, а друго: че въпреки машата женска чувствителност никоя от нас не търси лек срещу това, от което с основание се страхуваме.
Струва ми се, че живеем тук само защото искаме или трябва да бъдем свидетелки колко мъртъвци докарват в гробището; или да чуем дали монасите (а и от тях почти никой не е оцелял) пеят молитвите си в уречените часове; или да напомняме всекиму с нашето облекло колко и какви беди са ни сполетели. Излезем ли оттук, виждаме как пренасят покойници или болни, или пък срещаме разни люде, в миналото осъдени от властите и обществените закони на изгнание, Сега да се показват най-нахално из града, напук на законните разпоредби, защото знаят, че пазителите на закона са или починали, или болни; сблъскваме се и с оная измет на нашия град — гробарите, които живеят от нашата смърт и са плъзнали навред да умножават мъките ни, като ни укоряват с дръзките си и безсрамни песни заради сполетялото ни бедствие.
Навсякъде чуваме все едно и също: еди-кои си умрели, еди-кои си на смъртно легло; и където и да идем, бихме слушали само плач и вопли, стига да е останал някой да оплаква мъртвите. А приберем ли се вкъщи — аз не знам дали и с вас става така, както с мен: но като не намеря никого другиго от нашето голямо семейство освен слугинята, аз се разтрепервам и усещам, че косите ми настръхват; където и да вляза, където и да се спра из къщи, пред мен изникват сенките на умрелите; те се явяват отпреде ми не такива, каквито ги помня, и ме плашат с ужасиите си образи, които са приели кой знае откъде. Затова навсякъде се чувствувам зле — и тук, и у дома, и навън; а освен това, както изглежда, други като нас, които да са заможни и да има къде да се приютят, не са останали в града. Неведнъж чух и видях, че людете (ако все още са останали), стига да поискат, вършат какво ли не и денем, и нощем, сами или с други, без да гледат дали това е прилично, или не; важното е да им доставя повече удоволствие.
Така постъпват не само миряните, но и ония, дето са се затворили в манастирите. Те си внушават, че и на тях подобава и е позволено каквото и на другите, нарушават дадения обет, отдават се на плътски удоволствия, надявайки се, че така ще избягнат смъртта, станали са разпуснати и безнравствени. Щом е така — а то е съвсем очевидно, — какво търсим тук? Какво чакаме? Какво си въобразяваме? Защо, за разлика от нашите съграждани, сме така безучастни и равнодушни към собственото си здраве? Нима се смятаме за по-малко ценни? Или пък сме убедени, че животът е привързан към тялото ни с по-яки вериги, отколкото у другите, и затова няма смисъл да се пазим от нещата, които биха могли да ни навредят?
Ако наистина мислим така, ние се заблуждаваме, ние се самозалъгваме; що за безразсъдство! Че наистина е така, ще се убедим, речем ли да си припомним само колко и какви младежи и жени покоси досега тази жестока болест. И за да не станем жертва — поради небрежност или малодушие — на онова, което, стига да искаме, бихме могли да избегнем по един или друг начин, аз мисля (не знам дали ще се съгласите с мен), че най-добре ще бъде, ако направим следното: да се махнем от този град, както са постъпили преди нас и продължават да постъпват мнозина.
Пазейки се като от смъртта от непристойните примери на другите, да отидем в някое от нашите имения (каквито всяка от нас притежава в доста голям брой) и там, без да прекрачваме нито с една наша постъпка границите на благоразумието, да се забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда много по-просторно и макар да продължава да ни се гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота: всичкото това е много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град.
Там и въздухът е много по-свеж, има и по-голямо изобилие на всичко необходимо за живот в тия времена, и неприятностите са по-малко. Вярно е, че и там селяните измират, както тук гражданите, но това няма да е така угнетяващо, защото къщите и хората са много по-нарядко, отколкото в града. От друга страна, ако не се лъжа, никоя от нас няма да остави тук някого; напротив — наистина можем да кажем, че изоставените сме ние, защото нашите близки, които измряха или избягаха, за да се спасят от смъртта, ни изоставиха самотни сред бедствието, сякаш сме им чужди. Затова, ако изпълним това намерение, никой в нищо няма да може да ни упрекне; не постъпим ли така, възможно е да ни споходят и мъки, ч неприятности, а може би и смъртта.
И тъй, ако желаете, смятам, че най-добре ще сторим да извикаме нашите прислужници и им наредим да приготвят необходимото и да ни последват, а ние ще си прекарваме дните днес тук, утре там и ще се веселим и развличаме както позволява времето; така ще живеем, докато видим какъв край е отредило небето за тези неща, стига, разбира се, смъртта да не ни сполети преждевременно. Помнете, че нам повече приляга да си отидем оттук с чест, отколкото — като множество други жени — да останем тук и да живеем в безчестие.
Като изслушали Пампинеа, другите дами не само одобрили нейния съвет, а пожелали и да го последват и започнали да разговарят помежду си какво трябва да сторят, сякаш щели да тръгнат на път още щом излязат от църквата. Но Филомена, която била най-разсъдлива, рекла:
— Уважаеми дами, предложението на Пампинеа е много хубаво; ала все пак не бива да избързваме, както, изглежда, искате да направите. Не забравяйте, че всички ние сме жени, но никоя от нас не е чак толкова млада, че да не знае доколко жените могат да бъдат разумни и колко умеят да се справят сами без покровителството на мъжете. Ние сме непостоянни, вироглави, подозрителни, малодушни и боязливи; и аз много се страхувам, че ако не вземем със себе си и други, по-опитни люде, нашата дружина ще се разпадне по-скоро и много по-недостойно за нас, отколкото би трябвало. Затова, по-добре е да вземем мерки още в началото.
Тогава Елиса добавила:
— Истина е, че мъжете са разумът на жените; без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край. Но как да намерим мъже? Всички знаем, че повечето наши близки са измрели, а останалите живи са се разбягали кой тук, кой там (не ги знаем къде), за да се спасят от същото, от което и ние искаме да се спасим. А да викаме чужди мъже, няма да е прилично. Затова, ако наистина милеем за здравето си, трябва така да си подредим работите, че където и да отидем за почивка и развлечение, да си нямаме неприятности и да няма за какво да се срамуваме.
Докато дамите разговаряли така помежду си, в църквата влезли трима млади мъже; най-младият от тях бил не по-малко от двадесет и пет годишен. Страшните бедствия, загубата на близки и приятели и страхът за собствения им живот не били успели да потушат, нито дори да охладят у тях любовния плам. Единият се казвал Панфило, вторият — Филострато, третият — Дионео. И тримата били любезни и благовъзпитани люде и сред всеобщата бъркотия търсели като най-висша утеха да зърнат своите дами, а те и трите по една случайност се оказали измежду споменатите седем; останалите пък били техни роднини. Мъжете съзрели дамите не преди да ги забележат и те, защото Пампинеа се усмихнала и казала:
— Ето че съдбата подкрепя нашите начинания, като ни изпраща тези добродетелни и почтени млади люде, които драговолно ще ни бъдат и ръководители, и слуги, ако ние не откажем да ги приемем на тази длъжност.
А Неифила, чието лице поруменяло от свян, защото била любима на едного от младежите, добавила:
— За бога, Пампинеа, какво говориш! Аз знам много добре, че за всеки от тях могат да се кажат само хубави неща; смятам, че те са способни на далеч по-възвишени дела и мисля, че тяхното присъствие би било чест и удоволствие за много по-красиви и по-достойно от нас жени. Но тъй като е известно, че те са влюбени в някои от нас, то аз се опасявам да не би, ако ги вземем със себе си, да дадем повод за злословни и сквернодумство без наша или тяхна вина.
Тогава Филомена рекла:
— Та какво от това? Нека аз да живея честно и да нямам угризения на съвестта, пък другите да си приказват каквото щат: Бог и истината ще ме защитят. А ако младежите са съгласни да тръгнат с пас, то, както спомена и Пампинеа, бихме могли да кажем, че съдбата наистина подкрепя нашето пътуване.
Щом чули това, другите дами се поуспокоили и решили единогласно да повикат младежите, да ги известят за намеренията си и да ги помолят да ги придружат по време на пътешествието. И без да губи повече време в излишни приказки, Пампинеа, която се родеела с едного от тях, станала и се запътила към младежите, които били застанали встрани и наблюдавали дамите. След като ги поздравила весело и обяснила какво възнамеряват да предприемат, тя ги помолила от името на всички да се съгласят да ги съпровождат — разбира се, с най-чисти и братски намерения.
Отначало младежите помислили, че Пампинеа се подиграва с тях, но като се убедили, че тя говори сериозно, приели с радост да тръгнат с дамите. И без да губят повече време, преди да се разделят, всички се споразумели кой какво да вземе за това пътешествие. След като се разпоредили да бъде приготвено каквото трябва и да бъде изпратено там, където възнамерявали да отидат, на следната утрин, сиреч в сряда призори, дамите, придружени от няколко прислужнички, и тримата младежи с трима слуги тръгнали на път.
Не извървели и две мили и стигнали мястото, където решили първоначално да отседнат. То било разположено на малък хълм, доста отдалечен от околните пътища, осеян със зелени храсти и най-различни дървета, представляващи наистина приятна гледка. На хълма се издигал красив дворец с голям и хубав вътрешен двор, с лоджии, зали и стаи, коя от коя по-изящни и украсени с приятни за окото картини. Наоколо се редували полянки и прелестни градини, кладенци със студена вода и изби с най-скъпи вина — по-подходящи за хора, обичащи да пият, отколкото за такива почтени и трезви дами.
Като пристигнала, за голямо свое удоволствие дружината заварила двореца почистен и пометен, стаите били застлани с рогозки, леглата оправени и навсякъде било пълно с цветя, каквито можело да се намерят за сезона. След като насядали да си починат, Дионео, който изпъквал сред всички с веселия си нрав и остроумие, казал:
— Почитаеми дами, ние дойдохме тук водени по-скоро от вашия разум, отколкото от нашата находчивост; аз не знам какво мислите да правите със собствените си грижи, но що се отнася до моите, знайте, че ги оставих при градските порти, когато преди малко излязох оттам заедно с вас. Затова или бъдете готови да се веселите, да се смеете и да пеете заедно с мен — разбира се, доколкото подобава на вашето достойнство, — или ме пуснете да се върна при моите грижи в сполетения от бедата град.
Пампинеа отвърнала весело, сякаш и тя като него била решила да прогони собствените си грижи:
— Точно така, Дионео! Чудесно! Ще живеем весело, нали затова решихме да избягаме от скърбите. Но тъй като всичко, що се върши без мярка, е краткотрайно, то аз, която започнах разговора, станал причина да се събере тази приятна дружина, искам нашето веселие да трае дълго време; затова мисля, че трябва да се съгласим някой от нас да ни ръководи; ние трябва да го зачитаме и да го слушаме, а той ще има една-единствена грижа: как най-добре да се развличаме. А за да може всеки от нас да изпита както бремето на грижите, така и удоволствието на почитта и за да не стане така, че (след като други са вкусили и от едното, и от другото) някой, без да е изпитал ни бремето, ни почитта, почне да завижда, то аз предлагам и грижите, и честта да бъдат възлагани поред всекиму измежду нас. И нека първият да бъде избран от всички нас, а следващите да бъдат определяни поред всеки ден, когато наближи часът за вечерня, от тогова или тая от нас, които същия ден са ни ръководили. И нека, докато бъде на тази длъжност, всеки има пълната власт да се разпорежда и да определя къде и как да прекарваме Бремето си.
Тия думи се поправили много на всички и те единогласно избрали Пампинеа за кралица през първия ден; Филомена, която била чувала, че лавровите клонки са символ на голяма чест и увенчаният с тях заслужава голяма почит, изтичала до едно лаврово дърво, откъснала няколко клонки, свила венец и го положила на главата на Пампинеа. Оттогава, докато останали заедно, този венец се превърнал за всекиго в символ на кралската власт, на старшинството.
Като я избрали за кралица, Пампинеа помолила всички да замълчат, наредила да извикат слугите на тримата млади мъже и четирите прислужнички на дамите и заговорила в настъпилата тишина:
— Тъй като на мен се падна първа да ви дам пример как нашата дружина може да преуспява в ред и веселие, без да има за какво да се срамуваме, и да съществува, докато ни е угодно, то аз назначавам за мой сенешал[5] Пармено, слугата на Дионео, като му възлагам да се грижи за цялата дружина и за трапезата. Нека Сириско, слугата на Панфило, бъде наш ковчежник и отговаря за разходите, като изпълнява нарежданията на Пармено. Тиндаро, слугата на Филострато, да остане при господаря си; той ще прислужва нему и на другите двама младежи, когато другарите му са заети с изпълнение на задълженията си и няма да могат да се грижат за своите господари. Моята прислужница Мизия и прислужницата на Филомена, Личиска, ще бъдат постоянно в кухнята и ще се грижат най-старателно да приготвят ястията, които им заръчва Пармено. Заповядвам Кимера и Стратилия — слугини на Лаурета и Фиамета, да подреждат покоите на дамите и да се грижат за поддържане на чистотата там, където ще се събираме. И от всекиго, който държи да се радва на нашето благоволение, ние искаме най-настоятелно: където и да отиде, откъдето и да се върне, каквото и да е чул или видял, да ни носи само приятни и весели вести.
И след като дала набързо разпорежданията си, които били посрещнати от всички със задоволство, Пампинеа се изправила и казала с усмивка на уста:
— Тук е пълно с градини, полянки и много други приятни кътчета; нека всеки отиде да се разхожда където си иска. Но удари ли третият час[6], всички да се съберем отново тук, за да се нахраним, докато е още прохладно.
С тези слова новата кралица разпуснала веселата дружина и младежите и прелестните дами тръгнали да се разхождат из градината, като разговаряли за най-приятни неща, виели венци от разни клонки и пеели любовни песни. Така прекарали времето си до определения от кралицата час, после се върнали и се убедили, че Пармено е почнал да изпълнява най-съвестно новите си задължения; още щом влезли в залата на приземния етаж, те видели, че масите са постлани с белоснежни покривки, че чашите блестят като сребро[7] и всичко е осеяно с цветове от жълтуга. По волята на кралицата донесли вода за измиване ма ръцете, после всички насядали по местата си, определени им от Пармено. Поднесли им най-вкусни блюда и най-тънки вина и без да губят време, тримата слуги прислужвали на трапезата. И тъй като всичко вървяло както трябва, всички били в отлично настроение и се хранели сред шеги и веселие. Като раздигнали масите, кралицата заповядала да донесат музикалните инструменти, понеже и дамите, и младежите знаели да танцуват карола[8], а някои от тях умеели и да свирят и пеят; по нареждане на кралицата Дионео взел лютнята[9], а Фиамета — една виола.
Двамата засвирили прекрасен танц, кралицата отпратила прислугата да обядва, а тя се заловила в кръг с другите дами и двамата младежи и се понесла с бавна стъпка. Щом свършил танцът, почнали да пеят весели, приятни песни. Забавлявали се така, докато кралицата решила, че е време за почивка и разпуснала дружината. Тримата млади мъже се отправили към покоите си, които били отделени от тези на дамите; те намерили леглата си приготвени и навред имало много цветя, както в залата. Същото сторили и дамите, които се съблекли и легнали да спят.
Малко след като ударил деветият час, кралицата станала и накарала да събудят дамите и младежите, твърдейки, че е вредно да се спи много денем. Всички се запътили към една поляна с буйна зелена трева, където не прониквал ни един слънчев лъч. Духал лек ветрец.
По волята на кралицата всички насядали на тревата в кръг, а тя им рекла:
— Както виждате, слънцето е все още високо, пък и много е горещо; чува се само песента на щурците по маслиновите дръвчета. Безсмислено би било да отиваме някъде другаде. Тук е прохладно и приятно, имаме и шах, и дама, всеки може да се забавлява така, както му е приятно. Но ако искате да знаете моето мнение, ние бихме могли да прекарваме най-душните часове на деня не в такива игри, по време на които настроението на едни неизбежно се разваля, пък други не изпитват кой знае какво удоволствие само да гледат, а в разказване; разказаното от един човек може да достави развлечение на цялата дружина. Докато всеки от вас разкаже по някоя новела, слънцето, току-виж, почнало да клони към заник, горещината ще намалее и ние ще можем да отидем където си искаме и да прекараме приятно. Ако сте съгласни с моето предложение, а аз съм готова да следвам вашите желания — добре, ако ли не, всеки е свободен до часа за вечерня да прави каквото той иска.
И дамите, и мъжете одобрили нейното предложение. Тогава кралицата казала:
— Щом е така, нека през първия ден всеки от вас размишлява свободно по въпросите, които той смята за най-уместни.
После се обърнала към Панфило, който седял от дясната й страна, и го подканила любезно да сложи началото с една своя новела. Щом чул заръката, Панфило почнал да разказва сред всеобщо внимание.
Бележки
[1] Гален — един от най-известните лекари в Римската империя. ↑
[2] Хипократ — най-изтъкнатият лекар на древна Гърция. ↑
[3] Ескулап — латинското название на гръцкия бог Асклепий — бог на медицината. ↑
[4] Пампинеа, Фиамета, Филомена, Емилия, Лаурета, Неифила, Елиса — това са имената на седемте дами от „Декамерон“. Имената са измислени от автора въз основа на спомени от личния му живот и па един особен символизъм с твърде неясна понякога етимология. Пампинеа значи „буйна, жизнена“; Фиамета е дъщерята на неаполитанския крал Робер д’Анжу, Мария д’Акуино, първата голяма любов на Бокачо; Филомена според някои означава „певицата“,според други — „любвеобилната“; Емилия значи „ласкателката“. Лаурета пък е опърничавата Дафнис, която Аполон превърнал в лавър. Според коментаторите на Бокачо Неифила означава „любвеобилното момиче“, а Елиса — „изоставената“. Панфило, Филострато и Дионео са имената на тримата младежи. Панфило би трябвало да означава „целият изтъкан от любов“, Филострато — „сломеният от любов“, а Дионео — „сластолюбивият“. ↑
[5] Сенешал — главен управител или иконом на дворец. ↑
[6] Третият час… — около 9 часа сутринта. Осем от двайсет и четирите часа на денонощието по времето на Бокачо са се наричали канонически. Това са били часовете, през които духовниците е трябвало да четат своите молитви. Така например утринният час се равнява на 3 часа сутринта, първият час — на 6 часа сутринта, третият — на 9 часа, шестият — на 12 часа, деветият — на 15 часа и т.н. ↑
[7] „… като от сребро…“ — в Средните векове са употребявали калаени чаши. Авторът иска да подчертае, че са били толкова добре излъскани, че са лъщели като сребро. ↑
[8] Карола — старинен танц, който се играел в кръг. ↑
[9] Лютня — старинен струнен инструмент. ↑


НОВЕЛА I

Сер Чепарело измамва с лъжлива изповед един благочестив монах и умира; голям негодник приживе, след смъртта си той бива признат за светия и наречен Сан Чапелето.

— Редно е, мили дами, с каквото и да се залови човек, да го начене в светото и чудодейно име на оногова, който е сътворил всичко на този свят; затова и аз — нали на мене се падна пръв да разказвам — бих искал да започна с едно от чудодейните му дела, та, след като изслушаме този разказ, вярата ни в него да укрепне още повече и стане непоклатима, а ние да славим името му во веки веков.
Известно е, че всичко светско и земно е смъртно и преходно, изпълнено и обградено със скръб, печал и мъка, изложено на безброй опасности, които ние — дето живеем на този свят и сме част от него — не бихме могли нито да избегнем, нито да се защитим срещу тях, ако благодатната Божия Милост не ни вдъхва сили и разум за това. Но ние не бива да мислим, че тази милост ни е дадена заради някакви наши заслуги; дължим и на неговото милосърдие и на молитвите на ония, които като нас са били смъртни, но приживе са следвали заветите му и сега са като него вечни и блажени. И ние се обръщаме към тях като към застъпници, познаващи от опит нашите слабости, с молба за всичко, от което се нуждаем, може би защото не се осмеляваме да възнесем молитвите си към един такъв съдник, какъвто е той. Ние трябва да бъдем още по-признателни за милосърдието му към нас, защото, тъй като е невъзможно окото на обикновения смъртен да проникне в тайните на Божите помисли, често се случва да бъдем въведени в заблуждение от невярно мнение и да си изберем за застъпник някой, низвергнат от него във вечно изгнание. Но въпреки това той, от когото нищо не остава скрито, обръща по-голямо внимание на чистосърдечието на молещия се, отколкото на неговото невежество, или пък на това, че оня, чрез когото го молят, е изгонен от самия него; и той се вслушва в молитвите ни така, сякаш оня, посредством когото искат милостта му, продължава да се ползува от неговото благоволение. Всичко това ще проличи съвсем ясно в новелата, която искам да ви разкажа; като казвам „ясно“, имам предвид човешкия разум, а не Божията проницателност.
Казват, че след като едрият и богат търговец от Франция Мушато Францези станал рицар и трябвало да дойде в Тоскана заедно с Карло Безземни[1], брат на краля на Франция, който бил поканен от папа Бонифаций, той — както често се случва с търговците — установил, че работите му и тук, и там са толкова объркани, че няма да може да ги оправи нито лесно, нито скоро; затова решил да ги повери на няколко души. Всичко успял да нареди, само за едно се колебаел: кому да възложи да събере парите, които му дължали неколцина бургундци. Колебаел се, защото бургундците се славят като люде свадливи и непочтени, които не държат на дадената дума, а той не можел да се сети за някой толкова коварен човек, комуто хем да може да се довери, хем да го противопостави на коварството на бургундците.
Дълго си блъскал главата, докато най-сетне си спомнил за някой си сер Чепарело от Прато, който често му гостувал в Париж. Той бил дребен на ръст, обличал се спретнато и чистичко, и тъй като французите не знаели какво значи Чепарело, мислели си, че означава същото, каквото е на техния език — венче; затова го нарекли не Чапело, а Чапелето, понеже, както споменах, той бил дребен на ръст. Именно поради това всички го знаели като Чапелето и малцина го познавали като Чепарело. А сега чуйте какъв живот водел тоя Чапелето: той бил нотариус и смятал за най-голям позор да кажат, че някой от написаните от него актове (въпреки че не били чак толкова много) не е фалшив. Той бил готов да съставя такива актове, колкото му поискат, дори фалшивите актове пишел даром и с по-голяма охота, отколкото истинските срещу възнаграждение. Лъжесвидетелствувал с най-голямо удоволствие пред съда и когато го молели за това, и когато не го молели; по онова време във Франция вярвали извънредно много на дадената клетва, а на Чапелето нищо не му струвало да положи лъжлива клетва.
Така той печелел дело след дело, без да му мигне окото, всеки път, когато го призовавали да се закълне и да говори истината. За него било и удоволствие, и усърдно занимание да сее раздори и вражди, да предизвиква скандали между роднини и приятели, изобщо между людете; и колкото повече пакости правел, толкова повече се радвал. Викали ли го да участвува в някое убийство, или в каквото и да е нечисто дело, никога не отказвал; напротив, приемал на драго сърце и често, и при това с желание ранявал или убивал собственоръчно хора.
Той хулел безогледно Бога и светиите за най-дребното нещо, защото бил много избухлив. Не ходел никога на църква, кощунствувал с най-неприлични думи срещу нейните тайнства, като че ли нищо не представляват; в замяна на това пък обичал да посещава кръчмите и всички други съмнителни места. Обичал жените толкова, колкото кучето обича тоягата; затова пък обратният порок му доставял по-голямо удоволствие, отколкото на който и да е друг развратник. Бил готов да мами или граби със същата чиста съвест, с каквато един благочестив човек е готов да помогне на ближния си; бил голям пияница и ужасен лакомник — дотолкова, че понякога му ставало зле; а освен това бил известен и като мошеник и нечестен играч на зарове.
По защо да хабя повече думи? По-лош човек от него може би не се е раждал на този свят. Дълго време положението и влиянието на месер Мушато прикривали неговите злодеяния, поради което и отделните люде, които той често обиждал, и съдиите, които продължавал да оскърбява, му прощавали. Когато месер Мушато си спомнил за сер Чепарело, чийто живот познавал много добре, решил, че му трябва точно такъв човек, за да се справи с коварството на бургундците.
И като наредил да го повикат, казал му: „Сер Чапелето, както ти е известно, аз се каня да си замина окончателно оттук, а между другото имам да уреждам сметки с ония измамници, бургундците, и не мога да намеря по-подходящ човек от тебе, комуто да поръчам да събере каквото ми дължат. И без това сега нищо не вършиш, а ако се заемеш с тая работа, аз ти обещавам да се застъпя за теб пред съда и да ти дам прилична част от парите, които успееш да събереш.“
Сер Чапелето наистина бил без работа, пък и не бил кой знае колко заможен; като разбрал, че човекът, който го крепил и приютявал толкова време, ще замине, Чапелето се съгласил, без да се колебае. Може би е бил подтикнат и от нуждата, но, така или иначе, казал, че ще се заеме на драго сърце с тази работа. Двамата се срещнали отново, сер Чапелето получил пълномощното и препоръчителните кралски писма и когато месер Мушато заминал, Чапелето отишъл в Бургундия, където почти никой не го познавал. Тук, противно на нрава си, той тръгнал да събира дълговете търпеливо и вършел кротко онова, за което дошъл, сякаш бил решил да се ядосва най-накрая. Чапелето намерил подслон при двама братя флорентинци, които се занимавали с лихварство и го приели заради месер Мушато.
Но се случило така, че докато се занимавал със своите работи, Чапелето се разболял. Братята побързали да повикат лекари и прислужници, които да се грижат за него; с една дума, сторили всичко, за да оздравее по-скоро; но нищо не помогнало, защото според лекарите положението на сер Чапелето, който бил вече на години, пък и живял доста безпътно, се влошавало от ден на ден; изобщо болестта му била смъртоносна.
Двамата братя се разтревожили и един ден повели следния разговор близо до стаята, където лежал болният сер Чапелето: „Какво да правим с този човек? — питали се те. — Заради него изпаднахме в много трудно положение; неразумно е да го изгоним от къщи, както е болен, ще ни упрекнат. Нали хората видяха как го приехме по-рано, как го гледаме, и лекари викахме; какво ще кажат, ако го изгоним сега, когато е на смъртно легло и не е в състояние дори да ни обиди с нещо? А, от друга страна, той е такъв негодник, че няма да пожелае да се изповяда и да приеме светите тайнства; умре ли пък, без да се изповяда, никоя църква няма да се съгласи да приеме тялото му и ще трябва да го захвърлят като куче в някой ров. Рече ли да се изповяда, чака го същата участ, защото той има толкова много, и такива страшни грехове, че никой монах или свещеник няма да се реши да му ги опрости; не му ли опростят греховете, пак ще свърши в някой ров. А ако се случи това, жителите на този град, които без друго не ни обичат и ни хулят по цял ден заради занаята ни, защото го смятат за непочтен, и не бяха имали нищо против да ни ограбят и само това чакат, веднага ще се опълчат срещу нас и ще се развикат: «Няма да ги търпим повече тия кучета ломбардци, та тях и църквата отказва да ги приеме!» Ще се втурнат в къщите ни, ще ограбят всичко, а може и нас да пречукат. С една дума — умре ли тоя, тежко ни и горко!“
Както вече споменах, сер Чапелето лежал близо до мястото, където двамата братя разговаряли, и чул всичко благодарение на изострения слух, който болните често придобиват. Той накарал да извикат братята и им рекъл: „Не искам да ви създавам тревоги, още по-малко искам да пострадате заради мен. Чух какво си приказвате. Напълно съм убеден, че ще стане точно така, както казахте, ако, разбира се, нещата се развият както предполагате. Но ние ще постъпим иначе. През целия си живот толкова съм хулил бога, че ако и сега, преди смъртта си, го охуля още веднъж, голяма работа! Грях повече, грях по-малко, все едно! Вие гледайте да намерите някой благочестив, свят монах — ама най-праведния (ако изобщо има такъв), — доведете го при мен и ме оставете аз да се разправям; така ще уредя и вашите, и моите работи, че ще останете доволни.“
Двамата братя, макар че не се надявали кой знае колко, все пак отишли до един манастир и попитали за някой свят, мъдър отец, за да приеме изповедта на един ломбардец, който лежал болен у дома им. Посочили им един стар, благочестив и мъдър монах; той знаел на пръсти светото писание и бил много почтен човек, когото всички граждани уважавали дълбоко.
Братята го повели със себе си; като влязъл в стаята, дето лежал сер Чапелето, монахът се приближил до него и почнал да го утешава с благи думи, а после го запитал кога се е изповядвал за последен път. Сер Чапелето, който никога не бил се изповядвал, отвърнал: „Отче, имам обичай да се изповядвам поне веднъж седмично, без да се смятат неделите, когато се изповядвам повече от един път; но да си кажа право, откакто се разболях — а оттогава минаха осем дни, — изобщо не съм се изповядвал, толкова ми е зле.“ Тогава монахът рекъл: „Добре си постъпвал, сине мой, прави така и занапред; ясно е, че щом се явяваш толкова често на изповед, няма какво толкоз да те питам и да искам да чуя от тебе.“
Но сер Чапелето възразил: „Не говорете така, отче свети! Колчем съм отивал на изповед, винаги съм гледал да се покая за всичките си грехове, за които си спомням, още откак съм се родил, та до деня на изповедта; затова ви моля, отче свети, да ме разпитвате подробно за всичко, сякаш никога не съм се изповядвал. Не ме щадете, че съм болен: предпочитам да причиня болка на плътта си, вместо да я пожаля и да тласна към гибел душата си, която моят спасител е изкупил с драгоценната си кръв.“ Тия слова се понравили твърде много на светия отец, който ги изтълкувал като признак на благочестие, похвалил усърдието на сер Чапелето и го запитал не е ли съгрешавал някога, прелюбодействувайки с някоя жена. Сер Чапелето въздъхнал и рекъл: „Срам ме е да ви кажа истината, отче, защото се страхувам да не съгреша в пустословие.“
Но отецът го подканил: „Говори смело, синко, защото никой още не е съгрешил, като е казвал истината било на изповед, било на друго място.“ Тогава сер Чапелето рекъл: „Щом твърдите, че е така, ще ви кажа: аз съм така девствен, както съм излязъл от утробата на майка си.“ Монахът възкликнал: „Бог да те благослови! Много добре си направил! Постъпвайки така, ти си заслужил много повече, защото, стига да беше поискал, можел си да вършиш обратното с много по-голяма свобода, отколкото нас и всички останали, които са обвързани с някакъв обет.“ После го запитал предизвиквал ли е Божия Гняв с греха на чревоугодието.
Сер Чапелето въздъхнал дълбоко и отвърнал: да, и при това твърде често. Подобно на всички благочестиви люде и той спазвал определените през годината пости, а освен това прекарвал на хляб и вода най-малко три дни от седмицата; но все пак — особено при умора след продължителни молитви или когато отивал на поклонение — случвало му се да пие вода със същата наслада и жадност, с която пияниците се наливат с вино; пък и често му се приисквало да си похапне от ония салати, дето ги берат жените, когато излизат на полето; понякога и яденето му се струвало по-вкусно, отколкото би трябвало, а това не е хубаво за люде като него, дето постят от благочестие. Но монахът възразил: „Синко мой, та такива грехове са си в реда на нещата, те са съвсем леки и аз не бих искал да тежат на съвестта ти повече, отколкото се полага. Всекиму, колкото и да е праведен, може да се случи, след като е погладувал, да поиска да си похапне, а след като се е поизморил, и да си пийне.“
„Ах, отче — възкликнал сер Чапелето, — не ме утешавайте с такива приказки! И вие, и аз знаем много добре, че всичко, що се върши в Името Божие, трябва да се върши с благоговение и с чиста съвест; който постъпва иначе, грях върши!“ Монахът се трогнал и казал: „Много се радвам, че мислиш така, харесва ми чистата ти и честна съвест. Но я ми кажи: не си ли съгрешавал в сребролюбие, не си ли пожелавал повече, отколкото би следвало, не си ли задържал у себе си, каквото не е трябвало да държиш?“
Сер Чапелето отговорил: „Отче, не бих искал да съдите за мен по това, че се намирам в дома на тия лихвари; та аз нямам нищо общо с тях, дойдох само да ги вразумя, да ги накарам да се опомнят, да се откажат от мръсния си занаят; мисля, че щях да успея, ако Бог не ми бе пратил това наказание. Знайте, че от баща си аз наследих значително състояние, по-голямата част от което след смъртта му раздадох за прослава на Името Господне; а после, за да мога да преживявам и да помагам на бедните во Христе, почнах да се занимавам с търговийка, та да припечелвам по нещичко; каквото изкарвах, винаги съм го делил с бедните хорица: половината оставях за себе си, другата половина раздавах на тях. Господ, моят създател, така ми помогна, че работите ми вървяха от добре по-добре.“
Монахът казал: „Добре си постъпвал, но я ми кажи, обземал ли те е често гняв?“ Сер Чапелето отвърнал: „Уви, що се отнася до това, трябва да си призная, че се случваше, и то твърде често. Но как да се въздържи човек, като гледа, че людете всеки ден вършат какви ли не безобразия, не спазват Божиите Заповеди и не се плашат от Божия Съд? Като гледах младите как тичат по съблазните, как се заклеват и после пристъпват дадената клетва, как скитат по кръчмите, не ходят на църква и вървят по светския път, а не по пътя господен, по няколко пъти на ден ми минаваше през ума, че е по-добре да умра, отколкото да живея.“ Тогава монахът рекъл: „Сине мой, това е свят гняв и аз няма да ти налагам епитимия[2]. Но я ми кажи: подбуждал ли те е твоят гняв да извършиш убийство или да нанесеш някому оскърбление или обида?“ Сер Чапелето възразил: „Как може, отче, божи служител като вас да говори такива работи! Та нима мислите, че ако само си бях наумил да сторя поне едно от нещата, които споменахте, Бог щеше да ми помага толкова много? Така постъпват само разбойниците и злодеите, а аз, колчем съм срещал такива люде, винаги съм им казвал: «Върви си, и дано Бог ти покаже истинския път!»“
Тогава монахът запитал: „Я ми кажи, сине мой, и нека Бог те благослови, лъжесвидетелствувал ли си против някого, злословил ли си, присвоявал ли си чуждо против волята на неговия собственик?“ Чапелето отвърнал: „Да, отче, злословил съм против ближния си: имах един съсед, който по цял ден биеше жена си, та веднъж казах лоши неща за него пред роднините на жена му; да знаете колко ми беше дожаляло за тая нещастница! Един Бог знае как тоя грубиянин я съсипваше от бой, като се напиеше!“ Монахът продължил: „Добре, ти ми каза, че си бил търговец; случвало ли ти се е да излъжеш никого, както правят търговците?“ Чапелето отвърнал: „Да, месер, само че не знам кого съм измамил; някой ми донесе пари за сукното, което му бях продал, и аз ги сложих в чекмеджето, без да ги броя. След около месец, като се сетих, намерих четири гроша повече, отколкото се полагаше; и понеже не срещнах отново този човек, когото чаках цяла година, за да му ги върна, раздадох ги в Името Божие.“ Монахът махнал с ръка: „Дребна работа, добре си постъпил.“
И светият човек продължил да го разпитва, а Чапелето му отвръщал все по тоя начин.
Когато монахът се канел вече да му опрости греховете, Чапелето се обадил: „Месер, аз имам още един грях, за който нищо не съм ви казал.“ Монахът запитал какъв е, а Чапелето продължил: „Веднъж накарах слугата си да помете къщата в събота, след деветия час, и не зачетох неделята, както се полага.“ Монахът възкликнал: „О, това е дребна работа, сине мой!“ Чапелето възразил: „Не, не казвайте, че е дребна работа; та неделята заслужава особена почит, нали в тоя ден е възкръснал Спасителят.“ Тогава монахът го запитал: „Друго правил ли си?“ Чапелето отвърнал: „Да, месер! Веднъж, докато се усетя какво правя, се изплюх в храма господен!“ Монахът се усмихнал и рекъл: „Сине мой, не се безпокой за това; та ние, църковните служители, плюем там по цял ден.“ Чапелето се възмутил: „Много лошо правите! Не трябва да има по-чисто място от светия храм, та нали там се принася жертва Богу!“
После му разправил за множество такива свои грехове, а накрая почнал да въздиша и се разридал; той умеел да върши това, когато поиска. Светият монах се учудил: „Какво ти е, сине мой?“ Сер Чапелето отвърнал: „Горко ми, месер! Остана ми един грях, за който никога не съм се изповядвал, толкова ме е срам да го кажа; и колчем си спомня за него, все плача, както сам виждате, защото си мисля, че Бог никога няма да се смили над мен заради този грях.“ Тогава светият отец възкликнал: „Какво говориш, сине мой? Та ако всички грехове, що людете са сторили, и тия, дето ще бъдат извършени, дордето свят светува, се стоварят само върху един човек и този човек почне да се разкайва и самоизмъчва, както правиш ти, Бог би му простил всичко, защото Божията доброта и милосърдие са безконечни.“
Сер Чапелето обаче продължил да ридае и промълвил през сълзи: „Уви, отче! Твърде голям е моят грях и аз почти не вярвам, че Бог ще ми прости, ако вие не се застъпите за мен с вашите молитви.“ Монахът отвърнал: „Кажи ми и не се тревожи, обещавам ти да се моля Богу за тебе!“ Но сер Чапелето все плачел и плачел и нищо не казвал, а монахът продължавал да го утешава. Накрая, след като поизмъчил здравата монаха, сер Чапелето престанал да ридае, въздъхнал тежко и казал: „Добре, отче! Щом обещавате да се молите за мен, ще ви кажа: знайте, че като бях малък, веднъж напсувах майка си!“ И като казал това, отново се разридал силно.
„Та това ли, сине мой, наричаш ужасен грях? — рекъл монахът. — Людете по цял ден хулят господа-бога, а той толкова великодушно им прощава богохулството, стига да се разкаят, че на тебе ли няма да ти прости! Не плачи, успокой се! Убеден съм, че дори ти да беше от ония, дето са го разпнали на кръста, той пак би ти простил, ако се покаеш така, както правиш сега пред мен.“ Сер Чапелето измънкал: „Уви, отче! Какво говорите! Милата ми майчица ме е носила в утробата си цели девет месеца денем и нощем, държала ме е на ръце безброй пъти, а аз взех, че я нагрубих! Лошо, много лошо сторих, отче, ужасен грях е това, и ако вие не се помолите Богу заради мене, той никога няма да ми прости!“
Когато монахът разбрал, че сер Чапелето няма какво повече да му каже, опростил греховете му и го благословил, защото го сметнал за праведен човек; той вярвал, че всичко, което чул от Чапелето, е чиста истина. Пък и кой ли не би повярвал на човек, който говори такива неща на смъртния си одър? „Сер Чапелето — рекъл монахът, — с Божия помощ вие скоро ще бъдете напълно здрав; но ако се случи Бог да повика при себе си благословената ви и пречистена душа, ще пожелаете ли тялото ви да бъде погребано в нашия манастир?“ Сер Чапелето отвърнал: „Да, месер! Не бих искал това да стане другаде, тъй като вие обещахте да се молите за мен! Пък и винаги съм бил особено предан на вашия орден. Затова ви моля, щом се върнете, да наредите да приема истинното тяло Христово — същото, което всяка сутрин освещавате в олтара; макар и да съм недостоен за светото причастие, все пак, с ваше разрешение, бих искал да го приема, а след това да бъда и помазан. Така поне ще умра като истински християнин, след като цял живот живях като грешник.“ Светият човек се зарадвал, похвалил сер Чапелето и заявил, че ще се разпореди веднага за каквото трябва. Така и сторил.
Понеже се страхували, че сер Чапелето може да ги измами, двамата братя се били притаили зад дъсчената преграда, която отделяла стаята му, и чували всичко, каквото сер Чапелето разправял на монаха; слушали те неговата изповед, едва се сдържали да не прихнат от смях и си мислели: „Ама че човек! Ни старост, ни болест, ни страхът от близката смърт и от Божия съд, пред който скоро ще се изправи — нищо не можа да го отбие от грешния му път и от желанието му да умре такъв, какъвто си бе цял живот.“ Но като чули, че монахът обещал да го погребат в църквата, престанали да се тревожат какво ще стане по-нататък.
Скоро след това сер Чапелето приел последното причастие, а когато се почувствувал още по-зле, бил и помазан; кончината му настъпила малко след часа за вечерня, същия ден, в който се изповядал. Двамата братя, след като приготвили всичко за едно достойно погребение за сметка на покойника, пратили да извикат монасите — както бил обичаят — за нощното бдение и за погребението на другия ден; с една реч, направили всичко, каквото трябва. Щом узнал за кончината на сер Чапелето, светият отец, който го изповядал, отишъл при абата[3] на манастира, ударил камбаната, за да събере монасите, и им разказал какъв благочестив човек — като се съди по неговата изповед — бил Чапелето; монахът изразил надежда, че заради него Господ Бог ще направи безброй чудеса и почнал да убеждава монасите да приемат тялото с подобаващи за случая почести и благоговение. Абатът и монасите му повярвали и се съгласили; привечер те отишли там, където лежало тялото на сер Чапелето, отслужили голяма и тържествена заупокойна молитва, а на сутринта, с епитрахили и бели туники, с требници и кръстове, пеейки молитви, отишли да вземат ковчега и го отнесли тържествено и с почести в манастирската църква, съпроводени от мъже и жени — от почти цялото население на града.
След като поставили тялото в църквата, светият отец, който изповядал сер Чапелето, се възкачил на амвона и занареждал цяла проповед за какви ли не чудеса за живота и постите на сер Чапелето, за неговата девственост, невинност и святост; между другото разказал как сер Чапелето, заливайки се в сълзи, му признал най-големия си грях и как той едва успял да го убеди, че Господ ще му прости. После се обърнал към онези, които го слушали, и им казал с укор: „А вие, прокълнатите от всевишния, хулите Бога и Божията Майка и цялото райско съзвездие за най-дребното нещо!“ И продължил да говори надълго и нашироко за неговата кротост и чистота.
Станало така, че с тия си слова, на които хората от града и околността повярвали сляпо, той успял да им втълпи такива благоговейни помисли, че като свършила службата, всички се втурнали презглава да целуват ръцете и краката на покойника; настанала страшна бъркотия, почнали да късат дрехите му и всеки, който успявал да грабне и най-малкото късче, се смятал за щастлив човек. Наложило се да оставят тялото така през целия ден, та да могат всички да дойдат да го видят. А когато се спуснала нощта, положили го с благоговение в един параклис в мраморна гробница; на следния ден започнали да прииждат хора на поклонение, да палят снети, да дават оброк и да окачва восъчни фигурки. Мълвата за неговата святост и за оказваната му почит растяла от ден на ден, докато най-накрая почти нямало човек, който, щом изпадне в неволя, да не се обърне към него вместо към друг светия. Нарекли го и още го наричат Сан Чапелето и казват, че заради него Бог извършил какви ли не чудеса и продължава да оказва милост на всички, които се обръщат с благоговение към него.
Така живял и умрял сер Чепарело от Прато, и — както чухте — станал и светия. Аз не отричам, че наистина е възможно той да е станал блажен с Божието благоволение, защото, макар и животът, му да бил престъпен и порочен, може би в последния си час така се е покаял, че Господ се е смилил над него и го е приел в царството небесно. Но тъй като това за нас е забулено в тайна, то аз, съдейки по видимото, ви казвам, че нему по би подхождало да бъде осъден на вечни мъки в лапите на дявола, отколкото да иде в рая. Ако ли пък наистина е станало така, то в това ние можем да съзрем великата милост, която ни оказва всевишният: като не държи сметка за нашето заблуждение, а за чистотата на вярата ни, макар и да избираме за посредник към милосърдието му човек, който е негов враг (когото ние смятаме за приятел), Бог ни дарява е милостта си, сякаш сме избрали за посредник един наистина свят човек.
А за да може милостта му да запази веселата ни дружина жива и здрава при сполетелите ни бедствия, нека възхвалим този, в чието име сме се събрали, нека му отдадем дължимата почит и му доверим нуждите си с непоклатимата вяра, че той ще ни чуе!
И Панфило замълчал.
Бележки
[1] Карло Безземни — Шарл дьо Валоа, брат на френския крал Филип IV (1285–1314).
[2] Епитимия — наказание, наложено от духовна власт.
[3] Абат — игумен на католически манастир или свещеник от по-висок ранг.

НОВЕЛА II

Придумал от Джаното ди Чивини, евреинът Авраам отива в римския двор и като вижда покварата ма църковните служители, връща се в Париж и става християнин.

Докато Панфило разказвал, дамите от време на време прихвали да се смеят, а после похвалили новелата. Те го изслушали внимателно, а като свършил, кралицата — следвайки установения вече ред за развлечение — подканила Неифила, която седяла до Панфило, да разкаже друга новела. Неифила — тя била колкото благонравна, толкова и красива — отвърнала весело, че ще стори това на драго сърце и почнала така:
— С разказа си Панфило ни показа, че Бог ни дарява със своето милосърдие въпреки нашите грешки, когато те се дължат на независещи от нас причини. Аз пък с моя разказ искам да ви покажа как Божието милосърдие, понасяйки търпеливо недостатъците на ония, които, вместо да засвидетелствуват с думи и дела, че наистина го заслужават, вършат обратното, ни доказва своята непогрешима истинност, за да можем ние с още по-голяма твърдост да следваме онова, в което вярваме.
Чувала съм, любезни дами, да казват, че някога в Париж живял един богат търговец, много добър човек, на име Джаното ди Чивини, който въртял оживена търговия с платове; той имал голямо приятелство с някакъв много богат евреин на име Авраам, също търговец и много честен и прям човек. И понеже знаел неговата честност и откровеност, Джаното почнал да се измъчва, загдето душата на този толкова добродетелен, мъдър и добър човек щяла да бъде осъдена на вечни мъки, защото той не принадлежал на вярата Христова. Затова Джаното почнал да го увещава най-приятелски да се отрече от заблудите на юдейската вяра и да се обърне към истинската, християнската, която, както самият Авраам би могъл да се увери, бидейки свята и съвършена, непрекъснато преуспява и укрепва, докато, на против — а в това той също можел да се убеди, — неговата вяра запада все повече и е осъдена да изчезне.
Евреинът отвръщал, че не познава по-свята и по-права вяра от юдейската, че той се е родил с тази вяра, с нея има намерение да живее и умре и нищо не е в състояние да го накара да се отрече. Но Джаното не се отчаял и след известно време почнал отново да увещава Авраама, доказвайки му убедително, както само търговците умеят, защо нашата вяра е по-добра от юдейската; и въпреки че евреинът познавал много издълбоко юдейските закони, кой знае защо — дали заради голямото си приятелство с Джаното, или защото така му подействували думите, които светият дух вложил в устата на този обикновен човек, — почнал да харесва все повече доводите на Джаното, макар и да продължавал да държи на своето и да не се отказва от вярата си.
Колкото повече упорствувал, толкова повече и Джаното се стараел да го убеди; накрая, сломен от неговата настойчивост, евреинът рекъл: „Добре де, Джаното, ти искаш да стана християнин. Съгласен съм, само че най-напред искам да отида до Рим, та да видя оногова, за когото ти казваш, че бил наместник на Бога на земята; да видя нравите му, да видя как живее той, а така също и неговите братя — кардиналите. И ако животът им е такъв, че заедно с твоите слова ме убеди в преимуществото на твоята вяра над моята — както ти се опита — да ми докажеш, — то аз ще сторя каквото ти обещах; ако ли не, ще си остана евреин.“
Като чул това, Джаното се натъжил много и си рекъл: „Уви! Трудът ми ще отиде напразно, а аз си мислех обратното: бях си въобразил, че съм успял да го придумам. Рече ли да отиде в римския двор, щом види порочния и нечестив живот на божиите служители, той не само няма да пожелае от евреин да стане християнин, ами и да беше се покръстил, сигурно щеше да се възвърне пак към юдейската вяра.“ После се обърнал към Авраама и казал: „Защо, о друже мой, ще се трепеш и ще харчиш толкова пари, за да ходиш чак до Рим? Да не говорим за това, че за богат човек като тебе всяко пътешествие, по суша или по вода, е изпълнено с опасности. Нима мислиш, че тук няма да намериш човек, който да те покръсти? Ако ли пък все още изпитваш съмнения относно вярата, която аз ти соча, къде, ако не тук[1], ще намериш по-учени и мъдри люде, които да ти обяснят каквото пожелаеш или каквото попиташ? Ето защо аз мисля, че твоето пътешествие е излишно. Повярвай ми, там духовниците са същите, каквито са и тук, та дори и по-добри, защото са по-близо до върховния пастир. Затова аз те съветвам да отложиш това тежко пътуване за друг път, когато решиш да отидеш на поклонение; тогава може и аз да те съпроводя.“
Но евреинът отвърнал: „Добре, Джаното. Вярвам, че всичко, което казваш, е истина. Ала ще ти повторя кратко и ясно: решил съм — ако ти искаш да сторя онова, за което толкова ме увещава — да отида там. Иначе нищо няма да направя.“ Като се убедил в непреклонността на Авраама, Джаното казал: „Върви и Бог да ти помага!“ и в същото време си помислил, че ако приятелят му види римския двор, никога няма да стане християнин. После се успокоил, защото и без това нищо повече не можел да направи.
Евреинът възседнал коня си и тръгнал бързо към римския двор. Като стигнал, неговите едноверци-евреи го приели с почест; той останал в Рим, без да казва никому за какво е дошъл, и започнал да наблюдава най-внимателно живота на папата, кардиналите, на другите прелати[2] и останалите придворни. От това, което можал да види сам — а той бил твърде наблюдателен, — и от това, което узнал от другите, Авраам заключил, че всички божии служители — от най-големия до най-малкия — грешат по най-безчестен начин, отдавайки се на сладострастие без угризения и срам, и то не само в естествения му вид, а и в содомия, поради което куртизанките и младите момчета имали голямо влияние и били не малка сила за ходатайства.
Освен това всички тия люде били и лакоми, и големи пияници, прилични по-скоро на скотове, отдали се не само на сладострастие, а най-вече на чревоугодничество. След като ги опознал още по:отблизо, той се уверил, че всички те са и скъперници, и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори и християнска, същото вършели и с божите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности. С тия неща тук се търгувало повече, отколкото в Париж с платове и с каквото и да било друго, пък и посредниците били много повече. Явната симония[3] те наричали „застъпничество“, а лакомията си прикривали с думата „подкрепяне“, сякаш бог не е в състояние да проумее — не искам да кажа значението на думите, а намеренията на извратените души, сякаш могат да измамят и него — както правят с обикновените смъртни, — назовавайки нещата с други имена. Всичко това, а и много друго, което се налага да премълчим, никак не се харесало на евреина — човек скромен и умерен. Затова, като решил, че се е нагледал достатъчно, намислил да се прибере в Париж, което и сторил.
Щом научил, че Авраам се е върнал, Джаното веднага отишъл при него, без ни най-малко да се надява, че той може да е решил да стане християнин. Срещата между двамата била много радостна. След като евреинът си починал няколко дни, Джаното го запитал какво впечатление са му направили и светият отец, и кардиналите, и останалите придворни.
Евреинът отвърнал веднага: „Много лошо, да ги порази бог! Казвам ти това, защото, ако не съм се излъгал, там у нито един духовник не можах да видя ни святост, ни благочестие, ни добри дела, нито пример за подражание или каквото и да било друго; видях само порочност, скъперничество и алчност, измамничество, завист и горделивост; много такива и още по-лоши пороци (ако може изобщо да има по-лоши) видях да са на почит у всички и този град ми се стори ковачница по-скоро на дяволски, отколкото на Божи начинания. Доколкото можах да разбера, струва ми се, че вашият пастир, а заедно с него и всички останали най-старателно, най-ревностно всячески гледат да превърнат на пух и прах и да заличат от тоя свят християнската религия, вместо да бъдат нейна основа и опора, каквито би трябвало да са. И понеже виждам, че онова, към което те се стремят, не става, а, напротив, вашата религия се разпространява все повече и печели все повече блясък и слава, става ми ясно, че тя е по-свята и права, отколкото която и да е друга религия, и затова нейна опора и основа е светият дух. Именно заради това аз, който по-рано се противопоставях така твърдо и упорито на увещанията ти и не исках да стана християнин, сега ти заявявам най-откровено, че нищо не може да ме спре да приема християнската вяра. И така, хайде да вървим в църквата; там, според обичая на вашата света вяра, ти ще ме покръстиш.“
Джаното, който очаквал работите да се развият съвсем иначе, като чул тия думи, се зарадвал безкрайно много. Той завел приятеля си в църквата „Парижката света Богородица“ и помолил свещениците да покръстят Авраама.
Те изслушали молбата му и тозчас я изпълнили. Джаното поел приятеля си от свещения купел и го кръстил Джовани; после заръчал на разни образовани люде да го запознаят най-подробно с нашата вяра; приятелят му скоро изучил всичко както трябва и станал добър и достоен християнин и водел свят живот.
Бележки
[1] „… ако не тук…“ — има се пред вид прочутият за времето си факултет по теология на Сорбоната.
[2] Прелат — висш духовен сановник при папския двор.
[3] Симония — търгашество с църковни длъжности, което папите практикували за получаване на доходи.

НОВЕЛА III

С притчата за трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност, готвена му от Саладин.

Когато Неифила приключила своя разказ, който бил посрещнат с всеобщо одобрение, и млъкнала, по волята на кралицата трябвало да продължи Филомена.
— Новелата, която чухме от Неифила — започнала тя, — ме накара да си припомня каква беда се случила веднъж на един евреин; и тъй като вече се изприказваха много хубави приказки за Бога и за истината на нашата вяра, то аз мисля, че няма да бъде излишно, ако сега слезем на земята и се позанимаем със случките и делата на людете. Сега ще ви разкажа една новела, а вие, след като я изслушате, ще станете по-внимателни, когато отговаряте на разни въпроси, които ви задават.
Вие, мили дружки, трябва да знаете, че както глупостта често става причина някой да изпадне от благополучие в най-окаяно положение, така и умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност и да се издигне на голямо и сигурно място. И че това е вярно, сиреч, че глупостта може да доведе човек от благополучие в беда — може да се види от безброй примери, за които няма защо да разказваме сега, тъй като такива неща стават всеки ден с хиляди. А че разумът може да бъде причина за утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела.
Саладин, който благодарение на изключителната си храброст не само се издигнал от обикновен смъртен до султан на Вавилония[1], но и спечелил безброй победи над сарацинските и християнски владетели, прахосал цялата си хазна по войни и разкоши; веднъж му потрябвали много пари и докато си блъскал главата откъде да ги вземе — защото му трябвали веднага, — изведнъж се сетил за някакъв богат евреин на име Мелхиседек, който давал пари под лихва в Александрия. Саладин си помислил, че евреинът, стига да рече, би могъл да му помогне; но той бил такъв скъперник, че никога нямало да го направи доброволно, а Саладин не искал да си послужи с насилие.
Подтикван от нуждата, той продължил да размишлява как да накара евреина да му помогне; най-сетне — нямало как — все пак решил да прибегне до насилие, като го прикрие с известно благоразумие. Заповядал да извикат евреина, посрещнал го най-любезно, поканил го да седне до него и му казал: „Почтени човече, чувал съм мнозина да твърдят, че си много мъдър и разбираш добре Божите работи; затова бих искал да чуя от теб коя от трите вери смяташ за истинска: юдейската ли, сарацинската ли, или християнската?“
Евреинът, който наистина бил мъдър човек, се досетил веднага, че Саладин ще гледа да издебне и най-малката му грешка, за да я използува в свой интерес; затова, като поразмислил, решил, че най-добре ще стори, ако не похвали нито една от трите вери за сметка на останалите, за да не може Саладин да постигне целта си. И тъй като трябвало да даде такъв отговор, че да не си пострада, той напрегнал ума си, измислил бързо какво да каже и рекъл:
„Господарю, въпросът, който ми поставяте, е чудесен и за да разберете какво мисля аз, налага се да ви разкажа една приказка, която ви моля да изслушате. Неведнъж, ако не ме лъже паметта, съм чувал да разправят, че едно време живял богат и знатен човек, който наред с многобройните си скъпоценности съхранявал и един прекрасен, много скъп пръстен; тъй като желаел да му отдаде дължимото заради неговата стойност и изящество, предавайки го от поколение на поколение, той обявил да смятат за негов наследник този му син, на когото връчи пръстена, а останалите негови чеда трябвало да го почитат и уважават като най-личен сред тях. Този, който получил пръстена, постъпил като баща си и спазил същия ред по отношение на своите потомци. Така за кратко време пръстенът преминал от ръка на ръка у мнозина наследници, докато най-сетне попаднал у един човек, който имал трима синове; и тримата били еднакво добри и хубави, и тримата били примерни и послушни, а бащата обичал еднакво и тримата. Младежите знаели за обичая, свързан с пръстена, и всеки един от тях, подтикван от желанието да бъде предпочетен пред останалите, молел престарелия си баща, преди да умре, да остави на него пръстена. Но този почтен и достоен човек обичал еднакво и тримата и не можел да реши на кого измежду тях да завещае пръстена; затова намислил да задоволи и тримата. Извикал тайно един изкусен майстор и му поръчал да изработи още два подобни пръстена; те толкова приличали на първия, че самият той, който ги заръчал, трудно успял да различи истинския. Умирайки, той връчил скритом по един пръстен на всекиго от синовете си. След смъртта на бащата всеки отделно почнал да предявява искания за наследството и за дължимата му почит и като не признавал това право на другите си двама братя, сочел за доказателство своя пръстен. Когато най-сетне установили, че и трите пръстена толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският, въпросът кой от тримата е пръв наследник останал нерешен и не е решен и до ден-днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от бог-отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава остава открит, също както при пръстените.“
Саладин разбрал, че евреинът съумял да се измъкне много ловко от клопката, в която той се готвел да го впримчи, затова решил да му разкрие от какво се нуждае и да го попита дали иска да му помогне. Така и направил: признал му и как възнамерявал да постъпи, ако Мелхиседек не му бил отговорил толкова умно. Евреинът му услужил веднага с необходимата сума. Не след дълго Саладин му я върнал изцяло и освен това го дарил със скъпи дарове; той продължил да поддържа с него най-приятелски отношения и го назначил при себе си на висока и почтена длъжност.
Бележки
[1] Вавилония — така наричали Египет в Средните векове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар