В Началото бе Словото.
Евангелие от Йоан, 1:1
Така твърди апостол Йоан, така са склонни да мислят и повечето хора, които си изкарват хляба със своя интелект. Рационалният разум обаче изисква известна доза съмнение. За кое Начало става дума? И наистина ли Словото бележи това начало?
Всъщност езикът отдава е станал неразделна част от битието на разумния човек дотолкова, че е станал неотменим атрибут на самата разумност. Трудно можем да си представим човешката култура без словото. Тъкмо затова тенденцията младите поколения да четат все по-малко и по-малко, да не могат да си служат със словото, създава панически пророчества за края на разумността, за превръщането на човечеството в нечетящо, необразовано стадо, отдадено на животинските си нагони и неистовата си жажда за шарени забавления. За да разберем обаче уникалната ситуация, в която се озовахме в днешните времена, е необходимо да погледнем по-безпристрастно на езика и на човешката разумност въобще.
Езикът е средство за комуникация. Говоримият език използва за свой носител звукови вълни, а писменият разчита на визуални знаци. Интересно обаче, защо говоримият език предхожда исторически и функционално писменият, след като зрението е основното сетиво за хората и през очите ние получаваме повече от 80% от информацията за околния свят? Тук ще трябва да направим кратък преглед на функционалните елементи на езика, за да разберем, защо се получава този парадокс и защо въобще възниква езика.
Сигналът е обект, който представя изключително наличието, съдържанието и/или действието на друг обект или събитие в даден момент. Животните общуват със сигнали, хората също общуват със сигнали. Например, наличието на орел във въздуха се сигнализира (представя) от другите птици с точно определен по сила и мелодика звук и този звук се издава само ако орелът е наличен в дадения момент. Възможността да пресечеш улицата се представя със зелена светлина и тя светва само когато тази възможност е налице. При сигнала два обекта или събития са неотделимо свързани (синхронизирани) в пространството и времето. Възможни са и сложни комбинация от сигнали, които да уточняват свойствата на представяния обект/процес, но тъкмо тази пространствена и времева синхронизация между сигнал и представяния от него обект/процес е същественият смисъл на сигнала като комуникационен елемент.
Знакът обаче е нещо като противоположност на сигнала. При него един определен обект няма точно определена връзка с други обекти, а само възможност да се изгради такава връзка с който и да е обект. Знакът може да се оприличи на празен съд в който можете налеете вода, но можете да налеете и бензин. Знакът е посредник между обектите в пространството и времето. Знаците възникват с човешкия разум и имат функцията да обслужват комуникацията на хората по повод на мъртвите предмети, които те използват за да оцеляват в своята ежедневна дейност. Защо? Защото от една страна тези предмети не са част от човешкото тяло, но от друга страна те стават задължителен атрибут на жизнено-важни движения на човешкото тяло. Камъкът не е част от човешкото тяло, но е задължително да е наличен когато човекът замахва да убие животното. Това, че не е част от човешкото тяло, означава възможност той да не е наличен в човешката ръка непрекъснато. В същото време обаче неговото наличие е задължително в даден определен момент. Всъщност тук имаме нагледната разлика и разминаването в пространството и времето на възможност и действителност. За да може да управляват тези възможни и актуални действия, хората прибягват до знаците – обекти, които са достатъчно гъвкави в представянето на възможни обекти и ситуации. Първоначално знаците са просто фонеми, които се издават при една или друга ситуация и в това си приличат на сигналите от които естествено произлизат. Разликите със сигналите започват да се оформят, когато тези фонеми започват да се асоциират и с непосредственото наличие на жизненоважните за хората предмети, така и с тяхното възможно наличие. Звукът „ъ-ъ-ъ” може да означава както „камъкът е в моята ръка”, така и „трябва ми камък”. Когато предметите, с които човек оцелява, започват да се усложняват, започват да се появяват и комбинациите от знаци (фонеми), за да могат да се изрази усложнената структура на човешката дейност. Знаците се комбинират в думи, които също като тях са празни съдове, които могат да бъдат напълнени с различно съдържание според конкретната ситуация. Появява се езикът, като система от знаци и правила за тяхното съгласуване за да бъдат представени сложни системни процеси, които са налични и/или възможни в битието на човека (тук ще спрем без да навлизаме по-нататък в дебрите на семиотиката, свързани със символите).
Защо обаче развитието на знаците започва с фонемите, със звуковите трептения, а не със зрителните образи? След като вече знаем какво е това знак и за какво служи той, отговорът изглежда по-прост. Визуалните знаци са „закрепени” към едно конкретно пространство, обект или човек и поради тази причина са били неудобни за пренос на информация от страна на индивидите в техните ежедневни занимания. Освен това генерирането на визуални знаци е по-трудно от говора, изисква специални тренировки с ръцете, които пък най-често са заети с оръдията на труда. Към това прибавете, че възможният брой думи, конструирани със телесни визуални знаци (жестове), е далеч по-ограничен от този на думите, конструирани с фонеми. Получава се противоречие – от една страна функцията на знаците е да осигури гъвкавост и богатство на предаваната информация, а от друга страна визуалните знаци ограничават тази функционалност. Затова приоритет започва да има говоримият език.
Разбира се, човек още от зората на своята история използва и визуални знаци. Пещерните рисунки и знаци се срещат по всички краища на Земята. Към тях прибавете и традициите и обичаите – голяма част от тях са свързани със системи от визуални елементи, които кодират тяхното съдържание и смисъл. Дори дрехите, които носят хората, придобиват смислово значение и служат в социалната комуникация. Да, този тип визуални знаци са далеч по-консервативни от фонетичните, те нямат такава гъвкавост и потенциал за предаване на разнообразно съдържание, то тъкмо тези техни качества ги правят далеч по-устойчиви във времето и пространството. Говоримото слово се губи, визуалните знаци остават. Ето защо се появява хибрида между тях – писменият език.
Писменият език изглежда като съвършената знакова система. Той едновременно е гъвкав и богат на потенциално съдържание и в същото време е устойчив и повтарящ се във времето и пространството. Съвсем не случайно народите, които развиват своя писменост винаги имат предимство пред своите исторически конкуренти. Писменият език е идеалното комуникационно средство за управление на социалните процеси.
Да, но в себе си той носи и един скрит генетичен недостатък, дошъл от говоримият език. Работата е, че и говоримият, а след него и писменият език изискват обучение, което моментално поставя тяхната висока социална цена. За да се научи човек да говори дори майчиния си език отиват поне 10-на години. Толкова горе-долу са необходими и за научаването и пълноценното използване и на писмения език. Това време е социалната цена, която всеки от нас плаща срещу умението да борави с това универсално комуникационно средство езика. Но защо е необходимо това обучение?
Спомнете си, че всъщност 80% от сетивната информация се осигурява от очите. Само че първичният говорим език използва звукови трептения. Това означава, че са необходими специални усилия учещия се да говори да потисне естествената доминация на визуалните образи и да даде предимство на звуковите сигнали. Освен това точно защото огромното количество обекти и събития, които се случват около нас имат визуален характер, трябва време и специални усилия в мозъка ни да се изградят асоциативни връзки между знаковата система на езика, която е фонетична, и смисъла на предаваната информация, която е най-вече визуална. Същият процес се повтаря и при писменият език само че наопаки – необходимо е време човек да се научи да кодира и разкодира смисъла на знаците, които първоначално са фонетични, изразяващи визуални образи, а след това тези фонетични знаци трябва да се кодират обратно в системата от визуални знаци на писмения език.
Така е било от памтивека, но в началото на 20 век се появява нещо, което започва да променя ситуацията из основи. Появява се киното.
Какво пък толкова му е важното на киното, ще кажете – мърдащи се картинки. Там е работата, че киното започва да изгражда собствена знакова система, различна от фонетичната. При това знакова система, която освен че е естествена за човешките възприятия, устойчива е във времето и е гъвкава в пространството, но и е способна да предава изключително богатo възможно, а не налично съдържание. В киното могат да се кажат много сложни неща (както при говоримия език), използвайки вътрешно присъща на всеки човек визуална знакова система (както при обичаите, дрехите и картините), като посланието не зависи от човешкото тяло на създателя си за да бъде пренесено и възпроизведено на много и на различни места (както при писмения език). Може би тъкмо епохата на първоначалното нямо кино тласка киното в развиването на собствена знакова система, различна от фонетичната, която вече поколения наред хора усвояват неусетно и бързо от екраните.
В края на 20 век се родиха и компютрите. Ужасът на съвременните интелектуалци, които съвсем искрено смятат, че тъкмо компютрите са причината за ширещата се бездуховност. Всъщност компютрите не са просто една нова медия за предаване на информация. Те освен това са средство за непосредствена манипулация и създаване на информация. И говоримият и писменият език имат чудесното и изключително важно свойство да управляват вещите и процесите около нас, но самите те никога не са имали и няма да имат свойството да променят тези вещи и процеси. Езикът винаги досега се е нуждаел от посредничеството на човешкото действие за да промени нещо в сетивния свят. А при компютъра не е така. Там една фраза (на компютърен език) е способна да промени друга фраза или поведението на друг процес (програма). Но и нещо повече – езиковата знакова система на компютъра може да променя сетивната реалност неизмеримо по-бързо от което и да е човешко действие. Екрана на компютъра е способен да се променя за части от секундата и да показва знакови изображения, които класическите медии, родени за пренос и съхраняване на говорими и писмени езици, са способни да създават далеч по-бавно. Просто при компютрите имаме електромагнитни процеси, които обслужват нашите пригодени за електромагнитни вълни (видимата светлина) сетива, за да възприемат бързо, адекватно и без посредници електромагнитния океан от образи на предметите и събитията около нас. Компютрите просто са по-ефикасното комуникационно средство. С тях създаваме повече информация, създаваме я за по-кратко време и я пренасяме в по-големи количества.
Самите компютри претърпяха една много любопитна еволюция, която онагледява цялата комуникационна еволюция на човечеството. Първите компютри използват текстови команди за да създадат мост-посредник между естествения писмен език на хората и електромагнитния език на компютърните програми. Разбира се, лимитите на писмения език бързо си проличават и тогава се раждат визуалните операционни системи. Всъщност познатите прозорчета, курсори, плъзгачи и иконки представляват визуална знакова система, която не само управлява адекватно бързо работата на компютъра, но освен това бързо и без усилия се учи. И ето тук е голямата драма, ще кажат някои. Растат поколения, които не могат да оценят истинската стойност на информацията, които са неграмотни и които не мога да измислят нищо умно.
Всъщност, това май не е така. Да започнем с личния опит. Установих, че 13-годишните нямат особени затруднения да разберат смисъла на философията на Платон, ако я представиш достатъчно визуално и схематично. Защо? Ами по-голямата част от визуалната среда на новите поколения е изцяло знакова и абстрактна по своето съдържание. Това е тяхната естествена среда. Нещо, което никога не се е случвало преди в такива мащаби. Нещо повече, гледали сме вече толкова много филми, които де факто онагледяват сложни философски концепции, че тези иначе абстрактни и сложни идеи, които са се раждали и оформяли в продължение на поколения с помощта на говоримия и писмения език, вече са станали непосредствена сетивна част от нашето ежедневие. Всъщност визуалната знакова култура дава невероятната възможност хората да усвояват по-бързо, по-големи по обем и по-сложни знания. Защо трябва да фетишизираме старото дългогодишно образование, основано на вербалните и писмени езици, което на всичко отгоре заради своите специфики на обучение разделя хората, а не стимулираме развитието на визуалната култура и не се възползваме съзнателно от огромните възможности, която тя ни предоставя. Подчертавам съзнателно, защото досега тази култура се развива стихийно и може би тъкмо оттам идват и негативите, които наблюдаваме. Младите поколения се учат сами да общуват с визуалните системи на новото време, но все още никой не ги обучава да създават и подреждат ново съдържание чрез тях. Това е все едно да учиш едно малко дете на говорим език без да му даваш думата и без да го учиш да говори. Поколенията, които идват след нас няма да се върнат към традиционните езици, те са трудни и неефективни. От наша гледна точка те ще изглежда неграмотни и бездуховни. Но това е от наша гледна точка. От тяхна гледна точка упоритото настояване да учат по стария (и привичен за нас) начин, ще изглежда като шофьорски курс за управление на автомобил, при който те обучават не на автомобил, а на колело. Това, което ние трябва да направим е не да съдим младите, а да им помогнем да открият правенето на тяхната визуална култура, да ги научим и да ги караме да създават ново визуално съдържание.
Тук обаче стигаме и до една далеч отиваща перспектива. Перспективата на края на писмената и дори на говоримата култура. До края на книгата и до края на самото слово. Ужас! Какво светотатство!
Дали обаче нямаме много сериозни подсказки за това в нашето минало и настояще? Въпросът е, че естествеността на работата с визуални знаци не е единствената предпоставка за отмирането на говоримия и писмения език. Някога, когато се е зараждал, езикът е имал и още една неизмеримо важна функция, освен представянето на възможни или временно неналични в околната среда предмети. Заедно с предметите той се оказал идеално средство за представянето и на отношенията помежду им. По принцип тези отношения нямат сетивна природа, но универсалната пустота на звуковите, а след това и на писмените знаци, се е оказала с достатъчна вместимост за поеме и смисъла на тези несетивни обекти – отношенията. Всъщност тъкмо това е и прочутото абстрактно мислене, с което интелектуалците толкова се гордеят – умението да боравят с несетивни същности, с отношения. И което според тях се намира под смъртна заплаха днес. Но дали наистина е така?
Там е работата, че в човешката история отдавна вече визуалните знакови системи боравят успешно с абстрактни отношения. Нещо повече – най-абстрактната наука, математиката, представлява тъкмо система от визуални символи, които представят най-всеобщите и универсални отношения между обектите. И тъкмо тази визуалност и непосредственост на математическата знакова система се оказала от огромна важност за развитието на човечество и преодоляването на „синдрома на Вавилонската кула”. Помните ли разноезичието на нейните строители, които така и не може ли да се разберат помежду си, а с това и да заплашат могъществото на Бога? Говоримите езици винаги представляват и се опират на някакви локални конвенции между говорещите, а това ефективно предотвратява развитието на човешкия разум в нещо глобално, в нещо планетарно. Човечеството започна да става единно едва когато заговори на единния език на науката математика, който обаче се гради върху същите тези визуални знакови системи, които са набедени за убийци на човешкия интелект. Според мен съвсем логично математиката ще се обедини със символната визуална среда, което вече ни обкръжава отвсякъде, за да се изкачим на следващото стъпало от еволюцията на човечеството. Най-вероятното това ще бъде една среда, в която всеки човек още от най-ранна възраст ще може да мисли със симетрии и асиметрии, да изчислява златни сечения, да създава безкрайно развиващи се фрактали и да гради една неизразима със звуци и писмени знаци визуална красота – хармония от смисъл и форма.
Всъщност аз не съм първият, нито единственият, който изказва такива богохулни пророчества за интелектуалните уши. Не може да няма и други, които предусещат това бъдеще, но мисля, че Станислав Лем в гениалния си роман Соларис пръв е онагледил бъдещето към което вървим. Не, това не е бъдещето на Крис Келвин и неговите колеги от станцията, кръжеща над Разумния Океан. Нашето бъдеще е самият Соларис. Огромен разумен колос, който непрекъснато създава и трансформира абстрактни схеми в планетарен мащаб, а когато му се наложи да общува с неразвити примати като нас, използва нагледните символи на нашите сетивни и конкретни до болка, оживели памет и съвест.
За твърде много неща думите се оказват малко …
http://www.gs-research.org/index.php?option=com_content&view=article&id=40:2011-02-21-16-07-05&catid=3:2009-10-28-05-29-21&Itemid=6
