Взаимоотношенията на българите с държавата на Атила не са напълно изяснени, тъй като се водят спорове за нейната източна граница. Според различни изследователи тя може да се намира от река Дон до Алтай. Във всички случаи част от българските племена са влизали в нейния състав, но е възможно някои от тях да са оставали извън нея. Според някои автори с името Авитохол вИменника на българските владетели е означен именно Атила.
Основни сведения за прабългарите дават текстовете на Йорданес (Йордан), Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала, Феликс Енодий, Михаил Сирийски, Захарий Изповедник, Константин Манасий, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Анастасий Библиотекар, Никифор Грегора, Ананий Ширакаци, Мовсес Хоренаци (Мойсей Хоренски), император Константин Порфирогенет, Комес Марцелин, Йоан Антиохийски, Равенския козмограф, Ахмад ибн Фадлан, Именника на българските ханове, Кавказката хроника Дербент-наме, Анонимния римски (латински) хронограф за 354г.(Хронограф на Момзен), относно обичайте им някои данни съдържат летописът Джагфар тарихъ, Законника Торе записан по поръка на Волжкият български хан Урус Айдар /805-855 г./ и т. н.
Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на 5 век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката. Според някои автори, всъщност името на племената са кутри иути, а наставката -гури просто означава хора, народ.
Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на 5 век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката. Според някои автори, всъщност името на племената са кутри иути, а наставката -гури просто означава хора, народ.
Първите по-надеждни сведения за българите са от края на 5 век когато Източната Римска империя е нападната от остготите наТеодорих. В 480 г. и император Зенон търси помощ срещу тях от кутригурите и сключва съюз с българите.[1]. За пълководец на българскo-източноримската войска императора определя най-добрия си военноначалник (ductor militiae) Сабиниан Велики - управител на Воден и цяла Македония и Илирик (Illyricianae ductor militiae). Според Марцелин Комес Теодорих той „отблъснал повече с ум, отколкото с храброст“.[2] Зенон непроумял този начин на действие и в подозрителността си се усъмпил в заговор. През 481 г. той изпратил убийци (консул Йоан Скита) да ликвидират Сабиниан (Сабин?) Велики определен от Тицинският епископ Енодий (* 473 - † 524), съвременник на тези събития, като "Български предводител" (Vulgarum ductor)[3]
След убийството войната продължила и през 482 г. след като се сбъсква с войските на българският вожд Бузан Теодорих предприема офанзива срещу Империята. В 488 г. в Долна Панония, която по това време била населена главно с гепиди, българи и готи, в голямата битка при река Улка, според описаното от Павел Дякон, Теодорих лично успява да повали и рани на полесражението вождът на българите Бузан (Буса). По-късно той щял да празнува тази победа в Равена "над страшните по целия свят българи"[4], „които не знаят, що е поражение“.[5] [6] Вероятно за същата война се отнасят и сведенията в готските хроники, където е и първото споменаване на името българи в европейски източник. Там се говори за победа на крал Теодорих срещу българска войска в Срем.
След убийството войната продължила и през 482 г. след като се сбъсква с войските на българският вожд Бузан Теодорих предприема офанзива срещу Империята. В 488 г. в Долна Панония, която по това време била населена главно с гепиди, българи и готи, в голямата битка при река Улка, според описаното от Павел Дякон, Теодорих лично успява да повали и рани на полесражението вождът на българите Бузан (Буса). По-късно той щял да празнува тази победа в Равена "над страшните по целия свят българи"[4], „които не знаят, що е поражение“.[5] [6] Вероятно за същата война се отнасят и сведенията в готските хроники, където е и първото споменаване на името българи в европейски източник. Там се говори за победа на крал Теодорих срещу българска войска в Срем.
Изглежда, че през следващите години мирните отношения между кутригурите и Империята се запазват, но през 493, при новия император Анастасий I, българите нападат Балканския полуостров и magister militiae Юлиан е убит в Тракия. През 499 те нанасят поражение и на Арист, командващ войските в Илирия, а през 502 опустошават без съпротива Тракия и Илирия.
500 г. - 520 г. българите проникват на Апенините.[източник?]
504 г. - първо преселение на българи на Балканите. Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.[източник?]
505 г. - българите минават Дунава при Видин и се заселват в Охридско. Военачалникът на Илирик Сабиниан с 10 000 войници и при подкрепата на отряд българи се опитва да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо. Това сражение на р. Морава между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-къвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. След това двете части на Римската империя се съединили отново (временно) по старите си граници. „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.[източник?]
512 г. - нападения на Българи срещу Константинопол, император Анастасий изгражда дългата стена.
Българите съставляват основната част от армията на военачалника Виталиан, разбунтувал се срещу Империята. През 514-515 те преминават през Одесос и Анхиал към Константинопол. Виталиан се отказва от обсадата на града в замяна на управлението на Тракия и паричен откуп. По това време императорът строи Атанасиевата стена за защита на Константинопол от нападения от запад.
517 - кутригурите предприемат поход на югозапад в Македония, Епир и Тесалия.
518 - Виталиан отново се разбунтува срещу новия император Юстин и воюва срещу него с българските си войски до своята смърт през 520.
През следващите години град Боспор, контролиран дотогава от кутригурите, се освобождава от тях. През 528 кутригурския хан (във византийските източници ρηξ) Грод приема християнството в Константинопол. При завръщането си той се опитва да наложи тази религия на своите сънародници, но след бунт е свален и мястото му е заето от брат му Мугел. Водени от него, кутригурите си връщат Боспор. През 530 византийците предприемат голям поход по суша и море и Мугел се оттегля от града.
Войните между кутригурите и Империята продължават и през 30-те години. През 535 кутригурите са отблъснати при река Янтра. През538 те нападат Малка Скития и Мизия и печелят няколко победи. По-късно претърпяват поражение в Тракия, но малко след това разбиват завръщащата се византийска армия. През 540 отново опустошават Балканския полуостров до Адриатическо море, като достигат до Константинопол.
546 г.- Византия често използва услугите на българите във войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно настоява пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за Италийската експедиция българи. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.[източник?]
548 г. - от византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила. Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография"(кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.[източник?]
550 г. - готския историк Йорданес пише за българите по Северното Черноморие.[източник?]
552 г. - новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила.[източник?]
555 г. - сирийския хронист Захарий Ритор пише за българи в Източен Кавказ при град Дербент[източник?]
500 г. - 520 г. българите проникват на Апенините.[източник?]
504 г. - първо преселение на българи на Балканите. Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.[източник?]
505 г. - българите минават Дунава при Видин и се заселват в Охридско. Военачалникът на Илирик Сабиниан с 10 000 войници и при подкрепата на отряд българи се опитва да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо. Това сражение на р. Морава между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-къвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. След това двете части на Римската империя се съединили отново (временно) по старите си граници. „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.[източник?]
512 г. - нападения на Българи срещу Константинопол, император Анастасий изгражда дългата стена.
Българите съставляват основната част от армията на военачалника Виталиан, разбунтувал се срещу Империята. През 514-515 те преминават през Одесос и Анхиал към Константинопол. Виталиан се отказва от обсадата на града в замяна на управлението на Тракия и паричен откуп. По това време императорът строи Атанасиевата стена за защита на Константинопол от нападения от запад.
517 - кутригурите предприемат поход на югозапад в Македония, Епир и Тесалия.
518 - Виталиан отново се разбунтува срещу новия император Юстин и воюва срещу него с българските си войски до своята смърт през 520.
През следващите години град Боспор, контролиран дотогава от кутригурите, се освобождава от тях. През 528 кутригурския хан (във византийските източници ρηξ) Грод приема християнството в Константинопол. При завръщането си той се опитва да наложи тази религия на своите сънародници, но след бунт е свален и мястото му е заето от брат му Мугел. Водени от него, кутригурите си връщат Боспор. През 530 византийците предприемат голям поход по суша и море и Мугел се оттегля от града.
Войните между кутригурите и Империята продължават и през 30-те години. През 535 кутригурите са отблъснати при река Янтра. През538 те нападат Малка Скития и Мизия и печелят няколко победи. По-късно претърпяват поражение в Тракия, но малко след това разбиват завръщащата се византийска армия. През 540 отново опустошават Балканския полуостров до Адриатическо море, като достигат до Константинопол.
546 г.- Византия често използва услугите на българите във войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно настоява пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за Италийската експедиция българи. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.[източник?]
548 г. - от византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила. Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография"(кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.[източник?]
550 г. - готския историк Йорданес пише за българите по Северното Черноморие.[източник?]
552 г. - новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила.[източник?]
555 г. - сирийския хронист Захарий Ритор пише за българи в Източен Кавказ при град Дербент[източник?]
През 551 кутригурите сключват съюз с гепидите срещу лангобардите и изпращат значителна армия в Панония. Тъй като гепидите не започват войната с лангобардите, тази войска е изпратена в балканските провинции на Империята. Византийците се споразумяват с хана на утигурите Сандилх, който с армия от утигури и тетраксити напада незащитената територия на кутригурите. Походът е успешен и хиляди византийци, държани в плен, са освободени и се завръщат в Империята. Част от победените кутригури също са приети от императора и се заселват в Тракия.
През 558 кутригурският хан Заверган предприема нов поход на Балканите. Той преминава замръзналата река Дунав и разделя армията си на три части, които изпраща към Тесалия, Галиполи и Константинопол. След като не успява да премине Дарданелите и да обсади напълно столицата, той се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно, подкупен от император Юстиниан I, хан Сандилх отново напада земите на кутригурите. Войните между кутригури и утигури продължават и през следващите години.
Около 558 северно от Каспийско море се появяват аварите и сключват съюз с Източната Римска империя срещу аланите. Преследвани от тюркския военачалник Истеми хан, те продължават да се придвижват на запад и в началото на 60-те години подчиняват утигурите, а малко по-късно и кутригурите. Голяма част от кутригурите се преселват заедно с тях към Панония и част от земите им са заети от славянското племе анти.
Няколко години по-късно в региона пристигат войските на Истеми хан. Не по-късно от 568 те подчиняват утигурите, като известен брой от тях се преселват на запад при аварите. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат. През 576 армия от тюрки и утигури обсажда и превзема Боспор. Започналата гражданска война в Хаганата ги принуждава да изоставят града, а няколко години по-късно утигурските племена възстановяват независимостта си.
560 г. Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол.[източник?]
567 г. аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.[източник?]
568 г. второ преселение на българи на Апенините.[източник?]
569 г. лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия. С лангобардите заминават и немалка група гепиди и българи. Те се установяват в Етрурия — областта Беневент и дълго време селищата им носят техните имена, а населението е двуезично.[източник?]
573 г. Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.[източник?]
593 г. папа Григорий Велики (540-604) в IV-та книга на "Диалози"-те си разказва случая с раненото воловарче и българина — спатарий на военачалника Нарсес. В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Примерите са красноречиви. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.[източник?]
595 г. авангардът на византийската армия, командувана от Петър — брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката.[източник?]
597 г. българска победа над византийци при р. Осъм.[източник?]
600 г. първи български кардинал в Италия Петър българина Левит 560 г. Верчели - 605 г. Рим[източник?]
631 г. - 632 г. българи водят борба за аварския престол. Разбити, 9000 от тях бягат в Бавария, където ги избива крал Дагоберт. Малка група начело с Алц(е)иок бягат в Италия в околностите на Венеция. Дружината се заселва в Беневент и Кампобасо в градовете Сепиниум, Бовианум и Изерния. На Алцек е присвоена титлата "дукс". По датировка на В. Бешевлиев в 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). В. Бешевлиев сочи две вероятни причини за тази постъпка - "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желание за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд — сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече — в съчинението си "Български преселници в Италия през VI в."(1933) Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417 г. - пише авторът — българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и българите жители на Милано. Към 1933 г. Д'Амико брои потомците на древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души. 679 г. кан Котраг основава Волжка България. 680 г. кан Аспарух преминава Дунава. 681 г. война между България и Византия за "символа на вярата". [7] 674 г.(или 680г.) Кубер повежда своя народ на юг към Македония — Битолско, Прилепско и Солунско. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот. 686 г. Мавър - съратник на кан Кубер се опитва да превземе Солун.[8]
567 г. аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.[източник?]
568 г. второ преселение на българи на Апенините.[източник?]
569 г. лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия. С лангобардите заминават и немалка група гепиди и българи. Те се установяват в Етрурия — областта Беневент и дълго време селищата им носят техните имена, а населението е двуезично.[източник?]
573 г. Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.[източник?]
593 г. папа Григорий Велики (540-604) в IV-та книга на "Диалози"-те си разказва случая с раненото воловарче и българина — спатарий на военачалника Нарсес. В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Примерите са красноречиви. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.[източник?]
595 г. авангардът на византийската армия, командувана от Петър — брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката.[източник?]
597 г. българска победа над византийци при р. Осъм.[източник?]
600 г. първи български кардинал в Италия Петър българина Левит 560 г. Верчели - 605 г. Рим[източник?]
631 г. - 632 г. българи водят борба за аварския престол. Разбити, 9000 от тях бягат в Бавария, където ги избива крал Дагоберт. Малка група начело с Алц(е)иок бягат в Италия в околностите на Венеция. Дружината се заселва в Беневент и Кампобасо в градовете Сепиниум, Бовианум и Изерния. На Алцек е присвоена титлата "дукс". По датировка на В. Бешевлиев в 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). В. Бешевлиев сочи две вероятни причини за тази постъпка - "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желание за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд — сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече — в съчинението си "Български преселници в Италия през VI в."(1933) Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417 г. - пише авторът — българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и българите жители на Милано. Към 1933 г. Д'Амико брои потомците на древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души. 679 г. кан Котраг основава Волжка България. 680 г. кан Аспарух преминава Дунава. 681 г. война между България и Византия за "символа на вярата". [7] 674 г.(или 680г.) Кубер повежда своя народ на юг към Македония — Битолско, Прилепско и Солунско. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот. 686 г. Мавър - съратник на кан Кубер се опитва да превземе Солун.[8]
Източници
- Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0.
- ↑ „Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, Йоан Антиохийски
- ↑ Комес Марцелин. Хроника. В: Латински извори за българската история. БАН. София, 1958. стр. 311.
- ↑ Magnus Felix Ennodius,Panegyricus Theoderico regi dictus.
- ↑ "Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава надделя и над страшните по целия свят българи.",Касиодор Сенатор, История на готите
- ↑ Енодий, Панагерик ...
- ↑ "и готите, и Българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях и че намират всред човешкия род противник равен на себе си...Те, Българите, които никога не се съмняваха в победата си и на които се очудваше светът...! Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал - народ, който е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля. Народ, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях без колебание се смята за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. По-рано, те - Българите - вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само онази част от земята, която ти пазиш! " Енодий, Панагерик ...
- ↑ Цитат от речта, произнесена на 16-тото заседание на Шестия Вселенски събор /Константинопол 09.08.681 година/ от презвитер Константин от гр. Апамея (Сирия): "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата Божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия . Ръкоположен съм от Аврамий, епископ на Аретуса . Дойдох при нашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още от начало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите, да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли."
- ↑ Обсада на Солун (685)
