Loading

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА



ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

      Посветено на всички, които ще кажат:
      "Това не се отнася до мене!"
    - Кой си ти? - попита го Дяволът...
    - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
    Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
    - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
    Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
    - Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
    - О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
    Дяволът се усмихна:
    - Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
    - Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
    Дяволът пак се усмихна:
    - О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
    - Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
    - Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!
    Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
    - Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
    Момъкът спря и се вслуша:
    - Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.
    Дяволът пак го спря:
    - За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
    Момъкът отчаяно махна ръка.
    - Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
    Дяволът:
    - Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
    Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
    - Виж голите им кървави меса.
    - Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
    През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
    - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
    - Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
    Момъкът махна ръка:
    - Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
    Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
    - Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
    Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
    - Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
        - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
    Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
    - Да бъде! Вземи ги!
    ...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
    - Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
    - Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
Обратно към [Смирненски] [СЛОВОТО]

Вие сте щастливи, повечето хора - не

"Ако имате храна в хладилника си, дрехи на гърба си, покрив над главата си и място, където да спите, то Вие сте по-богати от 75% от хората по света.
Ако имате пари в банката, в портфейла си и скътани някъде в дома Ви, то Вие сте от осемте процента богати хора в света.
Ако тази сутрин сте се събудили здрави, то Вие сте по-благословени от един милион хора, които няма да преживеят тази седмица.
Ако никога не сте преживявали опасностите на войната, отчаянието на затворничеството, агонията на изтезанията или болките на глада, то Вие сте по-привилегировани от 500 000 000 души на планетата.
Ако можете да прочетете това съобщение, то Вие сте по-щастливи от 3 милиарда души по света, които не могат да го прочетат изобщо.
Ако можете да вдигнете глава, да се усмихнете и сте наистина благодарни, Вие сте щастливи, защото повечето хора го могат, но не го правят.
Ние всички ще бъдем много по-щастливи и доволни, стига да можехме да разберем и оценим това, което имаме, докато се стремим към по-доброто. Да сме благодарни за него и да се съсредоточим върху положителните страни от живота си, вместо постоянно да се оплакваме и вглеждаме в лошите неща, които ни се случват!"

9-ти септември продължава да бие в сърцето на БСП

ПАМЕТ Чествания
Написано от Христо Христов   
Неделя, 09 Септември 2012 20:29


23 години след краха на комунизма вярващите в него продължават да живеят с най-голямата илюция на XX в. | Фотограф: Христо Христов.
Превратът преди 68 години, с който Българската работническа партия (комунисти) влиза във властта благодарение на окупиралата страната Съветска армия, продължава да е част от преименувалата се през 1990 г. от БКП на БСП социалистическа партия.
Това стана ясно днес, когато членове и симпатизанти на социалистите се събраха пред Братската могила (паметник на партизанското движение) в Борисовата градина, за да отбележат 9-ти септември.
В присъствието на зам.-председателя на НС на БСП Янаки Стоилов и председателя на Българския съюз на антифашистите (БАС) Велко Вълканов от трибуната беше обявено, че 9 септември 1944 г. е най-значителното събитие в новата история на България.
Отбелязването на датата от привържениците на БСП не бе пропуснато от „Позитано” 20 за репетиция на предстоящата предизборна обстановка догодина. Събралото се множество аплодира призива на Нинчо Найденов, зам.-председател на ЦС на БАС, изборите през 2012 г. да бъдат спечелени от БСП. Управлението на ГЕРБ беше определено като управление на „реакционна десница, което води страната към политическа и икономическа катастрофа”.
„След по-малко от година у нас ще се проведат парламентарни избори. За да победим трябва отново да се обърнем към 9-ти септември 1944 г. Да се създаде ляво обединение, което да се обедини единствено в стремежа за спиране на ГЕРБ към нов мандат във властта”, заяви Найденов.
След поднасяне на цветя пред паметника на партизанското движение Янаки Стоилов заяви по поводднешния коментар на президента Росен Плевнелиев за 9-ти септември, че държавният глава е пропуснал момента да стане обединител на нацията.
„Празнуваме демократичните промени, които започнаха в България на 9-ти септември, прехода от монархическо към републиканско управление”, посочи той и продължи: "Отбелязваме прехода към социалистическото изграждане на България, защото 9-ти не може да бъде откъсван от порива за демократична промяна, така и от установяването на нов държавен ред в страната”.
Сайтът desebg.com ви предлага аудиозапис от събитието пред  т. нар. Братска могила и фотогалерия от него. Снимките са на Христо Христов.

Аудиозапис от събитието пред паметника на партизанското движение в Борисовата градина.

Нормална гледка за Борисовата градина през почивните дни.


А няколко стотин метра по-нагоре БСП и Българският антифашистки съюз събират привърженици за празнуване на 9-ти септември.


Най-активната и екзалтирана участничка в събитието.


Възрастен мъж със знаме с образа на Че Гевара в компанията на другарка пред т. нар. Братска могила, изпълнена със скулптури на червеноармейци и партизани.


Янаки Стоилов, най-видният представител на БСП, маха за поздрав на събралото се множество.


Плакатът красноречиво говори за послението на събитието.


А тук знамето на Червената армия, която е с основна заслуга за възкачването на комунистите във властта през есента на 1944 г.


Нинчо Найденов, зам.-председател на ЦС на БАС, основният оратор, даде формулата за победа на БСП през 2013 г. - да се обърне към датата 9-ти септември.


Множеството слуша посланията със затаен дъх.


Велко Вълканов, председател на БАС, с вестник Работническо дело в джоба.


Янаки Стоилов поднася венец.


Тук нещата са съвсем откровени - знаме на Българската работническа партия (комунисти).


Знамената на Че Гевара и БРП (к) се разминават, развявани от пенсионери пред събралото се множество.

Осмислянето на комунизма в България: оптимистичната гледна точка

Възможна ли е оптимистична гледна точка към осмислянето на комунизма в България? На пръв поглед отговорът е еднозначно отрицателен – двадесет и две години след 1989 г. в България продължава да съществува носталгия по социализма, медиите ни заливат с новини за чествания на Тодор Живков, книжарниците продължават да се пълнят с мемоарите на бившите функционери и офицери на режима. От темата се интересуват все по-малко хора, но интересуващите се продължават да влагат също толкова разгорещени страсти, колкото и преди двадесет години. Постигането на историографски канон по отношение на комунизма изглежда напълно нереалистична задача. Безспорно изглежда само едно – че когато става дума за осмислянето на комунизма, ние сме на опашката от всички страни от Европейския съюз. Възможно ли е, следователно, да има оптимистичен поглед към осмислянето на комунизма? Според мен, отговорът е положителен.

Основания за негативната представа
На какво се основава негативният разказ за начина, по който се мисли комунистическото минало в България? На три основни аргумента. Първият е наследство още от годините на „перестройката” – това е версията за пълната липса на съпротива срещу комунизма в България. По това време тезата беше заострена с аргументи от „народопсихологията” (популярна тогава „наука” в България), в центъра на които стоеше представата за робската психика на българите, наследена от петвековното османско владичество (наричано тогава турско робство). Според този аргумент, българите са покорни хора, които са готови да критикуват комунизма на битово равнище, но те никога не са били склонни да предприемат мерки за неговото демонтиране, за разлика от държавите от Централна Европа (Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.). Този аргумент периодично се възражда и днес, какъвто беше дебатът по страниците на вестник „Труд” през миналата година какво всъщност се е случило (или по-скоро, не се е случило) през 1968 г. в България. През втората половина на 80-те нескритата цел на този аргумент беше да мобилизира общественото мнение в полза на необходимостта от реформиране (или в някои радикални представи – демонтиране) на системата. Но в него се прокрадваше и един скрит смисъл, който може би не беше съзнателно търсен от неговите създатели, но който имаше дългосрочни последици в посткомунистическия период – това е представата за антикомунизма като елитарна визия на малцина смелчаци, за разлика от множеството покорни съглашатели. Тази представа, която се оказа твърде устойчива, даде началото на популярното схващане след края на комунизма, според което жертвите на комунизма са били малцина, докато съглашателите с него са били огромният брой българи.
Вторият аргумент е сравнението с идеала, по който се равняват и всички страни от Източна Европа. Това е примерът на Източна Германия. Този идеал включва бързото отваряне на архивите на Държавна сигурност (както и на всички други архиви на комунизма), демонтирането на репресивните машини на комунистическата система, създаване на места за памет за жертвите, съдебни процеси за извършителите на престъпления и не на последно място – пълна лустрация както на бившите партийни функционери, така и на бившите служители на Държавна сигурност (ЩАЗИ). В този идеален вариант престъпленията на комунизма се приравняват с престъпленията на нацизма с всички произтичащи от това последици. Всичко това, обаче, става възможно като следствие на демонтирането на цялата Германска демократична република, включително и на закриването на всички нейни държавни институции. Отварянето на архивите на ГДР беше постигнато под обществения натиск в Източна Германия, но то стана възможно благодарение на зрялото гражданско общество в Западна Германия. Осмислянето на комунизма в Германия стъпва и върху значително по-мъчителното осмисляне на нацизма, случило се в Западна Германия едва през втората половина на 60-те години на ХХ век. Обединението на Германия направи неизбежно маргинализирането на комунистическия елит на Източна Германия, което не попречи носталгията към социализма да продължи да съществува в източните провинции на страната, а наследниците на бившата комунистическа партия да се превърнат в една от силните местни партии и да постигнат национално представителство. Дори и при тези обстоятелства, части от стария елит продължиха да намират начини за обществена изява, като най-видим беше примерът с началника на разузнаването на ГДР Маркус Волф, който не пропусна възможността да се възползва от медийния интерес към себе си (и вероятно да го осребри).
Третият аргумент, върху който се основава негативната представа за осмислянето на комунизма, е убеждението, че Европа единодушно е осъдила комунизма и го е приравнила с нацизма. Оттук дойде и очакването, че осъждането на комунизма едва ли не ще бъде включено като предварително условие за влизането в Европейския съюз. Мнозина бяха разочаровани, когато осъзнаха, че това не е така и че европейските институции не прилагат лустрационни мерки срещу бившите функционери, офицери или агенти на комунистическата власт.

Какво означава „осмисляне на комунизма”?
Какви най-общо са очакванията от т.нар. „осмисляне на комунизма”? Очакванията са комунизмът да бъде приравнен с нацизма, да бъде юридически осъден като репресивна политическа система, да бъдат отворени архивите и да бъде извършена лустрация на бившите комунистически функционери и служители на политическата полиция, казано накратко – да бъде приведен в действие примерът на Източна Германия. Другата цел е формирането на историографски канон, който след това да бъде възпроизведен в учебниците по история и преподаван на децата още от най-ранна възраст, „за да не се повтаря никога миналото”. Днес тази представа предполага, че един ограничен елит от познавачи и жертви на комунизма трябва да убеди мнозинството носталгици в злокобната същност на комунизма, което, от своя страна, трябва да убеди политиците по парламентарен път да осъдят комунизма и да наложат този канон в училищата. Казано накратко, това означава, че една от страните в този дебат трябва да надделее над останалите и така да наложи търсеното единомислие. Още по-крайно – че този процес трябва да доведе до смяна на обществения елит в страната.
Наистина, постигането на тази цел 22 години след края на комунизма изглежда илюзорна задача и, погледнато от този ъгъл, всичко изглежда изгубено. Но когато става дума за „осмисляне на комунизма”, много по-реалистична изглежда целта да бъде обяснен комунистическият режим, да бъде аргументиран и доказан неговият престъпен характер, да бъде описано неговото влияние върху житейските съдби на две поколения българи и едва след това да се дебатира дали е необходимо режимът да бъде осъден юридически. Историческата наука не може да си поставя за цел да променя елитите на страната, тя може да обясни корените на тяхното възникване и косвено да наложи ценности, които да направят възможно изграждането на автентичен елит. Това е целта и на всяка друга социална наука, която със своята методология описва и обяснява случващи се или вече случили се процеси, а не се опитва да ги управлява (или манипулира) – това е работа на политиците, които, поне теоретично, следват настроенията на своите избиратели. Смесването на политиката с науката е един от основните източници както за пораженческата теза, според която „всичко е изгубено”, така и на носталгичната теза, според която „е имало недостатъци, но, като цяло, животът през социализма беше по-справедлив”.

Какво се случи в България?
Как накратко може да бъде описана еволюцията в отношението към комунизма в България? Тази еволюция премина през три периода – първият се характеризираше с разгорещените политически дебати, вторият – с пълно мълчание, а третият – с възраждане на интереса към темата.
През първия период антикомунистическата опозиция продължи да налага възгледа за елитарния характер на българския антикомунизъм. Популярни по това време бяха споровете кои са били истински дисиденти, кога са се появили и какви са били действителните им постижения. Тази елитарна концепция продължи да налага представата, че жертвите на комунизма са малцина, а голямото мнозинство са били съзнателни или несъзнателни колаборатори. Основните аргументи на антикомунистическите сили бяха насочени срещу висшата партийна номенклатура, докато – по различни причини, включително и конспиративни – сътрудниците на Държавна сигурност успяха до голяма степен да останат встрани от този дебат.
Наследството от това силно политизирано говорене може и днес да бъде забелязано в някои претендиращи за научност изследвания. Този тип говорене лесно може да бъде разпознат по неговата плакатност и често – по липсата на същинско съдържание, както и по нетърпимостта към алтернативни мнения. Характерно за този тип говорене е и продължаващата убеденост в елитарния характер - както на българския антикомунизъм, така и на неговите изследователи. Казано най-просто, този тип говорене издава претенцията за принадлежност към някакъв елитен кръг, което логично става причина застъпваните от него тези да стават достояние на ограничен кръг слушатели.
В периода, когато темата за комунизма беше дебатирана изцяло в политическата плоскост, българската съдебна система показа първите признаци за своята неефективност, като превърна в обект на ирония, насмешка или в източник на огромно разочарование дългоочакваните съдебни процеси срещу извършителите на престъпления през комунизма. В най-голяма степен това се отнася за прочутото дело № 1 срещу Тодор Живков, завършило безславно едва през 1996 г. А съдебните процеси срещу извършителите на най-тежките престъпления на комунизма – делото за лагерите и за Възродителния процес, така и никога не стигнаха до съдебна зала.
По същото време катастрофираха и опитите за налагане на лустрационно законодателство, като най-съществените от тях – приетите през 1992 г. Закон за банките и кредитното дело и станалият известен като Закона „Панев” за лустрация във висшите учебни заведения, бяха отменени през 1995 г. Справедливост не получиха и жертвите на комунизма. Наистина, те бяха реабилитирани в юридически смисъл, но причинителите на техните страдания не бяха наказани. С малки изключения, репресираните от комунистическия режим не бяха допуснати и до новия политически елит и не бяха признати за „истински дисиденти”.
Въпреки всички неуспехи, през този период представителите на бившия елит далеч не бяха толкова видими, колкото станаха само няколко години по-късно. Публикуваните по това време мемоари на бившите офицери на Държавна сигурност си поставяха за цел простото описание на начина на работа на системата („Шесто” на Антон Мусаков[1]) или дори се приближаваха до признанието за репресивния характер на тази система („Отровата” на Чавдар Тепешанов[2]). Публикуване на апологетичните съчинения за Държавна сигурност, характерни за следващия период, тогава беше немислимо.
Неуспехите от първия период, обаче, доведоха до видимо изчерпване на обществената енергия за осъждане на комунизма към средата на 90-те години. Паралелно на тези процеси, старият елит успя не само да се прегрупира и да запази своите позиции в политическия живот и икономиката, но и да спечели признанието на Запада. При липсата на друг елит, който да замени стария, вероятно това е било неизбежно, но то не отменя факта, че принадлежността към второстепенните етажи на властта от епохата на „развития социализъм” в годините на прехода се оказа предимство, а не недостатък.
Първият етап беше времето на активна политизация на проблема и на опитите за неговото законодателно решаване. Основният дебат се водеше на политическата сцена, а целта му беше извличането на политически дивиденти. Другата плоскост на дебата бяха личните спомени, натоварени със силни емоции, както от едната, така и от другата страна. Въпреки призивите за отваряне на архивите, включително и на Държавна сигурност, през този период те останаха затворени за изследователите. Опитите за задълбочени изследвания върху периода на комунизма бяха по-скоро изключение, отколкото правило, а те така и не получиха необходимото обществено внимание, просто защото не бяха достатъчно пристрастни.
Вторият етап от дебата за комунизма се характеризира с пълното пренебрежение към този период. Без да може да се конкретизира датата на неговото начало, може да се каже, че той продължи от средата на 90-те до приемането на новия Закон за досиетата в самия край на 2006 г. Липсата на обществена енергия и неуспехът на мерките от началото на 90-те накараха политиците почти да се откажат от тази тема в публичното си говорене или, казано още по-точно – публичното говорене беше подкрепено от половинчати законодателни мерки. Призивът от този период, възприет почти с пълно единодушие, може да се оприличи на призива „да гледаме напред”, използван особено често от футболисти и коментатори след поредния загубен мач. Необходимостта от въздаване на справедливост на жертвите беше забравена, въпросът за лустрацията изпадна от политическия дневен ред, останаха само неубедителните опити за отваряне на досиетата на Държавна сигурност. Приетият на 30 юни 1997 г. Закон за досиетата[3] постанови архивът на ДС да остане в ръцете на съвременните служби за сигурност, а създадените по този закон комисии (станали известни като Комисията „Бонев” и Комисията „Андреев”) бяха зависими от службите при изискваните от тях проверки. Работата на тези комисии беше допълнително затруднена от решението на Конституционния съд да забрани обявяването на хората с т.нар. „картончета”[4]. Напоследък се чуха мнения и на активни през този период политици, според които първата създадена по Закона за досиетата комисия съзнателно е изчакала решението на Конституционния съд, вместо да избърза да провери членовете на Конституционен съд, преди той да се произнесе по това дело.
Кулминацията на тази шумна, но лишена от последици законодателна активност, беше Законът за обявяване на комунистическия режим за престъпен – обнародван на 5 май 2000 г.[5] Този закон продължава да съществува в правния мир на страната и в този смисъл може да се твърди, че българската държава е осъдила комунизма. Но този закон има изцяло декларативен характер и от него не следват никакви юридически последици. Именно в този смисъл той може да се характеризира като кулминация на тези шумни, но безполезни законодателни инициативи.
Чувството за безвремие (или дори за реставрация) през този период беше подсилено от надигналите глава партийни функционери и особено от бившите офицери от Държавна сигурност, които се заеха да изчистят собствените си биографии, издавайки обемна апологетична литература и разяснявайки „национално отговорната си дейност” пред медиите, популяризирайки масово разнообразни клюки, слухове и откровено конспиративни теории.
През този период темата за осмислянето на комунизма беше поддържана частично единствено от независими сдружения, изследователи и разследващи журналисти. Макар и плахо, опитите им бяха отразявани от медиите, защото беше ясно, че тази тема има отношение към цялостното усещане за дефицит на справедливост в годините на прехода. Появиха се и първите неправителствени организации, които настояваха за свободен достъп до всички архиви от комунистическата епоха, както и изследователски групи, които се опитваха да реконструират миналото въз основа на архивни документи, а не само на личните спомени. Независимо дали става дума за организации, като Българския хелзинкски комитет, защитаващ правата на хората, пострадали от комунистическите репресии, за Програма „Достъп до информация”, атакуваща с юридически средства отказа за достъп до архивите, или за Института за изследване на близкото минало и други независими изследователи, всички тези организации, всяка в своята област, настояваха за необходимостта да бъде осмислен този период от българската история. Въпреки това, опитите им тогава изглеждаха по-скоро ариергардни битки на идеалисти (според привържениците им) или на „маргинали”, дори „лузъри” (според противниците им).
През 2007 г., когато България влезе в Европейския съюз, Евгени Дайнов написа, че демократичните и антикомунистически партии са спечелили битката за бъдещето, а бившите комунисти са спечелили битката за миналото. Може да звучи парадоксално, но тогава това изглеждаше вярно. Към този момент вече беше станала ясна илюзорността на надеждите, че Европейският съюз едва ли не ще „задължи” българската политическа класа и законодателство да се обърне към миналото. И тогава станахме свидетели на още един парадокс, поставил началото на третия период от осмислянето на комунизма. През 2006 г. управляващите партии бяха убедени, че обществото напълно е изгубило интерес към тази тема – малко по-късно това беше формулирано недвусмислено от действащия министър-председател, произнесъл фразата: „Кой нормален човек се вълнува от темата с досиетата?”. Същевременно, те бяха наясно, че каквито и тайни да крият архивите, те няма да поставят под съмнение приемането на старите елити от Европа. Дали водени от чувството за спечелената битка или просто от желание да се представят за „реформатори”, управляващите тогава приеха Закона за досиетата[6], с който не само създадоха т.нар. Комисия по досиетата, но и задължиха всички служби за сигурност да й предадат своите архиви.
Неочаквано за мнозина, Комисията по досиетата не се оказа поредната безсмислена структура, а се зае действително да събере архивите на тайните служби на комунистическата държава, както и да оповести сътрудниците сред политическия, обществения и интелектуалния елит на прехода. Вероятно моментът, в който комисията успя да спечели общественото мнение на своя страна, настъпи, когато беше оповестено сътрудничеството към Държавна сигурност на действащия държавен глава. В следващите месеци и години Комисията по досиетата продължи да се ползва с високо обществено доверие, като дори през март 2012 г. спечели делото в Конституционния съд за правото си да бъдат оповестявани сътрудниците, за които в архива на ДС са останали само т. нар. „картончета”.[7]
Както е известно, това решение на Конституционния съд влиза в противоречие с предишното решение на КС от 1997 г. Какво толкова се беше случило между 1997 г. и 2012 г.?
Една от разликите е свързана с множеството хора (вкл. и на тези с „картончета”), чиито имена вече са оповестени от Комисията по досиетата. Другата разлика е мобилизацията и на неправителствения сектор в защита на Закона за досиетата, пример за което беше становището на Програма „Достъп до информация”[8], изпратено до Конституционния съд. И на трето място, през 2012 г. Конституционният съд дори се позова на „обществената необходимост” като фактор при взимането на решение по делото[9].
Комисията по досиетата не може да преодолее съществуващите ограничения, наложени от съществуващия закон. Те са свързани основно с акцента, поставен от закона върху сътрудниците на ДС, вместо върху неговите жертви. Законът не съдържа никакъв лустрационен елемент, ако се изключи възможността за т.нар. „предварителна проверка” от страна на политически партии и институции, преди конкретни хора да бъдат назначени на определени позиции или да бъдат включени в партийните избирателни листи. Но дори и в този вид, действащият Закон за досиетата представлява голяма крачка по пътя към осмисляне на комунизма, доколкото той създава необходимата инфраструктура, правейки достъпен последният голям архивен масив от историята на комунистическа България.
По същото време успешно беше доведена докрай и първата реална лустрационна мярка в България, макар и тя да не беше оповестена по този начин, а опитът й да бъде утвърдена законодателно да беше отново блокиран от Конституционния съд. Става дума за политическото решение да бъдат отзовани българските посланици, оповестени като сътрудници на ДС, подкрепени от ясно заявената от всички компетентни институции политическа воля такива хора да не бъдат изпращани за представители на страната в чужбина. Въпреки че тази мярка не беше утвърдена законодателно, едва ли може да се очаква която и да било бъдеща политическа власт да извърши голяма ревизия в тази политика.
Темата за осмислянето на миналото далеч не се изчерпва с архива на Държавна сигурност или въобще с достъпа до архивните документи. Въпросът опира до общественото мнение към този исторически период и до начина, по който е преподаван в училищата. С други думи, въпросът опира до формирането на обществено съгласие, което да бъде възприето от държавата и отразено в училищните програми. Всичко това би било възможно, ако ставаше дума за един безспорен период от историята, който при това е бил осъден и на международно равнище. За съжаление, към момента нито един от тези два компонента не е налице по отношение на комунизма.
Трудно може да се очаква една демократична държава да наложи разбирането за даден исторически период при наличие на толкова разнопосочни мнения, объркано обществено мнение и липса на интерес към темата от страна на големи обществени групи, които продължават „да гледат напред”. Задължение на държавата е да създаде необходимата свобода за работа на изследователи, журналисти и творци, включително и като финансира такива изследвания, какъвто е случаят с редица страни от Източна Европа, в които са създадени т.нар. институти за националната памет. При наличие на такава свобода, изследователите и журналистите ще могат да си вършат работата по изясняване и уплътняване на миналото, включително по пътя на споровете за достоверността и аргументираността на едно или друго мнение. Акумулирането на такова знание вследствие на свободния достъп до информацията би трябвало да намери отзвук и сред творците, които да предложат своя „човешки” прочит на този исторически период.
Всичко това в България вече се случва, макар и все още в ограничени рамки и с недостатъчен обществен отзвук. Безспорно, и днес продължава да присъства носталгията по комунистическото минало, доказателство за което, например, са популярността на звездите на социалистическата естрада или множеството рекламни кампании, които се позовават на качеството на стоките по време на комунизма (въпреки дефицитността им). Но, от друга страна, през последните години започнаха да се появяват не само сухи изследвания на комунистическия период, но и художествени произведения, които осмислят този период – някои от тях имат и комерсиален успех. Сред книгите може да бъде спомената „Следеният човек” на Веселин Бранев, а сред филмите – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на режисьора Стефан Командарев, въпреки че списъкът може да бъде продължен с още много заглавия. Макар и с по-ограничено въздействие, през последните няколко години бяха създадени редица документални филми, посветени на различни аспекти от комунизма. Не на последно място, телевизиите и масовата преса започнаха да отделят внимание не само на бившите функционери и офицери на режима, но и на публикуваните архивни или изследователски материали. Може да се очаква, че цялото това акумулиране на знания, гледни точки и житейски съдби постепенно ще започне да прониква и на по-ниско равнище в общественото съзнание, включително и в училищата, което ще накара и учителите да подхождат по-смело към преподаването на тази материя.

Къде се намира България в Европейски контекст?
Макар напоследък да стана модерно да се изготвят класации по всякакви въпроси (в повечето случаи с неясна методология), едва ли някой някога ще се наеме да направи „класация” как отделните държави осмислят репресивното си историческо минало. Въпреки това, през последните години бяха направени няколко опита за систематизиране на мерки и инициативи, предприемани от отделните държави или общества по отношение на осмислянето на миналото[10], някои от които си поставят амбициозната цел да разгледат как се случва това в общоевропейски контекст.
За разлика от отношението към нацизма, в Европейския съюз трудно може да се говори за наличие на единомислие в отношението към комунизма. Дори може да се твърди, че темата за комунистическото минало започна да набира сила в европейските институции едва след като техни членове станаха страните от Източна Европа.
Пример за това е докладът на Европейската комисия, изготвен през 2010 г. по искане на Европейския съвет, който е озаглавен „Паметта за престъпленията, извършени от тоталитарните режими в Европа”[11], и бе обсъден от работна група в Европейския парламент през лятото на 2011 г. Както докладът, така и неговото обсъждане показаха голямото объркване на европейските институции, свързани с паметта за тоталитаризма. Още в увода на доклада се посочва, че той въ12зприема като обобщителен термина „репресивни режими”, с който обозначава всички недемократични режими в Европа, довели до масови нарушения на човешките права. Уточнява се, че обичайната научна терминология квалифицира като тоталитарни режими нацизма, фашизма и комунизма, докато репресивните режими в Гърция, Португалия и Испания обичайно са класифицирани като „авторитарни”. Докладът също така се спира и на „продължителността на репресивните режими”, като изрично уточнява, че „тоталитарните комунистически режими” в Източна Европа са просъществували 45 години. Казано най-общо, на теоретично равнище, комунизмът е приравнен с нацизма, а като тоталитарен се обозначава целият период на комунистическо управление в Източна Европа.
Проблемът е, че от това практически не следват никакви законодателни мерки на общоевропейско равнище. Докладът изключително подробно и добросъвестно (на 480 страници) излага различните мерки (граждански и законодателни), възприети от различните държави за осмисляне на миналото и за съхраняване на паметта за него. Въпреки че трудно може да се говори за класация, България е представена във всяка една от обсъжданите от доклада области. Тя е представена най-силно в частта, посветена на гражданските организации, заети с осмислянето на миналото, и значително по-слабо в частите, посветени на законодателните мерки, възприети от различните правителства. Най-видимият извод, който може да бъде направен, е, че в България съществуват сравнително много граждански организации, но техните усилия остават по-скоро разпокъсани и лишени от единен координиращ център (за разлика от държавите, създали свой Институт за национална памет).
В доклада се уточнява, че едва пет държави от ЕС са приели законодателство, което криминализира отричането на престъпленията, извършени от комунистическите режими (Чехия, Полша, Унгария, Литва и Латвия), докато в останалите трудно може да се очаква приемането на такова законодателство. Посочват се и общоевропейските действия за съхраняване на паметта за миналото, като се стига до извода, че единствената обща мярка е свързана с призива 23 август да бъде обявен за Ден за възпоминание на жертвите на тоталитарните режими.
Особено интересни са финансовите инструменти на Европейския съюз, които могат да бъдат използвани за проекти, свързани със съхраняване на паметта за миналото. Практически, единственият финансов инструмент, насочен основно за финансиране на такива проекти, е програмата „Европа за гражданите”, чиято дейност 4 „Жива европейска памет” си поставя за цел съхраняването на паметта за жертвите на тези репресии. Забележителното е, че програмата предоставя средства за съхраняване на паметта на жертвите на „нацизма и сталинизма” с акцент върху концентрационните лагери в двата режима.[12] От това става ясно, че макар на теоретично равнище комунизмът да е приравнен с нацизма, на практическо равнище (т. е., когато става дума за финансиране на изследвания) нацизмът е приравнен изрично само с епохата на сталинизма.
Това е само един от немалкото примери за непоследователността на Европейските институции, когато става дума за отношението към комунистическото минало на една сравнително голяма част от континента. Въпросът за осъждането на комунизма и осмислянето на миналото продължава да бъде локален проблем на страните от „Новата Европа”. Поне към момента трудно може да се говори за юридическо осъждане на комунизма като идеология в цялостен европейски контекст, още повече, че подобно осъждане би засегнало и историческата памет за голяма част от европейската левица в годините на Студената война. В крайна сметка, темата остава изцяло в компетенциите на националните правителства, като много малко са държавите, които са приели изрично законодателство в тази посока. Трудно може да се говори и за някаква общоевропейска политика на лустрация срещу бившия елит, като едва ли има друга държава, освен Германия, която да е възприела политиката на пълна лустрация по отношение на бившите функционери на комунистическия режим. Израз на същото объркване е фактът, че едната от двете най-големи фракции в Европейския парламент (Партията на европейските социалисти) няма морален проблем да приема в редиците си хора, чиято принадлежност към структурите на ДС са безспорно доказани от съответните национални комисии. Нещо повече – поне три западноевропейски държави приеха България да бъде представлявана в тях от посланици с вече оповестено агентурно минало, като поне двама от тези „дипломати” са извършвали своята разузнавателна дейност именно в държавата, в която бяха приети като посланици.
---
Представеното тук мнение не си поставя за цел да преувеличава българските успехи в осмислянето на комунизма. Не оспорвам тезата, че най-важната битка в това отношение беше изгубена към средата на 90-те години, когато обществената енергия постепенно се изчерпа, за да бъде заменена от мълчанието и носталгията. Но целта е да се покаже, че усилията на гражданското общество в това отношение далеч не са толкова безплодни, колкото може да изглежда на пръв поглед.
България действително отстъпва от идеала, зададен от Източна Германия в началото на 90-те, но едва ли може убедително да бъде защитена тезата, че този идеал е приложим извън уникалните исторически условия на Германия. Доколкото България има някакви успехи в осмислянето на миналото, те не се дължат на някакъв външен натиск (какъвто не съществува), а на гражданските усилия. Българският опит е, всъщност, доказателство, че надеждите за налагане на единомислие в отношението към комунизма отгоре надолу (от европейските институции към местните политиците и оттам – върху обществото) са по-скоро илюзорни. Стабилната основа, върху която се гради осмислянето на миналото, е когато този процес е движен отдолу нагоре – от изследователската общност, гражданските структури и медиите към политическата класа, за да се стигне до приемането на някакви общоевропейски мерки. От тази гледна точка, може да се каже, че опитът на България е положителен, макар и мъчителен.
Казаното дотук може да звучи разочароващо за привържениците на необходимостта от историографски канон – дори ако той бъде създаден, това ще бъде бавен и труден процес, не само в български, но и в общоевропейски контекст. Българският опит е доказателство, че убедителен за обществото може да бъде само дебатът, а не декларациите и още по-малко претенциите, че някой е носител на категоричната и цялата истина. Всъщност, България вече е част от един общоевропейски дебат, в който споровете по отделни аспекти на комунистическото минало са по-скоро правило, отколкото изключение. Задачата на изследователите е да създават максимално убедителни и аргументирани мнения, които да се опитват да достигнат до по-широки обществени групи, включително и по пътя на художественото творчество. Не са илюзорни и надеждите, че тази дебатираща общност от историци, изследователи, журналисти и творци постепенно получава своето обществено признание.

[1] Мусаков, А. Шесто. Спомени на последния началник на VІ управление в Държавна сигурност. ИК Сибия, ИК Репортер, София, 1991 г.
[2] Тепешанов, Ч. Отровата. Документални записки. Меридиан прес, София, 1993 г.
[3] Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност. Обн., ДВ, бр. 63 от 06.08.1997 г. http://www.constcourt.bg/Pages/LegalBasis/default.aspx?VerID=89
[4] Решение на Конституционния съд № 10 от 22 септември 1997 г. Обн., ДВ, бр. 89 от 07.10.1997 г. http://www.constcourt.bg/Pages/Document/default.aspx?ID=396
[5] Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000 г. http://lex.bg/laws/ldoc/2134920192
[6] Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и Разузнавателните служби на Българската народна армия. Обн. ДВ. бр.102 от 19 Декември 2006 г. Публ. в http://www.comdos.bg/media/Нормативна%20основа/Zakon-04042012.doc
[7] Решение на Конституционния съд № 4, София, 26 март 2012 г.; http://www.constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx?ID=1608
[8] Публикувано на: http://store.aip-bg.org/stanovishta/2012/Stanovishte_PDI_20-02-12.pdf
[9] В Решението на КС №4 от 26 март 2012 г. се казва следното по отношение на предишното решение от 1997 г.: „Поради това, при установена обществена необходимост, Конституционният съд може да формира нови разбирания и нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест.”
[10] Вж напр. Transitional Justice in Eastern Europe and the former Soviet Union. Edited by Lavinia Stan, Routledge, 2009
[11] Study on how the memory of crimes committed by totalitarian regimes in Europe is dealt with in the Member States. Submitted by Prof. Dr. Carlos Closa Montero, January 2010 (http://ec.europa.eu/justice/doc_centre/rights/studies/docs/memory_of_crimes_en.pdf)
[12] Rеport from the Commission to the European Parlaiment and to the Council. The memory of the crimes committed by totalitarian regimes in Europe, December 22, 2010. (http://ec.europa.eu/commission_2010-2014/reding/pdf/com(2010)_873_1_en_act_part1_v61.pdf)



още от автора

7 септември 1978 г



Георги Марков | Снимка: Държавна сигурност.com.
7 септември 1978 г. – На рождения ден на Тодор Живков в Лондон, на моста Ватерло, е извършен атентат срещу писателя дисидент Георги Марков. Агент на Първо главно управление на ДС вкарва чрез пневматично устройство в крака му сачма, пълна с рядката отрова рицин, която не оставя следи в организма.
При убождането Марков се обръща и вижда как непознат мъж да изпуска чадъра си, който му се извинява на развален английски. Писателят остава с впечатлението, че е бил ударен с чадър и впоследствие споделя това с колега от българската редакция на Би Би Си.
Поради тази причина след смъртта му случаят става световно известен като убийството с „българския чадър”.
В резултат на отравянето дисидентът, който критикува комунистическата система и персонално ръководителят на БКП в своите „Задочни репортажи”, четени по радио „Свободна Европа”, почива в болница на 11 септември. При аутопсията му в крака е открита миниатюрна сачма и лекарите заключават, че смъртта му е насилствена.
Уголемено изображение на сачмата, извадена при аутопсията на Георги Марков | Снимка: Личен архив на Христо Христов.
Операцията по обезвреждането на Марков е поискана от Тодор Живков и за осъществяването й е потърсена помощ от съветския КГБ лично чрез министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов в началото на 1978 г.
Председателят на КГБ Юрий Андропов дава разрешение българската ДС да бъде подпомогната технически и е предоставена отровата, сачмата и уреда за изстрелването й.
Ликвидирането на Георги Марков е извършено от ПГУ, което разработва писателя като персонален идеологически противник на комунистическата власт под разработката „Скитник”.
10-томната разработка, съдържаща плана за убийство и документацията за реализацията му са унищожени от началника на ПГУ ген. Владимир Тодоров през януари 1990 г., в опит да се прикрият следите на престъплението. Две години по-късно той е осъден ефективно.

7 септември 1945 г


7 септември 1945 г. – Правителството решава да легализира опозиционните партии. До края на месеца са регистрирани БЗНС със секретар Никола Петков, Демократическата партия на Никола Мушанов и Александър Гиргинов, БРСДП(о) с главен секретар Коста Лулчев и Радикалната партия (обединена). Разрешено е издаването на техните партийни вестници.

Паметникът през 60-те години | Снимка: lostbulgaria.com.
7 септември 1954 г. – Открит е паметникът на Съветската армия в София в чест на 10-годишнината от влизането на Червената армия в България. Решението за изграждането му е взето от комунистическото правителство начело с Васил Коларов на 4 октомври 1949 г. Първата копка на бъдещия монумент е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства и съветският маршал Сергей Бирюзо, който 10 години по-рано представлява нахлулите в България войски на 3-ти Украински фронт и впоследствие оглавява Съюзната контролна комисия.
Паметникът е създаден от колектив с ръководител скулпторът Иван Фунев и е висок 37 метра. До 9 септември 1944 г. мястото, на което е построен е Княжеска градина.
През 1882 г. по идея на княз Батенберг градският градинар Карл Бетц създава тампървата зеленчукова и овощна градина и построява четири павилиона за цветя, а десетина години по-късно тя е оформена като Ботаническа градина.
През 1887 г. княз Фердинанд I кани швейцареца Л. Шевалас, да преработи алейната мрежа, да построи остъклени павилиони за цветарници и да обогати растителността в Ботаническата градина. От Австрия е извикан и градинарят Й. Келерер, за да оформи голям алпинеум с няколко хиляди редки видове. Оранжериите са построени през 1893 г. от арх. Фридрих Грюнангер. От 1891 г. със средства на княза в градината се организира зоопарк. Князът и градинарите проф. Ж. Лошо, Й. Фрай и Ж. Моризе структурират ботанически и декоративен екзотични отдел. През 1903 г. е изградена елегантна сецесионова чугунена ограда с каменни стълбове от арх. Георги Фингов.
Част от паментика е изрисувана в графити през 2011 г. | Фотограф: Христо Христов.
През 1936 г. със средства на цар Борис III архитектите Любен Нейков и Тотю Горанов изграждат там „царска детска градина“ с лабиринт, басейн, летен и детски театър за 600 деца, малък медицински пункт, с алпинеум и цветен кът с цветя от Мала Азия, Кавказ, Пирин, Рила и Родопите.
След промените в България Паметникът на Съветската армия предизвиква много политически и обществени спорове. През 1993 г. Столичния общински съвет взима решение за премахването му, но решението не е изпълнено.
През есента на 2010 г. се създава инициатива за демонтирането му.
През лятото на 2011 г. неизвестни художници оцветяват една от композициите, претворявайки скулптурите на съветските войници в герои от американските комикси и поставят надпис "В крак с времето". Няколко дни по-късно графитите са заличени.
По същото време се провежда широка обществена дискусия. Столичният общински съвет решава съдбата на паметника да се реши в резултат на провеждането на международен конкурс. общинският съветник Вили Лилков внася предложение в СОС за наименуване на мястото "Княжеска градина", позовавайки се традицията отпреди 9 септември 1944 г.

Митовете около 9 септември 1944 година

В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 година сбирщина въшливи скотове, наричащи се партизански отряд "Чавдар", водени от неколцина офицери-родоотстъпници, нахълтват в сградата на Военното министерство и обявяват създаването на правителството на Безотечествения фронт. На сутринта водачът на преврата Кимон Георгиев прочита по Радио София обръщение към народа, че "Отечественият фронт взема властта в България в тия тежки часове, за да я спаси от гибел..." и т.н. и т. н. Впоследствие години наред това деяние беше представяно  от комунистите като "народна революция", "деветосептемврийско въоръжено въстание", "освобождение от фашистко робство" и прочие небивалици. Непрекъснато се тръбеше, че "9 септември" дал началото на новия живот, на благоденствитео и свободата, без тирани, фашисти и експолоататори.

След падането на еднопартийния режим през ноември 1989 година и последвалия политически и медиен плурализъм, излязоха наяве доста факти около събитията непосредствено след 09.09.1944 година, а именно:
- 30 хиляди убити и "безследно изчезнали" българи само до края на 1944г.;
- жестока и кървава разправа с целия политически спектър, включително и с немалка част от самите комунисти;
- национализация и отнемане на земята, съпроводени с насилие, репресии и затваряне в концентрационни лагери;
- пълно премахване на демократичните свободи и гражданските права;
- де факто превръщане на сувереното българско Царство в съветска республика по Сталински образец.
При наличието на такива факти вече нямаше как "9 септември" да се приема еднозначно от обществото (наследниците на репресираните след 09.09.1944г. никога не са и приемали тази дата за празник, но при комунизма те не можеха да обявят това публично). Затова идеолозите на "деветосептемврийската революция" започнагха да налагат нови митове за "9 септември" - че макар и ролята на "9 септември" във вътрешно-политическия живот да е противоречива, във външно-политическо отношение "9 септември" има изцяло положителна роля. Точно на тези митове бих желал да обърна внимание днес.

Мит Nо1: "9 септември" изважда България от международна изолация.
Пълни глупости. Превратът на 09.09.1944г. сваля правителството на Константин Муравиев, съставено от народняци, демократи и десни земеделци, т.е. легалната опозиция на предишните прогермански правителства. Партиите и политиците в него са имали доверието на Англия и САЩ през цялото време на войната. Самото правителство вече е водило преговори запримирие с Англия и САЩ, а още предишното българско правителство (на Иван Багрянов) е извадило страната от Тристранния пакт и е разоръжило 15 хиляди германски войници и офицери на българска територия.

Мит Nо2: Благодарение на "9 септември" България е предпазена от териториално орязване.

Да бе, да. Политиката на Запада по време на Парижката мирна  конференция през 1947 година е възвръщане на "справедливотта", т.е. на мирновременните граници. Ето защо България е принудена да върне Македония и Беломорието на Югославия и Гърция, но запазва Южна Добруджа, а гръцките апетити за Родопите са пресечени. СССР подкрепя териториалната цялост на България по две причини: липса на обща граница (за разлика от случая с Полша) и факта, че през 1947 година България е вече трайно в съветската сфера на влияние.

Мит Nо3: "9 септември" предотвратява нова "национална катастрофа".

Това вече е върха на сладоледа. Вярно е, че новото ОФ-правителство постига споразумение със Съюзниците за преминаване на България на страната на антихитлеристката коалиция. Но въпреки участието в заключителния етап на войната и дадените 32 хиляди жертви, България не е призната за победител и е била третирана като победена страна. И от Запада, и от СССР. За сравнение, Финландия въпеки че воювасрещу Съветския съюз, накрая успява да избегне окупацията благодарение на умела дипломация и военни успехи срещу СССР през лятото нма 1944 година. Примерът с Финландия показва, че България също е имала шанс за друго развитие, но този шанс е минавал през няколко важни стъпки:
- по-активна дипломация със Западните съюзници. Всеизвестно е, че Чърчил е настоявал за съюзнически десант на Балканите през Гърция, гонейки две цели - прогонване на немската армия и възпиране на евентуална съветска инвазия. В тази ситуация България е държала един много важен коз - Беломорието, което е било под контрола на българската армия. Предаването на Беломорието (и Македония) на съюзните армии би предизвикало по-благосклонно отношение към България;
- от своя страна, България е могла да настоява в тези територии да няма сръбски и гръцки окупационни войски (подобно на ПСВ), с цел предпазване на българското население от ексцесии. Българското правителство също е могло да въоръжи отрядите на ВМРО в тези области - хем да подпомагат съюзниците срещу хитлеристите, хем да защитават цивилното българско население;
- освободените български армии са могли да бъдат придвижени на север към Дунава, а правителството да сключи отбранителен съюз с Румъния срещу евентуална съветска агресия. След като главнокомандуващия Трети украински фронт маршал Толбухин е събирал армия от милион и половина червеноармейци, само за да нападне България, можем да си представим дали СССР би се осмелил да нападне обединените сили на България и Румъния, при положение, че войната с Германия е в разгара си.

Вереме е истината да излезе наяве! Стига сме търпяли лъжите и манипулациите на червени "историци" и пропагандатори!

Нека първо обаче да почетем паметта на жертвите на онези лумпени и безродници, които взеха властта на 09.09.1944г. Същите лупмени и безродници, които разказаха играта на цялото българско общество, а днес техните наследници продължават да ни се качват на главите.

Бог да прости жертвите на комунизма!


Източник: http://thetrooper.blog.bg/politika/2009/09/09/mitovete-okolo-9-septemvri-1944-godina.393952

7 септември 1911 г. - ражда се Тодор Живков


7 септември 1911 г


Тодор Живков | Снимка: bg-wikipedia.org.
 . – В село Правец е роден е Тодор Живков. Той става ръководител на БКП и на НРБ в периода 1954-1989 г. През 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП, а през април 1956 г., оглавява БКП. Министър-председател на България (1962-1971) От 1971 г. до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет.
Преди 9 септември 1944 г. е незначителна фигура в БКП, като в периода 1935-1943 г. е изолиран от партията поради съмнения за провокаторство и принадлежност към агентурата на полицията. След установяване на комунистическата власт с помощта на Червената армия издигането му в йерархията на БКП съвпада с най-мрачния сталиниски период на комунистическата власт в страната, като протеже и дясна ръка на наложилия сталинския режим в България и култ към личността Вълко Червенков.
По време на управлението на Живков България изпада в неплатежоспособност три пъти - 1960 г., 1977 г. и 1989 г., като завещава външен дълг в размер на 11 млрд. долара и вътрешен дълг от 26 млрд. лева с фалирало селско стопанство и икономика.
Два пъти предлага тайно България да се присъедин към СССР - през 1963 г. и през 1971 г.
Задържа се на власт благодарение на пълното раболепие и подинение на Москва и чрез налагане на едноличен контрол над репресивния апарат на Държавна сигурност.
Превръща се в първия милионер комунист в НРБ, след като получава пет пъти завишени хонорари за написаните от сътрудниците му "Избрани съченения". Общата стойност на получените от Живков хонорари възлиза на над 1,8 млн. лева.
При Живковия режим напускането на страната става с изрично разрешение на ДС, нарушавани са човешките права на милиони българи. Сред по-драстичните престъпления на управлението му са убийствата в лагера край Ловеч, създаване на система за незаконно забогатяване на т. нар. правоимащи от партийната върхушка чрез изплащане на милиони безотчетни левове от "черна" каса в Министерството на финансите, върху които комунистическите функционери, включително и самият Живков не пращат данъци, насилственото преименуване на българските турци, отвличания и убийства на български емигранти зад граница, участието на България във военната интервенция в Чехословакия през 1968 г., неизвестяване на населението за аварията в съветската АЕЦ Чернобил през 1986 г. контрабанда на оръжие и наркотици и др.
В началото на ноември 1989 г. след натиск от Москва Живков е принуден да се оттегли от властта, а скоро след това е изключен от БКП. През януари 1990 г. е арестуван и разследван за множество престъпления. По дело №1 за корупция и злоупотреба с власт Живков е осъден за 7 години затвор (1993), но през 1995 г. присъдата е отменена без да бъде оправдан, тъй като Живков се възползва от приемането на Новата конституция, според която държавния глава не може да бъде за криминални престъпления.
Умира на 5 август 1998 г. Управляващите по това време от Обединените демократични сили отказват той да бъде погребан с почести на държавен глава.

16 септември 1944 г.



16 септември 1944 г. 
– Командващият 3-ти Украински фронт маршал Толбухин изисква от военния министър Дамян Велчев българската армия да мине на оперативно подчинение на съветското командване. Неговият заместник ген. Бирюзов пристига в София, за да ръководи съветските войски в България и оперативното използване на българската армия през българския генерален щаб.
Димитър Ганев от Политбюро на ЦК на БРП и полковникът от съветското военно разузнаване Иван Винаров, ръководител на Военния отдел на ЦК на БРП, са приети от ген. Толбухин и ген. Рогов, шеф на военното разузнаване на фронта, в щаба на фронта в Добрич.
По поръчение на ръководството на компартията Ганев информира за политическата обстановка, а Винаров за постигнатия контрол върху българската армия. Иван Винаров докладва, че е разпуснат експедиционният корпус в Югославия, в който са служили много "реакционни офицери", част от дивизионното командване е сменено с партизански командири и предстои смяна на полкови командири, в съединенията и полковете са назначени помощник-командири без да се наричат комисари, във всички части са създадени войнишки комитети, формирани са гвардейски батальони и полкове от бившите партизански отряди с готовност за формиране на две дивизии.

12 септември 1944 г




Регентите (от ляво на дясно) Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов са сред висшите лица отказари за разпити в Москва | Снимка: lostbulgaria.com.
12 септември 1944 г. – Министерският съвет излиза с решение за арестуването на всички министри от кабинетите в периода 1 януари 1941 г. – 9 септември 1944 г., на народните представители от мнозинството в 25 ОНС, на военни, които „са станали причина за поставяне страната пред катастрофа” и на лица, „заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания”. Имуществото им е поставено под запор. По този начин се узаконяват вече започналите масови арести в страната.
15 от арестуваните са изпратени за следствие в Москва. Между тях са: бившите регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов; бившите министър-председатели Добри Божилов и Константин Муравиев; бившите министри Петър Габровски, Първан Драганов, инж. Димитър Василев, Димитър Шишманов; бившите началник щаб на армията генерал-лейтенант Никола Хаджипетков и генерал-лейтенант Константин Лукаш.
ЦК на БРП(к) приема Окръжно № 5, в което се нарежда: "При съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива.”
След консултации с Георги Димитров в Москва е съставено Политбюро на ЦК на БРП: Трайчо Костов, Георги Чанков, Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Георги Дамянов, Петко Кунин. По настояване на Георги Димитров за първи секретар на ЦК е избран Трайчо Костов. В Луковит комунистически партизани застрелват командира на Четвърта армия ген.-лейт. Атанас Стефанов.

9 септември 1944 г



Превратаджиите най-напред превземат Министерството на войната | Снимка: Интернет.
9 септември 1944 г. – В условията на започнала съветска окупация Отечественият фронт овладява властта чрез преврат. В очакване на завземане на военното министерство, където се помещава и Министерският съвет, военният министър ген. Маринов не допуска да се подмени обикновената охрана.
В 2.45 часа дежурният офицер кап. Димитър Томов отваря неохраняваната източна врата на министерството и вкарва в него Петър Вранчев, о.з. майор Тодор Тошев, о.з. майор Стоян Трендафилов и кап. Димитър Попов - командир на прожекторната рота от противовъздушната отбрана на столицата, придружени от малка войскова част.
По телефона ген. Маринов отдава заповед до гарнизоните и войсковите части в страната да изпълняват нарежданията на новата власт. Малко по-късно във военното министерство пристигат членовете на предварително сформираното правителство. Регентите княз Кирил Преславски и ген.-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да оформят извършения преврат.
С указ за министър-председател е назначен Кимон Георгиев и правителство в състав: Кимон Георгиев (ПК "Звено"), Добри Терпешев (БРП), Никола Петков (БЗНС) - министри без портфейл; министър на външните работи и изповеданията - проф. Петко Стайнов (ПК "Звено"); министър на вътрешните работи - Антон Югов (БРП); министър на народното просвещение - проф. Станчо Чолаков (ПК "Звено"); министър на правосъдието - д-р Минчо Нейчев (БРП); министър на финансите - проф. Петко Стоянов (независим); министър на войната - полк. Дамян Велчев (ПК "Звено"); министър на търговията, промишлеността и труда - Димитър Нейков (БРСДП); министър на земеделието и държавните имоти - Асен Павлов (БЗНС); министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството - Борис Бумбаров (БЗНС); министър на железниците, пощите и телеграфите - Ангел Държански (БЗНС). Учредени са три нови министерства. За министър на народното здраве е назначен д-р Рачо Ангелов (БРП), министър на социалната политика - Григор Чешмеджиев (БРСДП), и министър на пропагандата - Димо Казасов, независим. За главнокомандващ българската армия е назначен ген. Иван Маринов. С указ на регентите е разпуснато XXV Обикновено народно събрание.
В противоречие с конституцията правителството освобождава с постановление княз Кирил и ген. Михов от Регентския съвет и назначава проф. Венелин Ганев (бивш член на Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (БРП).
Същият ден съветските войски влизат в Шумен, Разград и Бургас. В Шумен съветските войски извършват обезоръжаване на Шуменските гарнизонни полкове. Пред съветската офицерска команда запасният поручик Петър Добрев Петров се самоубива с думите: "Български офицер не предава оръжието си". За двата дни на операцията са пленени 21 000 български войници и офицери. По заповед на съветското главно командване настъплението е прекратено малко преди полунощ.
Със заповед на Сталин в 23 часа в Москва са дадени 20 артилерийски залпа от 240 оръдия в чест на отличилите се в операциите на територията на България войски на Трети Украински фронт и Черноморския флот. Съединенията и частите, които най-много са се отличили в операцията в България, са представени за присвояване на имената „Русчушки”, „Шуменски”, „Варненски” и „Бургаски”.

Началото на съветската окупация на България – 8 септември 1944 г.

ПАМЕТ Инициативи
Написано от Христо Христов   
Събота, 08 Септември 2012 18:58
Първите войски от 3-ти Украински фронт пристигат в София на 15 септември 1944 г. | Снимка: Архив на Националния военноисторически музей.

На този ден преди 68 години Червената армия навлиза в България и при военна операция налага съветска окупация. Този ден не се отбелязва по никакъв начин от промените насам, а с него започва една от най-жестоките страници от най-новата българска история.
Миналата година сайтът desebg.com за първи път представи по-обстойно подготовката на окупацията на България и операцията по нахлуването на Червената армия.
Тя протича от 8 до 10 септември 1944 г., като протича без нито един изстрел срещу армиите на 3-ти Украински фронт, които навлизат от територията на Румъния и с десанти от Черно море.
Присъствието на съветски войски продължава до декември 1947 г. и на практика предопределя развитието на страната за следващия близо половин век.
За по-новите посетители на desebg.com сайтът предлага публикуваното миналата година видео по тези тема, което е с участието на актьорите Руси Чанев и Валентин Ганев. То може да бъде видяно – тук.
Карта на нахлуването на Червената армия в страната със статистика за броя на войската и въоръжените на 3-ти Украински фронт, Царство България и на Германия вижте – тук.
Фотогалерия от подготовката и нахлуването на Червената армия от фотографии на Националния военноисторически музей, откупени специално за публикуване на desebg.com вижте – тук.
Как България е докарана до национална катастрофа по време на съветската окупация – вижте документалната книга на историка Веселин Ангелов – тук.