Loading

Идеология и танатология

Стефан Смядовски

Идеята за смъртта винаги е заемала средищно място в културата на
Средновековието. Това се дължи между другото и на факта, че още от
самото начало Църквата, организирала обществото в цялост в ритъма на
живота (напр. литургичната година), се е погрижила да създаде на
същото това общество определено отношение и към смъртта. И въпреки че
за всеки въпрос тази институция е имала константни отговори,
закономерно основани на пасажи от Стария и Новия Завет, то вероятно не
е съществувал индивид, който да не се е вълнувал със свито сърце от
поне два мотива, кръжащи около идеята за преходността на земното
битие. Първият е изразим чрез въпроса "Къде са тези, които изпълваха
земята със своята знаменитост?". Вторият рефрен е пряко отражение от
страшната гледка на разпадането на човешката красота в земята[1].
Разбира се, Писанието има на много места въздействуващи
пасажи-отговори на съмненията на всяка личност, озовала се пред тъжния
спектакъл на тлението, а поколения са били изпращани с едни от
най-поетичните стихове на Йоан Дамаскин, в които има респектиращи
внушения за краткостта на живота и преходността на земните блага, за
разрушената безобразна и безславна човешка красота[2]. – Коя сладост в
този живот е непричастна към земната печал?[3] Спомних си думите на
пророка: аз съм земя и пепел . После се вгледах в гробовете, видях
оголените кости и си казах: Кой тук цар е и кой е войник? Кой е
богатият и кой е бедният? Кой е праведник и кой е грешник?
В западната медиевистика през последните двадесетина години се появиха
респектиращ брой съчинения на историци, антрополози, социолози,
философи и археолози, в които от различни гледни точки се третира
темата за смъртта . „Смъртта е на мода", писа Жак Ле Гоф през 1980 г.
При все че и дотогава във философската антропология, както и в
историографията, има проучвания на тази тема, тласък в изследванията
дават съчиненията на Филип Ариес и то преди всичко обемистото му и
писано в продължение на много години изследване Човекът пред смъртта,
претърпяло бързо няколко издания и преведено на основните европейски
езици. Ариес изследва този сюжет в огромен отрязък от време – от
ранното Средновековие до новото време и то на един голям културен
ареал – практически той се обляга на културното наследство на Западна
Европа и като последовател на методологията на школата на сп. „Анали",
успява да накара да заговорят словоохотливо различни видове
документални извори – литературни произведения, иконографии,
епиграфски паметници, юридически документи (напр. завещания), сведения
за гробища и т. н. Сред плеядата учени, които поставят танатологията
на сериозна научна основа, трябва да се откроят имената на Мишел
Вовел, Пиер Шоню, Жак Льо Гоф, Жорж Дюби, Даниел Александр-Бидон.
Практически изворите за тази проблематика за Източното Средновековие
също са неизчерпаеми и неизбродими, затова именно Историята на смъртта
в православния (Юго)Изток е все още ненаписана. Тук влизат стотиците
агиографски текстове с мартирологичен привкус, иконографиите, описващи
края на жизнения път на Спасителя, успението на Богородица, успението
на редица канонизирани от Църквата личности, песенната поезия и
"плачовете" за мъртвия Христос; различните представи за пъкъла и рая
както според каноничната иконография (напр. Слизането на Христос в Ада
и Страшният съд), така и според апокрифната книжнина; представите за
пътя на човешката душа до Съдния ден в устната (напр. във фолклорни
текстове) и писмената традиция на обществото, представите в чиновете
за погребение и панихида и т. н., и т. н. За отбелязване е, че
материалната некрополна култура е най-разработена и резултатите й са
най-обобщени. В замяна на това, няма изследвания върху историята на
действуващи гробища, за архитектурното им устройство, няма сбирка на
надгробните надписи от предвъзрожденското и възрожденското време[4].
Има обаче няколко проучвания на надгробните монументални паметници
като произведения на изкуството[5]. Няма филологически проучвания
върху един от феномените на този регион - некролозите-афиши и
некролозите в периодичната книжнина[6] (но има един двутомник от
поменални слова през Възраждането, съст. Румяна Радкова), например
върху лексиката и фразеологията. Впечатляващо е, че фолклорните
погребални обреди са много добре изследвани както на българска почва
(което направи покойният Христо Вакарелски в книгата си « Български
погребални обичаи» , С., 1990), така и на широка славянска основа[7],
но липсват изследвания в исторически план[8].
В запитването "Защо темата за смъртта е почти неразработена на
територията на Източна Европа" – територия, подвластна на
православието в продължение на много векове, има голяма доза риторика.
Отговорът се съдържа в кредото на господстващата власт по тези земи
през голям период от време на XX век, която от самата си поява на
историческата сцена иззе функциите на религията и ги пое върху себе
си. Достатъчно е да посочим лозунга от 1917 г. с открит месианистичен
и новозаветен привкус: "Царството на работниците и селяните няма да
има край". По начало всяка религия се опитва да игнорира смъртта, да я
отмени или да я приобщи към идеологията си. Тази идеология, по
съществото си антихристиянска в атеистичните си одежди, имаше
двусмислено, амбивалентно отношение към смъртта. От една страна,
властта й се основаваше на мартирологията, на култа към жертвите, т.
е. на култа към мъртвите, но нейните мъртви. Животът на
новосъздадените мъченици беше изучен в подробности, а телата им
намираха вечен покой или в мартириуми, или в некрополи с постоянни
пилигримства с демаркационна линия спрямо обикновения смъртен –
например, съществуваше строга йерархия в подбора на погребването на
партийни водачи в превърнатата в некропол Кремълска стена. Имаше обаче
и вътрешна йерархия на погребенията в пространството около семантичния
център – мавзолея на Червения площад. Така прословутата постройка беше
превърната в нещо като вход и изход към един друг свят, на границата
на прехода към два свята, като другият е непознат на тълпите
поклонници. Непознат, обаче обвивката на мумифицираната фигура на
вожда на народите показва, че има времена в две противоположни посоки,
които никога не се срещат, но имат обща начална точка. Що се отнася до
науката, темата за смъртта беше изключена от полезрението на
изследвачите по простичка причина – не можеше бляскавото грядуще,
което непрекъснато се отдалечаваше от обществото като разбягващата се
вселена, да бъде затъмнено от мрака на биологичната смърт – мрак,
който, при всичката му естественост, непринуденост и неминуемост,
привнася религиозна мистичност, противоположна на не по-малко
религиозния оптимизъм, насаждан фанатично в потъпканото общество.
Защото смъртта, както пише Бодрияр, е антиобществено, непоправимо
отклоняващо се поведение. Да си мъртъв в това общество беше
аномалия[9]. Донякъде неизбежното й присъствие се усещаше във
вестникарските мартирологии, където топосите в официалните некролози
често гравитираха около синтагмата "нелепа смърт", сякаш може да се
напише и „лепа смърт". Вековечните религиозни процесии с изконните
християнски символи, ако изключим помпозните погребални процесии на
върховните ръководители, бяха заменени от груб и пошъл съкратен мирски
ритуал, за жалост на скърбящите, еклектичен до комизъм и пред единия
от трите dramatis personae - бездиханния участник, унило се поклащаха
символи, също толкова неестествено съчинени и комбинирани, както и
самият обред. Още повече, имало е случаи, когато градове на мъртвите
са отдадени дори на поругание.
Философът Андрей Зубов пише, че "немалко сгради, построени в Ленинград
през 30-те години, са облицовани с надгробни плочи от петербургските
гробища"[10]. Този пример е показателен за отношението към самия
смисъл на actio funeraria в онова време. Припомням, че първите
инхумации с ритуален инвентар се зараждат в далечния палеолит, в
мустиерската култура - дали поради ужаса от разлагащата се плът, дали
от стремежа за задържане на мъртвеца в обществената група или може би
от появата на смътни представи за качествено друга форма на
съществуване след биологическата смърт. С други думи – респектът към
останките от изведнъж загубило битието си живо тяло се поражда много
рано и в онази епоха връзките с него са много по-интимни от тези в
съвременността. Както пише Бодрияр, смъртта не трябва да се възприема
като реално събитие, а като форма, и то в известни случай като форма
на социални отношения[11]. Още в архаичната гръцка епоха, например,
меморизацията е нещо обичайно, а с натрупването на някои етически
понятия – може би задължително. В седмата песен на „Илиада" Хектор
преди двубоя му с Аякс заявява на гръцките военачалници, че споменът,
гробът на противника му на брега на Хелеспонт ще бъде виждан отдалече
(VII. 89-91). Чрез отбелязването на гробовете с надписи, те известяват
нещо, което древните наричат kleos „(добро) име, слава", и което
трябва да бъде предадено на идните поколения. Най-ужасното нещо,
което, според Омир, може да се случи на човек, е той да умре akleios.
Щеше да е по-добре, казва Телемах в първата песен на „Одисея", ако
Одисей беше загинал сред приближените си край Троя, защото „...гробна
могила над него ахейците щяха да вдигнат/ щеше синът му навеки сред
слава велика да грее,/ но похитен е той вече безславно от Харпии бесни
"(I. 239-241).
Още повече - в единадесетата песен на „Одисея" Омир пише: „Не ме
оставяй без оплакване и непогребан" (XI. 72-73). Според римското
гробно право, което Западното средновековие охотно използува,
оскверняването на гробове е квалифицирано престъпление. Преди всичко
физическото място на поставянето на пепелта от изгарянето на останките
или самите останки се третират като locus religious (свещено място).
Едно истинско погребение означава, че тялото е в terra conditum
(дълбоко закопано в земята). Достатъчно е било само едно-единствено
тяло да бъде предадено на земята, за да може мястото да придобие
религиозен характер, лишено завинаги от всякакъв друг вид статус.
Свещеният му характер се разширява още повече от специалната правна
защита, с което се свързва мястото на погребението и надгробния
паметник, чиято функция пък е да предпази мястото на инхумацията от
евентуално оскверняване[12]. Общо взето, тенденцията за трайна
меморизация и безусловно уважително отношение към некрополите става
белег за висотата на цивилизацията. Още в римската епоха гробовете и
некрополите биват защитавани юридически и съвсем естествено е тези
правни постановки да бъдат кодифицирани от император Юстиниан. Така в
обнародваните през 533 г. Дигести има специални текстове[13] за
наказанията при поругаване. Един от най-ранните славянски надписи
(вероятно от X в.), намерен край Кръглата църква в Преслав, изтъква
античната традиция за юридическата защита на гроба. Изписан в не
по-малко античния стил на „камъка, който говори", надписът изтъква
размерите на охраняваната гробна площ: Аз съм гроб на раба божия
Тудора. От този камък […] лакти и до стената... Правото на погребение,
вкл. и на враговете по време на военни действия, както и на защитата
на мястото за инхумация, се признава за неотменно в едно от първите
съчинения, поставящи основата на международното право – „За войната и
мира" на холандския адвокат и ерудит Хуго де Гроот, наречен Гроциус
(1583-1645)[14]. И в античните, и в християнските надгробни надписи
има специални формули за adjuratio (клетва), насочени както срещу
осквернителите, тъй и срещу крадци по саркофазите. В църковните правни
текстове, преведени още в ранната старобългарска епоха, има отбелязани
наказания за такива действия: „Който разравя гробове, да не получава
причастие 10 години". Затова примерът с надгробните плочи от
петербургските гробища е парадоксален за идеология, основана на култа
към мъртвите и към мъртвия водач. От друга страна, едва ли е имало
държава, чиято власт да не се е крепяла на култа към мъртвите, към
техните обиталища. Принципно подобно общество би било силно
деструктивно и преди всичко номадско. Тези две понятия –
деструктивност и номадизъм, подхождат ярко за Златната орда с нейната
ураганна опустошителност на всичко, което е сравнително устойчиво във
времето и пространството – градове, поколения, търговски връзки,
занаяти, т. е. всичко това, което придава стабилност на обществата с
уседнал начин на живот. Характерно за тази племенна битност в онова
време е скриването на мястото на инхумацията. Това ни съобщава Гийом
де Рубрук (1215-1295), францисканецът минорит, изпратен с мисия при
монголските императори лично от Луи IX Свети и оставил ценни сведения
за тамошното население през XIII в. Прочее той пише, че аристокрацията
погребва близките си така, че мястото на погребението да е
незабележимо. Знайно е, че гробът на Чингис хан и до сега е неизвестен
– според преданието, подир погребението на монголския предводител
върху гроба препускали безбройни конски табуни[15]. Разбира се, този
похват на погребение със скриване и заличаване на всички следи[16] има
своята логика. За много от номадските народи в различна степен на
развитие предводителите, какъвто е бил Чингис хан, приживе са били
сакрализирани и статусите им автоматично се прехвърляли върху
останките им – те били почитани и изпълнявали космогонични функции,
регулирайки обществения живот. Затова те трябвало да бъдат защитени от
враговете. Обратното важи за противната страна - останките от
противниковите вождове са били считани за опасни толкова, колкото и
съответният вожд приживе. Затова телата им и след смъртта не намирали
покой – те били ексхумирани, съответно поругавани и унищожавани.
Метафизичното отношение към смъртта достига и до гротескови размери -
опит за унищожение на смъртта, смърт на смъртта. Виктор Ерофеев
споменава интересен факт за отношението към некрополите в късните
години на XX в. Той пише, че по нечие хрумване в туристическите
планове на градовете в бившия СССР гробищата престанали да се
означават, както в старите карти, като зелени площи с мънички
кръстове[17], очевидно за да не напомнят за смъртта и преходността на
живота. Така за тогавашната чиновническа кохорта от адепти на
господстващата идеология некрополите се приравняват с военните
стратегически обекти и като тях въобще не се отбелязват в картите. По
този начин всякаква идея за апокастазис се изключва на символно ниво
чрез премахване, неозначаване на знаците, неотменно свързани със
смъртта.
За нежеланието да се изследва проблематиката за смъртта в отминалите
години голяма роля играе и огромното разминаване между схващанията за
нея в господствуващата идеология и в християнската антропология.
Марксовото твърдение, че човек е смъртен[18], слага точка както на
ненаписаните съчинения за смъртта, така и на спора между материализма
и идеите на църковните отци. Липсата на интерес към
историко-антропологическите изследвания за смъртта или по-скоро -
страхът да се правят подобни изследвания се дължеше, естествено, и на
влиянието на философските идеи от ранния съветски период, който почти
не еволюира в представите за смъртта и за безсмъртието. Така в научен
план можеше да се разработват идеите на геронтологията и ювенологията,
но не и на имортологията. Безсмъртието на индивида беше обявено за
вредна и опасна утопия, на която може да се противопостави единствено
безалтернативната идея за «социално безсмъртие» - идея, превърната
през онова време във вероучителен принцип. Ето един забележителен
пасаж, разкриващ безцеремонността на материализма: Марксистката
философия отдавна реши въпроса за смъртта като закономерен и естествен
завършек на живота. Марксистката философия реши и въпроса за
безсмъртието: след смъртта човек остава да живее в резултатите от
творчеството си, в делата си. Хората, отдали себе си на човечеството,
не умират. Науката и материалистическата философия не познават друго
безсмъртие.[19]
Известна дисхармония в болшевишката идеология внесе персонализацията
на формулата за безсмъртие на главата на октомврийския пуч, изразена в
сакрализирания стих Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить. В този
съвършено безсмислен спор, безспорната победа удържа
материалистическата идеология със смазващото доказателство , че
«учението на Маркс е всесилно, защото е вярно».
Противно на трирския демиург, християнското учение, опряно на
библейските текстове за човека, постулира безсмъртието на всеки
отделен индивид, запазването във вечността на индивидуалната
самотъждественост на човека. Смъртта не е присъща на човека и тя не е
Божие творение, се казва в Писанието: Бог е създал човека за нетление
и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола
влезе в тоя свят смъртта. (Прем. Сол, 2: 23-24). Тя е следствие от
първородния грях, тя е възмездие за него и е съвсем случайно явление.
Безсмъртен в битността си, човек е станал, както пише Мелитон
Сардикийски, разделяем от смъртта. Телесната смърт е само преход от
едно състояние в друго и тялото е едно временно обиталище – в този
смисъл апостол Павел говори: Знаем, че когато земното наше жилище, тая
хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище
неръкотворно, вечно (2 Кор. 5:1). Според евангелските представи обаче
мъртвите ще се въздигнат от гробовете си не в предишното си истинско
тяло, а в преобразен нематериален, очевидно духовен образ, който
донякъде повтаря физическите черти и не копира личността – не напразно
новозаветният разказ за Христовата среща с апостолите след
възкресението по пътя за Емаус и за това, че не са го разпознали, е
много обстоен (срв. Лук. 24:13-45) Този образ е без пол и възраст:
...защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват
като Ангели Божии на небесата" (Мат. 22:30) и същността му е видима
само от Бога - "Цар Бог ... ще възстанови в предишното състояние тази
същност, която е видима само от Него.

Из предговора към предстоящата да излезе книга на автора „Риторика на скръбта"



[1]В Западното Средновековие има още една тема - за танца на Смъртта.
[2]Става дума за 8-те самогласни стихири на 8 гласа, назначени след
малката ектения по деветата песен на канона в чина за погребение.
[3] Goar, J. R. P. Еυчпльгйпн sive rituale Graecorum. Editio secunda.
Venetiis, 1730, 428.
[4]Като изключим статията на Динеков, П. „Надписи от Македония",-
ИИБЕ, VIII, 37-53.
[5]Райнов, Н. Копривщенски надгробни кръстове, плочи и зидани извори.-
Годишник на Народната библиотека в Пловдив, 1923; Енчев-Видю Ив.
Български народен кръст. С., 1994 и преди всичко Любенова, И. И
гробовете умират. С., 1996
[6]Ако изключим студията с културоложки уклон „Некрологът и властовите
игри на словото"- В: Налбантова Е., Велкова-Гайдарджиева А.
„Посмъртното слово като феномен на българската култура", изд. Слово,
Велико Търново, 2000. Първият печатен български некролог е публикуван
в Цариградски вестник от 7 октомври 1850 г. и има всичките присъщи му
„жанрови" черти, които постепенно се петрифицират във времето. Фактът,
че е отпечатан на отделен лист, т. e. с възможност за изпращане, го
родее с познатите "lettres de faire-part des décès". Вероятно това се
дължи на руското влияние, а от своя страна в Русия те са възникнали с
посредничеството на западната култура през XVIII-XIX в. поради
широкото навлизане на книгопечатането. Некролозите водят потеклото от
специалните знаци, маркиращи, че в дома има покойник – борови, кедрови
или кипарисови клончета, поставяни над вратите на жалещите домове в
Древна Гърция и Рим. Поставяни са били и кичури – знаен е характерният
начин на оплакване със скубане на коси и то не само у професионалните
олаквачки в древността, но и като ритуален знак за скръб на роднините
край бездиханното тяло. Тъкмо тези атрибути като типични траурни знаци
са показани в Еврипидовата трагедия „Алкеста", където във фаталния ден
хорът не може да повярва в смъртта на любимата жена на цар Адмет,
защото е учуден, че не вижда обичайните траурни символи на входа на
дома (Alcestis 96 -104)
През Средновековието поменалната роля за мъртвите играят т. нар.
rotuli defunctorum, в които са отбелязани както имена на починали, тъй
и молитви за техен упокой. Познати са също и libri vitae, които Беда
Достопочтени нарича книги за мъртвите (Venerabilis Beda. Historiam
Ecclesiasticam Gentis Anglorum. Liber quartus, cap. XIV.). Те са
известни и под други имена, но основателно произходът им се търси сред
литургичните диптиси . В православната цивилизация функцията се поема
отначало с помениците. За некролозите-съобщения в книжнината от
философска гледна точка вж. Преображенский , Г. М. „Некролог как жанр
письма"- Вестник Томского Государственного педагогического
Университета, вып. 7 (23), серия Гуманитарные науки (философия,
культурология), Томск, 2000, 37-40.
[7]Избрана библиография вж. kapija.narod.ru/Ethnoslavistics/Codes/biblio9.htm
[8]Като че ли, освен полската танатология, много напреднала е и
руската, особено в лицето на Асоциацията на танатолозите в Санкт
Петербург с трите международни конференции „Темата на смъртта в
духовния опит на човечеството" (1993, 1995), „Смъртта като проблем на
интердисциплинарните изследвания" (1992), конференцията „Гробищата в
битието на града" (1995) и небезизвестните алманаси Фигуры Танатоса:
Символы смерти в культуре (СПб., 1991), Философские размышления на
тему смерти (СПб., 1992), Тема смерти в духовном опыте человечества
(СПб., 1993 и СПб., 1995), Искусство умирания (СПб., 1998).
[9]Baudrillard, J. L'échange symbolique et la mort. Paris, Gallimard, 1976, 220.
[10]Зубов, А. Формула примирения.- Посев, 2003, ноябрь, 14.
[11]Baudrillard, J. Op.cit., 87.
[12]Bertolaccini, L. Dirittod'asiloesepolturenellecittа medievali.-
Iservizifunerari, n. 4, Rimini, ottobre-dicembre 2000, 59.
[13]Digestae. LiberXLVIIhttp://www.gmu.edu/departments/fld/CLASSICS/digest47.html
[14]Grotius, H. Le droit de la guerre et de la paix. Nouv. trad. par
Jean Barbeyrac. Vol. II, Amsterdam, P. de Coup, 1724, 55- URL :
http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/bpt6k86524f/f35.chemindefer.
[15]Срв. и легендарното сведение у Лев Гумильов: „Обряд похорон был
таков: в вырытую могилу опустили останки Чингизхана вместе с
множеством ценных вещей и перебили всех рабов, выполнявших
погребальные работы. По обычаю, ровно через год, требовалось справить
поминки. Дабы безошибочно найти место погребения, монголы сделали
следующее: На могиле принесли в жертву только что взятого от матери
маленького верблюжонка. И через год верблюдица сама нашла в безбрежной
степи место, где был убит её детеныш. Заколов эту верблюдицу, монголы
совершили положенный обряд поминок и затем покинули могилу навсегда. И
до сих пор никому не известно, где погребен Чингизхан" -Гумилёв Л.Н.
От Руси к России. М., Экопрес, 1992, 110.
[16]Начините на отделяне на мъртвото тяло от обществото през
различните етапи на развитието на човечеството и в различните култури
най-общо са следните: 1. Канибализъм; 2. Долмени и други каменни
паметници; 3. Оставяне на тленните останки като храна на диви животни
и хищни птици; 4.Скриване под купчина камъни; 5. Полагане в пещера; 6.
В сграда; 7. Под вода; 8. В кухина на дърво; 9. Върху площадка; 10. В
урна; 11. Със свито тяло; 12. В ниша; 13. Скриване със заличаване на
всякакви външни следи.
[17]Ерофеев В. Пупок. Разказы красного червяка. Москва, ZebraE, 2002, 3.
[18]Маркс К. и Энгельс Ф. Сочинения., т. 42, М., 1974, с. 119 -
www.marxists.org/russkij/marx/1844/manuscr/7.htm
[19]Неговский В.А. „Об одной идеалистической концепции клинической
смерти" - Философские науки, 1981, No 4, 55.

СЪЩНОСТ НА АРИСТОТЕЛОВИЯ КАТАРЗИС

Кръстьо Генов

I

Въпросът за същността на Аристотеловия катарзис е занимавал живо
естетиката на всички времена. Нещо повече – за нея той отдавна се е
наложил с тежестта и значителността на "хомеровски въпрос" (Н. И.
Новосадский: Аристотель, Поетика, Ленинград 1927, с. 15). Началото си
този въпрос води от епохата на Ренесанса. Неговото възникване се дължи
на две обстоятелства: първо, понеже пасажът в Поетиката, в който
Аристотел обяснявал същността на трагическия катарзис, липсва в
достигналите до нас преписи от гръцкия оригинал, и второ, защото в
катарзиса Аристотел е виждал същността на трагичното въздействие и на
трагическото изкуство изобщо. От тогава насам специалните изследвания,
и то от най-видни учени, посветени на неговото обяснение, наброяват
вече няколкостотин в световната литература.

А има дори и такива учени, като френския академик Емил Фаге, които се
отнасят скептично изобщо към възможността да се дойде някога в науката
до положително, общоприето разрешения на въпроса – как точно Аристотел
е разбирал същността на трагическия катарзис.

Ето защо би ни отвел много далеч дори само един бегъл преглед на
изказаните в тези изследвания най-различни мнения и теории[1]. Нашата
задача ще бъде в това отношение значително опростена. Тук ние ще се
опитаме да изясним по един нов, собствен научен път същността на
катарзиса, като използуваме и положителните постижения на досегашните,
известни нам научни изследвания по този въпрос. Ще кажем веднага: ние
изхождаме от логическата предпоставка, че е невъзможно – дал веднъж
определение на катарзиса в изгубения пасаж на Поетиката – нийде
другаде в изложението и Аристотел да не е разкрил и елементите на
неговата същност. Това изглежда още по-малко вероятно, като вземем
предвид, че той изтъква катарзиса като най-присъща особеност, като
безусловен ефект на трагическото изкуство. Именно въз основа преди
всичко на тези елементи от Поетиката – а не само въз основа на
известния израз от Политиката, както правят мнозинството учени – ние
смятаме, че е възможно да се възстанови същинското Аристотелово
разбиране на трагическия катарзис, безспорно – едно от най-дълбоките
прозрения на неговия научен гений.



II

Въпросът впрочем, който все още стои като сфинкс пред усилията на
естетиката, е следният: как да се обясни твърдението на Аристотел в
Поетиката, че трагедията "чрез състрадание и страх извършва у нас
очистване (т. е. катарзис) от подобни чувства" (гл. 6), като
същевременно ни доставя и особено, свойствено само ней "удоволствие"
(гл. 14 и др.). А това значи: трагическото изображение предизвиква в
душата ни "състрадание и страх", за да я очисти, да я освободи тъкмо
от "подобни" чувства, и то чрез тяхната самовъзбуда; накрай, като
следствие на това "очистване" – или буквално, на това самоочистване –
ние ще изпитаме казаното своеобразно "удоволствие" (разбира се,
най-вече в края на трагическото изживяване).

Явно е, тези две чувства – състрадание и страх – играят първостепенна
роля при пораждането на трагическия катарзис: те са двата негови
основни съставни елемента. Затова и сам авторът на Поетиката изрично
подчертава, че трагедията, изобразяваща потресни човешки деяния и
страдания, трябва "непременно" да бъде проникната от тези чувства и да
ги предизвика силно в душата на зрителя (четеца). А щом това е така,
много естествено, налага се преди всичко да си изясним добре тяхната
същност. Как е схващал тая същност самият Аристотел – узнаваме от
неговата Реторика.

"Страх – пише в нея той – е мъка или душевен смут, породен от
представата за надвисващо зло, което е способно да причини вреда или
страдание…И още това зло да не изглежда далечно, но близко и
неизбежно… Ето защо даже признаците на такова зло ни карат да
изпитваме страх…Накъсо казано, страшно е онова зло, което – случвайки
се с друг или заплашвайки другиго – буди у нас състрадание…" (Mederic
Dufour, Rhétorique, Paris 1932 – 1938, II, 5, p. 72).

Относно състраданието Аристотел изтъква следното:

"Състрадание е мъка (болка, породена при вида на някакво зло –
разрушително или мъчително, засягащо невинен, сам или някой от
близките му; и още – когато това зло изглежда близко. Понеже за да
изпита състрадание, очевидно човек трябва да се счита застрашен, сам
или някой от близките му – че може да изпадне в някакво зло, и то
такова, каквото се каза в нашето определение, или – подобно, или
прилично на него" (Пак там, II, 8, p. 81).

На първо място тук трябва да отбележим, че Аристотел схваща страха и
състраданието като "мъка" или болка, като "душевен смут" и страдание –
изобщо като неприятни чувства. И това е напълно естествено, щом като
те се пораждат при вида на човешка застрашеност от нещастие или в
самото нещастие. Нека обаче обърнем внимание, че тук Аристотел
различава два вида страх – за самия себе си и за другиго: и докато в
първия случай страхът се разкрива като егоистично чувство, във втория
той има известна алтруистична отсенка. А тъкмо страхът за другиго
представя основа на трагическия страх. Ето защо и Фолклет основателно
изтъква, че страхът, който изпитваме за съдбата на трагичния герой, е
"чувство положително[2], поражда се от човечни подбуди, та има
известно нравствено очарование за нас; и ние не само не го избягваме,
но дори само го търсим, ако и по своята същност то да е все "мъка"
(болка). Затова и трагическият страх преминава естествено в
състрадание. Ще рече, Аристотел схваща този вид страх и състраданието
като два последователни момента на едно общо преживяване: трагическият
страх се поражда "от представата" за застрашаващо другиго зло, а
състраданието – вече "при вида" на това зло.

Но авторът на Реториката изтъква и друга важна мисъл, а именно – че
човек изпитва толкоз по-дълбок, толкоз по-неотразим трагически страх и
състрадание, колкото застрашаващото или сполитащо другиго зло може да
засегне и самия него, или неговите близки, изобщо – когато може да
постигне всеки човек. А то значи – когато това зло има общочовешки
характер, отнася се за всяка човешка съдба. Затова и подчертава
той:такова зло, "от което всеки човек може да пострада", "или –
подобно, или прилично на него".

Най-сетне като последно условие за пораждане на подобен страх и
състрадание Аристотел изтъква невинността на застрашения от зло или
страдащия. Понеже, казва той, виновният в наши очи страда заслужено и
следователно неговата участ не ще ни трогне много.

Относно трагическия страх и състрадание Аристотел дава твърде важни
разяснения и в своята Поетика. В глава 13 например той подчертава, че
"състрадание се поражда при вида на невинно страдащия, а страх – при
вида на нам подобния" – у когото виждаме нещо и от своята човешка
участ, от човешката съдба изобщо. Все там изрично отбелязва той и
това, че трагедията трябва да възбужда не обикновено "човечно
съчувствие", или – както казва в глава 14 – "чувство, което
страданието предизвиква само по себе си". Още веднъж Аристотел
подчертава особения характер на трагическия страх и състрадание, а
именно – тяхната връзка с общочовешкото в съдбата на трагичния герой,
което ни прави способни не само да разберем тая съдба, но и да я
изживеем до висока степен като драма и на собственото наше човешко
битие.



III

Че трагедията като изображение на "злощастието в живота" (гл. 6)
поражда в нас трагически страх и състрадание, е неоспорима аксиома.
Как да си обясним обаче онова особено "удоволствие", което ние
действително изпитваме, и то тъкмо в най-потресните моменти на
трагедията? По какъв начин и по силата на каква логика на нашето
преживяване трагическият страх и състрадание се самоочистват от нашата
душа, като с това самоочистване те не само отнасят със себе си и онези
мрачни, угнетителни впечатления, които ние наистина добиваме от
трагическото изображение, но и в същото време и изпълнят душата ни с
чудно – приятно облекчение и даже наслада? Защото, подчертава
Аристотел, трагедията трябва да изобразява страдания, и то на такъв
герой, който – минавайки от "голяма слава и щастие" към голямо
"нещастие" – претърпява или извършва "ужасни деяния"; и неговата участ
естествено ще ни направи "потресно впечатление" (гл. 13, 14). Нещо
повече. Истинското трагично впечатление, казва той, предизвикват у нас
тъкмо страданията, причинени между най-близки: когато баща убива своя
син или син убива своя баща; когато майка причинява гибелта на своята
рожба или обратно; и т. н. При гледката или представата за такива
деяния и страдания, които ще доведат до крайна афектна възбуда нашия
трагически страх и състрадание, ние не само ще бъдем поразени дълбоко,
но ще бъдем просто ужасени и потресени от трагическото изображение
(гл. 14, 16). И въпреки това трагическото изображение непременно ще ни
достави "удоволствие". Може ли да смятаме, че тук се касае за някакъв
вроден човешки садизъм,, за някаква патологическа наслада при вида на
чуждото нещастие? Авторът на Поетиката с нищо не дава основание дори
да се предполага подобно нещо.

При такава постановка на въпроса трагическото "удоволствие" изглежда
малко понятно за нашия човешки разум. Това обаче само на пръв поглед
ни се струва така. Впрочем Тезеева нишка за излаз от тъмната загадка
на катарзиса ни е оставил сам Аристотел в книга 7 на своята Политика.
Там като изтъква, че всички люде в една или друга степен са склонни
към афектни преживявания – а най-вече на страх и състрадание – той
бележи: "И на възторжената възбуда са податливи някои люде, изпадащи в
нея под влияние на религиозните песнопения, когато тези песнопения
действуват възбудително върху душата и извършват в нея сякаш изцеление
и очистване. Същото естествено изпитват и податливите на състрадание,
на страх и изобщо – на какъв да е друг род афекти…Всички такива люде
получават особен род очистване, т. е. облекчение, свързано с
удоволствие" (Аристотель, Политика, переводъ съ греческаго С. А.
Жебелева, Москва 1911, с. 374).

Колко важна е тази бележка на Аристотеля свидетелствува достатъчно
фактът, че главно върху нея са изградени две от най-проникновените
теории за трагическия катарзис, а именно – на немските учени Я.
Бернайс[3] и Г. Ленерт[4]. Според Бернайс (и онези, които доразвиват
неговата теория) в понятието κάθαρσις, очистване, трябва да се търси
значение κούφισις, т. е. облекчение. Трагедията довежда до крайна
напрегнатост нашето състрадание и страх, след което естествено
настъпва катарзис – т. е. облекчение и успокоение на душата. Според
последователите на Бернайса трагическият катарзис предпазва душата
преди всичко от възможностите за онези вредни, болезнотворни
последици, които афектната възбуда на страха и състраданието може да и
причини. От това гледище трагическият катарзис има патологически,
медицинско – целебен характер – като очистително – успокоително
средство за душата при трагическото изживяване (Вж. Н. И. Новосадский,
с. 16 сл.).

Наистина у Аристотеля терминът катарзис е взет от областта на
древногръцката религиозно – афективна медицина, гдето той има значение
на очистване (освобождаване) тялото от проникнали в него вредителни
материи, а душата – от всяка лошота и афективно – болезнени
разстройства. Очистването на душата ставало като пред страдащия се
изпълнявали сцени, подобни на онези, които са причинили душевното му
разстройство. Тези сцени бивали придружавани от "ентусиазтични"
мелодии (т. е. възбуждащи силно чувствата и довеждащи душата до
афектна възбуда). Вследствие на едно такова театрално съпреживяване и
съответна афектна възбуда, страдащият очиствал душата си от
разстройството, получавал "изцеление" и облекчение. Нещо подобно –
обаче съвсем не точно същото – Аристотел е съзирал и в трагичния
катарзис, както ще видим нататък.

И според Ленерта трагическото въздействие довежда чувствата
състрадание и страх до такава степен на напрегната, афектна възбуда,
щото след нея естествено настъпва психо-физиологично противодействие,
което отново възвръща към нормално равновесие душата: – и при това
самоочистване тя се облекчава и успокоява приятно (Вж. Н. И.
Новосадский, с. 17).

Не е трудно да се схване, че и двете изтъкнати теории свеждат
същността на трагическия катарзис до естеството на самото афективно
изживяване: за осъществяване на катарзиса те търсят чисто
психо-физиологични основания. И действително, както вече изтъкнахме,
без афектна възбуда на страх и състрадание трагическият катарзис е
невъзможен. Обаче въпросът е, дали авторът на Поетиката е влагал в
понятието κάθαρσις точно такъв смисъл, какъвто търсят в него Бернайс и
Ленерт. Вярно е, че Аристотел в своите научни съчинения употребява
това понятие почти изключително във физиологически смисъл – обикновено
когато говори за "вредителните настроения", които изкуство и природа
отстраняват, очистват от душата на човека (Вж. J. Hardy, Aristote,
Poétique, Paris 1932, Introduction p. 17). Но все пак остава открит
въпросът: дали е смятал той, че в трагедията доведените до състояние
на афекти състрадание и страх само по себе си – като обикновен
психо-физиологичен процес – представят достатъчно условие за пораждане
на трагическия катарзис и на свързаното с него трагическо
"удоволствие"? Ако това е така, не следва ли логически да приемем, че
трагически катарзис изживява човек при всяка афективна възбуда, при
вида на всяко потресно чуждо нещастие или страдание? Наистина и Шилер
в бележитата си студия "За трагическото изкуство" твърди, че
"състоянието на афект само по себе си" "има за нас нещо възхитително";
че дори "колкото афектът е по-неприятен, толкоз повече той ни
привлича"; че особено "печалното, страшното, даже ужасяващото ни влече
към себе си с непреодолимо очарование": "но с това – предупреждава той
– ние не искаме да кажем, че неприятните афекти ни доставят наслада
сами по себе си; едва ли някому ще дойде на ум да твърди това"
(Шиллеръ, Полное собранiе сочиненiй подъ ред. Х. В. Гербеля, 7-е
изданiе, Петербургъ 1893, том 3, с. 379 – 380).

Ето защо ние не можем да приемем като убедителни изтъкнатите
тълкувания на трагическия катарзис – и то главно по следните две
съображения. Първо, понеже в своите теории Бернайс и Ленерт значително
подценяват естеството и формата на съдържанието, което предизвиква
трагическия катарзис[5], а така също и особеното отношение на зрителя
(четеца) към това съдържание: неща, на които Аристотел отдава голямо
значение. И второ, понеже още на същото място в Политиката сам той
прави следната многозначителна бележка: "Тук ние казваме само общо
[само в общ смисъл] – очистване на душата; а по-ясно на този предмет
ние ще се върнем в нашето изследване върху поетиката[6]".

Не е ли това предупреждение към изследвача? Тук Аристотел се
ограничава да изтъкне "само общо" своето схващане, тъй като въпросът –
очевидно много по-сложен – изисква "по-ясно" разглеждане, по-обстойно
изяснение. А щом това е така, налага се логически да заключим, че в
приведения пасаж на Политиката той не е изложил в пълнота своето
разбиране за катарзиса. И нещо друго. Често изпускат изпредвид, както
забелязва и J. Hardy, че понятието "изцеление", приложено по отношение
на възторжените песни, е метафора – и че следователно съвсем напразно
е да искаме напълно да уеднаквяваме теорията за очистване на душата с
оная за очистване на тялото (т. е. с медицинско – патологическото
"очистване" и "облекчение" на Бернайса) (Aristote, Poetique, Paris
1932, p. 21 s). Също и Фолклет изтъква, че "с посочването на
състраданието и страха далеч не се изчерпва още същността на предмета"
– т. е. всички елементи на трагическия катарзис (Естетика
трагическаго, с. 339). Най-сетне сам Аристотеля не би насочвал четеца
към своята Поетика, ако казаното в Политиката той е смятал достатъчно
да изясни неговото схващане за трагическия катарзис. От друга страна в
Поетиката той изрично подчертава, че "от трагедията не трябва да се
изисква всякакво удоволствие, а само свойственото ней" (гл. 14), което
ще рече – различно от удоволствието, което пораждат останалите
поетически видове.



IV

Решително насочване към същността на трагическия катарзис и на
свързаното с него трагическо "удоволствие" ние съзираме в глава 18 на
Поетиката. Като подчертава, че именно в най-напрегнатите трагически
моменти – "в обратите на действието [перипетиите] и в простите
действия трагикът удивително постига своята цел" – Аристотел веднага
пояснява: "А това бива, когато умен, но с порочни склонности човек
бъде измамен – както Сизиф, или храбър, но несправедлив – претърпи
поражение. Защото това е и трагично и буди човеколюбие. Пък то е и
правдоподобно, както казва и Агатон – понеже е правдоподобно да се
случат и много неправдоподобни неща" (гл. 18).

Важността на този пасаж се вижда вече от това, че в него се говори за
"целта" на трагическото въздействие, което значи – за катарзиса, тъй
като именно той е неговата "цел". Впрочем че за пораждане на катарзиса
е необходимо "трагично" положение – тук се подчертава за лишен път. Но
че съдбата на трагичния герой трябва да се разрешава в атмосферата на
породеното у нас "човеколюбие" – в човечна симпатия към страдащия; че
трагическото действие трябва да се развива в съгласие с нашата
представа за правдоподобие: – това налага на вниманието ни два нови
елемента, които от своя страна ни насочват към естеството на
трагическата фабула и към образа на трагичния герой. Не е случайно,
дето и в Поетиката Аристотел отрежда толкова широко място за тяхното
изяснение. От трагическата фабула той изисква преди всичко да
представя "сериозно и завършено действие", с добре съобразена
"определена величина", както и да си служи със съответен за такова
съдържание художествен стил. Изобщо тя трябва да бъде едновременно и
сериозна (значителна по съдържание), и трагична, и логически издържана
и художествено внушителна. При това особено трагичната развръзка,
както и цялото развитие на фабулата, той изисква да отговарят на
нашата представа за "правдоподобие" – да ги приемаме като жизнено –
правдиви и нравственонеизбежни. Трагичният герой пък, според
приведения цитат, трябва да притежава някои особени достойнства (като
ум, храброст), но същевременно да прояви и някаква слабост (като
порочни склонности, несправедливост), вследствие на което да получи
тежкото си страдание или гибел. Това обаче не е още всичко. В глава
15, гдето по-обстойно обсъжда въпроса за избора на трагични герои,
Аристотел слага като "първо и най-важно условие" – те да бъдат
"благородни"; после да са имали "голяма слава и щастие"; да са до
висока степен "невинни" в нашите очи и само поради някаква "голяма
вина" (грешка) да са изпаднали в грозна беда; и най-сетне – да будят у
нас неизменна симпатия, дълбоко "човеколюбие".

Нека поясним всичко това с пример. Да вземем Едип цар, който Аристотел
не веднъж посочва в Поетиката като образец на трагедия. – В нея ние
наистина виждаме една потресно-трагична фабула, чийто градиращ по
напрежение развой засилва постепенно до афектна възбуда нашия страх и
състрадание за ужасната участ на героя. Софокъл безспорно е постигнал
дълбоко покъртителен контраст между първата и последната поява на
героя: и този контраст се постига пред нас в най-правдиви обрати на
действието. Преди да узнае своя позор и ужасни престъпления, преди да
разбули своята страшна самоизмама, Едип се радва на слава и уважение,
на щастие и величие – до каквито малцина владетели в света са
достигнали. Обаче с право ние се питаме: виновен ли е героят,
заслужава ли той такава трагична участ? Доколкото го схващаме като
избрана жертва на съдбата, на жестоко тъмно предопределение – за нас
Едип е напълно невинен. Но вземем ли предвид проявеното от него
надменно честолюбие и недомислена прибързаност в постъпките му (напр.
при убийството на баща си и при женитбата с майка си), и то въпреки
предупредителното предсказание – Едип се разкрива като немалко виновен
за сполетелите го нещастия. Ала нека веднага забележим, че той
извършва "ужасни деяния" в положение на "незнание" – иначе никога не
би ги извършил: и това обстоятелство смалява до най-висока степен
неговата виновност. Ето с такова "двойствено осветление", по израза на
Фолкелта (Естетика трагическаго, с. 340), този полувиновен и
полуневинен трагичен герой поражда у нас най-силен трагически страх и
най-дълбоко състрадание при вида на ужасната участ, която изживява. От
друга страна, особено в края на трагедията, ние безспорно изпитваме и
едно приятно примирение, едно вътрешно съгласие с толкова трагичната
съдба на Едип. Дори неусетно нашата скръб за него става на места някак
лека, светла, приятна – и особено когато го виждаме, с какво човешко
величие се устремява той от висотата на своето заслужено щастие към
бездната на неизбежно и жестоко нещастие: когато с най-трогателна
доблест и нравствена непоколебимост поема той върху себе си дълга на
безпощаден собствен съдия палач – за изкупление на своите деяния и за
спасение на своя народ[7]. Без съмнение тъкмо в трагичната развръзка
образът на Едип ни облъхва с най-неотразимо очарование, буди у нас
най-дълбоко "човеколюбие". И тъкмо в тези мигове, когато в най-висока
напрегнатост на човешката съдба изобщо, ние чувствуваме как леко и
неусетно те се отливат, изчезват безболезнено от душата ни – и в нея
остава да цари само приятното чувство на облекчение и задоволство.

Що се отнася до възможното възражение, че подобна трагедия не се е
случвала никога, че тя е плод на митологично – поетическото
въображение и чувство – в областта на изкуството това няма значение.
Едно е важно тук и според Аристотеля – невъзможното, чудноватото да
бъде внушено като правдоподобно, като вълнуваща илюзорна истина на
човешкото битие. "Казват – изобразеното е невъзможно, и това било
грешка. Да, но изкуството е право, щом то постига целта си" – заключва
Аристотел (гл. 25). Явно е следователно, че своето отношение към
трагедията на Едипа – и към всяка творба на изкуството изобщо – ние
установяваме не толкова въз основа на хладни правни преценки и строги
нравствени начала, колкото в непредубедената логика на цялостното наше
човешко преживяване, предизвикано от правдивото идейно – художествено
изображение, което може и да не бъде реално – истинно. В случая
впечатленията, които добиваме от трагедията на Софокла, ни внушават
очевидно, че при така стеклите се житейски обстоятелства на своята
владетелска и човешка съдба, и с такъв характер – Едип не би могъл да
постъпи по друг правдив начин, не би могъл да извърши нещо
по-трогателно достойно, не би могъл да изживее с повече човешко
величие и внушителност своята тъй връхлетяла го трагична съдба. Затова
ние възприемаме трагедията като пълна илюзия на житейска правдивост и
човешка истинност.

А щом това е така, следва да заключим, че трагическият катарзис
действително се ражда на психофизиологична основа, обаче – само в едно
цялостно художествено – човешко преживяване. Защото специфичното
негово "удоволствие" се явява само при безболезнено отливане и
самоочистване на доведените до пределна афектна възбуда угнетителни
чувства "състрадание и страх" – а последното е възможно само в
атмосферата на изтъкнатото художествено човешко преживяване. Само в
този смисъл можем да разберем и неколкократно подчертаваната мисъл в
Поетиката, че трагическото удоволствие "произтича от състраданието и
страха" (гл. 14).

Подобно тълкувание на трагичния катарзис дава и съветската Литературна
енциклопедия (том 5, с. 157). "Трагедията – пише И. Троцкий –
възбуждайки у зрителя състрадание и страх, предизвиква разразяване на
тези афекти, като ги насочва при това по безвредния улей на
естетическата емоция, и създава чувство на облекчение". Най-съществен
елемент в това определение съставя изтъкнатата "естетическа емоция",
дадена като необходимо условие за безвредното и облекчително (приятно)
отливане на разразилите се в душата афекти – състрадание и страх.
Доколкото Аристотел смята емоционално – естетичния елемент в
трагедията като необходима предпоставка за пораждане на трагическия
катарзис и свързаното с него "удоволствие", ни подсказва и неговото
схващане, че "музикалната композиция" съставя не само "част", но и
"най-важна украса на трагедията" (гл. 6). Ней очевидно той възлага
задача – да възбуди силно и приятно чувствата, като същевременно
съдействува да се смекчи и остротата на потресните трагични
впечатления. Тъкмо това предназначение на музиката подчертава той и в
своите Проблеми. – "Защо и скърбящите и радващите се обичат да свирят
на флейта?" – слага той въпрос и отговаря: – "Едните – за да облекчат
страданията си, а другите – за да увеличат удоволствието си" (E.
Egger, Essai sur l'histoire de la critique chez les grecs, Paris 1849,
p. 397). Все за тази цел изисква той и стилът на трагедията да бъде
"благороден и възвишен" (гл. 25).

Ето при вида на такова човешки – значително и художествено – правдиво
трагично изображение[8], в което ние съзерцаваме потресни страдания на
близки нам по душа, "нам подобни", в което дълбоко заинтересовани като
човеци ние съзерцаваме трагичната игра на човешкия жребий изобщо – ние
ще прелеем онези с никакви земни радости несравними сълзи на човечно
състрадание и обич, които – по израза на P. Belouino – "струват
колкото всички шумни радости на щастливите тук на земята" (Des
passions, 3. édition, Paris [s. a.], vol. II, p. 370). Защото наистина
няма по-любим и по-дълбоко жизнено – вълнуващ въпрос за човешката душа
от вечния въпрос за живота, за трагичните пружини на човешката съдба.
И защото действително за нашата душа няма нищо по-привлекателно от
човешки величавото страдание на благородна и при това невинна личност.
Култът към Исуса е несъмнено до най-висока степен израз на тази
истина.



V

Дори Фолклет, най-бележитият теоретик на трагичното в ново време,
търси същността на трагическото удоволствие в елементите, които пръв
Аристотел набелязва в своята Поетика. А именно – във "възвисяващите
моменти" на трагическото изображение, в приятността на
"състраданието", което и според него съставя "душа на трагическото
удоволствие", в "силното вълнение, възбуда, потрес – които изпитва
нашето сърце", и най-сетне в "художествената форма", понеже –
забелязва той – "доколкото трагичното е художествен образ, дотолкова
то е способно да произведе успокоително въздействие" (Естетика
трагическаго, Педагогическiй сборникъ, Петербургъ, апрель 1899, с.
346).

Дотолкова съвременно научно и така дълбоко реалистично, като никого от
своите съвременници, Аристотел прозрял в същността на трагическия
катарзис[9]. Предпоставките на неговото пораждане той правилно
потърсил от една страна в емоционално – афективната възбудимост на
човешката душа и в нейното особено обективно – субективно отношение
към човешкото страдание, а от друга – в облекчаващото нашата душа
очарование – "удоволствие", което изпитва тя от художественото
изображение, от човешко естетическото познание – преживяване изобщо.
Виждаме – казано на стила на Аристотеля – че и трагическият катарзис,
както всяко преживяване от творбите на изкуството, има дълбоките си
корени в двете природни склонности у човека: към вътрешно "подражание"
– преживяване на външния свят и към "ритъм и хармония" – които ни
доставят едновременно и "познание" и "удоволствие" в процеса на
художественото съзерцание. Тъкмо с тях обяснява той и обстоятелството,
дето "ние обичаме да съзерцаваме и най-точните изображения на неща,
които иначе са неприятни за гледане, като напр. изображения на
отвратителни животни и трупове" (гл. 4), а следователно – и
най-потресни трагични изображения. Защото "хубавото" се заключава
еднакво в техниката на изкуството и в нашето преживяване на
съдържанието му, внушено ни тъкмо чрез тази техника.





Какъв по-далечен смисъл има трагическият катарзис: е ли той крайна цел
на трагическото преживяване или не – е въпрос, по който Аристотел не
се е изказал[10]. Затова по него ние можем само да гадаем. В своята
Политика например, като говори за "полезното приложение" на музиката,
той набелязва три нейни предназначения: възпитателно, катарзисно
(очистително) и като развлечение на ума, на духа (Аристотель,
Политика, преводъ С. А. Жебелева, Москва 1911, сс. 361, 374). Преди
всичко тук ни прави впечатление, че възпитателната музика е поставена
отделно от катарзисната. Логично е да заключим тогаз, че и трагедията,
чийто ефект е катарзисен, също няма възпитателно предназначение.
Впрочем за пряко нравствено въздействие на трагедията Аристотел нито
даже загатва нейде, макар да е безспорно, че тя все оказва и такова
въздействие. Все пак обаче нам се струва твърде многозначително, дето
и неговият велик учител, и неговият велик ученик – Платон и Лесинг
търсят нравствен смисъл в трагическото преживяване. И нека забележим,
че науката е оборила досега не тяхното твърдение, а само – неговото
погрешно обосноваване. Понеже днес вече почти няма спор, че тъкмо "в
катарзиса се корени нравственото оправдание на трагедията", т. е. че
нейното нравствено въздействие се крие именно в самата същност на
трагическото преживяване (Вж. J. Hardy, Aristote, Poetique, Paris
1932, introduction p. 20)[11]. И това е сравнително лесно обяснимо.
Вече самото обстоятелство, че ние изпитваме състрадание и страх за
чужди нам люде, подчертава нравствения елемент в отношението ни към
трагичния герой и към трагическото изображение. От друга страна съвсем
очевидно е, че тези чувства пораждат и подържат в душата ни жива
симпатия към човешкото изобщо – дълбоко "човеколюбие". Също така е
безспорно, че трагическият страх и състрадание упражняват нашата
вътрешна човешка съпротива на злото и недостойното, изобщо – на
нечовешкото в живота. В такива преживявания социално – нравствената
стихия у човека взема явно връх над плътско – чувствената, над
ограничено – егоистичната – и насочва душата към тревоги и наслади от
по-високо духовно – нравствено естество. По мнението на Аристотеля
човек не се ражда добродетелен: но той се стреми по вътрешен потик да
стане такъв. И културата, изкуствата – според него – се явяват като
средство за довършване и доусъвършенстване на онова, което е заложила
в него природата (Вж. E. Boutroux, Aristote, La grande encyclopédie,
Paris t. 3, p. 946). А като най-съвършен поетически вид, много
естествено тъкмо трагедията ще постига най-пълно тая цел. Понеже тя
засяга най-дълбоко, най-интимно не само нашия човешки ум и чувства, но
особено – и най-вече в катарзиса – нашето социално – нравствено
съзнание: и върху тях тя упражнява неотразимо въздействие. Разбира се,
резултат от това въздействие не всякога ще се прояви веднага и
решително: обаче неговото зърно все някога без друго ще даде малко или
много своя плод. Така щото само като непосредно, жизнено, дълбоко –
човешко преживяване трагедията упражнява своето неотразимо вътрешно –
очовечаващо, нравствено – социално въздействие. Впрочем това се отнася
и за всяка творба на изкуството изобщо.

Най-сетне чрез трагическия катарзис трагедията постига и друга една
социално – нравствена цел. Като ни поставя безопасно лице с лице пред
най-тревожните въпроси на живота и на човешкото битие изобщо – тя ни
приобщава към трагичните му истини, без при това ни най-малко да убива
у нас смисъла на живота и нравствената му стойност. Тъкмо напротив:
една истинска трагедия ги внушава още по-дълбоко в душата ни, и
най-вече – посредством катарзиса. Понеже той е причинител на едно
особено чувствено – мисловно преломяване в нея, на един рязък завой от
трагично – песимистично към човешко – оптимистично отношение към
човека и света.

Според съвременната психология "афектът е най-сигурно средство за
разкриване характера на един човек", защото той "унищожава задръжките
на културното съзнание" и "връща към по-елементарна и примитивна
психика" човека. Афектът "разкъсва покривката от условности и открива
чистата истина под нея" (Д-р С. Казанджиев, Обща психология, второ
издание, София 1941, с. 380). Това въздействие на обикновения афект
естествено се различава в качествено отношение от трагическия страх и
състрадание, които съдържат в себе си нравствено – социален елемент.
Този нравствено – социален елемент ще въздействува сравнително
най-непосредно върху човешката душа в момента, когато афектът
"разкъсва покривката от условности и открива чистата истина под нея".
Откритата и изравнена психика на зрителите (читателите) става
най-податлива на вътрешно, предимно емоционално въздействие.
Следователно трагичното афективно въздействие от една страна сближава
душевния свят на зрителите, прави ги да чувствуват и възприемат
еднакво нещата, а от друга страна възвисява равнището на този душевен
свят в обща нравствено – социална насока.

Благодарение на катарзиса трагедията наистина добива своето безспорно
голямо – и естетическо, и социално, и нравствено оправдание. Аристотел
смята, че "трагедията не само изкуство, но е висше изкуство, което има
дълбоко действен и морално – социален характер и значение" (Тодор
Павлов, Обща теория на изкуството, с. 264; курсивът мой – К. Г.).
Защото, както с дълбоко прозрение забелязва и Шилер, тя възпитава
неотразимо у нас "онази философия на живота, която по пътя на
постоянното посочване общите закони, обезсилва чувството на нашата
индивидуалност, учи ни да губим своето мъничко "аз" във великото цяло,
и тъкмо поради това ни дава възможност да се обърнем спрямо себе си
като към чужди. Това възвишено душевно настроение е жребий на силните
и философски души, които по пътя на постоянна работа над себе си се
научават да съвладяват своите користни пориви" (О трагическом
искусстве, Полное собранiе сочиненiй подъ ред. Н. В. Гербеля ,7-ое
изд., Петербургъ 1892, том 3, с. 380). И действително тъкмо в
миговете, когато се извършва трагическият катарзис, нашата душа
постига най-значително социално – познавателно и човешко – нравствено
възвисяване.





[1] Прегледно изложение на тези мнения и теории е дадено в изданието
на Юбервег: Fr. Ueberweg, Aristoteles, Ueber die Dichtung, Berlin
1875, S. 55-57. А най-важните изследвания в световната литература
върху катарзиса виж у Н. И. Новосадксий: Аристотель, Поетика, перевод,
введение и примечания Н. И. Новосадского, Ленинград 1927, с. 111 сл.

[2] Фольклеьтъ, Естетика трагическаго, переводъ В. А. Яковлева,
Педагогическiй сборникъ, Петербургъ, апрелъ 1899, с. 342.

[3] Jacob Bernays. Grundzuge der verlorenen Abhandlung des Aristoteles
über Wirkung der Tragödie, Berlin 1857: - Zwei Abhandlungen über die
Aristotelishe Theorie des Drama, Berlin 1880.

[4] G. Lehnert. Zur Aristotelischen κάθαρσις, Rhein. Mus. 1900.

[5] Пък и в приведения цитат от Политиката Аристотел говори за
"религиозни песнопения", а не за каква да е музика.

[6] J. Barthelemy – Saint-Hilaire. Politique d'Aristote, Paris 1874, 3
édition, p. 287. – Аристотель, Политика, переводъ съ греческаго С. А.
Жебелева, Москва 1911, с. 374.

[7] И тук безспорно най-трогателно и същевременно най-приятно
впечатление ни прави тъкмо човешко – нравственото страдание на Едип.
Защото, както казва и Шилер – "същото онова нежно чувство, което ни
кара с ужас да отстъпваме от гледката на физическото страдание или на
физическия израз на нравствено страдание, ни доставя толкоз повече
сладостно чувство в симпатията към чисто нравственото страдание".
Шилеръ, Полное собр. Сочиненiй, подъ ред. Н. В. Гербеля, 7-изд.,
Петербургъ 1893, том 3, 380.

[8] За естеството на поетичното и за същността на художествения образ
по-специално и академик Тодор Павлов казва: "Художественият образ е
наситена с определена човешка идейност – духовност и осъществена по
определена мяра естетическа реалност. Или, което е все същото,
художественият образ е естетическа реалност, която е наситена с
определено човешко идейно – духовно съдържание и е оформена по
определена човешка мяра". – Обща теория на изкуството, с. 390
(курсивът мой – К. Г.).

[9] Мнозина съвременни теоретици на поезията употребяват в твърде
разширен смисъл Аристотеловия "катарзис": в него те виждат същността
изобщо на творческия процес и на преживяванията, породени от всяко
изкуство (Вж. напр. Й. Альтман, Драматургия, Москва 1936, с. 47 сл.:
също – проф. М. Арнаудов, Психология на литер. Творчество, София 1931,
с. 162 и др.). Все пак обаче, въпреки общата си основа с въздействието
на другите изкуства, трагичният катарзис съдържа и нещо специфично,
което го отделя. И това специфично се заключва както в особените
условия на неговото пораждане, така и в особената отсенка на неговото
"удоволствие". Впрочем тъкмо това подчертава и сам Аристотел в гл. 14
на Поетиката: "От трагедията не трябва да се изисква всякакво
удоволствие, а само – свойственото ней".

[10] Както вече изтъкнахме, Аристотел не е схващал самото "очистване"
на страха и състраданието като крайна цел на трагическото въздействие
– както са смятали например мнозина учени от епохата на Ренесанса и от
по-късно време. В Поетиката нито се загатва дори за някакво
изкореняване на тези чувства от човешката природа. Очевидно Аристотел
има предвид тяхното временно очистване от душата на зрителя (четеца) –
и то само докато изживява той трагичното изображение. Пък и едва ли е
могъл да предполага подобно невъзможно "очистване" Аристотел –
най-трезвият учен – естествоизпитател на древността. – Също така се
смята вече напълно превъзмогнато в науката и остарялото схващане за
тъй нареченото "изцеление" или "пречистване на страстите" чрез
катарзиса. Най-напред страхът и състраданието не са никакви страсти, а
чувства 0 и тъкмо като такива ги разглежда и сам Аристотел. – Срв. по
въпроса и J. Hardy: Aristote, Poétique, Paris 1932, p. 16-17.

[11] "Удовлетворяващото разрешение на ефектите – и според Вунда – се
свежда към победа на разума и волята над душевните движения". – Вильг.
Вундтъ, Основанiя физiологической психологiи, Москва 1880, с. 900.


Текстът е публикуван в: Кръстьо Генов и Петър Радев, Поетиката на
Аристотеля, пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки.
Второ поправено и допълнено издание, София, Хемус, 1947 [1943].

50 г от присъединяването ни към СССР. До главния прокурор

Навършват се 50 години от проведения на 04.12.1963 година пленум на ЦК
на БКП. На този форум единодушно се взема решение България да се
присъедини към съветските републики, като за целта се изпраща писмо –
молба до ЦК на КПСС. В тази връзка подадох сигнал до главния прокурор
на България, вх. № 9984/04.12.2013 г.
Искането ми е БСП да бъде разпусната от Софийски градски съд,
респективно от Върховня касационен съд на основание чл. 40, ал. 1, т.
1 и т. 2 от Закона за политическите партии. Желанието ми е този
сигнал да стане публично достояние, поради което / ако редакцията има
интерес / той да бъде публикуван на страниците на вестника. Ето и
целият сигнал.




До Главния прокурор на


Република България


Г-н Сотир Цацаров



Копие:
До Висшия съвет на БСП





С И Г
Н А Л





Уважаеми Господин Главен Прокурор,



Днес, 04.12.2013 г., се навършват 50 години от
проведения на тази дата през 1963 година пленум на ЦК на БКП. На този
форум единодушно се взема решение България да се присъедини към
съветските републики, като за целта се изпраща писмо – молба до ЦК
на КПСС. В тази връзка, но не само на това основание, Ви моля , по
дадените Ви правомощия от чл. 40, ал. 2 от Закона за политическите
партии, да предявите иск пред Софийски градски съд за разпускането на
Българската социалистическа партия на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 и
т. 2 от Закона за политическите партии.

Считам, че основанията , визирани в ал. 1, т.
1 и т. 2 на чл. 40 от ЗПП, са многобройни , а нарушенията и
престъпленията съществени . Ще се опитам съвсем накратко да ги
посоча .

БСП е основана на 20.07.1891 г. с
името Българска социалдемократическа партия, от 1894 г. – Българска
работническа социалдемократическа партия, от 1903 г. се разделя на
БРСДП „тесни социалисти" и БРСДП „широки социалисти". През 1919
година се провежда първи конгрес на Българска комунистическа
партия /тесни социалисти/, която наследява БРСДП „тесни социалисти".
През април, 1924 година БКП е закрита от Върховния касационен съд
на България, като по това време партията има около 6 000 членове,
които продължават дейността и нелегално. През 1927 г. се създава
Работническа партия, като легално проявление на БКП През 1938 г., по
решение на Централния комитет, нелегалната БКП и легалната
Работническа партия сливат дейността си в нова партия под името
Българска работническа партия. В края на 1948 година БРП /комунисти/
приема името Българска комунистическа партия. През 1990 г. се приема и
настоящето име - Българска социалистическа партия.

От създаването си през 1891 година, до
настоящия момент, членовете на тази партия и най-вече висшите ù
ръководни органи са нарушавали действащите към съответния момент
конституционни норми и законови разпоредби. Ще маркирам основните и
съществени нарушения и престъпления , извършени от представители на
тази партия до 1990 година в / 1 / и ще се спра по-подробно на
тези, извършени от 1990 година до сега в /2/.

/ 1 /. Само три години след
създаването си, с включване на името „работническа" през 1894
година, партията нарушава чл. 57 от Търновската конституция, според
който „Разделение на съсловия вь България се не допуща". Ако
приемем това нарушение за формално и несъществено, то идеологията
и пропагандата на тази партия , всички нейни действия през годините
разделят българското общество болезнено, дълбоко и трайно . В
подкрепа на това и по отношение на първите години от дейността на
партията показателен е сборника „Червен народен календар 1897
-1923 г." , издателство на Партиздат от 1977 г. В него са публикувани
избрани статии и материали от Димитър Благоев, Георги Кирков, Георги
Димитров и редица още видни нейни представители . Буквално от всеки
ред на материалите, публикувани в този сборник, лъха омраза и
ненавист срещу всички „буржоазни" съсловия и противопоставяне
между работниците и „ капиталистическата сган" . Партийните
деятели , обаче, не се задоволяват само с писана пропаганда, а
предприемат и редица действия, с които разделят българското общество,
като открито афишират, че това е и една от целите им. Първата им
сериозна проява в това отношение е яростната агитация против
Балканската война / 1912 г. / , която за огромната част от
българския народ е водена с цел осъществяване на националния ни
идеал – обединение на всички земи, населени с българи. Друг ярък
пример в това отношение са думите на Георги Димитров , че
най-важният резултат от Септемврийското въстание е издълбаната
дълбока пропаст между „народа и капиталистическите управници".

Атентатът, извършен на 16.04.1925 година в църквата
„Света Неделя" от военната организация на БКП / действаща
нелегално и с членове о.з. майор Коста Янков, о.з. капитан Иван
Минков, Димитър Златарев и Марко Фридман / е престъпление , за
което не може да има давност. Начина по който е реализиран -

/ поставен е взрив в основите на църквата, в последствие е
убита високопоставена в обществена йерархия личност, с цел да бъдат
събрани на погребението и най-висшите представители на държавата,
което и става, и на Велики четвъртък , три дни преди Великден,
църквата е взривена, в резултат на което загиват множество граждани,
включително деца, 3 депутати , 12 генерали, 15 полковници, 7
подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани - общо над 200 души, а
ранените са над 500 / -

надминава и най-пъкленото въображение на съвременните терористи.

А факта, че до 1990 година на имената на
организаторите на този атентат бяха кръстени улици, ще оставя без
коментар.

Партизанското движение, организирано от БКП / в
нелегалност / също пряко нарушава действащото законодателство към
онзи момент.

Избиването на десетки хиляди български граждани в
първите месеци след 09.09.1944 г. / според редица историци над 30
000 / , е престъпление , което довежда до сериозна
девалвация държавническия и духовен облик на българското общество.

Категорично може да се каже, че създадения
Народен съд с наредба-закон е в разрез с действащата Търновска
конституция. От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани
135 масови процеса Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от
задържаните са повдигнати обвинения. Издадени са 9550 присъди, с
които осъдени на смърт са 2 730 души, а 305 души получават доживотен
затвор. Тези цифри също така говорят и нагледно обясняват защо
България изостана изключително сериозно в своето развитие от т.нар.
капиталистически страни. Затова изиграват немалка роля и
създадените концентрационни лагери – 44 на брой от 1945 до 1962
година , в които пребивават стотици хиляди хора , а една немалка
част от тях умират – резултат на тежките условия на живот , друга
немалка част са убити .

Възродителния процес доведе до емигрирането на
стотици хиляди български граждани в Турция и допринесе също за
разделението в българското общество. Това от своя страна задълбочи
духовната и икономическа криза , в която България изпадна след
09.09.1944 г.

Не мога да не спомена и укриването на информация
за аварията в Чернобил на 26.04.1986 година, което бе изключително
тежко престъпление. В един по-късен период бе установено, че почти
цялата територия на страната е била засегната от радиация, което пък
от своя страна неминуемо е довело до увеличаване процента на
онкологично заболелите. Ето някои данни : „Кръвните ракови
заболявания в Европа са повишили честотата си 60 пъти в последните 20
години, спрямо статистиките правени през 70-те.. Същият тип
"чернобилски" рак се наблюдава из цяла Европа, включително
"незасегната" Франция. Само на базата на тази статистика можем да си
направим извода, че между 0.05% и 0.1% от населението на земята е
пряко засегнато, и около 1% е косвено засегнато от аварията. „
Не може да има никакво оправдание за ръководните дейци на
комунистическата партия факта, че около 10 дни информацията за
аварията не бе оповестена, още повече, че това бе основна тема на
всички световни медии. Няма и никакво логично обяснение
за това действие на управляващите в онзи момент.

Няма как да не отчетем и единодушното желание на
всички участвали в пленума на ЦК на БКП на 04.12.1963 година
България да стане част от СССР. Квалификацията на този акт за мен е
еднозначна – национално предателство, водещо до загубване суверенитета
на България, факт, който не е настъпил единствено поради отказа на
ЦК на КПСС. Към никоя от действащите към този момент разпоредби на
НК не можем да отнесем като съставомерно това деяние, което
очевидно показва, че участниците в този пленум са надминали далеч
въображението на законодателя.

Най-голямото „престъпление" на БКП през периода 1944-
1989 година за мен бе тоталното сриване на духовността и
нравствените и моралните ценности на обществото като цяло.
Обезличаването на отделния човек бе пълно . Ежеминутната пропаганда
на една идеология, която бе „единствено вярната „ „ защото е
правилна", отричането на редица общочовешки ценности и принципи,
подтискането на всяко различно мнение или възглед със всички възможни
средства, включително с наказания , доведе до тежки и сериозни
деформации във всички сфери на обществения живот. В тази „борба"
бяха включени всички държавни институции, включително и правосъдната
система. Няма как да не спомена за казуса, на който попаднах
случайно през 1986 година / публикувано решение на ВС – наказателна
колегия/ . Един гражданин на НРБ е осъден да изтърпи наказание
„лишаване от свобода" - максималните 5 години за престъпление
по чл. 108 НК - "противодържавна агитация и пропаганда". Човекът бил
написал с тебешир на товарен вагон „Долу БКП". Върховният съд
потвърждава това наказание с мотива, че въпросният вагон се е движел
на територията на цялата страна? и надписа е прочетен от много хора.

Комунистическият режим през периода 1944-1989 година
е обявен за престъпен от Народното събрание на 26.04.2000 година
със ЗАКОНА ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ ЗА
ПРЕСТЪПЕН - Обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000г. - закон, чиито констатации
считам за безспорни и които са изцяло в унисон с гореказаното.

Ще завърша анализа на този период с думите на
професор, доктор на историческите науки, Светлозар Елдъров от
Института по балканистика с Център по тракология към Българската
академия на науките , казани пред Агенция "Фокус".- „ Историята на
БКП е като биография на сериен убиец – изпълнена е с престъпления
срещу България и българския народ „ .



/2/. Периода от 1990 година / когато БКП прие името
БСП / до настоящия, е наситен с най-много нарушения и
престъпления , от гледна точка на това, че е сравнително кратък ,
сравнение с предишните. Ше започна от датата 03.04.1990
година , на която партията прие името БСП. От този момент БСП
започна да проповядва една коренно-различна идеологическа
платформа от тази , която бе изповядвала в предишните близо сто
години , за която се бе борила и която бе реализирала в периода
1944-1989 година. Тази изключително странна метаморфоза /
непозната в нито една от аналогичните партии в бившите
социалистически страни, включително и в КПСС, която бе разпусната
през 1991 година / доведе до едно уродливо израждане на самата
партия, а с това и на цялата ни политическа система , респективно
това се отрази негативно и на всички държавни институции -
парламент, президент, изпълнителна и правосъдна власт. Според мен
това е основната и единствена причина България да бъде в
момента една от най-бедните страни в Европа и да се намира в тежката
политическа, институционална и духовна криза в настоящия момент. Вече
чувам възражения, че причините са много и и от най –различно
естество, както и резултат на множество натрупвания в исторически
план, на които ще отговоря, че всички тези причини са или пряко , или
опосредствено свързани с историята на БСП. В това отношение ще
отбележа факта, че в първите 20-30 години след Освобождението /1878
г. / обществото ни осъществява такъв икономически и духовен
възход , който кара Ото фон Бисмарк да ни нарече „прусаците на
Балканите". Не мога да не спомена и един от основните принципи на
диалектиката, формулиран от Анаксагор „- Не може да има отделно
съществуване; всичко участвува във всичко".

Да се върнем към изумителната
метаморфоза БКП-БСП. С нея бяха нарушени и погазени всички възможни
основни принципи и ценности, изграждащи всяка демократична
политическа система. Трудно можем да намерим опора в закона, за да
наречем този невероятен пирует „престъпление" , но от всяка друга
гледна точка той е, меко казано, „неприемлив". Ако факта, че
за една нощ редица видни комунистически деятели се превърнаха от
заклети атеисти във вярващи, можем да обясним с преживян „общ
религиозен катарзис", то „политическия катарзис" е невероятен и
невъзможен за реализиране дори на теория. Нормалният изход от
ситуацията през 1990 година бе да се вземе решение, с което БКП
прекратява дейността си и се учредява Българска социалистическа
партия, за която въпросният форум е първи. Приемайки и
продължавайки делото на основаната през 1891 година БСДП, БСП
следваше и следва да понесе , както всички нейни активи, така
и пасивите ù , а както отбелязах по-горе ръководни нейни дейци
и членове са извършвали тежки престъпления, поради което / през
април, 1924 година / партията е забранена от Върховния касационен
съд, и пак през април, 2000 година дейността и за периода 1944-1989
година е обявена за престъпна със закон. Ето защо , и само на
фактите посочени дотук, съдът следва да вземе решение за разпускането
на БСП и прекратяване на дейността и.

Ето и фактите, от които следва, че
дейността на БСП за периода 1990 – 2013 година е престъпна.

В книгата си „Плячкосването на държавната",
издадена през 2007 г. в САЩ и преведена тази година от издателство
„Изток-Запад" Венелин Й.Ганев твърди следното :

„ Съгласно чл. 47 от Закона за Българската
национална банка: „При изпълнение на своите функции БНБ е независима
от нарежданията на Министерски съвет и други държавни органи." , а
според Закона прякото кредитиране на управлението е изрично забранено
и само на правителството се разрешава да взема заеми от БНБ, но не и
на отделни министерства, общински съвети, държавни предприятия и пр.
Обаче това положение, което слага прегради пред навикнали да се
разполагат с държавата като с бащиния политици от БСП, не им се нрави
и когато се оказва, че един от заместник-председателите на БНБ твърде
упорито защитава независимостта на БНБ, започват грозните сцени.
Официално, пише В. Ганев, случаят е представен за по-наивната публика
като сложен конфликт между законотворци, но всъщност е завоалиран опит
да се отстрани въпросният защитник на независимостта на БНБ, а именно
Емил Хърсев. Атаката е предвождана от добре организирани политици на
БСП, начело с небезизвестния Красимир Премянов и в крайна сметка
успява. Намира се формален предлог да бъдат преназначени шефовете на
БНБ, но гласуване за размирника Хърсев не е проведено и така той де
факто е отстранен, въпреки че Законът не разрешава освобождаване на
членовете на съвета без причина. След освобождаването на Емил Хърсев и
с очевидно сплашения до степен да се подчинява Вълчев, продължава
Венелин Ганев, на ограниченията за даване на заеми на правителството
вече не се обръща никакво внимание. На няколко пъти дефицитът е
покриван от Банката, макар че това е нарушение на конституционните й
задължения. И не стига това, но отново в нарушение на Закона на БНБ е
наредено да повиши кредитните тавани на различни банки. След това е
притисната да закупи лошите кредити на Икономическата банка, които
правителството използва за субсидиране на енергийния сектор. „
Авторът цитира общата сума, която българските вложители са загубили:
2 745 578 458 000 лева - две хиляди седемстотин четиридесет и пет
милиарда петстотин седемдесет и осем милиона и четиристотин петдесет и
осем хиляди лева – близо три трилиона лева!!!

Ето и част от констатациите , направени в изследване
на Института за пазарна икономика за управлението на кабинета на Жан
Виденов : „ Некомпетентната финансова политика довежда страната до
тежка икономическа криза . България е неспособна да продължи
плащанията по дълга, което води спад в кредитния рейтинг на страната и
до начало на финансова дестабилизация.През есента и зимата на
1996/1997 страната е в състояние на хиперинфлация. Средната работна
заплата е 5-6 щатски долара, което поражда недоволство и масови
протести в големите градове".

Сравнението със ситуацията в момента се налага,
тъй като всички симптоми за повторение на събитията от 1996/1997
са налице. Мандатоносител за съставянето на това правителство е
Коалиция за България / която , поне за мен, на практика е БСП / ,
като лично председателят Сергей Станишев е неговия „архитект" /
на 30.03.2013 г. той посочи името на сегашния премиер /. За мен е
несъмнено, че отговорността за всички нарушения и престъпления,
извършени от това правителство , което / не само по моя оценка / е
по-некомпетентно и престъпно дори от това на Жан Виденов, следва
да носи БСП, а от това се налага и извода, че наложително е тази
партия да бъде разпусната. Ето какви са тези нарушения и
престъпления, включително и на народните представители от БСП в
Народното събрание :

1. От първия ден, 21.05.2013 г., в който бе
свикано 42 –ото НС, управляващото мнозинство започна да нарушава
Конституцията и Правилника за работа на парламента. Така например
при избора на Председател на НС официалната извадка от стенограмата на
НС е, че са гласували 215 народни представители, за 118, против 97,
въздържали се няма. Тук не са отчетени 23 –мата народни
представители на „Атака", които не се регистрираха, но всички бяхме
свидетели от телевизионните екрани , че бяха в парламентарната зала.
Тъй като същите се заклеха, за да встъпят в качеството си на
народни представители, считам, че необходимият кворум за избор на
Председател е 119 / 50 % + 1 / , а не приетият за такъв от 109
народни представители. Ето защо , считам, че изборът на председател
на НС е нелегитимен, , а оттук и всички последващи актове на това НС.
Ако приеме противното, означава, че представителите на ПГ „Атака" от
строго формална гледна точка не са се заклели, което пък от своя
страна прави всички техни участия в последващи пленарни заседания
нелегитимни. За да стане по-ясно какво имам предвид, ще направя
съпоставка с пленарното заседание, проведено на 26.09.2013 г. Тогава
Председателят Михаил Миков откри заседанието на НС, като прие, че
има кворум . Ето извадка от стенограмата : „ За да няма оспорвания
след това, искам квесторите да преброят по парламентарни групи колко
души има в пленарната зала. След това ще направим и регистрация. „
По въпроса бяха проведени продължителни дебати и във връзка с
тълкуване на разпоредбата на чл. 48 от Правилника, но във всички
случаи сигурно е , че в един от двата случая – 21.05. или 26.09
Правилника е със сигурност нарушен. Няма да се спирам на всички
останали нарушения на Правилника на НС, / те са ноторни / , като в
това отношение красноречив факт е, че рейтинга на Парламента е
едноцифрено число.

2. Още с първите си стъпки новоконституираното
42 –оро НС грубо и твърде съществено наруши един от основните
стълбове на демокрацията - принципа за разделение на властите.
Промяната на чл. 8 от ЗДАНС, с която Председателя на ДАНС се избира
от НС по предложение на Председателя на МС неминуемо води до една
определна зависимост между изпълнителната и съдебна власт. Принципа
на разделение на властите, прокламиран в чл. 8 на Конституцията,
предполага тези две власти в най-голяма степен следва да бъдат
независими една от друга в дейността си. Впрочем целият „Закон за
изменение и допълнение на Закона за ДАНС, обнародван в „Държавен
вестник" на 14 юни 2013 г., представлява безпрецедентен пример за
нормотворчество, погазващ грубо и безпардонно както духа, така и
буквата на Закона за нормативните актове. На този ден станаха
кристално ясни скритите мотиви за тази промяна: в деня на
обнародването на променения закон българският премиер внесе в пленарна
зала предложение за избирането на нов председател на агенцията, което
бе гласувано за петнадесет минути, без предварително обсъждане, без
дебати, под очевиден политически натиск и в нарушение на
парламентарните процедури! Ролята на Сергей Станишев за
осъществяването на това нарушение на закона е първостепенна – той ,
заедно с Лютви Местан е вносител на законопроекта за промяна.

3. В цялата си история БСП не е приемала
принципа за разделение на властите като фундаментален и основен за
развитието на българската демокрация / кристално ясно е видно това
от 45-годишното и еднолично тоталитарно управление /. Това , разбира
се, се отнася и за последните 24 години. Особено обезпокоително
е, че през сегашната година БСП многократно наруши съществено този
принцип спрямо трите власти - законодателна, изпълнителна и
съдебна. Случаите са стотици, повтарям стотици, но ще се спра на
оказваният безпрецедентен за последните години натиск върху съдебната
власт и по специално върху прокуратурата. Тон затова тази година
даде Сергей Станишев , който на 27.03.2013 г. съобщи за незаконна
схема за подслушване на висши политици, бизнесмени, лидери на
протестите и обществено активни граждани, ръководена лично от бившия
вътрешен министър Цветан Цветанов. Сравнението със скандала
"Уотъргейт", както и едночасовата среща на същия ден с главния
прокурор на РБ във връзка с този сигнал са безспорни факти , които
ясно говорят за този натиск. Няма да коментирам по същество този
сигнал, но считам, че с изявленията си във връзка с него редица
прокурори нарушиха закона , по –конкретно чл. 4 и чл. 6 от Закона за
съдебната власт.

Последва го Мая Манолова, която на 10.05.2013 г.
подаде абсолютно несъстоятелен сигнал за извършено нарушение / или
опит / срещу законното провеждане на изборния процес на
12.05.2013 г. от партия „ГЕРБ". Повтарям – изцяло несъстоятелен
сигнал. Пресконференцията, която даде прокуратурата в т.нар. „Ден за
размисъл" наруши съществено редица законови норми, като единственото
логично обяснение за това , според мен, е оказаният натиск върху
тази институция от страна на висши представители на БСП. Другия
вариант ни води директно до извода за нарушаване от страна на
прокуратурата на чл. 4 и чл. 6 от Закона за съдебната власт .
Изключвам хипотезата мотива за дадената пресконференция да е
некомпетентност. По отношение несъстоятелността на сигнала мога да
дам десетки аргумента, но разбира се най-показателен е резултатът
от продължилото няколко месеца предварително следствие - на
14.10.2013 г. Софийска градска прокуратура привлече като обвиняем
бившия главен секретар на Министерски съвет Росен Желязков за
престъпление по служба: "в периода 27.04.2013 г. - 12.05.2013 г. в гр.
София, като главен секретар на МС на РБългария, с цел да набави облага
за другиго – за "Мултипринт" ООД, не е изпълнил служебните си
задължения, като не е осъществил контрол върху дейността на
служителите от администрацията към МС по отношение на изпълнението на
задълженията на "Мултипринт" ООД по договор № МС - 83/27.04.2013 г. за
изработка и доставка на 8 343 000 броя бюлетини за гласуване." В
резултат на бездействията на Желязков, на когото е наложена мярка за
неотклонение подписка, са настъпили "немаловажни вредни последици -
възникнали са обществени нагласи, довели до недоверие от страна на
значителна част от българските граждани към изборния процес и
правилното и законосъобразно функциониране на органите на държавна
власт в Република България." Самата формулировка и обяснение какви
са „вредните последици" от деянието очевидно показват
несъстоятелността на сигнала .

4. На 30.05.т.г. новоизбраният премиер
Пламен Орешарски заяви в „Шоуто на Слави" , че искът , предявен от
„Росатом" срещу НЕК е за два милиарда и четиристотин милиона лева,
като най-вероятно ще бъде спечелен от руското дружество. Също така
премиерът заяви, че , според него България следва да реализира
„Проекта Белене". И с двете си изявления Пламен Орешарски даде
силен коз в ръцете на ищеца в процеса и съществено намали шансовете
на бългаската страна за благоприятен изход от него. С тези си
изявления премиерът на практика каза, че Решението на предишното
Народно събрание за прекратяване на всякаква дейност по „проекта
Белене" е неправилно, което пък от своя страна означава, че
предявеният иск е основателен. Ще припомня поведението на министъра
на енергетиката Стойнев, който , в предаването „Лице в лице" на
няколко въпроса, отправени му за проекта „Белене", заяви, че няма да
отговори и ще остави въпросите без коментар, тъй като такива са
изричните инструкции от адвокатите, представляващи българското
дружество в процеса.

В един по-късен момент, по нареждане на
премиера бе създадена комисия, оглавявана от министър Стойнев, която
отново да направи преоценка относно необходимостта от реализирането
на въпросния проект. Този акт, от една страна, също уврежда
българския интерес в процеса и води до една по-голяма вероятност
иска да бъде уважен , а от друга е в пряко нарушение на
Конституцията и действащите ни закони. Ще припомня, че с решение на
предходното народно събрание , въпросът бе окончателно решен, което
означава, че повдигането му отново нарушава може би най-важният и
основен принцип в правораздаването - за стабилитета и
неотменимостта на влезлите в сила правораздавателни актове,
включително и актовете на висшия законодателен орган на страната. . По
отношение на това нарушение отново следва да отдадем „заслуженото"
на БСП, която в лицето на Сергей Станишев и редица други членове на ВС
на партията, заявиха веднага след приемането на решението за
„Белене" , че като дойдат на власт ще го отменят . Впрочем това бе и
едно от предизборните обещания на тази партия.

5. .......................................

Спирам с посочването на конкретните
нарушения и престъпления , извършени от представители на БСП през
последните 7-8 месеца , както на конституцията / чл. 1, ал. 3 / , така
и на Закона за политическите партии , тъй като само отбелязването
им по начина , който го направих в горните четири точки , би направило
това изложение с обема на романа „Война и мир". Ето защо ще се
опитам да направя обща характеристика на политическите действия на
сегашната БСП.

Нейната политика неотклонно и последователно
във времето, включително и в настоящето, е следната : Поставяне на
първо място интересите на партията, / в болшинството от случаите
интересите на върхущката и , в немалко и единствено на едно лице/,
тотално неглижиране на интересите на обществото, като цяло, вземане
на решения еднолично и непрозрачно, без дебати. Решенията се вземат
от тесен кръг от хора, които остават неизвестни за обществото. Този
начин на водене на политика във всички случаи предпоставя
некомпетентно и лошо управление, което е безспорен факт за предишните
три правителства на тази партия в най-новата ни история – двете на
Андрей Луканов и на Жан Виденов. Всичките те бяха неуспешни и
приключиха предсрочно своя мандат. Действията на настоящето
правителство изцяло са доминирани и предпоставени от върхушката на
БСП. Това обстоятелство ни дава обяснение защо само за няколко
месеца то направи стотици управленски „гафове". Още на
03.04.1990 година БСП показа, че не знае / или поне не иска да знае
/ как се носи политическа отговорност за действия, определени по
възможно най-мек начин, като „грешни". Носенето на политическа
отговорност означаваше към онзи момент безусловно прекратяване
дейността на БКП и учредяване на нова партия с действителна и
последователна социалистическа ориентация. Освен изложеното в /1/
следва да вземем предвид и оценката, които самите тогавашни лидери на
партията дадоха за собственото им управление : Ето извадки от
доклада на генералния секретар на партията Петър Младенов ,
направен на пленум на ЦК на БКП на 11.12.1989 година :

„През последните години страната навлезе в
период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и
стагнация в своето цялостно развитие.

– стагнация в икономическото ни развитие, застрашително
изоставяне на икономиката, застрашително нарастване на
външния дълг;

– увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния
пазар ..., наличие на широко разпространена корупция;

– – сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на
нацията и упадък на основни морални принципи и ценности...... .

– българският народ получава в наследство от досегашния режим
една тежка ипотека. В последните години не само че няма никакъв
икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

– Особено опасна е нарастващата "пропаст" между паричните
средства на населението и наличните стоки и услуги. Сега населението
разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки,
които може да купи. Само за 1989 г. се очакват свободните парични
средства да се увеличат с още 1.6 млрд. лева

– Народното ни стопанство се намира в период на прогресиращ
икономически спад. През последните няколко години ние не успяхме да се
адаптираме към световното стопанство, въпреки че конюнктурата беше,
общо взето, благоприятна за нас.

– Създадоха се условия за подкопаването на традиционните за
българина трудови добродетели. Създадоха се условия за корупция, за
разгръщане на "икономика в сянка", за най-различни мафии…

– Икономиката на командите "от горе" беше на път да унищожи
прекрасната българска природа.

– Разклати се вярата на населението към закона, защото той
постоянно се нарушаваше. Намесата в дейността на правозащитните органи
стана постоянно явление. „

Всяко едно от тези изречения е тежко
обвинение и крайно негативна оценка за 45 годишното управление
на партията. Какво би следвало да бъде нормалното и правилното
решение в тази ситуация? Отговорът е ясен - Прекратяване
дейността на БКП.

За огромна изненада и в течение на
годините БСП направи завой в оценките си за този период, който в
последно време станаха точно обратни на горните . Същото се отнася
и до оценката на събитията , станали след 10.11.1989 година Ето
няколко примера в това отношение -



„Истината за правителството на Жан Виденов!

По време на управлението на Демократичната левица начело с Жан Виденов
(1995-1996г.) нямаше никакви антиправителствени бунтове, каквито
легенди се появиха след това. Работниците редовно си получаваха
заплатите, пенсиите се индексираха всеки месец съобразно инфлацията, а
един автобусен билет беше 6 стотинки при средна заплата 2 пъти
по-малка от сегашната. Жизненото равнище на трудовите хора тогава бе
2-3 пъти по-високо, отколкото е сега....... „



Началото на сатия на проф. д.ик.н. Ангел Димов за вестник "Нова
Зора" (бр.8 от 26.02.2013г.))

Може би е неволна грещката на автора
по отношение цената на автобусният билет , която по времето на Жан
Виденов бе няколко десетки лева, но така или иначе , той счита, че
жизненото равнище на хората тогава е било 2-3 пъти по-високо,
отколкото е в момента, като , очевидно, никакви аргументи или
статистически данни не биха го убедили в обратната теза. Отделен е
въпросът как въпросната личност е станал професор и доктор на
икономическите науки. Подобни тези се лансират и от общо взето
всички членове на БСП , като не мога да не отбележа заявеното от
Сергей Станишев в предаването „Всяка неделя" на 10.11.2013 г. ,
когато в прав текст той заяви, че от студенстките протести през 1990
година е последвало управлението на СДС, което е разбило и
„разпарчетосало" селското стопанство . След събитията от 1996/1997
година е последвало правителството на Иван Костов, което е направило
приватизацията „ на безценица", след което направи и извода, че
сегашното ни състояние в общи линии се дължи на „глупостта" на
студентите от 1990 година и на хората, уачствали в протестите през
зимата на 1997 година. В момента една от „опорните точки" на
управляващите е тезата, че стратегическа грешка е било връщането на
мандата на 04.02.1997 година от покойният Николай Добрев, която
грешка е една от причините за състоянието, в което се намира
държавата в момента. Моят коментар на тези твърдения на Сергей
Станишев е , че с тях той достига своеобразен връх в политическата
арогантност и цинизъм, които в нито един момент от историята на БСП
не са и били чужди. Да заявиш, че студентите / априори те
са най-будната, интелигентна и водеща част на обществото /
и народа / априори той константно има
право / са прости, неразумни и не са знаели какво правят, означава
само едно – че двете страни , визирани в тези събития / БСП –
студенти, народ / , не могат да продължат съществуването си заедно,
което от своя страна означава, че едната от тях следва да си отиде,
съответно бъде отстранена.

Какво друго е характерно за тази партия в момента ?

БСП продължава да стои широко разкрачена между
комунистическите и социалдемократическите идеи.

БСП продължава да чества Бузлуджа и „ 9-ти
септември" и същевременно излъчила от своите редици значителна
част от най-едрите капиталисти / по Маркс / на съвременна
България, една немалка част от които са във висшите ешелони на
партийната йерархия.

БСП неуморно и непрестанно говори в настоящия
момент за единение, за прекратяване на омразата , за чисто,
прозрачно и експертно управление , което се базира и защитава
единствено интересите на народа, за ликвидиране на страха и какви
ли не още наистина прекрасни идеи, НО .. само на думи ...
действителността е коренно противоположна и реално със всички свои
действия тя прави или постига точно обратния резултат .

В това отношение се налагат очевидните въпроси :

Как да се обединиш със субект, нарушаващ и
престъпващ постоянно закона и фундаментални морални принципи ? Как
да не изпитваш отрицателни чувства към такъв субект?

Как да приемеш за чисто и прозрачно едно управление,
което дори не дава отговор на въпроса „ Кой номинира Делян Пеевски
за шеф на ДАНС ?", при наличие на такъв „надделяващ обществен
интерес", че сигурно в бъдещите учебници този казус ще бъде
христоматиен пример. Тук визирам разпоредбата на чл 13, ал. 4 от
Закона за достъп до обществена ивформация - ДВ, бр. 104 от 2008 г -
„ Достъпът до служебна обществена информация не може да се ограничава
при наличие на надделяващ обществен интерес. „ В това отношение ще
спомена, че БСП , чрез Началника на кабинета на Сергей Станишев,
Татяна Буруджиева, отказа да ми предостави информация по този
въпрос, с което наруши разпоредбите на чл. 41 от Конституцията.
Цитирам част от отказа, който е и най-съществен:

„ Вашето искане да получите информация по поставените от Вас въпроси
няма как да бъде основано на чл. 41, ал. 2 от Конституцията на
Република България, защото БСП не е задължен субект за осигуряване
достъп до обществена информация, съгласно чл. 3 от Закона за достъп до
обществена информация. „

Съгласно чл. 5, ал.1 от Конституцията
–„Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й
противоречат. „ Съгласно чл. 5, ал.2 - „
Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие „ .
След като в разпоредбите на чл. 41 / и двете и алинеи / липсва
препращане към уреждане на регулираната материя със закон -
каквито например са редица други нейни разпоредби – чл. 17, ал. 4,
чл. 18, ал. 1, чл. 22, ал 3 и т.н. - то отказът очевидно е в
пряко нарушение на Конституцията и показва най-малкото нейното
непознаване от страна на Началника на кабинета на БСП. Отказът е и
в пряко нарушение на чл. 7 от Закона за политическите партии, според
който - Учредяването и дейността на политическите партии са публични.

За какво ликвидиране на страха можем изобщо да
говорим, когато центъра на столицата заприлича на голям военен
полигон, а Парламентът на полицейски участък? Задължително ще
отбележа, че с поставените заграждения, доставената техника и
снаряжения и включването на забележително голям брой полиция,
жандармерия и какви ли не още части на Министерство на вътрешните
работи, грубо бе нарушен ЗАКОНА ЗА СЪБРАНИЯТА, МИТИНГИТЕ И
МАНИФЕСТАЦИИТЕ, по-специално чл. 7, ал. 3 , според която разпоредба
- Обозначена зона е зоната за сигурност около сградите по ал. 2, която
обхваща не по-малко от пет и не повече от двадесет метра от
съответната сграда. / в случая Народното събрание/.

Как бе ликвидиран страха у студентите, които
излязоха на мирно шествие.? С окървяването му.

За какво управление в интерес на народа иде
реч, когато в един от основните ни закони, свързан с Националната ни
сигурност, се правят специални промени с оглед на една личност,
която е меко казано неприемлива за по-голямата част от този народ?

За какво прозрачно управление говорим, когато
се оказа, че едва ли не само Сергей Станишев, Лютви Местан и
Пламен Орешарски са знаели за номинацията на Делян Пеевски до деня на
неговия избор – 14.06.2013 година? По отношение на Пламен
Орешарски не съм сигурен.

Мога да продължавам с подобни въпроси още
десетки страници. Спирам, тъй като мисля, че всеки нормален човек в
нашата държава си е отговорил по еднозначен начин на всеки един от
тях. Въпросите така или иначе са риторични.



Уважаеми Господин Главен Прокурор,

Считам, че следва да предявите иск пред
Софийски градски съд за разпускането на Българската социалистическа
партия на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за
политическите партии и поради следното:

Далеч съм от мисълта, че по отношение на
отбелязаните по-горе факти, събития и обстоятелства в обществото ни
има еднакво тълкуване и оценки. Напротив – по повечето от тях то е
разделено и дори може да се каже , че оценките са коренно
противоположни , антагонистични. На практика мненията са разделени
на тези , изходящи от редиците на БСП и „останалите" .

Разделението в обществото е безспорен факт, който
в момента не се оспорва от никого. Генезиса на това разделение
произтича от политическата оценка на събитията от най-новата ни
история / тя няма как да бъде историческа , тъй като обективно
такава може да бъде направена от следващите поколения/ . За това
разделение основен фактор / казвам го за трети път / е
съществуването на БСП, като пряк правоприемник на БКП. Какво би
станало, ако БКП бе преустановила съществуването си през 1990
година, респективно сега БСП прекрати приемствеността си с
нея? Ще имаме възможност да дадем значително по обективна и
приемлива за всички социални слоеве в обществото оценка за периода
1944-1989 година, съответно и за предишния период – от 1878 година.
Дебата , който задължително трябва да бъде проведен сега , по
отношение приемането на националните ни приоритети и стратегия за
развитие на страната , не може да не стъпи на база на направена
оценка и анализ на всички най-важни събития от новата ни история.
По този начин ще станат ясни причините, довели до сегашното
състояние на обществото ни , което пък от своя страна ще доведе до
най-правилното решение за изход от кризата. За мен лично , този дебат
е невъзможно да бъде проведен със сегашната БСП.

Не на последно място. Считам, че на обществото ни
е нужен и дебат по отношение въпросите, който поставям с настоящето
изложение –следва ли да бъде преустановена дейността на БСП , има ли
нейното съществуване връзка с огромното разделение и
противопоставяне в обществото ни. Единствено съдът може и следва да
вземе решение по тези въпроси, поради което Ви моля да предявите иск
, на базата на всички аргументи . Що се касае до въпросът, актуално
и в дневния ред на обществото ли ни е направеното искане за
разпускане на БСП по основанията, визирани в закона, то категорично
считам, че това е така, поради което смятам да дам публичност на този
сигнал, за да може да се чуе мнението на възможно най-широк кръг
лица. В тази връзка ще отбележа, че неотдавна известният и
уважаван български писател и общественик Стефан Цанев заяви
категоричното си мнение, че БСП следва да преустанови
съществуването си.



Ще завърша със събитието, от което
изминаха точно 50 години - пленума на ЦК на БКП от 04.12.1963 година
и на който единодушно се взема решение Народна Република България
да стане част от СССР. Този пленум е показателен за начина, по който
действа и взема решения въпросната партия – конпиративно, тайно и
без никаква връзка с „широките народни маси" . Този стил на работа
продължава с пълна сила и в настоящия момент. Не можем да си правим
никакви илюзии, че ще бъде променен в близко бъдеще.

Пленума започва и завършва със слово на
Тодор Живков, който в заключение указва решенията и самият пленум
да се запазят в тайна, докато не получим отговора от ЦК на КПСС, т.е.
когато вече „историческото присъединяване" стане факт.

Защо, обаче, след като цялата дейност на партията на
хартия е „в името" и „ за благото" на народа, същата
не счита за уместно да чуе мнението на тези, които ще търпят
последствията от нейните решения?
Защо не са попитали
предварително българските граждани искат ли да надстроят още един
етаж на къщите си, който да бъде обитаван от съветски гражданин? /
Има такова предложение на пленума – да се укаже на „трудещите се" в
цялата страна да построят „втори кат" на къщите си, за да може да
има къде да посрещнем многобройните съветски граждани, които ще
отседнат в страната. /

Няма защо да се учудваме.

Както тази партия не попита българските граждани ,
искат ли родината им да бъде заличена от политическата карта, така и:

Тази партия не попита българските селяни искат ли да
дадат земята си в ТКЗС.

Тази партия не попита българските собственици, искат ли
собствеността им да бъде отчуждена.

Тази партия не попита българският народ иска ли да
строи и живее в комунизъм.

Тази партия попита един единствен път българският
народ иска ли да бъде реализиран „Проекта Белене" / затова на
практика бе референдумът , макар, че въпросът бе формулиран по друг
начин / , но не се съобрази с резултатите от този референдум,
които предпоставиха решението да бъде взето от Народното събрание.

Тази партия не чува, че по-голямата част от
българският народ не желае да бъде управлявана от коалиция, за
която баснята „Орел, рак и щука" приляга напълно , още повече,
ако заменим орела с някоя нелетлива птица – примерно „кокошка" .

Тази партия определи , че една част от българските
граждани са „лумпени", друга „ корумпирани", трета „провокатори" ,
четвърта „прости", пета „идиоти" - / искрени във възмущението си, но
не знаещи какво искат/ , шеста „късогледи" / ако бъдат изпълнени
исканията им , ще настане голяма трагедия за страната / и пр. и пр. ,
с което за пореден път раздели българското общество.

Тази партия прогласи патетично, че това е
единственото, най-силно, експертно , можещо, знаещо и работещо
правителство, което е създадено в последните 24 години, нямащо
алтернатива. Ако това е вярно, то очевидна е нуждата от промяна на
Конституцията, за да бъде отменена мандатността, което от своя страна
ще остави това правителство наистина спокойно „да си върши
работата".

И това е така, защото , тази партия счита, че винаги е
права, дори и когато греши, както бе казал един поет.

Аз считам, обаче, че българският съд следва да реши,
дали тя трябва да продължи съществуването си.

Ето защо Ви моля, Господин Главен Прокурор, да
предявите иск за разпускането на БСП.





04.12.2013 г.
Гр. София

С уважение: Антони Стефанов