Loading

ГЕРГЬОВДЕН



"Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . "
                     А.С.Пушкин
 
Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета - министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
"Блазе й - би казал, - живей овцата
и от народът мой по-честито!"
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя - божи разбойник...
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` - днес богати и сиромаси,
пиени там - те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят...
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.
 
 
Стихотворението е публикувано за първи път във в. "Будилник" и по-късно в "Песни и стихотворения".
 Литературен клуб | Христо Ботев
 
 
 

ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ


ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ

    И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачах:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди."

    Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

    За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден -
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен...

    Но, майко, чух как богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?...

    И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!

    И в твойта смърт, и нейното страданье
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!

    Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях...

    И вслушах се... И близо, и далеко
все пак тоз глас: "Ах, помощ иде ли?"
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
"О, спи ли бог? О, бог не види ли?"
Обратно към [П.Р. Славейков] [СЛОВОТО]

Образите в "Гераците"



Повестта Гераците пресъздава историята на един селски род чрез съдбата на три негови поколения, които разкриват разлагането на патриархалния свят под въздействието на новите обществени отношения.
Повестта се състои от 11 части, които оформят три основни дяла, почти еднакви по композиционен обем и рязко асиметрични по обема на обхванатото в тях реално време.
Първият дял обхваща времето от незапомнените прадеди и пряко разглежда периода от младините до старините на Йордан Герака.
Втората част описва отпуската на Павел
Третата част отново обхваща дългогодишен период и подсказва по-нататъшното развитие.
Първият дял представя програма върху патриархалния ред, като по този начин потготвя общото развитие на повестта и отношението към проходния свят, спрямо който тя започва като рязка и необяснима промяна. В своя завършек този дял се връща кръгово към началото и контрастно описва как Герака посреща жътвата Сега той равнодушно посреща жътвата...
Вторият дял поставя първия в положение на бавно и устойчиво време и чрез развитието на епизодите пресъздава катастрофалното завършване на промяната, започнала в началото на повестта. Кражбата на парите се откроява като кулминация на емоционалното и нравственото напрежение на фона на предходното описание на отпускарските дни на Павел.
В третия дял настъпва нова и видимо трайна устойчивост. Според събитийната логика на творбата първата задача на новия порядък е да се освободи от чуждите тела, останали от стария свят Елка и Захаринчо. Повествователно ускорено, това става в послесната част: един зимен ден погребват Елка, една заима Петър повежда Захаринчо към града. Установява се заключителното според творбата равновесие, което тъжно напомня за началото. Повестта започва и завършва с описание на дома на Гераците и по този начин се съпоставят ценностите на прадедите и правнуците.

Образите в Гераците

-Баба Марга присъства само в началото на произведението, но изпълнява важна роля за хода на сюжетното действие. Тя е типична представителка на патриархалната жена: вярна спътница в живота на Йордан Герака; стопанка, която се грижи и за кръчмата, и за къщата, пазителка на семейния сговор, която обича, но и респектира близките се.
След смъртта на баба Марга изчезва добрият и строгият дух, който държи всичко в ред. В къщата като змии плъзват неприязън между снахите и недоверие между братята. Подтавя се под съмнение бъдещето на семейството.
-Йордан Герака е централен и в най-висока степен въплъщава смисъла на пресъздадените в творбата конфликти. Героят докрай остава верен на стремежа си да запази целостта на семейството и показва фанатична привързаност към завещаното от традицията. Тази позиция го прави сляп за истината за престъпните замисли на Павел, за равнодушието на Божан
Герака е герой с трагическа вина. Криворазбраната му обич към Павел е причина най-малкият брат да се пропие. Йордан налага парите и богатството като критерии за благополучно съществуване и самият живот го принуждава да изкупи своята вина. Всичките му надежди са разбити, когато го ограбва собствения му син: като че не парите на стареца, а честта на целия дом е открадната.
-Образът на Божан е най-показателен за метаморфозата на добродетелите. Пред погледа на читателя трудолюбието и любовта към земята: Лицето му имаше прегорелия цвят на пшенично зърно, душата му гледаше небето, слънцето, облаците с надеждите и тревогите на плодородната земя. Постепенно отношението му към труда се изгражда и той се нахвърля върху снопите като върху плячка. Променя се и отношението му към близките, а връхна точка в деградацията на героя е кражбата от собствения му баща. Характеристиката на Божан се допълва и от мнението на селяните за него: От сега нататък той ще царува, другите ще робуват. Егоизмът, пуснал корени в душата на героя, се проявява и в края на повестта. Когато погребалната процесия с ковчега на Елка минава край нивата му, той сваля шапката си като чужд и продължава да огражда имотите си и да отделя себе си от света на другите.
-Развитието на образа на Петър се извършва изцяло под властта на неговото леко птиче сърце. Добродушен и сърдечен към всичко, той също е цар на полето, но само докато чувства трудовата мощ и единството на цялото семейство. След делбата, останал сам, Петър изпитва ужас от жадната за човешки ръце земя: Трудът го плашеше...Без воля той се оказва неспособен да се приспособи към наставащите промени и се пропива.
- В образа на Павел Елин Пелин синтезира идеята за краха на патриархалния морал и най-вече за разпадането на любовта. Чрез този герой намира израз пълното крушение на духовно нравственото начало в човека. Той е безчувствен към всичко свято- семейство, дом, земя. Когато старият Герак споделя болките си, Павел усеща нещо блудкаво в душата си, като че някой бе плюл в нея. Безсърдечна и загрубяла, в нея няма място за състрадание и обич. От страстната му някога любов към Елка не остава и следа: Как ли живее тази жена се пита той, но в този въпрос се крие само безразличие и досада. Символичен е и фактът, че Павел става причина за смъртта на Елка. Сблъскват се два морала и изходът потвърждава пророческите думи на Йордан: Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.

ХРАМ НА ПОСВЕТЕНИТЕ - Радослав Радев


Елена Налбантова. История на катедралния храм "Рождество пресветия Богородици"Историите на българските църкви дават пълната картина на обществения живот през различните епохи, защото тяхното създаване и поддържане е свързано със стопанския, културния и духовен подем на нацията ни. Именно поради това Елена Налбантова се е опитала да избяга от очерковия характер на изследването си, за да хване в дълбочина проблемите, свързани с раждането и традициите на религиозния храм "Рождество пресветия Богородици" в гр. Велико Търново. Затрудненията в издирване на факти от миналото на църквата са свързани с липсата на кондика, което е странно за такава забележителна църковна институция. Добросъвестността, с която са проучени материалите в архиви, периодичен печат, отделни публикации, проведените разговори с живи свидетели на историята, е позволила на авторката да не оставя тъмни периоди, да предполага, да изгражда хипотези, да изважда от незначителни наглед свидетелства важни заключения.
Хронологичното подреждане на историята поставя няколко значими проблема. Храмът е имал различни архитектурни лица през различните периоди, когато е бил първо енорийска, а след това катедрална църква. Странното е, че липсва приемственост между тях, ако изключим обстоятелството, че Евстати Селвели е продал във Виена намерените в "старата църква кръст и слънцата за хиляда гроша, които стигнали да се доизкара окончателно църквата" от 40-те години на ХІХ век (с. 10), а от разрушената църква на Кольо Фичето при земетресението в 1913 г. са пренесени в новия храм няколко икони и църковна утвар. Елена Налбантова изключително внимателно и прецизно е проследила всички етапи от изграждането на новия храм от 1915 до 1936 г. и в нито един от документите дори не се разисква необходимостта да бъде изграден наново храмът в стария му вид, а се търси ново архитектурно решение. Дори и тези, които пишат за възстановяване, нямат предвид сградата, строена от Кольо Фичето. Какво е това? Липса на чувство за история или стремеж на новите поколения да покажат себе си като надмогнат създаденото преди тях? "Търновската катедрала - се радва редакторът на "Търновски епархийски вести" - ще бъде едно от най-величествените здания не само в града, но и в България..." (с. 78). Авторката цитира тези мечтания за величественост, но основателно разглежда подробно архитектурните особености на сградата от 40-те години на ХІХ век не само да защити Кольо Фичето, че няма строителна вина за разрушаването й при земетресението, но и да покаже, че тя е културен паметник. И като такъв струва ми се църквата е трябвало да бъде възстановена и днес щеше да бъде в един архитектурен ансамбъл с храма "Св. Николай".
Елена Налбантова подрежда обстоятелствата и фактите и подхожда мъдро, тъй като не налага мнението си, но дава възможност на читателя сам да съобрази. Има неща, които са просто удивителни. Църквата на Кольо Фичето при значителния си мащаб е строена за две години - 1842-1843, с "помощта на едни от най-големите търновски еснафи - абаджийският, кожухарският и папукчийският" (с. 26) и то, когато сме били под робство, а одисеята на новата църква е продължила 21 години с най-различни варианти за намиране на средства - от държавни финанси и лични дарения до лотария. Как да не мислим тогава, че Възраждането е велика епоха!
Елена Налбантова е съумяла да открои живота на църквата в духовен, културен и политически аспект, като търси сполучливо важни акценти - през първата половина ХІХ век това е връзката на църквата със съзаклятниците от Велчовата завера, а след Освобождението е забележителната фигура на Васил Друмев, който с проповедите си превръща катедралния храм в център на политическите настроения. Що се отнася до гръцкото училище към църквата авторката търси повече положителните страни на неговото съществуване, а не го оставя само в опозицията българи - гърци. Същевременно тя подчертава, че макар и реорганизирано през 1819 г. (с. 126) то "не успява да добие авторитета на елинските училища в Пловдив или Мелник, а от друга страна, с последователния си гръцки характер то се оказва в анахронична позиция спрямо създаващите се вече български светски училища" (с. 135).
Елена Налбантова умее да погледне познати неща от нова и необичайна гледна точка. Дори при използвани досега текстове тя намира нови акценти. По интересен начин тя е извадила мнението на В. Григорович за иконите в църквата от 40-те години на ХІХ век и особено неговото виждане, че тази църковна живопис, която е "чужда на грубостта и тромавостта на формите и оттенъците на боите придава на изображенията едно спокойно човеколюбиво изражение", съответства на българския характер (с. 94). Забележително наблюдение, което досега не е използвано поне така, както го прави авторката. Изписването на църквата отразява два различни етапа в развитието на църковната живопис у нас - това през 40-те години на ХІХ век с извеждането на реалистични характеристики в иконата (Тревненската иконописна школа и по-специално Захари Цанюв) и това през 30-те години на ХХ век с търсена стилизация на българския битов живот и с исторически сюжети (Д. Гюдженов, Н. Кожухаров). Авторката основателно се спира на проблема за "старобългарския стил", тъй като той позволява доближаването на църковната история до националните образи и личности, без те да бъдат противопостявани. Тези страници от наблюденията на Елена Налбантова според мен могат да имат много съвременни навеи, защото естествено си налагаме съпоставките с възстановената Патриаршеска църква на Царевец, изписана с исторически теми от Теофан Сокеров, и църквата на баба Ванга, наситена с неканонично изписаните светци на Светлин Русев. Съпоставката показва една прекъсната традиция, взривове на интелектуални търсения, от които в крайна сметка губи религиозното чувство на българина. Димитър Гюдженов, Никола Кожухаров, Цанко Василев, Пантелей Сеферов, Атанас Велев и декораторът Пеню Пиндев са пресъздали реалистично библейски и исторически картини в църквата "Рождество пресветия Богородици", но личи смирението, с което са подхождали към творенията си, подчинили са индивидуалната сила на таланта си на тайнството на вярата, докато днес са прекалено силни демонстрациите на Аза.
Не съм изненадан, че книгата на Елена Налбантова поражда толкова размисли и аналогии. Тя е толерантен автор - не потиска с наложени мнения, стреми се да въведе повече гледни точки, знае как да интригува с факти, без да обременява научното си изложение. С проучването си тя компенсира липсващата кондика на църквата, защото е уважила хронологията, откроила е личностите и събитията, свързани с църквата, очертала е характеристиките на епархията и в едно регионално изследване е вкарала националния образ. Приятно и полезно е да се стои на духовната й трапеза, която е осенена и благословена чрез благодатта на божия храм "Рождество пресветия Богородици".


Елена Налбантова. История на катедралния храм "Рождество пресветия Богородици". София: Военно издателство, 2009.

© Радослав Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2009, № 12 (121)
Други публикации:
Проглас, г. XVIII, 2009, кн. 2.

Български говори

Езикът на Софроний Врачански



СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ КАТО СТРОИТЕЛ НА КНИЖОВНИЯ НИ ЕЗИК


§ 1. Книжовноезиковата ни традиция до Софроний и Софрониевият език
През тринадесетвековното съществуване на българската държава по сила­та на изключително превратна историческа съдба българският народ, достигал политически и културни извисявания, каквито малко народи в света познават, но и преживявал трагични крушения от съдбовен характер, си е служил с книжовен език, който има своя единадесетвековна история. И тя е не по-малко сложна и трагична от историята на българската държава.
Ако живата устна българска реч през всичкото това време реално съще­ству­ва чрез многобройните си диалектни форми, то книжовният ни език исто­ри­чески се представя в няколко хронологически облика – старобългарски, среднобългарски и новобългарски.

Диалектни групи в българския език


Българските диалекти могат да се разделят на следните диалектни групи и индивидуални диалекти (става дума за териториална и географски класификация на българския абщанд-език), в скоби е посочвано географското разпространение на говорите. Това обаче не може да бъде направено точно, тъй като почти във всички непланински райони местното население е размесено с пришълци от други райони (това размесване е започнало още преди няколко века). Единствено в планинските райони границите между отделните диалекти са по-ясни. Почти навсякъде, където са посочвани имена на градове, трябва да се имат предвид само околностите на съответния град.

1. Източни български говори (на изток от ятовата граница) 

1.1. Мизийски говори (в миналото цялата Дунавска равнина от Черно море до река Искър, днес само на отделни места) 
- Шуменски говор (Шумен, Провадия)
- Разградски говор (на отделни места край Разград, Попово, Белене, Русе, Тутракан, Силистра)

1.2. Балкански говори 
- Централен балкански говор (Ловеч, Троян, Габрово, Севлиево, Трявна, Карлово, Калофер, Казанлък, православните села по средното течение на Стряма, като Ръжево)
Котелско-еленско-дряновски говор (Котел, Елена, Дряново, но е размесен с други говори)
Пирдопски говор (Пирдоп, Копривщица, Клисура), макар и на изток от ятовата граница този говор има предимно западни особености
- Панагюрски говор (Панагюрище)
- Тетевенски говор (Тетевен, Ябланица)
- Източнобалкански (еркечки) говор (някога само селата Козичино, Поморийско и Голица, Варненско, сега на редица места по долното течение на река Камчия и край Варна, Нови Пазар, Балчик, Силистра)
- Подбалкански говор (Сливен, Бургас, Нова Загора, Стара Загора, Чирпан)
- Преходни балкански говори (села край Луковит и на север от Елена)

1.3. Рупски (югоизточни) говори 
1.3.1. Източни рупски говори 
- Странджански говор (Странджа, Малко Търново)
- Тракийски говор (Тополовград, Елхово, Свиленград, Хасково, Харманли, Първомай)
цариградски говор (преселници от Цариградско)
1.3.2. Родопски (среднорупски) говори 
- смолянски говор (Смолян, Рудозем, Ксанти, Гюмюрджина)
- широколъшки говор (селата Широка Лъка, Стойките, Върбово)
- хвойненски говор (селата Хвойна, Павелско, Бачково, Нареченски Бани, Дедово, Оряхово, Малево)
- баташки говор (Батак и старото население на Брацигово, днес в Брацигово живеят главно преселници от Западна Македония)
- чепински говор (Велинград и селата Драгиново, Дорково, Костандово, Ракитово)
- павликянски говор (българските католици край Пловдив, Раковски, Свищов, Никопол)
- златоградски говор (Златоград)
- западнородопски говор (предимно ислямизирано население в Гоцеделчевски Чеч)
1.3.3. Западни рупски говори (на запад от Родопите до ятовата граница 
- бабяшки говор (мюсюлмански селища в Юндола)
- разложки говор (Разлог, Банско, Белица, Якоруда)
- гоцеделчевски говор (старото население на Гоце Делчев, днес там има много бежанци от Беломорието с драмско-серски говори)
- драмско-серски говор (Драмско и Серско)
- говорите в Богданска планина (Висока, Сухо, Зарово)
- солунски говор (източната част на Солунско)

2. Западни български говори (на запад от ятовата граница) 

2.1. Северозападни говори 
2.1.1. Стари западни мизийски говори 
- белослатинско-плевенски говор (Бяла Слатина, Плевен), въпреки, че е на запад от ятовата граница, този говор има редица източни особености
- видинско-ломски говор (Видин, Лом)
2.1.2. Преходни говори (тези говори са предмет и на сръбската диалектология) 
- трънски говор (Трън)
- брезнишки говор (областта Граово)
- западнобелоградчишки говор (на север, запад и югозапад от Белоградчик, преселници между Лом и Видин)
- годечки говор (Годеч)
- царибродски говор (Цариброд, Пирот)
- говорите при Куманово, Крива паланка, Кратово и Злетово, в македонската диалектология тези говори се наричат „северни говори“
- тетовски говор (Тетово, Гостивар)
- тимошко-моравски говор (Тимошко)

2.2. Югозападни говори 
2.2.1. Северна група югозападни говори 
- ботевградски говор (Ботевградско и Етрополско поле)
- Врачански говор (Враца)
- Софийски говор (в Софийско поле на запад от Искър)
- Елинпелински говор (в Софийско поле на изток от Искър)
- Ихтимански говор (Ихтиманско поле, по река Марица стига до Пазарджик)
- Самоковски говор (Самоков)
2.2.2. Централна група югозападни говори 
- Дупнишки говор (Дупница)
- Кюстендилски говор (Кюстендилско поле)
- Благоевградски говор (Благоевград)
- петрички говор (Петрич, Сандански)
- малашевски говор (Малешево, Пиянец, Струмица, Щип)
средномакедонски говори 
- битолски говор (Битоля)
- велешки говор (Велес)
- прилепско-мариовски говор (Неготино, Кавадарци, Мариово, Прилеп)
2.2.3. Крайни югозападни говори 
- долновардарски говори 
- дойрански говор (Дойран)
- кукушко-воденски говор (Кукуш, Воден)
- гевгелийски говор (Гевгели)
- ениджевардарски говор (Енидже Вардар)
- костурски говор (Костур в Гърция; село Връбник и град Билища в Албания)
- лерински говор (Лерин, Гърция)
- охридско-преспански говор (Охрид, Струга, Ресен, Република Македония, Преспа, Гърция)
- дебърски говор (Дебър)
- бобощенски говор (Бобощица и Дреново, край град Корча, Южна Албания)

ЩО Е ТО ДИАЛЕКТ?


Диалектът (от гръцки διάλεκτος) е разновидност на езика, която не е кодифицирана (за разлика от книжовния език) и която се използва за неформално общуване (устно, а понякога и писмено) между хората от дадена териториално или социално обусловена езикова общност. Макар диалектът да не е формално кодифициран, той има свои характерни граматически, фонетични, синтактични и преди всичко лексикални особености, които го отличават повече или по-малко от книжовния език.Диалектологията е науката, която изучава диалектите.
Трябва да се прави разлика между диалект и акцент. Акцентът се отнася единствено за фонологичните особености на говора, т.е. до звученето. Така например за човек, който говори меко книжовен български, казваме, че говори с мек акцент, а не с мек диалект.
В зависимост от разпространението си диалектите биват териториални (местни, географски, локални) и социални.
Териториалният диалект е разновидност на езика, която се използва на част от езиковата територия и служи като пълноценно средство за общуване на населението на тази територия, задоволявайки всички негови нужди.
Социалният диалект (социолектът) е езикова разновидност, присъща на повече или по-малко обособени групи, изградени на основата на производствени или други интереси, на социален слой или класа в обществото или субкултура. Според многоезиковеди социолектът не е диалект в истинския смисъл на думата.
Книжовен (литературен) език и диалект 

Книжовният (литературният) език е кодифицирана разновидност на езика. Той обикновено се поддържа от институциите вдържавата. Така например със закон или друг нормативен акт може да е посочено коя езикова конструкция е „правилна“ и коя — не. В училищата се учи как „трябва“ да се говори и пише. Вестницитерадиото и телевизията се стремят да използват книжовен език.

Книжовният език може да бъде формиран на базата на конкретен диалект. Въпреки това дори и в този случай той не съвпада с него, тъй като постепенно се обогатява от други диалекти, в него се внасят думи от чужди езици и т.н. Почти винаги книжовният език има конкретни и постулирани граматични правила, които трябва да се спазват. Грубо казано книжовният език е езикът, на който „трябва“ да говорим или пишем, а диалектът е езикът, на който в действителност говорим и пишем.
Някои диалекти могат да бъдат по-отдалечени от книжовния език в сравнение с други. Това обаче не е основание да считаме хората, които използват такъв по-отдалечен диалект, за некултурни, необразовани и др. В някои случаи дискриминацията на хората въз основа на използвания от тях диалект достига драстични размери, като това се обосновава със съображения, подобни на следните:
  1. Не може да има единство на нацията без единство в езика.
  2. Езикът е една от най-съществените характеристики на нацията.
  3. Всеки човек, който принадлежи на нацията, се предполага, че трябва да използва един вариант на езика — нормата, която е единствено правилна. Това трябва да се прави при всяко общуване — както частно, така и официално.
  4. „Доброто и правилно използване“ на езика е постижимо само от една малка част от обществото, останалите нямат право да участват в кодификацията на езика. По такъв начин книжовният език се превръща в де факто социален диалект наелита и онези, които искат да принадлежат към този елит, трябва да възприемат и прилагат постулираните езикови правила.
  5. Нормата на езика се определя в центъра на нацията, обикновено столицата и околностите. Периферните области не участват при формирането на книжовния език.
  6. Целта на всички езикови правила е от една страна да се противодейства на действията, които заплашват съществуването или единството на езика, а от друга страна да наложат използването на езика в други страни или области, където той се поддържа от демографски или икономически силна нация.

Език и диалект 

Често възникват спорове за това дали дадена езикова разновидност е език или диалект. В езикознанието не съществува универсален критерий, по който да се решава дали два диалекта принадлежат на един език или не. Обикновено се приема, че два диалекта принадлежат на един език, ако хората, които ги употребяват, могат да се разбират взаимно. Ако например представителите на две езикови общности могат да се разберат, използвайки своите диалекти въпреки системните различия между диалектите си, тогава определяме тези диалекти като диалекти на един и същ език. А ако не могат да се разберат въпреки наличието на еднакви или общи черти, считаме че става въпрос за два родствени езика.

Този критерий изглежда прост и ясен, но той далеч не винаги може да се приложи. Понякога употребата на термините „език“ и „диалект“ е политически мотивирана. Така например причините, поради които норвежкият и датският език се считат за два отделни езика, а не за варианти на един и същ език, имат политически, а не езиков характер. В действителност датският и норвежкият език си приличат толкова много, че норвежците могат да разбират датски, а датчаните — норвежки. Подобно е положението и с езика в България и Република Македония. Според лингвиста Макс Вайнрайх езикът е диалект с армия и флот.
Обратен пример ни дават немският и италианският език. Северните немски диалекти са значително по-близки до холандския език, отколкото до немския. Немските диалекти в Швейцария и западна Австрия са толкова различни от стандартния немски език, че по-голямата част от населението на Германия не може да ги разбира (пред чужденци обаче швейцарците винаги говорят на стандартен немски, а не на своя диалект). Това показва, че от лингвистична гледна точка диалектите в Швейцария и западна Австрия не са немски, а на друг език.
Подобно е положението с италианските диалекти. В Ломбардия и Сицилия се говорят диалекти, които се различават значително от стандартния италиански и хората, живеещи далеч от Ломбардия (или съответно Сицилия), като цяло ги разбират дори по-трудно отколкото да речем испански език. Затова в езикознанието се говори за ломбардски и сицилиански език, които не са диалекти на италианския език, макар това да е свързано с усложнения от политически характер.
Ето някои други примери. Преди разпадането на комунистическа Югославия е използван терминът сърбохърватски език с два книжовни варианта — източен (сръбски) и западен (хърватски). През 1974 г. бива приета поправка в хърватската конституция, според която в Хърватия се говори хърватски език, през 1988 г. обаче конституционният съд отменя тази поправка. След разпадането на федерацията през 1991 г. в Хърватия се възстановява използването на наименованието хърватски език, вСърбия се приема, че се говори сръбски език, а в Босна и Херцеговина се приема, че бошняците използват босненски език. Хърватите в Босна и Херцеговина обаче наричат езика си хърватски, а сърбите там — сръбски, макар и да е различен вариант от този, който се използва в Република Сърбия. В Черна гора също има тенденция да наричат езика си черногорски.
След падането на режима на Франко в Испания, там бе признато съществуването на баскикаталонски и галисийски език. През1983 г. е издаден закон, според който каталонският език започна да се използва и в образованието и местната власт в автономна област Валенсия. В този закон езикът обаче е наречен валенсиански, валенсиано, а не каталонски. От една страна това породи предложения за промяна на валенсийския правопис в сравнение с каталонския, но от друга това означава, че под каталонски език се разбира само езикът на Каталония. Затова съвсем естествено се появи и балеарски език, използван наБалеарските острови. По-късно се появиха още и астурски и арагонски език.
В северна Полша се използва литературен език, наричан кашубски. В Полша обаче почти винаги за него се говори като за диалект на полския език, а не като отделен литературен език.

Парадигма аусбаушпрахе — абщандшпрахе — дахшпрахе 

Парадигмата аусбаушпрахе — абщандшпрахе — дахшпрахе е разработена от опитни лингвисти с цел да подпомогне анализът и класификацията на различните разновидности на езика. Тя помага на хората да погледнат стари езикови спорове от друга перспектива. Използването на новообразувани немски думи вместо политически натоварените понятия „език“ и „диалект“ има това предимство, че те от една страна имат уточнена дефиниция, а от друга (все още) не са натоварени с политическа, културна или емоционална конотация.

Аусбау-езикът (аусбаушпрахе, Ausbausprache) е език, който има кодифицирано произношение и граматика и относително богат и ясен речник. Виждаме, че понятието аусбаушпрахе се припокрива до голяма степен с понятието книжовен, литературен език. Две разновидности на езика, при които е налице взаимно разбиране, все пак могат да се разглеждат като два различни езика, ако всеки от тях е аусбау според тази дефиниция. Примери ни дават сръбският и хърватският език, също както ибългарският и македонският език. Това, дали езикът е национален език или не, не е важно — каталонският език не е национален, но е аусбау-език.
Абщанд-езикът (абщандшпрахе, Abstandsprache) е езикова разновидност, която дотолкова се различава от всеки друг език, че не може да се разглежда като диалект на някой друг език. Няма значение дали тази езикова разновидност е формирала собствен аусбау-език или не (т.е. дали има своя книжовна форма). Според тази дефиниция не можем да говорим за отделни български и македонски абщанд-езици и съответно българската диалектология изучава и славянските диалекти на територията на Република Македония.
Дах-езикът (дахшпрахе, Dachsprache) е разновидност на езика, която служи като стандартен език за различни диалекти, най-често свързани в диалектен континуум. Възможно е тези диалекти да са толкова различни помежду си, че да не е налицевзаимна разбираемост. Например стандартният немски език служи като дах-език за немските диалекти в Швейцария, макар последните са доста различни от него. Българският аусбау-език не служи като дах-език за диалектите на територията наРепублика Македония, такъв дах-език е македонският аусбау-език. Българските диалекти в Гърция нямат дах-език.

Други значения на думата „диалект“ 

В англоезичната диалектология е възприета терминология, която се различава значително от терминологията в повечето европейски страни. Тук всяка кодифицирана разновидност на езика, т.е. разновидност на книжовния език, също се приема за диалект. Такъв диалект се нарича стандартен диалектстандартизиран диалект или стандартен език (standard dialect, standartized dialect, standard language). Така например британският, американският и индийският английски език се наричат стандартни диалекти на английския език, а не форми на книжовния английски език.

Антропологичното езикознание дефинира диалекта като разновидност на езика, използвана в дадена общност. Тук разликата между диалект и език е като разликата между конкретно и абстрактно или между частно и общо. В този смисъл никой не говори на „език“, а всеки говори на диалект от даден език. Онези, които определят даден диалект като книжовен език, изразяват по този начин социална характеристика, отношение към съответния диалект.
В историческото езикознание всяка разновидност на езика е диалект на разновидността, от която е произлязла. Така например българският език е диалект на съществувалия някога южнославянски език, той пък от своя страна е диалект на още по-отдавна съществувалия славянски език, последния на балтославянския език и т.н. Всички романски езици (италианскииспански,френскирумънски и др.) са диалекти на латинския език. Тази парадигма не е безпроблемна — тук не се отчита начинът, по който са се развивали езиците. Така например от гледна точка на произхода (от който се интересува историческото езикознание)испанския и италианския език са по-близки до френския език, отколкото по между си. Същевременно обаче испанският и италианският език са се променяли по-бавно от френския език (и съответно са останали по-близки до латинския език), в следствие на което днес испанският и италианският си приличат повече, отколкото испанският и френският или италианският и френският.