Езикът на Софроний Врачански

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ КАТО СТРОИТЕЛ НА КНИЖОВНИЯ НИ ЕЗИК


§ 1. Книжовноезиковата ни традиция до Софроний и Софрониевият език
През тринадесетвековното съществуване на българската държава по сила­та на изключително превратна историческа съдба българският народ, достигал политически и културни извисявания, каквито малко народи в света познават, но и преживявал трагични крушения от съдбовен характер, си е служил с книжовен език, който има своя единадесетвековна история. И тя е не по-малко сложна и трагична от историята на българската държава.
Ако живата устна българска реч през всичкото това време реално съще­ству­ва чрез многобройните си диалектни форми, то книжовният ни език исто­ри­чески се представя в няколко хронологически облика – старобългарски, среднобългарски и новобългарски.



§ 1 а. Съдбата на старобългарската книжовноезикова традиция
Старобългарският книжовен език, създаден в средата на ІХ върху източ­нобългарска говорна основа от великите първокнижници Кирил и Мето­дий и от техните ученици и последователи Климент Охридски, Константин Преславски, Иоан Екзарх и ред други, не остава само език на българската книжнина и държава. Твърде скоро той се възприема и налага като книжовен език на цяла една нова европейска цивилизация – славянската. С него започват да си служат за културни нужди и други славянски (и неславянски) народи на изток, юг и запад. Именно този факт кара някои чуждестранни езиковеди да наричат този език старославянски, староцърковнославянски, книжовнославян­ски или другояче[1]. Към ХІІ-ХІV век книжвната форма на българския език в Европа реално функционира освен в своя автентичен старобългарски вид и в няколко други, предимно фонетични, редакции сред използващите го други народи – руси, сърби, хървати, моравци, румъни.
Падането на България под турско владичество в края на ХІV в. има трагични последици не само за държавния, политическия, икономическия и социален живот на българския народ, но и за неговото културно развитие и книжовен език. Разрушени са забележителни книжовни центрове, унищожени са неоценими паметници на книжовността, избити или прокудени са най-видните представители на българската интелигенция. Всичко това има съдбов­ни последици и за книжовния език. Той не само насилствено прекъсва своето естествено развитие на българска почва, но и постепенно пресеква, потъва в забрава.
От ХV век насетне грамотните среди у нас не са вече в състояние да си сружат нормално със същинския старобългарски книжовен език. За книжовни нужди постепенно се налагат развилите се извън българските земи негови редакции – най-вече руската и сръбската, известни като черовнославянски език.
Черковнославянската книжнина обаче била трудно понятна за народа, тъй като неговата реч през изтеклите столетия преживява съществени изменения в естествения си развой. Граматичната му система например в резултат на продължително развитие престанала да бъде синтетична, падежните отношения вече се изразявали с предлози. Този развой се характеризира като преход от синтетизъм към аналитизъм. Аналитизмът засегнал и другите равнища на езика.

§ 1 б. Книжовноезикова практика на дамаскинарите
Все по-остро започва да се чувства необходимост от литература на дос­тъпен народен език написана. Това подтиква родолюбиви книжовници – грама­тици, монаси, попове – да последват примера на гръцкия монах Дамаскин Сту­дит, който в условията на подобна езикова ситуация при гърците съставил на народен гръцки език специален сборник с поучителни нравствено-религиозни четива, наречен “Съкровище”[2].
От края на ХVІ в. този сборник започнал да получава все по-широко разпространение и у нас – отначало в черковнославянски преводи, а по-късно в преводи на новобългарски народен език. Първите му преводи се появяват в западнобългарските области на черковнославянски книжовен език (от сръбска редакция), в който има известни отклонения по посока на говоримия народен език[3], но това е само едно преходно начало. През ХVІІ в. се правят нови преводи на ранните дамаскини вече изцяло предадени на народен език[4]. Така че през ХVІІ и ХVІІІ в. у нас вече са се очертали два книжовни потока – черковнославянски и дамаскински. “Где могуть – пита се нашият дамаскинар Йосиф Брадати - прости людие да разумеютъ псалтирское тълкование и канонское четание? Мирски цръкви друго правило требуе да имат, книги по№чителни по прости язикъ да се разбират и простии людие безкнижни да разумеютъ”[5].
Езикът на новобългарските дамаскини може да се разглежда като сти­хийно зародил се през феодализма опит за създаване на нов книжовен българ­ски език върху основата на говоримата народна реч. При тогавашните условия, когато процесите на национално самоосъзнаване и изграждане социално-иконо­мически и политически все още не са подготвени, не са назрели, когато елемен­тар­ната форма на грамотност се е осъществявала в килийното църковно учили­ще на черковнославянски, когато културният процес почти не се извисявал над преписваческата, преводаческата и компилативната дейност, езикът на дамас­кинте с неговата диалектна пъстрота е имал ограничено социално предназначе­ние. Не е могъл да се развива по посока на общонародност, многофункционал­ност и единство.
Достатъчно е обаче да назреят условията за национално пробуждане от средата на ХVІІІ век насетне, за да се превърне той в едно от началата на исторически необходимия единен национален книжовен език.

§ 1 в. Книжовноезикова практика на Паисий Хилендарски
Паисиевата “История славеноболгарская”, която ознаменува първо­родния вик на българската нация, не остава встрани от дамаскинската езикова традиция, но и не я следва ммного отблизо. Затова нейният език стъписва съв­ре­менния читател със силно застъпената черковнославянска норма. Оттук и противоречивите оценки за характера на нейния език[6].
В действителност Паисий може да се смята за продължител на дамас­кинската езикова традиция, но в същото време по своеобразен начин той е и неин отрицател. Продължава я, доколкото и той пише за простите “ораче и копаче”, но пише за тях история на славното им минало като народ, който пръв от всички славяни създава своя държава, писменост и книжовна култура. Противостои й, доколкото преследваната висока цел изисква за езика на “Историята” общонародна, многофункционална книжовна форма на българския език, която, бидейки понятна на обикновения читател и слушател, в същото време да извисява народностното му чувство с магията на своите форми, които носят следите на онова минало, когато българите са били велики.
За Паисий следователно езикът е не само достъпно словесно изражение на историята, но и неин носител. Ето защо той не може да използва нито добре познатата му стара книжовна форма – черковнославянската, като непонятна за българите, нито простонародната – дамаскинарската, като лишена от беле­зите на историчността, книжовната обработеност и единството.
При тези условия Паисии пристъпва към създаване на нова книжовна форма на българския език, която, съчетавайки езиково минало и настояще, да отговаря на изискванията, които времето му поставя. Това той постига като съединява в една текстова тъкан[7] “болгарски прости речи” в тяхната дамаскинска книжовна форма със “словенски”, т.е. с черковнославянски. Затова езикът на “История славяноболгарская” носи определено новобългарско съдържание и дух, облечени в архаизирани по черковнославянски образец форми. Изкустве­ността на тези форми съзнават още Паисиевите съвременници, затова немалко преписи на историята свидетелстват за опити да си приведе езиковата й форма в съответствие с новобългарското съдържание и дух.

§ 1 г. Софрониевата книжовноезикова практика
Започнатото от Паисий езикостроително дело особено плодотворно бива продължено от Софроний Врачански. Като тръгва от дамаскинарската езикова традиция, той развива по-нататък в демократичен дух заложените в Паисиевия език принципи на езиково строителство. Езикът на неговите съчинения е от изключително важно значение за началното изграждане на новобългарския книжовен език.
1. Личността и делото на Софроний Врачански многократно са привли­чали вниманието на българската и чуждестранната наука. Търсени са измере­нията на приноса му в социалните и духовните процеси през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ в.[8], изследвани са отделни негови съчинения от литературно-историческа и езикова гледна точка[9], но все още в езиковата ни история цялостно и пълно ролята на Софроний Врачански в градивните книжовноезикови процеси на епохата не е разкрита. Тази задача докрай може да бъде решена едва след като бъдат проучени езиково всички негови съчине­ния – преводни и оригинални.
Като книжовник Софроний Врачански се формира в родното си селище Котел, населено с предприемчиво и будно население. Котелчани били не само големи патриоти с горд нрав и свободолюбив дух, но се отличавали и с по-издигнати духовни интереси. Тук цели столетия не е прекъсвала книжовната дейност – преписват се и се подвързват множество книги. По приписки в стари ръкописи, като се започне от ХVІ в. насетне, до нас са достигнали имената на книжовници като поп Дехо, Драгота Граматик, поп Люцкан, Тодор Люцкан, Добри поп Георгиев, поп Милко, поп Тодор, поп Велико, Димо Грешният и др.
С името на поп Милко от ХVІІІ в. се свързва началото на Котленската кни­жовна школа, която обхваща и съседните селища Жеравна, Тича, Градец. Тя се характеризира със свои калиграфски навици в написанието и оформянето на ръкописа, с определени предпочитания в орнаметировката и т.н. Тук се препис­ват и подвързват часослови, евангелия, требници, минеи, сборници със смесено съдържание, дамаскини, исторически съчинения[10]. Никак не е случаен фактът, че именно Котел дава на Българското възраждане едни от най-големите му личности като Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Стефан и Анастас Бого­риди, Г. С. Раковски, Неофит Хилендарски, д-р П. Берон, А. Кипиловски, Гав­рил Кръстевич, Ст. Изворски, д-р Васил Берон и др.[11]. Едни от тях оглавяват борбите за църковна независимост и за национално самоопределение, други отдават силите си за духовното и културно издигане и развитие на нацията, но и едните, и другите играят важна роля в строителството на националния книжо­вен език.
От богатата книжовна дейност на Софроний Врачански до нас са достиг­нали едва петнайсетнина съчинения – преписи или преводи от черковнославян­ски и гръцки. Само “Житие и страдания грешнаго Софрония” има напълно ори­ги­нален характер.
2. Езиковите особености на тези съчинения дават основание да се разгра­ничат три периода в книжовноезиковата дейност на Софроний – котленски, врачанско-видински и букурещки.
2.1. Котленският период се представя от ранните съчинения на Софроний Врачански: Препис на Паисиевата история от 1765 г., Котленски дамаскин от 1765 г., Първи, Втори, Трети часословец от 1768 г. и по-късно, Жеравненски сборник, Втори препис на Паисиевата стория от 1781 г., Архиерейски служебник от 1794 г.
През това време основно се изграждат възгледите на Софроний (тогава все още под светското си име Стойко Владиславов или Стойко йерей) за книжов­ния език. Преписваческата му работа го среща още в самото начало с двете книжовни форми на българския език по това време – черковнославянската и простонародната дамаскинарска. За езиковото му изграждане от решаващо значение се оказват преписите на новобългарски дамаскини и смесени сбор­ници, възникнали в централната балканска област. Те са написани на език, който представя най-същностните черти на диалектите от тая част на българс­ките земи, без обаче да се покрива изцяло с който и да е от тях[12]. Именно като преписвач той е имал възможност многократно да се убеждава, че популяр­ността на дамаскинските сборници сред народа се дължи преди всичко на достъпния им жив народен език.
В началото на 80-те години на ХVІІІ век Стойко Владиславов вече е усвоил книжовна форма на българския език, която се основава на говоримата народна реч в централната балканска област, включваща и родния му говор. Макар в нея да се съдържат чертите на котленския диалект, тя не се покрива изцяло с него – не споделя например типичния котленски изговор на меки [т’], [д’] като [к’], [г’][13], не съвпада обаче напълно и с езика Котленския дамаскин – различия има например в областта на фонетичните и морфологичните явления.
За чертите на Софрониевия книжовен език през този период съдим по Втория препис на Паисиевата история от 1781 г., който по същество е цялостна езикова преработка в духа на онези рабирания за книжовния език, които Софроний е имал по това време[14].
2.2. Врачанско-видинският период обхваща времето от 1794 г. до 1803 г., когато Софроний поема Врачанската епархия. От това време са завършените през 1802 г. два обемисти сборника, известни като Първи видински сборник и Втори видински сборник. В езика на повестените в тях съчинения се наблю­дават някои нови явления, които говорят за настъпило развитие във възгледите на Софроний за основата на книжовния език и за облика на някои важни морфологични норми.
До този момент житейските пътища са водили Стойко Владиславов в из­точно­българските области – в “Житието” му се споменават Шумен, Търново, Осман пазар (Омуртаг), Карнобат, Сливен, Ямбол, Анхиало, Арбанаси и др. Сега последвало продължително пребиваване в Северо-Западна България. То му позволило да опознае и западния тип български говори. Ратувайки за общо­народен книжовен език, той стига до разбирането, че в неговата основа трябва да залегнат повече диалекти, че трябва да се опира на по-широко представена народностна база. Ето защо през този период в езика му навлизат особености и черти от западните диалекти, които той целенасочено прокарва. По такъв начин на практика Софроний става най-ранният изразител на разби­рането за полиди­алектна основа на новия книжовен език, застъпвано по-късно и от други видни негови строители.
2.3. През букурещкия период, когато е лишен от възможност с живо слово да служи на народа си, Софроний създава нова поредица съчинения: Неделно поучение и катехизис на православната вяра (1803-1805 г.), Изповедание на православната вяра (Книга за трите религии – християнство, юдейство и мохамеданство) от 1805 г., Житие и Страдания грешнаго Софрония (1805 г.), Кириакодромион (Неделник) – едниствената му печатна книга (1806 г.) и Гражданское позорище (1809 г.).
Съчиненията от този период са много важни за историята на българската литература и на книжовния ни език – от това време е единственото му изцяло оригинално художествено произведение и единствената отпечатана книга. В езика му през този период се наблюдава ново развитие – проличава определена тенденция към книжовна обработеност със средствата и възможностите на старата книжовна норма – черковнославянската.
Ако езикът на “Неделника” е цялостно проучен в монографичното изслед­ване на К. Ничева[15], то останалите Софрониеви съчинения езиково са слабо или частично изучени[16]. Върху много от тях липсват каквито и да са проучвания, например за съчиненията от “Втори видински сборник”[17], “Изповедание на православната вяра”, “Гражданское позорище” и др.
Като се има предвид това състояние на изследванията върху езика на Соф­ро­ниевите съчинения, тук вниманието е насочено към езика на две от тях – преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори виднски сбор­ник” и автобиографичната повест “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Тъй като и двете съчинения остават в ръкопис и дълго време са неизвестни на широкия кръг читатели, те имат значение за езиковата ни история не с упраж­нено влияние върху градивните процеси при формирането на новобългарския книжовен език, а с това, че са автентичен документ, живо свидетелство за раз­ви­тието на езиковите възгледи у Софроний, за състоянието и особеностите на неговия език и стил, за насоките, в които върви строителството на книжов­ния ни език в самото начало на ХІХ век и за творчески принос на Софроний в опре­делянето на тези насоки.
“Втори видински сборник” се състои от 439 листа, на които са поместени пет самостоятелни съчинения: 1. Кратки разкази и поучениия; 2. Митология Синтипа Философа; 3. Езопови басни; 4. Философски поучения или нравоучи­телни разкази; 5. Слово на правление новаго архиерея.
Повестта “Митология Синтипа Философа” е поместена от л. 10 до л. 69 и заема общо 119 страници от сборника. Това е първият новобългарски превод на популярната в много източни литератури повест за персийския цар Кир, за сина му и за неговия учител Синбад, позната на персийската литература като “Син­дибаднаме”, на арабската – като “Седем везири”, на византийската – като “Син­ти­па Философ”, а на славянските литератури - под наименованието “Ми­то­логия на Синтипа Философ”. У Софроний тя само в началото е озагла­вена по тоя начин, върху страниците стои заглавието “Баснословие Синтипа Филосо­фа”.
Долавяйки нуждата от достъпно за простия читател увлекателно четиво, Софроний Врачански превежда занимателната повест от нейния гръцки вариант “к разуме‘ни·ю бо‘лгарскому про‘стому наро‘ду на внэ‘шному по‘лзу прочитаю‘щим ю” 10, като я поднася на на читателя преведена на говоримия народен език, макар този език да е все още книжовно неустроен и беден “§ на‘сь препи‘сана и преве‘дена § гре‘ческаго простра‘ннаго яз¥‘ка на бо‘лгарск·и‡ кра‘тк¶и‡ и про‘ст¥и‡ яз¥‘кь”10.
Второто съчинение, повестта “Житие и страдания грешнаго Софрония”, е писано по всяка вероятност в Букурещ през 1803-1804 г. Подвързано е в сбор­ника “Изповедание на православната вяра” (1805) и заема 10 листа от л. 353 до л. 362а, общо 20 страници.
В езиково и стилистично отношение “Житието” на Софроний е изключи­тел­но ценно съчинение поради факта, че е изцяло оригинална Софрониева твор­ба. Ако върху езика и стила на “Митологията” в някаква степен все пак езикът и стилът на оригинала са могли да влияят, то тук в най-чист вид се проявява характерът и обликът на Софрониевият език. Друго важно съобра­жение е, че тези две съчи­нения свидетелстват за състоянието на Софрониевия език в два различни периода от книжовната му дейност – врачанско-видинският и буку­рещкият.
Всичко това определя и задачата на изследването – да се проучи езикът на Софроний в тези две съчинения откъм фонетико-графични, морфологични и синтактични особености с оглед на книжовните езикостроителни процеси в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., като по настъпилите изменения в езика им се съди за промените в разбиранията на Софроний за характера, облика и системата на книжовния език, който е в началния стадий на своето изграждане.




ПЪРВА ГЛАВА

ФОНЕТИКО-ГРАФИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

§ 2. Софроний като преписвач
Правописно-графичните и преписваческите навици на Софроний Врачан­ски свидетелстват за принадлежността му към Котленската книжов­но­препис­ваческа школа. От тази школа излиза, тук се подготвя и израства като книжовник поп Стойко Владиславов, по-късният Софроний Врачански., който става нейният най-ярък и най-талантлив представител. Неговата книжов­на дейност прави котленското книжовно огнище културно средище с наци­онално значение.
По всяка вероятност Софроний се учи при поп Милко Котленски отначало в махленското килийно училище, а по-късно целенасочено и системно усвоява калиграфия, преписвачески, илюстраторски и подвързвачески умения. Кога е станало това?
От “Житието” знаем, че след ранната му женитба, когато върху юношес­ките му плещи легнали тежките дългове на чичо му, Стойко опитал да прех­ранва семейството си със занаятчийска работа, но не му потръгнало. Навярно още в тези години той е препечелвал по някой и друг грош при стария си учител поп Милко, помагайки му в преписването и подвързването на ръкописи, поръчани от богати котелчани. Така усвоил и усъвършенствал преписваческото и подвързваческото изкуство, в което показал забележителни способности.
Задържането му в Котел и помощта на селските първенци при ръкопо­лагането на Стойко за свещеник в много млада възраст трябва да се раз­глеждат като признание на тези му способности, които той още повече изявил по време на свещени­чеството си. Затова на него имено през 1765 г. било възложено преписването на Паисиевата история и на дамаскина, известен като Котленски. По това време поп Стойко очевидно вече имал славата на опитен преписвач. Това се вижда и от майсторското изпълнение на ръкописите, показващо умела и опитна ръка в преписването, украсата и подвързването.
Софрониевият почерк се отличава с особена плавност и своеобразно изя­щество, с подчертан стремеж към хармонично съчетаване на удебелени и изтънени линии, които правят писмото му не само красиво по форма и четливо, но доставят и определена естетическа наслада при четене. Буквите са дребни, полууставни, с височина около 2 мм, писани без свързвания една с друга, което изисква отмерени, фини движения на много опитна ръка. Ръкописите му са оформени с много вкус, с умело съчетаване на плетеници, орнаменти, червени заглавни букви, думи, подзаглавия, а понякога и с миниатюри. Подвързвани са в старателно оформени кожени подвързии.

§ 3. Графични и правописни особености на Софрониевия езиков модел
В “Митологията” и в “Житието”[18] Софроний си служи с традиционната за дамаскините азбука от черковнославянски едноеров тип, в която се наброяват до 43 букви. Тя включва следния буквен състав: а, б, в, г, д, е, ж, з, s, и, ¥, ·, v, и‡, к, л, м, н, о, w, п, р, с, т, », №, у, ф, х, ц, ч, ш, щ, ь, ю, ­, э, я, џ, ѕ, ї, §.
1. Кои са най-типичните графико-фонетични характеристики на тази букве­на система?
а) На първо място трябва да се посочи нейният традиционен характер – отразява особеностите на черковнославянската писмена реч, в която едни от старобългарските букви (©, «) са изоставени поради отсъствие на означаваните от тях звукове, други (э, ­) са запазени с изменена звукова стойност, трети у Софроний, по примера на дамаскинарската практика, са възприети като озна­чители на един и същи звук (Ґ), или с едни и същи букви се предават различни звукове (а, ­, ь).
б) На второ място като важна особеност е липсата на единен способ за означаване на типичния новобългарски звук [ъ].
2. Конкретизирани, тези характеристики могат да се представят в някол­ко основни случая.
2.1. По черковнославянски образец за предаване на звук [и] в различни позиции (и според произхода на думата) Софроний си служи с буквите и, ¥, ·, v, като трябва да се отбележи че, в черковнославянски ¥ означава отделен звук [¥]. Тези графични решения той възприема от утвърдилата се до него в българ­ските земи средновековна графична практика, характерна и за езика на дамас­кините, и за сборниците от смесен тип.
При използването на всяка една от тези букви Софроний се води (или поне се стреми да се ръководи) от черковнославянските правописни норми.
а) Буква · например пише в следните случаи:
- пред гласни: М – пр·и‘де 19а, предоᶑешь 59, же‘нск·а 40; Ж – п·ан¥ 361, лад·а‘ 361, ·у‘н·а 358а и др.;
- пред и‡: М – да покр·и‡ 68, друг·и‡ 47, царск·и‡ 47, да п·­ть 51а; Ж – н·и‡ 358а, №б·и‡ца 356а, друг·и‡ 359 и т.н.;
- пред съгласни в думи от чужд произход: М – Сvнт¶‘па 50а, 춑мове 61, аџ·ди‘са 359а; Ж – арх·д·а‘конь 358, Сераф¶‘мь 358, ⶑно 360, Ісу‘фь 360 и др.
Изключенията от тези правила са редки, напр. ᶑль Ж-357 от глагола ᶑ­ за да се разграничи от омонимичната причастна форма на спомагателния глагол е‘смь – би‘ль Ж-353.
В някои случаи буквата има звукова стойност [й]: Ж – Кра·w‘ву 362, ба·ра‘ма 355а, Стw‘·ко 353 и др.
б) Буква v се използва в думи от гръцки произход: М – Кv‘ро 10а, v‘дрань ‘хидра’ 37а, мvр·зма‘ 56а; Ж - vконо‘му 354, епvст·м¶‘а ‘наука’ 362а, кvр ‘господин’ 358 и др. В определени случаи тя предава и съгласен [в], вж. при 2.6.
в) Буква ¥ Софроний обикновено пише на нейното етимологично място в корена на думите или в тежните окончания: М – да №б¥‘и‡ с¥‘на своегw‘ 50а, гре‘бен¥те 53а, р¥‘бата 36; Ж – с¥‘нь 353, м¥‘сл­хь 358, в¥со‘ка 359а, м¥ 362а и т.н. Но тази практика не всякога е последователна, напр. Ж – нам¥‘слихь 359 и нами‘­слихь 359а; да з¥му‘ва 359а и зиму‘ваше 355, особено в окончанията за мн. ч. упот­ре­бата на и или ¥ не се определя от някакви функционални закономер­ности, напр. Ж – когда‘ да соберу‘ть то‘лкова пари‘ 355 и и‘скаха си пар¥‘те 355, и‘маше до два‘дес­U и п­‘ть турц¥, хриTЎт¥а‘н¥, ци‘гани 356 и т.н.
2.2. Двойно обозначение има и звук [у], който по черковнославянски образец в зависимост от позицията се пише двояко:
- в начало на думите с №: М - №зе’ 68, №да’ри 40, №че‘н·ето 13а; Ж - №‘лиц¥ 354, №мь 360а, №‘жась 357а и др.;
- вътре в думите и в краесловие с у: М – су’днику 68, да му ду‘ма 14, безу‘мень и лу‘дь 44а; Ж - №сумне‘н·е 357, султа‘ну 356а, Русчу‘кь 359.
Примери от рода на уда­’ Ж-359а, успоредно с №да­’ Ж-353а са редки.
2.3. По традиционен начин Софроний практикува писменото отбе­ляз­ване още и на звук [о] с буква о и с гръцката омега w, но тук се наблюдава по-голяма волност при употребата на едната или другата буква.
Най-обичайната позиция, в която се среща буква w, е начало на думата: М – wре‘мь 45, wста‘нишь 65а, wбэ‘дное 35а, но и о‘дра 46а, острота’ 55а, очи‘те 30; Ж – wбэ‘дь 358а, wгра‘да 360а, wвце‘ти 356, също и о‘г±нь 357а, ока‘ 358а, о‘вц¥ 355а, о‘смь 359 и w‘смь 359а и др. Най-редовно с начална омега се изписва предлог § и думите с представка §-: Ж - §где’ 357, §срэ‘ща 361, §хо‘ждаме 358 и т.н.
В краесловна позиция w се пише последователно като родително или ро­ди­телно-винително окончание при имената и местоименията: Ж – прати‘ сЃна моегw‘ саTЎ едногw‘ члЃвка 355а; ма‘теR е„гw‘ 356а и др. Непоследователно w се използва и в други случаи успоредно с о: мно‘го пари‘ 361а и мно‘гw 356а, бо‘рзо 360 и бо‘рзw 354.
Вътре в думите w се пише в съчетание с друг гласен или с [й], но това е в отделни случаи, като напр. Ж – ЊеwDс·а 358, Стw·ку 357а.
2.4. На черковнославянската традиционна писмена норма основно се под­чи­нява и употребата на букви я, ­, э.
а) Буква я Софроний пише в началото на думата за предаване на йотувана гласна [а]: М – я‘ст·е 21, яде‘ше 21, яждь 41; Ж – яви‘ с­ 353, Я‘мболь 355, ясакч¶‘и 358а.
б) Буква ­, имаща в черковнославянски звукова стойност [’а, йа], заме­нена по-късно в гражданската азбука с буква я, се използва от Софроний за няколко звукови означения:
- първо, с черковнославянската си звукова стойност [йа] тя е след гласни - в средословие или в краесловие (напр. М- та‘­ sла‘­ ба‘ба 35, ш¶‘­ 27а; Ж - ба­‘н·е 355, бо­зли‘в¥ 354а, безу‘мна­ лу‘дость мо­‘ 355) и [’а] след съгласни в средословие (напр. М – вс­‘ко­ 18а, н­‘кого 18а, б­хь 50; Ж – пл­‘ва 360, wскорб­‘ва 356а).
- второ, писана по черковнославянски образец буква ­ се използва и като означител на гласен [е], новобългарският рефлекс на стб. ­, напр. Ж – като м­ №кор­‘ваха на вс­‘к·и‡ день, и като ме преда‘доша 356, пе‘рвое и‘м­ мое‘ 353 и ала то име 358а, петдес­U и п­ть 362а. Явно е, че за Софроний в случаи като нези зад фор­мите с буква ­ - м­, т­, с­, им­, п­ть и т.н. – стои новобългарският е-изговор, но по силата на черковнославянския си писмен навик той пише с ­. Често обаче изговорът надделява и тогава изписването е с е.
- трето, в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време при глаголите от ІІ и І спрежение и в членуваните форми за м. р. с буква ­ се предава новобългарският гласен [ъ] във вид [’ъ] или [йъ]: М – да рабо‘т­ 17а, да ­ ви‘д­ 36а, да №б¶‘­U 27а, гпЎTда‘р­U му 22а, же‘нск·­ кабаха‘ть 64а; Ж – исплат­‘ 353а, да №год­‘ 354а, да №б¶‘­ть 353, бо‘р­U с­ 353, ко‘н­ 357, юла‘р­ 357, не‘гов¥­ долгь 353а, славе‘нск·­ яз¥‘кь 353 и др.
в) Буква э Софроний се стреми да я пише на етимологичното й място, въпреки че не винаги е последователен: М – дэ‘те 67а, побэ‘гна 64а, дрэво‘то 39, но също и гол­‘ма 13; Ж – хлэбь 360, снэгь 358, мэ‘сто 355, но тэхь и т­a 353. Явно е, че за Софроний тази буква има две звукови стойности [’а] и [е], за това свидетелстват форми като: Ж – вэнча‘­ 357а и венча‘­ 357, цэлу‘на 359 и целу‘на 357, ви‘дэха 353а и ви‘д­ха 358, бэхь 354 и б­a 357.
2.4. Пази се и традиционното отбелязване на звук [з] с букви з и s. С s Соф­ро­ний пише думи като: М – sлоче‘стница 54а, sл¥и‡ 16а, s춑а 51а; Ж – sэлw‘ ‘много’ 358а, sле 362, sе‘л·е 360а.
2.5. Поради липса на самостоен буквен означител на новобългарския гласен [ъ], Софроний предава гласен [ъ] по различни начини.
Освен с буква ­, той се представя и с букви а и ь: М – хла‘знаха са 24, изла‘га 24, мо‘макь 29а, гнэваU му 48, льжаU т­ 25, гьрне 25а, жьнать 39а; Ж – распа‘ди 362, разва‘рна са 361, стрь‘мна 359а, wбь‘рна 357 и др.
По този начин буква а реално има две звукови стойности [а] и [ъ], а буква ь, чиято основна функция е да бележи край на дума, завършваща на съгласен (Ж – снэгь 359а, видэхь 359, болесть 355 и т.н.), поема в отделни случаи и роля­та на същинска буква със звукова стойност [ъ].
2.6. По силата на възприетия в черковнославянски принцип за предаване на думи от гръцки произход Софроний запазва в писмената им форма специ­фич­ните буквени означители пси, кси, тета – ѕ, ї, ј, а в “Житието” му се сре­ща и гръцката буква v за звук [в], напр. М: м·јоло‘г·а 10, кала‘ја ‘кошница’, испе­де‘ѕа 11 (но и испеде‘пцашь 11, педе‘пѕа 12), w‘реїиЎT ‘апетит’ 41; Ж – Досије‘и‡ 362а, Матје‘и‡ 358, ѕалт¥‘рь 358, І‘ѕvланти 362а (но също и в думи като ѕу‘ваха ме 356а, ли‘ѕа ми 359), пра‘їани ‘научени, възпитани’ 360а, а‘vгусть 359а, Па‘vла 357 и др.
2.7. По примера на дамаскинската писмена традиция за предаване на съгласен [џ] Софроний редовно използва буква џ. Всички нейни употреби са в думи от турски произход: М – аџ·ди‘са го ‘пожали го’ 28, хамамџ¶‘а ‘баняджия’ 28, џела‘тина ‘палача’ 48; Ж – чорбаџи‘ 356а, џеле‘п¥ 353, тепеџи‘ку ‘приклад’ 357 и др.
3. Когато се говори за графично-правописните особености на Софрони­евия език, трябва да се отбележат и някои други характерни за тогавашната писмена практика явления, като:
а) писане на различни видове ударения, които са лишени от функци­онално значение: М - и„ и„спи‘са та‘мо вс­‘ гла‘вна­ прему‘дрость, и„ ра‘зумь и„ вэ‘ден·е, и„ №„че‘н·е 68; Ж – и пр·и‘дохь на еп¶TЎк﶑а мо­‘, ала‘ и та‘­ не е‘ подо‘лу § затво‘рка 358а;
б) широко използване на обичайни за тогава съкращения на думи или изнасяния на букви над реда: М - да са мо‘лишь бЃгу саЎT гол­‘ма любоB и саЎT разгоре‘но срЎDце 39а; Ж – мцЎTа 361, едиN коO 361 и др. под.;
в) слято писане на енклитики и проклитики от рода на: Ж – ала‘ неможи‘ха да му‘ сто‘р­U ни‘що 359; и помо‘ли с­ матеR егw‘ да м­ хари‘жи мене‘ не‘и 356а и др. под.
4. В правописа си Софроний се стреми да се придържа в повечето случаи да следва традиционния морфологичен принцип при изписването на думите, напр.: М – безсра‘мно 33, разс¥‘пва 19а, извэ‘стно 18; Ж – изско‘чи 355, изсо‘хнаха 357а, разкь‘са 357 и т.н. В същото време обаче могат да се посочат и не малко примери, когато асимилационните промени при представките из-, раз-, с- в изговора се предават и писмено, напр. Ж – испи‘тват 353а, испиa 357а, раскопа‘ша 359а, распа‘ди 362, с­ згрэ‘­a и др.

§ 4. Фонетични черти на Софрониевия езиков модел
От фонетична гледна точка в езика на Софроний се наблюдават явления, които са характерни за този ранен период на книжовния ни език. Много от тях свидетелстват колко мъчително се преодолява съществуващата традиция и как живите изговорни образци се преобразуват под влияние на черковно­славян­ските правописно-фонетични норми.

§ 4 а. Фонетични особености при гласните
Едни от фонетичните особености при гласните в Софрониевия език са свързани с рефлексите на старобългарските гласни в техния исторически развой, други са отражение на промените им в живата реч по силата на учле­ни­телните закономерности.
1. Рефлекси на стб. ©, ъ, ь. Думите с тези старобългарски гласни са пред­­ста­­вени предимно с техните черковнославянски застъпници [у, о, е].
а) С [у] рефлекс на мястото на стб. ©: М – му‘дрь 33а, му‘жески 61, зу‘бите 64; Ж – му‘жа 357а, су‘дь 361а, пу‘ть 357а, ру‘ка 361а, мучи‘тел¥ 355а и др.
В новобългарския им фонетичен вид със застъпник [ъ] са малък брой думи, в които гласният се отбелязва с букви ь, а, напр.: Ж – вь‘же 357, §кь‘са с­ 358, распа‘ди 362, сади‘н¥ 360 и др.
В окончанията за сегашно време 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. при глаголи от І и ІІ спрежение обаче с малки изключения се наблюдава обратната картина – използват се ъ-окончания, писани във вид -а, -­ /-ать, -­ть, напр.: М – да на‘и‡да 26, да ти ска‘жа 49, ис﶑­ 60, лю‘б­ 46а, да ку‘п­ 26, жь‘нать 39а, чу‘­ть 65; Ж – да по‘ида 353, да исплат­‘ 353а, да разуме‘­ 354, слу‘жа 356, да м­ wже‘н­U 353а. Тук форми с окончания -у / -уть са много по-редки.
б) С [о] застъпник на мястото на стб. ъ: М – вонь 23, сомва 28а, совэ‘т¥ 26, №крова‘вень 15; Ж – долгь 353а, дождь 361, скорбь 362а, мо‘лва 360а, хо‘лми 359а.
Почти винаги представките въ-, въз-, съ- са в черковнославянския им фоне­тичен вид като во-, воз-, со-: Ж – возда‘де ми 354а, воста‘нахь 356а, возлю‘биль 356а, соберу‘ть 355, собл­каU 358а.
Макар и по-рядко Софроний си служи и с форми, в които се предава ново­българския им изговор, напр. М – ль‘жи 34, гь‘рне 25а, жь‘нать 39а, ка‘рпицата 25а; Ж – дь‘ска 362а, кь‘сно 360, пи‘сакь 360а, поть‘на 361а, лажи‘ца 359а и др.
Новобългарският ъ-изговор последователно се предава в членуваните форми на имената и местоименията (когато те са по източнобългарския модел) – примери бяха посочени при графическите особености.
в) С [e] на мястото на стб. ь: М – персть 26, смерть 20, сле‘з¥ 31а, ве‘рза 31а; Ж – держаa 357, замерзнуль 358, верба‘ 357, те‘мна 359а и др.
С новобългарската им фонетична форма са малко думи, напр. в Ж – вьзва‘рниN 358а, стрь‘мна 359а, wбь‘рна 357, разва‘рна са 361.
Във връзка с фонетичната форма на думите с гласен [ъ] трябва да се засегне и въпросът за изговора и представянето на думи и форми с краесловна група от шумов и сонорен съгласен, които в новобългарски се изговарят с вметнат гласен [ъ]. Макар изговорът в живата реч на Софроний без съмнение такива думи и форми да са били с вметнат гласен [ъ] (за това свидетелствуват форми като Ж – ог±нь 359, с±мь 353, ), в писмената си практика той се е подчи­ня­вал на традиционните черковнославянски писмени образци, напр. М – мудрь 33а, добрь 23, мокрь 19; Ж – добрь 359а, осмь 359.
3. Рефлекси на стб. ­. Като се съди по писменото представяне на думите със старобългараска малка носовка въз формата им, може да се направи извод, че Софроний се колебае между черковнославянския рефлекс [’а] и ново­бъл­гарския [е], като по-често се опира на традиционния писмен образец: М – з­‘т­ 54а, дес­‘тое 68а, но и вре‘ме 33, деве‘тое 68а; Ж – п­тна‘дес­U 354, и‘м­ 362а, кн­зь 353а, но и петдес­‘ть 362а, и‘ме 358а, треса‘вица ‘треска’ 357а, тегота‘ ‘тегло’ 356, вре‘ме 358.
Същата графическа неустановеност се наблюдава и при енклитичните винителни форми на личните местоимения, които се пишат в три облика:
- с [’а], писмено предаван с ­: М – ри‘тна м­ 26, да т­ нау‘ча 14а, тру‘д­ше с­ 50а; Ж – да м­ оже‘н­U 353а, т­ мо‘л­U 358, скрих с­ 360а;
- с [е]: М – мо‘лим те 28а; Ж – пи‘таха ме 353а, №бо­a се 361а;
- с [ъ], писмено предаван с а : М – ѕу‘ваше ма 23, ве‘рза са 13а; Ж – пр·е‘ ма 360, са ва‘рнахме 354 и др.
Интересно е да се посочи, че формите с ­ в “Митологията” са общо 167 срещу 350 с новобългарските [ъ, е] форми, а в “Житието” това съотношение е 190 : 141.
4. Рефлекси на стб. э. Вече беше отбелязано в частта за графическите особености, че Софроний запазва э на етомологичното й място. Примери обаче като Ж – трэ‘бува 356 и тре‘бува 358, смэ‘­ 361 и сме‘ими 361, дэ붑и 359а и де붑и 360, вэнча‘­ 357а и венча‘­ 354, цэлу‘на 359 и целу‘на 357, от една страна, и от друга, пл­‘ва 360, гол­‘мь 357, н­‘кои 355, н­‘когw 362, свидетелствуват за двоякото звуково съдържание, за двоякия източнобългарски изговор на стария ятов гласен.
5. Наследник на стб. ы. Известно е, че старобългарска гласна [ы] твърде рано в живата българска реч се развива по посока на [и] и постепенно съвпада с тази гласна. Думите със стар ы за Софроний несъмнено имат новобългарското и-звучение, но на етимологични основания той продължава да пише ¥. При­мери бяха посочени в раздела за графиката.
6. Групи ър / ръ, ъл / лъ. Към черковнославянските фонетични черти на Соф­ро­ниевия език трябва да отсем и вида, в който се използват фонетичните съчетания ър / ръ, ъл / лъ между съгласни. Те почти изцяло следват фоне­тичните образци на черковнославянски: Ж – держаa 357, заклени‘ с­ 357а, де‘рзость 361а, бо‘рза­ 357, до‘лга 360а, до‘лжень 353а, скорбь 362; М – борзина‘та 20, избле‘ва 52, держа‘ 32а, wскорби‘ха са 54.
Новобългарските форми са много по-редки, напр. М – возва‘рни 17а, зака‘р­пи 37, изль‘зишь 31а; Ж – wь‘рна са 357, стрь‘мна 359а, възва‘рниN са 358а.
7. Редукции на гласните. По-широко отражение в езика на Софроний намира едно от характерните за котленския говор фонетично явление, каквото е редукцията на неударените гласни [о, е] в [у, и], както и обратната промяна – преход на неударен гласен [и] в [е][19].
Софроний Врачански основно се стреми да спазва като книжовна норма непроменено предаване на неударените гласни – в такъв вид са преоблада­ващият брой форми на думите. Под влияние обаче на живото произношение в родния му говор в езика на неговите съчинения се появяват и нерядко форми с редицирани гласни.
а) Редукция на [о] в [у] най-често се наблюдава в краесловие, но може да се открие и в други позиции, напр. М – бли‘зу 13, да‘духь 37, згуди‘ль 26, торго‘вицу 57, себе‘пу 17а, за‘хару 25а; Ж – Те‘рнову 360а, Га‘брову 359а, кату 357а, прозо‘рицу 353а, духо‘внику 354, юла‘рю 357, глуба‘ 356, №граде‘н 360 и др. Както се вижда, особено чувствително тя се проявява в членуваните с член -о форми.
б) Редукция на [е] в [и] се проявява в повече примери, като сред тях най-много са глаголните форми с промяна на [е] като основен гласен или в окончание, напр.: Ж – зна‘иш 354, да ска‘жимь 354а, не сме‘им 361, фате‘ти го 354а, №бо­‘хми с­ 354а, и‘махми 355, гле‘дами 361 и др.; М – мо‘жишь 30, §кра‘днишь 58, надэ‘ишь са 68а, wби‘кни 23, пла‘чи 30 и др. Не рядко редуцирано се представя [е] и в наставки: Ж – не‘мица 355, прозо‘рицу 353а, Сли‘винь 358, №бэ‘синь 357а, прово‘диO 354, моско‘вица 354 и др.
Обратната промяна на [и] и [е] се проявява само в отделни случаи, напр.: М – леси‘ца 64, леси‘ча 64; Ж – еул·а 354а, Сели‘стра 354а. С тази промяна се обяснява появата на дателни енклитични форми на личното местоимение ме вм. ми, т­ вм. ти, с­ вм. си, напр. М – приведи‘ ме н­‘ко­ жена‘ 28а, нели‘ т­ пора‘чахь азь 58; Ж – с­ §платиa м·р¶‘­та 359, а също така и на други форми като: Ж – ала е подаде позволеO 357.
8. Преглас на [у] в [и]. Съвсем ограничено проявление в Софрониевия писмен език намира друго диалектно явление от родния му говор – преглас на [у] в [и] след мек съгласен. Например в “Житието” редом с форми заклю‘чиa353, возлю‘биль 356а и др. се откриват и такива като закли‘чил 361, закли‘чена 360а.
9. Преглас на [а] в [е]. Въпреки че на котленския диалект е свойствен преглас на [а] в [е] след [ж, ч, ш], които в значителна степен в него пазят стария си палатален характер, Софроний се придържа и в този случай към една по-широко застъпена практика в народните говори, избягвайки диалектния преглас в [е]. Много рядко това диалектно явление се проявява в отделни форми като напр. вэнче‘иш Ж-354а, wвче‘рете Ж-356, които имат място успоредно с форми венча‘­ Ж-357, wвча‘рете 356.

§ 4 б. Фонетични особености при съгласните
При съгласните фонетичните особености са свързани предимно с мекост­та. Сред важните приноси на Софроний във фонетичното изграждане на кни­жов­ния ни език може да се разглежда последователното използване на севе­роиз­точния тип новобългарска мекост при съгласните.
Преди всичко трябва да се каже, че този тип мекост е свойствена и на родния му говор, но тя не се покрива напълно с особеностите й в котленския диалект, а отразява едно по-общо състояние, присъщо на по-голяма група диа­лекти. Така например характерното за котленския говор преминаване на [т’] и [д’] в [к’] и [г’][20] не намира място в Софрониевия език, напр. Ж – видэ‘ха 358, дэ‘те 353, пу‘т­ 354, тэх 359а и т.н. Трудно е да се отговори обаче доколко крае­словна мекост, която също е свойствена за говора[21], се проявява, защото край­ният ь не указва у Софроний крайна мекост, а се пише по традиция. Не бива да се съмняваме все пак, че запазената в говора стара краесловна мекост в думи като Ж - конь 361, день 354, путь 354а, друга‘рь 354, говеда‘рь 361 е била реално явление в неговия език.
1. Меките съгласни в книжовния ни език стоят в позиция пред гласни от задния ред [а, о, у, ъ] и в това отношение Софрониевият език допринася за утвърждаването на съвременната книжовна норма, тъй като в такава позиция те стоят и в неговия език, напр.: М – гнэвь 22а, царю 29, №тро‘в­ 14а; Ж – хлэбь 360а, лю‘та­ 356а, гол­‘мо 360 и т.н.
С оглед на по-нататъшните езикостроителни процеси особено важни пози­ции, в които Софроний използва меки съгласни, са две:
а) Пред окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време при глаголите от ІІ спрежение и част от І спрежение, напр.: М – засп­‘ 29, изва‘д­ 60, бо­‘ са 22, №б¥‘­ 49а, ва‘рд­ть 25, те‘гл­ть 58, ви‘д­ть 13а, чу‘­ть 65 и др.; Ж – да сто‘р­ 361а, да ти пра‘т­ 361а, да сэд­‘ 362а, да сэд­‘ть 359а и др. Внедряването на т.нар. палатален тип глаголни окончания става до голяма степен под влияние на родния му говор, но те намират подкрепата и на по-голямата част от североизточните диалекти и не се повлияват от твърдостта на врачанския диалект.
б) Пред членната морфема [-ъ, -ът] за м.р. ед. ч., напр. М – гЎTпда‘р­U 22а, пу‘т­ 29а, пе‘рст¥н­ 17; Ж – ко‘н­ 357, пу‘т­ 359 и др.
2. Във връзка с мекостта внимание заслужават и съгласните [ж, ч, ш], които в старобългарски (и в черковнослбавянски) имат палатален характер, но в новобългарската народна реч в по-голямата част от диалектите са се развили като твърди съгласни. Наблюденията над тяхната употреба у Софроний показ­ват, че за него те са твърди, такива, каквито в крайна сметка се утвър­ждават по-късно и като книжовна норма, макар че родният му говор ги познава все още в значителна степен меки. След ж, ч, ш Софроний почти редовно пише а, у, о вместо черковнославянските ­, ю, напр.: М – мре‘жата 36, чу‘ждо 29а, ча‘каше 27, жадь 27, жалти‘ц¥ 32а; Ж – чужди‘нець 357, чу‘­мь 359, сожале‘н·е 354, шаль 360, пи‘ша 354, чу‘ма 355а, шум­щь 361 и др. Примери като чюхь Ж-359а, чю М-11а са рядко явление.
3. Накрая могат да се отбележат още две фонетични явления, които макар да имат слабо проявление, са важни с оглед на по-нататъшното изграж­дане на книжовния език.
а) Епентетично [л’]. Първото се отнася до епентетично [л’], което е характерно за черковнославянски, но в народния език не се проявява. У Софро­ний с епентетично [л’] са единични форми като земл­‘ Ж-361а, земл­‘та М-25, но в останалите случаи формите са без [л’], напр.: Ж – возлюбиль 356а, разгра‘б­ 353а, wскорб­‘ва 356а; М – са‘б·­та 22а и др.
б) Начален съгласен [х]. Второто се отнася до начален съгласен [х] в думите, който обикновено се пази на мястото му, напр. Ж – хаи‡ду‘ци 353а, хань 360а, хари‘жи 356а; М – хора‘тишь 13, ха‘пи 34, ха‘рно 18, но в някои случаи се проя­вява диалектния изговор с изпускане на [х], напр. Ж – аре‘саха 360а, фа‘рлиха 356, фа‘тиa 357.

§ 5. Обобщени изводи за фонетико-правописните характеристики на Софрониевия език
Прегледът на графичните и фонетичните характеристики на Софрониевия език в повестта “Митология Синтипа Филосова” и в “Житие и страдания грешнаго Софрония” позволява да се направят няколко важни извода.
Първо, Софроний Врачански си служи с традиционната за писмената практика на своето време графика, която се основава на черковнославянската писмена и графична норма, но в същото време е допълнена с графични решения от писмената практика на дамаскините и смесените сборници (представяне на новобългарския звук [ъ] с букви а, ь, ­, употреба на една ерова буква ь и буква џ).
Второ, във фонетичния облик на думите силно се проявява влиянието на черковнославянския правописно-фонетичен образец, но Софроний изхожда от новобългарския им изговор в източнобългарските диалекти, чиито най-характерни особености (ъ-рефлекс, меки съгласни, редукция, преглас на ятовия гласен и др.) намират проявление в езика му.
Трето, възприетите новобългарски фонетични решения в произношението на думите свидетелстват, че езикът на Софроний се опира на формиралата се до него обобщена книжовна форма на българския език, с която са си служели преписвачите на дамаскини и смесени сборници от централната балканска област, включително и дейците от котленското книжовно средище. В основни линии именно тази книжовна форма, дообработена, развита и популяризирана широко от Софрониевите творби, а по-късно и от други котленски книжовници като д-р П. Берон, Ан. Кипиловски и др. се налага в основите на националния книжовен език.




ВТОРА ГЛАВА

МОРФОЛОГИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

Възприемането и утвърждаването на морфологичните черти, които днес характеризират книжовния ни език, не става изведнъж, нито пък така лесно и бързо. Както и в останалите равнища на езика, така и тук процесите се развиват сложно и противоречиво, като борбата се води между граматическия строй на живия народен език и статичната морфологична норма на черковнославянски. Арена на тази борба по времето на Софроний са не теоретични спорове, а конкретният език, с който книжовникът си служи. Езикът на Софроний свиде­тел­ства за решителното надмощие и за определящия характер на новобъл­гарския строй в тези сблъсъци и двуборство.
Нека да проследим най-характерните морфологични черти на Софрони­евия език в разглежданите две негови съчинения.

І. СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ИМЕНА

Морфологичните категории при съществителните имена – род, число, падеж, определеност – заслужават внимание, защото в този начален период на книжовноезикото строителство практически се решава не само въпросът за техния характер, но и за облика им.

§ 6. Граматически род на съществителните имена
Известно е, че родът като граматическа категория само при одушевените съществителни в повечето случаи се определя от естествения пол на именува­ното. При неодушевените съществителни отнесеността на едно съществително към един от трите рода – мъжки, женски, среден – се основава на формалния му завършек. В свързаната реч родовата отнесеност се проявява и в синтак­тичното съгласуване на граматически зависимите от съществителното думи.
Най-общата новобългарска формална закономерност в родовото диферен­циране на съществителните имена според характера на формалния им завършек е прокарана и в езика на Софроний.
По граматичен род съществителните имена в езика на Софроний не показ­ват някакви съществени разминавания със съвременното състояние. Все пак известни различия се наблюдават, на тях именно ще отделим повече внимание.

§ 6 а. Съществителни имена от мъжки род
1. Съществителните имена от мъжки род основно завършват на съгла­сен. Те са домашни и заети наименования на:
- лица: М – во‘инь, *градина‘рь[22], *да‘скаль, *жатва‘рь, и др.; Ж - *брать, с¥нь, чау‘шь, *врача‘нинь, чужди‘нець, друга‘рь и др.;
- животни: М – асла‘нь, го‘лубь, конь и др.; Ж – воль, w‘вень, *за‘екь и др.;
- растения: М - *о‘рэхь, о‘рись, шума‘рь и др.; Ж – бу‘р­нь, ичими‘кь, *о‘рэхь и др.;
- материални предмети: М - *гре‘бень, ка‘мень, одрь и др.; Ж – шаль, камчи‘кь, *прозо‘риць и др.;
- места и селища: М – градь, док­‘нь, паза‘рь и др.; Ж – Те‘тевень, *холмь, домь, кона‘кь, хань и др.;
- отвлечени понятия: М – голчь, грэхь, за‘повэдь, кабаха‘ть; Ж - №‘жась, судь, борчь, пи‘сакь и др.
2. По-специален интерес заслужават онези от тях, които показват разли­чия със съвременното състояние. Те могат да се подразделят на три групи.
а) Първа група включва съществителни, които днес са от женски род, а в Софрониевия език пазят стария си мъжки род: М – варь, ве‘черь, за‘харь, *маи‡му‘нь, по‘м¥сль, по‘хоть, прахь, за‘повэдь; Ж – ве‘черь, вредь. Например: М - . . . и изма‘за го саTЎ бэ‘ль ва‘рь 12, . . . вс­‘к·и‡ ве‘черь да и‘дать при не‘го 58а, . . . и изс¥‘па ори‘су и за‘хару 25а, . . . ви‘дэ свин­‘та едного‘ маи‡му‘на 33, . . . да са ва‘рди вс­‘к·и‡ § то‘­ ко‘нск·и‡ свэре‘п·и‡ по‘хоть 16а, . . . сэ‘дна §го‘рэ на пе‘пел­ и праха‘ 43а; Ж - . . . дофта‘саха ве‘черо кь‘сно 360, . . . ко‘и вре‘дь и‘мате в¥ 354а..
б) Втора група образуват съществителните, при които се наблюдава ро­до­во непостоянство. Такива като возрасть, любовь, скорбь в едни случаи са от мъжки род, а в други случаи са от женски род, напр.: М – като‘ ви‘дэ мла‘да­ мо‘­ во‘зрасU 62, И о‘нь не са научи‘ § испе‘рвн¥и‡ во‘зрасть сво‘и‡ . . . ами‘ по‘слэ са научи‘ като‘ пр·и‘де на му‘жеск·и‡ во‘зрасть 67а, . . . да са мо‘лишь бЃгу саTЎ гол­‘ма любоB 39а, и § гол­‘мь любо‘вь що и‘маше камто‘ жена‘та 29а; Ж – и‘мам оба‘че една‘ скорбь 362а, . . . и а‘зь пари‘ не и‘маa да имь ку‘п­ дрэ‘хи, ско‘рбь гол­‘мь 359а.
в) В трета група могат да се отделят съществителните v‘дрань, пре‘лесть и о‘реїиT – и трите от “Митологията”. Гръцката заемка v‘дрань днес има побългарена форма хидра и е съществително от ж.р., гърцизмът о‘реїиT ‘апетит’ не е оставил следи в книжовния речник, а старото съществително пре‘лесть ‘измама’ не съществува с това си значение, същата звукова форма днес има друго значение ‘красота’.
3. Една малка група съществиттелни от мъжки род правят изключение от формалната родова закономерност – завършват на гласен [а, ’а], отбелязван с буква а и ­, [о], отбелзван с букви о и у, или на [и]. Това са:
- собствени имена: М – Ки‘ро /Ки‘ру/ М¶‘ху, Сvнт¶‘па; Ж – Стw‘·ко /Стw‘·ку/, Вла‘с·а, Григо‘р·а, Њеwдо‘с·а, Коста‘ки, Гюрџи‘ паша‘, Гошанициали Хали‘ль, I‘ѕvланти и др.;
- наименования на лица: М – влади‘ка, во‘лхва ‘крадец’, ба‘н­џ·а, хамамџ¶‘­, *комш¶‘­, *би‘нбаш·­; Ж - *беглекч¶‘а, влади‘ка, слу‘га, ю‘ноша, паша‘, су‘д·а, ка䶑а, *де붑а, ясакч¶‘а, *конакч¶‘а, *карџа붑а, харач¶‘а, *чорбаџ¶‘­, *зулумџ¶‘а, *де붑а, *паша붑а, язаџи‘, хаџи‘, ефе‘нди, деспо‘ти, *киха‘­. Вижда се, че основна група тук са чуждите заемки с наставки -·а, -·­ (-џ·­).
Заслужава да се отбележат оща два по-особени случая. Първо, че същест­вителното слу‘га в “Митологията” е от м. р. и от ж. р. , напр. . . . и о‘н¥­ слу‘га ку‘пи ги 21, . . . и пра‘тиль слу‘гата сво‘­ на пазаR 21. Второ, че в езика на “Житието” са използвани съществителните *родни‘на и №б¶‘ица, които в народния език са от общ род: родни‘ни мои пове‘че разгра‘биша до‘мов¥­ ве‘щи 353а, . . . що бе‘ше о‘нь №б¶‘ица 356а.

§ 6 б. Съществителни имена от женски род
1. Към женски род се отнасят предимно съществителни, завършващи на гласен [а], писмено отбелязван с а и ­. Това са домашни и чужди наименования на:
- лица: М – ба‘ба, дще‘р­, дэво‘и‡ка, жена‘, sлоче‘стница, *комш¶‘и‡ка и др.; Ж – невэ‘ста, попа䶑а, стр¥‘на, кади‘на, ра‘­ и др.;
- животни: М - *бо‘лха, голу‘бица, s춑­, коко‘шка и др.; Ж - *о‘вца, *сⶑн·а;
- растения: М - *гора‘, смоки‘н­; Ж – трэ‘ва, верба‘;
- материални предмети: М – во‘да, *вра‘та, дрэ‘ха, *жалти‘ца и др.; Ж – дь‘ска, кола‘, глава‘, кес¶‘а, рого‘зина и др.;
- места и селища: М - *бака‘лница, ба‘н­, ни‘ва и др.; Ж – Ва‘рна, рэ‘ка, *касаба‘, махала, планина‘, *№‘лица и др.;
- отвлечени понятия: М - *борзина‘, *во‘л­, годи‘на, горчивина‘ и др.; Ж – вэ‘ра, гри‘жа, зи‘ма, л·тур㶑а, трапе‘за, чу‘ма и др.
2. Към женски род се отнасят и една немалка част съществителни, които завършват на съгласен. Те могат да се представят в три групи.
а) Първа група са непроизводни съществителни с отвлечено и конкрет­но значение: М – вещь, жадь, ложь, нощь, речь, кость, кровь, персть и др.; Ж – е‘сень, нощь, вэсть, лесть, *ложь, часть и др.
б) Втората група включва производни съществителни с наставка –ость / -есть: М – бо‘лесть, крэ‘пость, лю‘тость, му‘дрость и др.; Ж – кро‘тость, те‘мность, де‘рзость и др.
в) Третата група има сборен характер – състои се от производни съще­стви­телни с различни наставки. Една част от тях са наименования на лица: М – ма‘терь, №дали‘кь ‘наложница’; Ж – ма‘терь; Други именуват отвлечени понятия: М – по‘мощь, *пе‘сень, *на‘пасть и др. Ж – по‘мощь, по‘честь.

§ 6 в. Съществителни имена от среден род
1. Съществителните имана от среден род завършват на гласни [о][е]. Те също са наименования на предмети и лица от тематичните групи, посочени при останалите два рода, като само втората група – животни - тук не е представена:
- лица: М – дэ‘те, ча‘до, люби‘миче, џуџе‘; Ж – *ча‘до, дэ‘те;
- растения: М – жи‘то, *дрэ‘во, би‘л¶е; Ж – жи‘то, sе‘л·е, сэ‘но, дрэ‘во;
- материални предмети: М – зла‘то, сребро‘, мле‘ко, те‘сто и др.; Ж – вь‘же, ко‘п·е, бра‘шно, *око‘ и др.;
- места и селища: М – море‘, кале‘, *небе‘, се‘ло, ца‘рство и др.; Ж – мэ‘сто, по‘ле, па‘ство и др.;
- отвлечени понятия: М – вре‘ме, и‘ме, wбэща‘н·е, молча‘н·е, чу‘вство, безо­бра‘з·е и др.; Ж – лэ‘то, *чи‘сло, маисе‘ре, 춑то, наказа‘н·е, остроу‘м·е, невэ‘жество и др.
2. Особености в родовата отнесеност при съществителните имена от сре­ден род могат да се посочат при два случая. Първият се отнася до турската заем­ка тескере, която в “Житието” е употребена веднъж от ср. р., друг път от ж. р., напр. едно‘ тескере‘ 361, пазва‘нска­ тескер­‘ 361а. Вторият случай засяга съществи­телното wб¥чаи‡ (об¥чаи‡), което за Софроний е от ср. р., напр. Ж – по џеле‘пское wб¥ча‘и‡ 353, по гре‘ческое wб¥ча‘и 354а.

§ 7. Граматическо число на съществителните имена
Съществителните имена Софроний използва с форми за единствено и мно­­жес­твено число, като при съществителните от м. р. се открива и специал­ната бройна форма, характерна за народния език.

§ 7 а. Съществителни с числова дефективност
Само с една форма са съществителните singularia tantum и pluralia tan­tum.
1. Съществителните singularia tantum, имащи форма само за единствено число, се представят от наименования на предмети, които не могат да имат количествено противопоставяне единичност : множественост. Тук се отнасят наименования на:
а) материални предмети: - М – варь, желэ‘зо, за‘харь, зла‘то, медь, пе‘пель, пепе‘рь, *прахь и др.; Ж – sе‘л·е, арме‘а, пл­‘ва;
б) отвлечени предмети: М – гнэвь, жадь, добро‘, дру‘жество, е‘стество, sло, крэ‘пость ‘сила, здравина’, любо‘вь, му‘жество; Ж – добро‘, sло, ни‘що, мирь, трудь, живо‘ть, живе‘н·е, мла‘дость, кро‘тость, те‘мность, сро‘дство, рождество, св­ще‘нство;
в) единични предмети: М - *земл­‘, *лукавина‘; Ж – януа‘рь, февруа‘рь, *ма‘рта и др. наименования на месеците.
Естествено нямат множествена форма и съществителните собствени имена на лица, селища, географски обекти.
2. Съществителните pluralia tantum са само няколко: М – везни‘, *га‘щи, кл­‘щи; Ж – плэ‘щи, №‘ста, дружи‘на.
Както едните, така и другите съществителни пазят спецификата си на имена с една форма и в съвременния книжовен език. Само няколко от тях са преосмислени и имат форми за двете числа: дружество, крепост, дружина.
Всички останали съществителни, използвани от Софроний, имат или могат да имат форми и за единствено, и за множествено число.

§ 7 б. Множествени форми на съществителните от мъжки род
Съществителните от м. р. образуват форми за множествено число с окон­ча­ния -и (-¥, -и‡), -е (-э), -¬, -ове (-ов¥), -¥ (-·­, -·а). При съществи­телни­те, чиято форма за ед. ч. завършва на съгласен, тези окончания се поставят напра­во към крайния съгласен, а при завършващите на гласен – на мястото на отстра­нения гласен.
1. Многосричните съществителни образуват множествено число главно с окончание -и (-¥, -и‡). Някаква специализирана употреба на графичните вари­анти -и, -¥ не се наблюдава. По характер окончанието е новобългарско, въпреки че по силата на писмения си навик Софроний по-често го пише с -¥: М – го‘луб¥, гре‘бен¥, о‘рехи, ко‘сми, жатва‘р¥ и др.; Ж – арнау‘т¥, ту‘рц¥, се‘л­н¥, ц¥‘ган¥, хрЎTт·а‘ни и др. Нерядко от едно и също съществително без оглед на синтактич­ната позиция се използват форми и с едното, и с другото окончание, напр. Ж – и пола‘гаха ме да пи‘ша тескери‘ да пода‘ваN за кона‘ци . . . и азь по wб¥ча‘ю разда‘ваa тескери‘ за кона‘ц¥ 354. . . . доде‘ не бэ‘ха са собра‘ли о‘н¥­ до‘лжници 353, до‘лжниц¥ м­ не §ста‘в­ха 355.
С варианта -и‡ образуват множествено число съществителни, завършващи на гласен: М – комш¶‘и‡, би‘нь баш¶‘и‡ и др.; Ж – бостанџ¶‘и‡, де붑и‡, карџа붑и‡.
С окончание -и (-¥) имат множествени форми и някои едносрични съще­ствителни, които в новобългарски са с множествени форми с окончание -ове. Такива форми са по-чести в езика на “Житието”: ко‘л¥, хо‘лм¥, до‘л¥, до‘м¥. В “Ми­то­логията” се откриват само две – до‘м¥ и 춑м¥. Тези форми са отгласи от старата книжовна норма.
Във формите с окончание -и (-¥) се наблюдават звукови промени, които се свеждат до следното:
- окончанието палатализира веларните съгласни [г, к] и те преминават в [з, ц]: М – wбзало‘з¥, пу‘тниц¥, совэ‘тниц¥ и др.; Ж – до‘лжниц¥, моле‘бниц¥, затво‘рниц¥ и др.;
- непостоянният гласен [е] изпада или преминава в [й] след гласен: М – торго‘вц¥, sвэздобро‘и‡ц¥те; Ж – ста‘рц¥, не‘мц¥те и др.;
- наставка –ин отпада: М – гра‘ждан¥, хрЎTт·а‘н¥ и др.; Ж – арнау‘т¥, евре‘и, врача‘ни и др.
Тези звукови промени характеризират и съвременното състояние на посо­чените форми.
2. С останалите окончания са образувани форми за множествено число от ограничен брой съществителни.
а) С окончание е, разпространено в диалектите, срещаме малко на брой множествени форми: М – ногте; Ж – ага‘рене, овче‘ре, содом¥‘те, успоредно с форми wвча‘р¥, содом¥‘ти.
б) С окончание -­ (-·­, -·а) са множествени форми от две съществителни: М - №чител­‘та, бра‘т·­ и брат·а.
в) С окончание -·е, имащо в народния език събирателно значение, Софро­ний използва множествени форми от едносричното съществително мужь и от съществителното паша‘: М – зна‘­ азь лукавинаU и игра‘та на му‘ж·ето 25а, и в¥ па‘ш·е и би‘нь баш¶‘и‡ 63а; Ж – му‘ж·е припа‘днаха на едного‘ . . . 356а.
г) С типичното за новобългарските едносрични съществителни окончание -ове (използвано от Софроний и в редуциран вариант -ови) са образувани множе­ст­вени форми от ред съществителни, напр.: М – гра‘дове, до‘ждове, sвэ‘рове, 춑мове, ча‘сове; Ж – л­‘ков¥, по‘пове, то‘пове, стра‘хове.
Различни множествени форми се откриват за конь и м¶мь: Ж – коне‘, конэ‘ и ко‘н¥; М - 춑мове (춑мов¥те), 춑м¥.

§ 7 в. Множествени форми на съществителните от женски род
Съществителните от женски род имат окончания за множествено число -и (-Ґ, -и‡) и -е (-э), поставяни на мястото на крайния гласен или след крайния съгласен.
а) Основни са формите с окончание -и (-¥): М – бо‘лхи, годи‘ни, смоки‘н¥, рэ‘чи, но‘щи, пе‘щи и др.; Ж – дрэ‘хи, жен¥‘, о‘вц¥, №‘лиц¥, хи‘жи и др.
Вариантът -и‡ се използва при съществителните със завършек -·а (-·­): М – д·аво붑и‡, ла‘м·и‡, маи‡стор¶‘и‡, кес¶‘и‡ и др.; Ж – кес¶‘и‡, ла‘д¶и‡ и др.
б) С окончание -е (-э) множествени форми имат съществителните ру‘ка, *но‘га, w‘вца: М – ру‘цэте, ру‘це, но‘sэте; Ж – ру‘цэ, но‘sэ, w‘вцети, заедно с форма о‘вц¥. Такива са и съвременните форми от тях.
Интересна е формата гор·ето, имаща събирателно значение: Ж – четво‘рица ду‘ш¥ през го‘р·ето на посо‘ка а не № пу‘ть 361.

§ 7 г. Множествени форми на съществителните от среден род
Окончанията за множествено число на съществителните от среден род са -­, -а, -е, -на, -та.
а) С най-много примери е застъпено окончание -­, което се поставя на мяс­тото на -е при съществителните с наставки -н·е, -·е, напр.: М – наказа‘н·­, сплете‘н·­, №че‘н·­, я‘ст·­.
б) Окончание -а се носи от съществителни, завършващи на -о, поставя се на неговото място, напр.: М – дрэ‘ва, мэ‘ста, села‘, ча‘да; Ж – дэ‘ца, лэ‘та, села‘, ча‘да, чи‘сла.
в) С окончание -та, поставено направо към формата за ед. ч., образуват множествени форми две съществителни: М – му‘лита, тремпе‘та ‘тръбачи’.
г) От по две съществителни се образуват множествни форми и с оконча­ния -на и -и: М – времена‘, №‘ши; Ж – ра‘мена, о‘чи.
е) В една форма се открива окончание –е: М – маде‘те.

§ 7 д. Бройна форма на съществителните
Бройната форма на съществителните за мъжки род, така присъща на народния език, се образува с окончание -а. В “Митологията” такива форми има от две съществителни: и да‘де му два ка‘та и три‘ ка‘та цэна‘ 61, прода‘ваше два‘ хлэ‘ба чи‘ст¥ 21. В “Житието” такива форми са по-чести: три‘ бюлю‘ка, два‘ мTЎца (но и ше‘сть мTЎц¥), w‘смь ча‘са, чет¥‘ри пу‘т­ и др.
След числителни Софроний използва обаче и небройни форми за мно­жест­вено число, напр. М – w‘смь мЎTц¥, сто‘ с¥‘нове, три‘ дни‘ и др.

§ 8. Определеност при съществителните имена
Особено важна черта в морфологичната характеристика на новобългар­ския език са определените форми при имената, образувани със задпоставен опре­де­ли­телен член.
Ако Паисий Хилендарски в езика на своята “История славяноболгарская” не възприема тази типична черта на народния език, то Софроний Врачански свободно, но в същото време умерено и предпазливо от съвременна гледна точка си служи с членувани форми, присъщи на източните и западните бъл­гар­ски диалекти. В езика на “Митологията” например членувани форми са изпол­звани от около 150 съществителни от общо 550, като съотношението между нечленувани и членувани форми е приблизително 1 : 3 (2456 : 816). Членът Софро­ний пише слято с името.

§ 8 а. Определени форми на съществителните за единствено число
1. Съществителни от мъжки род. В единствено число различия от съвре­менното състояние в книжовния ни език има при съществителните имена от мъжки род. При тях членуваните форми не са единни по тип. Едновременно с характерния и за родния му говор източнобългарски ъ-определителен член[23], графически отбелязван с -а / -ать, -­ / -­ть, Софроний си служи и с о-опреде­ли­­те­лен член, присъщ преди всичко за западните говори, макар че го познават и някои източни говори.
В изследването си за езика на “Неделника” К. Ничева също отбелязва този факт като особеност на Софрониевия език. Тя смята, че е трудно да се определи под влияние на кои говори Софроний си служи с о-членни форми. Авторката насочва вниманието си към съседните на Котел о-говори в Жеравна и Медвен, които Софроний навярно добре е познавал. Но може би няма да сгрешим, ако в о-членните форми търсим влияние на северозападните говори, и по-специално на врачанския диалект. Тези форми се появяват в езика му през втория период на книжовната му дейност и постепенно засилват присъствието си. В езика на “Митологията” и “Житието” с тези форми Софроний си служи съвсем неприну­дено, което говори, че те са се превърнали в говорен навик, нещо, което е могло да стане през годините, прекарани от него във Враца. За това говори например свободното използване и на единия тип членни форми, и на другия тип членни форми от едни и същи имена, напр. : М – гнэва‘ть и гнэво‘, града‘ и градо‘, свэта‘ и свэто‘, торго‘вица и торго‘вицу, яда‘ и ядо‘ и др.; Ж .- юла‘р­ и юла‘рю, вези‘ра и вези‘рю, султа‘на и султа‘ну. Това, че о-член по-често се среща в редуциран вид като -у или -ю, може да се обясни със свойствения на Софроний навик от родния му говор да редуцира.
а) Източнобългарският по тип ъ-определителен член е свойствен и на котленския говор, където под ударение той звучи тъмно, а без ударение се приближава по гласеж към [а]. В “Митологията” на два пъти се среща пълната му форма [-ът], която по свидетелство на К. Петров е позната на котленския диалект, но [т] може и да се изпуска[24]: №кроти‘ са срDЎцето му, и гнэва‘т му са wба‘рна, и сердетина‘та му спа‘дна 48, и не ви‘дэ го гЎTпда‘р­т му 22а. В езика на “Житието” такива форми не се срещат.
Членуваните съществителни с кратък член [-ъ], т.е. с изпуснат съгласен [т], се използват и в двете съчинения. В “Митологията” са употребени такива форми от 25 съществителни, а в “Житието” – 17: М – бака‘лина, го‘луба, града‘, во‘ина, паза‘ра, напр. Ала маи‡му‘на ви‘дэ свин­‘та 33, Асла‘на м¥‘сл­ше на №‘мь свои 38а; Ж – моско‘вица, г·аву‘рина, не‘мица, су‘баша, ту‘рчина, напр. като‘ вди‘гна т¥ чау‘ша 354а, побэ‘ди моско‘вица ту‘рц¥те 354 и др.
С възстановена мекост на крайния съгласен пред членната морфема са форми като: М – порта‘р­, пу‘т­, те‘ст­, гпЎTда‘р­ и др., напр. и жена‘та поизле‘зе во‘нь на пу‘т­ 29а, коги‘ погле‘дна на о‘дра ви‘дэ пе‘рст¥н­ и позна‘ го 17; Ж – вези‘р­, друга‘р­, монаст¥‘р­, пу‘т­, протоси‘нгел­, юла‘р­, напр. и те‘гл­ше м­ саЎT юла‘р­ наго‘рэ 357, №зе‘л моско‘вица вези‘р­ на маисе‘ре 354а.
б) С о-член са употребени приблизително същият брой определени форми в двете съчинения. В “Митологията” те са образувани от 27 съществителни, а в “Житието” от 20. Съществените особености тук са три:
- членът е винаги кратък, т.е. без [т];
- о-член има и редуциран у-вариант;
- съществителните с краен мек съгласен се пишат с член -ю.
С нередуцираната форма на члена са преди всичко определени форми, в които ударението пада на члена, но има и случаи и при неударен член: М – гласо‘, гнэво‘, градо‘, свэто‘, ядо‘, но също и коре‘мо, папага‘ло, 춑мо, напр. почто‘ вс­‘кое дэ‘те №мо му б¥ва во игри‘ 61а, не и‘ма дру‘га­ ве‘щь на свето‘ по гол­‘ма § истина 51, ами‘ да ­ разрэ‘жать коре‘мо жи‘ва 63, И папага‘ло тои чаTЎ наче‘на да му сказу‘ва 18а; Ж – лэдо‘, свэто‘, градо‘, вечеро‘, но и вел·­‘то, султа‘но, напр. проби‘ с­ л­до‘ и поть‘на едиO коO 361, чу‘ с­ из градо‘ 360а, а вел·­‘то го не ще‘ 354а.
С редуцирания вариант, писан във вид -у, -ю, са само форми, в които членът е неударен. Количествено те са повече и по-често се срещат: М – за‘хару, кабаха‘ту, му‘жу, о‘бразу, н‘осу и др., напр. И а‘зь му ска‘захь себе‘пу 55а, Тоги‘ва торго‘вицу изле‘зе изь до‘ма ба‘бина 57а; Ж – прозо‘рицу, пищо‘лу, духо‘внику, ску‘ту, ха‘ну и др., напр. и подбраa напреD с·и‘зину 360, и №да‘ри м­ саЎT тепеџ¶‘ку два‘ пу‘ти по пл­‘щима мои‘ма 357.
Съществителните с краен мек съгласен имат определени форми, в които мекостта се представя чрез членен вариант -ю: М - и кн­‘зю ре‘че на ба‘бата 54а, и като‘ гор­‘ше о‘гньню, поте‘че жена‘та да са фа‘рли на о‘гньну 42; Ж – и паднаa на путю 359а, держаa юларю и теглхь 357. Тази закономерност обаче не е прокарана последователно, това се вижда от случаите, когато редом с мекия вариант -ю се използват и форми с твърдия вариант -у: о‘гньню и о‘гньну, така и от случаите, когато с -ю имат форми съществителни с краен твърд съгласен: М – яз¥‘кю и яз¥‘ку, фарма‘кю, напр. яз¥‘кю да и §ре‘жать 63а, избле‘ва си фарма‘кю 52.
Съществителните от м. р., завършващи на гласен, се членуват с член -та: М – во‘лхвата, слу‘гата; Ж – ага‘та, влади‘ката, паша‘та, напр. и пои‘дохь на Шу‘меO до влDката да №пра‘в­N себэ‘ 353а, №зе‘ двои‘ца члЃвц¥ § ага‘та им 361.
Примерите с членуваните форми на имената от мъжки род показват колко свободно Софроний си служи с новобългарските народни форми в тяхното диа­лект­но разнообразие и колко решително е скъсал с книжовноезиковата черков­но­славянска норма. Важно е да се посочи, че традицията да се пишат в книжов­ния ни език членуваните форми за м. р. с -а / -я има своите корени далеко в дамаскинската практика и в езика на Софроний.
2. Съществителни от женски род. Те имат определени форми с член -та, като в езика на Софроний такива форми са използвани от 100 съществителни – от 75 в “Митологията” и от 25 в “Житието”. Членът се поставя и пише слято както при съществителните, завършващи на гласен, така и при съществител­ните, завършващи на съгласен: М – ба‘ницата, вода‘та, гла‘вата, жена‘та, ба‘н­та, д·аво붑­та, s춑­та, земл­‘та, болеста‘, смерта‘, честа‘ и др.; Ж – чу‘мата, клису‘рата, вои‡ска‘та, юзда‘та, ка﶑­та, м·р¶‘­та, ра­‘та, чолеста‘ и др. При това съществителните с краен съгласен [т] не се пишат с удвояване на т: болеста‘, смерта‘, чолеста‘ и т.н.
3. Съществителни от среден род. Образуват определени форми с член -то, имащ редуциран вариант -ту: М – бра‘шното, вре‘мето, го‘рлото, дрэ‘вото, жела‘н·­ето, ж·ве‘н·ето, дука‘тоту, црЎTвоту, редом с дука‘тото и црTЎвото; Ж – вь‘жето, лице‘то, поле‘то, се‘лото, маисе‘рето, тук редуциран вариант не се среща.

§ 8 б. Определени форми на съществителните за множествено число
Към определени форми за множествено число на съществителните от трите рода Софроний е прибягнал от около 52 съществителни в “Митологията” и от около 35 съществителни в “Житието”. Те са образувани с членни морфеми -те, -та, -то.
а) Най-типична е членна морфема -те, с която образуват определени фор­ми съществителни от мъжки и женски род, а в отделни случаи и от среден род. Котленският редуциран вариант на члена -ти се открива в единични случаи. В езика на “Митологията” такива форми са например бол­‘р¥те, генера‘­л¥те, га‘щите, го‘стите, дрэ‘хите, жен¥‘те, му‘жете, нозэ‘те (и фати‘ са § единь кло‘нь на дрэ‘вото саЎT ру‘цэте си 38а, като‘ м¥‘еше ко‘жите па‘дна 20). В езика на “Житието” сред определените множествени форми са касапи‘те, ту‘рц¥те, wвча‘рете, аги‘те, субаши‘те, касаби‘те, пу‘шките, дрэ‘хите, очи‘те и т.н.
С редуциран -ти вариант са форми като: М – ка‘ко м­ №крова‘ви саЎT но‘гтети сво‘и 15; Ж – и w‘вцети №зе‘ § султа‘ну 356.
б) С член -та имат определени форми за множествено число съществи­телни от среден род: М – му‘литата, єе‘тата; Ж – дэца‘та, села‘та. Така както това е и в съвременната книжовна норма.
в) Интересни случаи при членуването в множествено число са опреде­ле­ните форми с член -то, който се използва в източнобългарските и в западно­бъл­гар­ските говори[25]. В “Митологията” Софроний е прибягнал към такива форми от две съществителни мужь и гре‘бень, и двете от м. р.: А о‘н¥ мн­‘ха ка‘ко гребе‘н¥то му не да‘ва 53а, зна‘­ а‘зь лукавинаU и игра‘та на му‘ж·ето 25а.
Явно е, че в в случая се предполагат множествени неопределени форми гре‘бен·е и му‘ж·е, втората от които намираме в употреба. В езика на “Житието” с член -то образува определена множествена форма съществителното гора‘, пред­по­лагащо събирателна множествена нечленувана форма гор·е: четво‘рица ду‘ш¥ през го‘р·ето през поле‘то 361. От съществителното мужь с множествена форма му‘ж·е членувана множествена форма не е употребена.

§ 9. Падежни форми при съществителните
Като възприема за основа на книжовния си език новобългарската народна реч, Софроний още през първия период на книжовната си дейност се отказва от употребата на мъртвите черковнославянски падежни форми при съществи­телн­ите имена. Във втория си препис на Паисиевата история от 1781 г. той вече почти напълно е изоставил формите за творителен, дателен и местен падеж, които Паисий е използвал. Вместо тях употребява предложни аналитични съчетания[26]. В повечето случаи аналитично се предават и формите за родителен и винителен падеж, като последователно се среща само родително-винителната форма при имената от м. р. в служба на общ косвен падеж, каквито употреби са нормално явление в народния език[27].
1. Както свидетелства езикът на “Митологията”, през втория период от книжовноезиковата дейност на Софроний стремежът към последователен аналитизъм се засилва още повече. Падежни форми сега се откриват още по-рядко, предимно в обичайни изрази и конструкции, затвърдили се в езика му под влияние на богослужебната книжнина. Анализът показва, че падежни форми са употребени от 66 съществителни, като при 39 от тях – имена от м. р. – е използвана родително-винителна форма от типа на безчи‘ника, бол­‘рина гради­на‘р­, sвэ‘р­, з­‘т­ и др., напр. БЃгь ще да №чи‘ни казе‘пь на т¶‘­ ф·лосо‘ф¥ какво‘то б¥ на едного‘ асла‘на и на едно‘го ма·му‘на 38. По‘сле прине‘се я‘ст·е на му‘жа своегw‘ на ни‘ва­та 45.
Единични са случаите на винителни форми при съществителните от ж. р. като дЃшу, по‘лзу, си‘лу. Веднъж се среща и форма за мн. ч. на‘пастеи‡, напр. М- Но sле‘ хо‘чешь да испрове‘ргниd дЃшу твою‘ като‘ о‘наго ба‘н­џ·­ 29, и хо‘че да т­ влече‘ по су‘дниц¥ и по на‘пастеи‡ 60а.
Като се вземе предвид, че народната реч от Софрониево време в една или друга степен познава и дателни форми, каквито тук са употребени от 13 съще­стви­телни като бЃгу, до‘му, кафе‘су, кн­‘зю, су‘днику, члЃвку, напр. ала‘ тому‘ члЃвку гол­‘ма по‘лза №чи‘ни дру‘гь не‘гов¥и‡ 68, би могло да се твърди, че Софрониевият език даже с падежните си форми при съществителните имена не излиза вън от синтактичните и морфологичните норми на народната реч.
Само в два случая срещаме чужда на народния език падежна употреба – творителна форма от тща‘н·е (со тща‘н·емь гле‘дах 65а), но този черковносла­вяни­зъм – лексикален и морфологичен – сам авторът е осъзнавал като изкуствен и неприсъщ на народния език, затова в полето го е пояснил с народната турска заемка каи‡реть.
Специални звателни форми, както това е и в народния език, имат само съще­ствителните от м. р. и ж. р. Такива форми се появяват от около 17 съще­стви­телни:
- с окончание -е: бра‘те, оЃче, с¥‘не, члЃвче, гЎTпда‘рке, дэво‘и‡ке, комш¶‘и‡ке и др.;
- с окончание -о: влЃдко, ба‘бо, же‘но;
- с окончание -ю: гTЎпда‘рю, пр·­‘телю;
- с окончание -и: ма‘ти.
2. През третия период обаче Софроний Врачански прави по-големи от­стъп­ки на падежните употреби. Проличава видим стремеж към книжовна обработеност на езика му с черковнославянската синтетична норма. Това особе­но добре се вижда от езика на неговия “Неделник”, където съотношението между новобългарските и черковнославянските форми при имената има други количествени измерения.
“Статистическите изчисления – пише Кети Ничева – показват, че случаи­те с употреба на падежни форми са около четири пъти по-малко, отколкото случаите, в които са употребени новобългарски форми”[28]. Разбира се за това засилено присъствие на падежни форми определено значение имат такива фактори като: често прибягване до черковнославянски цитати, влия­нието на черковнославянския първоизточник, специфичният характер на съдър­жа­нието и жанра на съчинението, неговото предназначение и още ред други от този порядък. Но че освен всички тях от значение е и друг – настъпилото развитие във възгледите на Софроний за книжовния език, ни убеждава езикът на неговата автобиографична повест, където всичко останали фактори могат да бъдат изключени.
В езика на “Житието” падежни форми са използвани от над 70 съществи­телни. Макар че половината от тях и тук са родително-винителни форми, оста­на­лите представят всички черковнославянски падежи, напр.:
- родителен падеж ед. ч. - § ма‘тер¥ 358, №па‘доша вси‘ вла‘с¥ гла‘в¥ мое‘и‡ 355;
- винителен падеж ед. ч. – м­ фа‘ти за бра‘ду 354, wста‘виша Туре‘цкую зе‘млю и Вла‘шкую 354а, о‘ную сме‘ртную рэ‘ку 361;
- дателен падеж ед. ч. – мо‘л­хь с­ та‘ино бЃгу 394а, преста‘ви с­ кь гTЎду 358, по на‘шему болга‘рскому яз¥ку‘ 358а;
- творителен падеж ед. ч. – кра‘сеO ли‘цеN 353а, бо‘ж·емь попуще‘н·емь 358а;
- местен падеж ед. ч. – вь живо‘тэ егw‘ 353а, и поидохме до И‘скре рэ‘ка 361, коги‘ пои‘да на Андр·ано‘поле 356;
- родителен падеж мн. ч. – да с­ преча‘щ­ св­т¥‘хь та‘инь 359;
- дателен падеж мн. ч. – возда‘де ми пра‘ведно по дэлоN моиN 354а;
- винителен падеж мн. ч. – получи‘ти и на‘мь де‘сн¥хь сто­‘н·ихь 362а;
- за двойствено число – по пл­‘щима мои‘ма 357.
Родително-винителните форми и тук са обичайни: гре‘ка, по‘па, wрта‘ка, Па‘vла, торго‘вца, Ми‘лоша и т.н.
Ние тук отбелязахме падежни форми, които свидетелстват за позасили­лото се влияние на старата книжовна норма върху езика на Софроний през тре­тия период. Реално оценени обаче те представят съвсем незначителен оттенък върху общия аналитичен фон на езика му. Основният, определящият, водещият и главен начин за израз на смислово-синтактичните отношения между думите в изречението и тук си остава новобългарският безпадежен израз на различ­ните замисимости чрез разширена и засилена употреба на предлози и основната форма на името. За пример може да се вземе което и да е изречение на повестта, който и да е откъс от нея, напр.: И не са поми‘наха три‘ дни‘, чу‘ с­ из± градо‘ смуще‘н·е гол­‘мое, и попи‘тахме що‘ е то‘; ре‘коша, карџа붑и‡те доишле‘ на кра‘и‡ градо‘ и и‘скаU да вле‘заU № градо‘ непремэ‘нно. И гле‘дахNе кади‘ни и хрЎTт·а‘нск· же‘н¥ вс­‘ка­ но‘си саЎT себэ‘ изр­‘дн¥­ ве‘щи свое‘ и пла‘чаU и бэ‘гаU камто‘ ту‘рска­ кр­‘пка­ махал@ 360а.

§ 10. Обобщени изводи за граматическите категории на съществи­тел­ните имена
Изнесените дотук наблюдения по граматическите категории на съществи­телните имена в езика на Софроний могат да се обобщят така:
1. Родовата отнесеност и нейните формални показатели при съществи­тел­ни­те имена почти изцяло съвпадат със съвременните, като само някои съще­с­т­ви­­телни, претърпели родова промяна, пазят стария си род (от м.р. са варь, ве‘черь, за‘харь, по‘м¥сль, прахь и др.) или едновременно се използват със стария си род и с новия си род (от м. р. и ж. р. са во‘зрасть, любо‘вь, скорбь) .
2. По граматическо число съществителните също се открояват с ново­бъл­гар­­ските си характеристики. Групите на сингулария и плуралия тантум по състава си са както днешните (настъпилите по-късно изменения са незначи­телни). Използва се често, макар и нередовно, новобългарската бройна форма за м. р. Формите за множествено число се образуват със същите средства както и днес. Само в немного случаи се пазят старите множествени форми (при едно­срични съществителни от типа на до‘м¥, хо‘лм¥, ко‘л¥ и др.) или понякога се при­бяг­ва до народното окончание -е (-·е) – овча‘ре, агар­‘не, му‘ж·е и др.
3. Софроний пръв от възрожденските книжовници утвърждава, макар и предпазливо, новобългарските членувани форми като необходима на кни­жов­­ния език морфологична норма. При съществителните имена от м. р. той си служи с двата основни членни типа – източнобългарският ъ-член и западнобъл­гарският о-член, което е конкретен израз на настъпилото през врачанско-видин­ския и букурущкия период развитие в схващанията му за диалектната основа на новия книжовен език.
4. При изразяване на смислово-синтнактичните отношения в състава на слово­съче­танието и изречението съществителните имена се подчиняват на ново­българския аналитизъм. При това като отглас от старата синтактична норма в книжовната практика се появяват и падежни форми, които имат различно битие в двете творби.
В “Митологията” – произведение от врачанско-видинския период – па­деж­­ните употреби на същесдтвителните имена са сведени до минимум – използ­ват се предимно родително-винителни и дателни форми, които са позна­ти на народния език.
В “Житието” – произведение от букурещкия период, когато у Софроний се наблюдава засилен стремеж към книжовна обработка на езика със средствата на черковнославянската книжовна норма, - присъствието на падежни форми е позасилено, но не толкова в честотно отношение, колкото в количеството на представените падежи – прибягва се до форми и на останалите черковнославян­ски падежи, които са вече чужди на народния език.


ІІ. ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА

Ако при съществителните имена Софрониевият език без особени коле­бания възприема основните и главните особености на народната морфологична норма, то при прилагателните той по-трудно и по-бавно се отърсва от влия­ние­то на стария скнижовен образец.

§ 11. Граматически род на прилагателните имена
Категорията е представенна с трите си члена – форми за мъжки, женски и среден род, при които черковнославянските образци сериозно съперничат, а по-някога и се налагат над народните, напр. в “Митологията” черковнославян­ските и народните форми са в съотношение при мъжки род 73 : 48, при женски род 54 : 58, при среден род 51 : 52. В “Житието” това съотношение е повече в полза на дългите форми.
1. Кратки форми
а) Кратката форма за мъжки род има две разновидности – едната със завършек на съгласен и втора със завършек на -и.
- Основна е първата, при която крайният съгласен може да бъде от корена: М – бэль, добрь, лудь, младь, слэпь; Ж – старь, *скупь, *бось, *живь, *лошь и др. или от наставката: М – безу‘мень, бэ‘сень, гнэ‘вень, ложли‘вь; Ж – бо‘лень, wпорли‘вь, свобо‘день и др.
- Втората разновидност се представя от няколко примера в “Митоло­гията”: д·а‘волски, л­си‘чи, му‘жески, ро‘бски.
б) За женски род тази форма завършва на -а: М – го‘ла, кра‘сна, ко‘рм­ста; Ж – вели‘ка, вла‘шка, лю‘та и др. В един случай завършекът е -­ М - *вну‘трешн­.
в) За среден род формите на -о (-w), макар и малко на брой, отстъпват пред дългите: М – безмо‘лвно, гол­‘мо, ди‘во, дра‘го, чи‘сто; Ж – тэле‘сно, душе‘вно, чи‘сто и др.
2. Дълги форми
а) За мъжки род дългата форма в езика на Софроний има завършек -¥и‡, -·и‡, като втората разновидност най-често се наблюдава при краен съгласен к: М – кро‘тк·и‡, же‘нск·и‡, ца‘рск·и‡, ца‘рев¥и‡, лю‘т¥и‡, неприли‘чн¥и‡, ненадэ‘ждн¥и‡ и др.; Ж – кокуру‘зн¥и‡, смертн¥и‡, вра‘чанск·и‡, те‘шк·и‡, туре‘цк·и‡ и др.
б) Дългите форми за женски род и за среден род имат съответно окон­чания -а­ и -ое: М – ца‘рска­, ле‘стна­, гол­‘ма­, разу‘мна­, сла‘дка­, же‘нское, гол­‘мое, вожделе‘нное и др.; Ж – монаст¥‘рска­, моско‘вска­, неду‘жна­, ма‘лое, моле‘бное, сме‘ртное и др.
3. Наблюденията показват, че Софроний си служи съзнателно с двата вида форми. Тук не бива да се говори за непоследователност или колебание, по-скоро в този случай се срещаме със стремеж да се постигне книжовна обработеност, като се използват живите народни думи със старите книжовни форми, които той очевидно възприема като непротиворечащи на народните. Още повече, че те са по-приспособени за падежни употреби. Обичайната прак­тика е от едно и също прилагателно да се използват форми и от двата вида: М – гол­‘ма­ и гол­‘ма, гол­‘мое и гол­‘мо, разу‘мн¥и‡ и разу‘мень; Ж – лю‘та­ и лю‘та. Не са редки случаите, когато в едно и също изречение двете форми се преплитат или редуват, напр. М – И спроти‘ та‘­ мэ‘рка гол­‘мо разли‘ч·е и‘ма между‘ добра‘ жена‘, и между‘ sла‘­ жена‘ 37а.

§ 12. Граматическо число на прилагателнните имена
Формите за множествено число отново ни снрещат със специфичния за Софроний стремеж да съчетава народните и книжовни средства в едно.
Обикновено Софроний използва обща множествена форма за трите рода при­ла­гателни, така както това е в народния език. Тази обща форма има окончание -и (-­): М – пре‘лестн¥ жен¥‘ 23а, сла‘дки хорати‘ 13а, ф·лосо‘ф¥ и совэ‘тниц¥ ба‘щин¥ му 26, лу‘ди члЃвц¥ и sлоско‘постни 23а, д·а‘волски ра‘боти 18, мvр·зли‘в¥ дрэ‘ва 56 и др.; Ж - §бра‘ни w‘вни 355, бо‘с¥ нозэ‘ 356 и др.
Никак не са редки обаче и случаите, когато се появяват множествени фор­ми по черковнославянски книжовен образец, които не винаги имат правилен вид. Така за м. р. и ж. р. се употребяват форми с окончание -¥и‡, -·и‡: М – пр·­‘тели мо‘и‡ вэ‘рн·и‡ и‘стинн¥и‡ 48а, ду‘м¥ неприли‘чн¥ и безчи‘нн¥и‡ 49, избра‘нн¥и‡ и чу‘дн¥и‡ рэ‘чи 56а; Ж – лю‘т¥и‡ и сверэ‘п¥и‡ ага‘рене 354, та‘мошн¥и‡ ту‘рц¥ 353а, та‘мошн·и‡ ту‘рц¥ 360, желэ‘зн¥и‡ вери‘ги 356 и др.
За ж. р. и ср. р. се прибягва и до форми с окончания -а­, -¥­, -·­: М - sл¥‘­ разли‘чн¥­ рабо‘ти 48а, лука‘в¥­ жен¥‘ 38, wбэща‘нна­ времена‘ 12, разли‘чн¥­ я‘ст·­ 51, ну‘ждна­ №че‘н·­ 62 и др.; Ж – желэ‘зн¥­ вери‘ги 353а, изр­‘дн¥­ ве‘щи 360а, вре‘менн¥­ ну‘жд¥ 362а и др. Изкуствеността на такива форми е очевидна, още повече, че те се откриват и при м. р. – Ж – дом¥ евреи‡ск·­ 353а.
Неизменяеми по род и число са прилагателни от турски произход: Ж – баши‘, кара‘, паза‘ргедень ‘нает’; М – кабахат붑­ ‘виновен’.

§ 13. Определени форми на прилагателните имена
Софроний Врачански не прибягва често до определени форми на при­лага­телните имена. Това може да се обясни със сравнително свободното изпол­зване на дългите им форми. Като наследници на старобългарските сложни форми, дългите форми на прилагателните имена в черковнославянски в някаква степен съхраняват функцията си на определени форми[29], напр. М – Тоги‘ва ца‘рев¥и‡ с¥‘нь возди‘гна очи‘ и ру‘цэ сво‘и на нЃбето 24а, Тоги‘ва sлоче‘стн¥и‡ о‘н¥и‡ му‘жь, саЎT мно‘го дарова‘н·е поче‘те жена‘та сво­‘ 37а.
Определени форми в езика на “Митологията” са използвани от около 30-ина прилагателни, а в “Житието” от около 15-ина.
а) Ако при съществителните имена Софроний почти еднакво си служи с членни форми за мъжки род ед. ч. с ъ-член и о-член, то при прилагателните за мъжки род ед. ч. членната морфема е само [ъ], представяна във вид -·а, -·­ / -¥­: М – ще до‘и‡деd пакь ту‘ка да си возме‘шь же‘нск·а о‘бразь 27, Тоги‘ва §гово‘ри црЎTк·­ с¥‘нь . . . не е поDобно на му‘драго и на разу‘мнаго члЃвка да и‘ма же‘нск·­ кабаха‘ть себе‘пь на гол­‘мое муче‘н·е 64а, И мла‘д¥­ и‡ рече 24а; Ж – и та‘кw сэд­a № о‘н¥­ туре‘цк·а хареN 360а, потре‘бно е‘сть да са №зе‘ме буирунт¶‘а § ви‘динск·а паша‘ 361а, поне‘же № Болгар¶‘а не и‘ма ф·лосо‘фское №че‘н·е на славе‘нск·­ яз¥‘кь 353.
б) За женски и среден род определените форми се образуват с членните морфеми -та и -то: М – горка‘та, же‘нската, мо‘рската, изгоре‘ното, мvр·зли‘вото, ца‘ревото и др.; Ж – бе‘и‡ската, црЎTката, тук членувани форми за ср. р. не се откри­ват, защото почти всички са дълги.
г) За множествено число прилагателните от трите рода имат определени форми с член –те: М – до‘бр¥те, дру‘гите, же‘нските, зрэ‘лите, леси‘чите, ле‘стните, сла‘дките и др.; Ж – врача‘нските, пашо‘вите, црЎTките и др.

§ 14. Падежни форми при прилагателните имена
Както при съществителните, така и при прилагателните основно е застъ­пено аналитичното начало. В “Митологията” например падежни форми има от около 30 прилагателни, а в “Житието” от около 20. Най-чести сред тях са родителните и винителните форми, а в “Житието” се появяват рядко и други падежни форми: М – беззако‘ннаго, безу‘мнаго, глу‘паваго, же‘нинаго, кн­‘зюва, ца‘рева и др.; Ж – ви‘динскаго, грэ‘шнаго, п·а‘наго, но и вла‘шкую, бо‘лгарскому, бЃж·емь, де‘сн¥хь, св­т¥‘хь и др. По-голямата част от тези примери бяха изнесени при съще­ствителните имена.
Звателни форми са употребени от единични прилагателни, напр. М – мла‘де люби‘миче мои‡ 14а, wка‘­не 29.

§ 15. Степени за сравнение при прилагателните
Когато се налага да прибягва до сравнителни степени от прилагателни имена, Софроний обикновено употребява новобългарските аналитични форми, образувани с препозитивни частици по и наи‡. Сравнителната степен с по се пише слято, а превъзходната степен с наи‡ се пише разделно: М – яде‘ позрэ‘л¥те и посла‘дките смоки‘н¥ 33, Наче‘на да изби‘ра ко­‘то е подобро‘ тогw‘ да №зе‘ме, и фати‘ асла‘на почто‘ е пото‘лсть 38а, Ала‘ и‘маше еди‘нь ф·лосо‘фь ф т­‘хь, що бе‘ше на‘и‡ гол­‘мь 65а; Ж – дру‘га­ бэда‘ § та‘­ постра‘шна­ 356а, хаџ Вла‘с·а като‘ бе‘ше постаR па‘дна 355а, що са на‘и‡ ло‘ш¥ зулумџ¶‘и‡ 360.
Народните аналитични степени Софроний използва последователно при прилагателните, присъщи на народния език. Черковнославянската писмена школовка на автора обаче се проявява в някои случаи, когато се прибягва до стари книжовни форми за превъзходна степен. В “Митологията” такива форми има от 6 прилагателни: велича‘и‡ш·и‡, державнэ‘и‡ш·и‡, истиннэ‘и‡ша­, мудрэ‘и‡ш·и‡ (мудрэ‘葇шаго), нижа‘и‡ш·и‡, чуднэ‘и‡ш·и‡, а в “Житието” са по-малко: нужднэ‘и‡ша­, первэ‘и‡ш·и‡. Веднага трябва да се каже, че почти всички имат всъщност елативно значение. Тяхната лексикализация ясно се вижда от два факта, първо, че с незначителни изключения те са във формули на старинния официален етикет, второ, че от тях понякога Софроний образува сравнителна степен с частица по, напр. М – хе‘м и не е‘ возмо‘жно да на‘и‡дешь помудрэ‘и‡шаго, или пословеснэ‘и‡шаго § сЃна свое‘го на вс­‘ цр΅Tтв·е твое‘ 52.

§ 16. Обобщени изводи за граматическите категории на прилагател­ните имена
Изнесените дотук факти и направеният анализ във връзка с особеностите на прилагателните имена в езика на ръкописните Софрониеви творби показват, че Сфороний съзнателно се служи с двата типа форми – новобългарските народ­ни и книжовните черковнославянски.
1. Присъщите на народния език кратки родови форми (общи и за чер­ковно­славянски) и свойствените на черковнославянски дълги родови форми не се противопоставят, а се възприемат и употребяват от книжовника като непро­ти­воречащи си, като еднакво имащи право на съществувание в новия книжовен език.
2. Възприетото компромисно решение относно родовите форми дава отра­же­ние и при изразяването на формите им за множествено число. Софро­ний си служи предимно с новобългарската обща множествена форма за трите рода, но в същото време в езика му проникват и различни родови множес­т­вени форми по черковнославянски образец (за м. р. -¥и‡ / -·и‡, за ж. р. -¥­ / -·­).
3. От тази двойственост е повлияна и категорията определеност. Ново­бъл­­гарските членувани форми (за м. р. ъ-член -·а, -·­ / -¥­) са чувствително по-ред­ки отколкото при съществителните имена, защото в ред случаи определе­ността се поема от дългите форми.
4. По-ясно изразено е новобългарското състояние при степените за срав­нение, които в почти всички случаи са новобългарски, изразени с препозитивни частици по и наи‡, като първата се пише слято, а втората разделно.
5. Прилагателните имена в почти същата степен както и съществителните морфологично са подчинени на законите на новобългарския аналитизъм. Употребените падежни форми не показват особени различия от картината на падежните употреби при съществителните.


ІІІ. ЧИСЛИТЕЛНИ ИМЕНА

§ 17. Числителното име в езика на Софроний
Общо в разглежданите две ръкописни съчинения на Софроний са упо­требени над 50 числителни имена, без да включваме означените с цифри (букви), каквито в “Житието” се срещат нерядко. За посочване на години и количество на пари, предмети и др. Софроний използва арабските цифри, а при указване на дати, брой на дни прибягва към числителни с буквени означения по черковнославянски образец: Ж – и ръкополо‘жи ме вь лэ‘то: 1762 септеN: аЌ 354, А вь лэ‘то: 1796: напа‘днаха пазва‘нЎTките хаи‡ду‘ти 359, wста‘на стр¥‘и‡ мо‘и‡ до‘лжень гроd: 400: 353а, и та‘мо сэд­a д¶Ќ дни‘ 359а, едно‘ есмь ста‘р¥и‡ лэта‘ми, бэ‘хь: ндЌ: лэт’ 358.
Тъй като в изследванията си върху езика на книжовници от епохата на Възраждането обикновено числителните имена не се разглеждат, представените от Софроний в словесен вид числителни – бройни и редни – дават възможност да се хвърли светлина и върху състоянието на тази категория имена в книжовно­езиковата практика в края на ХVІІІ в. и началото на ХІХ в.
Въпреки че всички, използвани от Софроний числителни, са познати на народния език, той обикновено се води по тяхната черковнославянска писмена форма.
1. От бройните числителни са употребени: еди‘нь М-43, Ж-353 (една‘ М-16, Ж-353а, едно‘ М-19, Ж-357), два Ж-355 (две М-65), три М-45, Ж-353а, чет¥‘ри М-27, Ж-356а, п­ть М-54а, Ж-360, шесть М-62, Ж-361а, седмь М-47, wсмь /осмь/ М-66, Ж-359а, де‘в­ть Ж-353, де‘с­ть Ж-354а, двана‘дес­ть Ж-356, трина‘дес­ть М-67, Ж-354, п­тна‘дес­ть /петна‘дес­ть/ М-67, 66, Ж-359а, 360, седмьна‘дес­ть Ж-353, wсмьна‘дес­ть Ж-359а, два‘дес­ть и п­‘ть Ж–362а, три‘дес­ть Ж-354, чет¥‘ридес­ть М–44, Ж-361а, петдес­‘ть и п­‘ть Ж–362а, седемьдес­‘ть Ж-354, ос±мьдес­‘ть Ж-362а, сто М-62а, сто‘ и п­тдес­‘ть Ж-354, две‘ста Ж-359, се‘дмьстотинь Ж-356, х·л­‘да Ж-355, х·л­‘да и пе‘тстотинь Ж-356, две‘ х¶‘л­д¥ Ж-360, два‘дес­ть х¶‘л­д¥ Ж-355а, п­т±на‘дес­т х¶‘л­да Ж-359а, 40: х¶‘л­д¥ Ж-359, триста х¶‘л­д¥ Ж-359.
Вижда се, че сред изброените числителни са както прости по състав, така също сложни, писани слято, и съставни, оформени посредством съюз и.
а) Родови форми, както това е и днес, имат числителните еди‘нь и два. Рядко се срещат падежни форми: родително-винетелна – едногw‘ М-22, Ж-354а, местен падеж – на едноN мэ‘сто Ж-357.
б) С повече примери са представени определени форми като еди‘на М-38, еди‘ну М-67, едно‘то М-58, две‘те М-60, тр¥‘те М-53, седм±те‘ М-16. На няколко пъти Софроний си служи с членуваната форма на архаичното днес числително *двои‡ - дво‘ите М-39, 65, а също така и с източнобългарската диалектна членна форма[30] седмьт­‘хь М-50.
2. За означаване на приблизителен брой Софроний си служи с широко практикуваните в народния език съставни числителни от типа три‘ чет¥‘ри Ж-357а, чет¥‘ри п­‘ть Ж-357, п­‘ть ше‘сть Ж-360.
3. Твърде обичайни за езика му са мъжколичните числителни с нас­тавка -ица, които са свойствени на народния език, но днес в книжовния имат по-рядка употреба[31]: дво‘ица М-61, Ж-357, тро‘ица М-55, Ж-354а, четво‘рица Ж-354а. От тях се срещат и в членуван вид – дво‘ицата М-21.
4. Редните числителни - пе‘рв¥и‡ М-16, Ж-353, вто‘р¥и‡ М-21, Ж-356а, тре‘т·и‡ М-22, Ж-362, *четве‘рт¥и‡ М-28, Ж-358а, *п­‘т¥и‡ М-33а, Ж-356а, ше‘ст¥и‡ М-41а, *се‘дм¥и‡ М-42, о‘см¥и‡ М-48, дев­‘т¥и‡ (деве‘т¥и‡) М-68а, Ж-360а, *дес­‘т¥и‡ М-68а - са използвани за поредно представяне в същинската им роля на числителни или като наречия за изброяване – предимно в “Митологията”.
а) Падежни форми при тях има в “Митологията”: родително-винителни форми – пе‘рваго 48, вто‘раго 22, тре‘т­го 25; дателни форми – вто‘рому 21.
б) Определените форми са по-чести – всяко от изброените редни числи­тел­ни е използвано и с членуватата му форма, която е както при прилагателните с ъ-член, писмено отбелязван във вид -¥­, -·­, -·а: пе‘рв¥­ М-58, вто‘р¥­ М-50а, тре‘т¥­ М-25, Ж-354, п­‘т¥­ М-56а, ше‘ст¥­ М-41а, се‘дм¥­ М-42; тре‘т·­ М-60, тре‘т·а М-13, Ж-355, четве‘рт·а Ж-358а.
5. Изнесените наблюдения върху употребата на числителните имена в езика на “Митологията” и “Житието” показват, че въпреки силното влияние на черковнославянската писмена норма върху фонетико-графичния им вид в Софрониевия език, Софроний ги използва в техните народни разновидности със свойствените им морфологически категории.
При бройните числителни такива са – както обикновените числителни бройни, така и числителните за приблизителен брой, мъжколичните числи­телни, образувани с наставка -ица, определените им форми. Изключение не пра­вят дори и няколкото родително-винителни форми. Това свидетелствува, че кни­жов­ната норма при бройните числителни е придобила днешните си характе­рис­тики още до Софроний (в езиковата практика на дамаскинарите).
Същото се отнася и за групата на редните числителни, за които особено характерни са новобългарските определени форми.


ІV. МЕСТОИМЕНИЯ

В началните етапи на книжовноезиковото ни строителство местоимен­ната система се оказва една от областите на езика, в която старата книжовна норма влиза в остра борба с разноликото състояние, съществуващо в народния език.
Как са протекли процесите на сстроителството тук, за да се стигне постепенно до утвърдилата се нова книжовна местоименна норма, която характеризира езика ни днес, показва езиковата практика на книжовниците до средата на ХІХ век.
В редица изследвания за изясняването на тези въпроси, така важни за книжовноезиковата ни история, е направено немалко[32], но все още данните, които се съдържат в Софрониевия език във връзка с тях, не са използвани в необходимата степен.
В монографията си за езика на “Неделника” К. Ничева спира вниманието си на три вида местоимения – лични, притежателни и показателни. Езикът на “Митологията” и на “Житието” дава чудесна възможност не само да се раз­крият особеностите на Софрониевия език откъм местоименни употреби в съчи­нения, неповлияни от черковнославянски първоизточник, но и да се наблюдават насоките, в които върви изграждането на книжовната местоименна система в този ранен период.

§ 18. Лични местоимения
И в двете повести личните местоимения са застъпени богато с различните си форми. Софроний си служи както с книжовни черковнославянски, така и с народни форми от източнобългарски и западнобългарски диалектен тип. Лич­ни­те местоимения са представени в три падежни облика – иминителен, вини­телен и дателен, като за винителен и дателен падеж има две форми – пълна и кратка. Третоличното местоимение за единствено число освен това има и родо­ви форми.

§ 18 а. Форми на личното местоимение за 1 л. ед. ч.
1. Именителна форма азь. Тя е не само нормативна в черковносла­вянски, но и жива реалност в източнобългарските говори[33], към които спада и родният диалект на Софроний. Ето защо предпочитанието й трябва да се свърже с тези два факта: М – Нели‘ т­ ре‘кохь а‘зь да не вредиd жи‘тоU 40, Е‘то и а‘зь е‘смь жена‘ 44а; Ж – а‘зь с­ тегл­ камто бостанєи‘ 356, А‘зь грэ‘шн¥и‡ вь члЃвцэхь роди‘х с­ на се‘ло Ко‘тель 353.
На две места текстът в “Митологията” дава основание да се допусне, че Софроний използва западнобългарската форма ­: И о‘нь §гово‘ри и ре‘че: пу‘тникь е‘смь, и §дале‘ко и‘дим­. Изл­‘зохь § оте‘чество мое‘ 44. Написано слято с глагола, местоимението може да се схване и като глаголно огончание, но съседният текст показва, че глаголната форма е за 1 л. ед. ч., а не за 1 л. мн. ч.
2. Винителни форми. Пълната и кратката винителна форма на местоиме­нието азь и у езика на Софроний по същество са форми за агломеративен падеж.
а) Пълната форма мене‘, обща за черковнославянски и новобългарски, се среща в безпредложна и предложна употреба: М – и мене‘ да №зе‘мешь за жена‘ 49, ела‘ слэдь ме‘не 31; Ж – попита мене‘ 356, ала не за мене‘ ами да №год­ на арх·ереа 354а.
б) Кратката форма се използва в три фонетико-правописни варианта – м­, ма, ме. Основен е първият вариант м­, който съвпада с черковнославян­ска­та форма. По силата на обстоятелството, че именителната и пълната винителна форма са общи за черковнославянския и за народния език, може да се допусне, че езиковото съзнание на Софроний е обединило в този вариант книжовната и живата западнобългарска форма ме. В езика на “Митологията” например се среща само форма м­ и веднъж ма, докато в “Житието” засилена употреба има и вариант ме. Ако в първата повест срещу 77 форми с м­ стои 1 ма форма, то във втората повест срещу 90 м­ форми стоят почти 50 ме форми и 1 ма форма. Най-рядко, както виждаме, Софроний прибягва към котленския вариант ма. Приме­ри: М – ри‘тна м­ еди‘нь ко‘нь 26, и прати‘ м­ №чи‘тель мо‘и‡ при держа‘в·е твое‘, и а‘зь дои‘доa ала‘ не хоратиa, и црЎTтв·е твое‘ преда‘де м­ на та‘­ жена‘, и та‘­ м­ заве‘де № до‘мь сво‘и‡ 49, и єу‘ваше ма саЎT гнэ‘вь 23; Ж – пону‘диша ме родни‘ни мо‘и да м­ wже‘н­U, почто‘ не и‘маше ко‘и да м­ гле‘да 353а, и тои‡ чаTЎ м­ фа‘тиха четво‘рица, и заве‘доха ме при паша‘та 354а, и пр·е‘ ма при сво‘­ чел­D 360.
Пълната и кратката винителни форми, както в народната реч, се използват и заедно в ролята на дублирано пряко допълнение: М – Ала‘ мене‘ м­ сра‘мь сеги‘ 66а, Мо‘­ му‘жь мене‘ sле‘ м­ б¥‘ 36; Ж – а‘зь са см¥‘слиa за‘що м­ затвори‘ха мене‘ та‘мо 353а.
3. Дателни форми. Пълната и кратката дателна форма сравнително широ­ко се използват от Софроний.
а) Като пълни форми са употребени мене‘, на мене‘, мнэ. Старата книжовна форма мнэ се появява само веднъж: М – w цЃрю‘! Повели‘, и пода‘и‡ мнэ‘ сЃна своегw‘ 14. Най-често се прибягва до винителната форма мене‘, както това е в народния език, но трябва да се отбележи, че се предпочита безпредложната й употреба: М – Ами‘ какво‘то са мни‘ мене‘, о‘нь ще пои‘щи сребро‘ жалти‘ц¥ 59а, А‘хь го‘рко ме‘не не пи‘таи‡ м­ ча‘до мое‘ 30а; Ж – спроти‘ това‘ и мене‘ доте‘гна 356а.
Пълната форма мене‘ се използва и с предлог на, както това е в съвремен­ната книжовна норма, но тези случаи са по-редки: Ж – натова‘риха ги на мене‘ 353а, изва‘ждаха на мене‘ 354.
б) Кратката дателна форма е изцяло новобългарска, но се употребява в три фонетико-графични варианта: ми, м¥, ме. Сред тях основен е ми, вариантът ме е резултат от отбелязаното при фонетичните особености характерно за кот­лен­ския говор изясняване на [и] в [е] в някои случаи. Примери: М – та‘­ ни‘ва що ми‘ ­ да‘доха, работи‘хь ­ 17а, Ами‘ да ми продадеd та‘­ дрэ‘ха 35, А т¥‘ зготви‘ н­‘що и принеси‘ ме та‘мо да яде‘мь 45, и насть‘пи ме но‘гата 41; Ж – О‘нь ми §гово‘ри 355, не б¥‘ ми возмо‘жно да пои‘да 362, О‘нь ме ре‘че 358.
Графическият вариант м¥ се появява на два пъти в “Митологията” пред дума с начален гласен [и] или съгласен [й]: Слу‘шаи‡ ф·лосо‘фе, що м¥ и‡ дра‘го това‘ ща ти да‘мь, 11а, ако‘ м¥ изво‘лиd а‘зь еди‘нь мTЎць не щеN хорати‘ 13. Може да се обясни със стремеж да се избегне струпване на една и съща графема.
Удвоени употреби на двете форми – пълната и кратката – не се откриват.

§ 18 б. Форми на личното местоимение за 2 л. ед. ч.
1. Именителната форма се използва в две писмени разновидности – т¥ и ти. Вариантът т¥ представя черковнославянската графична норма при второ­лич­­ното местоимение, но по същество у книжовниците през първата четвърт на ХІХ в. – Й. Кърчовски, д-р П. Берон и др. – тя е книжовен означител на живата народна форма ти. Тази практика наблюдаваме и у Софроний Врачан­ски преди тях, затова при него вариантът т¥ е основен: М – т¥‘ като‘ м­ наи‡де‘ на кла‘денецу, а‘зь по е‘стество же‘нское б­a дэво‘и‡ка, а т¥‘ си сеги‘ жена‘ 27а; Ж – Т¥ ли си на т·­ села попь . . . т¥ ли вэнча Кованџ·юва­ дщер­ 357.
Вариантът ти откриваме само в “Митологията”, и то едва в 5 употреби срещу 104 на т­, като тези 5 форми могат да се смятат за отстъпление от тога­ваш­ната книжовна норма, проява на надмощие на живото звучение над писме­ния навик, напр. w цЃрю, бо­‘ са и а‘зь да не па‘тиd и ти‘ като‘ о‘ного торго‘вца 22.
2. Винителните форми са: пълна – тебэ‘, кратка – т­, те.
а) Пълната винителна форма тебэ‘, имаща и графичен вариант тебе‘, се използва безпредложно и предложно и изпълнява по същество агломеративна служба: М – Е‘то а‘зь тебэ‘ наDв¥‘хь саЎT мо‘ите ду‘ми 57а, Где‘ на‘ше­ wрта‘кь, що гw‘ пра‘тихме до тебэ‘ 54, А‘зь е‘смь гото‘ва да до‘и‡да слэ‘дь тебе‘ 36; Ж – вси‘ тебэ‘ ви‘дэха досто‘иN 358, Коги‘ а‘зь тебэ‘ не №б¶‘а, ами‘ когw‘ да №б¶‘а 357а.
б) Кратката винителна форма основно се използва във вариант т­, пред­­ставящ черковнославянската книжовна норма, но можем да допуснем, че в него езиковото съзнание на Софроний влага новобългарснкото фонетично съответ­ствие [те]. Вариантът те се среща само в “Митологията”, и то в 7 употреби срещу 43 с т­. Примери: М – А‘зь да т­ нау‘ча една‘ рабо‘та 14а, Заво‘д­мь т­ при една‘ мла‘да 31, но мо‘лим те, возми‘ т¶‘­ жалти‘ц¥, и приведи‘ ме н­‘ко­ жена‘ 28а; Ж – ко‘и‡ т­ го‘ни 354а, защо‘ оЃче не хо‘чеd да с­ wбэща‘ешь като‘ т­ мо‘л­U 358. Може да се отбележи, че във всички случаи вариантът те стои след глагол мол­. Срещат се освен това и удвоени употреби на пълната и кратката форми: М – А‘зь тебэ‘ да т­ кортоли‘с±мь § та‘­ ну‘жда 55.
3. Дателни форми. Пълната дателна форма е тебэ‘, кратката – ти, т·, т­.
а) Пълната дателна форма на личното местоимение за 2 л. ед. ч. е използвана в две разновидности – без предлог и с предлог на. В първия случай употребата й стои близо зо черковнославянския образец: М – Заради това и а‘зь №чи‘нихь тебэ‘ това‘ щото‘ пати‘ 46а, да не‘ бу‘дэ н­‘що ни‘ тебэ‘, ни‘ мене‘ 41, и то‘­ су‘дь да бу‘де непростеO на тебэ‘ 33; Ж – а тебэ‘ пр·ишло‘ това дарова‘н·е без слугува‘н·е 358, тебэ‘ не е‘ возмо‘жно ни‘где да пои‘дешь 362.
б) Кратката дателна форма е ти, но тя има и варианти т·, т­. Ако пър­вият е чисто графическа разновидност, то вторият е отражение на котленска фоне­тична особеност – изясняване на [и] в [е], което тук, както и в другите случаи, се отбелязва с буква ­. Примери: М – Ами‘ о‘н¥ торго‘виць ако‘ ти §гово‘ри та‘кw 46а, и що‘ аресаd да ти да‘мь § не‘го 57, Нели‘ т­ пора‘чахь а‘зь 58, Нели‘ т­ ре‘кохь аз, да не вредиd жи‘тоU 40; Ж – да ти подаN позволе‘н·е 355а, ка‘ко т· е и‘м­ 356а.
в) В някои случаи се откриват и удвоени употреби: М – Какво‘ ти сказу‘ва тебэ‘ Сvвт¶‘па Ф·ло‘софь 67а. Тези типични новобългарски местоименни кон­струкции имат свое място в новобългарските характеристики на Софрониевия език.

§ 18 в. Форми на личното местоимение за 3 л. ед. ч.
Третоличното местоимение за единствено число в Софрониевия език се представя със значително разнообразие от форми и красноречиво свидетел­ствува за съчетаването и едновременното използване на книжовните черковно­сла­вянски форми и народните.
1. Именителните форми за трите рода разкриват твърде показателна картина. От една страна, Софроний си служи с черковнославянските местои­ме­ния онь, о‘на, които са и жива реалност в западнобългарските диалекти, а извест­но е, че той предпочита диалектните форми според близостта им до стария книжовен образец. От друга страна, Софроний прибягва и до източнобългар­ските местоимения тои‡, т·­‘, то, които са присъщи и на родния му говор, но тези местоимения по-често функционират като показателни, каквито по начало са и с каквито употреби ги знае и народният език по негово време. Така в “Митоло­гията” срещу 12 употреби като лично местоимение на тои‡ стоят 83 употреби като показателно, докато местоимението онь само веднъж е изпол­звано като пока­зателно.
При употребата на двата типа третолични местоимения Софроний си изра­­ботва своя специфична практика. Така например, ако при мъжки род той преди всичко се опира на местоимението онь (с общо около 170 употреби в двете съчи­не­ния), то при женски и среден род се предпочитат местоименията т·­‘ и то (първото има 37 употреби срещу 8 на о‘на), като за среден род се използва само местоимението то.
Примери за мъжки род: М – о‘нь ми ре‘че 41, не зна‘­ за како‘вь кабаха‘ть ми №чи‘ни о‘нь това‘ 36, а то‘и‡ са оба‘рна и ре‘че ми 63, ала‘ то‘и‡ ­ попи‘та 31; Ж – о‘нь ми §гово‘ри 355, като‘ пр·и‘де о‘нь №би‘ султа‘нскаго ая‘нина 354а, а о‘нь приви‘ка на чЃлка своегw‘ . . . и то‘и‡ пои‘де и №зе‘ § мо‘­ ко‘нь юла‘р­ 357.
Примери за женски род: М – А о‘на не хо‘чеше ни‘какь да пр·е‘мне негов¥U рэ‘чи 29а, И о‘на §гово‘ри 32, А т·­‘ му ре‘че 46, И т·­‘ теча‘ше сле‘дь не‘го бо‘рзо 24а; Ж – т·­‘ са‘ма хо‘че да побэ‘гне § негw‘ 357а, а о‘на по ни‘хное об¥‘чаи‡ wбра‘щаше лице‘ свое‘ 360а.
Примери за среден род: М – И то‘ м­ ска‘за таки‘ва рэ‘чи да реку‘ 55а; Ж – и поидо‘хме ве‘чеR кь‘сно на едно‘ се‘ло, а то‘ с­ разбэ‘гало 360.
2. Родителните форми на третоличното местоимение за ед. ч. за мъжки род егw‘ и за женски род е‘­, които в вародната реч по времето на Софроний не са живи форми, се използват под влияние на черковнославянската местоименна норма в ролята на притежателни местоимения: М – до‘мь егw‘ 18а, ма‘теR егw‘ 14, до‘мь е‘­ 30, му‘жь е‘­ 17; Ж – с¥‘на егw‘ 353, вь живо‘тэ егw‘ 353а, бра‘та е‘­ 357, му‘жа е‘­ 357а.
Винителните форми почти изцяло имат новобългарски вид.
а) За мъжки род те са: пълна форма него, кратка – го.
Пълната форма има два графически варианта – него и негw, от тях първият е основен: М- наи‡де дру‘г·и‡ мо‘маL намэ‘сто не‘го 31, хо‘чу да побэ‘гна § не‘го 62, и тру‘д­ха са три‘ годи‘ни саЎT не‘гw да №‘чать 10а; Ж – пра‘тиa тогw‘ сЃщеника до не‘го 361, и па‘кь ­ №зе‘ха § не‘гw 356а. Употребява се предимно с предлог.
Кратката форма има три графико-фонетични варианта – го, гw и гу. От тях вторият е графическа разновидност, а третият отразява котленската редук­ция на неударен гласен [о] и се среща само в “Митологията”: М – А то а‘зь №‘тре па‘кь да в¥ го да‘мь 58, и ра‘достно го прего‘рна и поздрави‘ го 48, като‘ гw №гост­‘ваa 47, като‘ чю‘ т¶‘­ рэ‘чи мно‘го гу аџ·ди‘са , и ре‘че му 27; Ж – Фате‘ти го и принесе‘те го ва‘мо 354а, а вел·­‘то гw не ще‘ 354а.
Дублираната употреба на пълната и кратката дателни форми е рядко явление, напр.: М – ала‘ го №зе‘ и не‘го борзинаU рэ‘чна­ 20.
б) За женски род винителните форми са: пълна – не­, кратка - ­ и ю. Черковнославянски характер има единствено последната форма, която се среща само веднъж в езика на “Митологията”, и то в подзаглавието “ С¶‘е сказа‘н·е испи‘са Му‘со перс·а‘ниO на по‘лзу внэ‘шнюю прочитаю‘щимь ю 10а. Тук родовото съгласуване е направено не със сказание а с *полза. Останалите форми са новобългарски и те често се използват, особено кратката: М – А торго‘вц¥те ­ не wста‘в­ха, и‘щаха си жалти‘ц­те § не­ 54а, ако‘ мо‘жишь т¥ да ­ преду‘маd да и‘да да са сме‘с­ саЎT не‘­ 30; Ж – и роди‘ль саЎT не‘­ му‘жеское дэ‘те 358, нито‘ ­ №зе‘ма, нито‘ е пода‘ва позволеO да са‘ №же‘н¥ 357.
4. Дателните форми в основната си част са новобългарски, но в някои случаи се откриват и черковнославянски нормативни отзвуци.
а) За мъжки род се използват две пълни форми: новобългарска на него / на негw и черковнославянска ему. И двете обаче имат много рядка поява: М – И по поб¥ча‘ю поклони‘ са ему‘ и ре‘че 33а, що м­‘ т¥‘ да‘де на не‘гw 29; Ж – ви‘кна на не‘го 354, тук ему‘ не се появява.
Кратката форма за мъжки род му е обща за черковнославянски и ново­бъл­гарски, но Софроний се води предимно по новобългарските й употреби – много често тя има ролята на кратко притежателно местоимение. Примери: М – помоли‘ му са да до‘и‡де при мене‘ 31, А ба‘бата му ре‘че 36а; Ж – да му са мо‘лиN 353а, а‘зь му ре‘кох 354а.
б) За женски род същинската пълна дателна форма е не‘и‡, по веднъж тя е употребена и в двете съчинения. Макар да е остаряла, по времето на Софроний тя все още се е използвала в народния език: М – това‘ е пра‘ведно да бу‘де не‘и‡ наказа‘н·е 64а; Ж – да м­ хари‘жи мене‘ не‘и‡ 356а. Освен това в “Митологията” се използва и черковнославянската форма еи‡, но само с притежателно значение, примери са посочени при притежателните местоимения.
Кратката форма е новобългарска – има два варианта и и е, като вторият вариант е резултат от изясняване на гласен [и]. В езика на “Митологията” първият вариант е употребен 42 пъти, а вторият – 19 пъти, докато в “Житието” само веднъж се прибягва към кратка дателна форма, и тя е в котленския вариант: М – и §тр­‘заха и №ши‘те, и т·­‘ претерпэ‘ и та‘­ бо‘лесть му‘жески 64, и ре‘коa и да ­ №пече‘ 46, Е‘то та‘­ ба‘ба що ти ре‘коa, почто‘ е да‘духь дрэ‘хата 37, тоги‘ва е ре‘че домугЎTпдарь на жена‘та сво‘­ 44; Ж – ала‘ е пода‘де позволеO сеги‘ да са wму‘жи, и та‘кw ­ приве‘дохме ту‘ка 357.

§ 18 г. Форми на личното местоимение за 1 л. мн. ч.
1. Именителната форма на това местоимение е н¶‘и‡, н¥‘и‡, по тип тя е ново­българска, присъща и на котленския говор. Веднъж в “Житието” се среща и черковнославянското местоимение м¥ в последното изречение: С¶‘е м¥‘ №се‘рдно ваN жела‘еN 362а. Примери: М – докле‘ не сме‘ н¶‘и‡ пакь тро‘ица за‘едно вси‘ 53а; Ж – а н¶‘е‡ не и‘мами хлэ‘бь 360, по‘идохме и н¶‘и‡ де‘с­ть чЃлвц¥ 354а, а н¥‘и‡ чЃлвц¥ про‘сти 353.
2. Винителните форми нась и ни са общи за черковнославянски и ново­бъл­гарски.
Пълната форма нась се използва безпредложно и предложно: М – не ви‘дэ са да пр¶‘иде при наЎT 54, разу‘мно си н๑чиль наЎT 65; Ж – и‘скаха да №б¶‘­ть наЎT 353, Прихо‘ждаха бостаџн¶‘и при наЎT и №стрша‘ваха наЎT ка‘ко хо‘четь и наЎT на ко‘л¥ да наᶑ­ть 356.
Кратката винителна форма има два графически варианта – ни и н¥: М - § дво‘и‡ца н¥ ко‘и‡ наDв¶‘и‡ да повеле‘и‡ на о‘наго що му рече‘ да го №чи‘ни 57а; Ж – и заве‘де ни при тэ‘хь 359а, wб±зе‘ н¥ едиO страa 358а.
3. Дателните форми са: пълна – намь, кратка – ни, с разновидност н¥: М – Да зна‘и‡шь w ба‘бо, ко‘лко смуще‘н·е ста‘на наN № до‘мь наd зараD та‘­ дрэ‘ха 37а, и ду‘маха и‡ да‘и‡ н¥ жалти‘ц¥те 54а, и порача‘ ни да №ме‘симе чи‘сто бра‘шно саЎT ме‘дь и саЎT ма‘сло 21а; Ж – а на‘мь сверза‘ша ру‘цэ наза‘дь 355а, кратката форма тук не е изпол­звана.

§ 18 д. Форми на личното местоимение за 2 л. мн. ч.
1. Именителната форма на второличното местоимение за множествено число в Софрониевия език е в¥, съвпадаща с черковнославянската: М – Ела‘те в¥ и тро‘и‡ца 55а, Ду‘маи‡те в¥ на сЃна моегw‘ 13а; Ж – Сэди‘те в¥ ту‘ка да по‘ида а‘зь го‘рэ 354, Ко‘и‡ вре‘дь и‘мате в¥ § това‘ 354а.
2. Винителните форми са вась и ви.
Пълната форма вась има употреби с предлог и без предлог: М – тоги‘ва да си и‘ди при ваT 26а; Ж – и ваT посэ‘чамь 355.
Кратката форма е в две разновидности – ви и в¥: М – Мо‘лю в¥‘ ви‘ждьт­ да не бу‘де запа‘лиль н­‘кои‡ чЃлвкь мо‘и‡та сто‘ка 56а; Ж – А‘зь в¥ позоваa да в¥‘ пи‘таN за пу‘ть 354а, за‘що ви‘ зове‘ пашаU 354.
3. Дателните форми, както и винителните, рядко се появяват в Софро­ниевото повествование.
Повече пъти Софроний прибягва до старата книжовна пълна форма вамь, а към новобългарския й съответник на вас се обръща само веднъж: М – Ами‘ ва‘мь ка‘кь ви са ви‘ди 13а, Благода‘рствую мно‘го пе‘рво на бЃгу вто‘рw на ваЎT що м­ кортоли‘сахте 48; Ж – ваN желаеN 362а.
И тук кратката форма е с две писмени разновидности – ви и в¥: М – и хари‘за ви го 43; Ж – §пусте‘те м­ да в¥ скажа 356.
Дублирана употреба на двете форми вам ви намираме в един случай – вж. по-горе примера от13а.
Както се вижда, в повечето случаи формите на второличното местоимение за мн. ч. се водят по книжовния образец, но в същото време те не противоречат на състоянието в народната реч по онова време. Само новобългарски са фор­мите за дателен падеж на вась и ви.

§ 18 е. Форми на личното местоимение за 3 л. мн. ч.
И тук, както при 3 л. ед. ч., се наблюдава по-голямо разнообразие от фор­ми – предимно народни.
1. Именителните форми и тук са две: о‘н¥ и т¶‘е. По-честа е формата о‘н¥, която е не само черковнославянска, но и жива форма във врачанския и видин­ския диалект, които Софроний добре познава: М – И о‘н¥ като‘ го ви‘дэха . . . чу‘д­ха са 13а, о‘н¥ пола‘гать смуще‘н·е ме‘жду тебэ‘ и ме‘жду мене‘ 39; Ж – о‘н¥ не дохо‘ждаU 355, а о‘н¥ не аре‘сваха кона‘ц¥те сво‘и 354.
Източнобългарското местоимение т¶‘е се появява по-рядко – в “Митоло­гията” например се среща 2 пъти срещу 18 употреби на о‘н¥: М – да чу‘­ть и да ви‘д­ть и т¶‘е №че‘н·ето мое‘ 49а; Ж – какво‘ да бу‘де т¶‘е дове‘чера прихо‘ждаU 355.
2. Родителна форма ихь е употребена в клиширан израз, но има значение на притежателно местоимение: М – и зарадь се‘дмь ф·лосо‘ф¥ ца‘рев¥ дэ­‘н·е ихь 10а.
3. Винителните форми също представят двата диалектни типа.
Пълните форми са т­хь / тэхь и нихь с предпочитана употреба на вто­рата форма, която представя и старата книжовна норма и е живо състояние в западните диалекти. В “Митологията” съотношението е 15:3, а в “Житието” 12:4 в полза на форма нихь. Примери: М – не и‘мамь пи‘сано ни едно‘ § ни‘хь 47а, да не да‘ваN т¶­ жалти‘ц¥ § нихь ни‘кому 55, като‘ не §и‘де при т­‘хь, а о‘н¥ ви‘кнаха 54; Ж – заве‘де ни при тэ‘хь, и сэд­a та‘мо при ни‘хь 359а, по‘и‡доa саЎT ниa 359. Вижда се, че в рамките на едно изречение може да се наблюдава редуване на двете форми.
Кратката винителна форма също има два облика – ги и ихь. Първият облик е основен, докато от втория има една същинска винителна употреба, а другата е в роля на притежателно местоимение: Ж – и а‘зь повэ‘рувахь и вэнча‘хь иa 357. Примери: М – ру‘цэте мо‘и возмо‘жно е ле‘сно да ги изм¥­ 22, да‘и‡ му ги 54; Ж – и като‘ поми‘на прода‘де ги, №зе‘ ги хаџ Вла‘с·ю и МаU»е‘и‡, и преда‘доха ги о‘н¥ на едного‘ чЃлвка 355.
Дателните форми са: пълна т­мь, кратка – имь. Пълната се появява веднъж: М – и т¥‘ т­‘мь да №чи‘нишь 68а. Кратката има по-чести употреби: М – И ска‘за имь 17, ре‘че имь 53а; Ж – да имь §во‘р­ 353а, да имь §сэче‘ гла‘в¥ 355а. Както и другите дателни форми, така и тази има специфичните за народния език употреби като кратко притежателно местоимение.

§ 18 ж. Обобщени изводи за личните местоимения
Общата картина на личните местоимения в разглежданите Софрониеви творби може да се представи в табличен вид (вж. таблица 1).
От представения преглед и анализ на личните местоимения и на техните форми в езика на “Митологията” и “Житието” могат да се направят няколко общи извода.
Първо, в езика на Софроний Врачански водеща роля имат новобъл­гар­ските форми на личните местоимения:
а) В именителна служба използва както книжовните черковносла­вян­ски форми, общи и за западните говори, така и източнобългарските народни мес­то­именни форми.
б) Към черковнославянските родителни форми прибягва само при трето­личните местоимения, като ги използва за изразяване на притежание.
в) Винителните форми, които практически са форми за агломеративен падеж, съвпадат основно с народните.
г) При дателните форми старата книжовна норма се проявява само при пълните форми, докато кратките имат типичните народни употреби.
д) Много по-често се прибягва до кратките винителни и дателни форми, отколкото към пълните.
Второ, както в народната реч пълните и кратките винителни и дателни форми се използват и удвоено.
Трето, кратките форми за дателен падеж по новобългарски образец се използват и приименно за означаване на принадлежност.
Четвърто, именителните форми на третоличните местоимения тои‡, т¶·­‘, то, т¶‘е, онь, о‘на, о‘н¥ са по същество стари показателни местоимения и Софроний ги използва, както това е в народната реч, и като показателни.

§ 19. Притежателни местоимения
Притежателните местоимения също са представени с разнообразните си форми. Както това е в новобългарски, те имат пълни и кратки форми. Като кратки притежателни местоимения се използват кратките дателни форми на личните местоимения, както това е в народния език. Освен това обаче като притежа­тел­ни местоимения се употребяват и родителните форми на трето­личните место­име­ния. Пълните притежателни местоимения имат грамати­чес­ките категории род, число, падеж, определеност. За разлика от прилага­тел­ни­те на тях им е свойствена и категорията лице на притежателя.

§ 19 а. Форми на притежателното местоимение за 1 л. ед. ч.
Притежателното местоимение за 1 л. ед. ч. в Софрониевия език е изпол­звано с трите си родови форми, като падежите са застъпени в различна степен.
1. За мъжки род пълното притежателно местоимение има следните фор­ми:
а) Именителна форма мои‡. Т е обща за черковнославянски и новобъл­гар­ски. Словоредната й употреба показва, че Софроний се води по стария книжо­вен образец – местоимението стои основно в постпозиция по отношение на съще­стви­телното, както това е в езика на “Неделника”[34]: М – И му‘жь мо‘и‡ сега‘ е во‘нь 46а, бЃгь мо‘и‡ ще подаде‘ мене‘ си‘ла 27а; Ж – ала‘ и стр¥‘и‡ мо‘и‡ на ЦЃриграD №‘мре 353, саЎT сле‘з¥ wпла‘каa живоU мо‘и‡ 359а.
б) Родителна (или родително-винителна) форма моегw‘, моего‘. Черковно­слявнска особеност, тя сравнително често се използва: М – ду‘маи‡те на сЃна моегw‘ 13а, да ви‘д­ть и т¶‘е №че‘н·ето мое‘, що гw н๑чихь § Сvнт¶‘па №чи‘тел­ моего‘ 49а; Ж – прати‘ сЃна моегw‘ саЎT едногw‘ чЃлвка 355, и поидо‘ша до друга‘р­ моегw‘ 353а.
в) Дателна форма мое‘му. Употребена е веднъж в “Митологията” – Разу­м­‘хь а‘зь почто‘ не е возмо‘жно ни оЃцу мое‘му да м­ кортоли‘са § та‘­ па‘губа 24а.
г) Определена форма мо­. За разлика от останалите форми тя следва ново­българския словоред - стои в почти всички случаи пред съществителното: М – Мо‘­ му‘жь мене‘ sле‘ м­ б¥‘ 36, Мо‘­ ра‘зумь спроти‘ вашаU прему‘дрость сумни‘те­лень дохо‘ди 51; Ж – и №зе‘ § мо‘­ ко‘нь юла‘р­ 357, тоги‘ва ме №зе‘ стр¥‘и‡ мо‘­ на мэ‘сто с¥‘на 353.
2. За женски род са употребени три форми:
а) Именителна форма мо­‘, срещана главно в черковнославянска слово­редна позиция: М – Чу‘хь дЃши мо­‘, ка‘ко т­ ᶑль му‘жь тво‘и‡ 35а; Ж – и § безу‘м­на­ мла‘дость мо­‘ не хо‘чахь да имь с­ покор­‘ваN 354, И пр·и‘дохь на епЎTк﶑а мо­‘ 358.
б) Винителна форма мою‘. Намира се само в “Житието”: ко‘лико №коре‘н·е терпэ‘хь § же‘ну мою‘ 353а, вла‘шка качу‘ла и‘маa на гла‘ву мою‘ 361.
в) Определена форма мо­‘та. Няколкото й употреби в двете съчинения са в препозиция: М – А‘зь да му приведа‘ мо­‘та жена‘ 28а; Ж – с­ прода‘доха и ку‘пиха № мо­‘та хи‘жа 356а, да вэнчеиd т¥‘ мо­‘та жена‘ саЎT г·аву‘рина 357а.
3. За среден род Софроний си е послужил само с именителна форма мое‘, която има и редуциран вариант мо‘и‡: М – не пи‘таи‡ м­ ча‘до мое‘ 30а, Мо‘и‡ живе‘н·е да бу‘де ли‘ѕано § мене‘ 11; Ж – И та‘кw неспоко‘и‡но н­‘колико годи‘ни промину‘вахь живе‘н·е мое‘ 354.
4. За множествено число се откриват употребени три форми:
а) Именителна форма мо‘и (мо‘и‡) е най-често използвана: М – Е‘то wрта‘ц¥­те мо‘и 353а; Ж – родни‘ни мо‘и‡ пове‘че разграби‘ша до‘мовн¥­ вещи‘ 353а.
б) Дателна форма моимь – появява се веднъж: Ж – ала‘ бЃгь сЃт¥и‡ возда‘де ми пра‘ведно по дэлаN моиN 354а.
в) Определена форма мо‘и‡те на два пъти се появява в “Митологията” – Е‘то а‘зь тебэ‘ наDв¥хь саЎT мо‘и‡те ду‘ми 57а.
Освен разгледаните дотук форми, като единствен пример, може да се приведе черковнославянската форма за двойствено число дателен падеж мои‘ма, употребена в “Житието” – и №да‘ри м­ саЎT тепеџи‘ку два‘ пу‘ти по пл­‘щима мои‘ма 357.
5. Кратката форма на притежателното местоимени за това лице е ми. Тя се появява много по-рядко от пълните форми, което говори за все още силното влияние на стария местоименен образец. Примери: М – да пра‘тиd з­‘т­ ми до наЎT 26а; Ж – и о‘н¥­ ме повле‘че саЎT вь‘жето на ш¶‘­та ми 357а, очи‘те ми хо‘чеха да извад­U 359. Следваното от местоимението съществително е винаги членувано, както е и днес в книжовната норма.

§ 19 б. Форми на притежателното местоимение за 2 л. ед. ч.
Притежателното местоимение за това лице Софроний използва главно в пълните му форми. Кратката се среща веднъж. В езика на “Житието” формите на това местоимение не се появяват.
1. За мъжки род пълното притежателно местоимение е употребено в няколко форми:
а) Именителна форма тво‘и‡. Тя е обща за черковнославянски и новобъл­гарски, но тук словоредно се следва старият книжовен образец: М - №краси‘ до‘мь тво‘и‡ 31, Т¥‘ зна‘и‡шь добрэ‘, ка‘ко е оЃць тво‘и‡ ста‘рь и не‘мощень 14а.
б) Родителна (или родително-винителна) форма твое‘гw, твое‘го. Среща се около 20-ина пъти: М - №‘тре ще пра‘т­ с¥‘на твое‘го 12, порача‘хь на сЃна твое‘гw 50.
в) Дателна форма твое‘му. Открива се в два примера: М – прине‘сохь т­ до‘брь слу‘хь, и ра‘достень хабеR заради‘ сЃна твое‘гw, и наслэ‘дника црЎTтв·ю твое‘му 48а.
в) Определена форма тво‘­. Има три употреби: М – и‘машь ли и та‘­ напи‘сана на тво‘­ тефтеR 44а.
2. За женски род пълното притежателно местоимение Софроний използва в три форми:
а) Именителна форма тво‘­. Среща се и пред, и след съществителното: М – А‘зь да сто‘р­ во‘л­та тво‘­ 31, като‘ с±мь а‘зь тво‘­ жена‘ 29.
б) Винителна форма тво‘ю. Открива се в един пример: М – но sле‘ хо‘чешь да испрове‘ргниd дЃшу тво‘ю 29.
в) Определена форма тво­та. Представена е с 4 употреби: М – и а‘зь са wскорби‘хь зараD тво‘­та ско‘рбь 57.
3. За среден род формите са две:
а) Именителна форма твое‘. По-често стои след съществителното: М – w ца‘рю, н¶‘и‡ сми‘ слу‘ги на твое‘ держа‘в·е, и спроти‘ повеле‘н·е твое‘ гото‘в¥ есм¥‘ да испо‘лниN жела‘н·ето твое‘ 17.
б) Определена форма тво‘ето: М – А‘зь ща‘ соверша‘ тво‘ето жела‘н·е 35.
4. За множествено число именителната форма твои‡ стои в постпозиция, а определената форма тво‘и‡те – в препозиция: М – ф·лосо‘ф¥ тво‘и‡ 27а, какво‘то совэ‘туваU и ду‘мать тво‘и‡те паш¶‘е 63.
5. Кратката форма е ти: М – с¥‘нь ти коги‘ наче‘не да хорати‘ ще ска‘жи това‘ 63.

§ 19 в. Форми на притежателните мекгоимения за 3 л. ед. ч.
Притежателните местоимения за това лице в новобългарски са инте­ресна и богата на форми лексемна реалност. Ако за останалите лица притежа­телните местоимения имат число и род на притежаваното, то за 3 л. ед. ч. те освен това имат форми и според рода на притежателя.
Софроний Врачански основно си служи с народните притежателни место­имения за това лице, но под влияние на черковнославянските форми за остана­лите лица често ги подвежда по техен формален образец. Освен това, като притежателни местоимения той използва и родителните форми на личните местоимения за 3 л., както това е в черковнославянски. Според рода на притежателя могат да се обособят две групи – една за притежател от мъжки род и среден род, друга за притежател от женски род.
1. Първата група, при която притежателят е от мъжки или среден род, според рода и чеслото на притежаваното има следните облици: за прите­жаван мъжки род, за притежаван женски род, за притежаван среден род, за притежаван в множествено число.
а) Местоимението за притежаван мъжки род има използвани три форми:
- Именителна форма не‘гов¥и‡. Въпреки че е от новобългарски тип, тя има черковнославянското дълго окончание и словоредно е подведена по черковно­сла­вянската норма – стои в постпозиция спрямо съществителното: М - №‘мь не‘гов¥и‡ то‘лкоЎT не пости‘гва 59а, Ала‘ тому‘ члЃвку гол­‘ма по‘лза №чи‘ни дру‘гь не‘гов¥и‡ 68; Ж – приве‘доша ме на не‘гов­и‡ кона‘кь 361.
- Родителна (родително-винителна) форма не‘говаго: М – и гол­‘мое блЃгодаре‘н·е чи‘н­ше на Сvнт¶‘па Ф·ло‘софа №чи‘тел­ на сЃна не‘говаго 62а; Ж – хо‘чехме саЎT едногw‘ wрта‘ка не‘говаго да по‘идемь № Анадо‘лска­ стра‘на 353.
- Определена форма негов¥­. Открива се в езика на “Житието” – хо‘чуть да натова‘р­ть вс¥‘­ не‘гов¥­ до‘лгь на мене‘ 353а.
б) Местоимението за притежаван женски род Софроний е използвал в неговата именителна форма не‘гова­: М – и №диви‘ с­ . . . и на №‘мна­ не‘гова­ острота‘ 55а; Ж – а‘зь не зна‘­a не‘гова­ ле‘сть 351а.
в) За притежаван среден род са употребени форми от две местоимения – не‘говое и то‘гову:
- Именителните форми не‘говое и то‘гову имат новобългарския тип слово­редно разположение: М – и №мегчи‘хь не‘говое тве‘рдо молча‘н·е 62а; Ж – наченаa да хо‘д­ по не‘говое №гожде‘н·е 354а. Местоимението то‘гову е получено от родително-винителната форма на показателното местоимение за 3 л. ед. ч. – того. То е народно по тип, присъщо е на мизийските говори[35]. У Софроний се среща веднъж: М – W цЃрю, на то‘гову №б·е‘н·е не е себе‘пь и жена‘та 50а.
- Определена форма е употребена само от първото местоимение – не‘говото, не‘говоту: М – на не‘говото №б·е‘н·е не е себе‘пь Сvнт¶‘па 50а, Ко‘и‡ хо‘чеше да бу‘де себе‘пь на не‘говоту №б·е‘н·е 50.
г) За притежавано в множествено число се използват форми само от едното местоимение:
- именителната форма е негов¥и‡: М – да ﶑­ть § то‘­ мле‘ко пе‘рво слу‘гите не‘гов¥и‡ 51а; Ж – и пр·и‘доша не‘гов¥и‡ члЃвц¥ 361.
- определената форма е не‘гов¥те: М – не хо‘чеше ни‘какь да пр·е‘мне не‘гов¥U рэ‘чи 29а.
д) Типична черковнославянска местоименна особеност е употребата на родителната форма на личното местоимение за 3 л. ед. ч. м. р. и ср. р. като неизменяемо притежателно местоимение. Местоимението егw се открива в общо 25 случая в такива употреби: М – матеR егw‘ мно‘го са №горчи‘ 14; Ж – и като‘ изле‘зе из по‘рт¥ егw‘ 356а, ку‘пиa до‘ма стр¥‘наго вь живо‘тэ егw‘ 353а.
е) Краткото притежателно местоимение му, по произход кратка дателна форма на личното местоимение за 3 л. ед. ч. м. р., има сравнително висока честотност – общо над 50 употреби: М – А оЃць му като‘ ви‘дэ почто‘ па‘дна с¥‘н± му в рэ‘ката, тои‡ чаЎT са ме‘тна и о‘нь в рэ‘ката 20, wрта‘ц¥те му като‘ го ча‘каха мно‘го . . . 54; Ж – гле‘даN го лице‘то му като‘ ог±нь запа‘лень 359, и вои‡ска‘та му са разне‘сла 359а.
2. Втора група са местоименията, при които притежателят е от жен­ски род. Тази група е слабо представена, особено в “Житието” .
а) За притежаван женски род са употребени именителните форми не‘и‡на­ и не‘и‡на, едната повлияна в окончанието си от черковнославянски, другата изця­ло народна. Срещаме ги в три примера, и то само в “Митологията”: И тои‡ чаЎT са фати‘ за не‘и‡на­ красота‘ 16, и §и‘де № една‘ хи‘жа що бе‘ше не‘и‡на сро‘дница 35а.
б) За притежавано в множествено число е форма не‘и‡н¥­. Народна по тип, тази форма е архаизирана с черковнославянско окончание: М – зараD да не разуме‘и‡ не‘и‡н¥­ ра‘боти му‘жь еи‡ 41-41а.
в) Както при притежателните местоимения за притежател от мъжки род и среден род, така и тук Софроний си служи с родителна форма на личното местоимение за 3 л. ед. ч. ж. р. е­‘ като притежателно местоимения. Неизменя­емо по род и число, то стои в постпозиция и изцяло е отражение на старата книжовна норма: М – и изле‘зе из до‘ма покра‘и‡ му‘жа е­‘ 22а, оЃць е­‘ и бра‘т·а е­‘ разум­‘ха себе‘пу 17а; - го‘ниM султаO оЃца е­‘ да го №б¶‘и, а о‘нь побэ‘гнаM, и №фа‘тиль бра‘та е­‘ 357.
г) Като неизменяеми притежателно местоимение за притежателка жена в езика на Софроний се използват и всичките 22 дателни форми на личното местоимение за 3 л. ед. ч. ж. р. е‘и‡ в “Митологиятка”, докато в “Житието” такива употреби липсват. Примери: А му‘жь, е‘и‡ реc 45, По‘слэ на дэво‘и‡каU оЃць е‘и‡ прати‘ль хабеR 26. Тази практика е изцяло черковнославянска.
д) Новобългарското кратко притежателно местоимение и‡, кратка дател­на форма на личното местоимение за 3 л. ед. ч. ж. р., се среща в напълно съвременни употреби, но само в езика на “Митологията”: И сро‘дниц¥те и‡ и комш¶‘и‡те и‡ собра‘ха дрэ‘ва 42, И лицэ‘то и‡ да поче‘рн­U саTЎ катраO 64а.

§ 19 г. Форми на притежателното местоимение за 1 л. мн. ч.
Според рода и числото на притежаваното притежателните местоимения за множествено число имат облици за мъжки, женски, среден род и за множест­ве­но число.
1. За мъжки род местоимението има следните форми:
а) Именителна форма нашь. Обща за черковнославянски и новобългар­ски, Софроний я използва в черковнославянска словоредна позиция – след съще­стви­телното: М – и побэ‘гна та са скр¥‘ № до‘мь наd 23; Ж – и §хо‘ждахме саЎT тогw‘ Ми‘лоша вь пу‘ть наd 357.
б) Родителна форма (родително-винителна) форма на‘шего, на‘шегw. На три пъти се появява в само в езика на “Митологията” – и изле‘зь из до‘ма на‘шего 22а, Какво‘ мо‘га ве‘че да ида № до‘ма на‘шегw 29.
в) Дателна форма нашему. Има я в “Житието”: и пола‘гаa поуче‘н·е по на‘шему бо‘лгарскому яз¥ку‘ 358, а по об¥ча‘ю на‘шему потре‘бно бе‘ше …354.
г) Определана форма на‘ше­: М – Где нашеwртакь 54; Ж – пр·и‘доша и до на‘ше­ кона‘кь 360, и на‘ше­ до‘мь все‘ разгра‘биша 359а. Формата напълно съответ­ства на живата в котленския говор употреба.
2. За женски род има само няколко употреби:
а) Именителна форма наша, която е напълно новобългарска, намираме я в “Митологията” - Една‘ на‘ша ни‘ва нерабо‘тна да‘дохме на му‘жа тогw‘ 17а.
б) Винителна форма на‘шу се открива в “Житието” – Г·аву‘рь: ско‘ро сеги‘ пр·иди‘ на вэ‘ру на‘шу 357а. Отзвук е от черковнославянската местоименна норма.
3. За среден род в езика на “Житието” са употребени:
а) Именителна форма на‘ши, в която може да се види котленска редукция на [е] в [и]: Ж - № еди‘нь де‘нь пр·и‘доша на се‘ло на‘ши два‘дес­U бостанџ¶‘и 354а.
б) Косвена форма на‘шеи‡, която Софроний използва в два случая непра­вилно при единствено и при множествено число, но в езика на “Неделника” има по-чести употреби[36]: Ж – Тоги‘ва № на‘шеи‡ се‘ло сэд­‘ше арнау‘тска паша‘ 354а
4. За множествено число Софроний се старае да следва старата книжов­на норма като прибягва към различни родови форми:
а) За мъжки и среден род се срещат форми на‘ши и на‘ш¥: М – чи н¶‘и‡ го прати‘хме да возме‘ гре‘бен¥U на‘ш¥ 54, и саЎT не‘го си па‘лиме пе‘щи, и № до‘м¥ на‘ши гори‘мь го 56а; Ж – и като по№далечи‘хме ма‘ло вьсадиa на ко‘н¥ на‘ши 355а, преD о‘чи на‘ши 356, дэца‘та на‘ши 357а.
б) За женски род в “Митологията” са употребени две форми – на‘ш­ и на‘ш¥­: а не жалти‘ц¥те на‘ш­ 54, послу‘шаи‡ т¶‘­ на‘ш¥­ ду‘м¥ 43.
5. Краткото притежателно местоимение н¥ се появява веднъж: М – § дво‘ица н¥ ко‘и‡ наDв¶‘и‡ да повеле‘и‡ на о‘наго що му рече‘ да го №чи‘ни 57а.

§ 19 д. Форми на притежателното местоимение за 2 л. мн. ч.
Притежателното местоимение за това лице рядко се появява в езика на двете повести, но са представени трите рода и множествено число.
1. За мъжки род се срещат две форми. Макар първата да има стария сло­во­ред, и двете форми могат да се разглеждат като новобългарски:
- неопределана форма вашь: Ж- А‘зь е‘смь ра‘бь ва‘шь 357;
- определана форма ва‘ше­: М – ала‘ хо‘диa тоги‘ва № ва‘ше­ до‘мь 37.
2. За женски род се откриват също две форми: неопределена ва‘ш­ и опре­делена ва‘шата. Ако първата и по окончание, и по словоред може да се свър­же със старата книжовна норма, то втората е изцяло новобългарска: М – О‘нь като‘ №зе‘ кес·и‘те саЎT жалти‘ците § мене‘, спроти‘ ва‘ше­ глаЎT и спроти‘ ду‘мата ва‘ш­, и изле‘зе 54, Мо‘­ ра‘зумь спроти‘ ва‘шаU прему‘дрость сумни‘телень дохо‘ди 51.
3. За среден род се прибягва само до неопределената форма ваше, стояща след съществителното: М - И то‘ м­ сказа‘ таки‘ва рэ‘чи да реку‘ на гЎTпда‘рство ва‘ше 55а.
4. За множествено число формите са три:
- неопределени форми: за мъжки род ва‘шеи‡, за женски род ва‘ш­, които трябва да се свържат с черковнославянските образци, въпреки че първата е непра­вилна: Ж – Не пр·и‘доша ли ва‘шеи‡ чЃлвц¥ 355, §се‘кнувать гла‘в¥ ва‘ш­ 353;
- определена форма ва‘шите: М – какво‘то гле‘дам и чу‘емь ва‘шите ду‘м¥ та прили‘чаU на … 63а; Ж – Где‘ ва‘шиU чЃлвц¥ 355
Кратко притежателно местоимение за това лице не е използвано.

§ 19 е. Форми на притежателно местоимение за 3 л. мн. ч.
За това лице Софроний Врачански си служи с новобългарски местоиме­ния, формално подведени по черковнославянски образец. Краткото местоиме­ние е изцяло народно. Пълните притежателни местоимения, застъпени с различ­ни форми за трите рода и множествено число, са източнобългарското народно местоимение тэ‘хн¥и‡ и западнобългарското народно местоимение ни‘хн¥и‡, из­пол­звани с книжовни окончания.
1. За мъжки род с по една употреба са форми и от двете местоимения:
- именителна форма тэ‘хн¥и‡ и ни‘хн¥и‡: М – поте‘коха при цЃр­ и призова‘ха з­‘т­ тэ‘хн¥и‡ 17а; Ж – та‘мо е‘сть и чет¥‘ри епЎTкп¥ егw‘, саTЎ ни‘хн¥и‡ совэ‘ть 358.
- родително-винителна форма нихнаго, получена по книжовен образец от народното местоимение: М – това‘ що чю‘ о‘нь § ни‘хнаго №чи‘тел­ 61.
2. За женски род са използвани само определени форми от двете местои­мения в “Митологията”: И § тэ‘хната че‘сть та‘кw и‘мали това‘ да па‘т­ть 52а, И не бе‘ше возмо‘жно и да побэ‘гне § ни‘хната мрэ‘жа 57а.
3. За среден род е употребена неопределена форма от западнобъл­гар­ското народно местоимение – ни‘хное: М – да №б¶‘и‡ сЃна своегw‘ без ни‘хное зговоре‘н·е 15а; Ж – по ни‘хное об¥‘чаи‡ 360а. Веднъж се среща и определена форма ни‘хното: М – да наDⶑешь т¥ ни‘хното лука‘вство 59.
4. За множествено число с по една употреби са представени: неопреде­лена форма тэ‘хн­и‡ и определени форми тэ‘хните, ни‘хн¥те: М – спроти‘ тэ‘хниU лука‘вщини, мно‘го са члЃвц¥ затри‘ха 37а-38; Ж – И а‘зь по тэ‘хн¥и‡ хорати‘ приклониa с­ 358, ами‘ що потегли‘хме § ни‘хн¥те же‘н¥ 356.
5. И за това лице в няколко примера като кратко притежателно местои­мение е използвана кратка дателна форма имь, напр. М – и то‘и‡ чаЎT прати‘ха едного‘ § ни‘хь на ба‘бата да возме‘ гре‘бен¥те имь 53а.
Освен това по черковносла­вянски образец като притежателно местоиме­ние е употребено веднъж и ихь – родителна форма на личното местоимение за 3 л. мн. ч.: М – Сказа‘н·е . . . зараD се‘дмь ф·лосо‘ф¥ ца‘рев¥, и дэ­‘н·е ихь 10.
Обобщената картина на използваните притежателни местоимения вж. на таблица 2.

§ 19 ж. Обобщени изводи за притежателните местоимения
Във връзка с употребата на притежателите местоимения и техните форми от Софроний могат да се направят няколко обобщени извода:
Първо, в основната си част пълните притежателни местоимения в Сфорониевия език са общи за черковнославянски и новобългарски – мои‡, твои‡, нашь, вашь. Само новобългарски са местоименията за 3 л. ед. и мн. ч. – не‘гов¥и‡, не‘и‡н¥и‡, тэ‘хн¥и‡, ни‘хн¥и‡, които в повечето случаи са подведени по черковно­славянски формални образци.
Второ, като в народния език:
а) макар и не така често, Софроний прибягва до новобългарските опре­де­­ле­ни форми – мо‘­, тво‘­, не‘гов¥­, на‘ше­, ва‘ше­; мо‘­та, тво‘­та, ва‘шата, тэ‘хната, ни‘хната; тво‘ето, не‘говото (не‘говоту), ни‘хното; мо‘и‡те, тво‘и‡те, не‘гов¥те, ва‘шите, ни‘хн¥те;
б) като кратки притежателни местоимения се използват кратките дател­ни форми на личните местоимения – ми, ти, му, и‡, н¥, имь.
Трето, под влияние на черковнославянски:
а) Софроний си служи с чуждите на народния език родителни (роди­телно-винителни) и дателни форми на притежателните местоимения – моегw‘ (моего‘), твоегw‘ (твоего‘), не‘говагw (не‘говаго), на‘шегw (на‘шего), на‘ш­, на‘­ш¥­, ни‘хнаго; мое‘му, твое‘му, на‘шему;
б) пълните притежателни местоимения имат в повечето случаи пост­пози­тивна употреба;
в) като неизменяеми притежателни местоимения се използват родител­ните форми на личните местоимения за 3 л. ед. и мн. ч. – егw, е­, ихь, а също така и дателната форма на личното местоимение за 3 л. ед. ч. ж.р. еи‡.

§ 20 Възвратни местоимения
Както и в съвременния книжовен език, възвратните местоимения у Софро­ниевия език са два вида – лично и притежателно. В техните форми и употреба обаче Софроний не спазва последователно нито старата книжовна норма, нито живата говорна практика. Това води до своеобразно съжителство на народни и книжовни местоименни форми.

§ 20 а. Възвратно лично местоимение
1. Пълното възвратно лично местоимение има форми себэ, себе, себэ си, които са изобщо форми за косвен падеж. Те са присъщи на народния език, включи­телно и на Софрониевия роден говор[37], но в някои случаи при употре­бата им той се води по старинни книжовни образци: М – Возми‘ т¶‘­ три‘ кес¶‘и‡ и варди‘ ги № себэ‘ добре‘ 53а, Тоги‘ва о‘н¥­ хаи‡ду‘тиO кортоли‘са себэ‘ и § дво‘ите sвэ‘рове 39, да испи‘таN себэ‘ си 28а, да №чин­U любо‘вь ме‘жDу себе‘ 36а; Ж – И пои‘дохь . . . да №пра‘в­N себэ‘ 353а, не ви‘диd ли себэ‘ си ка‘ко т­ фа‘тила чу‘мата 359, позова‘ паша‘ чет¥‘ри ста‘рц¥ при себэ‘ 354.
2. Кратката винителна форма на това местоимение като възвратна час­ти­ца има не само голяма честотна употреба – над 600 пъти, но и разпообразни графико-фонетични облици – с­, са, се.
а) Вариантът са е новобългарски и идва от родни говор на автора – на него се падат повече от 520 употреби. Ако в “Житието” вариантите са и с­ са количествено равностойни, то в “Митологията” предпочитанията са решително в полза на първия 432 : 67 в полза на са. Примери: М – Варди‘ са и т¥‘ w цЃрю, и пази‘ са § таки‘ва лука‘в¥­ жен¥‘ 38, И цЃрь са то‘и‡ чаЎT разбу‘ди и като‘ гw ви‘дэ №бо­‘ са § не‘го 66а; Ж – чу‘хме ка‘ко са потре‘се градо‘, и вди‘гна са еди‘нь о‘б±щ¥и‡ глаЎT и ви‘кан·е 360.
б) Вариантът се също е новобългарски, предава изоговора на винителната енклитика в западнобългарските области. Той обаче в езика на “Митологията” не се появява, а в “Житието” се промъква едва в 3 примера: И а‘зь тоги‘ва №бо­‘х се и пр·и‘доa вь №сумне‘н·е гол­‘мое 357, хо‘чеN вси‘ да се изда‘виN 361.
в) Вариантът с­ представя черковнославянската писмена норма на вини­телната енклитика, но може да се предположи, че зад нея стои западнобъл­гарс­кият е-изговор: М – И №бо­‘ с­ и като начена да са разсо‘мва и като‘ хо‘д­ше асла‘на саЎT во‘лхвата, слу‘чи са та простре‘ с­ ру‘цэте и фа‘ти са § еди‘нь кло‘нь 38а; Ж – И не са поми‘наха три‘ дни‘, чу‘ с­ из градо‘ смуще‘н·е гол­‘мое 360а, и №бо­‘х се и мно‘го пари‘ пода‘дуa и прине‘соха ни на Ду‘наву ала‘ саЎT како‘вь стра‘хь проби‘ с­ лэдо‘ 361а. Такива редувания в непосредствено съседство или в едно и също изре­чение на различ­ните облици са често явление. Те говорят не само за липсата на нормативно единство в Софрониевия език, но и за стремежа му да примирява старата кни­жовна норма със състоянието в живата народна реч. Това се потвърждава и от словореда.
3. Кратката дателна форма си е също обичайно явление в Софрониевия език. Употребата й е напълно съвременна. От общо стотината употреби над 60 са като възвратна частица, над 15 са заедно с пълната форма себэ, а останалите са като възвратно притежателно местоимение. Примери: М – докле‘ си соверши‘шь сва‘тбаU . . . ще до‘и‡деd пакь ту‘ка да си возме‘шь же‘нск·а о‘бразь 27, да ва‘рди себэ‘ си § чу‘ждаго му‘жа докле‘ си до‘и‡де о‘нь 29а; Ж – пои‘доха си моско‘вите 354, да си до‘идеd на епЎTк﶑ата 359а, не ви‘диd ли себэ‘ си 359, №зе‘ха ма‘ло ве‘щи саЎT себэ‘ си 360а.

§ 20 б. Възвратно притежателно местоимение
Както в народния език, то има две разновидности – пълна и кратка фор­ма, като пълната се и членува, но в същото време има и падежни форми като в черковнославянски.
1. Пълното възвратно притежателно местоимение е употребено и в трите му родови форми, както и във формата му за множествено число.
а) За мъжки род се откриват четири форми:
- именителна форма свои‡ с над 50 употреби: М – приве‘де го вь до‘мь сво‘и‡ 12, да покр¶‘и‡ сра‘мь сво‘и‡ 41; Ж – ре‘че на чЃлвка сво‘и‡ 357а;
- родителна (родително-винителна) форма своегw‘, свое‘го, имаща над 120 употреби: М – И послэ‘ принесе я‘ст·е на му‘жа своегw‘ 45, и ре‘че на му‘жа свое‘го 41; Ж – сэд­‘ше на ко‘н­ своегw‘ 357;
- дателна форма своему‘ се появява на два пъти в “Митологията”: И сэдна‘ха вси‘ по чи‘ну своему‘ 49а. Очевидно е, че при използването на изредените дотук форми Софроний има за образец старата книжовна норма, това се вижда и от словоредното разположение – предимно след съществителното;
- определена форма сво‘­ на няколко пъти се появява в “Митологията”: и изле‘зе § сво‘­ домь 35а.
б) За женски род падежните форми са с една повече:
- именителната форма сво­‘, както и останалите падежни форми, има предимно постпозитивно разположение: М – ре‘че на о‘н¥­ лука‘в¥­ жена‘ сво­‘ 14, ни смэ‘­ше ни‘какь да и‘ди да спи‘ при жена‘та сво­‘ 17; Ж – и пр·е‘ ма при сво‘­ чел­D 360, запре‘гна пу‘шка сво­‘ насрэ‘що мене‘ 357а;
- винителна форма сво‘ю се открива на три пъти в езика на “Мито­логи­ята”: И сказа и та‘­ sла‘­ ба‘ба вс­‘ по‘м¥сль сво‘ю 35;
- творителна форма свое‘ю се среща веднъж: М – И та‘кw №чи‘ниха любо‘вь и содру‘жество о‘н¥и‡ му‘жь саЎT жено‘ю свое‘ю 37а;
- определена форма сво­‘та се появява в два примера от “Митологията”: и ви‘дэ №до‘лу сво­‘та дрэ‘ха 35а.
в) За среден род двадесетината примера са само с именителна форма свое‘: М – и §чужди‘л са § оте‘чество свое‘ 44; Ж – султа‘но са wбь‘рна камто‘ верба‘та лице‘ свое‘ 356.
г) За множествено число формите са две:
- неопределена форма сво‘и‡, свое‘, като вторият вариант, на два пъти се появява в “Житието” и може да се обясни с котленската фонетична особеност -изясняване на [и] в [е]: М – фа‘ти си лицэ‘то саЎT но‘гте сво‘и‡, и ви‘кна 45а; Ж – и‘маше да №зе‘ма § с¥‘на моегw‘ заради‘ свои‡ пари‘ фаи‡да‘ 355а, пала‘ти свое‘ 361а;
- определена форма сво‘и‡те има две употреби в “Митологията”: и разда‘де го по сво‘и‡те сро‘дниц¥ 42.
2. Кратко възвратно местоимение, както вече се каза, е дателната енкли­тика си, която в тази си служба е по-честа в езика на “Митологията”: М – И ре‘че на жена‘та си 41, И оЃць повеле‘ на с¥‘на своегw‘ да и‘ди при те‘ст­ си 26а; Ж - и‘скаха си пар¥‘те 355.
3. Като обобщен извод от употребата на възвратните местоимения може да се заключи, че Софроний се служи както със старите книжовни техни форми, така и със свойствените на народния език, като позиционно пълните форми основно следват черковнославянската норма.

§ 21. Показателни местоимения
Значително разнообразие откриваме и при показателните местоимения в Софрониевия език. Едни от тях по тип са новобългарски и идват от народния език, други са преминали по книжовен път от черковнославянски.
Според това, което посочват, показателните местоимения се отнасят към три групи: за лица и предмети, за признаци, за количество.

§ 21 а. Местоимения за посочване на лица и предмети
Едни от показанелните местоимения указват на близки лица и предмети, други на отдалечени. Освен това и едните, и другите имат родови форми, при част от които се използват и падежни облици.
1. За мъжки род в преобладаващата си част показателните местоимения са новобългарски по тип, но когато са в ролята на съгласувани определения, а понякога и в самостоятелна употреба, по черковнославянски образец Софроний ги използва в падежни облици.
а) Именителните форми тук са: тои‡, то­, тогw‘сь и онь, о‘н¥и‡ (о‘н·­, о‘н·а).
- местоимението тои‡ като показателно е общо за черковнославянски и но­во­­бъл­гарски, но, както видяхме, Софроний го използва и като лично, както това е в източнобългарските говори. В ролята на показателно местоимение обаче са основните му употреби: М – То‘и‡ члЃвкь де‘монь и‘ма 45а, а т¥‘ да го не №б¥‘ешь то‘и‡ чаTЎ 20; Ж - № то‘и‡ де‘нь пр·и‘де и Хусе‘иO паша‘ 360а, то‘и‡ бостаџни‘ баши‘ бе‘ше § Карноба‘ть 356. Много от употребите се падат на устойчивия израз то‘и‡ чаTЎ – повече от половината примери;
- местоимението то­ е новобългарско, има над 50 употреби: М – да т­ изба‘ви § то‘­ стра‘хь 24а, и ска‘захь му то‘­ со‘нь 41; Ж - № то‘­ де‘нь воста‘наa § ха‘ну 360а, Ами‘ кому‘ да ска‘жа то‘­ ско‘рбь мою‘ 354;
- местоимението тогw‘сь веднъж се среща, то също може да се свърже с народ­­ния език: М – Ами‘ да не wб¥‘кни н­‘какь тогwЎT мла‘даго 29;
- местоимението о‘н¥­ (о‘н·­, о‘н·а) идва от народния език, то е твърде оби­чай­но за езика на Софроний: М – И о‘н¥­ мо‘макь повэру‘ва 31, И о‘н¥­ во‘и‡нь вле‘зе 22а; Ж – ала‘ пада‘де бЃгь та о‘н¥­ ко‘нь не пои‘де на дале‘ко 361, И а‘зь пои‘дохь на о‘н·­ ха‘нь 360а, О‘н·а Кал붑никь калу‘геR като‘ не зна‘­ше това‘ . . . 361а;
- местоименната форма о‘н¥и‡ се свързва с черковнославянското показа­телно местоимение: М – И като‘ чю‘ о‘н¥и‡ мла‘д¥ таквиT рэ‘чи, та‘кw сто‘ри какво‘то го нау‘чи о‘н¥и‡ чЃлвкь 43а; Ж – изл­‘зоa а‘зь изь о‘н¥и‡ хареN 360а]
- местоимението онь само веднъж е употребено като показателно, във всич­ки останали случаи то е в ролята на лично местоимение за 3 л. ед. ч.: М – И потре‘бно е о‘нь члЃвкь да са назове‘ кра‘и‡но неу‘чень 53.
б) Родително-винителна форма имат показателните местоимения тои‡ и о‘н¥и‡ - тогw‘ (того‘), таго‘ и о‘ногw (о‘ного), о‘наго:
- формите от първото местоимение се срещат и в двете повести в около 70 употреби: М – Ка‘ко ще мо‘жишь да са кортоли‘сашь § сметэ‘н·е тогw‘ члЃвка 59а, та‘кw и о‘н¥и‡ того‘ гле‘даха 57а, наDв¥ торго‘вца таго‘, и рече му 57а; Ж – и wбэща‘хме на тогw‘ чау‘ша три‘дес­U гроd 355а;
- формите от второто местоимение имат употреба само в “Митологията” в 24 случая: М – И като‘ ду‘маше това‘ ба‘бата на о‘ного му‘жа, а то‘и‡ им рече‘ 37а, пра‘тиль хабеR на о‘ногw цЃр­ 26, наготви‘ са за смэше‘н·е саTЎ о‘наго мо‘мка 31.
в) Дателна форма то‘му има 7 употреби в езика на “Митологията”: И то‘и‡ чаTЎ прода‘де все‘ сто‘ка сво­‘ то‘му члЃвку 57.
2. За женски род Софроний си е послужил с три показателни местои­мения: та‘­, о‘на­, о‘на. От тях само последното съвпада с черковнославян­ската форма, останалите две са народни.
а) Именителните форми та‘­, о‘на­, о‘на са основни. Ако към книжовната форма о‘на се прибягва веднъж, то народните форми са твърде чести:
Примери с форма та‘­: М – Та‘­ но‘щь ви‘дэхь со‘нь 41, и сказа‘ на та‘­ sла‘­ ба‘ба 35; Ж - § та‘­ тегота‘ воста‘наa и пои‘дохь 356а, ала‘ и та‘­ ла‘д·а сме‘ртное кори‘то е‘сть 361;
Примери с форма о‘на­: М – И тоги‘ва воста‘на о‘на­ мла‘да­ жена‘ 31, И като‘ §и‘де о‘на­ жена‘ на бака‘лина 25; Ж – И като‘ ми‘нахме о‘на­ рэ‘ка свэ‘тна ни ма‘ло 361, и § глуба‘ о‘на­ №зе‘ полови‘на 356;
Пример с о‘на: М – Тоги‘ва о‘на мла‘да­ жена‘ като чю‘ т¶‘­ рэ‘чи § ба‘бата №бо­‘ с­ 30а.
б) В “Житието” веднъж Софроний е прибягнал и до винителна форма о‘ную: ами‘ о‘ную сме‘ртную рэ‘ку но‘щеN № те‘мносU ка‘ко да преми‘неN 361.
3. За среден род показателните местоимения са по-разнообразни. От тях са използвани само именителните форми: това‘, то‘е, то, с¶‘е; о‘нова (w‘нова), о‘ное, о‘но. Софро­ний най-често прибягва до местоимението това‘, което има над 160 упо­тре­би срещу трийсетина за всички останали.
- Местоименията това‘ и о‘нова са народни. Първото обикновено се изпол­зва без съществително: М – Това‘ като‘ чю‘ о‘н¥­ му‘жь, прекла‘ го 18а; Ж – що имь на №‘мь не пр·и‘де това‘ не сто‘риха 354. Второто местоимение о‘нова (w‘нова) служи за посочване на далечни лица и предмети: М – и положи‘ ­ на о‘нова мэ‘сто 25а, w‘нова дэ‘те, що и‘маше цЃрь 67а.
- Местоименията то‘е и то рядко се появяват. Докато първото има книжен характер, второ може да се свърже с народната реч: М – Ала‘ § то‘е раска­‘н·е не можи‘ да са №полз¥‘ ни‘какь ни‘що 40, № то‘ вре‘ме зараD н­‘ко­ причи‘на 12, И то‘лкоЎT са научи‘ то‘ дэ‘те 12; Ж – То‘е лэ‘то №да‘ри една‘ чу‘ма 358а, и то‘ маисе‘ре держа‘ две‘ годи‘ни 362.
- Местоименията с¶‘е, о‘ное и о‘но идват в Софрониевия език по книжовен път: М – С¶‘е показа‘н·е испи‘са Му‘со 10а, сто­‘ше о‘ное те‘сто мно‘го ча‘сове на ра‘ната 22а, и о‘но жи‘то що бе‘ше фир­‘сало, №ква‘си с­ 40; Ж – С¶‘е м¥‘ №се‘рдно ваN желаеN 355а, и наче‘наха да пои‘дуть по о‘ное поле‘ до КоритеN 353а.
4. За множествено число формите на показателните местоимения за близ­ки и далечни лица и предмети са: т¶‘­ (т¥‘­, т¶‘а), т¶‘е; о‘н¥­, о‘н¥и‡, о‘н¥. С книжов­ни образци могат да се свържат само последните две. Примери: М – пора‘чаха ми да не да‘вамь т¶‘­ жалти‘ц¥ 55, Себе‘пь на т¥‘­ члЃвц¥ смерта‘ лу‘пось 52, Ду‘мать зараD т¶‘е го‘луб¥ 39а, § о‘н¥­ дрэ‘ва 56, и о‘н¥ сь‘щи ф·лосо‘ф¥ като‘ чу‘ха това‘ повеле‘н·е 42а; Ж – Да‘и‡ ми ре‘че т¶‘е пари‘ 355а, и № т¶‘а дни‘ пр·и‘де вра‘чанск·а епTЎкпь 357а, и та‘кw поми‘нахме т¶‘е две‘ годи‘ни 359, и сэд­‘ха о‘н¥и‡ овча‘ре та‘мо № затво‘рка три‘ мTЎц¥ 356, и преда‘ль султа‘ну о‘н¥­ затво‘рниц¥ на бостанџи‘ баши‘ 355а.

§ 21 б. Местоимения за посочване на признаци
1. За мъжки род показателното местоимение за признаци има две форми: именителна таковь и таков¥и‡, като архаизираната с книжовно окончание разно­видност по-често се появява, и родително-винителна форма та‘коваго, срещана вед­нъж: М – и като‘ го ви‘дэ хамамџ¶‘­ та‘ковь аџ·ди‘са го 25, А да м­ №чи‘ни та‘ков¥и‡ сра‘мь не са надэ‘­хь ни‘какь 15, Почто‘, ако‘ не повеле‘и‡шь да №б¥‘ешь сЃна своегw‘ тако‘ваго беззакоOаго члЃвка, ни‘кои‡ ве‘че не и‘ма да дерза‘и‡ 20; Ж – не с±мь досто‘инь за та‘ков¥и‡ чи‘нь 358.
2. За женски род формите са само именителни. Освен очакваните форми от вече посочените местоимения за м. р. – та‘кова, та‘кова­, една употреба има и местоимението таква‘сь, което е народно и се отнася към показателните местои­мения с частица -зи. Срещат се само в “Митологията”: и да не‘ №чи‘ни та‘кова безмэ‘стна­ рабо‘та 66, не т¥‘ с­ слу‘чи да са смэ‘сиd саTЎ н­‘ко­ тако‘ва­ sла‘­ жена‘, А му‘жь еи‡ рече: да бе‘ше ми са случи‘ла та‘кова sла‘­ жена‘ 45, и женаU саTЎ такваTЎ ско‘пость покри‘ та‘­ рабо‘та 41.
3. За среден род формите на показателните местоимения са: та‘ко‘вое, тако‘во (та‘кову), такво‘сь. Първите три са вариантни форми – едната с книжовно оконча­ние, другата редуцирана разновидност на народната форма тако‘во: М – Тако‘ва показа‘н·е пе‘рв¥­ ф·ло‘софь прине‘се на цЃр­ 18, за‘що гw не разварнаaме § та‘ковое стра‘шное наказа‘н·е 15а, И цЃрь като‘ чю та‘кову приключе‘н·е ре‘че на му‘жа е­ 17а, не и‘мами да прода‘ваме тако‘во¥и‡ хлэ‘бь § таквоЎT те‘сто 22; Ж – ка‘ко с±мь де‘рзнуль да по‘иду на тако‘вое вре‘ме на Вра‘ца 358.
4. За множествено число форми има от двете показателни местоимения – таки‘ва и такви‘сь: М – като‘ чю таки‘ва рэ‘чи . . . зара‘два са 55-55а, И цЃрь като‘ чю таквиTЎ рэ‘чи § сЃна своегw‘ зара‘два са 65; Ж – Е‘то таки‘ва ну‘жд¥ и сме‘ртн¥и стра‘хове проми‘наa 357а.
За отбелязване е, че показателното местоимение с частица -сь не се появя­ва в езика на “Житието”.

§ 21 в. Местоимения за посочване на количество
Показателните местоимения за количество и степен, които се използват и като наречия, са предимно новобългарски: то‘лкова, то‘лкось. Книжовен харак­тер има само местоимението толи‘ко, срещано в “Житието”. Примери: М – то‘л­ко­ва вре‘ме а‘зь ща молче‘ 13, Та‘­ но‘щь то‘лкоTЎ до‘ждь бе‘ше 19, що б¥ това‘ то‘лкова твое‘ молча‘н·е и безгла‘с·е на то‘лкоTЎ дни‘ 49; Ж – Когда‘ да соберу‘ть то‘лкова пари‘ 357а, и толи‘ко ну‘жд¥ и ско‘рбь що с±мь поте‘глиль 362а.

§ 21 г. Обобщени изводи за показателните местоимения
В обобщение могат да се направят няколко основни извода:
Първо, в основната си част показателните местоимения в езика на Софроний са народни: тои‡, то‘­, тогw‘сь, о‘н¥­; та‘­, она‘­; това‘, то, о‘нова; та‘ковь; тако‘ва, таква‘сь; тако‘во (тако‘ву); такво‘сь; то‘лкова, то‘лкось; т¶‘­ (т¥‘­), т¶‘е, о‘н¥­. По книжовен формален образец са подведени форми като: та‘ков¥и‡, тако‘ва­, тако‘вое.
Второ, черковнославянски характер има местоимения като: онь, о‘н¥и‡, о‘на, о‘но, о‘ное, о‘н¥, с¶‘е, толи‘ко.
Трето, под черковнославянско влияние се използват и падежни форми: родително-винителна, винителна, дателна, предимно при показателните местои­мения за лица и предмети (тогw‘ /того‘/, таго‘, о‘наго /о‘ногw/, о‘наго, ону‘ю, то‘му, тако‘ваго).
Четвърто, макар и по-рядко, срещат се и показателни местоимения с час­ти­ца –зи, проявяваща се в съкратен обезвучен вид –с във форми като: тогw‘сь, таква‘сь, такво‘сь, такви‘сь, то‘лкось.
Пето, показателните местоимения се използват и като съгласувани опре­де­ления (по-често), и самостоятелно.

§ 22. Въпросителни местоимения
В езика на Софроний въпросителните местоимения имат напълно съвре­менен вид, изключенията са малко.
1. За лица и предмети въпросителното местоимение има използвани форми за два рода.
а) За мъжки род формите са:
- именителна форма кои‡: М – Ко‘и‡ хо‘чеше да бу‘де себе‘пь 50; Ж – Ко‘и‡ т­ го‘ни 354а;
- винителна форма кого‘ / когw‘: М – ами‘ ког‘о ще да wста‘виd наслэ‘дникь 47а; Ж – ами‘ когw‘ да №б¶‘а 357а;
- дателна форма кому‘: Ж – Кому‘ дохо‘ждаa а‘зь на №‘мь 360а, ами‘ кому‘ да ска‘жа то‘­ ско‘рбь мо‘ю 354.
б) За женски род е използвана само именителна форма ко­‘: М – ами скажи‘ ми по ко­‘ причи‘на то‘лкова вре‘ме да молчиd 14а; Ж – Не зна‘­ ко­‘ е‘сть Кован­џ¶‘­ю­ва дЃще‘р­ 357, № ко­‘ хи‘жа да по‘ида 360.
2. Само за предмети се пита с въпросителните местоимения що и какво‘: М – Що тра‘жишь члЃвче 43а, дне‘сь що к­ да пра‘вишь 45, и не зна‘­ше какво‘ да сто‘ри 47; Ж – какво‘ да сто‘риN 361.
3. За признаци се пита с местоимените како‘вь, имащо следните форми:
- за мъжки род како‘вь и како‘в¥и‡: М – како‘вь §вэ‘ть ще воздадеd на бЃга 34а; Ж – и не позна‘ха ме како‘вь чЃлвкь е‘смь 360, и заве‘доха ме при паша‘та, ала саTЎ ка‘ков¥и‡ стра‘хь 354а
- за женски род ка‘кова, каква‘ ка‘кова­: М – каква‘ сто‘ка и‘машь 56а, и м¥‘сл­ше саTЎ ка‘кова сме‘рть да №б¶‘и‡ сЃна свое‘го 15а; Ж – како‘ва с·ромаш¶‘а поте‘глиa 353а, ала за ка‘кова­ причи‘на да ви ска‘жиN 361а;
- за среден род какво‘: М – Ви‘диш ли какво‘ ти добро‘ стори‘ жена‘та мо­‘ 23; Ж – какво‘ sло‘ не сто‘риха по хрЎTт·а‘н¥ 354;
- за множествено число ка‘ков¥ - како‘в¥и‡ ли го‘р¥ и хо‘лми и до‘л¥ не wбиколи‘хме 359а.
4. За притежание местоименията у Софроний са: чеи‡ и кои‡: М - §где‘ си т¥‘ и че‘и‡ си с¥‘нь 27, Не зна‘­ше ни‘какь ко‘и‡ са т¶‘­ пала‘ти и преми‘на ис по‘ртите мо‘лкомь 66а.
5. За количество се използва народното местоимение ко‘лко – и в “Мито­логията”, и в “Житието”, а само в “Житието” и старото книжовно местоимение *ко‘ликь.
- Местоимение ко‘лко: М – А‘зь ко‘лко ти пу‘ти ре‘кохь 46а; Ж – по ко‘лко ги прода‘де 356;
- Местаимение *коликь се използва в две родови форми: за женски род – ко‘лика: Ж – ко‘лика ли ско‘рбь и гри‘жа и‘махь 362; за среден род – ко‘лико: ко‘лико №коре‘н·е терпэ‘хь 353а; за множествено число се използва същата форма – ко‘лико: ко‘лико кра‘т¥ изла‘зиa на вези‘рск·а дива‘н зараD се‘лска­ по‘мощь 356.
6. Съпоставката показва, че в езика на “Житието” наред с новобъл­гар­ските въпросителни местоимения се появява употреба и на черковно­славянски – ко‘лико, ко‘лика, или на архаизирани форми – ка‘ков¥и‡, ка‘кова­, докато в “Митологията” те липсват.

§ 23. Относителни местоимения
Относителните местоимения в Софрониевия език по форма и по упо­треба следват особеностите на народния език. Същинските относителни место­имения са образувани с постфикс –то от въпросителните. Освен тях в относи­телна служба са използвани и въпросителни местоимения.
1. Същински относителни местоимения
Според природата на отнасянето те се подразделят на три групи: за лица и предмети, за признаци, за количества.
а) За лица и предмети са употребени относителни местоимения:
- за мъжки род ко‘и‡то: М – ко‘и‡то наDв¥и‡ саTЎ ду‘ма, да сто‘ри наDЎв¥‘т·­ що‘ му повеле‘и‡ о‘нь що го е наDЎв¥‘ль 59а;
- за женски род ко­‘то: М - И № темнота‘та наче‘на да изби‘ра ко­‘то е по добро‘ тогw‘ да №зе‘мне 38а; Ж – и саTЎ ко­‘то оде‘жда бе‘ше обле‘чеO тогда‘шн¥и‡ арх·ере‘и‡ 358.
б) Само за предмети отнасят местоименията що‘то, какво‘то / каквw‘то: М – И ду‘маха да му даде‘ една‘ пани‘ца по‘лна що‘то о‘нь хо‘че 57, На№чи‘ ли с­ с¥‘не мо‘и‡ какво‘то ре‘че №чи‘тель тво‘и‡ 12а; Ж – ала‘ по‘мощь млTЎт¥‘н­ каLЎво‘то и‘ма wб¥ча‘и‡ sэ‘лw ма‘ло м¥ подари‘ша 358а.
в) За отнасяне на признаци служи местоимението какви‘то, срещано веднъж: М – Прати‘ха м­ wрта‘ц¥U мо‘и‡ да ми даде‘шь и три‘те кес¶‘и‡, какви‘то са запеча‘тен¥ 53а.
г) За отнасяне на количество е използвано местоимението ко‘лкото / ко‘лко­ту: М – И докле‘ не №взе‘ § ни‘хь ко‘лкото о‘нь хо‘чеше, не wста‘ви ги 61а, и ко‘лкоту и пу‘ти вла‘з­ха № до‘мь таба‘ков¥и‡ я‘ла му ко‘жите 63а.
2. Несъщински относителни местоимения
Като относителни се употребяват и някои въпросителни местоимения, нещо твърде обичайно и характерно за народната реч:
а) За лица кои‡, кого‘: М – Ко‘и‡ и‘ма ма‘лко дэ‘те и пла‘чи мно‘го, дру‘го не и‘ма по добро‘ като‘ леси‘чи №‘ши да ги держи‘ §горе наD дэ‘тето 64, Кого‘ чЃлвка бол­‘ть зу‘б¥те да ту‘ри л­си‘чи зу‘б¥ ве‘рхь сво‘ите зу‘б¥ 64.
б) За предмети и лица какво‘, що: М – какво‘ хо‘чешь ти да чи‘н­U те‘бэ члЃвц¥те и т¥‘ т­‘мь та‘кw да №чи‘н­d 68а, И гле‘даше и ви‘дэ, ка‘ко пр·и‘де пе‘рво о‘н¥­ що му прода‘де торго‘вицу мvр·зли‘вото дрэ‘во . . . А‘зь, ре‘че срэ‘щнахь днеTЎ едного‘ торго‘вца, що прода‘ваше мvр·зли‘в¥ дрэ‘ва 59; Ж – а чи какво‘ бЃгь подари‘ 359; № една‘ №да­‘ що бе‘ше бли‘зу при пу‘ть 353а, Пр·и‘де едиO чау‘шь що сэде‘ше вс­‘коηи на се‘ло 354.
3. Вижда се, че Софроний Врачански твърде свободно си служи с ново­българските относителни местоимения, които по-късно се утвърждават в кни­жов­ния ни език, като същевременно прибягва и до практикуваното в народния език използване на въпросителните местоимения в ролята на относителни. Особено характерна в това отношение е употребата на въпросителното местоимение що като неизменяемо относително местоимение за предмети и за лица. Към това трябва да се прибави и препозицията на местоименията ко‘и‡то, ко­‘то.

§ 24. Определителни местоимения
Те се представят от местоимението самь, което в езика нна Софроний има форми за мъжки род, женски род и за множествено число.
1. За мъжки род се откриват в употреба:
- именителна форма самь, са‘м¥и: М – са‘мь т¥‘ ви‘дэ 23, Анџа‘ себе‘пь е о‘нь са‘мь 51; Ж – мо‘жаше да бу‘де са‘м¥и‡ ца‘рь та‘мо 353.
- родително-винителна форма самаго: М - на са‘маго тэ‘ла егw‘ прино‘си безо­бра‘з·е 68.
2. За женски род се прибягва също до две форми:
- именителна форма са‘ма, са‘ма­: М – а‘зь е‘смь са‘ма мла‘да невэ‘ста 14а, а т·­‘ б¥‘ла на тогw‘ му‘жа жена‘та са‘ма­ 31; Ж – т·­‘ са‘ма хо‘че да побэ‘гне § негw‘ 357а;
- винителна форма са‘мою: М – и сказу‘ваше мене‘ мно‘го сво‘и‡ скри‘т·и‡ рабо‘ти, що‘ ги не сказу‘ваше ни на са‘мою ма‘терь свою‘ 14.
3. За множествено число формата е са‘ми / са‘м¥: М - а до‘лу са‘ми не па‘даха ве‘че 33, И о‘н¥ са‘м¥ ре‘коха 53а.
4. Следователно като обобщение можем да кажем, че Софроний основно си служи с формите на определителното местоимение, които са живи в народ­ния език, но в същото време нерядко прибягва и до негови стари книжовни облици.

§ 25. Неопределителни местоимения
При употребата на неопределителното местоимение н­‘кои‡ отново се сре­щаме със стремеж да се следва практиката в народния език.
1. За лица и предмети:
а) В мъжки род местоимението е употребено с няколко форми:
- именителна форма н­кои‡: М – Ала‘ чю § едно‘го чЃлвка, ка‘ко на н­‘кои‡ гра‘дь прода‘ва са мvр·зли‘во дрэ‘во мно‘го ску‘по 56, да зна‘и‡шь, почто‘ т­ напра‘ви н­‘кои‡ ма㶑а 36; Ж – Слэ‘дь н­‘кои‡ де‘нь разболе‘ с­ и попа䶑а 355, да не и‘ди н­‘кои‡ да м­ ска‘жи 360а;
- родително-винителна форма н­‘кого / н­‘когw: М – Ви‘дэ ли н­‘що жена‘та мо­‘ да ду‘ма саTЎ н­‘кого 18а, И гле‘дахь да ви‘д­ н­‘когw § слу‘гите мо‘и‡ 24; Ж – да ги №зе‘мать § н­‘когw торго‘вца 355;
- дателна форма н­‘кому: Ж – да не ска‘жи н­‘кому по вонь 361.
б) За женски род формата е н­‘ко­: М – коги‘ би‘ль ви‘дэль № н­‘ко­ го‘зба н­‘що со‘чеb № н­‘ко­ сади‘на коги‘ щ­‘ль да яде‘ 21, . . . и по н­‘ко­ ца‘рска­ рабо‘та 16а; Ж – и по н­‘ко­ причи‘на стори‘ зараR 1400 гроd 355.
в) За среден род – н­‘кое / н­‘кои‡: М – и прати‘ го по н­‘кое слугува‘н·е 16а, зараD да §кра‘дне н­‘кои‡ му‘ли 38а.
г) За множествено число – н­‘кои: Ж – па‘днаха н­‘кои аги‘ 356, ами‘ н­‘кои ба‘б¥ ба‘­ха ми 355.
2. За количество се използва неопределителното местоимение н­‘колико, което срещаме в “Житието”: и та‘кw неспоко‘и‡но н­‘колико годи‘н¥ промину‘вахь живе‘н·е мое‘ 354, да испи‘ша н­‘колико кни‘ги 362а.
3. Макар в повечето случаи да е употребено като субстантивирано съще­ст­вително, неопределителното местоимение н­‘що / н­‘что се появява и в местоименна функция: Ж – Не бэ‘гаa а‘зь ка‘ко е‘смь н­‘що sло‘ сто‘риль 360, и не смэ‘­хь да проду‘мамь н­‘що хорати‘ 362.
4. Като неопределително местоимение твърде често се използва и числи­тел­ното еди‘нь, една‘, едно‘: М – тоги‘ва о‘нь §и‘де при една‘ ста‘ра жена‘ и сказа‘ на та‘­ sла‘­ ба‘ба вс­‘ по‘м¥сль свою‘ 35; М – Ала‘ чю § едно‘го чЃлвка, ка‘ко на н­‘кои‡ гра‘дь прода‘ва са мvр·зли‘во дрэ‘во мно‘го ску‘по 56.

§ 26. Отрицателни местоимения
Отрицателните местоимения в Софрониевия език по форми и употреба почти напълно съвпадат с утвърдените в съвременния книжовен език.
1. За лица и предмети от отрицателното местоимение ни‘кои‡ са използ­ва­ни форми за трите рода:
а) За мъжки род са представени три падежни облика:
- именителна форма ни‘кои‡: М – ни‘кои‡ ве‘че не и‘ма да дерза‘и‡ 20, ни‘кои‡ члЃвкь не е возмо‘жень да разуме‘и‡ же‘нската лукавина‘ 19а; Ж – не хо‘че ни‘кои‡ да по‘иде 358а;
- родително-винителна форма ни‘когw: Ж – не наидохме ни‘когw 359а;
- дателна форма ни‘кому: М – И да не да‘вашь ни‘кому § т¶‘­ три‘ кес¶‘и‡ 53а, и не возда‘ваи‡ ни‘кому sла‘ за sло‘ 68а; Ж – не подкла‘н­ше гла‘ву ни‘кому 361а.
б) За женски и за среден род формите са ни‘ко­ и ни‘кое: М – и‘махь порача‘н·е до се‘дмь дни‘ да не хора‘т­ ни‘ко­ ду‘ма 49, и без ни‘кое испита‘н·е повел­‘ль да затр¶‘и‡ сЃна своегw‘ 15а; Ж – а н¥‘и‡ § това‘ ни‘ко­ вэ‘сть не и‘махми 355а.
2. Само за предмети се отрича с местоимението нищо, което има и суб­стан­тивирана употреба: М – Ни‘що пло‘дь не прине‘си 11; Ж - № ту‘рчина не и‘маше ни‘що за яде‘н·е 360а.
3. За признаци отрицателното местоимение се среща в две родови форми:
- за мъжки род ни‘каковь: М – без ни‘каковь сра‘мь 31а;
- за среден род ни‘какво: М – ни‘какво см­те‘н·е не сто‘ри 38.

§ 27. Обобщителни местоимения
За обобщено представяне на лица и предмети у Софроний срещаме форми на две местоимения – вс­‘к·и‡ / вс­‘ки и *весь – и двете с книжовен произход.
1. За мъжки род от местоимението вс­‘к·и‡ / вс­‘ки са използвани три фор­ми:
- именителна форма вс­‘к·и‡ / вс­‘ки: М – Ту‘ри вс­‘к·и‡ члЃвкь жалти‘ц¥те сво‘и‡ № кес¶‘­та сво­‘ 53, А т·­‘ не ще‘ше да го послу‘ша да му сто‘ри во‘л­та като‘ вс­‘ки мла‘ди 30а; Ж – като‘ м­ №кор­‘ваха на вс­‘к·и‡ де‘нь 356;
- родително-винителна форма вс­каго: М – вс­‘киго члЃвка да лю‘биd 68а;
- дателна форма вс­киму: М – е потре‘бно вс­‘киму су‘днику, и кн­‘зю и цЃрю 68.
От местоимението *весь, познато и на народната реч, срещаме опреде­лана форма вс¥‘­: М- Ще бу‘де на вс¥‘­ свэ‘ть №коре‘н·е ве‘чное 18а; Ж – повле‘коха да пои‘дуть камто‘ црЎTките пала‘т¥ вс¥‘­ о‘н¥­ наро‘дь 353.
2. За женски род от първото местоимение е употребена само именителна форма вс­‘ка­: М – вс­‘ка­ бо‘лесть исцэл­‘ва 64; Ж – и на вс­‘ка­ неЎDл­, и на вс­‘к·и‡ празЎDникь сказу‘ваa поуче‘н·е 356а.
От второто местоимение *весь са употребени няколко форми:
- именителна форма вс­: М – и wбика‘л­ше § вну‘тре кале‘то вс­‘ но‘щь 63а, собра‘ вс­‘ сво‘­ сто‘ка 41а; Ж – сказаa имь вс­‘ причи‘на 353а;
- родителна форма все‘­ (вс¥‘­, вси‘­): М – И повелеa му да исп¶‘и‡ все‘­ вода‘ мо‘рска­ 59а, И мн­‘ше с­ на папага‘ло ка‘ко вси‘­ та‘­ но‘щь до‘ждь вале‘ше 19;
- винителна форма всю: М - и ­‘зд¥ м­ всю‘ но‘щь 38а.
3. За среден род формите от двете местоимения вс­‘кое, вс­‘ко и все по-чес­то се откриват в “Митологията”: М – почто‘ вс­‘кое дэ‘те №мо‘ му б¥‘ва во игри‘ 61а, Ка‘ко е вс­‘ко живо‘тно § бЃга созда‘дено 52, да си разнесе‘шь все‘ имэ‘н·е твое‘ 60.
4. За множествено число форми се откриват от местоимението *вес:
- неопределана форма вси: М – и №взе‘ вси‘ т¶‘­ рэ‘чи и положи‘ ги вну‘тре в срЎDце сво‘и‡ 61; Ж – тоги‘ва побэ‘гна бе‘­ Миха‘ль Во‘да . . . и вси‘ бо­‘р¥ 362;
- определена форма вси‘те / вс¥‘те: М – и хо‘ди по вси‘те села‘ 44, и №кор­­‘ва­ше вс¥‘те жен¥‘ 44а.

§ 28. Обобщени изводи за местоименията
Морфологичният анализ на местоименията показва, че новобългарската место­именна система по времето на Софроний е в стадий на изграждане, когато се решават такива важни въпроси като:
Първо, въпросът за нейния основен характер. Чрез езиковата си прак­тика Софроний дава отговор на тоя въпрос изцяло в полза на новобългарските народ­ни местоимения. Както и при другите части на речта обаче и тук той в ред случаи подвежда известни техни форми по стар книжовен образец. В същото време могат да се посочат употреби и на стари книжовни местоимения или на отделни техни форми – това беше показано при отделните видове местоимения.
Второ, въпросът за диалектната основа на новобългарския книжовен език получава определен отговор и чрез употребата на местоименията у Софро­ний. Той се служи предимно с местоимения от източнобългарски диалек­тен тип (азь, т·­, то, ма, та, са, н­кои‡, то­ и т.н.), но когато западнобългарското местоимение има подкрепата на стария книжовен образец, Софроний му дава път (напр. онь, он¥, нихь, нихн¥и‡ и др.).
Трето, можем да твърдим, че в основния си състав и форми местоиме­нията в Софрониевия език представят не само първообраз на съвременната книжовна местоименна система, но и твърде близко стоят до нейните морфо­логични характеристики. А това недвусмислено говори, че Софроние­вият език е играл значителна роля в историческото й формиране.


V. ГЛАГОЛИ

Още в началните периоди на новобългарското книжовноезиково строител­ство глаголната система става арена на решителна борба между живото състо­я­ние в народния език и мъртвата черковнославянска книжовна норма. В отли­чие от Паисий Хилендарски, у когото новобългарските морфологични катего­рии на глагола са все още силно оковани от старите нормативни окови, Софро­ний Врачански почти напълно ги разкрепостява и полага здрави основи на нови кни­жовни норми. Но новото се утвърждава в борба със старото и тази борба оставя следите си в езика на книжовника.

§ 29. Инфинитивни форми, вид и спрежение на глаголите
1. Инфинитивни форми. Още в преписа на Паисиевата история от 1781 г. Софроний изцяло заменя черковнославянските инжинитивни форми на глаго­лите с новобългарските им аналитични съответствия – с да-конструкции. В езика на “Митологията” не се среща нито една форма на пълния инфинитив – само на два пъти се откриват съкратени инфинитивни форми в специфични глаголни модели за бъдеще и сегашно време: не щеN хорати‘ 13 и не мо‘жишь претерпэ‘ 64а. В езика на “Житието” инфинитиви се появяват от три глагола в пос­лед­ните редове на заключението, представящи традационно обръщение към читателя, с каквото обикновено са завършвали тогавашните ръкописи. За тях спокойно можем да кажем, че стоят извън Софрониевия език, защото са еле­мен­ти на фразова щампа: и за мене‘ недосто‘и‡нагw бЃга да мо‘л­ть невэ‘жество мое‘ исправи‘ти, и труди‘вшаго с­ проще‘н·е споЎDоби‘ти, даб¥‘ получи‘ти и наN де‘сниa сто­‘н·иa вь деO стра‘шнаго возда­‘н·­ 362а.
2. Вид на глагола. Във видово отношение са представени както свър­шени, така и несвършени глаголи. Основният разказен план в двете повести – планът на миналото, морфологично представян чрез минало свър­шено време, до голяма степен е обяснение за по-честата употреба на глаголи от свършен вид, представящи действията, процесите в цялостната им реализация, с тяхното начало или с края им. Ето например типични откъси от повествова­нието на две­те съчинения:
М – Тоги‘ва цЃрь като‘ чю‘ таквиTЎ рэ‘чи § се‘дмьт­хь ф·ло‘соф¥ и совэ‘тниц¥ сво‘и‡, №кроти‘ са срЎDцето му, и гнэва‘т± му са wба‘рна, и сердетина‘та му спа‘дна: И то‘и‡ чаTЎ прати‘ еди‘нь во‘и‡нь, да не‘ посэ‘ча џела‘тина с¥‘на цЃре‘ва 48.
Ж – Тоги‘ва на то‘и‡ де‘нь пр·и‘де фермаO па‘кь бостанџи‘ баши‘ да бу‘де, и то‘и‡ чаTЎ прати‘ слуги‘ и фа‘тиха ме и посади‘ ме № стра‘шна­ затво‘рка, и держе‘ м­ чет¥‘ри дни‘ ни‘що м­ не вреди‘ … 356а.
3. Невъзвратни и възвратни глаголи. Наблюденията над употребата на обик­новени и възвратни глаголи не показва някакви съществени особености. Възвратните глаголи са образувани с частици с­, се, са, си – кратки винителна и дателна форма на ввъзвратното лично местоимение: М – И като‘ са ва‘рна да си и‘ди № до‘мь сво‘и‡, нафа‘рл­ р¥‘бата на бр­‘зните на ни‘вата 45; Ж – Ко‘и‡ чаTЎ по‘иде султа‘ну то‘и‡ чаTЎ хо‘чемь на‘преки на ко‘ль да т­ наᶑемь, да са научи‘те ка‘ко с­ №зе‘ма § бостанџи‘ баши‘ глуба‘ 356а, хочеN вси‘ да се изда‘виN 361.
Рядко се появяват възвратни форми по стари книжовни образци с пъл­ната форма на възвратното местоимение от рода на: М – и не хо‘чеше да фа‘рли себэ‘ си на о‘гнь 42; Ж - §ча‘­хь себэ‘ си 355, да №пра‘в­N себэ‘ 353а.
4. Спрежение. Важна новобългарска черта в морфологичната характерис­тика на глаголната система е разпределението на глаголите по спрежения. У Софроний те изцяло се покриват със съвременното състояние: е-спрежение, и-спрежение, а(я)-спрежение, като в някои случаи поради диалектна редукция се наблюдават колебания в спрежението на глаголите от първите две спрежения – примери ще бъдат посочени при отделните времеви форми. Трето спрежение като цяло е новобългарско явление.

§ 30. Наклонение на глагола
По вид, морфологични характеристики и употреба глаголните наклонения в езика на Софроний са новобългарски. Черковнославянски наслоения върху тях се откриват много рядко.
Основно повествователно наклонение в двете повести е изявително. Върху глаголните времена в изявително накалонение ще се спрем отделно, тук ще посочим само, че наклонението се използва за предаване на свидетелски по характер събития.

§ 30а. Преизказно наклонение
Преизказно наклонение, което е изцяло новобългарска морфологична ка­те­го­рия, добре се познава и намясто се използва от Софроний. С неговите форми той предава събития, на които разказващият не е бил свидетел. При това несвидетелският план понякога и лексикално се указва, напр. М: Ду‘мать цЃрю зараD еди‘нь торго‘вець . . . А № еди‘нь де‘нь изл­‘заль пово‘нь на торго‘вщина сво­‘ и поишель на едиO гра‘дь, и прати‘ль слу‘гата сво‘­ на пазаR да му ку‘пи хлэ‘бь и я‘ст·е 21. Какво‘то сме чу‘­ли ка‘ко саTЎ мно‘го мо‘лб¥, и саTЎ млTЎт¥‘н­, и по‘сть що №чи‘нила ма‘терь егw, та проси‘ла с¥‘на § бЃга . . . 43.
По-значимо място преизказните форми имат в езика на “Митологията”, където са представени и повече несвидетелски времена.
Най-много са застъпени преизказни форми за минало свършено време с примери за 3 л. ед. и мн. ч. М: Чу‘хь дЃщи мо­‘, ка‘ко т­ ᶑль му‘жь твои‡ 35а, чю‘ какво‘ №чи‘ни о‘н¥и‡ чЃлвкь; и ка‘ко б¥‘ль жена‘та сво­‘ 35а; Ж – Слэ‘дь три‘ дни‘ разбра‘хь, ка‘ко го‘ниM султаO оЃца е‘­ да го №б¶‘и‡, а о‘нь побэ‘гнаM, и №фа‘тиль бра‘та е‘­ и ᶑл го мно‘гw и №глоби‘ль го 357, а то‘ б¥‘ли врача‘ни §хо‘ждали да го‘н­ть она‘­ вои‡ска‘ почто‘ разс¥‘пали и собл­‘кли врача‘нските се‘ла 358а.
Преизказните форми за минало несвършено време са малко на брой, като в някои случаи са образувани с минало свършено деятелно причастие: М – Една‘ леси‘ца и‘мала wб¥ча‘и‡ та вс­‘ко­ но‘щь вла‘з­ла № едно‘ кале‘ § едно‘ прозо‘рчи, що б¥‘ло на едно‘гw таба‘ка на до‘ма му бли‘зу, и ко‘лкото пу‘ти влаз­‘ла № до‘мь таба‘ков¥ я‘ла му ко‘жите 63а.
С малко повече примери е застъпено преизказно минало неопределено време: М – И като‘ видэ‘ това‘ му‘жеск·а го‘лубь, разуме‘ § що‘ б¥‘ло фир­‘сало жи‘тоU 40, какво‘то б¥‘ло ста‘нало на едного‘ ца‘рскаго сЃна 26; Ж – сказу‘ваха до три‘ста х¶л­‘д¥ вои‡ска с­ б¥‘ла собра‘ла ве‘рь Ви‘диO 359.
Веднъж се открива и пример за преизказно бъдеще време в миналото: М – Щ­‘ль да яде‘ 21.
В едно от поученията, разказани на царя от втория философ в “Митоло­гията”, се среща любопитен откъс, в който са употребени преизказни форми за почти всички посочени тук времена: Ду‘мать цЃрю зараD еди‘нь торго‘вець, коги‘ б¥‘ль ви‘дэль № н­‘ко­ го‘зба н­‘що сочеbЎ № н­‘ко­ сади‘на коги‘ щ­‘ль да яде‘, или да ﶑и‡, ни‘какь § то‘­ не я‘ль нито‘ №кусва‘ль, нито‘ § о‘ное пи‘ти·е пи‘ль, то‘лкоЎT са б¥‘ло гнуси‘ло срЎDцето му. А № еди‘нь де‘нь изл­‘заль пово‘нь на торго‘вщина сво‘­, и пои‡шель на едиO гра‘дь, и прати‘ль слу‘гата сво‘­ на пазаR да му ку‘пи хлэ‘бь и я‘ст·е . . . 21.
Понякога се наблюдават и случаи на неоправдано смесване и съчетаване на преизказни и изявителни времена, което говори за все още книжовно неут­върдена, необработена в достатъчна степен практика, напр.: М - wб¥ча‘и‡ и‘мала една‘ свин­‘ та‘ ходи‘ла вс­‘коги поD една‘ смоки‘н­, и яд­‘ше смоки‘н¥ що‘ па‘дали § смоки‘н­та … 33.
Както отбелязва Л. Андрейчин[38], редки са случаите, когато преизказни фор­ми не се употребяват намясто.

§ 30 б. Повелително наклонение
Третото глаголно наклонение, представено в езика на Софроний, е пове­ли­телно. С изключение на две-три форми, всички останали са новобългарски и напълно съвпадат с употребяваните днес в книжовния език.
1. Форми за 2 л. ед. ч. Те са напълно съвременни, както в писмен, така и в изговорен вид, за което може се съди по поставяните ударения. Всъщност почти винаги Софроний следва източнобългарската акцентна схема както в основните форми на думите, така и в неосновните им форми. Примери: М – варди‘ са 35, зготви‘ 45, бо‘рзаи‡ 29, пи‘таи‡ 30а, не ѕу‘ваи‡ 44а, иди‘ пе‘рво т¥‘ и №держи‘ и запри‘ рэки‘те и и‘звор¥те що‘ теча‘ть № море‘то 59а; Ж – не ходи‘ ни‘где 353а, ско‘ро да‘и‡ вь‘же 357, §пусти‘ го да си по‘и‡де 357а.
По черковнославянски образец са образувани само формите ра‘дуи‡ са и совэ‘туи‡: М – совэ‘туи‡ и №разуми‘ себэ‘ 68а.
По-стари състояния на повелителната форма се използват при глаголите ви‘д­, ямь: М – ма‘ло я‘ждь, и ма‘ло п¶‘и‡ 43а; Ж – ами‘ ви‘ждь да пода‘и‡ едиO §вэ‘ть 358. Останалите глаголи, образуващи повелителна форма за 2 л. ед. ч. чрез съ­кра­щение на основата, имат съвременните форми: М – влезь 22а, держ 18, разбира се като се отчете черковнославянското фонетично влияние.
2. Форми за 2 л. мн. ч. Формите за това лице също са новобългарски. Образуват се с окончание -ете за І и ІІ спрежение глаголи и -и‡те за ­ІІІ­­ спре­жение, докато в черковнославянски окончанието е -ите. Примери: М – иде‘те 48а, скаже‘те 52, ду‘маи‡те 13а, слу‘шаи‡те 51, Мо‘лю в¥ wставе‘те днеЎT тогw‘ члЃвка 58; Ж – Ско‘ро иде‘те №бэсе‘те тогw‘ пезве‘нка 356, фате‘ти го и принесе‘те го ва‘мо 354а.
В някои случаи крайният гласен на окончанието е предаден редуцирано: М – скаже‘ти му 48а; Ж – фате‘ти 354а.
В два случая се среща окончание –т­: М – Мо‘лю в¥ ви‘ждь т­ да не бу‘де запа‘лиль н­‘кои‡ … 56а; Ж – здра‘вствуи‡т­ 362а.

§ 30 в. Условно наклонение
Условно наклонение е застъпено с единични примери. Веднъж негови форми от аналитичен новобългарски тип се появяват в езика на “Митологията”: да не е мно‘го си‘лень и крэ‘покь, о‘нь не б¥‘ смэ‘­ль, нито‘ б¥‘ дерзну‘ль да при·и‘де № пала‘тите мои 66 – разсъждава уплашеният от крадеца цар. Условието в подчине­ното изречение, въведено с подчинителен съюз да, по начин на оформянето му представя един твърде характерен за народния синтаксис образец.
Също така в един пример, но вече в “Житието”, се откриват условни фор­ми, образувани по синтетичния народен модел – с глаголи от несвършен вид: ако‘ не пр·и‘дуть, и ваTЎ посэ‘чамь, и пари‘те два‘ ка‘та, №зе‘маN § ни‘х 355 – заплашва пашата премалнялите от страх котленски заложници. Условието, при което би се реализирало действието, е оформено със съюз ако. Имено този начин за син­так­тичното му оформяне се утвърждава по-късно в книжовния език, но съче­тано с условни глаголни форми от първия тип – със специалните форми на спомагателния глагол съм. Вторият тип форми имат твърде широко застъпване през Възраждането, но в крайна сметка връх вземат формите със спомагателния глагол.
Очевидно е, че условните форми от двата типа, използвани в народния език, са добре познати на Софроний и той умее да си служи с тух, но като разказвач рядко ги допуска в езика си.

§ 31. Изявителни глаголни времена
Съпоставката на глаголните времена в изявителен план показва, че Софроний прибягва до едни и същи глаголни времена и в двете повести: сегашно, бъдеще, минало свършено, минало несвършено, минало неопреде­лено, минало предварително, бъдеще в миналото. От тях водеща роля имат минало свършено и сегашно време.

§ 32. Сегашно време
По честотна употреба формите на сегашно време стоят на второ място след формите за минало свършено време.
1. Форми за 1 л. ед. ч.
С форми за това лице са употребени над 150 глагола в двете повести. От тях едва 13 имат форми с черковнославянски окончания. Повтарят се и в двете повести само: пр·и‘ду 63 / 354, реку‘ 28а / 360, хо‘чу 29 / 353а. Останалите са: М – благода‘рствую 48, исповэ‘дую 63, мо‘лю 58, §реку‘ са 63; Ж – бою‘ с­ 362а, бу‘ду 362, надэ‘ю с­ 362а, наи‘ду 353а, пои‘ду 353а, чету‘ 354. Окончанията -у / -ю издават техния книжовен характер, но някои от тези глаголи имат и новобългарски форми: М – мо‘л­ 16а, хо‘ча 37; Ж – на‘и‡да 354, по‘и‡да 361, чета‘ 361.
Всички останали глаголи имат новобългарските народни форми с оконча­ния -а, -­, -мь.
а) Глаголи от І спрежение. Те имат форми с окончания -а, -­, -мь.
Онези от тях, които пред тематичната гласна -е- имат съгласен звук, приемат в 1 л. ед. ч. окончание –а: М – возди‘гна 66а, до‘и‡да 36, изл­‘за 30а, испи‘ша 44, ми‘на 37 и др.; Ж – и‘да 357а, мо‘га 355, пи‘ша 354, да побэ‘гна 360а и др. Изключения от тази закономерност има само при два глагола в “Митологията"- вле‘з­ 25а (но и вле‘за 24а) и №зе‘м­ 57. Очевидно Софроний е проявил колебание при подвеждането им към І спрежение – това се доказва и от облиците им за другите лица: за 2 и 3 л. ед. ч. вле‘зе 36 и вле‘зи 23; №зе‘мишь 49 и №зе‘ме 25.
Глаголите с гласен пред тематичната гласна -е- имат окончание -­ [йъ], т.е. окончание с възстановена предходна мекост: М – изм¥‘­ 22, ис﶑­ 60, наDв¥‘­ 39, наде‘­ са 39, присе‘­ 26, разуме‘­ 62а и др.; Ж – венча‘­ 357, доб¥‘­ са 359а, не смэ‘­ 361 и др. Формата №б¶‘а 357а явно е сгрешена, защото в мн. ч. за 3 л. формата е №б¶‘­U 354.
Окончание -мь при атематичните глаголи, преминали към І новобъл­гарско спрежение – знамь 24 (и зна­ 25а) и ямь 46 в “Митологията”, е характер­но и за съвременната книжовна норма.
По-особен случай представят глаголните форми: чу‘­мь 22 / 359, чу‘емь 63а / 358; М - и‘димь 44, мо‘жимь 64а, wре‘мь 45, №пече‘мь 45а; Ж – изле‘земь 360, смэ‘имь 360, надни‘книмь 360. Примери: М – Пу‘тникь е‘смь и §дале‘ко и‘дим ­ 44, w цЃрю, и в¥‘ паш¶‘е и ᶑнь баш¶‘и‡, какво‘то гле‘дамь и чу‘емь ва‘шите ду‘м¥ та прили‘чаU на едно‘ показа‘н·е л­си‘ческое 63а, w цЃрю, а‘зь чу‘­мь 22; Ж – wста‘наa а‘зь са‘мь вь цЃркви . . . и не смэ‘иN да изле‘зиN и да наDни‘книN наво‘нь 360, едно‘ е‘смь ста‘р¥и‡ лета‘ми . . . дру‘гое чу‘емь ка‘ко е о‘на­ епарх¶‘а разне‘сена 353, гле‘даN го лице‘то му като‘ о‘г±нь запа‘леO и като‘ хо‘чеше § мене‘ да си пои‘де, чу‘­мь дру‘г·и‡ поQ му ду‘ма 359.
Тези форми очевидно са дошли от видинския диалект[39] и в тях може да се види един от характерните резултати на споделяното от Софроний разбиране по това време за характера на новия книжовен език. Както се вижда обаче тяхната честота е малка.
Интересно свидетелство за кръстосване на различни диалектни влияния откриваме във форми като мо‘жимь и‘димь, смэ‘имь, надни‘книмь, в които се проя­вява източнобългарската редукция на тематичната гласна [-е-] в [-и-].
б) Глаголи от ІІ спрежение. При глаголите от това спрежение Софроний последователно използва окончание с възстановяваща се пред него стара мекост на съгласния, наречена в граматичната ни литература за икономичност меко окончание[40]. Графически това окончание се отбелязва с -­, но звуковата му стойност е - след съгласен [’ъ], след гласен [йъ]. Примери: М – ви‘д­ 24, засп­‘ 29, изва‘д­ 60, ку‘п­ 21, лю‘б­ 46а, бо­‘ са 22 и др.; Ж – во‘д­ 357, исплат­‘ 353а, wста‘в­ 353а, §во‘р­ 353а, сэд­‘ 355.
Заслужава да се подчертае, че Софроний, съзнателно прибягващ в езика си към особености, присъщи на различни диалекти, и добре познаващ практи­ката на Паисий Хилендарски, не допуска компромис по отношение на меките окончания. Само в един случай откриваме форма с твърдо окончание: Ж – трепе‘ра (наче‘наa да трепе‘ра 357а), но това очевидно е недоглеждане. Тази последо­вателност има своето обяснение не само в диалектния му навик. Навярно той е преценявал тези форми като по-благозвучни и по-близко стоящи до едно по-старо състояние, с което са го срещали старите ръкописи. И ако този тип окон­чания постепенно се утвърждават като една от характерните морфоло­гични норми в изграждащия се книжовен език, не бива да се забравя, че Софро­ний пръв от възрожденските книжовници им проправя широк път.
След шушкавите съгласни се появява окончание –а, както това е и в днеш­ната книжовна норма: М – держа‘ 32а, нау‘ча 14а, приближа‘ 17а, тра‘жа 12а; Ж – све‘рша 362, слу‘жа 356, лежа‘ 355 и др.
Окончание -мь се среща във форми от няколко глагола: М – заво‘д­мь 31, мо‘лимь 25, прино‘с­мь 20а; Ж - №‘чимь 353, №пра‘в­мь 353а. Глаголът мо‘л­ се среща с три форми – мо‘л­, мо‘лимь, мо‘лю. За отнесеността на заво‘д­мь, при­но‘с­мь и №пра‘в­мь към ­­ІІ спр. говорят формите за останалите лица: заво‘дишь, прино‘си, №пра‘ви.
в) Глаголи от ІІІ спрежение. Последователно народният характер на Соф­ро­ниевия език убедително се доказва не само от новобългарските форми за сегашно време на глаголите от І и ІІ спр., но и от свободното използване на народни глаголи с наставки –а-, -ва-, -ува- от липсващото в черковно­славянски ІІІ новобългарско спрежение, което не е представено в езика на Паисий Хилендарски[41].
Форми за 1 л. ед. ч. с окончание –мь има от около 40 глагола: М – да‘вамь 55, ду‘мамь 46, испеде‘ѕамь 11, повелэ‘вамь 57а, вэру‘вамь 32а и др.; Ж – бэ‘гамь 360, глуб­‘вамь 354а, и‘скамь 362, кеверни‘самь са 353а, сва‘л­мь 357 и др.
2. Форми за 2 л. ед. ч.
Всички форми за това лице, а такива има от около 120 глагола, са с ново­българското окончание -шь. Примери:
- глаголи от І спрежение: М – возме‘шь 14а, донесе‘шь 25а, наDⶑешь 46а, №б¥‘ешь 20 и др.; Ж – да с­ wбэща‘ешь 358, да пои‡дешь 362, пр·и‘дешь 358а и др.;
- глаголи от ІІ спрежение: М – вреди‘шь 40, испо‘лнишь 46а, пра‘тишь 26а, §гово‘ришь 58а и др.; Ж – ви‘дишь 359, виси‘шь 357а, те‘глишь 357 и др.;
- глаголи от ІІІ спрежение: М – гле‘дашь 27, ду‘машь 18, пола‘гашь 60а, слу‘шашь 43 и др.; Ж – бэ‘гашь 354а, ви‘кашь 353а, раздэ‘л­шь 357а и др.
Характерната за котленския диалект редукция на [е] в [и] и [й] твърде често се наблюдава при глаголните форми за това лице с тематична гласна [-е-]: М – мо‘жишь 30, надэ‘ишь са 68а, пла‘чишь 54а, №зе‘мишь 49; Ж – зна‘ишь 354, вэнча‘ишь 357а, пр·е‘мнишь 357а и др.
3. Форми за 3 л. ед. ч.
Формите за това лице са най-често използвани, техният брой се изчислява със стотици. С изключение на три: М – да не изре‘чеU су‘дь 68а; Ж – зовеU т­ паша‘та 354а, члЃвкь не са явл­‘еть ни‘како 361, които имат черковнославянски облик, всички останали са новобългарски.
а) Глаголи от І спрежение. Те завършват в 3 л. ед. ч. на тематичната гласна [–е]: М – влече‘ 60а, возме‘ 54, донесе‘ 25а, №мре‘ 45 и др.; Ж – пои‘де 355а, §сэче‘ 355а, №зе‘ме 357 и др. Заедно с форми бу‘де при този глагол се явяват и форми с тематична гласна, отбелязвана с э: бу‘дэ 41 / 362.
Твърде често и в това лице тематичната гласна [-е] се редуцира в [и] или [й]: М – мо‘жи 15, wби‘кни 23, напи‘ши 44, б¥‘и‡ 34, боза‘и‡ 66, исп¶‘и‡ 61 и др.; Ж – б¶‘и‡ 355а, пр·и‘ди 358, ска‘жи 360.
б) Глаголи от ІІ спрежение. Глаголите от това спрежение в 3 л. ед. ч. завъшват на тематичната гласна [-и], която графически понякога се отбелязва и с ¥: М – держи‘ 46, ме‘си 21а, молчи‘ 14, но‘си 35, клевет¥‘ 48а, я‘зд¥ 30а и др.; Ж – ви‘ди 354, дохо‘ди 360, изва‘ди 362а, изско‘чи 355, лю‘би 354, №же‘н¥ 357а и др.
в) Глаголи от ІІІ спрежение. Формите завършват на тематичната гласна [-а], която графически се предава с -а или с -­ в зависимост от твърдостта или мекостта на предходния съгласен: М – бэ‘га 66, ду‘ма 46, исцэл­‘ва 64, зави‘д­ 68а и др.; Ж – да‘ва 357, афоре‘са 357а, да защит­‘ва 354, да з¥му‘ва 359а и др.
4. Форми за 1 л. мн. ч.
а) Глаголи от І и ІІ спрежение. При глаголите от тези две спрежения основният тип окончание е -мь, така както това е в източнобългарските диа­лекти: М – по‘идемь 26а, потече‘мь 16, яде‘мь 40, гори‘мь 56а, испо‘лнимь 16а, молчи‘мь 15а и др.; Ж – да са вьзва‘рнимь 358а, жела‘емь 362а, зами‘немь 358а, да измре‘мь 360а, да се изда‘вимь 361, да пу‘стимь 361 и др.
По-слаба степен на употреба имат форми с окончание -ме, проникнали в Софрониевия език под влияние на западните диалекти и по специално от видин­ския говор[42]: М – мэ‘риме 60а, напра‘виме 26а, па‘лиме 56а, све‘ршиме 26а, №ме‘симе 21а, №чи‘ниме 26а; Ж – да помре‘ми 361а, чу‘еми 360а, да фа‘тиме 361, хо‘диме 355а, хра‘ниме 355а.
Понякога от един и същи глагол се използват и двата вида форми: М - №чи‘нимь 16 и №чи‘ниме 26а; Ж – хо‘димь 355а и хо‘диме 355а.
б) Глаголи от ІІІ спрежение. Глаголите от това спрежение имат окон­чание –ме, което има и редуциран вид –ми: М - §хо‘ждаме 57а, прода‘ваме 22, разум­‘ваме 61а, и‘мами 22; Ж – бэ‘гаме 354, ви‘каме 361, слугу‘ваме 359, и‘мами 358 и др. В единични случаи окончанието се пише и –м­: М – кортоли‘сам­ 16; Ж – гле‘дам­ 355, успоредно с гле‘даме 361.
5. Форми за 2 л. мн. ч.
За това лице формите в двете повести са малко на брой – едва 9 - с окон­ча­ние –те, което е общо за черковнославянското и новобългарското спреже­ние: М – до‘и‡дете 55а, почте‘те 37а, пр·и‘дете 53а, да‘вате 63, ду‘мате 56а; Ж – и‘мате 354а, да са нау‘чите 356а, да пои‘дете 353, хо‘дите 353.
6. Форми за 3 л. мн. ч.
Във всяка от двете повести форми за това лице са употребени от над 70 глагола, но ако в “Митологията” по черковнославянски образец са подведени форми едва от 6 глагола, то в “Житието” такива форми има от 17 глагола. Явно е, че във втората повест се срещаме със съзнателно засилвано присъствие на стари книжовни образци, напр.: М – бу‘дуть 61, возму‘ть 55, приведу‘ть 62а, пр·и‘дуть 49а, реку‘ть 52а; Ж - жну‘ть 357, измру‘дь 360, поᶑють 353а, погребу‘ть 359, подаду‘ть 356, помогу‘ть 357а, потеку‘ть 358а, прочету‘ть 362а, соберу‘ть 355 и др.
Във връзка с употребата на тези форми могат да се отбележат още три неща.
Първо, че в някои случаи от един и същи глагол се използва и черковно­славянската, и новобългарската форма, напр.: пр·и‘дать 55 и пр·иду‘ть 355; Ж - вл­‘зать 360а и вл­‘зуть 359, да‘вать 358 и даду‘ть 355а, пои‘дать 358а и пои‘дуть 353, сэ‘дать 358а и сэду‘ть 357а.
Второ, че при малко глаголи черковнославянски форми се използват не само при 3 л. мн. ч., но и при 1 л. ед. ч., напр. М – реку‘ и реку‘ть; Ж – пои‘ду и пои‘дуть, пр·и‘ду и пр·и‘дуть, хо‘чу и хо‘чуть. Случаите на разминавания между тези две форми не са редки: М – бу‘да – бу‘дуть, приведа‘ – приведу‘ть; Ж – пои‘да – пои‘дуть, собира‘ – собиру‘ть, сэд­‘ – сэду‘ть
Трето, в ролята на форми за 3 л. мн. ч. се срещат понякога и черковносла­вянски форми за 3 л. ед. ч.: Ж – и №страша‘ваха наTЎ, ка‘ко хо‘четь и наTЎ на ко‘л¥ да наᶑ­ть 356, а т¶‘е да почету‘ть писа‘н·е мое‘ и да №ползу‘ет с­ 362а. Явно е, че старите книжовни форми са били изкуствени за езика на Софроний.
Новобългарските форми за 3 л. мн. ч. фонетично имат напълно съвре­мен­ен характер, като разновидността на окончанието зависи от наличие или отсъст­вие на предходна мекост.
а) Глаголи от І спрежение. Окончанието на техните форми има две разновидности –ать [-ът] и -­ть [-йът], [-’ът].
-глаголите със съгласен звук пред тематичната гласна –е- окончават на –ать: М- жь‘нать 12а, наче‘нать 58а, wста‘нать 28а и др.; Ж – вле‘зать 360а, мо‘гать 355а, поми‘нать 360а и др. На два пъти се появява неоправдано меко окнчание -­ть със звукова стойност [’ът]: М – пас­‘ть 40 и хоч­‘ть 65;
- глаголите с гласен звук пред тематичната гласна –е- имат законо­мер­но меко окончание - ­ть [-йът]: М – надв¥‘­ть 61а, ﶑­ть 26а, позна‘­ть 68, чу‘­ть 65; Ж – ᶑ­ть 356, наᶑ­ть 356, чу‘­ть 362а.
б) Глаголи от ІІ спрежение. Те имат последователно меко окончание -­ть [-йът], като само след [ж, ч, ш] окончанието е –ать: М – ва‘рд­ть 25, изва‘д­ть 63, па‘т­ть 52а, подар­‘ть 43а, сто‘р­ть 13а, нау‘чать 10а, сове‘ршать 26а, тра‘жать 13а и др.; Ж – бо‘р­ть с­ 356, ви‘д­ть 357а, гово‘р­ть 358, го‘н­ть 358а, мо‘л­ть 358, wже‘н­ть 353а, приближа‘ть 362 и др.
в) Глаголи от ІІІ спрежение. Формите им са с окончание –ать: М – нощу‘вать 38, пола‘гать 39, прили‘чать 68а, соби‘рать 58а, ча‘кать 53а и др.; Ж – вэру‘вать 362а, да‘вать 358, дохо‘ждать 355, и‘скать 360а, мину‘вать 354 и др.

§ 32 а. Спрежение на спомагателния глагол смь / есмь
Отделно внимание заслужава сегашното спрежение на спомагателния гла­гол с±мь / есмь, тъй като тук особено видимо се проявява борбата между чер­ков­но­славянския писмен навик на авмтора и жизнената стихия на народния изго­вор.
а) В първо лице единствено число си съперничат старата книжовна форма есмь и народната с±мь с приблизително еднакъв брой употреби: М – А‘зь не‘ с±мь го вреди‘ла ни‘какь 40, мно‘го с±мь блЃгода‘рен 36а, а‘з± е‘смь са‘ма мла‘да невэ‘ста 14а, а‘зь е‘смь ца‘рева дще‘р­ 24; Ж – не с±мь досто‘инь 358, като‘ с±мь б¥‘ль три‘ лэта‘ 353, а‘зь е‘смь ра‘бь ва‘шь 357, до‘ктоR е‘смь 360.
б) За второ лице единствено число в езика на “Митологията” е изпол­звана само новобългарската форма си. Освен нея в “Житието” веднъж се при­бяг­ва и до старата книжовна форма еси: М – а т¥‘ си сеги‘ жена‘ 27а, §где‘ си т¥‘ бра‘те 44; Ж – т¥‘ ли си 357, жи‘вь ли е‘си 357а.
в) За трето лице единствено число употребените форми са най-много. В “Митологията” всички те са новобългарски в различни фонетико-правописни разновидности, докато в “Житието” освен тях се използват и десетина черков­но­славянски форми.
Вариантите на новобългарската народна форма са е, и‡, ­, като първият е основен: М – бЃгь що е помо‘щникь на вси‘ члЃвц¥ 49, ако‘ е возмо‘жно 37; Ж – и та‘­ не е подо‘лу § затво‘рка 358а, и а‘зь ви‘дэхь како‘ва е рабо‘та 353а.
Редуцираният вариант и‡ се открива в десетина примера, обикновено след енклитики, писан обикновено слято: М – що м¥‘и‡ дра‘го това‘ ща ти да‘мь 11а, и‘стина л¥и‡ това‘ 16; Ж – ко‘и‡ г¶и‡ прода‘ль, ко‘и‡ г¶и‡ ку‘пиль о‘нь зна‘и‡ 355а. Разделно написан се среща рядко: М – дали‘ и‡ това‘ и‘стина 20а.
Третият вариант ­ се появява в “Митологията” на два пъти след местои­менни енклитики, като се пише слято, напр. ами‘ ако‘ т¥­ во‘л­ w цЃрю, повели‘ да пр·и‘дуть мно‘го члЃвц¥ 49а.
Черковнославянската форма есть се появява в диалози или в изрази с книжен характер, напр. Ж – поне‘же то е‘сть ве‘щь приро‘дна 353а, ка‘ко возмо‘жно е‘сть 355а, §где‘ е‘сть та‘­ дэво‘и‡ка 357, три‘ дни‘ е‘сть 355.
г) В първо лице множествено число спомагателният глагол има няколко употреби, но затова пък формите му и тук са разнообразни.
Новобългарската форма е представена в нередуциран и редуциран вариант – сме и сми: М – какво‘то сме чу‘­ли 43, w ца‘рю н¶‘и‡ сми слу‘ги на твое‘ держа‘в·е 16а; Ж – н¶‘и‡ с­ изв¥н­‘ваaме ка‘ко сме члЃвц¥ чужди‘нц¥ 353.
Черковнославянската форма есм¥‘ има общо 3 употреби: Ж – н¶‘и‡ есм¥‘ ра­‘ бо­зли‘в¥ есм¥‘ 354а. Интересно е да се посочи, че старата и новата форма понякога стоят в едно и също изречение: М – w ца‘рю, н¶‘и‡ сми‘ слу‘ги на твое‘ держа‘в·е, и спроти‘ повеле‘н·е твое‘ гото‘ви есм¥‘ да испо‘лниN жела‘н·ето твое‘ 16а.
д) За второ лице множествено число веднъж е използвана форма и тя е черковнославянската е‘сте: в¥‘ е‘сте блЃго№троAне 355.
е) Трето лице множествено число познава само формата са от народното спрежение: М – варди‘ са добре‘ § т¶‘­ члЃвц¥ що са‘ № кале‘то гра‘ждан¥, почто‘ са вси‘ кова‘рни 57; Ж – три‘ дни‘ е‘сть ка‘ко са поишле‘ 355, И та‘мошн·и‡ члЃвц¥ не са то‘лкова пра‘їани да и‘маU арх·ере‘а на по‘честь 360а.
ж) Направеният преглед на формите за сегашно време на спомагателния глагол с±мь / есмь показва, че Софроний Врачански основно утвърждава народ­ното му спрежение, характерно за североизточните говори, като в редица случаи се проявяват фонетични изменения във формата му, присъщи на котленския говор. Съпоставката между народните и старите книжовни форми в двете повести показва, че по-засилено присъствие на образци по старото спрежение се открива в “Житието”, където срещу около 50 новобългарски форми има около 25 черковнославянски, докато в “Митологията” това съотношение е 246 срещу 15. Обобщената картина на спрежението има следния вид: с±мь / есмь сме (сми) / есм¥
си / еси - / есте
е (и‡), ­ / есте са / -

§ 32 б. Обобщени изводи за сегашно време
Състоянието на сегашното спрежение на глаголите в езика на Софро­ни­еви­те повести от втория и третия период на книжовноезиковата му дейност дава основание да се направят няколко по-важни извода:
Първо, Софроний приема и си служи с народните форми за сегашно време както при глаголите от народен, така и при глаголите с книжен произход. Стари книжовни форми се срещат само в три лица 1 л. ед. ч., 3 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч., а при спомагателния глагол такива форми няма само за едно лице – 3 л. мн. ч. Макар количествено те да са малко на брой, засиленото им присъс­твие е в езика на “Житието”.
Второ, определено влияние върху фонетичния облик на утвържда­вани­те от Софрроний народни форми оказва родният му говор – котленският диалект. Това влияние се проявява не само в редуцирането на неударената тематична гласна –е-, но и в утвърждаването на източнобългарския палата­лен тип оконча­ния при глаголите от ІІ спр. и при част от глаголите от І спр.
Трето, за дълбоко народния характер на Софрониевия език говори и широкото използване на глаголни форми за сегашно време от характерното за народния език ІІІ новобългарско спрежение.

§ 33. Бъдеще време
Ако при възприемането на формите за сегашно време в новобългарския книжовен език борбата се води между старото и новото спрежение, между книжовните, но мъртви черковнославянски форми и живите народни форми, то при устройването на бъдещия временен план в езика на книжовниците след Паисий Хилендарски съперничеството е между различните начини за образу­ване на форми за бъдеще време, използвани в народните говори. Близо цяло столетие продължава това съперничество и то съвсем естествено намира отражение във възрожденската граматична литература.
1. Един макар и най-общ преглед показва, че авторите на школски грама­тики преди Освобождението кодифицират следните модели за бъдеще време:
- частица ще + спрегнат глагол в сегашно време: ще чет© (Хр. Павлович, Т. Хрулев, Г. Миркович, Д. Войников, Ив. Момчилов);
- частица ще + да + спрегнат глагол в сегашно време: ще да чет© (Н. Рилски);
- спомагателен глагол ща в сегашно време + спрегнат глагол в сегашно време: ща, щешь, ще и т.н. чет©, четешь, чете и т.н. (Ив. Андреов Богоров, Й. Груев, С. Радулов, Н. Първанов);
- съкратен инфинитив на спрегаемия глагол + спомагателен глагол ща в сегашно време: и т.н. (Н. Рилски, Хр. Павлович, Г. Миркович, Д. писа ща, песа щешь, писа ще Войников, Ив. Момчилов, С. Радулов, Н. Първанов)[43].
2. С още по-голямо разнообразие картината на бъдеще време се проявява в езиковата практика на отделните книжовници[44]. Особен интерес за исто­рията на книжовния ни език представляват използваните от Софроний Врачан­ски форми за бъдеще време в неговите ръкописни съчинения.
3. В ранната си книжовна дейност той си служи с форми за бъдеще време, образувани с частица ще (със или без междинене съюз да) и сегашно време на спрегаемия глагол.
През втория период, когато вече е опознал и други народни образци за това време, Софроний твърде много разнообразява начините за представяне на бъдещи действия. Така в езика на “Митологията” вече може да се говори за два диалектни типа начини – източнобългарски и западнобългарски, и за смесени начини, проявяващи се в общо 9 модела.
През третия период, когато се наблюдава стремеж към по-чувствително опиране в старата книжовна норма, Софроний стига до единен начин за образу­ване на бъдещи форми – за това свидетелства езикът на “Житието”.
Когато говорим за източнобългарски и западнобългарски по тип начини за образуване на бъдеще време в езика на Софроний, ние имаме предвид преди всичко говорната област, от която тезе начини са могли да бъдат опознати от него.

§ 33 а. Източнобългарски тип начини за образуване на бъдеще време
В езика на “Митологията” се откриват 143 форми за бъдеще време, обра­зу­вани по пет структурни модела, познати на Софроний от източнобъл­гарс­ките говори:
- с частица ще + спрегнат глагол в сегашно време;
- с частица ще + да + спрегнат глагол в сегашно време;
- със спомагателен глагол ща в сегашно време + спрегнат глагол в сегашно време;
- със спомагателен глагол ща в сегашно време + съкратен инфинитив на спрегаемия глагол;
- с частица ща + спрегнат глагол в сегашно време.
1. Структурен модел частица ще + спрегнат глагол в сегашно време. Този модел е най-широко застъпен в езика на първата повест – с 67 употреби.
а) За 1 л. ед. ч. са използвани 8 форми от 7 глагола, всички в речта на действащия персонаж: М– ще‘ го предста‘в­ 11, ще‘ педе‘ѕамь 66, ще‘ па‘т­ 33, ще‘ п¶‘­ 33, ще‘ пра‘т­ 12, ще‘ с­ сто‘р­ 37, ще‘ ѕу‘вамь 44а, напр. Ще‘ п¶‘­ § това‘ би‘л·е . . . и ще‘ па‘т­ и а‘зь какво‘то пати‘ла една‘ свин­‘ 33.
б) За 2 л. ед. ч. по този образец са образувани 30 форми от 18 глагола, използвани в диалогичната реч: М– ще‘ воздадеd 34а, ще‘ возд¥‘шаd 34а, ще‘ до‘и‡деш 27, ще‘ са затр¶‘ешь 20, ще‘ кердо‘сашь 59 и др., напр. И мно‘го ще‘ кердо‘сашь и ще‘ предоᶑешь мно‘го имэ‘н·е саTЎ та‘­ ско‘посUЎ 59
в) За 3 л. ед. ч. 26 глагола в речта на персонажа и в авторовата реч имат 28 употреби на форми за бъдеще време с частица ще: М– ще‘ возме‘ 20, ще‘ воста‘ни 20, ще‘ живе‘и‡ 65, ще‘ наче‘не 36а и др., напр. Да знаиd цЃрю, ка‘ко слэ‘дь ма‘лое вре‘ме, ще‘ воста‘ни и ще‘ №б¥‘и‡ о‘нь тебэ‘, и ще ти‘ возме‘ црTЎтвото 20-20а.
г) С форми за 1 л. мн. ч. са употребени 2 глагола: ще‘ до‘и‡демь 12а, ще‘ ти ска‘жимь 12а. И двете форми са в едно и също изречение от диалогичната реч: М– н¶‘и‡ №‘тре ще‘ до‘и‡демь саTЎ №чи‘тел­ мо‘и‡, и ще‘ ти ска‘жимь 12а.
д) За 2 л. мн. ч. има една използвана форма: М– и като‘ ще‘ ду‘мате това‘, попи‘таи‡ м­ и да ми‘ рече‘шь 37.
е) За 3 л. мн.ч. форми са използвани от 5 глагола: М– ще‘ ду‘маU 47а, ще‘ наче‘наU 47а, ще‘ м­ №да‘в­ть 64 и др.
Предпочитането на бъдеще време с частица ще + сегащно време през първия и втория период от книжовната дейност на Софроний може да се обясни не само със значително широкото застъпване на този модел в народните гово­ри[45], но и с изказаното от Л. Андрейчин предположение, подкрепено с доказа­тел­ст­вен материал от Р. Русинов[46], че в котленския говор през първата четвърт на ХІХ в. моделът е бил активно използван. Както знаем, по-късно друг един виден котелчанин, имащ неоценими заслуги за изграждането и развитието на книжовния ни език – д-р П. Берон, изцяло ще възприеме и ще утвърждава с последователността на морфологична норма именно бъдеще време с частица ще.
2. Структурен модел частица ще + да + сегашно време на спрегаемия глагол. Този модел може да се смята за разновидност на първия с употреба на междинен съюз да. Познат е на котленския диалект, формите по него са застъ­пени и в “Котленския дамаскин”[47], но в “Митологията” Софроний предпо­чита решително по-новите еволюирали форми без междинен съюз, които са имали по-голямо бъдеще поради структурната си опростеност. Затова по арха­ич­ния образец намираме само 11 употреби с форми за три лица:
а) 2 л. ед. ч.: Ала‘ ко‘лко ще‘ да са раска‘ешь, почто‘ горчи‘во ще‘ возд¥‘шаd, и § мно‘го ско‘рбь ще‘ и да №мре‘шь, ама‘ ко­‘ по‘лза тебэ‘ тоги‘ва 34а, не‘ ще‘ да и‘машь 40а, ще‘ да wста‘виd 47а
б) 3 л. ед. ч.: w цЃрю, бЃгь ще‘ да №чи‘ни казе‘пь на т¶‘­ ф·ло‘соф¥ 38, ще‘ да аџ·ди‘са 47а, ще‘ да па‘ти 51, ще‘ да живе‘и‡ 29, не ще‘ да са смэ‘си 29а;
в) 2 л. мн. ч.: коги‘ до‘и‡дете и тро‘ица за‘едно, тоги‘ва ще‘ да си возме‘те жал­ти‘ц¥те 55а.
З. Структурен модел ща в сегашно време + (да) + спрегнат глагол в сегашно време. Моделът е използван в някои говори около Троян, Ловеч и другаде, той е по-слабо застъпен в Софрониевия език и е представен само от форми 1 и 2 л. ед. ч. Разбира се, веднага трябва да се уточни, че в 3 л. ид. ч. е невъзможно да се направи формално разграничение от предните два модела. Предвид обаче на слабото застъпване на разглеждания образец приемаме, че всички форми за 3 л. ед. ч. с ще са с частица, а не със спрегаем глагол.
а) За 1 л. ед. ч. с ща се откриват 12 форми от 10 глагола, всички в речта на персонажа: М – ща ти‘ да‘мь 11а, ща‘ зако‘л­ 26, ща‘ и‘да 31, ща‘ побэд­‘ 26, ща ти‘ ска‘жа 30а, ща‘ сове‘рша 35, напр. саTЎ то‘­ но‘жь ща‘ зако‘л­ себэ‘ си, и надэ‘­ са на бЃга, почто‘ ща‘ побэ‘д­ ра‘зума на тво‘иU душма‘н¥ 26.
В един случай е използвана форма с вид на спомагателния глагол щ­: Ще‘ п¶‘­ § това‘ би‘л·е, и щ­‘ №‘мра наси‘ла 33.
Интерес представя и формата ща‘ молче‘, в която спрегнатият глагол молча‘ е с необичайно за Софрониевия език окончание за 1 л. ед. ч. сегашно време –е. Всъщност необичайността му е само от гледна точка на съвременния книжовен език, но появата на тази форма в езика на Софроний е обяснима, като се има предвид, че в котленския говор след палатални съгласни при глаголите от І и ІІ спрежение в 1 л. ед. ч. окончанието е –е, напр. ми­iе, б’леiе, нос’е[48]. Тъй като в диалекта [ж, ч, ш] пазят характера си на палатални съгласни, то формата а‘зь ща‘ молче‘ 13 е съвсем закономерна. Такава форма веднъж се появява и в езика на “Житието” при глагола терп­: Ж – И а‘зь кат‘о не мо‘жаa ве‘че да терпэ‘ присэ‘че ми с­ срDЎце § бо‘лесть 356а. Тази специфична диалектна особеност Софроний съзна­телно избягва, тъй като е съзнавал ограничения й характер.
б) За 2 л. ед. ч. по модела са образувани форми от 2 глагола: М – не‘ щеd да го на‘и‡дешь 20а, ще‘шь да изфа‘рлишь 39а. И двата глагола са от свършен вид и за разлика от случаите при 1 л. ед. ч. тук е налице междинен свързващ съюз да.
4. Структурен модел спомагателен глагол ща в сегашно време + съкратен инфинитив. Както се вижда от изследването на К. Ничева, в езика на “Неделника”[49] този начин е представен с един пример. В “Митологията” също откриваме само една такава форма в началните страници на повестта. Употре­бената форма е за 1 л. ед. ч. от глагола хорат­ (с очакван инфинитив *хоратити) и е в едно и също изречение с вече разгледания пример с глагола молча‘: М– т¥‘ №чи‘телю мо‘и‡, ако м¥‘ изво‘лиd а‘зь еди‘нь мTЎць не‘ щеN хорати‘ саTЎ ца‘р­ и оЃца моегw‘, но то‘лкова вре‘ме а‘зь ща‘ молче‘ 13.
Както сочат П. П. Иванов и Е. М. Дуригина, този начин за образуване на бъдещи форми е използван в езика на Котленския дамаскин, препис от който прави Стойко йерей, по-късният Софроний Врачански. Може да се допусне, че формите от този тип Софроний познава на само от ръкописния сборник, но и от живия котленски говор, в който тези форми са били схващани като старинни. Това обяснява рядката им поява, въпреки че по-късно се представят в редица граматики и след Освобождението.
5. Структурен модел частица ща + спрегнат глагол в сегашно време. Моделът е познат на Софроний също от родния му говор[50]. В езика на другите изследвани Софрониеви съчинения обаче такива форми не се срещат. Само една форма се открива в езика на “Митологията”: Сто­‘ше то‘ wка­‘нное го‘ркое и безгрэ‘шное црЎTкое дэ‘те безгла‘сно, и ча‘каше и гле‘даше ко‘и‡ чаTЎ ща го‘ посэка‘ть 42а.

§ 33 б. Западнобългарски тип начини за образуване на бъдеще време
Дейността на Софроний Врачански като църковен служител в западните български краища, престоят му във Враца и Видин, му позволява добре да опознае народните говори в тези области. Воден от разбирането, че новият книжовен език трябва да се опира на възможно по-широка народна основа, той преднамерено прибягва до черти и особености на западния тип говори в своя книжовен език. За това свидетелстват и някои от използваните начини за образуване на бъдеще време, които Софроний заема от врачанския и видинския диалект.
През третия период на книжовноезиковата му дейност тези начини почти изцяло изместват източнобългарските образци. Така той въвежда в езика си нови структурни модели за бъдеще време като:
- спомагателен глагол хо‘чу (хо‘ча) в сегашно време + да + спрегаемия глагол в сегашно време;
- частица к­ + да + спрегаемия глагол в сегашно време;
- комбиниран тип, съставен от частица к­ + хо‘чу (хо‘ча) в сегашно време + да + спрегаемия глагол в сегашно време.
1. Структурен модел хо‘чу (хо‘ча) в сегашно време + да + спрегаемия глагол в сегашно време. Този модел има най-широка застъпеност в Софро­ниевия език през третия период на неговата книжовноезикова дейност.
Ако до врачанско-видинския период в книжовния език на Софроний западнобългарските образци са непознати все още на езика му, то по това време те вече те вече не само се появяват, но и твърде бързо встъпват в борба с източнобългарските образци. Така в езика на “Митологията” с хо‘чу (хо‘ча) са образувани 37 форми за бъдеще време срещу 78 ще-форми. В езика на “Неделника” картината на това съотношение е вече решително променена “Най-често се срещат форми, образувани с глагола хо‘чу + да + спрегнат глагол – пише К. Ничева, като отбелязва, че - … Бъдеще време, образувано с глагол ще + да + спрегнат глагол или ще и спрегнат глагол, е употребено само 6 пъти”[51]. В “Житието” формите с хо‘чу (хо‘ча) са вече единственият начин за образуване на бъдеще време.
Откъде се вземат тези форми в езика на Софроний и защо така бързо те изместват свойствените на родни му диалект ще-форми? Не можем да не се съгласим с К. Ничева, че формите с хо‘чу (хо‘ча) Софроний опознава по време на престоя си във Видин. За това говори времето на тяхната поява в езика на Софроний, а че те са били свойствени на видинския говор – не бива да се съмняваме, авторката привежда безспорни свидетелства[52]. Защо така бързо те обаче заемат мястото на ще-формите в езика му можем да си обясним само ако вземем предвид обстоятелството, че през този период Софроний съзнателно се стреми към по-широка диалектна база на книжовния си език, като предпочи­тание отдава на ония диалектни средства, които стоят по някакъв начин по-близо до старата книжовна норма.
В бъдеще време с хо‘чу (хо‘ча) Софроний очевидно е виждал образец, който има по-архаични черти, затова в началото го въвежда редом с ще-формите, а по-късно изцяло му отдава предпочитание. Нещо повече, дори за бъдеще време в миналото той се отказва да използва източнобългарските форми и приема форми с хочу, като само в преизказно бъдеще време се запазват свойствените на родния му говор форми с щ­ль.
Когато говорим за бъдещите форми с хо‘чу (хо‘ча) в езика на Софроний, нужно е да отбележим още едно съществено обстоятелство. А то е, че освен като спомагателен глагол хо‘чу (хо‘ча) се използва и като обикновен пълнозначен глагол със значение ‘искам’. Получава се така, че едни и същи по вид конструкции в едно случаи са форми за бъдеще време, а в други случаи представят съставни глаголни форми за сегашно време, напр. Ж – ама‘ хо‘чеd да №б¶‘ешь едногw‘ по‘па, § свэто‘ похва‘ла ли хо‘чеd да прие‘мниd 357а (бъд. време) и За‘що оЃче не хо‘чеd да с­ wбэща‘ешь като‘ т­‘ мо‘л­U 358 (сег. време). Такива случаи на употреба са твърде чести в езика на двете повести.
а) За 1 л. ед. ч. общо са употребени 17 форми – 16 в “Митологията” и 1 в “Житието”. При 9 от тях спомагателният глагол има черовнославянско оконча­ние във вид хо‘чу, а при останалите случаи е с новобългарския си вид хо‘ча: М – хо‘чу да ти‘ да‘мь 11, хо‘чу да и‘да 66, хо‘чу да ис﶑­ 59а, хо‘чу да §гово‘р­ 37, хо‘чу да са §реку‘ 63, хо‘ча да ми‘на 37, хо‘ча да т­‘ нау‘ча 58, хо‘ча да ­ преду‘мамь 30, напр. С¥‘не мо‘и‡, №‘тре а‘зь хо‘чу да и‘да при цЃр­, ами‘ да зна‘и‡шь ка‘ко хо‘чу да №зе‘м­ и тебэ‘ саTЎ ме‘не 66, Ищи‘ що хочеd а‘зь е‘смь гото‘вь и хо‘ча да ти да‘мь 61; Ж – И чу‘ле н­‘кои‡ первэ‘и‡ш·и‡ чорбаџ¶‘и‡ ка‘ко хо‘чу да пои‘ду, призова‘ша ме и реко‘ша 353а.
б) За 2 л. ед. ч. формите са 8: М – хо‘чеd да разуме‘и‡шь 14, хо‘чеd да ми‘ даде‘шь 46, хо‘чешь да №б¥‘еd 29, хо‘чешь да №чи‘нишь 43, напр. И по‘сле горчи‘во ще‘ са раска‘ешь, ала‘ ни‘ко­ по‘лза на‘поконь, но‘ sле‘ хо‘чешь да испрове‘ргниd дЃшу тво‘ю 29; Ж – хо‘чеd да пр·е‘мниd 357а, хо‘чеd да №б¶‘ешь 357а, напр. е‘то то‘и‡ чаTЎ хо‘
д) За 3 л. мн. ч. бъдещи форми с хо‘чу са използвани в “Житието” в три примера: гле‘даa като‘ во‘ль ко‘и‡ чаTЎ хо‘чуU да м­‘ №мертв­‘ть 356а, и №страша‘ваха наTЎ, ка‘ко хо‘четь и наTЎ на ко‘л¥ да наᶑ­ть 356.
2. Структурен модел частица к­ + да + спрегнат глагол в сегашно време. Този начин за образуване на бъдеще време К. Ничева свързва с врачан­ския диалект, в който по свидетелство на П. Р. Славейков през последната четвърт на ХІХ век са се използвали бъдещи форми с частица ке[53].
Важно е да се отбележи, че формите с частица к­ заедно с формите на хо‘чу (хо‘ча) са основен начин за представяне на бъдеще време в езика на “Неделни­ка”[54], но в “Митологията” откриваме само една к­ форма, а в “Жити­ето” няма нито една. Известно е, че основната част от преводите, вклю­чени в “Неделни­ка”, са взети от “Първи Видински сборник”. В тях к­-форми са много редки, очевидно тяхното присъствие в езика на Софроний е засилено при по-късната подготовка на ръкописа, по който е печатан “Неделника”[55].
В “Митологията” формата на този образец се среща след местоимението що в реч на герой: Му‘жу мо‘и‡ днеTЎ що к­‘ да пра‘вишь 45.
3. Структурен модел частица к­ + хочу + да + спрегнат глагол в сегашно време. Моделът представлява контаминация на първите два образци, среща се с една форма в “Митологията”: и слу‘шаи‡ добре‘ що‘ к­‘ хо‘четь да ду‘мать о‘н¥­ м¶‘м¥ на №чи‘тел­ своегw‘ 58а. Такива форми се има и в други творби на Софроний от втория и третия период, но в езика на “Житието” те липсват.

§ 33 в. Смесен тип начини за образуване на бъдеще време
1. Структурен модел частица ще + хо‘чу (хо‘ча) + да + спрегнат глагол в сегашно време. На няколко пъти в езика на “Митологията” се срещат форми за бъдеще време, образувани по образец, в който са съчетани спомагателните средства от най-широко застъпените начини – източнобългарският с частица ще и западнобългарският с хо‘чу (хо‘ча). Няма съмнение, че образецът ще + хочу (хо‘ча) + да + спрегнат глагол в сегашно време е Софрониево дело. Чрез него той се е опитал да намери помирение между западнобългарския начин, който му се е струвал повече книжовен, и източнобългарския, възприеман от него като повече разговорен. Такива форми откриваме от 5 глагола за две лица:
- за 3 л. ед. ч. са 4 от формите: М – ще‘ хо‘че да поги‘не 50, не‘ ще‘ хо‘че да па‘дне 53, ще‘ хо‘че да м­ предаде‘ 41а, ще‘ хо‘че да №мре‘ 50а, напр. ако‘ хорати‘ т¶‘­ се‘дмь дни‘ sле‘ ще‘ хо‘че да поги‘не 50;
- за 1 л. мн. ч. е използвана една форма: М - Варди‘ добре‘ да не повре‘ди н­‘кои‡ жи‘тоU, докле‘ до‘и‡де зи‘ма, почто‘ тоги‘ва, коги‘ са не нахо‘жда ни‘какь, ще‘ хо‘чемь да яде‘мь § не‘го 40.

§ 33 г. Отрицателни форми за бъдеще време
Отрицателните форми за бъдеще време в езика на Софроний са образувани по два основни начина – с отрицателна частица и с отрицателен глагол.
1. Основният начин за отрицателно бъдеще време е с частица не, приба­вяна към положителната форма по съответния модел:
а) М – не‘ ще го наи‡деd 22, не‘ ще‘ мо‘жиd 28а;
б) М – не‘ щеd да го наи‡де‘шь 20а;
в) М – не‘ щеN хорати‘ 13;
г) М – не‘ хо‘че да хорати‘ 14, не‘ хо‘че да №б¥‘и‡ 32а; Ж – не‘ хо‘че да по‘иде 358а;
д) М – не‘ ще хо‘че да подаде‘ 53.
2. Освен по този начин обаче отрицателни форми за бъдеще време Софро­ний образува и с помощта на глагола имамь и частица не. Той не си служи с контрахиралия отрицателен глагол няма, вместо него редовно използва съче­танието не и‘мамь. По модела не имамь + да + глагол в сегашно време Софро­ний образува отрицателни форми за бъдеще време от рода на: М – не и‘мамь да т­‘ wста‘в­ 60, не‘ имаN да ск𶑭 63; Ж – не и‘ма да т­‘ №чи‘ни 354.

§ 33 д. Обобщаващи изводи за бъдеще време
Многообразието от начини за образуване на форми за бъдеще време в езика на Софроний говори не само за сложния и противоречив път, който изми­нава изграждащият се кнвижовен език докато се достигне до възприемането на съвременната книжовна норма, но и за принципите на езиково строителство, които Софроний следва по това време.
Наблюденията върху употребата на разнообразните форми за бъдеще време в “Митологията” показват, че Софроний преднамерено и съзнателно при­бяг­ва до използване на различни образци в авторовата реч и в речта на персо­нажа. Могат да се приведат десетки примери, когато в едно и също изречение, в речта на един и същ герой, в непосредствено съседство той си служи с различни форми за бъдеще време, воден единствено от стремеж да разно­образи езика си. Не колебание в избора на форма е причината за това мнгоообразие, а от чисто стилистични съображения съзнателен стремеж да се използва разнообразието от начини за образуване на бъдещи форми, предлагани от народната реч. Ето няколко примерни илюстрации за този подход:
- например в думите на жената наложница, отправени към царя, един след друг се редуват източнобългарски и западнобългарски тип форми за бъдеще време с частица ще и с хо‘чу: М– И по‘сле горчи‘во ще‘ са раска‘ешь, ала‘ ни‘ко­ по‘лза на‘поконь, но sле‘ хо‘чешь да испрове‘ргниd дЃшу тво‘ю 29;
- в друг момент, пак в нейната реч, се редуват източнобългарските образ­ци с частица ще и със спомагателен глагол ща: М– Ще‘ п¶‘­ § това‘ би‘л·е, и щ­‘ №‘мра наси‘ла, и бЃгь ще‘ §мсти‘ § тебэ‘, и то‘­ су‘дь да буде непростеO на тебэ. И ще‘ па‘т­ и а‘зь какво‘то пати‘ла една‘ свин­‘ 33;
- трети момент - редуване на ще-форми с хочу-форми има в речта на бабата сводница: М- И па‘кь му ре‘че: И а‘зь хо‘ча да ми‘на преD ваTЎ, и ще‘ с­ сто‘р­, ка‘ко §хо‘ждамь по мо‘­ си рабо‘та: А т¥‘ коги‘ м­ ви‘диd, скажи‘ на му‘жа тогw‘ и речи‘ му: Е‘то та‘­ ба‘ба, що ти‘ ре‘кохь, почто‘ е да‘духь дрэ‘хата. И като‘ ще‘ ду‘мате това‘, попи‘таи‡ м­ и да ми‘ рече‘шь w ста‘рицэ; какво‘ стори‘ т¥‘ она‘­ дрэ‘ха; И а‘зь хо‘ча да ти‘ §гово‘р­ мно‘го добро‘ каквоU прили‘ча 37;
- четвърти случаи - в едно и също изречение царският син използва форма със съкратен инфинитив и със спомагателен глагол ща: М– Т¥‘ №чи‘телю мо‘и‡, ако‘ м­ изво‘лиd а‘зь еди‘нь мTЎць не щеN хорати‘ саTЎ ца‘р­ и оЃца моегw‘, но то‘лкова вре‘ме а‘зь ща‘ молче‘ 13;
- пети случай - в разменените реплики между съпругата и мъжа се редуват к­-форма и хоча-форма: М– Му‘жу мо‘и‡ днеTЎ що к­‘ да пра‘вишь; А о‘нь е рече‘: Хо‘ча да по‘и‡да на ни‘вата да wре‘мь 45;
- шести случаи – нерядко от един и същи глагол се използват форми от различни образци: М– ще‘ ти да‘мь 63, ща‘ ти да‘мь 11а, и хо‘ча да ти‘ да‘мь 61; ще‘ ти‘ ска‘жимь 12а, ща‘ ти ска‘жа 30а, хо‘чу да ска‘жа 53.
В заключение съвсем определено може да се твърди, че по отношение на бъдеще време пред Софроний за решаване е стоял единствено въпросът кой тип форми да бъдат използвани в новия книжовен език – черковнославянските или новобългарските. В езика на двете си повести, а като цяло и в езика на остана­лите си съчинения, той застава категорично зад новобългарските. Опоз­нал обаче по време на дългите си странствания от селище на селище диалект­ното разнообразие в народния език, Софроний въвежда в речта си различни диалектни образци. Докато през втория период все пак превес имат образците от източнобългарски тип, то през третия период връх вземат западнобъл­гар­ските форми с хочу (хоча), защото те по-близко са напомняли за старата книжов­на морфологична норма.

§ 34. Бъдеще време в миналото
Формите за това време у Софроний са образувани по два начина, и двата новобългарски по тип.
1. Първият начин е със спомагателен глагол ща, както това е в родния му диалект и в останалите източнобългарски говори. Това е образецът, който по-късно се утвърждава като книжовна норма, представян от ща в минало несвър­шено време + да + глагол в сегашно време. По този образец обаче се откриват форми само в “Митологията”. Едната е в изявително наклонение, другата – в преизказно: ще‘ше да изле‘зе 35а, щ­‘ль да яде‘ 21, напр. като‘ ще‘ше да изле‘зе из± до‘ма е­‘, ту‘р¥ она‘­ дрэ‘ха под± возгла‘вницаU на о‘дра му‘жа е­‘ 35а.
2. Вторият начин се основава на спомагателен глагол хо‘чу (хо‘ча) и по та­къв начин съответства на западнобългарския образец за бъдеще време с хо‘чу (хо‘ча), към който Софроний се ориентира през третия период. Формите с хо‘чу (хо‘ча) в минало несвършено време + да + спрегнат глагол в сегашно време са основен модел за образуване на бъдеще време в миналото в езика на двете повести. Основен е този модел и в езика на “Неделника” и К. Ничева с право смята тези форми за народни[56].
Обяснение за предпочитанието на новобългарските диалектни форми тряб­ва да се търси, от една страна, в разширената диалектна основа на Софро­ниевия език, от друга страна, в търсенето на форми, които да стоят по-близо до старата книжовна норма, и на трето място, чрез тях той е привел в съответствие двете двете бъдещи времена – обикновено бъдеще време с хо‘чу (хо‘ча) и бъдеще време в миналото с хо‘чехь (хо‘чахь).
а) За 1 л. ед. ч. са използвани 4 форми: М – хо‘чех да е §рэ‘жа 45, хо‘чехь да т­ №б¥‘­ 49; Ж – хо‘чахь да побэ‘гна 362а, напр. М – Да ми‘ са слу‘чеше н­‘ко­ та‘кова лу‘кава и sла‘ жена‘ хо‘ч­хь да ­ №б¥‘­, и хо‘чехь да е‘ §рэ‘жа но‘су саTЎ но‘жь 46а.
б) За 3 л. ед. ч. са употребени най-много форми – общо 9: М– хо‘чеше да бу‘де 50, хо‘чеше да и‘ди 28, хо‘чеше да §сэче‘ 42а, хо‘чеше да погу‘би 10а, напр. и напи‘са го и истори‘са му стэн¥те и из±образи‘ на ни‘хь вс­‘ №че‘н·е ф·лосо‘фска­, що хо‘чеше да сказу‘ва и да №чи‘ с¥‘на ца‘рева 12; Ж– хо‘чеше да ­ №зе‘ме 357, хо‘чеше да м­ прида‘ви 357а, хо‘чеше да си по‘иде 359, напр. а о‘нь те‘гл­ше вь‘жето вь ма‘лэ хо‘чеше да м­ прида‘ви 357а.
в) За 1 л. мн. ч. се откриват две форми в “Житието”: хо‘чехме да измреN 360, хо‘чехме § сту‘дь да помре‘ми 357а.
г) За 3 л. мн. ч. повечето форми са също в “Житието” използвани: М– и като‘ хо‘чеха да и‘дать; ту‘ри си вс­‘к·и‡ чЃлвкь жалти‘ц¥U сво‘и‡ № кес¶‘­та сво­‘ 53; Ж– хо‘чеша да поᶑють 353а, хо‘ч­ша да ме №б¶‘­ть 354, напр. и на пу‘ть хо‘чеха н­‘кои ту‘рц¥ вь ма‘лэ да м­ №б¶‘­ть 359а, гле‘даa ка‘ко хо‘чуU да измру‘д § сту‘дь 360.

§ 35. Минало свършено време
Минало свършено време е основно повествователно време в двете Софро­ниеви повести. Нека да проследим как са образувани формите за отдел­ни­те леца, представени от няколкото хиляди словоформи.
1. Форми за 1 л. ед. ч.
Глаголната форма за това лице има окончание –хь, прибавяно към старата инфинитивна основа. Над 150 глагола от трите спрежения са употребени с форми за 1 л. ед. ч.
А) Глаголи от І спрежение. Според тематичната гласна глаголите от първо спрежение се разпределят в няколко разреда, които напълно отговарят на съвременното състояние в глаголната ни система[57].
а) Първи о-разред. Този разред е застъпен с най-много употребени форми. Тук се отнасят глаголи като: М– вда‘дохь 47, дои‡до‘хь 32, изл­‘зохь 44, наи‡дохь 46, wблэ‘кохь 36а, ре‘кохь 37 и др.; Ж– поидохь 362, поте‘кохь 354, пр·и‘дохь 355, разне‘сохь 355 и др.
Срещат се в няколко случая форми с редукция на тематичната гласна [о] в [у]: М– да‘дохь 46 и да‘духь 37; Ж– пода‘духь 361а, прода‘духь 356а. Ето откъс от “Митологията”, в който са използвани и нередуцирани, и редуцирани форми: Та‘­ дрэ‘ха що ­‘ купиa а‘зь § тебэ‘, wбл­‘кохь ­, §идохь та сэ‘днахь §горэ на една‘ пе‘щь, и като‘ сто­a та‘мо, изгориa ­ на три‘ мэ‘ста, и §и‘дохь да ­‘ да‘дохь на ба‘бата, що ­‘ позна‘ваa §да‘вна, та‘ да ­‘ даде‘ на н­‘кои‡ ма‘и‡стоR, да зака‘рпи изгоре‘ноU мэ‘стP. И като‘ е ­‘ да‘духь не можи‘хь ве‘че да ­‘ ви‘д­ 36а.
б) Втори а-разред. Представен е с форми от около двадесетина глагола, сред които са: М– wра‘хь 17а, па‘днахь 24, погле‘днахь 17а, разбра‘хь 32, собра‘хь 26 и др., напр. и като‘ сэд­‘хь §го‘рэ на ф¶‘л­, и сто­‘хь, и поDхла‘знаa са и па‘днa до‘лу и воста‘нахь ско‘ро 24; Ж– воста‘нахь 358а, вьсэ‘днахь 357а, наче‘нахь 353а, позова‘хь 354а и др.
в) Трети а-разред с редуване на съгласни. Тук се отнасят глаголите, при които пред тематичната гласна –а- настъпва редуване на съгласния [ж : з], [ш : с], [ж : г], [ч : к]: М– разве‘рзахь 49, сказа‘хь 41; Ж– ве‘рзахь 362, wпла‘кахь 359а, пи‘сахь 355, сказа‘хь 356. Макар да отнасяме тук глаголите разве‘рзахь и ве‘рзахь, ще трябва да отбележим, че първият от тях се среща само в “Митологията” в сегашно време във вид разверза: Ако‘ не пом­ну‘ваd ве‘че р¥‘бата да т­‘ разве‘рза 46.
г) От пети разред с форма за 1 л. ед. ч. е използван един глагол: Ж– зама­хь с­ 360а.
д) Глаголите от шести разред – със съкратена основа спрямо сегашната с [е] - са с основи:
- на -а / -­: М– wжадн­‘хь 27, разум­‘хь 23; Ж– вэнча‘хь 357, wбэща‘хь с­ 358, задолжн­‘хь 355, по№здрав­‘хь 359а, разбол­‘хь с­ 355, №здрав­‘хь 355;
- на -и: М– надв¥‘хь 57а, пи‘хь 27; Ж– скри‘хь с­ 36а;
- на -у : чухь 11 (356) и чюхь 359а;
- на -е: М – повеле‘хь 59а.
Към по-особените случаи, които П. Пашов отделя при І спрежение, могат да се отнесат формите на два глагола – можи‘хь 45 (362а) и №зе‘хь 360: при първия има редуване [г : ж], при втория е налице изпадане на част от сегашната основа –ме-.
Б) Глаголи от второ спрежение. Използваните от Софроний глаголи от ІІ спрежение с форма за 1 л. ед. ч. са от двата разреда.
а) Глаголите от първи разред с тематична гласна –и- са основната част от използваните глаголи - около 50, сред които са: М – wгорчи‘хь са 35а, §во‘рихь 62, рабо‘тихь 17а, разбу‘дихь са 41, скри‘хь 23, тра‘жихь 50 и др.; Ж – забора‘вихь 356, зави‘хь 360, заклю‘чихь 353, изу‘чихь 353, ку‘пихь 355 и др.
б) Глаголите от втори разред с тематична гласна [’а], отбелязвана пис­мено ­, э, а след [ж, ч, ш] с а, са значително по-малко застъпени с форми: М– сэд­‘хь 24, №бо­‘хь с­ 47, видэ‘хь 30; Ж- сэд­‘хь 359а, бо­‘хь с­ 361, видэ‘хь 359, терпэ‘хь 355а, держа‘хь с­ 356а, лежа‘хь 359а.
В) Глаголи от трето спрежение. Глаголи от това спрежение с форми за 1 л. ед. ч. са малко на брой – около петнадесетина, като всички са с твърд съгласен пред тематичната гласна –а-, сред тях са: М– вэру‘вахь 65а, и‘скахь 32, испи‘тахь 65а, позна‘вахь 36а, пора‘чахь 50 и др.; Ж– бэ‘гахь 359, дохо‘ждахь 360а, исповэ‘дахь с­ 354 и др.
2. Форми за 2 л. ед. ч. и 3 л. ед. ч.
Такива форми са използвани от над 300 глагола, но веднага трябва да се уточни, че почти всички са всъщност за 3 л. ед. ч.
А) Глаголи от първо спрежение. Те са представени с примери от шестте разреда, но най-много форми са по първи и втори радред.
а) Първи е-разред на първо спрежение има форми от над 40 глагола, сред тях са: М– изле‘зе 21, §ре‘че са 15а, повле‘че 61, пои‡де‘ 16, §иде‘ 17 (и с редукция §иди‘ 13) и др.; Ж– вьзле‘зе 357, да‘де 356а, заве‘де 362а, прине‘се 360а, прода‘де 355а и др.
б) Втори а-разред е най-богато представен с форми от глаголи като: М– ви‘кна 47, возди‘гна 24а, воздо‘хна 30, нас¥‘па 13, наче‘на 15, wба‘рна 48 и др.; Ж– wста‘на 354, па‘дна 355а, побэ‘гна 362, позова‘ ме 355, позна‘ ни 361, помо‘гна ми 357а и др. С черковнославянската му третолична форма се среща един глагол – помену‘ 27а.
в) От трети а-разред с редуване на съгласния пред тематичната гласна са използвани форми от десетина глагола:
- с редуване [ж : з] са М– ве‘рза 44, изма‘за 12, §ве‘рза 64, пока‘за 25; Ж– сказа‘ ми 360а;
- с редуване [ш : с] са М– пи‘са 44, испи‘са 68, напи‘са 12;
- с редуване [ж : г] е само изло‘га М-24.
г) При глаголите от четвърти разред Софроний използва форми с прегласена тематична гласан –е-, докато в съвременната книжовна норма тя е непрегласена: М - №мре‘ 34, простре‘ 66а; Ж - №мре‘ 359.
д) От пети разред – със запазване на съгласен [й] пред тематичната гласна –а- - Софроний е употребил третолични форми от пет глагола: М– зама‘­ са 66а, подсме‘­ с­ 20, присе‘­ 30, раска‘­ са 40, №бо­‘ са 15.
е) Глаголите от шести разред, чиято аористна основа е съкратена с [й], имат форми за 3 л. ед. ч., завършващи на предходния гласен, който в повечето случаи съвпада с гласния от сегашната основа. Различие от съвременното книжовно състояние се наблюдава при част от глаголите, които в сегашно време имат форми на –ее-. Днес тези глаголи имат за 3 л. ед. ч. и за 2 л. ед. ч. форми на –я [’а] за аорист, а у Софроний по-често те завършват на –е: М– побэсне‘ 46, полуде‘ 29а, №гладне‘ 46, №цэле‘ 17а (дублетни форми на –э има при глаголите повелэ‘ 48, разумэ‘ 55); Ж– паболе‘ с­ 355, претимне‘ 361; друга част завършват на -­ /-а: М- №здрав­‘ 31а, закл­‘ са 27; Ж– вэнча‘ 357.
Глаголите с форми в сегашно време на –ие, -уе- имат почти напълно днешния си вид: М– прекри‘ 19, пи‘ 27, покри‘ 41, надви‘ 19а (и надв¥‘ 43), чу‘ 42 (и чю‘ 15); Ж– чу‘ с­ 360а. От чу‘­ / чу‘­мь има аористна форма и чу‘­: М– И като‘ §и‘де та‘­, чу‘­ црTЎк·­ с¥‘нь вну‘тре е‘кь и го‘лчь гол­‘мь 24а.
ж) От глаголите, отнесени от П. Пашов към особените случаи на І спре­же­ние, с форми за 3 л. ед. ч. се използват: М- №зе‘ 19, пр·е‘ 12 (и при­‘ 30), прокле‘ 30а; Ж– wб±зе‘ 354, пр·е‘ ма 360, пр·­‘ ме 356, совзе‘ м­ 357а, №зе‘ 357.
Б) Глаголи от второ спрежение. От това спрежение форми за 2 и 3 л. ед. ч. са използвани от над 150 глагола.
а) Глаголите от първи разред, със завършек на тематична гласна –и, са основна част – повече от 130 глагола, сред които са: М– запа‘ли 56, затво‘ри 66, зату‘ли 63а, изва‘ди 63, изво‘ли 65, изму‘дри 19, изобрази‘ 12, напр. и ту‘ри ги на о‘гньну, и като‘ са запа‘ли о‘гньну, то‘и‡ чаTЎ испо‘лни са градо‘ блгоуха‘нна­ мvр·зма‘ § о‘н¥­ дрэ‘ва 56; Ж- §пу‘сти 356, подари‘ 358а, покри‘ 361а, помо‘ли с­ 356а, прати‘ 355а, преста‘ви с­ 358 и др. В някои случаи основният гласен е предаден графически с -¥: М – зада‘в¥ 52, изди‘р¥ 63а, наки‘т¥ 31, наклевет¥‘ 50а, наси‘л¥ 61, а още по-рядко и с -·: М- №мо𶑠34, ту‘р· 24.
б) Глаголите от втори разред у Софроний имат аористна основа на прегласен [’а], отбелязван с е и э: М- предстое‘ 53, разгоре‘ са 29а, претерпэ‘ 64; Ж– держе‘ м­ 358а, леже‘ 355, повеле‘ 356, сэде‘ 361а. От вид­ Софроний използва и двете рановидности: М– виде‘ 64 и видэ‘ 63; Ж– виде‘ 355 и видэ‘ 355.
Глаголите, представящи особени случаи при ІІ спрежение, с форми за 3 л. ед. ч. са два със завършек -а: М– прекла‘ 39 и закла‘ 29.
В) Глаголи от трето спрежение. Около 30 глагола от това спрежение са представени с форми за 3 л. ед. ч.
а) Аористната основа и тук е основно със завършек –а: М– аџиди‘са 37, пр·е‘ма 11, гле‘да 33, дофта‘са 22а, и‘ска 30а, нака‘ра 22 и др.; Ж– дофта‘са 357а, лиѕа‘ ми 359, §кь‘са с­ 359, попи‘та 357, послу‘ша 362а, приви‘ка 357 и др.
б) С форми на -­, с мек съгласен пред тематичната гласна, са само три глагола: М– нафа‘рл­ 45, wбикол­‘ 63а; Ж– чакти‘с­ 357а.
3. Форми за 1 л. мн. ч.
Форми за 1 л. мн. ч. на минало свършено време имат 47 глагола, от които само 6 са в “Митологията”. Всички имат новобългарското окончание –хме.
А) Глаголи от първо спрежение. Такива форми имат 25 глагола.
а) От първи разред: М– да‘дохме 17а; Ж– на‘и‡дохме 359а, §да‘дохме 356, пои‡до‘хме 358а, приве‘дохме 357, при·до‘хме 353а.
б) Втори разред е най-богато представен: М– разва‘рнахме 15а; Ж– варна‘хме са 353а, воста‘нахме 360, зами‘нахме 353а, ми‘нахме 361, па‘днахме 360, проми‘нахме 360 и др. Тук, както и в други случаи, се откриват форми с редукция на [е] от окончанието: Ж– повди‘гнахми са 358а.
в) Останалите разреди са представени с по един-два примера: трети – ска‘захме М-47а; четвърти – запр­‘хме Ж-355а; пети – зама­‘хми с­ Ж-361; шести – Ж– чу‘хме 358а, wбэща‘хме 355а.
Б) Глаголи от второ спрежение. 17 глагола от това спрежение имат форми за 1 л. мн. ч. с окончание -хме.
а) По-голямата част от формите са от глаголи от първи разред, като напр.: М– згово‘рихме са 61, прати‘хме 54, согласи‘хме са 61, сто‘рихме 32, №чи‘нихме 32; Ж– wбиколи‘хме 359а, поте‘глихме 354а, по№далечи‘хме 355а, прати‘хме 355, поло‘жихме 360 и др.
б) От втори разред 3 глагола имат форми за това лице: Ж– видэ‘хме 361, сэд­‘хми 361, №бо­‘хми с­ 354а.
4. Форми за 2 л. мн. ч.
Те са много рядко явление, откриват се само 4 глагола в “Митологията с форми за това лице с окончание -хте. Два от глаголите са от първо спрежение: ре‘кохте 54 (І разр.), чу‘хте 48а (VІ разр.). Другите два глагола са от трето спре­жение: кортоли‘сахте 48 и нама‘хахт­ 54.
5. Форми за 3 л. мн. ч.
Форми за 3 л. мн. ч. Софроний е използвал от над 150 глагола. Ако при формите за останалите лица в езика на двете повести има пълно единство – всички са с новобългарски окончания, то при това лице се наблюдава различна практика.
В “Митологията” всички форми от над 73-те глагола са с новобългарското окончание –ха, докато в “Житието” освен тези форми има и форми с черковно­славянско окончание –ша. Срещу 91 форми на –ха стоят 40 с окончание –ша, като в 21 случая от едни и същи глагол се прибягва до двете форми.
А) Глаголи от първо спрежение. От тях са най-многото форми.
а) Първият разред глаголи са богато представени с форми.
- с новобългарски тип форми: М – заве‘доха 54, из­‘доха 41, изсо‘хнаха 33, поте‘коха 47, приве‘доха 42 и др.; Ж – дои‡до‘ха 362а, повле‘коха 356, поте‘коха 360а,
- с черковнославянски тип форми: Ж – wбл­‘коша 358, ре‘коша 359 и др.
- с двата типа форми: да‘доха 362 и да‘доша 354, заве‘доха 354 и заве‘доша 355а, наи‡до‘ха 24 и наи‡до‘ша 353а, погре‘боха 359 и погре‘боша 359, пода‘доха 356а и пода‘доша 353а, преда‘доха м­ и преда‘доша ме 356, прода‘доха 356а и прода‘доша 360 и др.
Тематичният гласен [о] може да се открие и в редуциран вид: М – да‘духа 53а, редом с да‘доха 54а.
б) Вторият раздел е също така добре представен с форми:
- с новобългарски тип форми: М – ви‘кнаха 54, гра‘бнаха 54, ле‘гнаха 49, сэ‘днаха 51, собра‘ха 42; Ж – ва‘рнаха са 360, изсо‘хнаха 357а, ма‘хнаха 359, ми‘наха са 353, напа‘днаха 359, па‘днаха 356;
- с двата типа форми: позова‘ха 358 и позова‘ша ме 355а, собра‘ха 361 и собра‘ша 353а.
в) Третият раздел е представен с форми, при които има редуване [ж : з]: М – ве‘рзаха 45а, §рэ‘заха 64, сказа‘ха 54; Ж – све‘рзаха 361а и све‘рзаша 355а, сказа‘ха 357 и сказа‘ша 358а.
г) Четвъртият и петият разред са представени с по една форма само в “Митологията”: измр­‘ха 51а и ма‘хнаха са 13а.
д) От шести разред глаголи са използвани форми:
- на -­: М– зокосн­‘ха 53, wжадн­‘ха 26а, разум­‘ха 17а;
- на –а: М– wбэща‘ха са 42а; Ж – позна‘ха 360, разкопа‘ша 359а;
- та –и /-¥: М– затри‘ха 38, пи‘ха 51а, №б¥‘ха го 27а; Ж– би‘ха 356, изби‘ша 354 (и изᶑша 362), изразб¥‘ха 360;
- на у: М– чу‘ха 47; Ж– чу‘ха 356а.
е) Към по-особените случаи по отношение на разредите в І спрежение стоят формите: М– пр·­‘ха 65, №зе‘ха 21; Ж– пр·е‘ха ме 358а, №зе‘ха 361 и №зе‘ша 359а.
Б) Глаголи от второ спрежение. Глаголите от това спрежение също добре са представени с форми за 3 л. мн. ч.
а) От първи разред са най-много глаголни форми:
- с новобългарски тип форми: М– wбзало‘жиха са 57а, wгорчи‘ха са 54, §во‘риха 64, §гово‘риха 52а, па‘тиха 38 и др.; Ж– изгори‘ха 362а, испо‘лниха 359, натова‘риха 362а, помо‘лиха с­ 354;
- с черковнославянски тип форми: Ж– намэ‘стиша 354, подари‘ша 358а, §пу‘стиша 353а, поло‘жиша 356, пону‘диша м­ 355а, разгра‘биша 359а, сокри‘ша 353а;
- с двата типа форми: Ж- затво‘риха 353а и затво‘риша 353а, изва‘диха 353а и изва‘диша 353а, wста‘виха 360а и wста‘виша 354а, фа‘тиха 353 и фа‘тиша 353а.
б) Към втория разред спадат глаголните форми: М– ви‘дэха 13а, №держа‘ха 40а; Ж– бол­‘ха ме 362, ви‘д­ха 353а и ви‘доша 362, держа‘ха 359 и держа‘ша ме 353а, сэд­‘ха 361, №держа‘ха 360.
В) Глаголи от трето спрежение. От това спрежение с форми за 3 л. мн. ч. са използвани над 30 глагола:
- с новобългарски форми: М– гле‘даха 42а, дофта‘саха 38, и‘скаха 55а, пора‘чаха 55, па‘даха 33, сказу‘ваха 62 и др.; Ж– бэ‘гаха 359а, вра‘щаха са 359а, дохо‘ждаха 360, ду‘маха 356, изво‘ждаха 354, изгабо‘саха 362а, и др. и др.
- с черковнославянски форми: Ж– конди‘саша 356, совэ‘тоша ме 358, №па‘доша 355
- с двата типа форми: Ж- х·ротони‘саха го 362 и х·ротони‘саша 358.
Направеният преглед на формите за минало свършено време в езика на Софроний позволява да се направят няколко основни извода.
Първо, в повестта “Митология” Софроний последователно използва но­во­бъл­гар­ските форми за аорист, но в “Житието” се наблюдава съзнателно арха­и­зи­ране с привнасяне на черковнославянски образци за 3 л. мн. ч.
Второ, разпределението на глаголите в минало свършено време по раз­ре­ди в спреженията напълно съвпада със съвременното им състояние.
Трето, за 2 и 3 л. ед. ч. при глаголите от шести разред на І спрежение и от втори разред на ІІ спрежение у Софроний се предпочитат прегласени форми за разлика от съвремената книжовна норма.

§ 36. Минало несвършено време
Формите за минало несвършено време сравнително често присъстват в езика на двете повести. Повече от 150 глагола имат употреби в това време. За разлика обаче от другите глаголни времена тук по-видимо се открояват кни­жов­ните влияния от черковнославянски. Нещо повече, може да се твърди, че в значителна степен преобладават форми, съвпадащи с черковнославянския им­пер­фектен образец.
1. Форми за 1 л. ед. ч.
а) Глаголи от І и ІІ спрежение. При глаголите от тези две спрежения основни са формите с черковнославянското окончание -­хь: М– жела‘­хь 62а, надэ‘­хь са 15, напра‘в­хь 21а, ту‘р­хь 21а, №ме‘с­хь 22, хорат­‘хь 49а и др.; Ж– го‘тв­хь с­ 354, не зна‘­хь 354, мо‘л­хь 357, м¥‘сл­хь 358, хо‘д­хь 354а и др.
Онези от глаголите, които имат [ж, ч, ш] пред тематичната гласна на сегаш­­ната основа, са с окончание –ахь: Ж– держа‘хь 357, не мо‘жахь 357, молча‘хь 357а, пи‘шахь 354а, пла‘чахь 354, №‘чахь 354а, хо‘чахь 354.
С новобългарското окончание –ехь се срещат само няколко форми: М– оре‘хь 45а, №зе‘хь 45, хо‘чехь 45; Ж– смэ‘ихь 361, като формата е с редукция на [е] от окончанието. Ето и примери в изречения: Ж– ала‘ ру‘цэ мо‘и като‘ не бэ‘ха све‘р­зан¥ держаa юла‘рю и те‘гл­хь го надо‘лу, и мо‘л­хь с­ на султа‘ну да м­ пощади‘ 357, не смэ‘ихь да изл­‘за пово‘нь ни‘какь 361. При глагола мн­ се използва и оконча­ние –эхь: М – та‘кова­ ве‘щь мнэ‘хь, почто‘ ку‘рвиd саTЎ чу‘жд·и‡ му‘жи 32.
б) Глаголи от трето спрежение. Имперфектните форми на глаголите от това спрежение съвпадат с аористните, както е и в днешната книжовна норма: М– И а‘зь като‘ го пи‘тахь и ласка‘­хь го саTЎ сла‘дк¥и‡ и кро‘тк·и‡ рэ‘чи, и любе‘зно му хорати‘хь 62а, като‘ гw №гост­‘вах, и яде‘ше на трапе‘зата, слу‘чи с­ та wста‘на § р¥‘бата ко‘сть ф го‘рлото му 47; Ж– прово‘ждахь поQвете да соби‘рать м·р¶‘ата 359.
2. Форми за 2 и 3 л. ед. ч.
Най-ясно картината на съотношението между новобългарските и черков­но­славянските по тип форми за минало несвършено време се очертава при формите за тези две лица от над 120 глагола. Тези форми всъщност в преобла­да­ващата си част са за 3 л. ед. ч.
а) Глаголи от първо и второ спрежение. При тях предпочитано е чер­ков­нославянското окончание -­ше. В “Митологията” например с него са форми от 40 глагола, а с новобългарското окончание –еше са използвани форми от 17 глагола.
Черковнославянски тип форми с окончание -­ше: М– гре‘­ше 40, живе‘­ше 29а, м¥‘­ше 20, смэ‘­ше 17, чу‘­ше 19, яд­‘ше 33, бо‘р­ше са 15, ва‘рд­ше 18, и‘д­ше 31 и др.; Ж – ва‘рд­ше 354а, ви‘д­ше 357а, зна‘­ше 353а, те‘гл­ше 357 и др.
Новобългарски форми на –еше. Макар и по редки, тези форми са образу­вани както от народни по произход глаголи, така и от книжовни: М– ва‘леше 19, варте‘ше 19, госте‘ше 44а, каи‡р­те‘ше 49а, ну‘деше 61, слу‘чеше 33а, сэде‘ше 33а, возс¥ла‘еше 62а, хо‘чеше 14, яде‘ше 30 и др.; Ж– пи‘шеши 362, поле‘гнеше 356а, хо‘чеше 359 и др.
Присъщата на котленския говор редукция на [е] в [и] се проявява и тук, като най-често засяга крайно [е] в окончанието: М– б¥‘еши с­ 31а, ﶑еши 43а, жела‘еши 12, хо‘чеши 10а и хо‘чеш¥ 39а.
Колебанията на Софроний между старите книжовни форми и живите новобългарски особено видимо се проявява в случаите, когато от едни и същи глаголи се използват форми и по единия, и по другия образец: М– ну‘д­ше 49 и ну‘деше 61, сэд­‘ше 36 и сэде‘ше 33а, жела‘­ше 49а и жела‘еши 12, яд­‘ше 33 и яде‘ше 21; Ж– и‘д­ше 357а и и‘деше 361, сэд­‘ше 354а и сэде‘ше 354.
Глаголите с [ж, ч, ш] пред тематичния гласен на сегашната основа имат окончание –аше, както в черковнославянски: М– держа‘ше 18, лежа‘ше 64, можа‘ше 57а, теча‘ше 13, тра‘жаше 63а; Ж– держа‘ше 357, мо‘жаше 353. Изкуствеността на тези форми личи от факта, че понякога надделява живото произношение и се появя­ват форми с новобългарското окончание: М - №‘чеше 66, хо‘чеше 18, мо‘жеше 56а; Ж– пи‘шеши 362, хо‘чеше 354а.
б) Глаголи от трето спрежение. Те имат форми за това лице със съвре­мен­ните оконмчания –аше / -яше, писмено предавани -аше / -­ше: М – пома‘га­ше 61а, пора‘чаше 18, пофа‘щаше 17, прода‘ваше 21, пу‘щаше 66, ра‘дваше са 34, сказу‘ваше 14, wбика‘л­ше 63а, wста‘в­ше 54а, повел­‘ваше 61, подка‘н­ше 16а и др.; Ж – да‘ваше 355а, ду‘маше 354а, зиму‘ваше 355, мину‘ваше 355, наби‘ваше 356, подклон­‘ваше 361а соби‘раше 361а и др.
3. Форми за 1 л. мн. ч.
За това лице се сращат използвани малко на брой форми – от около десе­ти­на глагола. Те имат окончание –хме, което е характерно за новобъл­гарското имперфектно спрежение, и повечето форми напълно съвпадат със съв­ре­мен­ните: М - §хо‘ждахме 26а; стое‘хме 353, хо‘чехме 353, гле‘дахме 354а, и‘махми 355, мину‘вахме 357, §хо‘ждахме 353, не зна‘­хме 358а, чу‘д­хми с­ 355а.
4.Форми за 2 л. мн. ч. не са използвани в езика на двете повести.
5. Форми за 3 л. мн. ч.
Всички използвани форми за това лице от над 30-те глагола съвпадат или са близки до новобългарските форми. Докато в черковнославянски окончанието е -­ху, то у Софроний формите завършват на –аха / -­ха.
а) Глаголите от І и ІІ спрежение имат окончание -­ха: М– мн­‘ха 53а, яд­‘ха 51а, ма‘мр­ха 45, сто­‘ха 56а, чу‘д­ха са 16а; Ж– ᶑ­ха ме 356, ва‘рд­ха 353, зов­‘ха ме 361, мо‘л­ха 353а, сви‘р­ха 353а, смэ‘­ха са 353а, сто­‘ха 362 и др.
б) При глаголите от ІІІ спрежение формите са напълно съвременни: М– ду‘маха 54а, §хо‘ждаха 36, ча‘каха 54, wста‘в­ха 54а и др.; Ж– да‘ваха 355а, дохо‘ждаха 354, wби‘раха 359а и др.
6. Форми на спомагателния глагол есмь / с±мь за минало свършено и минало несвършено време
Спомагателният глагол есмь / с±мь е използван от Софроний във формите за двете минали времена над 170 пъти. Формите му за минало свършено и минало несвършено са общи, затова и заедно ще ги разгледаме.
а) За 1 л. ед. ч. са в употреба три форми бэхь, б­хь и б¥хь:
- от тях в повече примери се среща първата - бэхь: М– Та‘­ но‘щь ви‘дэхь со‘нь, ка‘ко бэ‘хь вьсе‘днала на едного‘ ф¶‘л­ 41; Ж– пов¥‘ше бо‘леO и не‘мощеa бэ‘хь 353, № та‘кова­ тэснота‘ бэ‘хь 355;
- втората форма б­хь има не повече от пет-шест употреби: М– А‘зь по е‘стество же‘нское б­a дэво‘и‡ка 27а; Ж– а а‘зь като‘ б­a бли‘зу до не‘го фа‘тих му пищо‘лу 357.
- третата форма б¥хь, която е старата същинска форма за аорист, в “Ми­то­логията” се открива веднъж, а в “Житието” на три пъти: М– не wста‘виa ни‘що да не б¥‘хь научи‘ль сЃна твоего‘ 52; Ж– И като‘ б¥a де‘в­U годи‘ни 353.
б) За 2 и 3 л. ед. ч. формите са също три – бе‘ше, бэ, б¥.
- първата форма бе‘ше, която е новобългарска по тип, има най-много упо­треби – например само в “Митологията” над 50 пъти, напр.: М– Срэ‘щна ­ едно‘ дэ‘те що бе‘ше п­‘ть годи‘ни 54а; Ж– стра‘шень паша‘ бе‘ше 354а;
- кратката разновидност бэ се появява веднъж: М– що‘ не бэ‘ возмо‘жно 12;
- третата форма б¥ е книжовната черковнославянска форма за минало свършено време. В “Митологията” тя има над 30 употреби, а в “Житието” е по-рядка форма: М– и сказа‘ имь ¶w‘ще какво‘ б¥‘ това‘ 17; Ж – не б¥‘ му возмо‘жно 356а.
в) За 1 л. мн. ч. в “Житието” се появява форма бэ‘хми: бэ‘хми четво‘рица № една‘ вери‘га кра‘тка 356а.
г) За 2 л. мн. ч. употреби не се откриват.
д) За 3 л. мн. ч. освен новобългарските форми бэ‘ха и б­‘ха в “Житието” се изпол­зва и черковнославянската форма б¥‘ша: М– дру‘гите ф·ло‘соф¥ що‘ бэ‘ха пр¶‘ишле саTЎ Сvнт¶‘па 50, о‘н¥ б­‘ха тоги‘ва тро‘и‡ца wрта‘ц¥ 55; Ж– Поте‘коa до о‘н¥­ члЃвц¥ що‘ бэ‘ха мо‘лили 354, ру‘цэ мо‘и не б¥‘ша све‘рзан¥ 357, не бэ‘ха са собра‘ли 353а.
7. В заключение могат да се направят два основни извода относно фор­мите и употребата на минало несвършено време.
Първият е, че в спрежението на глаголите за минало несвършено време Софроний не спазва последователно нито черковнославянския, нито новобъл­гарския образец, макар че преимуществото е на страната на старите книжовни форми.
Вторият е, че спрежението на спомагателния глагол есмь / с±мь, както в новобългарски, е общо за минало свършено и минало несвършено време, но не е еднотипно. От една страна, в него се съчетават форми на черковнославян­ското спрежение за минало свършено и минало несвършено време, от друга, са използвани и новобългарските образци.

§ 37. Минало неопределено време
С форми за повече лица това време е застъпено в “Митологията”, докато в “Житието” са представени само три лица – 1 и 3 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. Софроний си служи сравнително често с форми за минало неопределено време, като ги използва в новобългарския им вид – само на три пъти спомагателният глагол е употребен в черковнославянския му формален образец есмь. В няколко случая освен обичайните форми със спомагателен глагол есмь + минало свършено деятелно причастие Софроний прибягва и до неопределени форми със спома­га­телен глагол буда.
а) За 1 л. ед. ч. има форми както с новобългарския облик на спомага­тел­ния глагол с±мь, така и с черковнославнския есмь, като първите преобладават.
Новобългарският образец в положителни форми се появява само в “Жити­ето” в 5 примера: и мнэ‘ша ка‘ко с±мь го а‘зь скри‘ль 353а. Отрицателните форми, образувани с частици не, нито‘, са само с новобългарския образец: М – не‘ с±мь го вреди‘ла 40, не‘ с±мь ви‘д­ль 66а, не‘ с±мь прине‘сль 45а и др.; Ж – не‘ с±мь скри‘ль 353а, не‘ с±мь хо‘диль 362а, нито‘ смь №зе‘л . . . нито‘ смь да‘ль 362а и др.
Черковнославянският образец веднъж се среща в “Митологията” и на два пъти в “Житието”: М – а‘з е‘смь чу‘ль 64; Ж – прише‘ль е‘смь 358, е‘смь . . . сто‘риль 360.
б) За 2 л. ед. ч. форми са употребени само в “Митологията” от 13 глагола, всички – новобългарски: си ду‘маль 46а, си згреши‘ль 59, не‘ си испра‘виль 60, wста‘виль си 56, си повел­‘ль 20а, си №‘чиль и др., напр. С¥‘не мои‡ добрэ‘ си ре‘кль това‘ и разу‘мно си нау‘чиль наЎT 65.
в) За 3 л. ед. ч. формите са също новобългарски. Само в Митологията над 20 глагола имат използвани такива форми, а в “Житието” – над 8: М – да‘ла е 54а, е запо‘мниль 56а, е изло‘галь 56а, е из­‘ло 34, е wста‘ло 68а, са е роди‘ль 65а, и др.; Ж – е №зе‘ль 354а, е разс¥‘паль 362а. Срещат се примери и с редуциран вид на спо­ма­гателния глагол: М – що т¥‘ и‡ ре‘кль 56а; Ж – г¶ и‡ прода‘ль . . . г¶ и‡ изго‘ниль 358а.
Както в народната реч в някои случаи при третоличната форма спома­гател­ният глагол се изпуска: М - № едиO де‘нь пр·и‘де го‘луба що‘ бе‘ше ту‘риль житоU № ду‘пката, и погле‘дна житоU ка‘ко са №ма‘лило и ф·р­‘сало § со‘лнечн¥­ пе‘кь 40а; Ж – не ви‘диd ли себэ‘ си ка‘ко т­ фа‘тила чу‘мата 359.
В езика на “Митологията” за това лице се срещат и форми за минало неопределено време, образувани със спомагателен глагол бу‘да: Молю‘ в¥ ви‘ждь т­ да не бу‘де запа‘лиль н­‘кои‡ чЃлвкь мо­‘та сто‘ка и гори‘. А о‘н¥ му ре‘коха: Не е запа‘лиль та‘мо о‘гнь ни‘кои‡ 56а, . . . коги‘ №зе‘ с¥‘нь мо‘и‡ тако‘в¥и‡ ра‘зумь и ф·лософ¶‘а, да не бу‘де § рожде‘н·е свое‘ пр·­‘ль това‘ слове‘сное е‘стество 65.
г) За 1 л. мн. ч. е регистрирана една употреба: М– какво‘то сме чу‘­ли ка‘ко саЎT мно‘гw мо‘лб¥, и саTЎ млTЎт¥‘н­, и по‘сть що‘ №чи‘нила ма‘терь егw‘, та‘ проси‘ла с¥‘на § бЃга 43. Формата е народна.
д) За 3 л. мн. ч. се откриват форми в три примера: М– не са ми‘нали 49а; Ж– са поишле‘ 355, са ста‘нали 362а.
2. В заключение може да се каже, че:
първо, когато повествованието налага, Софроний си служи с минало не­опре­делено време, чиито форми в езика му имат напълно съвременен вид – изключенията са незначителни. Не рядко, както в народния език, в 3 л. ед. ч. спомагателният глагол се изпуска;
второ, в употреба се въвеждат и форми със спомагателен глагол бу‘да, но примерите са малко, и то само за 3 л. мн. ч. в повестта “Митология”.

§ 38. Минало предварително време
Формите за минало предварително време се покриват напълно със съвре­мен­­ните книжовни образци. Представени са три лица – 1 и 3 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч.
а) За 1 л. ед. ч. са употребени форми от 5 глагола: М– бэ‘хь вьсэ‘днала 41, б­‘хь №б¥‘ль 50; Ж– б­‘хь собра‘ль 358а, бэ‘хь §ча‘­ль себэ‘ 355, бэ‘хь с­ разго‘рдиль 355.
б) За 3 л. ед. ч. формите са от петнадесетина глагола: М– гле‘даль бе‘ше 65а, бе‘ше ку‘пило 67, бе‘ше напи‘саль 47а, бе‘ше пр·­‘ла 58, н๑чиль ­ бе‘ше 18, бе‘ше ту‘рила 40 и др.; Ж– бе‘ше м­ хва‘тиль 355, са бе‘ше закл­‘ль 356а, бе‘ше гw заклю‘чиль 361а, ми бе‘ше мно‘го доте‘гнало 362, бе‘ше wблада‘ль 359 и др.
в) За 3 л. мн. ч. повече форми откриваме в “Житието”: М– бэ‘ха пр·ишле‘ 50, бэ‘ха конди‘сали 40а; Ж– са бэ‘ха мо‘лили 354, не бэ‘ха са собра‘ли 353а, бэ‘ха побэ‘гнали 356, ­ бэ‘ха разс¥‘пали 359а, пр·ишле‘ бэ‘ха 361.

§ 39. Причастия и деепричастие
Подсистемата на причастията в езика на книжовник като Софроний Вра­чан­ски може да допринесе немалко за изясняване на развойните процеси в книжовно­езиковото развитие, да очертае насоката на търсенията в областта на глаголните времена и наклонения в периода, когато книжовниците на практика решават въпроса за характера и основата на новия книжовен език.
Наблюденията над използваните в двете Софрониеви повести причастия показват, че Софроний си служи с причастната система на народния език. Още един факт, който дава основание да се твърди, че той застава на позициите на съвременната му говорна езикова ситуация и последователно внедрява струк­тур­ните особености на народния език в книжовната си практика.
1. Най-широко и най-богато застъпени са формите на минало свършено деятелно причастие, жива категория в народния език, представено и в чер­ков­но­славянската морфологична система като минало действително несклоняемо причастие.
С наставка -л са образувани минали деятелни причастия от около 100 глагола. Тези причастни форми участват в изграждането на сложните форми за различни глаголни времена в изявително и преизказно наклонение. Използвани са и трите родови форми:
- за мъжки род: М– б¥ль и б¶ль 36, гледаль 65а, думаль 46а, запалиль 56а, згрешиль 58а, згудиль 26, излогаль 56а, ималь 33, wставиль 60 и др.; Ж– дерзнуль 358, скриль 353а, потеглиль 362а, замерзналь 361а, №зель 354а и др.;
- за женски род: М– вредила 40, дала 54а, казала 18а, патила 31, рекла 18а, сказала 18а, струвала 31а и др.; Ж– фатила 359;
- за среден род: М– гнусило 21, из­ло 34, станало 26, №малило 40, фир­сало 40 и др.; Ж– с­ разбэгало 360, дотегнало 362;
- за множествено число формите на това причастие имат окончание –и, по-рядко -е: М– имали 53а, кондисали 40а, минали 59а, падали 33; Ж– собрали 353а, строшили 360а, №держали 360а, наишле 353а, §ишле 354а, пр·ишле 361 и др.
2. Минало несвършено деятелно причастие много рядко се открива, и то формално съвпада със свършеното: М– видэль 21, влаз­ль 63а, яла 63а; Ж– из±ишель 355а.
3. На второ място по застъпване са формите на минало страдателно при­час­тие. Те са изцяло новобългарски и най-често се използват като сказуемни определения:
- за мъжки род се откриват форми като: М– *надв¥ть (да сто‘ри наDв¥‘т·­ що‘ му повеле‘и‡ онь що‘ го е наDв¥‘ль 63а); Ж– бе‘ше wбле‘чеO 358, бе‘ше п·а‘нь 357а, прово‘диO бе‘ше 354, не б¥‘ша све‘рзань 357 и др.
- за женски род са употребени повече форми в “Митологията”: ве‘рзана 36 25а, №красе‘на и наго‘твина 31, wѕу‘вана и wгорче‘на 36 и др.
- за среден род се намират причастия като: М– вз­‘то 11, ли‘ѕано 11, пи‘сано 16а, повеле‘но 52, покри‘то 41, разгоре‘но 39а и др.
- формите за множествено число са с окончание -и / -¥: М– запеча‘тен¥ 53а, призова‘н¥ 44, наси‘лн¥ 38а, напи‘сани 47 и др.; Ж– испо‘лнен¥ 360, све‘рзан¥ 357, собра‘ни 356а и др.
Когато са употребени като обикновени определения, страдателните при­час­тия познават и членуването: М– надв¥‘т·­ 59а, призова‘н¥те 51а. Освен това при тях се проявява и редукция на е пред наставката -н-, това се вижда от изнесените примери.
4. Сегашно деятелно причастие, присъщо на черковнославянската гла­гол­на система, е употребено еднократно, и то в подзаглавието на “Митоло­гията” – прочитающимь 10а. Като чужди на народния език форми, Софро­ний избягва да си служи с такива причастия. Същото се отнася и за сегашно страда­телно причастие, което пък изобщо не се появява в езика на двете повести.
5. Деепричастието е също така несвойствена на Софрониевия език гла­гол­на форма в езика на двата ръкописа. И тя се появява само веднъж, но за разлика от деепричастните форми в “Неделника”, които са от черовнославянски тип[58], тук срещаме народна деепричастна форма от източнобългарски диалек­тен тип, образувана с наставка -щець. Деепричастието течещець е употребено в “Митологията”: Тоги‘ва ф·ло‘софа като‘ чю‘ това‘ § жена‘та таки‘ва рэ‘чи попремено‘го са зара‘два, и течеще‘ць §и‘де при не‘го 48.
Както е известно, деепричастията от този тип стават твърде характерни за книжнината през 60-те – 80-те години на ХІХ век, когато са били на път да се утвърдят в книжовния ни език, но по ред причини биват изместени от юго­запданите диалектни форми на -йки и изоставени[59].

§ 40. Обобщени изводи за глаголните категории
Направеният анализ на морфологичните особености при глагола позволя­ва да се изведат няколко крайни обобщени извода:
1. Софроний напълно се е отказал от изкуствените форми на черковно­сла­вянския инфинитив, използвани в тогавашната писмена практика по традиция. Тяхното място е заето от новобългарските аналитични средства.
2. Граматичният вид и разпределението на глаголите по спрежения напълно съответства на утвърдилити се по-късно морфологични норми в изграж­дания книжовен език и почти изцяло съвпада с тяхното съвременно състоя­ние.
3. Особоно важна новобългарска особеност при морфологичната кате­го­­рия наклонение е употребата на преизказни глаголни времена. По този начин, след Паисий, Софроний е вторият възпрожденски книжовник, който им прокарва път към книжовната морфологична система. От новобългарски тип са и останалите три наклонения – изявително, повелително и условно.
4. Софроний си служи с почти всички обичайни за народния език глагол­ни времена, като изключително много допринася за възприемането и утвърж­даването на новобългарското им спрежение в изграждания книжовен език.
5. Разширената диалектна основа на Софрониевия език и тук намира израз в привличане на особености от западнобългарските диалекти, когато те в някаква степен стоят по-близко до старите книжовни образци (например при бъдещите времена).
6. Ако в “Митологията” в повечето случаи черковнославянски глаголни форми се появяват по силата на непреодоляни писмени навици, то в “Житието” учестеното им присъствие е съзнателно следвана езикова линия, която може да се обясни със стремежа на Софроний през този период да постигне, от една страна, по-висока обработеност чрез привличане на средства и форми от старата писмена норма, а, от друга страна, като че ли да подчертава и внушава нуждата от приемственост между старата и новата книжовна форма на българския език.



VІ. НАРЕЧИЯ

§ 41. Наречието в езика на Софроний
Като клас неизменяеми думи, които означават “признак на действие, на друг признак или предмет”[60] и имат предимно обстоятелствено или пояснително значение, наречията са сравнително широко представени като част на речта в езика на “Митологията” и “Житието”. Близо 200-те наречия, с които си служи Софроний Врачански, включват главно домашен лексикален материал от живия народен език и отчасти от книжовни източници. Анализът им позволява да се види не само реалното състояние на лексиката в тази малко изследвана кате­гория думи в началото на ХІХ в., но и да се очертаят процесите на формирането й като книжовна система.
Софроний не е особено затруднен в намирането на нужните му думи с наречно значение – на негово разположение са както живите форми в народния език, така и познатата му практика в дамаскините.. Ето защо народни и книжов­ни наречия нерядко се конкурират при изразяването на едни и същи значения, но трябва да кажем определено, че основни си остават народният тип наречия. Ето някои типични примери в това отношение: бо‘рзо и ско‘ро (бо‘рзо изл­‘зоa из± ка﶑ата Ж-360, ско‘ро да‘и‡ вь‘же да №бэ‘с­ того‘ пезве‘нка Ж-357); ко‘лко и коли‘ко (ами‘ ко‘лко ли стрa имаa Ж-360а, коли‘ко м­ поноша‘ваха и №кор­‘ваха ме Ж-355а); по‘слэ и потова‘ (по‘слэ като‘ б¥ ве‘чеR пои‘доa Ж-360, потова‘ наче‘на ту‘рчина вои‡ска‘ бата‘л·а Ж-355); повса‘де и повсю‘ду (ала‘ като‘ са каса‘п¥те повса‘де разне‘сен¥ по ЦариграD Ж-353, и хо‘дихме по‘слэ из± пле‘веO и по села‘та стЃ¥хме во‘ду повсю‘ду Ж-359); мно‘го и sэ‘лw (о‘нь м­ мно‘го ненави‘д­ше Ж-354, ала‘ по‘мощь млTЎт¥н­ каЎLво‘то и‘ма wб¥ча‘и‡ sэ‘лw ма‘ло м­ подари‘ша Ж-358а); понапре‘ди и попре‘жде (понапре‘ди не б¥‘ возмо‘жно да пои‘ду на №че‘н·е Ж-353, ала‘ попре‘жде докле‘ не бэ‘ха са собра‘ли о‘н¥­ до‘лжниц¥ Ж-353а); пакь и па‘ки (на тре‘т·а де‘нь па‘кь м­ позова‘ пашаU Ж-355, вь лэ‘то, 1800, па‘ки с­ повди‘гна вои‡ска‘ црTЎка­ 361а); то‘лкова и толи‘ко (то‘лкова му ре‘коa Ж-357а, толи‘ко бе‘ше вре‘ме жа‘рко Ж-355а).
От една страна, тази му практика, а от друга – неустановеността все още на общоприети при народните наречия книжовни форми, обуславят съществу­ването на ред варианти – словообразувателни, фонетични или просто графични:
- примери за фонетични и словообразувателни варианти: бе‘лки М-56 и бе‘лкимь М-13а, бли‘зу Ж-354а и бли‘зку Ж-353, вои‘стина М-56 и вои‘стину М-19, дале‘ко М-50 и дале‘чь Ж-354 (дале‘чко Ж-357), испе‘рва Ж-362а и испе‘рвень Ж-360, кога‘ Ж-357а и коги‘ Ж-355а, ни‘кога М-66а и ни‘коги М-66, §дале‘ко М-44 и §дале‘чь Ж-355 (§дале‘чко М-53а), §напре‘дь М-25 и §напреди‘ М-14, пакь Ж-355 и па‘ки Ж-361, пешь Ж-359а и пэ‘ши Ж-355а, повса‘де Ж-353 и повсю‘ду Ж-359, сега‘ Ж-358 и сеги‘ Ж-357, №за‘ди М-24 и №за‘д­ Ж-357а;
- примери за графични варианти дават такива употреби като: бо‘рзо Ж-360 и бо‘рзw Ж-354, вовэ‘ки М-39а и вове‘ки М-25, добре‘ М-40 и добрэ‘ М-44, ·w‘ще М-25 и иw‘ще М-33 и др. под.
Във формата си наречията се подчиняват на новобългарския начин за изразяване на степените за сравнение, които са образувани с частици по и наи‡, както това е при прилагателните: М – пов¥‘соко 35а, пов¥‘ше 20а, подобрэ‘ 57, на‘и‡ в¥‘ше 40а; Ж – подале‘чь 360, повдо‘лу 358а, поско‘ро 362, попре‘жде 353а, на‘и‡ ве‘че 361а, на‘и‡ по‘слэ 356а, на‘и‡ мно‘го 362а. Някои от степенуваните форми са се лексикализирали като самос­тоя­телни лексеми, напр. по‘вече, пов¥‘ше, понапреди‘.

§ 41а. Наречията откъм състав
Разглеждани откъм състав, наречията са два типа: прости – такива като близу М-19, го‘рэ М-31, днесь М-49, sле Ж-362, ле‘сно Ж-355а, ма‘ло Ж-359 и др.; и сложни – те са образувани от други думи с помощта на предлози вь / во, до, за, из, на, §, по, с, №. Тези предлози са свързани с:
а) съществително: вовэ‘ки М-67, вои‘стина Ж-357а, дове‘чера Ж-359а, доколе‘нэ Ж-357а, докра‘и‡ М-55, з๑тра Ж-360, навре‘ме М-58а, наго‘рэ М-38, надо‘лу Ж-357, наи‘стина Ж-359, напосо‘ка Ж-361, нарэ‘дь М-16, наси‘ла М-39а, насрэ‘ща Ж-361, н๑тре Ж-353, §го‘рэ М-22, §до‘лу М-39, §срэ‘ща Ж-361, §су‘тра М-41, №до‘лу М-35а;
б) прилагателно: из±но‘ва Ж-355, напра‘здно М-17, напу‘сто М-47а;
в) числително: за‘едно М-55, испе‘рвень М-65, испе‘рва Ж-362а;
г) местоимение: затова‘ Ж-361а, за‘що М-39, §това‘ Ж-353а, потова‘ Ж-355;
д) друг предлог: наза‘дь М-55, наw‘колу Ж-360, напре‘дь М-27, насрэ‘дь М-47а, №за‘ди М-24;
е) наречие: вь ма‘ле Ж-357а, вско‘рэ Ж-353, досега‘ М-67, занапре‘дь Ж-358, наво‘нь М-66, надале‘ко Ж-361, на‘преки Ж-356а, наско‘ро М-68, §вну‘тре М-64, §во‘нь М-56, §где‘ М-27, §да‘вна М-36а, §дале‘ко М-44, §дале‘чко М-53а, §дале‘чь Ж-357, §ка‘ко М-31а, §като‘ М-12а, §напре‘ди М-14, §напре‘дь М-25, §та‘мо Ж-353а, §ту‘ва Ж-353, §тоги‘ва М-24, §ту‘ка М-31а, пово‘нь Ж-359, повса‘де Ж-353, повсю‘ду Ж-359, попремно‘го М-21а, посега‘ М-58а, св¥‘ше Ж-360.

§ 41б. Наречията откъм произход
Характеризирани откъм произхода им, малка част от наречията като вонь, пакь, ва‘мо, sэ‘лw, пешь и др. могат да бъдат отнесени към непроизвод­ните.
Производните наречия, каквито са всички сложни наречия и част от прос­тите, са получени от имена, глаголи или от местоименни наречия.
а) От съществителни имена чрез лексикализиране на стари падежни форми (предложни и безпредложни) са получени освен посочените вече наре­чия, образувани с предлог и съществително, и следните:
- от винителни форми: днесь М-45, зима‘сь М-39;
- от творителни форми: де‘немь Ж-362а, но‘щемь Ж-354а, си‘ломь Ж-359;
- от местни форми: до‘лу Ж-353а, го‘рэ Ж-354а, №‘тре М-66, ве‘че М-62.
б) Към прилагателни имена възхождат наречията със завършек -о, които съвпадат с формата на прилагателното за ср. р. Тази група е голяма, към нея се отнасят наречия като гнэ‘вно, горчи‘во, жа‘лно, здра‘во и т.н. – те ще бъдат цялостно представени в групите наречия по значение.
От прилагателно е получено и наречието мужески М-64, което е еди­ни­чен представител на голямата съвре­мен­на група наречия, чиято форма съвпада с формата на прилагателните имена за м. р. със завършек на -и. От падежни форми са получени наречията:
- за местен падеж: добрэ‘ Ж-354а, sле Ж-362;
- за родителен падеж: из±но‘ва Ж-355.
в) От числителни имена, освен вече посочените предложни образова­ния ведно‘, ведно‘шь и др., са получени и наречията: перво М-61, вторw М-48, упо­тре­бя­вани при изреждане.
г) От глагол е получено наречието молкомь М-66а.
д) Местоименен произход имат наречията:
- от въпросителни местоимения: за‘що Ж-354, какво‘ М-29, ко‘лко М-56, коли‘ко Ж-353а, кога‘ Ж-357а, коги‘ М-27, ка‘ко М-18, ка‘мо Ж-358а;
- от относителни: като‘ М-53, защо‘то М-49а, ко‘лкото М-16;
- от неопределителни: не‘где М-29, н­‘каде М-18, н­‘какь М-29;
- от отрицателни: ни‘где Ж-360, ни‘какь Ж-356, ни‘кога М-66а, ни‘коги М-18;
- от обобщителни: вс­‘коги М-33, всаде‘ М-13а;
- от показателни: ту‘ка М-354, та‘кw Ж-354, та‘мw Ж-359а, тоги‘ва Ж-355, тоги‘сь М-50, толи‘ко Ж-355а, то‘лкова М-14 и др.

§ 41в. Наречията откъм значение
Според значенията им използваните от Софроний наречия могат да се поделят на седем групи:
1. Наречия за място
а) Всички наречия за място са от домашен произход, като с книжовни източници могат да се свържат само няколко: вну‘тре М-34, Ж-353а, камо ‘къде’ М-54, Ж-362, куде‘ ‘къде’ Ж-354, §вну‘тре М-64, Ж-353а, повсю‘ду Ж-359, св¥‘ше ‘отгоре’ Ж-360, та‘мо М-45, Ж-359а (§та‘мо М-17, Ж-353а) – на тяхно място в книжовния речник днес намираме народните форми: вътре, отвътре, къде, навсякъде, отгоре (но и свише), там, оттам.
б) Основната част от народните наречия за място са се утвърдили в кни­жовния език: бли‘зу М-25, Ж-359, бли‘зку Ж-355а, в¥со‘ко М-35а, вонь М-54, Ж-360 (наво‘нь М-30а, Ж-356, §во‘нь М-56, Ж-360а, пово‘нь М-40, Ж-360), где М-54, Ж-362 (не‘где М-29а, ни‘где Ж-362, §где‘ М-44, Ж-357), где‘то М-42а, го‘рэ М-46а, Ж-354а (наго‘рэ М-33, Ж-357, §го‘рэ М-44, Ж-353), дале‘ко М-35, Ж-353а (надале‘ко Ж-361, §дале‘ко М-44, Ж-362), дале‘чь Ж-360 (§дале‘чь Ж-357а), дале‘чко Ж-357 (§дале‘чко М-53а), до‘лу М-24, Ж-353а (надо‘лу Ж-357, §до‘лу М-33, №до‘лу М-35а), наза‘дь М-26а, Ж-354, наw‘колу М-45, Ж-360, напосо‘ка Ж-361, напре‘дь М-31, Ж-358а, насрэ‘дь М-50а, насрэ‘ща Ж-353а (§срэ‘ща Ж-361а), н­‘каде М-18, ту‘ка М-48, Ж-354 (§ту‘ка М-31а).
в) Диалектен характер днес имат следните няколко наречия: ва‘мо ‘тук’ Ж-354, вса‘де ‘всякъде’ М-13а, Ж-360а (повса‘де ‘навсякъде’ Ж-353), §ту‘ва Ж-353. Софроний ги е взел от западнобългарските диалекти, стремеейки се да разшири диалектната база на книжовния си език.
2. Наречия за време
а) И тук има малък книжовен пласт наречия, които не се задържат в книжовния речник. Те са: вовэ‘ки ‘вечно’ М-67, вско‘рэ ‘скоро, в кратко време’ Ж-353, з๑тра ‘сутринта’ Ж-360, испе‘рвень ‘отначало’ М-62, Ж-360 (испе‘рва Ж-362), ка‘ко ‘откакто’ Ж-355 (§ка‘ко ‘откакто’ М-31а), катадне‘вно ‘всекидневно’ М-29, когда‘ ‘кога’ Ж-355, §това‘ ‘по-късно’ Ж-353 (потова‘ ‘след това’ Ж–355), попре‘жде ‘по-рано’ Ж-353, посега‘ ‘след малко’ М-53, послэди‘ ‘по-после, по-късно’, туко‘ ‘веднага’ М-61.
б) Ония от народните по източник наречия, които продължават съще­ству­ването си в книжовния език, са: ведно‘шь М-43, Ж-359а, ве‘че М-54, Ж-356а, де‘немь Ж-354а, днесь М-49, дове‘чера Ж-359а, зима‘сь М-39а, като‘ М-45, Ж-355 (§като‘ М-12а), кь‘сно Ж-360, навре‘ме М-58а, напре‘дь М-17а (занапре‘дь Ж-358, §напре‘дь М-24а, §напреди‘ М-14, понапре‘ди Ж-359), наско‘ро М-56а, Ж-356а, ни‘кога М-66а, но‘щемь М-66а, Ж-359, §да‘вна М-36а, §ка‘кто М-12а, по‘слэ М-34, Ж-354, ра‘но Ж-360, сега‘ М-32, Ж-357 (досега‘ М-49а, Ж-359), №‘тре М-46.
в) Малка група наречия са употребени във форми, които днес са оста­рели или са диалектни: докле‘ М-27, Ж-361а, коги‘ М-27, Ж-357 (вс­‘коги М-33, Ж-354, ни‘коги М-68), на‘поконь ‘най-после’ М-29, §су‘тра ‘сутринта’ М-41, тоги‘ва М-17, Ж-355 (§тоги‘ва М-24), тоги‘сь М-52.
3. Наречия за начин
а) Те са най-голяма група благодарение на наречията, получени от при­ла­га­­телни на -о, които не се различават от днешните. Такива са: безгла‘сно М-42а, благополу‘чно М-68а, бо‘рзо М-26, Ж-360, вожделе‘нно М-49а, гнэ‘вно М-18а, го‘рко М-40, горчи‘во М-34а, жа‘лно М-54а, законочи‘сто М-29а, здра‘во М-25, крэ‘пко М-39, Ж-362, ласка‘телно М-14, ле‘сно М-46, Ж-355а, любезно М-62а, Ж-362а, мирно Ж-356а, напраздно М-17, неистовно М-17, непреста‘ннw М-55, неспоко‘и‡но Ж-354, пра‘во М-25а, Ж-356а, про‘сто М-28, проти‘вно М-20а, ра‘вно М-57, Ж-355а, ра‘достно М-48, Ж-358, скри‘то М-66а, Ж-358а, №се‘рдно Ж-362а, та‘и‡но Ж-354а.
б) От другите наречия само няколко, които днес не се използват или са оста­рели, могат да бъдат представени като книжовни по източник: ве‘дно ‘заедно’ М-67а, из±но‘ва ‘отново’ Ж-355, ка‘ко ‘както’ М-60, Ж-358, му‘жески М-64, напра‘сно ‘внезапно’ М-22а, Ж-358а, пу‘тно ‘разумно’ М-35а, ско‘ро ‘бързо’ М-48, Ж-357 (наско‘ро ‘набързо’ М-56, Ж-357а), та‘кw ‘по такъв начин’ М-52, Ж-354.
в) Останалите наречия са народни по източник, като основната част от тях са се наложили в книжовния речни: добре‘ М-58а, Ж-354а, доколе‘нэ Ж-357а, едва‘мь М-29, Ж-358а, за‘едно М-16а, sле М-50, Ж-362, какво‘ М-29, какь М-13а, Ж-353, като‘ М-43а, Ж-353, мо‘лкомь М-36а, на‘преки Ж-356а, напу‘сто М-35, нарэ‘дь М-16, ни‘какь М-15, Ж-362, н­‘какь М-29, пешь Ж-359а, пе‘ш¥ Ж-358а, си‘ломь Ж-359 (наси‘ла М-39а).
г) От народните по източник наречия за начин една малка част днес си остават диалектни: кога (Ж- кога‘ е та‘кw §пусти‘ го 357а), никако (Ж- чЃлвкь не са явл­‘еть ни‘како 361), ха‘рно ‘добре’ М-18.
4. Наречия за количество и степен
а) Едни от книжовните по източник наречия за количество и степен се запазват в книжовния език: безме‘рно М-22, пе‘рво М-61, вто‘ро М-48, другите не се задържат – весма‘ ‘твърде’ М-19а, Ж-354, в¥‘ше ‘повече’ М-39, Ж-362а (пов¥‘ше М-20а, Ж-360), sэ‘лw ‘много’ М-358а, коли‘ко Ж-353а (н­коли‘ко Ж-358а), ма‘ло М-49, Ж-359, (вь ма‘ле ‘за малко’ М-35а, Ж-357а, нема‘ло Ж-355), пе‘рвень М-55а, попремно‘го М-21а, толи‘ко Ж-355а, па‘ки М-19а, Ж-361а).
б) Народните по източник наречия за количество и степен се пазят в книжовния език. Такива са: ве‘че Ж-356 (пове‘че М-65, Ж-359), ·w‘ще М-26, Ж-362а, ко‘лко М-46а, Ж-360а, ко‘лкото М-61а, кра‘и‡но М-53, Ж-355 (до кра‘и‡ М-55), мно‘го М-30, Ж-355 (попремно‘го М-48), пакь М-26, Ж-355, подо‘лу (Ж – ала‘ и та‘­ не е подо‘лу § затво‘рка 358а), то‘лкова М-14, Ж-357а, то‘лкось М-47, че‘сто М-57а. Само в разговорния стил функционира турската заемка хичь ‘никак’ Ж-357а.
5. Наречия за причина и цел
Те са само няколко: за‘що М-19, Ж-355, защо‘то М-49, що М-66а, Ж-355, затова‘ М-30а, Ж-362а. Тук се отнася и диалектното наречие чо‘ти ‘защо’ М-52, присъщо на котленския диалект[61].
6. Наречия за логическо уточняване
а) При този вид наречия се откроява една група турски заемки: а‘нџа ‘имен­но, тъкмо’ М-18, баре‘мь ‘поне’ М-29, бе‘лки / бе‘лкимь ‘може би, вероятно’ М-56а, 13а, му‘тлакь ‘непременно’ М-61, хе‘ле ‘добре че’ Ж-361. Вън от книжов­ния речник днес, някои от тях се срещат в простонародна употреба.
б) Другата група са с книжовен източник: вои‘стину / вои‘стина М-19, 69, Ж-357а, извэ‘стно ‘наистина’ М-18, непремэ‘нно Ж-358, си‘речь М-38, Ж-355, то‘кмо ‘само’ М-19, Ж-357а. От тях до наши дни достига единствено наречието непременно. Към тази група се отнася и заемката ами‘нь Ж-362а, имаща специ­али­зирана употреба в религиозната област. Наречието наи‘стина М-64, Ж-359, което по всяка вероятност е било в народния речник, се пази в книжовния език. Диалектен характер има наречието ату‘ ‘нима’ М-46
7. Предикативни наречия
Една група наречия на -о изпълняват предикативна функция. Такива са: блогоуго‘днw М-50а, возмо‘жно М-52, Ж-356а, досто‘и‡но М-68а, зна‘и‡но М-52, подо‘бно М-18, потре‘бно М-18, пра‘ведно М-20, Ж-354а. Всички имат книжовен характер, една част от тях, като възможно, достойно, потребно, продължават съществу­ването си и днес.
8. Накрая трябва да се посочат и случаите, когато със значения на наре­чия се използват словосъчетания или устойчиви изрази като: то‘и‡ ча‘сь ‘вед­на­га’ (само в “Митологията” е употребено 66 пъти), М-64, Ж-360, ко‘и‡ ча‘сь ‘щом като, когато’ М-42, Ж-356а, гол­‘мь ча‘сь ‘дълго’ М-15, на мно‘гь ча‘сь ‘дълго’ Ж-357а, за ма‘лое вре‘ме ‘за кратко’ М-12, Ж-362, единь день ‘веднъж’ М-21, единь путь ‘веднъж’ М-20, еди‘нь саTЎ дру‘г·и‡ ‘взаимно’ М-32, sло‘ на sло‘ ‘лошо’ М-68, подь молча‘н·е ‘скрито, тайно’ М-17, гле‘даa като‘ во‘ль ‘уплашено’ Ж-356а и др.

§ 41 г. Обобщени изводи за наречията
1. Анализът на наречията откъм състав, образуване, граматични особе­ности и значение покзва, че книжовникът си служи предимно с наречия от народния език, като основната част от тях, присъщи на източнобългарските говори, са се угвърдили в книжовния език. Малка част от народните наречия, сред тях и привлечените от западнобългарските говори, са останали вън от книжовния речник и днес се представят като диалектни.
В същото време Софроний твърде свободно използва и книжовни по източника си наречия, повечето от които не са се наложили в кноживния език или са отстъпили пред използваните в народния език техни живи варианти.
2. По морфологически характеристики и по словообразуване наречи­ята напълно се покриват с тяхното състояние в книжовната система днес. Наличието на фонетични, словообразувателни и графични варианти се обясня­ва с едновременното използване на наречия от различни източници и ниската степен на книжовната им обработеност. Освен това, трябва да се отбележи, че фонетично част от народните наречия са повлияни от черковнославянската фоне­тика на книжовника.
3. В семантичен план наречията обхващат основните групи, познати на книжовния език днес, като по-богато са застъпени обстоятелствените видове, докато определителните видове са по-бедни и по-слабо представени. Този факт дава оснвование да се заключи, че определителните наречия са повече книжовен тип и че в отличие от от обстоятелствените, които постъпват на раз­положение в книжовната система от народния език, определителните са пре­дим­но книжовни изразни средства. Тяхното изграждане и попълване протича по-бавно и е свързано със засилване обработеността на книжовния език.


VІІ. ПРЕДЛОЗИ

§ 42. Предлозите в езика на Софроний
В езика на “Митологията” и “Житието” по силата на новобългарския аналитизъм, който е основен смислово-синтактичен принцип в структури­рнето на изказа, ролята на предлозите е от първостепенно значение. В употреба тук намираме общо 34 предлога. От тях и в двете повести участват: безь, верхь, вь (во, ф), до, за, заради‘ (зара‘дь), изь (ис), камто‘, като‘, кь, между‘, на, намэсто‘, §, по, подь, покра‘и‡, по‘слэ (по‘сле), предь, при, сась, слэдь (следь, слэть), спроти‘, №. Само в “Митологията” се срещат: надь, w, wсве‘нь, сь (со), а само в “Житието”: накра‘и‡, насрэ‘ща, помежду‘, посрэ‘де, презь (призь), проти‘во, ра‘ди.
Основната част от тях, като без, верхь, вь, до, за, изь, кь, на, по и т.н., са по състав прости. Сложните предлози са образувани от свързването на прост предлог и съществително – намэсто‘, насрэ‘ща, посрэ‘де, или от два предлога – заради‘, помежду‘, покра‘и‡, накра‘и‡.
Морфологически неизменяеми, предлозите имат фонетически варианти: вь – во – ф, заради – зарадь, изь – ис, послэ – после, слэдь – следь – слэть, съсь – сь – со, презь – призь. Предлог сь се използва главно в удвоен вид сась, което е характерна особеност на българския език[62].
Като “изразяват синтактичните отношения на зависимост между члено­вете на изречението или словосъчетанието”[63], предлозите стоят пред имена или имен­ни групи, единствено изключение е черковнославянският следлог ра‘ди, който заема постпозиция по отношение на името.
Задължително старото си падежно управление пази единствено само предлог кь (Ж- кь гTЎду 358, М- кь цЃрю 21). При останалите предлози имената могат да стоят в съответна падежна форма, но това са по-скоро частни случаи, а не закономерност. Закономерна е всъщност употребата на обща форма, каквито са изискванията на новобългарската морфологична и синтактична норма.
Предлозите са използвани с твърде богат спектър от значения[64], които стоят близко до съвременните им употреби или напълно се покриват. Тъй като предлозите не са били обект на проучване в изследването на К. Ничева[65], освен във връзка с падежните употреби, съпоставки могат да се правят само с езика на Йоаким Кърчовски[66].

§ 42 а. Предлози безь, верхь, вь
1. Предлог безь има общо значение за отсъствие: М- да го №б¥‘ешь без тража‘н·е и без испита‘н·е 20а, едно‘ н­‘що без± и‘м­ 59; Ж – wста‘наa а‘зь без± оЃца и без ма‘тер 353.
2. Предлог верхь сравнително рядко се използва. В “Митологията” той е употребен предимно в пространствено значение – положение отгоре на някаква повърхност: М– положи‘ руцэ‘те сво‘и ве‘рхь му‘жа своегw‘ 31а, О‘нь безсти‘дн¥и‡ па‘дна ве‘рхь мене‘ 15. В преносен смисъл същото значение се запазва и в примера: М– И това‘ е па‘кь по sло‘, ако‘ ста‘не та‘­ рабо‘та та‘кw ве‘рхь тебэ‘ 60а.
В “Житието” предлогът има значение за противопоставяне: Ж- смэси‘ха са карџа붑ите саTЎ пазва‘нските чЃлвц¥ и пр·идо‘ша ве‘рхь Вра‘ца 359, На та‘­ са годи‘на повдигна №румь ели‘ валиси‘ Мостафа‘ паша‘ саTЎ, 40: х·л­‘д¥ вои‡ска‘ ве‘рхь Пазва‘нть wулу‘ 359.
3. Предлог вь (во, ф). Вариантите се срещат в езика на “Митологията” с по два-три примера.
а) Пространствените му значения могат да се представят в две разновид­ности:
- положение на предмет или действие в пределите на обект: М – и но‘жь держа‘ше вь ру‘цэ сво‘и 26, ре‘че вь себэ‘ 11, вс­‘ко дэ‘те №мо‘ му б¥‘ва во игри‘ 61а; Ж – и пода‘доха ми вь ру‘цэ мо‘и‡ ко‘н­ моегw ‘да го во‘д­ за юзда‘та 357а, и §хо‘ждахме саTЎ тогw‘ Ми‘лаша вь пу‘ть наd 357;
- положение сред множество предмети: М – и мно‘го ф·ло‘соф¥ и‘маше при себэ‘ си, ала‘ и‘маше еди‘нь ф·ло‘софь ф т­‘хь, що‘ бе‘ше на‘и‡ гол­‘мь 65а.
б) Темпоралното му значение е свързано с положение на действието в пределите на единица време: М - №‘тре ще пра‘т­ с¥‘на твоего‘ в тре‘т¥и‡ чаTЎ да го ви‘дишь 12; Ж – вь петокь вечеR пр·иде 354, рукополо‘жиха ме на сЃщенство вь лэ‘то: 1762: мЎTць септеN, на аЌ, де‘нь вь недэ‘лю 358.
в) Третият тип значение е за навлизане в състояние: Ж – И а‘зь тоги‘ва №бо­‘х се и пр·и‘доa вь №сумне‘н·е гол­‘мое 357, като‘ ме ви‘дэ подиви‘ с­ и вни‘де вь №‘жась 357а.

§ 42 б. Предлози до, заради, изь, камто, като, кь
1. Предлог до. Представен е повече в езика на “Житието”.
а) Пространствените му значения са:
- указание за постигнат от действието пространствен предел: М – разбра‘хь ка‘ко си пр·ише‘ль до кале‘то на по‘ртите 32; Ж – и като‘ поишле‘ до Фандак붑и сва‘дили с­ та‘мо помежду‘ си wвча‘рете 355а, и та‘кw пои‡до‘хме до се‘ло Коинла‘ри 358а;
- указание за насоченост на действието към пространствен предел: М – да пра‘тиd з­‘т­ ми до наTЎ 26а; Ж – като‘ §хо‘ждахме до ниa гле‘даме на едно‘ мэ‘сто наро‘дь мно‘го 353, и пои‡до‘ша до друга‘р­ моегw‘ 353а, и пои‡до‘хь на Шу‘меO до влDката да №пра‘в­N себэ‘ 353а;
- пространствена съотнесеност към обект, най-често за указване на близост: Ж – що е‘ едиO чаTЎ бли‘зу то‘ се‘ло до Коинлари 358а, що е‘ по‘ль пу‘ть до Вра‘ца 358а.
б) Темпоралното и количественото значение на предлога се основават на понятието “предел”, съответно във времето или в количествените даде­нос­ти:
- отнесеност към временен предел: Ж – до еди‘нь чаT дофта‘са та‘мо и Ми‘лоd 357а, § ма‘рта до ста‘­ Трои‘ца сэд­a ми‘рно 356а;
- приблизителен брой с посочване на количествен предел: М – и ма‘ло яд­‘ше, и ма‘ло ﶑еши до чет¥‘ридес­U но‘щи 43а-44; Ж – wста‘ви до се‘дмьстотиO §бра‘ни w‘вни 355а, доишле‘ . . . до: 400: панду‘ри 358а.
2. Предлог за.
а) Предлог за има малко употреби в пространственото значение зала­вя­не: М– фа‘ти ма·му‘на за маде‘те му 39; Ж– м­ фа‘ти за бра‘ду 354, да го во‘д­ за юзда‘та 357а.
б) Темпоралното значение времетраене е с малко повече примери застъ­пе­но: М– за ше‘сть мTЎц¥ да го испеде‘ѕамь 11, и за мно‘гое вре‘ме показу‘ваше себэ‘ ка‘ко е серди‘та 33а; Ж - №чи‘ни пашаU сро‘кь за три‘ дни‘ 354а, едваN за три‘ дни‘ поидо‘хме 361а. Разновидност тук е указването на временен предел: Ж– и да пости‘гна на епЎTкп·а мо­‘ за рожDство ХЃво 358.
в) Трето типово значение на предлога е указание за предназначение: М – н­‘що за яде‘н·е 45, наго‘тви добро‘ я‘ст·е за вече‘р­ 31; Ж– не и‘маше пра‘здни хи‘жи за кона‘ц¥ 359а, да №зе‘маU о‘вц¥ за бегли‘кь 361, тескер­‘ за мене‘ 361а.
г) Четвърти тип е значението за цел: М– да тра‘жа за тебе‘ и за твое‘ полу‘ч·е 12а; Ж– да ­ №зе‘ме за вто‘ра­ жена‘ 356а, а о‘н¥­ прати‘ за пари‘ на се‘ло 354а.
д) Пети тип предназначение на предлог за е за въвеждане на глаголния обект: М- да №зна‘и‡ за ко‘и‡ себе‘пь скорби‘ ба‘бата 54а; Ж– да в¥ пи‘таN за пу‘ть 354а, т­ ка‘ниN за арх·ере‘а 358.
В някои от тези примери може да се види и причинност: М– не зна‘­ за како‘вь кабаха‘ть ми №чи‘ни о‘нь това‘ 36; Ж– за това‘ ли за дру‘го ли па‘кь с­ повди‘гна вои‡ска‘ ве‘рхь ви‘диO 361а.
е) Като типово значение може да се отдели и значението за стойностна измеримост или размяна: М– да ку‘пи за едно‘ дука‘то ори‘сь 25, и не возда‘ваи‡ ни‘кому sла‘ за sло‘ 68а; Ж– лиѕа‘ ми за две‘ста гроd н­‘що 35.
3. Предлог заради / зарадь. Използва се сравнително често и с повече значения, отколкото днес.
а) Едно от обичайните му значения е за мотивиране на причина: М– зараD н­‘ко­ причи‘на §и‘де ф·лосо‘фь при ца‘р­ 12, ко‘лко смуще‘н·е ста‘на наN № до‘мь наd зараD та‘­ дрэ‘ха 37а; Ж– хо‘чеха н­‘кои‡ ту‘рц¥ вь ма‘лэ да м­ №б¶‘­ть заради‘ една‘ чу‘жда­ причи‘на 359а, да глуб­‘ваN члЃвц¥те, зараD сро‘дство, и зараD дру‘г·и‡ ве‘щи 354а.
б) Друго добре застъпено значение е за цел: М– держа‘ше ги цЃрь при себэ‘ зараD совэ‘тниц¥, и зараD згово‘рниц¥ за вс­‘ка­ рабо‘та 15а, §и‘доха на н­‘кои‡ гра‘дь зараD торго‘вщина сво­‘ 53; Ж– изла‘зиa на вези‘рск·а диваO зараD се‘лска­ по‘мощь 356.
в) В много примери предлогът означава обекта на глаголи за реч, мисле­не: М– Ду‘мать зараD т¶‘е го‘лоб¥ 39а, що‘ бе‘ше пи‘сано на не‘­ зараD цэломудре‘н·е 16а, нито‘ н­‘ко­ ре‘чь да и проду‘ма зараD та‘­ рабо‘та 17; Ж– да м­ испи‘тваU зараD харач¶‘и‡ска­ харт¶‘а 353а.
г) Другите значения на предлога са:
- предназначение: М– сказа‘н·е заради‘ Кv‘ра ца‘р­ 10а, показа‘н·е ф·лосо‘фское зараD лука‘вщина же‘нска­ 40а; Ж – наказа‘н·е заради‘ безу‘мна­ лу‘дость мо­‘ 355;
- изгода, полза: М– гле‘дахь зараD не‘гw на sвэзд¥‘те 65а, §гово‘риха зараD дэ‘тето 52а;
- вина: М – то‘кмw зараD една‘ льжли‘ва жена‘ да №мертвиd сЃна своегw‘ 25.
4. Предлог изь / ис
а) В повечето примери означава движение отвъртре навън: М– изле‘зе из± ба‘н­та 29, изле‘зе из± кн­‘зова до‘мь 54а, да не изла‘зи глаTЎ из± не‘гов¥U №‘ста 14а.
б) Служи и за представяне на място, през което протича действие: М– и преми‘на ис по‘ртите мо‘лкомь 66а, прони‘кна ба‘н­џ·а из± една‘ ду‘пка и ви‘дэ …28а; Ж– пода‘ваха ми из± прозо‘рицу 353а.
в) Статичното пространствено значение разпръснато положение, което му е днес особено присъщо, тук се открива в малко примери: М– нафа‘рл­ р¥‘бата из± бр­‘зните на ни‘вата 45.
г) Същото се отнася и за значението движение без определена посока в границите на определено пространство: Ж– и хо‘дихме по‘слэ из± Пле‘веO и по села‘та 359, чу‘ с­ из± градо‘ смуще‘н·е гол­‘мое 360а.
д) предлог изь е използван и за означаване на последователен обхват: М– и еди‘нь из± дру‘г·и‡ ста‘на ра‘дость гол­‘ма 48а.
5. Предлог камто‘. Среща се само в езика на “Житието”, означава насоче­ност, посока на действието към обект: Ж– повле‘коха да пои‘дуть камто‘ црЎTките пала‘т¥ 353, побэ‘гнаa камто‘ пашо‘ва кона‘кь 354а, а‘зь с­ те‘гл­ камто‘ бостанџи‘ 356.
6. Предлог като‘, който е по произход наречие, служи за сравняване и с него са изградени ред фразеологизми в “Житието”.
а) В едни случаи с като се сравняват предмети: Ж– гра‘дь като‘ о‘рехи 360а, лице‘то му като‘ о‘г±нь запа‘леO 359.
б) В други случаи чрез сравняване се разкрива начин на действие: М– и №цэле‘ като‘ §напре‘дь 17а, та са чу‘­ше гласо‘ е като‘ гро‘мь 19, и хо‘д­ше като‘ бэ‘сень 16; Ж– гле‘даO като‘ во‘ль 356а, гле‘дахме като‘ о‘вц¥ на заколе‘н·е 355.
7. Предлог кь е много рядък – има едва три употреби. Означава обект на глаголното действие и се свързва с дателна форма на името: М– показа‘н·е кь цЃрю 22; Ж– преста‘ви с­ кь гTЎду 358.

§ 42 в. Предлози между, на, надь, накраи‡, намэсто, насрэща
1. Предлог между има следните пространствени значения:
а) Положение помежду два обекта: М– держа‘е ­ между‘ но‘гтети си 51а; Ж– стана‘хме между‘ црTЎк·и‡ по‘рта и между‘ яли к·wшкю‘ 353.
б) Положение сред еднородна среда: М– и §и‘де между‘ му‘литата 38; Ж– и а‘зь сэд­a между‘ тэ‘хь 361.
в) Взаимоотношения между хора: М- №чи‘ниха любо‘вь между‘ себэ‘ 37а, б¥ крамола‘ и смуще‘н·е между‘ му‘жа, и между‘ жена‘та 36а; Ж– ста‘на една‘ крамола‘ между‘ аги‘те 354а.
2. Предлог на има най-много употреби, само в “Митологията” те са над 500.
а) Най-често на служи за представяне на пространствени отношения:
- място, в пределите или върху повърхността на което се проявява дадено действие: М– го‘рэ сэди‘ на едно‘ дрэ‘во 39, па‘дна ца‘рск·а пе‘рстень та‘мо на о‘дра 17, и‘маше гTЎпда‘рката мо­‘ на ра‘мото си §го‘рэ една‘ гол­‘ма и стра‘шна ра‘на 21а, и да ту‘р­ме това‘ те‘сто §го‘рэ на ра‘ната 21а; Ж– сэд­U на рогози‘на 359а, пр·и‘дохь на епTЎк﶑а мо­‘ 358а, на една‘ wфча‘рска­ коша‘ра сэд­a 359.
- направление, посока на действието към даден обект или място: М– погле‘дна на о‘дра 17, прати‘ль слу‘гата сво­‘ на пазаR 21, и пои‡шель на едиO гра‘дь 21; Ж– сэд­U на рогози‘на 359а, пр·идо‘хь на епTЎк﶑а мо­‘ 358а, на една‘ wфча‘рска­ коша‘ра сэд­a 359.
- място, в чиито предели се върши действието: М– прекла‘ го sл‘о вну‘тре на срDцето му 18а, №тверди‘ на №‘мь сво‘и‡ 13а, дои‡де‘ ми на №‘мь 24а.
- област на дейност: М– испеде‘ѕано на вс­‘ ф·лософ¶‘ска­ му‘дрость 11а; Ж– пр·иди‘ на ве‘ру на‘шу 357а, рукоположи‘ха ме на сЃще‘нство 358, като‘ м­ х·ротониса‘ша на арх·ере‘и‡ство 358, преда‘де м­ на зана­‘ть 353.
б) Предлог на има и темпорални значения:
- в едни случаи той посочва разположение във времето: М– по вре‘ме на то‘ са ва‘рна о‘н¥и‡ чЃлвкь 18а; Ж– воста‘наa та‘­ но‘щь на w‘смь часа‘ 359а, на тре‘т·а де‘нь 353, на та‘­ са годи‘на повди‘гна . . . 359;
- в други случаи указва повторение във времето: М– на вс­‘к·и‡ де‘нь да №зе‘ма § то‘­ хлэ‘бь 21; Ж– и на вс­‘ка­ нDЎл­, и на вс­‘к·и‡ пра‘зDникь сказу‘ваa поуче‘н·е 356а, потре‘бно бе‘ше да са на‘и‡да № цЃрква и на вече‘рн­ и на №‘трен­, на вс­‘к·и‡ де‘нь 354;
- а понякога и количеството време: Ж– и о‘нь на мно‘гь чаTЎ держа‘ше пу‘шката насрэщо‘ ме‘не 357а.
в) Третото типово значение на предлога е за изразяване на притежа­тел­но отношение: М– бе‘ше на о‘на­ жена‘ му‘жь 35, слуги‘н­ на едного‘ бол­‘рина 53, лука‘вщинаU и sл¥на‘та на sл¥‘те жен¥‘ 41а, на дэ‘тето №че‘н·ето 13а; Ж– граммати‘кь на каса‘пь баши‘ 355, на Гюрџи‘ паша‘ де붑и‡те 360, монаст¥R що е‘ на соф¶‘иска­ епарх¶‘а 359а.
г) В редица примери предлог на служи за представяне на целни отноше­ния за предназначение, за цел, причина или повод на действието: М– да предаде‘ себэ‘ на сме‘рть 42, досто‘и‡но на ху‘ла и на №коре‘н·е 43, ала‘ пе‘рво си собра‘хь разне‘сенн¥и‡ мо‘и‡ №‘мь, и §во‘рих± го на послуша‘н·е, и яз¥‘кь мо‘и‡ №чи‘нихь №до‘боwб­раща‘телень на вс­‘ ну‘ждна­ №че‘н·­ 62, м¥‘сл­ше вну‘тре на сво‘и‡ по‘м¥с±ль 57, себе‘пь е на т¥‘­ чЃлвц¥ сме‘рть лу‘пось 52, на по‘лзу внэ‘шнюю 10а.
д) Много са примерите, в които предлог на е употребен за представяне на обектно отношение: М– не проду‘мваи‡ ни‘що на му‘жа моего‘ 42а, принесе‘ я‘ст·е на му‘жа своегw‘ 45, рече‘ на сЃна своегw‘ 52а, фа‘рл­ше каба‘хаU на слуги‘н­та 18а, зане‘се ги на торго‘вица 21; Ж– ви‘кна на Ми‘лоша 357, цэлу‘на на деспо‘ти ру‘ка 359, ре‘че на чЃлвка своегw‘ 357а, о‘н¥ м­ нава‘ждаха на арх·ере‘а 354, наде‘ю с­ на бЃга 362а, като‘ с­ исповэ‘даa на духо‘внику 354.
е) Предлог на служи и за изразяване на отношение за количествена харак­­те­­ристика: М– изгориa ­ на три‘ места‘ 36а, бэ‘хь тогиT на во‘зрасть и на ра‘зумь . . . 62; Ж– бэ‘ха на три‘ бюлю‘ка 362, ка‘ко е о‘на­ епарх¶‘а разне‘сена на мно‘го ма‘л¥и‡ се‘ла 358.
ж) В по-редки случаи с на се изразява оръдие, средсдтво на действието: М– и да с­ нау‘чи та‘­ ве‘щь на астроно춑­та поте‘нко 12а, №‘чахь дэ‘ца на кни‘жное №че‘н·е 354а, хо‘четь и наTЎ на ко‘л¥ да наᶑ­ть 356.
з) В няколко примера този предлог изразява отношение към вида, мярка­та, сравняването: М– поDо‘бна е на многоцэ‘неO и избраO ка‘мень 37а, на хаи‡ду‘тина и на sла‘го чЃлвка че‘сть и‘ма 65а, а също така и към названието, името: М– дохо‘ждаше н­‘кои‡ на и‘ме Ми‘ху 18а, еди‘нь ца‘рь на Пе‘рс·­ на и‘ме Кv‘ро 10а; Ж– н­‘кои‡ чЃлвкь на и‘ме Милошь 357, бе‘ше на и‘м­ Ма‹Uеи‡.
и) По-специфични употреби на предлог на са в примери като: М– почто‘ не е поDо‘бно на му‘драго и на разу‘мнаго чЃлвка да и‘ма же‘нск·­ кабаха‘ть себе‘пь на гол­‘мое муче‘н·е и на гол­‘мь казе‘пь 64 (тук последните две употреби на предлога имат значение ‘за’), почто‘ са вси‘ кова‘рн¥, и ле‘стц¥ и мно‘го џанба‘з¥ на зема‘н·е, и на продава‘н·е 57 (в значение на ‘по’), а‘зь мно‘го разм¥шле‘н·е и‘махь на те‘бэ 32 (в значение ‘за’).
3. Предлог надь е рядко използван, среща се на три пъти в “Митоло­ги­ята” със значение положение по-горе от нещо: М– wбэ‘си еди‘нь наква‘сень сю‘нгеR наD глава‘та му 19, да ги держи‘ §го‘рэ наD дэ‘тето 24.
4. Предлог накра‘и‡ има единични употреби в “Житието”, означава отно­ше­ние на разположеност в близост до външната страна на обект: Ж– карџа붑ите доишле‘ накра‘и‡ градо‘ 360а.
5. Предлог намэ‘сто се среща рядко. Представя отношение за замяна на един предмет с друг: М– и намэ‘сто гь‘рне, прине‘се раше‘то 25а; Ж– да сэди‘ намэ‘сто арх·ере‘а 361а.
6. Предлог насрэ‘ща / насрэ‘що има място в езика на “Житието” с прос­тран­­ственото значение срещуположно разположение спрямо лицето: Ж– и да и‘ди насрэ‘ща на‘с 358а, запре‘гна пу‘шка сво­‘ насрэ‘що мене‘ 357а.

§ 42 г. Предлози w, wсве‘нь, §, по, подь, покра‘и‡, помежду‘, по‘слэ
1. Предлог w се появява веднъж в “Митологията”, служи за указване на предмета, в който се реализира действието: М– труди‘ са w №че‘н·е 11.
2. Предлог wсве‘нь също веднъж се среща в “Митологията”, изразява от­но­­ше­ние за изключване: М– не и‘ма погол­‘мо добро‘, и погол­‘ма­ ве‘щь, wсве‘нь добра‘ и му‘жественна­ и разу‘мна­ жена‘ 37а.
3. Предлог § е сред най-често използваните предлози. Служи за изразя­ване на разнообразни отношения.
а) С най-много употреби предлогът е използван в значение за изходност, отдалечаване от даден обект, посока на движение за отделяне: М– и а‘зь №далечи‘хь § ни‘хь 27, изл­‘зохь § отече‘ство мое‘ 44, па‘днали § смоки‘н­та 33; Ж– воста‘наa § Те‘тевеO 359, побэ‘гна каи‡мака‘ну § Кра·w‘ву 362а, изл·­‘ с­ § св¥‘ше едиO гра‘дь 360а, с¥‘пнаха са § Ви‘диO ту‘рц¥ § Ви‘диO по села‘та 359а, са ма‘хнаха карџа붑ите § епарх¶‘ата 359.
б) Освен това предлогът може да указва и мястото, през което преминава действието: М– вла‘з­ла № едно‘ кале‘ § едно‘ прозо‘рчи 63а; Ж– хо‘че да изско‘чи срDЎце мое‘ § №‘ста мо­‘ 355.
в) В не малко примери предлог § има значение за отделяне на част от цяло или на предмет от еднородни предмети: М– еди‘нь § паши‘те ре‘че 63а, пе‘рв¥и‡ § седмте‘ ф·лосо‘ф¥ 16, пи‘ § та‘­ вода‘ 27, тоги‘ва му да‘де женаU му § та‘­ р¥‘ба 46; Ж – и едиO § ни‘хь бэ‘хь а‘зь 354, и №би‘ли едногw‘ § ни‘хь 355а.
Тук може да бъде отнесена и употребата му при изреждане на части: Ж- § една‘ стра‘на . . . § дру‘га­ стра‘на 355.
г) Друго типово значение на § е свързано с посочване на отношение за произход. Може да посочва:
- местопроизхода: М– като‘ че си н­‘кои‡ чЃлвкь § то‘­ гра‘дь 58а; Ж– паш¶‘и § ту‘рско 361а, жена‘ § то‘­ се‘ло 356а, Кара‘ ОсмаO wулу § Атато‘л·а 359;
- а в някои случаи и веществения произход: М– ве‘че не и‘мами да прода‘вами та‘ков¥ хлэ‘бь § таквоT те‘сто 21а.
д) В доста примери предлог § служи за означаване на причина: М– А о‘н¥и‡ § гол­‘мое разгорэ‘н·е, и § ре‘вность, що и‘маше камто‘ не‘­ прокле‘ ­ § гол­‘ма бо‘лесть серде‘чна­ 30а; Ж- § страa не хо‘че ни‘кои‡ да пои‘ди 358а, и § пе‘кь запрэ‘хме 355а, а‘зь § стра‘a побэ‘гнаa при са‘ма­ кади‘на 360а.
е) Темпоралното значение на предлога § се заключава в посочване на начален момент във времето: М- § то‘­ чаTЎ ве‘че не сме‘ихь да приближа‘ при та‘­ ни‘ва 17а, § това‘ по‘слэ 62а; Ж- и‘махь пр·­‘телство § ве‘тхое вре‘ме 361а, и § ма‘рта до сЃта Трои‘ца сэ‘д­a ми‘рно 356а, § това‘ ве‘че по‘сле 356а.
ж) В някои случаи с предлог § се сочи източникът на действието: М- § това‘ показа‘н·е да зна‘ишь 25, чу‘ т¶‘­ ду‘ми § жена‘та 28, чу‘хь § не‘­ 49; Ж– да чу‘­ть § мене‘ 362а, не чу‘ле § друг·и‡ арх·ере‘а та‘ковое по на‘шему яз¥ку‘ поуче‘н·е 358а.
з) С този предлог понякога се посочва и обектът на съпоставяне при срав­не­ние: М– не и‘ма дру‘га­ ве‘щь на свэто‘ погол­‘ма § и‘стина 51, мно‘го са ску‘по прода‘ва § дру‘гите гра‘дове 56а; Ж – бо‘рчь в­‘ше § ос±мьдес­U кес¶‘и 362а.
и) Много са примерите, в които предлог § служи за означаване на обект, по отношение на който се върши действието: М– да кортоли‘са сЃна § та‘­ сме‘ртна­ ну‘жда 20, проси‘ла с¥‘на § бЃга 43, и црTЎк·а с¥‘нь №зе‘ жена‘та § ба‘н­џ·а 28а; Ж– прово‘диO бе‘ше § вези‘р­ 354, да ги не соби‘рать § ра­‘та сеги‘, ами‘ да ги №зе‘мать § н­‘кого торго‘вца 355, свободи‘ша ме § о‘н¥­ содом¥‘ти 353а, да защит­‘ва се‘лото § вои‡ска‘та 355а.
4. Предлог по е от средно затъпените по честотност предлози.
а) Значителна част от употребите му са за израз на пространствени отно­шения:
- повърхност, върху която се осъществява действието: М– все‘ го ·стори‘са и испи‘са по стэн¥‘те 68, сэд­U по ни‘вите 39а; Ж– наче‘наха да м­ б¶‘­ть по бо‘с¥ нозэ‘ 356, и по лэдо‘ ги на дь‘ска привл­‘коха 361а;
- пространството като поле на действия без опредедлена посока: М– и хо‘ди по вси‘те села‘ 44; Ж– като‘ са каса‘п¥те повсаде‘ разне‘сен¥ по ЦЃрграD и по Анато‘лска­ стра‘на 353, хо‘диa да тра‘жа до‘ктор¥ по Сли‘виO по Я‘мболь 355, хо‘д­a по црЃквите 358а;
- посока на действието: М– мно‘го лю‘б­ше жен¥‘ и по ни‘хь хо‘д­ше като‘ бэ‘сень 16; Ж– члЃвц¥ са раз±бэ‘гоха по Вла‘шко, и по дру‘г·и стра‘н¥ 362а. В първия пример предлогът представя движение след нещо.
б) Темпоралните отношения, изразявани с предлог по, са два вида:
- в едни случаи с по се указва приблизителното време на съобщаваните действия: М– по wбэ‘дное вре‘ме пр·и‘де на о‘на­ жена‘ му‘жь еи‡ 35а; Ж– по т¶‘­ дни‘ из±ише‘ль б¥‘ль § Андр·ано‘пол¥ бостанџи‘ баши‘ 355а, по а‘vгусть, мTЎца поидо‘хь на епарх¶‘а мо­‘ 359а, а но‘щь ма‘ла по ма‘·а мTЎца 361;
- в други случаи с предлог по се означава временен момент, след който е последвало действието: М– По вре‘ме като‘ са ва‘рна о‘н¥ чЃлвкь § к­‘рь сво‘и‡, попи‘та папага‘ла 18а; Ж– по това‘ наче‘на ту‘рчина вои‡ска‘ бата‘л·а 355, по това‘ по‘слэ 355, наи‡ по‘слэ като‘ развали‘ и разс¥‘па Пазва‘нть wулу по стЃгw Дими‘тр·а црTЎката №р䶑а, а‘зь бэ‘хь по села‘та 359а.
в) С предлог по се представя и разпределение на действието по обекта: М– разне‘се го по сво‘ите сро‘дниц¥ 42, хо‘че да т­ влече‘ по су‘дниц¥ и по на‘пастеи‡ 60а; Ж- и приве‘доша § вои‡ска‘та му на Ви‘диO до х·л­‘да ду‘ш¥, и да‘де имь Пазванџ¶‘а по едиO хлэ‘бь и распади‘ ги 362, и‘ма чу‘ма ·w‘ще ала‘ по‘вече по ту‘рц¥те 359, какво‘ ли sло‘ не стори‘ха по хрTЎт·ан¥ 354.
г) В не малко примери предлог по е използван за изразяване на основа­ние, съответствие, съобразяване: М– и по об¥ча‘ю поклони‘ са 33а, скажи‘ ми по ко­‘ причи‘на то‘лкова вре‘ме да молчиd 14а; Ж– возда‘де ми пра‘ведно по дэ‘лоN моиN 354а, наче‘наa да хо‘д­ по не‘говое №гожде‘н·е по гре‘ческое wб¥ча‘и‡ 354а.
д) Макар и рядко, предлог по се среща и за характеризиране по особе­ност: Ж– не чу‘ле § дру‘г·и‡ арх·ере‘а та‘ковое по на‘шему яз¥ку‘ поуче‘н·е 358а.
5. Предлог подь е представен в много примери, но затова пък с три значе­ния:
- в едни случаи той означава положение отдолу, по-ниско: М– и па‘дна до‘лу поD дрэ‘вото 39, ходи‘ла вс­‘коги поD една‘ смоки‘н­ 33;
- в други случаи предлог подь представя положение или състояние: М– позна‘хь ка‘ко си поD н­‘ко­ ну‘жда 14а, но wста‘на та‘­ рабо‘та поD молча‘н·е 16а;
- в един пример подь служи за означаване на време в значение ‘малко преди настъпването му’: Ж– и па‘кь поидоa поD е‘сень на Вра‘ца 359.
6. Предлог покра‘и‡ е използван на няколко пъти за означаване на прос­тран­­ствени отношения:
а) непосредствена близост: М– изле‘зе из± до‘ма покра‘и‡ му‘жа е­ 22а-23; Ж– зами‘нахме покра‘и‡ Пле‘веO 358а;
б) по протежение: Ж– хо‘д­a като‘ лу‘дь покра‘и‡ вод¥‘те 355.
7. Предлог помежду‘ е употребен веднъж за указване на взаимоотноше­ния между лица: Ж– сва‘дили с­ та‘мо помежду‘ си wвча‘рете 355а.
8. Предлог по‘слэ има единични употреби. Служи за означаване на време, събитие, след което е извършено действието: М - § това‘ по‘слэ повелэ‘ цЃрь, да приведуU о‘на­ лука‘ва­ и sла‘­ жена‘ 62а; Ж – потова‘ по‘слэ не сэд­a ми‘реO 355.

§ 42 д. Предлози посрэ‘де, предь, презь, при, проти‘во
1. Предлог посрэ‘де се среща в езика на “Житието”, има значение в среда­та на нещо: Ж– ала‘ посрэ‘де но‘щи пр·и‘доша члЃвц¥ 358.
2. Предлог предь има ниска честотност.
а) Той изразява в част от примерите положение откъм предната, лице­ва­­та страна: М– и положи‘ преD папага‘ловите о‘чи едно‘ wгледа‘ло 19, Е‘то приве‘доa с¥‘на моегw‘ преD црTЎтв·е твое‘ 67; Ж– и на вс­‘к·а де‘нь наби‘ваше на ко‘л¥ § о‘н¥­ арнау‘т¥ преD о‘чи на‘ши 356.
б) Освен това може да изразява и временно отношение на предходност: М– да не па‘тиd и т¥‘ какво‘то пр·ишло‘ на н­‘кого цЃр­ преD тебэ‘ 28.
в) Трети вид значение на предлога се реализира в случаи, когато той посочва по отношение на кого или на що се проявява някакво действие: М– не е возмо‘жно да бу‘де ло‘жь пред± цЃр­ 50а.
3. Предлог презь (призь) има употреби само в “Житието”. Изразява прос­транствено отношение на прекосяване напреко открай докрай на обект: Ж– като‘ м­ во‘д­ше приз± поле‘то 357а, поидоa на Те‘тювеO през± гора‘та 359, Е‘то таки‘ва ну‘жд¥ и сме‘ртн¥ стра‘хове проми‘наa през± гла‘ву мо‘ю 357а.
4. Предлог при е сред сравнително добре застъпените предлози в Софро­ни­евия език. Пространствените отношения, изразявани от него, са:
а) непосредствена близост: М– лежи‘ при глава‘та на дэ‘тето 34, ре‘че на една‘ жена‘ що бе‘ше та‘мо при не‘го 48; Ж– гле‘дам­ при ца‘рските пала‘т¥ ла‘д·а 353, една‘ №да­‘ що бе‘ше бли‘зу при пу‘ть 353а;
б) насочване, приближаване към нещо: М- §хо‘ждамь при е‘ди ког‘о цЃр­ да №чи‘н­ сва‘дба мо­‘ саTЎ дщер­‘ му 27, варни‘ с­ наза‘дь при кн­‘з­ 55; Ж– прихо‘ждаха бостанџ¶‘и при наTЎ 356.
5. Предлог проти‘во изразява противопоставяне с враждебни намерения, среща се веднъж: Ж- ·w‘ще мно‘го таки‘ва хаи‡ду‘ти пазванџ¶‘и‡ск·и‡ сто­‘ха крэ‘пко проти‘во црTЎка­ вои‡ска‘ 362.

§ 42 е. Следлог ра‘ди
Следлогът ра‘ди има съвсем ограничени употреби в езика на “Житието”. Служи за означаване на причинно отношение: Ж– не wста‘на чи‘сто едно‘ се‘ло грэ‘хь ра‘ди на‘шиa 358а, и та‘мо и‘маше § пазва‘нскиU на кона‘кь п·а‘н¥ бэ‘ха и чи‘н­ха sло‘, тогw‘ ра‘ди №зе‘ двои‘ца члЃвц¥ § ага‘та иN 361.
§ 42 ж. Предлози сась, следь, спроти‘, №
1. Предлог сась (сь, со) е от често използваните предлози в двете произ­ве­­дения. Значенията му са твърде разнообразни.
а) Основни са отношенията на съвместимост – социативните отноше­ния, които се проявяват в означаване на:
- придружаване, съвместност: М– и §и‘де ф·ло‘софь саTЎ ца‘рск·а сЃнь на ло‘вь 24, и нам¥‘сли да испо‘лни жела‘нието свое‘ саTЎ не‘­ 16а, №зе‘ та‘­ жена‘ пти‘цата саTЎ кафе‘са 19; Ж– и роди‘ль саTЎ не‘­ му‘жеское дэ‘те 353, хо‘чехме саTЎ едного‘ wрта‘ка не‘говаго да по‘идемь № Анадо‘лска­ стра‘на 353, и н¥‘и‡ саTЎ т­a ведно‘ поидо‘хме 353, пра‘тихь напреD тва‘рнику саTЎ двои‘ца ту‘рц¥ 360;
- средство, оръдие на действие: М– и м¥‘сл­ше саTЎ №‘мь сво‘и‡ 19, и саTЎ му‘дрость и саTЎ ра‘зумь пти‘цата прелести‘ 19а, саTЎ то‘­ но‘жь ща зако‘л­ себэ‘ си 26, та м­ ве‘рзаха саTЎ желэ‘зо 46; Ж– пои‘скахме саTЎ о‘н¥­ ла‘д·и да проми‘неN на Юскудари 353, еди‘н саTЎ ко‘п·е фарли‘ на мене‘ 354, завиa гла‘ву мою‘ саTЎ шаM 360;
- начин на действие: М– и саTЎ гол­‘ма ра‘дость наче‘на да го пи‘та 13, ду‘маха на дэ‘тето саTЎ сла‘дки хорати‘ 13а, мо‘лим т­ саTЎ колэ‘нопреклоне‘н·е 17а, саTЎ ка‘кова ско‘пость ме‘с­ше то‘­ хлэ‘бь; Ж– и пр·и‘дохме на се‘ло саTЎ здра‘в·и‡ 353а, и пои‘де на Ви‘динь саTЎ н­‘ко­ ле‘сть 361а, саTЎ кро‘тость ми ре‘че 355, наче‘наха мо‘и дружи‘на № затво‘рка да пла‘чаU саTЎ сле‘з¥ 354а;
- характеризиращо качество: М– и‘маше еди‘нь члЃвкь саTЎ №‘мь лука‘вь 34а, тоги‘ва §гово‘ри кривогле‘д¥­ 춑моT що бе‘ше саTЎ едно‘то око‘ кривогле‘дь, а саTЎ дру‘гото слэ‘пь 60а; Ж– а‘зь саTЎ зелеO калпа‘кь 360, wбле‘чеO саTЎ арх·ере‘и‡ска­ wде‘жда 360а. Всъщност тук отнасяме изобщо характеризираща особеност.
б) В няколко примера предлогь сась служи за указване на съдържание: М– испо‘лни с­ саTЎ бо‘лхи 61; Ж– ами‘ № ко­‘ хи‘жа да пои‘да като‘ са все‘ испо‘лнен¥ саTЎ ту‘рц¥ 360.
в) Доста примери има за изразяване на отношение към обект: М– и наче‘на да си игра‘и‡ саTЎ жена‘та 17, и не хо‘че да хорати‘ саTЎ мене‘ 13а; Ж– хи‘чь вэ‘ра саTЎ пу‘шка б¥‘ва ли 357а, наче‘на ту‘рчина вои‡ска‘ бата‘л·а и саTЎ моско‘вица и саTЎ не‘мица 355.
г) В един пример с предлог сась е изразено отношение на последовател­ност: Ж– преста‘ви с­ и стр¥‘и‡ и стр¥‘на мо­ наско‘ро еди‘нь саTЎ дру‘г·и‡ 353.
2. Предлог слэдь (слэть, следь) е сред сравнително слабо застъпените пред­лози в Софрониевия език.
а) Пространственото значение на предлога е свързано с движение по следите на някого: М– Ела‘ слэ‘дь мене‘ 31, и т·­‘ теча‘ше сле‘дь не‘го бо‘рзо 24а; Ж– а султа‘ну и‘д­ше слэ‘дь мене‘ 357а.
б) Вторият тип значение на предлога е с темпорален характер, указва се отстояване от посочено време, по-късно от фиксирания временен ориентир: М– И слэ‘дь три‘ дни‘ ре‘че жена‘та на му‘жа своегw‘ 46, слэ‘дь ма‘лое вре‘ме ще воста‘ни и ще №б¥‘и‡ о‘нь тебэ‘ 20; Ж– И а‘зь слэ‘дь еди‘нь мTЎць пои‘скахь позволе‘н·е да си пои‘да на епарх¶‘­та слэ‘дь три‘ годи‘ни 362, слэ‘дь това‘ поидоa на едно‘ се‘ло 357.
3. Предлог спроти‘ има над 40 употреби, служи за указване на съгласу­ваност, съобразеност с нещо: М– и спроти‘ та‘­ мэ‘рка гол­‘мо разли‘ч·е и‘ма между‘ добра‘ жена‘ и между‘ sла‘­ жена‘ 36а, мо‘­ ра‘зумь спроти‘ ва‘шаU прему‘дрость сумни‘телень дохо‘ди 51, и слу‘гата спроти‘ повеле‘н·ето му, на вс­‘к·и‡ деO мно‘го вре‘ме №зе‘маше § то‘­ хлэ‘бь 21; Ж– И спроти‘ това‘ с­ разго‘рди и не хо‘чеше да са покор­‘ва на вези‘рю 361а.
4. Предлог № има зачестена употреба, само в “Митологията” той се среща 139 примера.
а) Служи за изразяване на място на действие или състояние, когато се отнася до лице, животно, семейство или дом: М– коги‘ вле‘зе вну‘тре № до‘мь гле‘да дэ‘те свое‘ спи‘ 34, и ду‘маше № себэ‘ си 22, вои‘стину № та‘­ пти‘ца . . . не и‘ма № не‘­ ни една‘ рабо‘та и‘стина 19а; Ж– като‘ чу‘хме това‘ не wста‘на № наT срDце 355а, то‘кмо с­ прода‘доха и ку‘пиха № мо­‘та хи‘жа 356а, пои‘доша № дру‘г·и‡ до‘мь 360.
б) Освен това с него се указва изобщо място, където нещо става, нами­ра се или към което е насочено действието:
в) В множество примери с предлог № се посочва времето, когато се из­вър­ш­ва нещо: М– А № еди‘нь де‘нь изл­‘заль пово‘нь на торго‘вщина сво­‘ 21, и № т¶‘­ дни‘ хо‘че да пр·и‘де влDко на‘шь 353а, ала‘ бе‘ше № срэ‘да то‘ испла‘тен·е 354.
г) С предлог № се означава също така и положение или навлизане в със­то­­яние: М– и па‘дна № гол­‘мое №дивле‘н·е какво‘ да сто‘ри 27, и № гнэ‘вь сво‘и‡ изва‘ди са‘б·а и №б¥‘ пѕе‘то 34; Ж– мнэ‘ше ми са ка‘ко хо‘че да изско‘чи срDце мое‘ § №‘ста мо­‘, № та‘кова­ тэснота‘ бэ‘хь 355.
Тук могат да се отнесат и няколкото примера, в които предлогът означа­ва обстоятелство: – ами‘ о‘ную сме‘ртную рэ‘ку но‘щеN № те‘мноT U ка‘ко да прими‘ниN 361.
д) В няколко случая предлог № указва на снабденост с нещо: М– да не б¥ са наи‘шло дру‘гое дэ‘те № ф·лософ¶‘ата пому‘дро да бу‘де 11; Ж- № та‘­ wде‘жда wбл­‘коша мене‘ 358, поло‘жиша наT № желэ‘зн¥и‡ вери‘ги 356.

§ 42 з. Обобщени изводи за предлозите
Какво показва анализът на предложната система в езика на Софроние­вите ръкописни творби?
1. Преди всичко, тя по основния си състав, по употребените форми и зна­че­­ния на предлозите е новобългарска. От общо 34 използвани предлога само няколко – кь, w, посрэ‘де, проти‘во, ра‘ди – могат да се свържат с влияния от стра­на на книжовни източници. Показателно за тези предлози е, от една страна, че употребите им са силно ограничени (от един до три пъти), а, от друга страна, че всички те, с изключение на проти‘во, са използвани и в езика на “Троянския дамаскин”[67], а след Софроний с тях си служи и Й. Кърчовски[68] в почти същата количествена представеност.
От съпоставка с езика на Й. Кърчовски се вижда, че Кърчовски си служи с почти същите предлози, които познава и Софрониевият език. У него липсват само предлозите верху‘, камто‘, накра‘и‡, насрэ‘ща, помежду‘, wсве‘нь, слэдь, на Соф­ро­­ни­­евия език пък не са познати следните предлози, използвани от Й. Кър­човски: въ мэ‘сто, испо‘дъ, каде‘, накаде‘, ка‘кw, мегю‘, низь, w‘колw, пре‘жде, чрезь[69].
2. На второ място, твърде характерна черта е употребата на типично на­род­ните предлози заради‘, камто‘, като‘, намэсто‘, насрэ‘ща, wсве‘нь, покра‘и‡, помежду‘, презь, слэдь, спроти‘, някои от които и днес си остават присъщи на диалектната реч – камто‘, спроти‘.
3. Сравнението с предложната система на книжовния език днес показва, че основната част от присъщите на Софрониевия език предлози са се утвър­дили в книжовната система. Вън от нея са останали черковнославянските пред­лози кь, ради, а от останалите – камо, насрэща, послэ, спроти. От харак­терните за кни­жов­ния език предлози Софроний не използва вместо, над, изпод, около[70], сред, срещу, въпреки, поради, чрез.
Сравняването на значенията при предлозите показва картина твърде близ­ка до съвременното им състояние.
4. По-съществени различия се наблюдават при предлозите заради и №. В езика на Софроний тези предлози имат не само по-чести употреби, но и се отли­чават с по-широк кръг значения. Значителна част от познатите на Софро­ний значения днес са поети от предлозите за и в:
- при предлог заради това са: мотивиране на причина; за цел; обект на глаголи за реч, мислене; за предназначение;
- при предлог № са: място, където нещо става, намира се или към което е насочено действие; време, когато се извършва нещо; положение или навлизане в състояние; обстоятелство; снабденост с нещо.
Същата констатация за предлог № прави и Р. Цойнска, когато анализира езика на Й. Кърчовски[71]. Явлението тя обяснява с влиянието на западните диа­лек­ти, по всяка вероятност и при Софроний обяснението е същото.
Различия от съвременното състояние се откриват и при отделни значения на други предлози:
- при верху: значение срещу;
- при изь: последователен обхват;
- при на: място, в чийто предели се върши действието; област на дейност; количество време, употребите му в значения ‘за’и ‘по’;
- при w: темпорално значение малко преди настъпване;
- при сась: отношение за последователност.


VІІІ. СЪЮЗИ

Изследването на съюзите в Софрониевите ръкописни творби може да даде съществени данни не само за допълване на общата ни представа за граматическите характеристики на неговия език, но и в по-общ план да осветли един малко проучен въпрос в историята на книжовния ни език – как протичат строителните процеси при съюзите и как се формира книжовната норма при тях[72].

§ 43. Съюзите в езика на Софроний
За изразяването на синтактичните и смислови връзки и отношения в рамките на простото и сложното изречение Софроний се служи както със същин­ски съюзи, така и със съюзни думи - въпросителни и относителни местоимения, наречия и частици.
а) От същинските съюзи са употребени:
- в езика на “Митологията” и “Житието”: а, ако‘, ала‘, ами‘, ами‘ да, да, докле‘, зара‘дь (заради‘) да, затова‘, и, и – и, и та‘кw, и то, или‘, или‘ – или‘, като‘ (и), като‘ да, ли, ли – или‘, ни – ни, ни‘то – ни‘то, но, си‘речь, та, та да, чи;
- само в езика на “Митологията”: а то, ако‘ ли, ама‘, дали‘, дали‘ – или‘, за да, заради‘ това‘, ка‘ко да, ка‘мо да, като‘ да, като‘ че (чи), мака‘рь (и) да, не то‘кмо – ами‘ (но и), но ако‘, то, туко‘ като‘, хемь;
- само в езика на “Житието”: даб¥‘ ‘за да’, та затова‘, ачи‘ ‘а пък’, оба‘че, поне‘же.
б) От съюзните думи – местоимения, наречия, частици – са използвани:
- в езика на “Митологията” и “Житието”: где, за‘що, какво‘, какво‘то, ка‘ко1 ‘че’, ка‘ко2 ‘как’, како‘вь, ка‘мо, коги‘, кои‡, ко‘и‡то, ко‘лко, почто‘, то‘кмо, що;
- само в езика на на “Митологията”: ату‘, где‘то, дано‘, защо‘, за‘щото, ко‘лкото (ко‘лкоту), §где‘, §ка‘ко, чоти‘, що‘то;
- само в езика на “Житието”: кога‘, ко‘лико, куде‘.
в) Като книжовни по източник, без да са имали употреба в народния език, могат да се определят само няколко съюза[73]: даб¥‘ ‘за да’, ка‘ко, коли‘ко, куде‘, оба‘че, §ка‘ко, поне‘же, си‘речь, то‘кмо. Част от тях се утвърждават в книжов­ната система – обаче, понеже, а сиреч е вече остарял.
г) Останалите съюзи са народни или са били познати в народния синтаксис. Сред тях са и тяснодиалектните ату‘ ‘нима’, чоти‘ ‘защото’ и такива като коги‘, зара‘дь (заради‘) да, които в този си вид не са възприети в книжовния език, същото се отнася и за съюзите не то‘кмо – ами‘ (но и), туко‘ като‘. Сред народните по източника си съюзи са и заемките от турски и гръцки произход: ала‘, ами‘, хемь.

§ 43 а. Съюзите откъм състав и значение
І. Характеризирани откъм състава им употребените съюзи са три типа:
1. Прости: а, ако‘, ами‘, да, докле‘ и др. под.
2. Сложни – получени са:
а) от съчетаване на съюз със съюз: а чи, ако‘ ли, ами‘ да, но ако‘;
б) от съчетаване на наречие (местоимение) и съюз: и та‘ко, като‘ и, като‘ да, ка‘ко да, ка‘мо да, като‘ че (чи), та затова‘;
в) от други съчетания: за да, заради‘ това‘, мака‘р (и) да, и то, а то.
3. Съотносителни:
а) едни от тях са с еднакъв състав: и – и, или‘ – или‘, ни – ни, ни‘то – ни‘то;
б) други са с различен състав: дали‘ – или‘, ли – или‘, не то‘кмо – ами‘ (но и).
ІІ. Разглеждани откъм значение, според това в какво синтактично отно­­ше­ние се намират помежду си свързваните от съюзите единици – в синтактично равноправие или в синтактично неравноправие, съюзите се представят от два типа – съчинителни и подчинителни.
1. Съчинителните (координативни) съюзи, разпределени по разно­вид­нос­ти, са:
а) съединителни (копулативни): и, и – и, ни – ни, ни‘то – ни‘то, та;
б) противопоставителни (дверзативни, съпоставителни): а, ала‘, ама‘, ами‘, ами‘ да, но, оба‘че, то‘кмо, не то‘кмо – ами‘ (но и), хемь;
в) съотносителни (корелативни, разделителни): дали‘ – или‘, или‘, или‘ – или‘, ли – или‘;
г) заключителни: и та‘кw, затова‘;
д) пояснителни: си‘речь.
2. Подчинителните (субординативни, хипотактични) съюзи според вида на подчиненото изречение, което въвеждат са два вида – изяснителни и обстоятелствени[74]
а) Изяснителните подчинителни съюзи в отделните им разновидности са представени по следния начин:
- подложни: да, ка‘ко, кои‡, почто‘, що, що‘то;
- определителни: где‘то, да, дали‘, за‘що, какво‘, какво‘то, ка‘ко, кои‡, ко‘и‡то, що, що‘то;
- допълнителни: ату‘, где, да, дали‘, за‘що, какво‘, какво‘то, ка‘ко, како‘вь, ка‘мо, ка‘мо да, като‘ чи, кои‡, ко‘лко, коли‘ко, ли, §где‘, поне‘же, почто‘, чи, що, що‘то;
- сказуемноопределителни: да, какво‘то, ка‘ко, како‘вь, като‘ да, чи.
б) Обстоятелствените подчинителни съюзи според вида на въвежда­ните подчинени изречения се разпределят така:
- за време (темпорални): докле‘, ка‘ко, като‘, коги‘, §ка‘ко, туко‘ като‘;
- за място (локални): где, где‘то, куде‘, що;
- за начин и сравнение: какво‘то, ка‘ко, ка‘ко да, като‘, като‘ че;
- за причина (каузални): да, заради‘ да, за‘що, за‘щото, ка‘ко, като‘, поне‘же, почто‘, чи, чо‘ти, що;
- за цел (финални): да, даб¥‘, дано‘, за да, зара‘дь (заради‘) да, като‘ да, та да;
- за условие (кондиционални): ако‘, ако‘ ли, да, кога‘, коги‘;
- за отстъпка (концесивни): мака‘рь (и) да;
- за количество и степен:): като‘ да, ко‘лко, коли‘ко, ко‘лкото, що;
- за последица и следствие (консекутивни): заради‘ това‘, затова‘, та затова‘, и та‘кw, та.

§ 43 б. Съюзите откъм синтактични функции
Функциите на съюзите са “да свързват: а) еднородни части на изре­чението …; б) предикативни единици (изречения) в сложното изречение …; в) отделни самостойни изречения в по-голяма синтактична и смислова цялост, в която второто просто или сложно изречение е отделено в устната реч с по-дълга пауза …”[75], същевременно те изразяват и разнообразни синтактични и смислови отношения между свързваните единици.
1. Съюз а
а) Осъществява преди всичко съпоставително свързване, като указва на противопоставяне: М– Т¥‘и‡ зна‘ишь добрэ‘ ка‘ко е оЃць тво‘и‡ ста‘рь и не‘мощень, а а‘зь е‘смь са‘ма мла‘да невэ‘ста 14а; Ж– А‘зь с­ те‘гл­ камто‘ бостанџи‘, а о‘н¥ м­ те‘гл­U наво‘нь 356, или на несходство между изразяваните от свързваните единици факти, положения, действия: М– Тоги‘ва §гово‘ри кривогле‘д¥­ ми‘моT, що‘ бе‘ше саT едно‘то око‘ кривогле‘дь, а саTЎ дру‘гото слэ‘пь 60. Освен това втората единица може да е самостойно изречение, съдържащо нов момент по отношение на казаното в предходното изречение, или въвежда пряка реч: М– И ца‘рь го ви‘дэ и ре‘че му: На№чи ли с­ с¥‘не мо‘и‡ какво‘то ре‘че №чи‘тель тво‘и‡; А дэ‘тето §гово‘ри и ре‘че 12а; Ж– и пола‘гаха ме да пи‘ша тескери‘ да пода‘ваO за кона‘ци като‘ пи‘шаa бо‘рзw, а о‘н¥ не аре‘сваха кона‘ц¥те … 354, И пои‘дохь па‘кь на Черепиd монаст¥R. А на епTЎк﶑­та №держа‘ха о‘н¥и‡ арана‘ут¥ все‘ посте‘л­ и сади‘н¥ 360. В тези случаи може да се долови и следствен оттенък в значението на съюза.
б) Среща се и с присъединително значение: М - . . . и не ще‘ мо‘жиd да спиd саTЎ жена‘, а т¥‘ си с¥‘нь црTЎк¶и‡ 28а.
2. Съюз а то
Използван е за следствено свързване: М– Мо‘лю в¥ wставе‘те днеTЎ тогw‘ члЃвка, а то‘ а‘зь №‘тре па‘кь да в¥ го да‘мь 58.
3. Съюз а чи
Съюзът служи за съпоставително свързване: Ж– Нам¥‘слиa да слу‘жа л·тур㶑а да с­ преча‘щ­ ст¥a та‘и‡нь, ачи‘ какво бЃгь подари‘ 359.
4. Съюзи ако и ако ли
С тези два съюза се въвежда условно положително или отричателно свързване: М– ако‘ ти с­ ви‘ди добро‘, пр·и‘ди № до‘мь мо‘и‡ 36, ако‘ не хо‘чеd да ми §мстиd § сЃна своегw‘, да зна‘и‡d ка‘ко саTЎ то‘­ но‘жь ща‘ зако‘л¥ се‘бэ си 26; Ж– wбэща‘ва ми с­ занапреD ако‘ подари‘ бЃгь из±оби‘л·е да м­‘ помо‘гуть 358а, ако‘ не пр·и‘дуть, и ваTЎ посэ‘чамь, и пари‘те два‘ ката‘ №зе‘маO § ни‘хь 355.
Използват се и във въпросителни изречения: М– Ами‘ ако‘ хо‘че о‘н¥­ тоRго­ви‘ць да пои‘щи § тебэ‘ бо‘лхи та‘­ пани‘ца по‘лна 59, Ако‘ ли хо‘чешь да научи‘шь ма‘ло н­‘що, наи‡ди‘ мэ‘сто са‘мое без±мо‘лвное 43а; Ж– Ами‘ ако‘ поми‘наU на Пле‘веO ка‘мо а‘зь да бэ‘гаN 360.
5. Съюз ала‘
а) В отличие от Й. Кърчовски[76] Софроний често го използва за противо­по­стави­тел­ни свързвания: М – И по‘сле горчи‘во ще‘ са раска‘ешь, ала‘ ни‘ко­ по‘лза на‘поконь 29; Ж– повди‘гна са едиO кади‘нск·и‡ ви‘кь пи‘сакь, ала‘ ко‘и‡ ги слу‘шаше 360а, ста‘наa су‘д·а ала‘ пове‘че за пари‘, ала‘ не за мене‘ ами‘ да №год­‘ на арх·ере‘а 354а.
б) Среща се и в присъединително значение: М– Почто‘ да и‘машь и сто‘ с¥‘нове, па‘кь не е поDобно ни едного‘ да №б¥‘ешь § ни‘хь, ала‘ пов¥‘ше и без± грэ‘шка 20а.
в) Съюзът се използва и в начало на самостойни изречения без да е налице противопоставително отношение: М– И цЃрь то‘и‡ чаTЎ саTЎ гнэ‘вь и саTЎ гол­‘ма сердетина‘ да‘де повеле‘н·е да разс¥‘п­ть с¥‘на егw‘. Ала‘ то‘и‡ чаTЎ изле‘зе пово‘нь това‘ ца‘рское без±нра‘вное, и без±члЃвчное . . . повеле‘н·е му‘тлакь да №б¥‘и‡ сЃна своего‘ 42-42а; Ж– Ала‘ бе‘ше снэ‘гь глубо‘кь, зи‘ма лю‘та . . . 359а.
6. Съюз ама
Докато в езика на Й. Кърчовски съюзът е обичаен[77], Софроний рядко прибягва към него – в “Неделника” той не се среща[78], а тук се появява на два пъти само в “Митологията”. Има противопоставително значение, като вед­нъж е в начало на самостойно изречение: М- и § мно‘го ско‘рбь ще и да №‘мрешь, ама‘ ко­‘ по‘лза тебэ‘ тоги‘ва 34а, . . . и да т­ ча‘каN чет¥‘ри мTЎц¥ докле‘ си сове‘ршишь сва‘дбаU. Ама‘ пе‘рво са заклени‘ саTЎ кл­‘тва . . . 24.
7. Съюз ами
Съюзът е съчинителна връзка за съпоставително отношение: М- Ала‘ с¥‘нь му не ду‘маше ни‘какь ни‘що на оЃца своегw, ами‘ сто­‘ше и молча‘ше 13; Ж- а о‘нь не хо‘чеше да потерпи‘ ами‘ прати‘ то‘­ чаTЎ мубашиR . . . 355, да реку‘ влDка е‘смь, не да‘ва ми ру‘ка, ами‘ рекоa до‘ктоR е‘смь 360.
Нерядко съюзът стои в начало на самостойни изречения в ролята на въз­кли­цателна частица: М- Ами‘ коги‘ №б¥‘еd т¥‘ сЃна своегw‘, ами‘ кого‘ ще да wста‘виd наслэ‘дникь на црTЎтн·е твое‘ 47а; Ж- Ами‘ докл‘е исплат­‘ о‘н¥­ до‘лгь каква‘ с·ромаш¶‘а поте‘глиa . . . 353.
8. Съюз ами да
С него се изразяват следствени отношения: М- Мо‘л­ т­ почто‘ и‘мамь на­мэ­ре‘н·е да и‘да дале‘ко на пу‘ть, ами‘ да ми дадеd та‘­ дрэ‘ха да ­ но‘с­ 35; Ж- Ісу‘фь паша‘ до‘брь чЃлвкь ами‘ да си до‘идеd на епTЎк﶑ата 359.
9. Съюз ату
Съюзът осъществява допълнително свързване: М- И вс¥‘­ но‘щь ду‘маше sлоче‘стн¥и‡ о‘нь, ату‘ не на‘и‡доa а‘зь р¥‘бата на ни‘ваU 46.
10. Съюз где
Използва се за изразяване на локално отношение: М- Где‘ чу‘­ше н­‘ко­ доброли‘чна­ кра‘сна­ жена‘ №чи‘н­ше вс­‘ка­ ско‘пость и смэ‘с­ше са саTЎ не‘­ 34а, Е‘то wрта‘ц¥те мо‘и‡ где‘ м­ ча‘каU 33а; Ж- а Пл­‘са паша‘ побэ‘гна где‘ очи‘ ви‘д­ша 362, като в последния пример той е в състава на фразеологична конструкция.
Освен това с него се осъществява и допълнително свързване: М- и кра‘и‡но забора‘виa где‘ ­ wста‘виa 37; Ж- и не зна‘и N где‘ са 359а.
11. Съюз где‘то
а) Съюзът служи за съпоставително свързване: М- и зане‘се ­ № та‘­ №да­‘ где‘то спи‘ … 19, и положи‘ ­ на о‘нова мэ‘сто где‘то ­ жена‘та wста‘ви 25а, и дофта‘саха на то‘ мэ‘сто где‘то хо‘чеше џела‘тина да му §сэче‘ глава‘та 42а.
б) По-рядко изразява локално отношение: М- и §и‘де при не‘­ где‘то бе‘ше та‘­ невэ‘ста 35а.
12. Съюз да
С него се изразяват различни подчинителни връзки и отношения:
а) допълнително свързване: М- пора‘чаше и‡ ха‘рно да гле‘да 18, ·w‘ще им са моли‘ да е соби‘раU дрэ‘ва и щумаR 42; Ж- Совэ‘товаша ме н­‘кои члЃвц¥ да по‘иду № едиO ха‘нь 360а, да по‘ида на Вра‘ца не смэ‘­ 361а;
б) целно свързване: М- И №зе‘ но‘жь да разрэ‘жи л­си‘цата и да и‡ изва‘ди срDцето 64а, хо‘ча да по‘ида на ни‘вата да wре‘мь 45; Ж- и да пра‘тиd члЃвкь да ти пра‘т­ тескер­‘ 361а, и азь поте‘коa да му целу‘на ску‘ту 357;
в) причинно свързване: М- поча‘каи‡ т¥‘ ту‘ка на кла‘денициу да и‘димь н¶‘и‡ напреD да ви‘диN 26а; Ж- хо‘чемь на‘преки на ко‘ль да т­ наᶑемь да са нау‘чите ка‘ко с­ №зе‘ма § бостанџи‘ баши‘ глуба‘ наза‘дь 356а;
г) определително свързване: М- Ала‘ да м­ ва‘д­ть срDЎцето жи‘ва не мо‘жимь претерпэ‘ ни‘какь 64а; Ж- пои‘скахь позволе‘н·е да си пои‘да на епарх¶‘­та 362, Спроти‘ това‘ и ме‘не доте‘гна и едно‘ § това‘, дру‘го § поQское №коре‘н·е да м­ не хра‘н­U като‘ слэпе‘ць 356а.
д) подложно свързване: М- потре‘бно е да напра‘виd като‘ ф¶‘лск·и‡ о‘бразь една‘ пи‘та …41, не е пра‘ведно да па‘ти та‘кw 63; Ж- не б¥‘ му возмо‘жно да м­ wsлоби‘ н­‘що 356а;
е) сказуемноопределително свързване: М- ща ги №чи‘н­ па‘кь да №чи‘н­U любо‘вь между‘ себе‘ 36а, и не ви‘дэхь го да яде‘ на трапе‘зата 44;
ж) условно свързване: М- ... да не е мно‘го си‘лень и крэ‘покь, о‘нь не б¥ смэ‘­ль, ни‘то б¥ де‘рзнуль да пр·и‘де но‘щемь 66а, да ми са слу‘чеше н­‘ко­ та‘кова­ лука‘ва и sла‘ жена‘ хо‘ч­хь да ­ №б¥‘­ 46а; Ж- да м­ фа‘ти саTЎ де‘с­U кес¶‘и‡ не е возмо‘жно да са свобод­‘ 360.
13. Съюз даб¥‘
Употребен е веднъж за целно свързване: Ж- и за ме‘не недосто‘и‡наго бЃга да мо‘л­ть и невэ‘жество мое‘ поправи‘ти и труди‘вшаго с­ проще‘н·е споDоби‘ти, даб¥‘ и наN де‘сниa сто­‘н·иa 362.
14. Съюз дали‘ (дал¥‘)
С него се осъществяват в Софрониевия език два вида свързвания:
а) допълнително сварзване: М- и да ви‘д­ дали‘ ва‘рдиd она‘­ кл­‘тва 12, и не зна‘ишь що сказу‘ва та‘­ и‘стина л¥ е дал¥‘ и‡ сЃнь тво‘и‡ пови‘неO за wсужде‘н·е сме‘ртное 40а;
б) определително свързване: М- и повел­‘ваd да го №б¥‘ешь без± траже‘н·е и без± испита‘н·е дали‘ и‡ това‘ и‘стина 20а.
15. Съюз дали‘ (дал¥‘) – или‘
Изразява разделително отношение: М- дал¥‘ и‘стина това‘, или‘ пра‘ведно, или‘ не е пра‘ведно 25, да ви‘д­ дали‘ м­ № мо‘­ до‘мь призова‘ва или‘ № чу‘жд¥и‡ 32.
16. Съюз дано‘
Използва се за целно свързване: М- И ко‘лко мо‘жеd ду‘маи‡ му ласкате‘лно, дано‘ гw сто‘риd да проду‘ма 14.
17. Съюз докле‘
С него се изразява темпорално отношение и свързване: М- Варди‘ добре‘ да не повреди‘ н­‘кои‡ жи‘тоU, докле‘ до‘и‡де зи‘ма 49а; Ж- и бо‘рзаше да м­ разс¥‘пи докле‘ не са ми‘нали се‘дмь дни‘ 49а; Ж- Ала‘ докле‘ да пои‘де на Андр·ано‘поли о‘нь пр·иде‘ му манзи붑а 356, Докле‘ не бу‘дэ то‘и‡ Кал붑никь влDка, тебэ‘ не е возмо‘жно ни‘где да пои‘дешь 362.
18. Съюз за да
Съюзът служи за израз на целно отношение: М- Та‘кw б¥ та‘­ рабо‘та та дои‡до‘хь а‘зь слэ‘дь ба‘бата, за да ви‘д­ дали‘ м­ № мо‘­ до‘мь призова‘ва или‘ № чу‘жд¥и‡ 32.
19. Съюз зара‘дь (заради‘) да
а) Основно осъществява целно свързване: М- то‘и‡ чаTЎ са ме‘тна и о‘нь в рэ‘каU зараD да кортоли‘са сЃна своего‘ 20, ... да го разду‘мваU зараD да не №б¥‘и‡ сЃна своегw‘ 16; Ж- прово‘диO бе‘ше § вези‘р­ зараD да защит­‘ва се‘лото § вои‡ска‘та 354.
б) Освен това изразява и причинно отношение и свързване: М- Но ако‘ и‘машь н­‘що стра‘хь § оЃца твоего‘, заради‘ да т­ не сто‘ри н­‘кои‡ поврежде‘н·е: а‘зь да т­ нау‘ча една‘ робо‘та 14а; Ж- и помоли‘ с­ ма‘теR егw‘ да м­ хари‘жи мене‘ не‘и‡, зараD да не wскорб­‘ва хрЎTт·а‘н¥те саTЎ мое‘ №б·е‘н·е 356а.
20. Съюз заради‘(зараD) това‘
Съюзът синтактически свързва изречението с предходното, поставяйки го в отношение на последица, на следствие: М- А т¥‘ ги вс­‘коги ѕу‘ваше и ду‘маше: да ми с­ слу‘чеше н­‘ко­ та‘кова лука‘ва и sла‘ жена‘ хо‘ч­хь да ­ №б¥‘­ ... Заради‘ това‘ и а‘зь №чи‘нихь тебэ‘ това‘ що‘то пати‘ 46а, О‘нь § мене‘ не пои‘ска гре‘бен¥ ами‘ пои‘ска § мене‘ кес¶‘ите саTЎ жалти‘ц¥те. ЗараD това‘ и а‘зь не вэру‘вахь тогw‘ ... 54.
21. Съюзи затова‘ и та затова‘
Тези два съюза също така поставят свързваното изречение в отношение на последица, на следствие: М- Чу‘­хь цЃрю ка‘ко си повел­‘ль да №б¥‘ешь сЃна своего‘, затова‘ а‘зь ро‘бски прино‘с­N на твое‘ держа‘в·е т¶‘е мо‘и‡ рэ‘чи 20а, И а‘зь като‘ му забраниa да не вле‘зи вну‘тре № до‘ма на‘шего, затова‘ сто­‘ше на вратаU саTЎ го‘ла са‘б·­ 23, Ча‘до мое‘ добре‘ да зна‘и‡шь, почто‘ т­ напра‘ви н­‘кои‡ ма㶑а, та затова‘ ста‘на та‘­ рабо‘та на тебэ‘ 36; Ж- ала‘ Ду‘наву като‘ бе‘ше заме‘рзналь и § две‘ стра‘н¥, та не мо‘жаше да са поми‘не, затова‘ сэде‘хме № Нико‘поли шеT U дни‘ 361-361а.
22. Съюз за‘що
Служи за представяне на:
а) причинно отношение: М- и наче‘на го‘рко да пла‘чи, за‘що №б¥‘ супру‘га своего‘ 40, о‘нь хо‘че да ми даде‘ крэ‘пость, да наDв¥‘­ т¶‘­ ф·ло‘соф¥, за‘що о‘н¥ пола‘гать смуще‘н·е ме‘жду тебэ‘, и ме‘жду мене‘ 39;
б) допълнително отношение: М- и а‘зь за‘що не хорати‘хь т¶‘­ дни‘ що‘ са ми‘наха, да ти ска‘жа цЃрю 49; Ж- Сэди‘те в¥‘ ту‘ка да по‘иду а‘зь го‘рэ да разуме‘­ за‘що ви зове‘ пашаU 354;
в) определително отношение: М- и оЃць и бра‘т·а е‘­ разу‘м­ха за‘що са §дэли‘ о‘нь § не‘­ 17а.
23. Съюз за‘щото
Съюзът е синтактична връзка на причинно отношение: М- А за‘щото е не №чи‘нихь во‘л­та, щото‘ т¶‘­ жела‘­ше и лю‘б­ше, затова‘ са каират­‘ше и бо‘рзаше 49а.
24. Съюзи и, и – и
а) Те са средство на съединителната връзка: М- И‘маше еди‘нь ца‘рь що‘ мно‘го лю‘б­ше жен¥‘, и по ни‘хь хо‘д­ше като‘ бэ‘сень 16, А‘зь днеT ви‘дэхь ва‘шата комш¶‘и‡ка, и мно‘го ­ полю‘б¥a и ре‘кохь и‡ да спи‘ саTЎ ме‘не … 30, а т¶‘­ §и‘де и №зе‘ ­ и скр¥‘ ­, и № ве‘черь положи‘ трапе‘за, и ту‘ри то‘кмо хлэ‘бь на трапе‘зата 45а; Ж- Еди‘нь м­ фати‘ за бра‘ду и ма‘ло wста‘на да ­ §то‘ргне 354, о‘нь басти‘са но‘щеN Гюрџи‘ паша‘, и №зе‘ му все‘ №‘редь и прине‘соха го на Ви‘диO 362.
б) Съюзът и служи за връзка между еднородни части, за изреждане: М- А жена‘та му наго‘тви я‘ст·е пече‘но и варе‘но, и коко‘шка и една‘ сла‘дка ба‘ница 40а, потре‘се с­ и №бо­‘ са § та‘ковое ди‘вно и чу‘дное сказова‘н·е и видэ‘н·е 15а; Ж- Случи‘ са та‘мо и ка䶑а, и чау‘ша, и су‘баша 354а, та § стра‘хь и § неду‘жна­ тэснота‘ №па‘доша вси‘ вла‘с¥ гла‘в¥ мое‘и‡ 355.
в) Двойният съюз и - и служи за съотнасяне: М- Е‘то та‘кw, w цЃрю, чу‘ешь ка‘ко наDви‘ му‘жа своегw‘ та‘­ жена‘, и саTЎ му‘дрость и саTЎ ра‘зумь и па‘тицата прелести‘, и на му‘жа своегw‘ подсмэ‘­ с­ 19а, и о‘н¥­ курва‘риO и та‘­ ку‘рва №бо­‘ са да скр¥‘и‡ № вну‘трешн­та хи‘жа … 22а; Ж- и ва‘сь посэ‘чамь, и пари‘те два‘ ка‘та №зе‘маN § ни‘хь 355, потре‘бно бе‘ше да са на‘и‡да № цЃрква и на вече‘рн­ и на №‘трен­ на вс­‘к·и‡ де‘нь 354.
г) Съюз и служи и за присъединяване: М- w члЃвче, и‘стина ду‘машь, почто‘ асла‘нь извэ‘стно вле‘зе № ни‘вата ала‘ ­ не повре‘ди ни‘какь, и ве‘че не и‘ма да пои‘де та‘мо ни‘коги 18.
д) Твърде често и въвежда самостойни изречения или многократно се повтаря пред началото на всяко следващо изречение по образеца на библей­ското повествование: М- И то‘и‡ чаTЎ ско‘чи го‘рэ и положи‘ руцэ‘те сво‘и‡ ве‘рхь му‘жа своегw‘, без± ни‘каковь сра‘мь, и фати‘ му лице‘то, и б¥‘еши с­ глава‘та, и саTЎ сле‘з¥ ду‘маше 31а, И ф·ло‘софа то‘и‡ чаTЎ саTЎ гол­‘мое тща‘н·е §и‘де при цЃр­, и по wб¥ча‘ю поклони‘ му са, и ре‘че му . . . 48а; Ж- И по‘слэ пои‘доa на СтЃа­ гора‘ и сэд­a та‘мо ше‘сть мTЎц¥, и пр·и‘доa § та‘мо и №‘чахь дэ‘ца на кни‘жное №че‘н·е и добрэ‘ са промину‘ваa 354а.
25. Съюз и та‘кw
Служи за заключително свързване: М- тоги‘ва во‘лхвата простре‘ с­ ру‘цэте, и фати‘ са § еди‘нь кло‘нь на дрэ‘вото саTЎ ру‘цэте си и возле‘зе наго‘рэ, и та‘кw са кортоли‘са § та‘­ ну‘жда асла‘нска­ 38а; Ж- И та‘кw неспоко‘и‡но н­коли‘ко годи‘ни промину‘вахь живе‘н·е мое‘ 354, пе‘рво потре‘бно е‘сть да са №зе‘ме буирунт¶‘а § ви‘динск·а паша‘, и та‘кw да соби‘раN м·р¶‘а 361а.
26. Съюз и то‘
Осъществява присъединително свързване: М- т¥‘ едва‘мь еди‘нь с¥‘нь си спече‘лиль, и то‘ саTЎ то‘лкова мо‘лба на бЃга 29; Ж- не пу‘щаше м­ ни‘где да с­ прохо‘д­, то‘кмо № цЃрква и то‘ саTЎ н­‘когw сЃщенника 362.
27. Съюзите или‘, или‘ – или‘
Те са синтактична връзка на разделително отношение: М- или‘ да рабо‘ти та‘­ ни‘ва като‘ напре‘дь, или‘ да ­ возва‘рни на‘мь 17а, коги‘ щ­‘ль да яде‘, или‘ да ﶑и‡, ни‘какь § то‘­ не я‘ль ни‘то №ку‘сваль 21; Ж- да ми изва‘ди § паша‘та, или § киха­‘та му една тескере‘ пи‘смо 361а, ала‘ или‘ м­ не сполу‘чи, или‘ на ме‘не не фа‘рли, почто‘ бе‘ше п·а‘нь 357а.
28. Съюз какво‘
Служи за подчинителна връзка с два типа отношения:
а) допълнително отношение: М- ала‘ о‘на­ подвоDница ба‘ба чю‘ какво‘ №чи‘ни о‘н¥­ чЃлвкь 35а, и не зна‘­ше какво‘ да сто‘ри 47; Ж- какво‘ да сто‘риN зама­‘хми с­ 361, чу‘д­хми с­ какво‘ да сто‘риN 355а;
б) определително отношение: М- и па‘дна № гол­‘мое №ди‘влен·е какво‘ да сто‘ри 27.
29. Съюз какво‘то
Съюзът се използва за подчинителна връзка с четири типа отношения:
а) определително свързване: М- ала‘ е‘то то‘и‡ чаTЎ ста‘нахь жена‘ какво‘то м­ и гле‘дашь 27, Гол­‘мь стра‘хь и тре‘петь пр·и‘де на ме‘не § това‘ тво‘е показа‘н·е какво‘то ми сказу‘ваd 30а, и то‘и‡ чаTЎ са преwбаЎRна и ста‘на ку‘чка какво‘то ­ гле‘дашь 30а; Ж- ала‘ по‘мощь млTЎт¥‘н­ каJвото и‘ма wб¥ча‘и‡ sэ‘лw ма‘ло м­ подари‘ша 358а;
б) допълнително свързване: М- И та‘кw №чи‘ни о‘н¥­ курва‘риO каквоU го научи‘ о‘на­ жена‘ 22а, И жена‘та сто‘ри какво‘то е заповэ‘да му‘жь еи‡ 44;
в) свързване за начин: М- И жената саTЎ такваT ско‘пость покри‘ та‘­ ра‘бота, какво‘то си чу‘ль 41, Затова‘ сто­‘ше на вратаU саTЎ гола‘ са‘б·­ каквоU го и са‘мь т¥‘ ви‘дэ 23;
г) сказуемноопределително свързване: М- и тоги‘ва ща ти да‘мь §вэ‘ть за та‘­ ду‘ма що‘ ми хора‘тиd какво‘то е прили‘чно тебэ‘ 49а.
30. Съюзи ка‘ко1 ‘че’ и ка‘ко2 ‘как’
Двата съюза изразяват различни отношения и осъществяват следните свърз­вания:
а) допълнително свързване: М- и позна‘ ка‘ко е пе‘рсть 25а, да зна‘и‡шь ка‘ко саTЎ то‘­ но‘жь ща‘ зако‘л­ себэ‘ си 26; Ж- а не см¥‘слиa ка‘ко паша‘та сэди‘ го‘рэ 354а; Ж- ала‘ ми не пр·и‘де на №‘мь ка‘ко е на Вра‘ца Ісу‘фь паша‘ 360а;
б) сказуемноопределително свързване: М- и да са пока‘жишь ка‘ко саTЎ гнэ‘вь серди‘то ѕу‘вашь мене‘ 22а, И т¶‘е совэ‘тниц¥ и ф·ло‘соф¥ ль‘жаU т­ и пока‘зват с­ ка‘ко мно‘го ва‘рд­ть с¥‘на твоегw‘ 25, и за многое време пока‘зуваше себэ‘ ка‘ко е серди‘та 32а; Ж- видэ‘ м­ ка‘ко не мо‘га да §гова‘р­N 355;
в) определително свързване: М- А жена‘та му проси‘ § не‘го да и‡ даде‘ wбэща‘н·е саTЎ кл­‘тва ка‘ко не ще да са смэ‘си не0где повоN 29а; Ж- пр·и‘де вэ‘сть, ка‘ко и‘дать карџа붑ите на Кра·w‘ву 362а, ала‘ изле‘зе ре‘чь ка‘ко са нагово‘рили саTЎ Пазванџ¶‘а 361а;
г) подложно свързване: М- Мни‘ ми с­ ка‘ко § това‘ би‘л·е верза‘ са яз¥‘ку на това‘ дэ‘те 23а; Ж- мнэ‘ше ми са ка‘ко хо‘че да изско‘чи срDце мое‘ § №‘ста мо­‘ 355, мни‘ ми с­ ка‘ко ме №б¶‘вать 360а;
д) причинно свързване: Ж- Не б­‘гаa а‘зь ка‘ко е‘смь н­‘що sло‘ сто‘риль, ами‘ и‘ме мое‘ гол­‘мо, влDка 360;
е) темпорално свързване: Та‘­ рабо‘та е стру‘вала жена‘та ми вс­‘коги § ка‘ко изл­‘зохь а‘зь §ту‘ка 31а; Ж- Ефе‘нди три‘ дни‘ е‘сть ка‘ко са пои‘шле 355;
ж) за начин свързване: Ж- и н¶‘и‡ с­ изв¥н­‘ваaме ка‘ко сме члЃвц¥ чужди‘нц¥ и про‘сти 353.
31. Съюз како‘вь
Съюзът осъществява два вида свързвания:
а) допълнително свързване: М- да го пи‘там­ саTЎ како‘ва ско‘пость ме‘с­ше то‘­ хлэ‘бь 31а, Ви‘диш± ли какво‘ ти добро‘ стори‘ жена‘та мо­‘ 23, Ала‘ не зна‘­ за како‘вь кабаха‘ть ми №чи‘ни о‘нь това‘ 36; Ж- и а‘зь ви‘д­хь како‘ва е рабо‘та 353а, И а‘зь попи‘тахь, какво‘ е това‘ смуще‘н·е камто‘ Вра‘ца;
б) сказуемноопределително съврзване: М- прати‘ха м­ wрта‘ц¥те да ми даде‘шь и три‘те кес¶‘и‡, какви‘то са запеча‘тен¥ 53а.
32. Съюз ка‘ко да
Съюзът осъществява свързване за начин и сравнение: М- а аслан‘ь са №бо­‘ § кра‘дника ка‘ко да е нощеварди‘телн¥и‡ де‘монь 38а.
33. Съюз ка‘мо (да)
Изразява допълнително отношение: М- ни‘то го знаN ка‘мо §и‘де 54, и не зна‘­ше ка‘мо да и‘ди 24; Ж- и чу‘д­хм¥ с­ ка‘мо да пои‘демь 353.
34. Съюз (и) като‘
Със съюза се осъществеват три вида подчинителни свързвания:
а) темпорално свързване: М- Тоги‘ва като‘ пр·и‘де му‘жь еи‡ бли‘зу пи‘таше жена‘та си 23, и като‘ виде‘ чи го не и‘ма: тоги‘ва са ва‘рна 23; Ж- като‘ чу‘ха това‘ хрTЎт·а‘н¥U сте‘коха са на моле‘н·е 356а, и като‘ изле‘зе го‘рэ, ви‘кна на не‘го паша‘та 354;
б) причинно свързване: М- та‘кw поDобно ще па‘тиd и т¥‘ . . . и на‘и‡ в¥‘ше като‘ знаи‡ d що сказу‘ва та‘­ и‘стина л¥ и‡ 40а, и § гол­‘ма жа‘дь като‘ гор­‘ше, пи‘ та‘­ вода‘ 27; Ж- И а‘зь като‘ не мо‘жаa ве‘че да терпэ‘ присэ‘че ми с­ срDце § бо‘лесть 356, И а‘зь саTЎ тогw‘ Кал붑ника като‘ и‘махь пр·­‘телство § ве‘тхое вре‘ме, прати‘х моле‘бное пи‘смо до не‘го 361а;
в) свързване за начин: М- и като‘ фа‘ркаше то‘­ лу‘пось, дои‡де‘ ра‘вно наD го‘рнето 51а; Ж- ала‘ като‘ гw №да‘ри саTЎ пу‘шечн¥и‡ тепеџ¶‘ку по лице‘то разскь‘са му чолеста‘ 357.
35. Съюз като‘ да
Съюзът се използвасъщо за три вида подчинителни свързвания:
а) целно свързване: М- и да ви‘кнаU саTЎ гол­N глаT, като‘ да чу‘­ть вси‘ члЃвц¥ 64а-65;
б) сказуемноопределително свързване: М- и тво‘­ ско‘рбь да вэру‘ваd мни‘ ми са и ви‘ди ми са като‘ да е мо‘­ 35а;
в) свързване за количество и степен: М- за ше‘сть мTЎц¥ да го испеде‘џамь совеRшенно на вс­‘ №че‘н·­ ф·лосо‘фска­, то‘лкоT като‘ да не б¥ са наи‡шло‘ дру‘гое дэ‘те № ф·лософ¶‘ата пому‘дро да бу‘де 11.
36. Съюз като‘ чи (че)
Служи за два вида подчинителни свързвания:
а) допълнително свързване: М- и ви‘д­ше му са като‘ чи са бл­‘ска мо‘лн·е 19;
б) свързване за начин: М- и сто‘и‡ та‘мо и т¥‘ бли‘зу като‘ че си н­‘кои‡ члЃвкь § то‘­ гра‘дь 58а.
37. Съюз коги‘ (ког¶ ‘), кога‘
Изразяваните от съюза подчинителни свързвания са с два вида отно­ше­ния:
а) с темпорални отношения: М- и коги‘ све‘ршиме сва‘тбата, тоги‘ва па‘кь да си и‘ди при ваЎT 26а, коги‘ до‘идете и трои‘ца за‘едно, тоги‘ва ще‘ да си возме‘те жалти‘ц¥те 55а; Ж- коги‘ поми‘не ага‘та му §та‘мо да ги продаде‘ 355а;
б) с условно отношение: М- Ко㶑 и‡ та‘ко ве‘че да не ду‘маN та‘­ рэ‘чь 46, не‘мощно и ну‘ждно не №зе‘маи‡, коги‘ не си возмо‘жен¥и‡ не‘мощное да №чи‘нишь 11а; кога‘ е та‘кw §пусти‘ го да си пои‘де 357а.
38. Съюз кои‡
Съюзът осъществява няколко вида подчинителни свързвания:
а) с подложно отношение: М- кого‘ члЃвка бол­‘ть зу‘б¥те, да ту‘ри л­си‘чи зу‘б¥ ве‘рхь сво‘ите зу‘б¥ 64, Ко‘и‡ му‘жь ﶑еше § та‘­ вода‘, то‘и‡ чаTЎ са преобраз­‘ваше и ста‘нваше жена‘ 26а; Ж- ста‘на една‘ крамола‘ ме‘жду аги‘те на Wсма‘нь пазаR ко‘и‡ да бу‘де а·а‘ниO 354а;
б) с определително отношение: М- Не зна‘­ше ни‘какь кои‘ са т¶‘­ пала‘т¥ 66а, И о‘нь ме‘не хо‘че да ска‘же § ко­‘ причи‘на молчи‘ 14; Ж- не зна‘­ ко­‘ е‘сть Кованџ¶‘юва дщер­‘ 357, не и‘маше ко‘и‡ да м­ гле‘да 353а.
в) с допълнително отношение:
39. Съюз кои‡то
Съюзът е синтактична връзка с определително отношение: М- и № тем­но­таU наче‘на да изби‘ра ко­‘то е подобро‘ тогw‘ да №зе‘мне 38а; Ж- И саTЎ ко­‘то wде‘жда бе‘ше wбле‘чеO тогда‘шн¥и‡ арх·ере‘а кvR Гедеw‘нь на Ко‘тель кат‘о м­ х·ротони‘са на сЃщенство, № та‘­ wде‘жда wбл­‘коша мене‘ като‘ м­ х·ротони‘саша на арх·ере‘и‡ство 358.
40. Съюзи ко‘лко, коли‘ко
Двата съюза изразяват подчинителни свързвания:
а) с отношение за количество и степен: М- ала‘ та‘­ ни‘ва що‘ ми ­ да‘доха, рабо‘тихь ­ и wра‘хь ­ ко‘лко бэ‘хь возмо‘жень 17а; Ж- и собра‘хме коли‘ко можи‘хме 353а;
б) с допълнително отношение: М- да зна‘и‡шь ба‘бо, ко‘лко смуще‘н·е ста‘на наN № до‘мь на‘шь зараD та‘­ дрэ‘ха 37а; Ж- Скажи‘ ко‘лко о‘вц¥ прода‘де 356, ала‘ ко‘лко о‘вц¥ прода‘де не знаN 356.
41. Съюз ко‘лкото
Служи за изразяване на отношение за количество и степен: М- и докле‘ не №зе‘ § ни‘хь ко‘лкото о‘нь хо‘чеше, не wста‘ви ги 61а.
42. Съюз куде‘
Съюзът се среща във фразеологизъм, изразява локално отношение: Ж- А н¶‘и‡ наче‘нахме за бэ‘гаме ко‘и‡ куде‘ ви‘ди 354.
43. Съюз ли
Осъществява допълнително свързване: М- да ви‘ди о‘ного во‘и‡на §иде‘ ли си 23, а а‘зь не зна‘­ мо‘га ли №чи‘ни смэше‘н·е 28а.
44. Съюз ли – или‘
Осъществява разделително свързване: М- № ва‘ше­ ли доN или‘ на дру‘гое мэ‘сто 37; Ж- хо‘чеd ли да бу‘дешь или‘ не хо‘чеd 358.
45. Съюз мака‘р (и) да
Служи за осъществяване на отстъпително свързване: М- и макаR да си разнесе‘шь все‘ имэ‘н·е твое‘, па‘кь не е возмо‘жно тебэ‘ да са кортоли‘сашь 60, Ала‘ макаR и да и‘мать ра‘вное согла‘с·е, анџа‘ добра‘ жена‘ поDобна е на многоцэ‘неO и избраO ка‘мень 37а.
46. Съюз не то‘кмо – ами‘ (но и)
Съюзът е синтактична връзка на разделително свързване: М- Ами‘ ако‘ хо‘че о‘н¥­ тоRго‘виць да пои‘щи § тебэ‘ бо‘лхи та‘­ пани‘ца по‘лна, ала‘ не то‘кмо полови‘наU му‘жески, и полови‘наU же‘нск·и‡; и не то‘кмо жалти‘кави и черни‘кави, но и ру‘собэл¥черно­червенови‘дн¥ 59-59а, Тоги‘ва мене‘ не то‘кмо ка‘ко чи ще‘ м­ посра‘ми ами‘ ще хо‘че и на сме‘рть да м­ предаде‘ 61а, и не то‘кмо да бу‘дуU полови‘ната му‘жески, и полови‘ната же‘нск·и‡, ами‘ да и‘ма вну‘тре и бэ‘л¥черничернови‘дн¥ 61.
47. Съюз ни – ни
Съюзът осъществява съединително свързване: М- та‘­ но‘щь не и‘ма ни‘що, ни гро‘мь, ни бл­‘скан·е, ни до‘ждь 19а, да не бу‘де н­‘що ни тебэ‘, ни мене‘ 41; Ж- не мо‘жиa ни да чета‘ не‘що ни мо‘лба да сто‘р­ 361, и не wста‘виха ни хрTт·а‘нск·и‡ ни туре‘цк·и‡ до‘м¥ пра‘здни 360а.
48. Съюз не – ни‘то
Използва се за съединително свързване чрез съотнесено отричане: М- О цЃрю не е возмо‘жно да са на‘и‡де да превз¥де‘ сЃна твоегw‘, на еп·ст·ми‘ческое (художни­чес­кое) №че‘н·е, ни‘то на ф·лософ¶‘а, ни‘то на риторика‘ 52а, ни‘какь § то‘­ не я‘ль ни‘то №ку‘сваль, ни‘то § о‘ное пи‘т·е пи‘ль 21, Ала‘ ни‘какво смете‘н·е не сто‘ри, ни‘то го н­‘кои‡ § торго‘вц¥те №сэ‘ти 38-38а.
49. Съюз ни‘то – ни‘то
Съюзът е също съединителна връзка на съотнесено отхвърляне, отри­чане: М- А ме‘не са ви‘ди, почто‘ ни‘то е цЃрь себе‘пь за това‘, ни‘то е Сvнт¶‘па №чи‘тель 50а; Ж- О‘н¥­ о‘вц¥ а‘зь ни‘то ги прода‘дохь ни‘то ги ку‘пихь 356а, ни‘ то ­ №зе‘ма, ни‘то е пода‘ва позволеO да са №же‘н¥ 357.
50. Съюз но
а) Съюзът е връзка с противопоставително значение: М- нидэ‘и‡ ѕу‘ва вс¥‘те жен¥‘; но то‘кмо sл¥‘те жен¥‘ ѕу‘ваи‡ 44а, Мо‘­ ра‘зумь спроти‘ ва‘шаU прему‘дрость сумни‘0телень дохо‘ди. Но то‘кмо слу‘шаи‡ U 51; Ж- зна‘­ше ка‘ко не с±мь а‘зь пови‘нень, но затво‘риша ме № вери‘ги желэ‘зн¥­ 353а, Зна‘­a ка‘ко е Сербе‘зь wу‘лу та‘мо що №зе‘ глуба‘ § наЎT, и па‘кь ­ №зе‘ха § не‘гw наза‘дь саTЎ ферма‘нь, но держаa с­ на правина‘ 356а.
б) Съюз но стои и в начало на самостойно изречение, което в някакъв аспект съдържа елемент на противопоставяне спрямо предходни единици: Ж- Но като‘ поидоa а‘зь на ЦЃриградь родни‘ни мо‘и пове‘че разгра‘биша домо‘вн¥­ ве‘щи 353а; М- Но мо‘лим те саTЎ колэнопреклоне‘н·е твое‘ держа‘в·е: или‘ да рабо‘ти та‘­ ни‘ва като‘ напре‘дь или‘ да ­ возва‘рни на‘мь 17а.
51. Съюз но ако‘
Съюзът съчетава противопоставяне с условие: М- Но ако‘ и‘машь н­‘що стра‘хь § оЃца твоегw‘, заради‘ да т­ не сто‘ри н­‘кои повре‘жден·е: а‘зь да т­ науча‘ 14а.
52. Съюз оба‘че
Изразява противопоставително отношение: Ж- и‘маO оба‘че една‘ ско‘рбь 362а.
53. Съюз §где‘
Осъществява допълнително свързване: М- А‘зь на‘и‡доa та‘­ р¥‘ба № ни‘вата, ала‘ не знаO §где‘ са на‘и‡де тамо 45.
54. Съюз §ка‘ко
Осигурява локално свързване: М- Какво‘то са гле‘да, та‘­ рабо‘та е стру‘вала жена‘та ми вс­‘коги §ка‘ко изл­‘зохь а‘зь §ту‘ка 31а.
55. Съюз поне‘же
Като причинна връзка съюзът се използва само в “Житието”: Ами‘ ко‘лко ли страa и‘маa да не и‘ди н­‘кои да м­ ска‘жи, поне‘же мно‘го пари‘ хо‘чеха да и‘щаU § мене‘ 360а, и и‘маше арх·ере‘а протосv‘ггел­ гре‘ка, неу‘ченнаго, никни‘жнаго, о‘нь м­ мно‘го ненави‘дэше, поне‘же то‘ е‘сть ве‘щь приро‘дна: №‘чень чЃлвкь №‘ченаго лю‘би: и про‘сть про‘стаго 354.
56. Съюз почто‘
Осъществява няколко вида свързвания:
а) допълнително свързване: М- Чу‘хь па‘кь и а‘зь, почто‘ са тру‘дишь да №мертвиd сЃна своегw‘ 25, и надэ‘­ са на бЃга, почто‘ ще‘ побэд­‘ ра‘зума на твоиU душма‘н¥ 26;
б) причинно свързване: М- Да‘и‡ ми пе‘рво, и тоги‘ва да вле‘з­ вну‘тре, почто‘ зна‘­ а‘зь лукавинаU и игра‘та на му‘ж·ето 25а, w цЃрю, го‘рко на‘мь, и мене‘, и на сЃна твое­гw‘, почто‘ дэ‘теU твое‘ из­‘де асла‘нь 26; Ж- Ами‘ мно‘го дни‘ и без± хлэ‘бь wста‘нваa почто‘ о‘н¥­ ту‘рчиO с·ромаa 360а, колико №корен·е терпэхь § жену мою, почто беше мало горде­лива 353а, коли‘ко №коре‘н·е терпэ‘хь § жену‘ мою‘, почто‘ бе‘ше ма‘ло гордели‘ва 353а;
в) подложно свързване: М- Ви‘ди с­ w цЃрю, почто‘ №чи‘тель да‘де на сЃна твоегw‘ н­‘кои‡ трэ‘ва би‘л·е 13а
57. Съюз си‘речь
Служи за пояснително свързване: М- и‘маше саTЎ ни‘хь и мски, си‘реc му‘лита 38; Ж- и‘мамь неду‘гь поче‘чуин¥и‡ си‘реc ма­си‘ль 355.
58. Съюз та
1. Съюзът свързва синтактично равноправни и неравноправни едини­ци, като осъществявава:
а) съединително свързване: М- и като‘ сто­‘ше во‘нь та ду‘маше таки‘ва рэ‘чи на ба‘бата, wба‘рна са камто‘ wрта‘ц¥те сво‘и‡, и ре‘че имь 53а, Гле‘дамь т­ като‘ са мно‘го wгорчи‘ т¥‘, та и а‘зь са wскорбиa зараD тво­‘та ско‘рбь 57; Ж- Като‘ чу‘ха това‘ хрЎTт·а‘н¥U сте‘коха с­ на моле‘н·е § касабаU и села‘та като‘ бе‘ше панаиR та бэ‘ха та‘мо собра‘ни 356а;
б) следствено свързване: Ж- и‘ма та‘мо и ту‘рц¥ мно‘го та не мо‘гаU да №плэн­U тогw‘ карџа붑ите 360а, Н¶‘и‡ слугу‘ваме по два‘дес­U годи‘ни, та не мо‘жиO да са №достоиO да пр·е‘мниO арх·ере‘и‡ство 358;
в) допълнително свързване: М- ала‘ да са слу‘чи та ­ полю‘б¥ еди‘нь мла‘дь мо‘макь 30а, Слу‘чи са та ми‘наха под± едно‘ дрэ‘во 38а; Ж- Ала‘ пода‘де бЃгь та о‘н¥­ ко‘нь не поиде‘ на дале‘ко 361;
г) определително свързване: М- По случе‘н·е еди‘нь кожахаR, та м¥‘­ше ко‘жи на рэ‘ката 20.
2. Съюзът та се използва и като частица за подчертаване във въпро­си­­телни и възклицателни изречения: М- Та где‘ и‡ слу‘гата 23, Та где‘ и‡ то‘и‡ де‘моO 39, Та испи‘са т¥‘ вс¥‘те же‘нск·и‡ д·аво붑и 44а.
59. Съюз та да
Съюзът осъществява целно свързване: М- А‘зь да му приведа‘ мо­‘та жена‘, почто‘ о‘нь не ще‘ мо‘жи да сто‘ри ни‘що саTЎ не‘­, та да wста‘наU жалти‘ц¥те мене‘ 28а, О‘нь ми да‘де една‘ дрэ‘ха, та да ­ да‘мь на н­‘кого ма‘и‡стора 52а; Ж- А а‘зь два‘ дни‘ понапреD но‘щемь побэ‘гнаa да пои‘деN на Ра‘хову та да прими‘неN на Вла‘шка­ земл­‘ 359.
60. Съюз то
Изпълнява роля на подчертаваща връзка, поставена пред главното изре­че­ние: М- Ако‘ не хо‘чешь да и‘машь с¥‘нь, то па‘кь бе‘ше потре‘бно тебэ‘ да са мо‘лишь бЃгу 39а, и ако‘ до‘и‡дать и дво‘и‡те ра‘вно, тоги‘ва ще‘ са пока‘жи та‘­ рабо‘та и‘стина, то добро 60а.
61. Съюз то‘кмо
Служи за противопоставително свързване: М- Ала‘ не можи‘ ни‘що да пр·е‘мни § това‘ безсра‘мство, то‘кмо са труд¥‘ мно‘го 17; Ж- и не мо‘жаa да проду‘маN, то‘кмо то‘лкова му ре‘коa 357а.
62. Съюз туко‘ като‘
Осъществява темпорално свързване: М- И на №‘тре туко‘ като‘ со‘мна §иде‘ торго‘вицу пе‘рво на того‘ члЃвка що‘ купи‘ § не‘го мvр·зли‘вото дрэ‘во 61.
63. Съюз хемь
Служи за противопоставяне: М- Не wста‘виa ни‘що да не б¥‘хь научи‘ль сЃна твоего‘, хе‘м и не е возмо‘жно да на‘идешь помудрэ‘и‡шаго, или пословеснэ‘и‡шаго § сЃна своего‘ 52.
64. Съюз чи
Съюзът се използва за няколко вида подчинителни връзки:
а) за допълнително свързване: М- Като‘ ви‘де чи го не и‘ма: тоги‘ва са ва‘рна 23, ви‘дэ ку‘чката чи пла‘чи 30, ви‘дэ свин­‘та едного‘ маи‡му‘на чи возле‘зе на смоки‘н­та 33;
б) за причинно свързване: М- №бо­‘ са да не №мре‘ § това‘ смеRтоно‘сное би‘л·е, чи ще бу‘де себе‘пь о‘нь зараD сме‘рть е­‘ 33а, ам¥‘ ­ себе‘пь са‘мь цЃрь, чи повеле‘ да го №б¥‘и‡ без± изпита‘н·е 50а;
в) за сказуемноопределително свързване: М- и ще‘ на‘и‡дешь му‘жа еи‡ чи сэди‘ на дук­‘но свое‘ 35.
65. Съюз чо‘ти:
Съюзът е диалектен, осъществява причинно свързване: М- А‘зь мно‘го раз­м¥­шле‘н·е и‘махь на тебэ‘, чо‘ти като‘ т­ ви‘дэхь и наки‘тена и гото‘ва за смэше‘н·е му‘жеское и та‘кова­ ве‘щь мнэ‘х 32, кортоли‘саи‡ м­ § та‘­ непра‘ведна­ нава‘да, и § смите‘н·е того‘ чЃлвка, чо‘ти, о‘нь ми да‘де една‘ дрэ‘ха, та да ­ да‘мь на н­‘кого ма‘и‡стора да и‡ зака‘рпи изгоре‘ното мэ‘сто ако е возмо‘жно, и да му сто‘р­ това‘ добро‘: А а‘зь sлоче‘ста­ не зна‘мь какво‘ ­ №чи‘нихь 37.
66. Съюз що
Съюзът служи за различни видове подчинителни свързвания, като:
а) определително свързване: М- Моли‘ му са да ти продаде‘ дулама‘та що‘ ­ но‘си о‘нь 35, И згудиM го за една‘ дэво‘и‡ка що‘ е б¥‘ла на дру‘г·и‡ цЃр­ дщер­‘ 26; Ж- Слэ‘ть това‘ пои‘доa на едно‘ се‘ло що са нари‘ча Ко‘стень 357, Що‘ имь на №‘мь не пр·и‘де това‘ не сто‘риха 354;
б) допълнително свързване: М- Що‘ ми и‘щешь а‘зь да ти даN 30, разуме‘ § що б¥‘ло фир­‘сало жи‘тоU 40; Ж- не знаN що‘ хорати‘ха саTЎ Пазванџ¶‘а 27, а що‘ е ме‘не немо‘щно не е возмо‘жно да ти да‘мь 11а;
в) подложно свързване: М- Ами‘ що‘ и‘маше саTЎ мене‘ члЃвц¥ §и‘доха напре‘дь 27;
г) причинно свързване: Ж- Пода‘де ми бЃгь наказа‘н·е заради‘ безу‘мна­ лу‘дость мо­‘, що‘ б­х с­ разгорди‘ль 355;
д) локално свързване: М- заво‘д­мь т­ при една‘ мла‘да, № една‘ хи‘жа що‘ е №красе‘на и наго‘твина, що‘ сэди‘ та‘мо една‘ кра‘сна и предобра‘­ невэ‘ста 31; Ж- По‘слэ ми позова‘ха на митрополи‘ що‘ бэ‘ха и епЎTкп¥те 358;
е) за количество и степен: М- и то‘лкоT са на№чи‘ то‘ дэ‘те, що не бэ возмо‘жно дру‘г·и‡ ни‘какь да са научи‘ 12; Ж- що б­a собра‘ль § вра‘чанск·а кадили‘кь пари‘ паха‘рчих ги 358а.
67. Съюз щото‘
Съюзът осъществява:
а) определително свързване: М- но вс­‘ щото‘ ду‘ма за вс­‘го ло‘жь нахо‘ждамь 19а, Заради‘ това‘ и а‘зь №чи‘нихь тебэ‘ това‘ щото‘ пати‘ 46а;
б) допълнително свързване: М- Ала‘ щото‘ б¥‘ крамола‘ и смуще‘н·е ме‘жду му‘жа, и ме‘жду жена‘та мно‘го скорб­‘ 36а;
в) подложно свързване: М- щото‘ ду‘ма льжа‘ е 19а.

§ 43 в. Обобщени изводи за съюзите
1. Софрониевият език свидетелства за етапа, когато се подбират и попълват съюзните средства на новия книжовен език, когато книжовната им обработка е все още в своя начален стадий. Изнесените наблюдения върху техния състав, употреби, значения и функции показват, че Софроний си служи предимно със съюзните средства на народния език – както същин­ски съюзи, така и съюзни думи. Количествено книжовните по източник съюз­ни средства са силно ограничени – за разлика от “Неделника”[79] в езика на “Митологията” и “Жи­ти­ето” не са използвани такива книжовни съюзи като: аще, бо, же, егда, зане, иже, кто, ради да, того ради, яко, якоже. От общо 72 съюзни средства само десе­ти­на съюза могат да бъдат характеризирани като чисто книжовни. Следователно Софроний подлага на книжовна обработка преди всичко съюзни средства, налични в вародния език. Този факт обяснява съвпадането на основна­та част от тях със съвременните книжовни съюзи не само по форма, но и по значение.
Слабата книжовна обработеност на значителна част от тях (започнало още в езика на дамаскините) се отразява в недостатъчно избистрения им спектър от значения и функции, в използването на едни и същи съюзи за различни видове свързвания.
2. При съпоставка на съюзните средства в езика на Софроний и на Й. Кърчовски[80] се вижда, че общи за двамата книжовника са следните съюзи: а, ако, ала, ама, ами, да, даб¥, дали, дали – или, дано, докле, за да, зарадь (заради) да, заради това, затова, защо, защото и (и –и), и такw, или, или – или, какво, каквото, како, како да, (и) като, като да, коги (кога), кои‡, колко, колико, колкото, ли, ли – или, ни – ни, но, понеже, почто (у Кърчовски пощо), сиречь, та, та да, то, що, щото. Съвпадат те и в повечето случаи и по функции, различията не са много, нито пък са големи.
3. Само за езика на Й. Кърчовски са характерни съюзните връзки: ако и (да), ако ке би, дека, дето, доде, докато, дури (да), ега (би), заради защо, зато, затова что, зере, и да, каде, какво (каквото) що, колку що, не салтъ (само) ами (но, ама) (и), нити, §дека, оти, §колкуто, па, пакъ, ради да, ради защо, того ради, сегw ради, санки, с¶естъ, тоестъ, ч¶и‡, что, якw, якw що.
4. Следните съюзи, използвани от Софроний, не се откриват пък в езика на Й. Кърчовски: а то, а чи, ако ли, ами да, ату, где, гдето, та затова, и то, каковь, камо (да), като чи (че), куда, макарь и (да), не токмw – ами (но и), не – нито, нито – нито, но ако, обаче, §где, §како, токмо, туко като хемь, чи, чоти.
5. За отбелязване е, че една част от съюзните средства, употребени само от единия книжовник, имат специфично диалектен характер (това е особено видимо при Й. Кърчовски), друга част са по източник книжовни.


ІХ. ЧАСТИЦИ

§ 44. Частиците в езика на Софроний
В езика на “Митологията” и “Житието” като самостойни думи са изпол­звани следните частици: а, ами‘, бре, да, дали‘, дано‘, еи‡, е‘то, и, к­, ли (л¥), наи‡, не, не‘ка, нели‘, недэ‘и‡ (нидэ‘и‡), ни, по, w, са (с­, се), си, ха‘и‡де, хичь, чи, ща, ще. Освен тях като морфемни съставки и словообразувателно средство в други думи участват още частиците: вс­-, ни-, н­ (не-), еди-; -ва, -то, -­.
Разглеждани откъм функциите и значението им, тези частици се отнасят към един или друг от трите съврменни основни типове – служебни, слово­обра­зувателни и формообразувателни[81].

§ 44 а. Служебни частици
Със служебна роля в изречението – за усилване или за изразяване на различни модални или емоционални характеристики – Софроний употре­бява частиците а, ами‘, бре, да, дали‘, дано‘, еи‡, е‘то, и, ли (л¥), не, не‘ка, нели‘, недэ‘и‡ (нидэ‘и‡), ни, w, ха‘и‡де, хичь, чи.
1. Частица а служи за емоционално подсилване: Ж- А ефе‘нди, хичь вэ‘ра саTЎ пу‘шка б¥‘ва ли 357а.
2. Частица ами по произход е свързана със заетия от турски съюз ами. С нея се засилва емоционалното съдържание на въпросително или възклицателно изречение: Ж- Ами‘ що поте‘глихме § ни‘хн¥те жен¥‘ 356, ами‘ како‘вь ли стра‘хь поте‘глиa 259, ами‘ а‘зь ка‘мо да побэ‘гна 360а; М- Ами‘ да не wби‘кни н­‘какь тогоT мла‘даго, а ме‘не да wста‘ви 29.
3. Частица бре се употребява в езика на “Житието” при обращение за израз на безцеремонност и грубост. Срещаме я единствено в реплики на герои турци, отправени към българи. Например Джезаерли Хасан паша се обръща към поп Стойко: За‘що бэ‘гашь бре‘ ко‘и‡ т­ го‘ни 354а, Ахмед Геряй вика по Милуш: За‘що те‘глиd вь‘жето бре‘ 357.
4. Частица да има модален характер и служи за изразяване на волево-подбудителни изяви – подкана, заповед, желание, пожелание и др.: М- и‘скаN § те‘бэ да ми даде‘шь една‘ пани‘ца по‘лна саTЎ бо‘лхи 61, w цЃрю, да зна‘и‡шь ка‘ко б­‘хь тоги‘ва младе‘нець 61а, А‘зь да и‘да днеTЎ при ца‘р­ 16, ЦЃрю да живе‘и‡d вовэ‘ки 20а; Ж- ско‘ро да пои‘дете §ту‘ва 353а, да го подари‘ многолэ‘тств·е 362а.
5. Модалната частица дали‘ (дал¥‘) има въпросително значение и служи за питане: М- дал¥‘ и‡ и‘стина това‘ 25, дали‘ и‡ това‘ и‘стина 30а.
6. Частица дано‘ е с волево-подбудителен характер и служи за израз на надежда, очакване, изпълнява ролята на съюз: М- дано‘ гw сто‘риd да проду‘ма 14, дано‘ и‡ спу‘сти смоки‘н¥ 33, дано‘ са смир­‘ саTЎ до‘кторската маи‡стор¶‘а 36.
7. Частица еи‡ е употребена при обращение за привличане на внимание и установяване на контакт: М- Еи‡ господи‘не да и‘да 24
8. Частица ето служи за посочване и определяне: М- Е‘то гле‘даи‡ м­ 15, Е‘то то‘­ де‘нь пр¶‘иде и тре‘т·а ф·ло‘софь 25; Ж- Е‘то та‘кw постра‘даa а‘зь зараD чу‘жди причи‘н¥ 357а, Е‘то пе‘рва­ смуще‘нна­ вэ‘сть с­ заче‘на 358.
9. Частица и има ролята на подчертаващо средство: М- да не па‘тишь и т¥‘ като‘ о‘наго ба‘н­џ·а 29; Ж- да и‘мами и н¶‘и‡ оЃца арх·ере‘а 358.
10. Частица ли (л¥) по основното си значение и функции е въпроси­телна – с нея се образуват общовъпросителни изречения, когато е приложена към сказуемото: М- Испи‘са ли вси‘те лукавин¥‘ же‘нска­ 44а; Ж- не ви‘диd ли се‘бэ си 359. Когато следва друга част на изречението, тя му придава характер на частен въпрос: М- това‘ л¥ е тво‘ето wбэща‘н·е 31а, § та‘­ ли р¥‘ба ще ми даде‘шь що‘ ­ на‘и‡дохь № ни‘вата 46; Ж- Т¥‘ ли вэнч‘а Кованџ¶‘юва­ дщер­‘ 358, § свэто‘ похва‘ла ли хо‘чеd да пр·е‘мниd 357а.
11. Частица не служи за отрицание, което може да бъде пълно, ако частицата е приложена към сказуемото: М- и не мо‘жахь да №пло‘д­ ни‘що 62, потерпи‘ не бо‘рзаи‡ 29; Ж- не ходи‘ ни‘где 355а, а н¶‘и‡ § това‘ ни‘ко­ вэ‘сть не и‘махми 355а , или частично, ако се отнася към друга част: М- на асла‘нь ­‘зд¥, а не на му‘ли 38а, а‘зь с­ wбэща‘хь то‘кмо мо‘рска­ вода‘ да ис﶑­, а не вс¥‘те рэ‘ки и и‘звор¥те 60; Ж- ала‘ не бо‘лесть да лежа‘ на посте‘л­ 355.
Веднъж частицата се среща и в ролята на самостоятелно отрицателно изре­чение: М- Не гоTЎподине 59.
12. Частица не‘ка изразява подбуда, съгласие: М- ами‘ що‘ хо‘че не‘ка №зе‘ме 66а; Ж- не‘ка бу‘де 358а.
13. Частица нели‘ има въпросителен характер, но същевременно изразява и други модални оттенъци, напр. настояване: М- Нели‘ т­ ре‘кохь а‘зь да не вре‘диd жи‘тоU 40, нели‘ т­ пора‘чахь а‘зь 58; Ж- Нели‘ са слу‘чи мене‘ па‘ки дру‘га­ бэ‘да 356а.
14. Частица недэ‘и‡ (нидэ‘и‡) е волево-подбудителна по характер и служи за изразяване на настояване: М- недэ‘и‡ ѕу‘ва добри‘те жен¥‘ 46а, нидэ‘и‡ ѕу‘ва вс¥‘те жен¥‘ 44а.
15. Отрицателната частица ни същевременно служи и за усилване: М- не и‘ма № не‘­ ни една‘ рабо‘та и‘стина 19а.
16. Частица w засилва емоционалното и модалното съдържание на изречението: М- W ца‘рю вовэ‘ки да живе‘и‡шь 43, W чЃлвче напу‘сто са тру‘дишь 35.
17. Частица ха‘и‡де служи за изразяване на волева подбуда: М- Ха‘и‡де да и‘димь на су‘дника да са су‘д­ саTЎ тебэ‘ 58.
18. Частица хичь е турска заемка, има емоционално-усилителен харак­тер: Ж- А ефе‘нди хи‘чь вэ‘ра саTЎ пу‘шка б¥‘ва ли 357а.
19. Частица чи служи за усилване при риторичен въпрос: Ж- О‘хь оЃче мо‘и‡, чи жи‘вь ли е‘си 357а.

§ 44 б. Словообразувателни частици
Като средство за словообразуване се използват частиците еди, ни-, н­- (не-), вс­- и -ва, -то, -­.
1. Частица е‘ди се открива в състава на неопределителното местоиме­ние *еди кои‡: М- А‘зь е‘смь на е‘ди кого‘ цЃр­ с¥‘нь, и по повэле‘н·­ оЃца моегw‘ §хо‘ждамь при е‘ди кого‘ цЃр­ 27.
2. Останалите частици от този тип почти напълно са се морфемизи­рали в словообразувателната структура на някои видове местоимения и наречия:
а) частица н­- служи за образуване на неопределителни местоимения и наречия: Съдържа се в: н­‘кои‡ М-56, Ж-356, н­‘ка­ М-21, Ж-355, н­коли‘ко Ж-362а, н­‘що Ж-360, н­‘каде М-18, н­‘какь М-29. Веднъж се среща и екавият й вариант не-: не‘где М-29а;
б) частица ни- се съдържа в словообразувателната структура на отрица­телните местоимения и наречия: ни‘кои‡ М-19а, Ж-358а, ни‘ко­ М-49, Ж-355а, ни‘каковь М-31а, ни‘що Ж-360, ни‘какь М-60, Ж-362, ни‘кога (ни‘коги) М-66а, ни‘где Ж-359, ни‘како Ж-361;
в) с частица вс­- се образуват обобщителни местоимения и наречия: вс­‘к·и‡ (вс­‘ки) М-53, Ж-356, вс­‘ка­ М-61, Ж-345а, вс­‘коги М-33, Ж-354;
г) частица -ва участва в изграждането на показателните местоимения това‘ М-28а, Ж-354 и онова‘ (wнова‘) М-25а;
д) с частица -­ са обрлазувани показателните местоимения то‘­ М-24а, Ж-354, та‘­ М-41, о‘н¥­ М-31, она‘­ М-31а, Ж-361.

§ 44в. Формообразувателни частици
Формообразувателни са частиците по-, наи‡, к­, ща, ще, са (с­, се), си.
1. С едни от тях се образуват степените за сравнение при прилага­телните и наречията:
а) с по- е образувана сравнителна степен, като частицата се пише слято: М- позрэ‘лите и посла‘дките 33, подобро‘ 38а, пото‘лсть 38а; Ж- поста‘рь 355а, постра‘шна­ 356а, подале‘чь 360, попре‘жде 353а
б) с наи‡ са образувани формите за превъзходна степен, като частицата се пише разделно: М- на‘и‡ гол­‘мь 65а; Ж- на‘и‡ ло‘ш¥ 360, на‘и‡ мно‘го 362а, на‘и‡ по‘слэ 354.
2. С други от тази група частици - к­, ща, ще - се образуват форми за бъдеще време:
- с ще: М- ще ﶑­ 33, ще па‘т­ 33, ще са затр¶‘ешь 20, ще ду‘мать 43а;
- с ща: М- ща го посэка‘ть 42а;
- с к­: М- що‘ к­ да пра‘вишь 45, що‘ к­ хо‘четь да ду‘мать 58а.
3. С частиците са (с­, се), си са образувани възвратните форми на гла­го­лите:
- със са: М- са бо‘ри 34, са ва‘рна 45; Ж- са вди‘гнаха 357а, са нари‘ча 357, са све‘рши 356;
- със с­: М- слу‘чи с­ 58; Ж- с­ те‘гл­ 356, разболэ‘ с­ 355;
- със се: Ж- №бо­‘хь се 357, да се изда‘вимь 361;
- със си: М- да си и‘ди 45; Ж- си поиде‘ 357а, и‘скаха си 355

§ 44 г. Обобщени изводи за частиците
1. От съпоставката с езика на Й. Кърчовски[82] се вижда, че общи за два­мата книжовника са частиците: а, да, дали, дано, ето, и, к­ (у Кърчовски - кэ, ке), ли, наи‡, не, нека, нели, ни, по, се, си.
2. В езика на Кърчовски не се откриват: ами, бре, еи‡, недэи‡, w, хаи‡де, ща, чи, както и разновидностите на възвратната частица – черковнославян­ска­та с­, и източнобългарската са.
3. Софрониевият език пък не познава някои от частиците, обичайни за Кърчовски: б¥, ево, ега, ете, зерь, лели, немои‡, па, пакь. Някои от тях са специ­фични за западните диалекти.
4. Освен вариантите на възвратната частица с­, са и частиците за бъ­де­ще време к­, ща, срещани в един-два примера, всички останали части­ци, с които Софроний се служи, днес влизат в книжовния език. Някои от тях като ами, бре, а, хаи‡де, хичь са функционално ограничени в разговорния стил.

Х. Междуметия

§ 35. Междуметията в езика на Софроний
Групата на междуметията е бедна откъм състав. Софроний твърде рядко прибягва до междуметие за израз на едни или други емоционални състояния и чувства. Затова не е възможно да се правят съществени наблюдения във връз­ка с формирането на книжовната междуметна система. Няколкото междумет­ни употреби отбелязваме за пълнота на изложението.
Освен със същинските междуметия ахь и охь, като междуметия са из­пол­звани още и други думи и изрази от рада на бо‘же мо‘и‡, го‘рко, го‘рко и те‘жко.
1. С ахь е изразено съжаление, мъка, страдание: Ж- наче‘наха мои‘ дружи‘на № затво‘рката да пла‘чаU саTЎ сле‘з¥, а‘хь с·рома‘с¥ посэ‘ча ни паша‘та 354а.
2. Междуметието охь изразява силна изненада и чувство на облекчение след преживян голям страх. Когато Милуш неочаквано вижда в селската кръч­ма бесения и стреляния си спътник поп Стойко жив и невредим, възклик­ва: Ж- О‘хь оЃче мо‘и‡, чи жи‘вь ли е‘си 357а.
3. С омеждуметените наречия го‘рко, го‘рко и те‘жко се дава израз на съжа­ление, окайване: М- Го‘рко мене‘, какво‘ да бу‘да 28а, Го‘рко и те‘жко мене‘ 47.
4. С омеждеметения израз бо‘же мо‘и‡ се изразява емоционално състояние на объркване и безизходица: Ж- бЃже мо‘и‡ какво‘ да сто‘риN претимне‘ 361.
5. Междуметията ахь, охь, бо‘же мо‘и‡ могат да се смятат като дошли от живата говорна реч, докато останалите две са по източник книжовни. И двата вида обаче днес са живи в книжовния език.



ТРЕТА ГЛАВА

СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

Наблюденията и анализът на синтактичните факти в езика на Софро­ни­еви­те ръкописни творби дават възможност да се представят важни за истори­ята на новобългарския книжовен език данни. Те говорят не само за състоянието на книжовната синтактична система в един такъв ранен период на нейното форми­ране, какъвто е началото на ХІХ век, но и хвърлят светлина върху самите гра­див­ни процеси, върху посоките, в които те протичат.
Както и в другите равнища на Софрониевия книжовен език, така и в синтаксиса му властват формите, духът и енергията на живата новобългарска народна реч. За книжовното им обработванте Софроний в различна степен използва и примера на дамаскините, и черковнославянските книжовни образци. Но вярно доловеният дух на езиковото строителство и силно развитият му езиков усет го насочват към възприемане на такива практически решения, които разширяват, обагатяват и развиват своийствените на народния синтаксис средства и възможности, а не им противостоят. Ето защо синтактичните форми в езика му, макар в редица случаи съвсем обяснимо да са все още недо­отшли­фовани, тромави, недоустановени, не стоят встрани от утвърдените по-късно в книжовния ни език, а ги представят почти изцяло, ако не напълно в сегашния им вид, то поне в едно по-първично състояние. В този смисъл синтаксисът на Софрониевия език има свое място и роля в книжовноезиковото ни строителство и неговото изследване е от важно значение за историята на книжовния ни език.

І. ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ

Като самостоятелна синтактична единица простото изречение не е така характерно за езика на Софроний в разглежданите две ръкописни творби. По-осезателно неговото присъствие се забелязва в “Житието”. Трябва да отбележим една обща синтактична особеност, а именно, че членението на синтактичните единици – прости и сложни – в писмения език на Софроний от съвременно гледище е твърде неустановено и произволно. Обичайни са традиционните за писмената практика на онова време нанизи с еднотипни съюзи – особено с и, а също така и с други като а, ала, ами, та и др.

§ 46. Обективномадални типове простни изречения
По обективно си съдържание и модалност, както и по формата си[83] прос­тите изречения и у Софрониевия език са два типа – утвърдителни и отрица­телни.
1. Утвърдителните изречения, с които се представят положителни връз­ки, наличие, утвърждаване на признаците, предметите, явленията, за които се говори, са основният тип изречения в Софрониевия синтаксис. Примери: М- И ца‘рь са wскорби‘ мно‘го 13а, А № еди‘нь де‘нь изл­‘заль пово‘нь на торго‘вщина сво­‘ 21, Еди‘нь чЃлвкь бе‘ше ора‘чь 40а; Ж- До‘кторь е‘смь 360, По а‘vгусть мTЎца поидо‘хь на епарх¶‘а мо­‘ 359а, Хо‘диa по села‘та 358а.
2. Отрицателните изречения констатират реална или нереална липса на “определени връзки между предмети и явления”[84] в действителността. В Софро­ни­евия език те почти изцяло имат съвременния им книжовен вид. Образу­вани са с отрицателните частици не, ни, нито, недэи‡ или с отрицателния глагол не имамь.
а) Отрицанието е свързано предимно със сказуемото, което показва, че общоотрицателните изречения са добре усвоено средство в Софрониевия син­так­сис. Ето и примери: М- … на едно‘ мэ‘сто да не сэди‘ 43а, … и не рабо‘ти ­ добрэ‘ 17а, w цЃрю, на то‘гову №б¥е‘н·е не е себе‘пь и жена‘та 51; Ж- … а се‘лск·а кн­‘зь не да‘де ми, зна‘­ше ка‘ко не с±мь а‘зь пови‘нень 353а, … и не мо‘жеa да проду‘мам 357а, не wста‘на чи‘сто едно‘ се‘ло грэ‘хь ра‘ди на‘шиa 358а и др.
Софрониевият език не познава контрахиралата в народния език форма на отрицателния глагол няма. Вместо нея редовно се прибягва до по-стария му неконтрахирал вид не и‘мамь: М- не и‘ма дру‘га­ вэ‘щь на свэто‘ погол­‘ма § и‘стина 51, А‘зь те‘бэ не и‘мамь ни‘какь да т­ wста‘в­ 60; Ж- Не и‘ма да т­ №чи‘ни влDка сЃщенникь 354, … поне‘же № Болгар¶‘а не и‘ма ф·лосо‘вское №че‘н·е на славе‘нск·­ яз¥‘кь 353.
Твърде често отрицанието се засилва като освен към сказуемото се отна­ся и към други части на изречението с помощта на частица ни или с отрицателни местоимения и наречия никои‡, нищо, нигде, никакь, никоги. Примери: М- Ала‘ с¥‘н± му не ду‘маше ни‘как ни‘що на оЃца своегw‘ 13, Не и‘ма № не‘­ ни една‘ рабо‘та и‘стина . . . та‘­ но‘щь не и‘ма ни‘що, ни гро‘мь, ни бл­ска‘н·е, ни до‘ждь 19а, Ни‘кои‡ ве‘че не и‘ма да дерза‘и‡ 20, … ала‘ ­ не повреди‘ ни‘какь, и ве‘че не и‘ма да по‘иди та‘мо ни‘коги 18; Ж- … не wста‘на ни лажи‘ца, ни пани‘ца 359а, . . . а н¶‘и‡ не и‘мами хлэ‘бь ни ичимиL ни пл­‘ва ни сэ‘но 360, … а н¶‘и‡ § това‘ ни‘ко­ вэ‘сть не и‘мами 355а, Не ходи‘ ни‘где 353а и др.
Многочленното отрицание, наричано в синтактичната литература двой­но и тройно отрицание[85], представя едно твърде характерно за народния синтактичен строй явление, с което си служат е Софрониевите предходници[86].
б) Частното отрицание, отнесено към останалите части на изречението, без да се отрича сказуемото, е специфично книжовно явление, което има слаба подкрепа в народния език[87]. Рядко го срещаме и в езика на Софронии. Ето някои от малкото примери: М- … на асла‘нь ­‘зд¥, а не на му‘ли 38а, А‘зь с­ wбэща‘хь то‘кмо мо‘рската вода‘ да ис﶑­, а не вс¥‘те рэ‘ки и и‘звор¥те 60; Ж- … ала‘ не бо‘лесть да лежа‘ на посте‘л­ 355, . . . и‘маше да №зе‘ма № с¥‘на моегw‘ заради‘ сво‘и‡ пари‘ фаи‡да‘ а не гла‘в¥ гроd, 84: 355а.
в) Субективномодалните разновидности на отрицателните изречения – въпросително-отрицателни, подбудително-отрицателни и възклицателно-отрицателни – също намират място в подходящи случаи, макар да не се отли­чават с онова разнообразие, което ни е познато днес. Примери: М- Недэ‘и‡ ѕу‘ва добри‘те жен¥‘ 46а, … и да не да‘вашь ни‘кому § т¶‘­ три‘ кес¶‘и‡ § на‘сь 53а, . . . и да не проду‘маd ни‘кому ни една‘ ду‘ма 13, … не б¥‘ т­ сра‘мь 29, Не ли ми са wбэща‘ т¥‘ 31а, … ни зго‘твиM н­‘що за яде‘н·е 45, Чо‘ти са не яви‘ т¥‘ ту‘ка 49а; Ж- Не пр·и‘доша ли ва‘шеи‡ чЃлвц¥ 355, не зна‘и‡d ли пез±ве‘нкь 356, За‘що не те‘глиd вь‘жето бре‘ 357.

§ 47. Субективномодални типове прости изречения
Субективномодалните видове на изречението, разграничавани в синтак­тич­ната литература по признака цел на изказването[88] - съобщителни, въпроси­телни, подбудителни и възклицателни, – имат формално-съдър­жател­ни реализации, които стоят много близко до съвременното им състояние в кни­жов­ния ни език.

§ 47 а. Съобщителни изречения
Съобщителните изречения са основно средство са съобщаване на инфор­мация за събития, случки и т.н. в субективно неангажиран вид. Примери: М- члЃвче напу‘сто са тру‘дишь т¥‘ саTЎ та‘­ жена‘ 35, Бэ‘сь и‘ма то‘и‡ члЃвкь 47, Една‘ на‘ша ни‘ва нерабо‘тна да‘дохме на му‘жа тогw‘ 17а; Ж- По а‘vгусть мTЎца поидо‘хь на епарх¶‘а мо­‘ 359а, Вь лэ‘то: 1768: наче‘на са вои‡ска‘ бата‘ли·а ту‘рчина саTЎ моско‘вица 354.

§ 47 б. Въпросителни изречения
С въпросителните изречения се отправя питане към реален или предпо­лагаем събеседник. При едни от тях – същински въпросителните – въпроси­тел­на модалност и въпросителна форма се намират в единство и те задължи­телно предполагат очакван отговор, при други – несъщински въпро­си­телните изречения - въпросителната форма е запазена, но чрез нея се поднасят други видове субективна модалност – подбудителна или възклица­телна, която не изисква и не предполага отговор.
І. Същински въпросителни изречения
В същински въпросителните изречения като въпросителен център може да се осмисли сказуемото, тогава изречението придобива общовъпросителен харак­тер, или друга негова част – в този случаи то има характер на частен въпрос.
1. Общовъпросителни изречения. Главно средство за превръщане на сказуемото във въпросителен център при общовъпросителните изречения в езика на Софроний е частица ли (л¥): М- Испи‘са ли вси‘те лукавин¥‘ же‘нска­ 44а, Видэ‘ ли н­‘що жена‘та мо­‘ да ду‘ма саTЎ н­‘кого 18а; Ж- Раздэ‘л­ш ли о‘на­ невэ‘ста § му‘жа е‘­ 357а, Не пр·до‘ша ли ва‘шеи‡ чЃлвц¥ 355, Хо‘чеш ли да бу‘деd или‘ не хо‘чеш 358.
В по редки случаи същата роля изпълняват други средства:
- частици нели‘, ату‘ ‘нима’: М- Нели‘ т­ ре‘кохь а‘зь да не вредеd житоU 40, Ату‘ не на‘и‡дохь а‘зь р¥‘бата на ни‘ваU 46;
- въпросителни местоимения какво‘, що: М- Какво‘ да реку‘ сеги‘ на жена‘та мо­‘ 29, Какво‘ сто‘ри т¥‘ о‘на­ дрэ‘ха 37, Му‘жу мо‘и‡ днеЎT що‘ к­ да пра‘вишь 45.
2. Частновъпросителни изречения. Те се образуват в езика на Софроний по три начина – с въпросителна частица, с въпросителни местоимения и наречия и само с интонация:
- с частица ли, която следва след съответната изреченска част;
- с въпросителни местоимения и наречия кои‡, какво‘, що, коли‘ко, за‘що, какь, где, §где‘, ка‘ко, когда‘, чо‘ти, чеи‡, заместващи предмета на въпроса;
- само с интонация – много рядко използвано от Софроний средство.
а) с въпросителен център подлогът: М- Ко‘и‡ хо‘чеше да бу‘де себе‘пь на не‘говоту №б·е‘н·е; А‘зь ли; Или‘ с¥‘нь мо‘и‡; Или‘ жена‘та 50, Що‘ е сепе‘бь на не‘говое молча‘н·е 13а; Ж- Т¥‘ ли си на т¶‘­ села‘ по‘пь 357, Т¥‘ ли вэнча‘ Кованџ¶‘юва­ дще‘р­ 358, Ко‘и‡ прода‘де т¶‘­ о‘вц¥ 356;
б) с въпросителен център допълнението: М- Що‘ тра‘жиd чЃлвче 43а, … ами‘ наTЎ ли ще аџ·ди‘са 47а, Що‘ е това‘; Како‘вь е то‘­ плаче‘вн¥и‡ глаTЎ 15; Ж - § свэто‘ похва‘ла ли хо‘чеd да пр·е‘мниd 357а, Ко‘и‡ вре‘дь и‘мате в¥ § това‘ 354а;
в) с въпросителен център обстоятелствено пояснение:
- за място: М- Где‘ бе‘ше досега‘ 49а, Где‘ м­ заво‘диd 31, §где‘ си т¥‘ бра‘те; §где‘ и‘диd 44, Где‘ ­ на‘и‡де му‘жу мо‘и‡ 45а; Ж- Ка‘мо да по‘идеN 353, Где‘ ва‘шиU чЃлвц¥ бре‘ 355, §где‘ е‘сть та‘­ дэво‘и‡ка 357;
- за време: М- Коги‘ №взе‘ с¥‘нь мо‘и‡ та‘ков¥и‡ ра‘зумь и ф·лософ¶‘а 65; Ж- … когда‘ да соберу‘ть то‘лкова пари‘ 355;
- за начин: М- … ка‘ко мо‘га намэсто‘ те‘бэ да ста‘на па‘кь жена‘ 27а, какво‘ мо‘га ве‘че да и‘да № до‘ма на‘шегw 29, Ами‘ ваN ка‘к ви са ви‘ди 13а;
- за причина: М- За‘що ми §кра‘дна т¥‘ едно‘то око‘ 58, Чо‘ти са не яви‘ т¥‘ ту‘ка 49а, Чо‘ти пла‘чи та‘­ ку‘чка ба‘бо 30; Ж- За‘що ви‘каd 353а, За‘що бэ‘гашь бре‘ 354а, Що‘ хо‘дите в¥‘ ту‘ка 49а;
- за количество и степен: М- Какво‘ са прода‘ва ту‘ка мvр·з붑вото дрэ‘во 57; Ж- Ами‘ коли‘ко о‘вц¥ прода‘де 356;
г) с въпросителен център определение: М- … и че‘и‡ си с¥‘нь 27, … та испи‘са т¥‘ вс¥‘те же‘нск·и‡ д·авол¶‘и‡ 44а; Ж – Що‘ си т¥‘ за чЃлвкь 360, … чи жи‘вь ли е‘си 357а.
ІІ. Несъщински въпросителни изречения
Те се представят от въпросително-отрицателните, въпросително-подбу­ди­телните, въпросително-възклицателните, въпросително-риторич­ни­те из­ре­чения от примери като: М- Го‘рко ме‘не, какво‘ да бу‘да; и какво‘ да реку‘ сеги‘ на жена‘та мо­‘ 28а; Ж- Ами‘ кому‘ да ска‘жа та‘­ ско‘рбь мою‘ 354, Какво‘ ли sло‘ не стори‘ха по хрЎTт·а‘н¥ . . . коли‘ко чЃлвц¥ изби‘ша 354 и др. под.

§ 47 в. Подбудителни изречения
1. Подбудителните изречения имат за субективномодален център сказуе­мото, чрез което с помощта на различни средства се изразяват волеви изяви на говорещото лице във вид на:
- заповед: М- Повел­‘вам т­ да испи‘ешь вс­‘ вода‘ мо‘рска­ 57а, Ж- ско‘ро да‘и‡ вь‘же 357;
- поръка: Ж- Не ходи‘ ни‘где сэди‘ № т¶‘­ дни‘ хо‘че да пр·и0де влDко на‘шь 353а;
- подкана: М- Ха‘и‡де да и‘димь на су‘дника 58;
- съвет: М- … и т¶‘­ рэ‘чи да впи‘шиd добре‘ на №‘мь сво‘и‡ и да ги по‘мнишь и да ги и‘машь навре‘ме гото‘в¥ да ги §гово‘риd на душма‘н¥те тво‘и‡ 58а;
- молба: М- Мо‘лю в¥ ви‘ждьт­ да не бу‘де запа‘лиль н­‘кои‡ члЃвкь мо­‘та сто‘ка 56а;
- пожелание: М- ЦЃрю, да живе‘и‡шь вовэ‘ки 25.
2. Средставата за изразяване на подбудата могат да бъдат различни:
а) специалните форми на глаголите за повелително наклонение: М- Варди‘ са добрэ‘ § т¶‘­ чЃлвц¥ 57, Слу‘шаи‡ w цЃрю 28; Ж- Сэди‘те в¥‘ ту‘ка 354, … фате‘ти го и принесе‘те го ва‘мо 354а.
При това съчетания от две повелителни форми се използват нерядко: М- Иди‘ и проводи‘ го ту‘ка вну‘тре 24а; Ж- Ско‘ро иде‘те и №бэсе‘те тогw‘ пезве‘нка 356.
Към тях могат да бъдат отнесени и двойните форми от частица ела‘ и повелителни глаголни форми: М- Ела‘ ми прода‘и‡ все‘ сто‘ка тво­‘ 57, … ами‘ ела‘те да №чи‘ниь ве‘че една‘ рабо‘та 15а;
б) различни частици:
- само с частица ела‘: М- Ела‘ слэ‘дь ме‘не 31;
- с частици не‘ка и ха‘и‡де: М- … не‘ка №зе‘ме 66а, Ха‘и‡де да и‘димь 58; Ж- не‘ка бу‘де 358а;
- с частица нидэ‘и‡: М- … нидэ‘и‡ ѕу‘ва вс¥‘те жен¥‘ 44а;
- с частица да: М- … и да ­ дадеd на му‘жа своегw‘ 41; Ж- Ско‘ро да по‘и‡дете § ту‘ва 353, … да ги не соби‘рать § ра­‘та сеги‘, ами‘ да ги №зе‘мать § н­‘кого торго‘вца 355;
в) с форми за сегашно или бъдеще време: М- хо‘чу да ти да‘мь с¥‘на моегw‘ да го испеде‘пцашь 11; Ж- и ваTЎ посэ‘чамь, и пари‘те два‘ ка‘та №зе‘маN § ни‘хь 355.

§ 47 г. Възклицателни изречения
Възклицателните изречения съдържат емоционален тип субективна модал­ност, която може да бъде изразена по различни начини.
1. В една част от възклицателните изречения емоционалният център е образуван с въпросителни местоимения или наречия, често въведени от съюз ами‘: Ж- Ами‘ що поте‘глиa § поЎQовете, коли‘ко м­ поноша‘ваха и №кор­‘ваха ме 355а, Ами‘ що поте‘глиa № затво‘ркаU 355, Ами‘ саTЎ какво‘ ли срЎDце поидоa до пашаU 354а; М- Що е това‘ намэре‘н·е що пати‘ ти днеЎT w же‘но 31а.
2. Друга част са образувани с междуметие: М- w небЃлгополучна и‘стина 46, А‘хь го‘рко ме‘не 30а, Го‘рко и те‘шко ме‘не що‘ е това‘ що‘ пати‘хь а‘зь 47; Ж- А‘хь с·рома‘с¥ посэ‘ча ни паша‘та 354а, БЃже мо‘и‡ какво‘ да сто‘римь 361.
3. Трета част са осъществени като възклицателни само чрез интонацията: М- Бэ‘сь и‘ма то‘и‡ чЃлвкь 46; Ж- Стра‘шен паша‘ бе‘ше 354а.

§ 48. Структурни типове прости изречения
Структурните разновидности на простото изречение също стоят много близко до съврменното им състояние в книжовния език.
1. Двусъставни изречения. Основен и преобладаващ вид са двусъставни­те изречения, в които са изразени и подлогът и сказуемото, като напр.: М- То‘и‡ члЃвкь де‘монь и‘ма 45а, А‘зь те‘бэ да т­ кортоли‘с±мь § та‘­ ну‘жда 55; Ж- А‘зь е‘смь члЃвкь чужди‘нець 357, … а с¥‘нь мо‘и‡ пои‘де № Вла‘шко 355.
2. Едносъставни изречения. Те са представени сравнително добре с двата си основни вида - глаголни и именни.
а) Едносъставните глаголни изречения са използвани твърде широко с различните им разновидности:
- определенолични изречения – те са най-често срещаните едносъставни изречения: М- Заво‘д­мь т­ при една‘ мла‘да 31; Ж- Нагово‘рихме са и wбэща‘хме на тогw‘ чау‘ша три‘дес­U гроd 355а, и пои‘дохь на Шу‘меO до влаDЎката да №пра‘в­N себэ‘ 353а.
- неопределеноличните едносъставни изречения, макар и по-рядко срещани, са познати на Софрониевия синтаксис: М- Ами‘ да ­ разрэ‘жать коре‘мо жи‘ва 36, Да и‡ wстрига‘ть на глава‘та коси‘те 64а, И лицэ‘то и‡ да поче‘рн¥U саTЎ катраO 64а, Ду‘мать цЃрю зараD еди‘нь торго‘вець …21; Ж- И натова‘риха ги на ме‘не … 353а, Рукополо‘жиха ме на сЃщенство в лэ‘то: 1762: мTЎць септеN, на, аЌ, де‘нь вь недэ‘лю 358.
- примери за обобщенолични изречения не се откриват;
- безличните едносъставни изречения имат не само сравнително ограни­чена употреба, но и са твърде еднообразни. С повече примери те са застъпени в “Митологията”.
Групата на безличните изречения с глаголно сказуемо се представя от примери като: М- Мн­‘ше му са … 46а, И‘маше на едно‘ мэ‘сто мно‘го торго‘вц¥ 38, Ви‘ди са w цЃрю 13а, … наче‘на да со‘мва 28а; Ж- Тоги‘ва м­ совзе‘ стра‘хь 357а, wб±зе‘ н¥ еди‘нь стра‘хь 358а, не и‘ма дрэ‘ва 360.
Втората група безлични изречения са с безличнопредикативна дума – наречие или съществително: возмо‘жно, потре‘бно, поле‘зно, добро‘, пра‘ведно, подо‘бно, страхь, льжа‘, пра‘вда и др. под. Примери: М- Не е пра‘ведно …63, Потре‘бно е ме‘не … 41а, Не е пра‘вда, ни‘то е поDобно на твое‘ црTЎтво …16, льжа‘ е 19а, ала‘ ме‘не м­‘ сра‘мь 66а; Ж- а ме‘не страa да не припа‘днаU панду‘р¥те 358, и ме‘не какво‘ б¥ возмо‘жно да‘доa имь §вэ‘ть 360.
Такива са и някои фразеологизирани конструкции като: М- Го‘рко наN и ме‘не и на с¥‘на твоегw‘ 26а, Го‘рко и те‘шко мене‘ 47.
б) Именни изречения. Софроний си служи и с този вид едносъставни изречения, напр.: М- Е‘то wрта‘ц¥те мо‘и‡ 53а, w нЃблгополу‘чна­ и‘стина 46; Ж- ско‘рбь гол­‘мь 359а, четво‘рица ду‘ш¥ през± гор·е‘то през± поле‘то напосо‘ка а не № пу‘ть 361.
3. Изречения с непълна структура. Изреченията с непълна структура не са рядкост в езика на Софроний. При тях най-често е изпуснато сказуемото: М- Ами‘ где‘ р¥‘бата. Каква‘ р¥‘ба 45а; Ж- А та‘мошн¥и‡ ту‘рц¥ содом¥‘ти 353а. И‘ме мое‘ гол­‘мо, влDЎка, а пашаU зулумџ¶‘‘и‡ 354, И а‘зь еди‘нь § ниa 354а.

§ 49. По-важни синтактични особености на простото изречение
1. Удвояване на допълнението
Когато се разглежда синтаксисът на Софрониевия език, представящ едно все още ранно състояние на изграждания книжовен език от началото на ХІХ в., от важно значение е да се проследи какво отражение в него намира една от типичните нови черти на народната реч – удвояването на допълнението.
Известно е, че тази особеност днес е застъпена в книжовния синтаксис[89].
На­­блю­­денията показват, че Софроний възприема удвоеното допълнение като синтактично средство за изразяване на обектните отношения в изречението, но е предпазлив в употребете му, като не във всички случаи му дава път. Така в езика на “Житието” то почти не се появява. С повече примери е представено удвояване на пряко допълнение, изразено със съществително или с пълна винителна форма на лично местоимение.
а) Удвоено допълнение от съществително и кратка форма на лично место­имение: М- И та‘­ пти‘ца держа‘ше ­ о‘н¥­ члЃвкь № кафе‘сь 18, s춑­та ­ сте‘гна лу‘пось 52; Н¶‘и‡ ту‘ка то‘е дрэ‘во и‘мами го за о‘гнь 56а, И цЃрь та‘­ рэ‘чь на сЃна своего‘ пр·е‘мна ­ ка‘ко е мно‘го №го‘дна 52а.
б) Удвоено допълнение от пълна и кратка винителна форма на лично местоимение: М- Ала‘ ме‘не м­ сра‘мь сеги‘ 66а, Мо‘­ му‘жь ме‘не sле‘ м­ б¥‘ 36, А‘зь те‘бэ да т­ кортоли‘с±мь 55, А‘зь те‘бэ не и‘мамь ни‘какь да т­ wста‘в­ 60; Ж- А‘зь са см¥‘слиa за‘що м­ затво‘риха ме‘не та‘мо 353а.
в) Удвояване на непряко допълнение се среща рядко, напр.: М- И гле‘даль бе‘ше sвэзд¥‘те зараD честа‘ му на дэ‘тето 65а, Тоги‘ва е ре‘че домугЎTпода‘рь на жена‘та сво­‘ 44, Какво‘ ти сказу‘ва те‘бэ Сvнт¶‘па Ф·ло‘софь 67а.
В “Житието” удвоението често се избягва, напр.: а ме‘не бол­‘ха ноsэ‘те 359а, а ме‘не все §ри‘тваше 353.
2. Обособени части
Софроний не си служи с деепричастия (с изключение на един случай), а когато миналите свършени причастия изпълняват ролята на определения, те почти не се обособяват. Обособяването е рядко явление в народния език[90] и мо­же би този факт обяснява защо и в Софрониевия език не го срещаме така често. Прибягването до обособени части в някои случаи видимо се дължи на книжовно влияние от черковнославянски и говори за търсене на по-разно­образни и по-изразителни синтактични средства. Обикновено обособява­нето не се отбелязва с пунктуационни средства.
Ето по-важните примери на обособени части, които се откриват в езика на двете творби: М- почто‘ не мо‘жаше ни‘ еди‘нь §вэ‘ть да подаде‘ на тогw‘ 춑ма – sла‘го чЃлвка 57а, То‘­ с·ромаa чу‘жд¥и‡ слу‘га №бо­‘ са § гЎTпдар­U си 23, Ала‘ ф·лосо‘ф¥ совэ‘тниц¥ црЎTк·и‡ . . . собра‘ха са . . . 15а; Ж- Ми‘лоd друга‘рь мо‘и‡ побэ‘гна 357а, А‘зь грэ‘шн¥и‡ вь члЃвцэхь роди‘х с­ на се‘ло Ко‘тель 353, Ала‘ бэ‘хь ю‘ноша тоги‘ва млаD и красеO лицеN 353а, . . . и поклони‘х с­ сЃтому митрополи‘ту №гровлах¶‘и‡скому що бе‘ше на и‘м­ Доси»е‘и‡, члЃвкь ста‘рь лэта‘ми №‘чень и вь му‘дрости нака‘заO 362а, А н¥‘и‡ члЃвц¥ про‘сти . . . пои‘скахме саTЎ о‘н¥­ ла‘д·и‡ да проми‘неN 353, И а‘зь като‘ бэ‘хь wсмьна‘дес­U годи‘ни мла‘дь глу‘павь 353а.
3. Вметнати думи и изрази
Обстоятелственият разказ на случки, събития, преживявания в разглежда­ните творби изисква нерядко вмъкване на допълващи разяснения или систематизиране на фактите, което води до употреба на още едно синтактично средство, усвоено от Софроний по книжовни образци – вметнати думи и изрази от рода на: пе‘рвое (пе‘рво), вто‘рое (вто‘ро), тре‘тое, едно‘, дру‘гое, § една‘ страна‘ . . . § дру‘га­ страна‘ и пр.
Примери с употребени вметнати думи и изрази: М- Благода‘рствую мно‘го пе‘рво на бЃга, вто‘рw на ваTЎ . . . 48, За‘що вс­‘к·и‡ чЃлвкь какво‘то ду‘ма гпЎTтво му, като‘ е прему‘дрь, и ри‘торь, и №чи‘тель, и ф·ло‘софь, а ль‘жи камто‘ и‘стината . . . 51; Ж- § една‘ страна‘ вои‡ска‘ мину‘ваше кона‘ци и‘махми, § дру‘га­ страна‘ до‘лжниц¥ м­ не §ста‘в­ха 355, Едно‘ е‘смь ста‘р¥и‡ лэта‘ми . . . дру‘гое чу‘емь ка‘ко е . . . 358, . . . а сеги‘ м­ пра‘ти гTЎпди‘нь митрополи‘т (бе‘ше на и‘м­ МаU»еи‡) … 358, Слэ‘дь това‘ пои‡доa на едно‘ се‘ло що са нари‘ча Ко‘стень, та‘мо то‘кмо и‘ма цЃрква № все‘ Карноба‘тск·и‡ кадили‘кь, да слу‘жа л·тур㶑а 357.
4. Обращения
Във връзка с вметнатите думи и изрази можем да отбележим и изпол­зването на обращения, с каквито Софроний често си служи, особено в “Мито­логията”. Това са предимно съществителни за лица в звателна форма, употре­бени самостоятелно или с техни определения. Не във всички случаи обаче обра­ще­нията имат характер на вметнати думи, напр.: М- ф·ло‘софе 11а, ца‘рю 11а, w же‘но 14а, ба‘бо 30, w чЃлвче 18, бра‘те 44, влDЎко 40, комш¶‘и‡ и в¥‘ комш¶‘и‡ке 45а, гпTЎда‘рю, w дэво‘и‡ке 24, w стари‘цэ 37, с¥‘не мо‘и‡ 12а, №чи‘телю мо‘и‡ 13, w мла‘де люби‘мче 14а, ма‘ти мо­‘ 30, ча‘до мое‘ 30а, w безчи‘нн¥и‡ и непосто­‘нн¥и‡ чЃлвче 31а, любе‘зн¥и‡ пр·­‘телю 56а; Ж- ефе‘нди 355, оЃче 358, деспо‘ти 357а, г·аву‘рь 355 и др.
5. Съгласуване
Съгласуването на сказуемото с подлога по граматическите категории лице, число и род (когато е изразено със сложна глаголна форма) е синтактично положение, което Софроний спазва твърде последователно. И все пак известни отклонения и колебания се появяват.
Когато еднородните подлози в изречението например са изразени с лични местоимения за 2 л. ед. ч. и 1 л. ед. ч., сказуемото се намира в 1 л. мн. ч., както е и в днешната книжовна норма: М- Ела т¥ и азь да сторимь залогь 57а. При еднородните подлози съществителни обаче сказуемото често не е в мн. ч., а в ед. ч., съгласувайки се с най-близкия подлог, напр.: М- и чу‘вство, и дЃша и тэ‘лото мо­‘ не пома‘гаше ми , нито‘ о‘чи и яз¥‘кь мо‘и‡, нито‘ №‘мь и срDце мое‘ мо‘жаше да ми помо‘гне на №че‘н·ето №чи‘телско 61а, и вс­‘ имэ‘н·е и сто‘ка мо­‘ да бу‘де вз­‘то 11; Ж- слу‘чи са та‘мо и ка䶑а, и чау‘ша и су‘баша 354а, Преста‘ви с­ стр¥‘и‡ и стр¥‘на мо­‘ еди‘нь саTЎ дру‘г·и‡ 353.
Този тип съгласуване е разпространен в народния език, Р. Цойнска го открива и в езика на Й. Кърчовски, но стабилизираната по-късно книжовна норма в примери като горните не го допуска, въпреки че в други случаи то е допустимо и норма­тивно[91].
6. Притежание
Притежание се изразява освен с пълните и кратките форми на при­те­жа­телните местоимения (напр. М- №чи‘тель тво‘и‡ 12а, жена‘ сво­‘ 14, з­‘т­ ми 26а, му‘жа си 29а), с родителните форми на третоличните местоимения егw‘, е­, ихь (Ж- бра‘та е­ 357; М- ма‘теR егw‘ 14, деэ­‘н·е ихь 10а) и с дателната форма еи‡ (напр. М- му‘жа еи‡ 23), също така и с определения – прилагателни или съществи­телни.
За означаване на притежателно отношение Софроний често прибягва до притежателните прилагателни: М- сть‘пка асла‘нова 17а, папага‘ловите о‘чи 19, ца‘ревото раска­‘н·е 23а; Ж- пашовь члЃвкь 354а, поQва­ хи‘жа 355а, до‘лжниц¥U стр¥‘ин·и‡ 353а.
Притежание се означава и с несъгласувани определения съществителни в основна форма с предлог на: М- на дэ‘тето живе‘н·ето му 12а, на жена‘та му‘жь еи‡ 22а, на леси‘ца wпа‘шката 64 и др.
7. Части на изречението и изрязавене на синтактичните отношения
Върху другите аспекти на въпроса за частите на изречението и тяхното изразяване няма да се спираме специално, тъй като различия от тяхното състо­яние в книжовния език днес няма.
Няма да проследяваме също и изразяването на синтактичните отноше­ния в изречението, които са от новобългарски аналитичен тип, с незначителни остатъци от някои падежни форми, които бяха разгледани в раздела за морфоло­гичните особености.

§ 50. Словоред на частите в простото изречение
Словоредната организация на частите в простото изречение покрай закономерности, утвърдили се по-късно в книжовната норма, показва и особе­ности, останали вън от нея.

§ 50 а. Словоред на главните части
Словоредът на главните части – подлога и сказуемото – основно е както в съвременния книжовен език. Застъпени са и двата словоредни типа: П – С (подлог – сказуемо) и С – П (сказуемо – подлог), като първият тип преобладава.
а) Словоред П – С, напр.: М- То‘и‡ во‘и‡нь прати‘ слу‘гаU сво‘и‡ при о‘на­ жена‘ 22, А‘зь чу‘­мь . . . 22, То‘и‡ цЃрь и‘маль с¥‘нь 26, И црTЎк·а с¥‘нь не е себе‘пь 51; Ж- А‘з е‘смь ра‘бь ва‘шь 357, . . . еди‘нь м­ фати‘ за бра‘ду 354, А‘зь с­ те‘гл­ …356.
б) Словоред С – П, напр.: М- Чу‘­ му бЃгь мо‘лбата, и подари‘ го бЃгь едно‘ му‘жеское дэ‘те 10а, §где‘ си т¥‘ бра‘те 44, . . . и ре‘че ба‘бата на 춑м¥те 58; Ж- Пр·и‘де до ме‘не пашо‘вь члЃвкь 362, wста‘нахь а‘зь са‘мь 360а, По това‘ наче‘на ту‘рчина вои‡ска‘ бата‘л·а . . . 355, и то‘и‡ чаTЎ заклю‘чиa а‘зь 353а.
В отделни случаи се среща и положение на подлога между съставките на сказуемото от рода на: Ж- . . . и мнэ‘ше ка‘ко с±мь го а‘зь скри‘ль 353а, . . . и на пу‘ть хо‘чеха н­‘кои ту‘рци вь ма‘ле да м­ №б¶‘­ть 353а.

50 б. Словоред на допълнението
1. Допълнението може да заема различни позиции спрямо сказуемото и подлога. По-често се реализират следните словоредни модели: П – С – д (подлог – сказуемо – допълнение), С – П – д (сказуемо – подлог – допълнение) П – д – С (подлог – допълнение – сказуемо).
а) Словореден модел П – С – д, напр.: ЦЃрь wста‘ви та‘­ кни‘га 16а, . . . ца‘рь спа‘ль саTЎ жена‘та мо­‘ 17, О‘на­ л­си‘ца яде‘ му ко‘жите 63а; Ж- . . . о‘н¥ не видэ‘ли наTЎ 353, Ко‘и‡ прода‘де т¶‘­ о‘вц¥ 356, яни‘чарите и‘скаха да №б¶‘­ть наTЎ 353.
б) Словореден модел С – П – д, напр.: М- . . . №зе‘ та‘­ жена‘ пти‘цата 19, . . . чу‘­ црTЎк·­ с¥‘нь вну‘тре е‘кь и го‘лчь гол­‘мь 24а, Ату‘ не на‘и‡дохь а‘зь р¥‘ба на ни‘ваU 46, чу‘ ба‘бата това‘ 58; Ж- Побэди‘ моско‘вица ту‘рц¥те 354а, . . . и поквари‘хь а‘зь блЃгоговэ‘и‡ное живе‘н·е мое‘ 354а, . . . да вэнча‘и‡d т¥‘ мо­‘та жена‘ саTЎ г·аву‘рина 357а.
в) Словореден модел д – С – П, напр.: М- . . . дэ‘теU твое‘ из±­‘де асла‘нь 26а, . . . та‘­ рабо‘та е стру‘вала жена‘та ми вс­‘коги 31а, wб¥ча‘и‡ и‘мала една‘ свин­‘ . . . 33, Т¶‘­ ду‘ми ре‘че ба‘бата . . . 36а; Ж- Ко‘и‡ вре‘дь и‘мате в¥‘ § това‘ 354а, . . . и кому‘ дохо‘ждахь а‘зь на №‘мь 360а.
Този рядък за съвременния книжовен език словоред в езика на Софроний е доста разпространен. Това може да се обясни със слабата обработеност и недо­с­­та­тъчната стабилизираност на изграждания книжовен синтаксис.
г) Словореден модел С – д – П е застъпен с много по-малко примери, и то предимно в езика на “Митологията”, напр.: . . . наDви‘ му‘жа своегw‘ та‘­ жена‘ 19а, и та‘кw №чи‘ниха любо‘вь и содру‘жество о‘н¥и‡ му‘жь саTЎ жено‘ю свое‘ю 37а.
Словоредната схема и днес е рядко използвана в книжовния език.
2. Когато в изречението едновременно са употребени пряко и косвено допъл­нение, обикновено те се разполагат в близост до сказуемото – от двете му страни или отдясно.
а) При положение от двете страни на сказуемото по-често прякото до­пъл­нение стои отляво, по-рядко отдясно:
- словоредна схема П – пд – С – кд, напр.: М- Ето азь тебэ наDвихь саTЎ мои‡те дум¥ 57а, Азь това дэте ще го педеѕамь на таков¥и‡ чинь и дэ­н·е, како . . . 66; Ж- а он¥ м­ наваждаха на ар·ереа 354;
- словоредна схема П –кд – С – пд, напр.: М- Тогива sлочестн¥и‡ он¥и‡ мужь саTЎ много дарован·е почете жената сво­ 37а.
Когато едното допълнение е изразено с местоименна клитика, то по правило стои отляво, независимо дали е косвено, или пряко, напр.: М- Азь да му приведа мо­та жена 28; Ж- Он¥ м­ питаха за л­ков¥ 360.
Тази закономерност характеризира и съвременната книжовна практика.
б) При разполагане на двете допълнения отдясно на сказуемото по-често косвеното допълнение застава непосредствено до него, като реализираната схема има вид П – С – кд – пд, напр. М- БЃгь мо‘и‡ ще подаде‘ ме‘не си‘ла 27а, И дэ‘тето то‘и‡ чаTЎ да‘де на цЃр­ това‘ що . . . 67; Ж- . . . а‘зь завиa гла‘ву мо‘ю саTЎ шаM 360.
в) По-редки са словоредните схеми, при които едното или двете допъл­не­ния се разделят от сказуемото с подлога:
- словоредна схема С – кд – П – пд, напр.: Ж- пода‘де ми бЃгь наказа‘н·е 355;
- словоредна схема С – П – пд – кд, напр.: Ж- по‘слэ изва‘ди каса‘пь баши‘ фермаO § вези‘р­ 356.
Би могло да се каже, че и тези схеми не са чужди на съвременния книжо­вен словоред.
3. Удвоените допълнения предпочитат разполагане от двете страни на сказуемото, при което дублиращата местоименна клитика застава отдясно: М – Н¶‘и‡ ту‘ка то‘е дрэ‘во и‘мами го за о‘гнь 56а, И цЃрь та‘­ рэ‘чь на сЃна своего‘ пр·е‘мна ­ ка‘ко е мно‘го №го‘дна 52а. Понякога тя заема място между частите на съставното сказуемо: М- А‘зь тебэ‘ не и‘мамь ни‘какь да т­ wста‘в­ 60, Мо‘­ му‘жь ме‘нэ sлэ‘ м­ б¥‘ 36.
При въпросителни изречения дублиращото местоимение заема първа позиция в реда на допълненията: М- Какво‘ ти сказу‘ва тебэ‘ Сvнт¶‘па Ф·ло‘софь 67а; Ж- . . . за‘що м­ затво‘риха ме‘не та‘мо 353а.
Откъм лявата страна на сказуемото дублираното допълнение застава, когато е изразено с пълна и кратка местоименна форма: М- Ала‘ ме‘не м­ сра‘мь сеги‘ 66а, Азь тебэ да т­ кортолис±мь 55.
При въпросителни изречения, образувани с частица ли, дублираното допъл­нение се разполага отдясно, както това е и в книжовния език днес: М- И‘машь ли ги т¶‘­ напи‘сани на кни‘гаU тво­‘ 47. Вън от този случай съвременният книжовен синтаксис предпочита разполагане на дублираното допълнение отля­во, а не от двете страни на сказуемото.

§ 50 в. Словоред на обстоятелствените пояснения
Обстоятелственото пояснение е по-свободно по отношение на заеманата позиция, но и тук се наблюдават известни закономерности.
1. Обстоятелстевеното пояснение за време най-често застава в началото на изречението: М- Тоги‘ва ф·ло‘софь ре‘че на дэ‘тето 12а, И слэ‘дь три‘ дни‘ ре‘че жена‘та на му‘жа своегw‘ 46; Ж- Ведноd еди‘нь саTЎ ко‘п·е фарли‘ на ме‘не 354, И по сЃтагw Дими‘тр·а воста‘наa и поидоa на Пле‘вень 360, То‘е лэ‘то №да‘ри една‘ чу‘ма напра‘сно 358а.
2. Обстоятелственото пояснение за място предпочита крайна или на­чал­на позиция: М- Поча‘каи‡ т¥‘ ту‘ка на кла‘денецу 26а, Ала‘ слЃнцето като‘ гре‘­ше та‘мо § ду‘пката . . . 40, Та‘мо и‘ма еди‘нь до‘ктоR 36; Ж- О‘нь те‘гл­ше наго‘рэ, ала‘ и а‘зь те‘гл­a надо‘лу 357.
3. Обстоятелственото пояснение за начин пък се разполага в непосред­ствена близост до сказуемото: М- . . . и чЃлвц¥те ле‘сно повэру‘ваха 48, . . . и по‘слэ горчи‘во ще са раска‘ешь 29, . . . и напра‘сно дофта‘са на жена‘та му‘жь еи‡ 22а; Ж- . . . и пону‘диша ме пэ‘ши да хо‘диN 355а, . . . ала‘ та‘мо ми‘рно проми‘наa 357а, . . . и та‘мо наско‘ро испиa три‘ чет¥‘ри ча‘ш¥ лю‘та ра궑а 357а.
Посочените словоредни предпочитания при отделни видове обстоятел­ст­вени пояснения са характерни и за днешното състояние на книжовния синтак­сис[92].

§ 50 г. Словоред на определението и определяемото
Словоредът на определението и определяемото в езика на Софроний в някои случаи показва различия от съвременната книжовна норма.
1. Съгласуваното определение, изразено с прилагателно или числител­но, заема място предимно пред определяемото и по такъв начин е в съответ­ствие с днешния книжовен словоред: М- гол­‘мь каи‡ре‘ть 12а, сла‘дки хорати‘ 13а, ца‘рев¥и‡ с¥‘нь 24а, льжли‘ва жена‘ 25, до‘кторската маи‡стор¶‘а 36, та‘мошн­го кн­‘за 54, едно‘ показа‘н·е 12а; Ж- неду‘жна­ тэснота‘ 355, кокуру‘зн¥и‡ хлэ‘бь 360а, два‘ ка‘та 355, вто‘ра­ жена‘ 356а.
Такава позиция заемат и определения, изразени с местоимения: М- вс­‘кое исцэле‘н·е 36, о‘н¥­ чЃлвкь 27а, т¶‘­ жалти‘ц¥ 28а, мо­‘та жена‘ 28а; Ж- мо­‘та хи‘жа 356а, н­‘ко­ причи‘на 355, вс­‘к·и‡ празDникь 356 и др.
Със същата сила констатацията се отнася и за случаите, когато към опре­де­ляемото има повече от едно съгласувано определение: М- едного‘ мудрэ‘и‡шаго совэ‘тника 26а, лука‘в¥и‡ и sл¥‘и‡ совэ‘тниц¥ 37а, та‘­ понирли‘ва­ и sлонра‘вна­ жена‘ 42; Ж- о‘н¥­ лю‘т¥и‡ и сверэ‘п·и‡ агаре‘не 354, тэ‘сное и приско‘рбнное живе‘н·е 353а, вс¥‘­ не‘гов¥­ до‘лгь 353а и др.
В същото време не са малко случаите и примерите с разполагане на опре­де­лението след определяемото: М- согла‘с·е вэ‘рное 11а, ду‘м¥ льжи‘в¥и‡ и ско‘рбн¥и‡ 26а, чЃлвкь н­‘кои‡ 18, згово‘рка крэ‘пка 11а; Ж- но‘щь те‘мна, планина‘ стрь‘мна висо‘ка 359а, №чрежде‘н·е вели‘кое 358, тэснота‘ серде‘чна­ 355, до‘ма стр¥‘инаго 353а, живе‘лище ва‘рварское и хаи‡ду‘тское 362а.
Притежателните местоимения като съгласувани определения много чес­то стоят след определяемото: М- лице‘то мое‘ 15, црTЎтв·е твое‘ 11, с¥‘на своегw‘ 26а, сва‘дба мо­‘ 27, №‘мь тво‘и‡ 32, гре‘бен¥U на‘ши 54, с¥‘на егw‘ 16; Ж- ма‘ти мо­‘ 353, гла‘в¥ ва‘ш­ 353, стр¥‘и‡ мо‘и‡ 353а, №‘ста мо­‘ 355, ма‘тер егw‘ 356а и др.
Словоредната схема с поспозиционно разположение на съгласуваното опре­де­ление несъмнено е свързана с влиянието на дотогавашната писмена прак­тика – в черковнославянската книжнина и в езика на дамаскините[93]. По този начин Софроний продължава една дошла до него традиция, която в някои случаи не е чужда и на практиката в народната реч. Предпочитането й при при­те­жателните местоимения може да се свърже и с използването на техни стари падежни форми като: М- оЃцу моему‘ 24а, чи‘ну своему‘ 49а, жено‘ю свое‘ю 37а, до‘ма на‘шегw 29, сЃна своегw‘ 29, дЃшу твою‘ 29; Ж- вэ‘ру на‘шу 357а, дэ‘ломь моиN 354а, по об¥ча‘ю на‘шему 354, друга‘р­ моегw‘ 353а и др.
Несъгласуваното определение с претежателно значение в повечето случаи стои пред определяемото: М- на ц‘р­ №дали‘кь 19а, на тогw‘ му‘жа жена‘та 31, на жена‘та му‘жь еи‡ 22а, на му‘жа еи‡ срдDце‘то 29, на пѕе‘то №ста‘та 34, на сЃна своегw‘ ра‘зума 62а и др.
Този словоред е широко представен в народния език[94], но не се утвър­жда­ва като книжовна норма[95].
Съвременният книжовен словоред на несъгласуваното определение за принадлежност с постпозиционно разположение спрямо определяемото е поз­нат на Софрониевия език, но е използван значително по-рядко: М- ду‘мата на та‘­ ба‘ба 31а, яз¥‘ку на това‘ дэ‘те 13а, ра‘зума на тво‘иU душма‘н¥ 26 и др.

§ 51. Словоред на клитиките
Анализът на словореда на кратките винителни и дателни форми на личните местоимения, на възвратните частици, на отрицателната частица не, на частиците за бъдеще време и на някои от формите на спомагателния глагол с±мь (есмь) в езика на Софроний позволява да се проследи как се форми­рат днешните книжовни норми по отношение на словоредното разполагане на клитиките.

§ 51 а. Словоред на местоименните клитики
1. Местоименните клитики, когато са в ролята на пряко или косвено допълнение, заемат позиция предимно пред сказуемото, ако то не е в началото на изречението: М- в ни‘вата ­ на‘и‡дохь 45, о‘нь ми да‘де 37, ами‘ т­ мо‘лимь 43, и да гw на‘и‡да 31; Ж- а‘зь да ги хра‘н­ 359а, и па‘кь ­ №зе‘ха 356а, бе‘ше м­ хва‘тиль 355, но а‘зь му ска‘захь 360а и др.
Без изключение обаче позицията е валидна само когато глаголът е в да -конструкция: М- да т­ разве‘рза 46, да ги №гости‘ 51, да ми даде‘шь 61, да и‡ изва‘д­ть 63; Ж- да ти пода‘мь 355а, да ги продаде‘ 355а, да м­ №б¶‘­ть 354, да ­ §о‘ргне 354, да имь гово‘р­ 353а.
2. В останалите случаи винителните и дателните клитики могат да заста­нат след сказуемото не само когато то е в началото на изречението, но и при наличие на други думи пред него: М- заво‘д­мь т­ 31, положи‘ му трапе‘за 44а, и во‘и‡н¥те тра‘жиха го 13а, еди‘нь мла‘дь мо‘макь ви‘дэ м­ 30а, . . . ф·ло‘соф¥ ль‘жаU т­ 25, и слуги‘н­та §гово‘ри му 21а; Ж- ами‘ н­‘кои‡ ба‘б¥ ба‘­ха ми и цэл­‘ху ме 355, и а‘зь сказаa имь вс­‘ причи‘на 353а.
3. Винаги след сказуемото тези клитики имат разположение:
а) когато изречението започва със сказуемото: М- Приве‘де го вь до‘мь сво‘и‡ 12, Ре‘че му 24, Това‘ като‘ чю‘ о‘н¥­ му‘жь, прекла‘ го sло‘ вну‘тре 18а; Ж- . . . а а‘зь като‘ б­a бли‘зу фа‘тиa му пищо‘лу 357, wбэща‘ва ми с­ занапреD 358а, Фате‘ти го 354а;
б) когато изречението започва със сказуемо, пред което стои съюз и: М- и фати‘ ги крэ‘пко, и ка‘раше ги и ну‘деше ги да №чи‘н­U това‘ 61, и прати‘ го 11а, и сказа‘ имь, и прекри‘ му очи‘те 19, и фати‘ му лице‘то 31а; Ж- и держе‘ м­ чет¥‘ри дни‘ 356а, и №кор­‘ваха ме, и не дава‘ша ми досто‘и‡на­ ча‘сть 355а, и ᶑ­ха м­ и гла‘во м­ проби‘ша 354. Словоредното място на клитиките в последния случай показва, че съюз и в неговата традиционна “библейска” употреба има роля на чисто писме­но средство за оформяне на свързана реч, усвоено от старата книжовна практика – черковнославянска и дамаскинска.
4. Понякога местоименните клитики допълненя са разделени от сказу­емото с вмъкната между тях пълнозначна дума: М- ами‘ да зна‘и‡шь ка‘ко му папага‘ло сказу‘ва 18а, а т¶‘­ ми сеги‘ ду‘ма . . . 45а; Ж- коли‘ко м­ кра‘т¥ арго‘сва 354, о‘нь м­ мно‘го ненави‘дэше 354, № едиO м­ де‘нь позова‘ша на КарнобаU 357.
5. Когато към едно сказуемо има пряко и косвено допълнение, изразени с местоименни клитики, те се разполагат така, както това е възприето в днеш­ната книжовна норма – дателна + винителна:
а) пред сказуемото: М- да имь го даде‘ 58, що‘ ми ­ да‘доха 17а, що‘ ти ­ да‘доха 18, да в¥ го да‘мь 58; Ж- що‘ ти ­ прода‘де 360а;
б) след сказуемото – в повелителни изречения, образувани със специал­ните повелителни форми на глаголите: М- w ба‘бо даи‡ му ги 53а.
Вижда се, че главната словоредна особеност на местоименните клитики е невъзможността им да стоят в абсолютно начало на изречението. Това показва че, Софроний следва словоредните закономерности на източнобългарските диа­лекти[96], които по-късно лягат в основата на книжовния ни език. Затова в основ­ните случаи местоименните клитики словоредно се държат както в днешната книжовна норма, но с по-голяма свобода в изречението.

51 б. Словоред на възвратните частици
Възвратните частици са (с­, се), си заемат място пред или след сказуе­мото, като при това се наблюдават известни най-общи закономерности.
1. Пред сказуемото възвратни частици застават, когато то не е в абсо­лютно начало на изречението. Това положение обаче има характер на правило само при следните случаи:
а) при възвратни да-конструкции: М- да са нау‘чи 12, да са сме‘си 24, да са почте‘ 53, да са су‘д­ 58, да си до‘и‡де 51а, да си и‘ди 45; Ж- да си на‘и‡да 354, да си пла‘чаU 354а, да са нау‘чите 356а, да са №зе‘ме 361а, да си по‘и‡да 362 и др.;
б) при форми за бъдеще време: М- ще са №кедери‘ 12а, хо‘че да са раска‘и‡ 15а, ще са раска‘ешь 40а, ще с­ сто‘р­ 37, ща с­ №б¥‘­ 27а;
в) когато пред възвратния глагол стои лично местоимение (подлог), съюз (без и), наречие, форма на спомагателния глагол с±мь: М- а‘зь са разбу‘диa 41, ка‘ко са ва‘рна 18а, ако‘ са смэ‘сиd 49, коги‘ са слу‘чи 50а, мно‘го са разгнэви‘ 14а; Ж- н¶‘и‡ с­ изв¥н­‘ваaме 353, а‘зь с­ го‘тв­a 354, бэ‘х с­ разго‘рдиль 355, по‘слэ с­ згрэ‘­a 359а, затова‘ с­ тру‘д­ 362а, ка‘ко са поишле‘ 355 и др.
г) при отрицание с частица не: М- не са надэ‘­a 15, не си №зе‘ха 53а, са не яви‘ 49; Ж- не са сми‘слиa 354а. Изключения от рода на Ж- не позна‘ва с­ 361а са редки.
Трябва да посочим, че между възвратната частица и глагола понякога се вмъкват пълнозначни думи: М- т¥‘ с­ затова‘ не грижи‘ 36а, ко‘лко ли са мно‘го wгорчи‘ 22, за‘що са то‘лкоT №бо­‘ 24а, тоги‘ва са цЃрь разгнэви‘ 27а, ка‘ко са е цЃрь наDв¥M 12, а‘зь с­ цЃрю надэ‘­хь 15, ала‘ ти с­ пе‘рво мо‘л­ 16а; Ж- т¶‘­ са w‘вц¥ прода‘доха № поQЎва­ хи‘жа 355а и др. Такава възможност се изключва от днешната книжовна норма.
2. Възвратните частици заемат място след сказуемото в два случая:
а) когато сказуемото е в абсолютно начало на изречението или пред него стои съюз и, възвратната частица задължително стои в постпозиция: М- Ви‘ди с­ w цЃрю . . . 13а, и това‘ като‘ ре‘че дэво‘и‡ката, wскорби‘ са ца‘рск·а с¥‘нь 24, и wбэща‘ са 11а, и поклони‘ с­ 12а, и §иде‘ си 17; Ж- Слу‘чи са та‘мо и ка䶑а . . . 354а, мо‘л­a с­ та‘и‡но бЃгу 355, и разбол­a с­ 354а, и свободиa с­ 362а и др.;
б) когато сказуемото е в неначална изреченска позиция – в този случай употребата е непоследователна и неосновна, постпозиционното разполагане на частицата е повече отстъпление от правилото за празполагането й в позиция пред сказуемото: М- № еди‘нь де‘нь прилучи‘ са та ви‘дэ една‘ жена‘ 16, и по об¥ча‘и‡ поклони‘ му са 16, и жена‘та то‘и‡ чаTЎ фати‘ си лицэ‘то 45а; Ж- на п­‘т¥­ де‘нь пои‡де‘ си султа‘ну 356а, Слэ‘дь н­‘кои‡ де‘нь разболе‘ с­ и попа䶑а 355.
Изнесените наблюдения показват, че и при словореда на възвратните час­ти­ци Софроний се ръководи от живото състояние в народния език. Слово­редът им е по-свободен и раздвижен в сравнение с днешната книжовна норма и несъм­нено е етап от нейното историческо формиране.

51 в. Словоред на отрицателната частица
1. Отрицателната частица не стои обикновено непосредствено пред частта, която е предмет на отричане: М- не бо‘рзаи‡ 29, повеле‘ да не №б¥‘и‡ 38, не сто‘ри 38, не пои‘ска 54, не е то‘лкоT лука‘вь 60а, . . . разуме‘ ка‘ко на асла‘нь ­‘зд¥, а не на му‘ли 38а; Ж- да не бэ‘га 354а, ала‘ не бо‘лесть да лежа‘ на посте‘л­ . . . и не мо‘жаa да сед­‘ на едно мэ‘сто 355, ала‘ не за мене‘ ами‘ да №год­‘ . . . 354а.
Такава е основната словоредна закономерност днес и в книжовния език.
2. Когато с отрицателната частица не се отрича сказуемото, към което има местоименни клитики в ролята на допълнения, Софроний най-често поставя отрицанието след местоимението, а не пред него, каквото е изискването на съвременната книжовна норма: М- да го не №б¥‘ва 42а, да го не посэ‘ча 23, ала‘ гw не на‘и‡доха 13а, а‘зь го не послу‘шахь 30а, ако‘ ти не да‘мь 11, сеги‘ §вэ‘ть ти не да‘вамь 63; Ж- ни‘що м­ не вреди‘ 356а, ала‘ като‘ ми не да‘ваше . . . 356, а вел·­‘то гw не ще‘ 354а, да ­ не гле‘дамь 360а, да ни не поплэн­U 354а и др. Този словоред на отрицателната частица е старинен и е добре познат на народния език[97].
В значително по-малко примери отрицателната частица заема място пред сказуемото, а местоименната клитика стои след него: М- не wста‘ви м­ 29, не пи‘таи‡ м­ 30а; Ж- не и‘маше т­ 357, не да‘ваха ми 355а и др.
3. При възвратни глаголи мястото на отрицателната частица не винаги е едно и също.
а) Най-често тя стои пред възвратната частица: М- не са надэ­a 15, не си №зеха 53а; Ж- не са случи 354, не са смислиa 354 и др.
б) Срещат се обаче и примери с други разположения, които не са възпри­ети в книжовната норма днес:
- след възвратната частица: М- Чо‘ти са не яви‘ 49а, докле‘ са не собираU па‘кь 55;
- пред сказуемото, а възвратната частица след него: Ж- не позна‘ва с­ 361а.
4. При отрицание на сложни глаголни форми отрицателната частица зас­тава пред тях, както това е и в книжовния език днес:
а) минало неопределено време: М- не с±мь го вреди‘ла 40, не с±мь вид­‘ла 66а, не си испра‘виль 60, не са ми‘нали 49а; Ж- не с±мь хо‘диль 362а, не с±мь скри‘ль 363а;
б) минало предварително време: Ж- не бэ‘ха са собра‘ли 353а;
в) бъдеще време: М- не ще да и‘машь 40а, не ще‘щь да го на‘и‡дешь 20а, не ще хо‘че да подаде‘ 53; Ж- не хо‘че да по‘иде 358а.

§ 51 г. Словоред на спомагателния глагол
1. Формите на спомагателния глагол с±мь (есмь) при образуване на ми­на­ло неопределено и минало предварително време стоят предимно пред при­час­­тието: М- Що‘ си ду‘маль, все‘ добро‘ си ду‘маль 46а, мно‘0го си згреши‘ль 59, докле‘ не е §ишла 48а, докле‘ не са ми‘нали 49а, бэ‘хь вьсэ‘днала 41, б­‘хь №б¥‘ль 47а; Ж- е №зе‘ль 354а, е разс¥‘паль 362а, са поишле‘ 355, са ста‘нали 362а, б­‘хь собра‘ль 358а.
В отделни случаи между спомагателния глагол и причастието стоят други думи: М- а т¥‘ си на това‘ проти‘вно пом¥‘слиль 20а.
2. Примерите с разположение след причастието са много по-малко: М- и wставила си 56а; Ж- азь на това пришель есмь 358. Интересно е, че при възвратни глаголи в такива случаи словоредът е различен от книжовната практика днес – веднага след причастието следва възвратната частица, а не спомагателният глагол: М – а сеги‘ катадне‘вно призе‘ль са си на една‘ жена‘ на ду‘мата 29.

§ 51 д. Словоред на клитиките при формите за бъдеще време
При формите за бъдеще време между частицата или помощния глагол могат да стоят винителни или дателни клитики, възвратни частици, частица да: М- ще ти да‘мь 65, ще м­ посра‘ми 41а, ще да аџ·ди‘са 47а, ща ти ска‘жа 30а, ща с­ №б¶‘­ 27а, хо‘чу да ти ска‘жа 29, не ще да са смэ‘си 29а, хо‘че да т­ влече‘ 60а, хо‘че да ми даде‘ 39.
По-рядко там се разполагат и други думи: М- и какво‘ ще ве‘че да живе‘и‡ т¶‘­ саTЎ мене‘ 28а; Ж- ка‘ко да прими‘ниN хо‘чеN вси‘ да се изда‘виN 361, то‘и‡ чаTЎ хо‘чемь на‘преко на ко‘ль да т­ наᶑемь 356а. Тази особеност не е възприета в книжовния език. Оста­на­лите случаи са напълно в духа на книжовните словоредни закономерности днес.

§ 52 Обобщени изводи за простото изречение
1. От анализа на простото изречение може да се заключи, че неговите модели и структурни разновидности в Софрониевия език съвпадат или стоят много близко до съвременното им книжовно състояние. Доколкото съществуват различия, те са предимно в степента на книжовната им обра­боте­ност. Всичко това показва, че синтаксисът на съвременното просто изре­чение включва синтаксиса на простото изречение в езика на Софроний като истори­ческо състояние, като етап от началния период на книжовното изграж­дане.
2. Строежът на простото изречение в Софрониевия език се определя основно от закономерностите на народния синтаксис. Освен аналитично изразяване на смислово-синтактичните отношения между именните части на изречението и да-конструкциите при глаголите вместо стария инфинитив на –ти (особености, които бяха засегнати при морфологичната характеристика на имената и глаголите), тук намират отражение и такива типчно новобългарски синтактични особености като удвояване на допълнението, двойно и тройно отрицание, изразяване на притежание с кратки притежателни местоимения и пригежателни прилагателни. От новобългарски народен тип са и основните закономерности в словоредното разполагане на частите на изречението, като тук особено трябва да се подчертаят препозицията на несъгласуваното прите­жа­телно определение и словоредът на клитиките.
3. Както и в останалите случаи, и тук наред с книжовната обработка на основните народни синтактични средства Софроний привнася в езика си и някои средства и особености от предходната книжовна практика – служи си с частноотрицателни изречения, прибягва до безлични изречения с безлич­но-предикативна дума, използва обособени части, вметнати думи и изрази и др. По този начин обогатява възможностите на новия книжовен език в областта на неговия синтаксис.

ІІ. СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ

Сложното изречение в различните му типови и видови разновидности, с които Софроний широко и свободно си служи, макар и да има всички белези, черти и особености на една тепърва формираща се книжовна система, напълно потвърждава констатацията на К. Ничева “че по строежа си сложните изрече­ния са много близки до съвременния български книжовен език и особено до разго­вор­ната форма на книжовния език”[98].

§ 53. Сложни съчинени изречения
1. Безсъюзни изречения. Както и в “Неделника”, така и тук сложните съчи­нени изречения с безсъ­юз­но свързване рядко се използват, особено в езика на “Митологията”. Ето някои примери за такива изречения от езика на “Жити­ето”: § една‘ стра‘на вои‡ска‘ мину‘ваше кона‘ци и‘махми, § дру‘га­ стра‘на до‘лжниц¥ м­ не §ста‘в­ха и‘скаха си пар¥‘те хо‘ч­ша да м­ затво‘р­U 355, Ефе‘нди що‘ трэ‘бва да ги раздэ‘л­, о‘нь то‘кмо да ги афоре‘са, т¶‘­ са‘ма хо‘че да побэ‘гне § негw‘ 357а.
По същество близки до безсъюзните са сложните съчинени изречения с тра­ди­­ционната, така нареч. библейска употреба на съюз и. Видяхме, че клитики­те при тях се държат както при абсолютно начало в изречението, напр. М- И ца‘рь призова‘ бли‘зу сЃна своегw‘, и прега‘рна го ра‘достно и цэлу‘на го, и саTЎ гол­‘ма ра­‘дост± наче‘на да го пи‘та да му ду‘ма 13, . . . а а‘зь го №зе‘маa, и ту‘р­хь му кваTЎ и №ме­‘с­хь го и напра‘в­хь го хлэ‘бь, и тво‘­та слу‘га дохо‘ждаше и купу‘ваше гw § мене‘ 21а.
2. Съюзни изречения. Съюзно свързаните сложни съчинени изречения се отличават с несложен и сравнително не много разнообразен типологичен стро­еж, което е характерно за синтаксиса на народния език. За синтактична връзка между съставящите го прости изречения се използват приди всичко съюзи, характерни за народния синтаксис.

§ 53 а. Сложни съединителни изречения
Синтактичната връзка между простите изречения при този тип сложни съчинени изречения се осъществява от съюзи и, и – и, и то, та, ни – ни, нито‘ – нито‘, не то‘кмо – ами‘ (но и).
1. Съюз и е най-обичайното съединитилно средство, но значителна част от употребите имат оправдание само като следване на една чисто писмена тради­ция. В същинска съюзна функция и свързва изречения, с които се изразяват действия в различни отношения – едновременност, последователност, причин­но-следственост, съпоставителност: М- . . . а о‘ное дэ‘те №зе‘ ка‘рпацита, и изс¥‘па ори‘су и за‘хару, и ту‘ри пе‘рсть № ка‘рпицата, и верза‘ ­ па‘кь и положи‘ ­ на о‘нова мэ‘сто где‘то ­ жена‘та wста‘ви 25а, и гле‘да дэво‘и‡ката като‘ ла‘м·­, и хорати‘ и гово‘ри саTЎ дру‘г·и‡ ла‘м·и‡ и ду‘маше иN 24а, и §чужди‘ с­ § сво‘­‘ вел·­U, и хо‘д­ше § мэ‘сто на мэ‘сто, и тру‘д­ше с­ и пи‘таше да са научи‘ това‘ що‘ о‘нь хо‘чеше 43а; Ж- . . . и та‘мо сэд­a п­U шесU дни‘ и №чи‘нихме рожDство ХЃво 360, И гле‘дахме кади‘ни и хрTЎт·а‘нск·и‡ жен¥‘ вс­‘ко­ но‘си саTЎ себэ‘ изрэ‘дн¥­ ве‘щи свое‘ и пла‘чаU и бэ‘гаU камто‘ ту‘рска­ крэ‘пка­ махал@ 360а, ви‘кна на не‘го паша‘та и собо‘риха го до‘лу № затво‘рка 354.
2. Съюзът и то има присъединително значение: М- Т¥‘и‡ едва‘мь еди‘нь с¥‘нь си спече‘лиль, и то саTЎ то‘лкова мо‘лба на бЃга 29; Ж- Не пу‘щаше м­ ни‘где да с­ прохо‘д­, то‘кмо № цЃрква и то саTЎ н­‘когw сЃще‘нника 362.
3. Съюз та, твърде характерен за народния език, има засилена употреба, като освен последователност често изразява и причинно-следственост: М- и §идохь та сэ‘днахь §го‘рэ 36а, И‘маше цЃрю еди‘нь чЃлвкь, та са закл­‘ на едно‘ мэ‘сто да не сэди‘ . . . 43а; Ж- пр·и‘де н­‘кои‡ чЃлвкь на и‘ме Ми‘лошь та ме позова‘ зараD една‘ бо‘рза­ рабо‘та 357, н¶‘и‡ слугу‘ваме по два‘дес­U годи‘ни, та не мо‘жиN да са №достоиN да пр·е‘мниN арх·е‘реиT Uво . . . 358.
4. Съставният съюз не то‘кмо – ами‘ (но и) подобно на неговия съвременен наследник – съюзът не само – но и – има съотносително значение[99]: М- и не ток‘мо да буд‘уU половин‘ата муж‘ески, и полов‘ината жен‘ск·и‡, ами‘ да и‘ма вну‘тре и бэл¥черничервенови‘дн¥ 61, Ала‘ тоги‘ва мене‘ не то‘кмо ка‘ко че ще м­ посрами‘, ами‘ ще хо‘че и на сме‘рть да м­ предаде‘ 41а.
5. С двойните съюзи ни – ни, нито‘ – нито‘ Софроний се служи сравни­тел­но нерядко, но предимно за засилено или последователно отричане. В ролята на съчинителна връзка в състава на сложното съчинено съединително изречение те рядко се появяват, като внасят отсянка на съотнасяне: М- . . . нито‘ е цЃрь себе‘пь за това‘, нито‘ е Сvнт¶‘па №чи‘тель 50а; Ж- не можиa ни да чета‘ н­‘що ни мо‘лба да сто‘р­ 361а, . . . нито‘ с±мь №зе‘ль една‘ пара‘, нито‘ с±мь да‘ль м·р¶‘а, ни фаи‡да‘ за т¶‘­ пари‘ 362а.
Отбелязаната от Р. Цойнска възможност за еднократна употреба, когато първото изречение е отрицателно[100], е позната и на Софрониевия език: М- ала ни‘какво смете‘н·е не сто‘ри, нито‘ го н­‘кои‡ § торго‘вц¥те №сэ‘ти 38-38а.

§ 53 б. Сложни съотносителни изречения
За синтактична връзка между частите им служат съюзите или, или – или, ли – или, дали‘ – или, напр.: М- . . . коги‘ щ­‘ль да яде‘, или да п¶‘и‡ 21, или да рабо‘ти та‘­ ни‘ва като‘ понапре‘дь, или да ­ вова‘рни на‘мь 17а, . . . дал¥‘ и‘стина това‘, или пра‘ведно, или не е пра‘ведно 25, Видэ‘ ли нэ‘що жена‘та мо­‘ да ду‘ма саTЎ н­‘кого, или да сто‘ри н­‘що 18а; Ж- . . . или м­ не сполу‘чи, или на ме‘не не фа‘рли 357а, . . . хочеd ли да будеd или не хочеd 358.
В сравнение с останалите два вида съчинителни изречения съотносителни­те имат по-рядка употреба.

§ 53 в. Сложни противоположни изречения
За синтактична връзка между техните части служат съюзите а, ала‘, ама‘, ами‘, но, оба‘че, хемь.
1. Съюз а е един от най-използваните в езика на Софроний. С него се изра­зя­ват отношения на противопоставяне или съпоставяне – обикновено между втората и първата съставка на сложното съчинено изречение, напр.: М- А‘зь по е‘стество же‘нское б­a дэво‘и‡ка, а т¥‘ си сеги‘ жена‘ непра‘здна корм­‘ста 27а, . . . и да‘де ка‘рпицата ве‘рзана на му‘жа своегw‘, а т·­‘ §и‘де да донесе‘ гь‘рне 25; Ж- Султа‘ну Верби‘шк·и‡ положи‘ едногw‘ ая‘нина а вел·­‘то гw не ще‘ 354а, и то‘кмо свое‘ дэ‘те гле‘даше, а мене‘ все‘ §ри‘тваше 353.
По-рядко съюзът а съпоставя първата съставка на сложното съчинено изречение на втората, която може да бъде отрицателно изречение: М- А да м­ №чи‘ни та‘ков­и‡ сраN не са надэ‘­a ни‘какь 15.
Съотнасяното изречение може да бъде елиптично или съотнасянето да бъде към елиптично изречение, напр.: М- . . . бе‘ше саTЎ едно‘то о‘ко кривогле‘дь, а саTЎ дру‘гото слэ‘пь 60а; Ж- Ко‘и‡ прода‘де т¶‘­ о‘вц¥; И а‘зь ре‘коa Исла‘мь ага‘, а хаџи Вла‘с·­ ги №зе‘ 356а.
Срещат се и неоправдани употреби на съюза в начало на изречения като: М- . . . и коги‘ пр·и‘де жа‘тва да жь‘нат члЃвц¥те жи‘то, а го‘луб¥те хо‘д­ть слэ‘дь жатва‘р¥те 39а, А асла‘на са №бо­‘ § кра‘дника ка‘ко да е нощеварди‘телн¥и‡ де‘моO, и като‘ восэ‘дна о‘н¥и‡, а то‘и‡ бо‘рзо побэ‘гна 38а.
2. Заетият от турски език съюз ама липсва в езика на “Неделника”[101] и в Паисиевата история[102], но е познат на Софроний като синтактично средство в “Митологията”, макар и само в две употреби:
- в единия случай с него се противопоставя втората част на сложното съчинено изречение на първата: М- и § мно‘го ско‘рбь ще и да №мре‘шь, ама‘ ко­‘ по‘лза тебэ‘ тоги‘ва 34а;
- в другия случай въведеното с него изречение се противопоставя на предходни мисли: М- А‘зь да с­ преобраз­‘ намэ‘сто тебэ‘ жена‘ да бу‘да, и да т­ чакаN чет¥‘ри мTЎц¥ докле‘ си сове‘ршиd сва‘дбаU. Ама‘ пе‘рво се заклени‘ саTЎ кл­‘тва . . . 27.
3. Със съюз ами, възприет в народния език от гръцки[103], Софроний си служи твърде често: М- Ала‘ с¥‘нь му не ду‘маше ни‘какь ни‘що на оЃца своегw‘, ами‘ сто­‘ше и молча‘ше 13, . . . ала‘ не можи‘ да го на‘и‡де, ами‘ наи‡де‘ дру‘г·и‡ мо‘маL намэ‘сто не‘го 31; Ж- По това‘ по‘слэ не сед­a ми‘реO ами‘ ку‘пиa две‘ хи‘жи бли‘зу при це‘ркваU 355.
Твърде характерни са употребите му като частица при оформянето на въпросителни или възклицателни изречения, на това обръща внимание и К. Ничева[104], напр.: М- Ами‘ скажи‘ ми по ко­‘ причи‘на то‘локова вре‘ме молчиd 14а, Ами‘ да не wби‘кни н­‘какь тогwT мла‘даго 29; Ж- Ами‘ що потеглиa № затворкаU . . . 355.
4. Съюзна връзка ала‘, в която са се сляли стб. али и гр. @лл@, най-предпочитаното синтактично средство, когато трябва да се изрази противопоставяне или съотнасяне в рамките на сложното съчинено изречение. Същият факт отбелязва и К. Ничева[105], докато в езика на Й. Кърчовски той е слабо застъпен[106]. Само в “Митологията” съюзът е употребен повече от 100 пъти. Противопоставя се обикновено втората част на първата: М- И во‘и‡ните тра‘жиха всаде‘ сь тща‘н·емь ала‘ гw не наи‡до‘ха 13а, И по‘сле горчи‘во ще са раскаеd, ала‘ ни‘ко­ по‘лза на‘поконь 29; Ж- И‘махь а‘зь ма‘ло пари‘ ала‘ ку‘пиa до‘ма стр¥‘наго 353а, повди‘гна са едиO кади‘нск·и‡ ви‘кь пи‘сакь, ала‘ ко‘и‡ ги слу‘шаше 360а.
Примерите, в които противопоставянето има обратна посока, са по-редки: М- Ала‘ да м­ ва‘д­ть срDЎцето жи‘ва, не мо‘жимь претерпэ‘ това‘ ни‘какь 64а.
Противопоставянето с ала може да се реализира не в рамките на слож­ното съчинено изречение, а в един по-обширен текст. В такива случаи изрече­нието започва с ала, като смислово се съпоставя или противопоставя на мисли, развити преди това, напр. в началото на нов абзац: М- Ала‘ тои‡ црЃь и‘маше се‘дмь ф·ло‘соф¥ и . . . 15а, Ала‘ та‘­ понирли‘ва­ и sлонра‘вна­ жена‘ пр·е‘мна та‘­ цЃрева ду‘ма, и не хо‘чеше ве‘че да фа‘рли себэ‘ си на о‘гнь 42.
Синтактичната неустановеност и книжовната недообработеност на синтак­сиса намират проявление в неточното и неоправданото използване на съюза:
- понякога например той неправилно е употребен за въвеждане на изречения без да изразява противопоставяне, като при това се получават удвоения на съюза, в които само втората употреба е оправдана: М- Ала‘ № еди‘нь де‘нь па‘кь изле‘зе на пазаR да ку‘пи § то‘­ хлэ‘бь, ала‘ не на‘и‡де § не‘го 21, Ала‘ о‘н¥и‡ ца‘рск·и‡ мудрэ‘и‡ш·и‡ ф·ло‘софь и совэ‘тникь зна‘­ше на то‘­ кла‘денеb естеството, ала‘ не хо‘чеше ни‘кому да ска‘жи 26а;
- в други случаи съюзът има присъединително значение, което очевидно му е чуждо, напр.: М- Почто‘ да и‘машь и сто‘ с¥нове, пакь не е подо‘бно ни едного‘ да №б¥‘ешь § нихь, ала‘ по-в¥‘ше и без± грэ‘шка 20а.
5. Съюз но се среща значително по-рядко от ала‘ и заедно със съюз оба‘че може да се отнесе към книжовните средства в Софрониевия синтаксис[107]. При­ема се, че той изразява по-силно противопоставяне[108], но у Софроний това не проличава. Примери: М- Му‘жу мо‘и‡, нидэ‘и‡ ѕу‘ва вс¥‘те жен¥‘; но то‘кмо sл¥‘те жен¥‘ ѕу‘ваи‡ 44а; Ж- и като‘ се wже‘ниa разне‘соa ги, но и‘маa наде‘жда на зана­‘ть мо‘и‡ 353а.
С по-голямо основание може да се говори за по-видима проява на огра­ни­чително значение, което се проявява както в сложното съчинено, така и когато съюз но стои в началото на изречение: М- Но мо‘лим те саTЎ колэнопреклбоне‘н·е . . . 17а, Но потре‘бно е ме‘не подобре да си‘ №чи‘н­ са‘ма себе‘ сме‘рть саTЎ мо­‘ ру‘ка . . . 41а; Ж- Ала‘ бЃгь стЃ¥и‡ возда‘де ми пра‘ведно по дэ‘лоN моиN, но тава‘ послэди хо‘чемь да ска‘жимь 354а.
В отделни примери може да се говори и за изразяване на присъединител­но значение: М- . . . не смэ‘­ше ни‘какь да и‘ди да спи‘ при жена‘та сво­‘, нито‘ н­‘ко­ ре‘чь да и проду‘ма зараD та‘­ рабо‘та, но wста‘на та‘­ рабо‘та поD молча‘н·е 17.
6. Старобългарският съюз оба‘че, чиято употреба през Възраждането се възобновява[109], се среща само веднъж, като чрез него изречението се противо­пос­тавя на предходното: Ж- ИмаN оба‘че една‘ ско‘рбь и бою‘ с­ § бЃга да м­ не су‘ди 362а. Съюзът рядко се открива и в езика на “Неделника”[110], а Й. Кърчовски не го използва[111].
Въпреки все още плахото му присъствие, все пак съюз оба‘че именно в ези­ка на Софроний прави едни от първите си заявки за участие в синтаксиса на новия книжовен език.
7. Накрая трябва да отбележим и еднократната употреба на съюз хемь, зает в народния синтаксис от турски, в съчетание със съюз и – хемь и: М- Не wста‘виa ни‘що да не б¥‘хь научи‘ль сЃна твоего‘, хе‘м и не е возмо‘жно да на‘и‡дешь помудрэ‘и‡шаго, или пословеснэ‘и‡шаго § сЃна своего‘ на вс­‘ црTЎв·е твое‘ 52. Днес в книжовния език съюзът има съединително значение[112], но у Софроний той повече има характер на противопоставителен.

§ 54. Сложни съставни изречения
Подчинителните връзки и отношения в сложното съставно изречение Софроний винаги изразява с помощта на съюзни средства – същински подчи­ни­телни съюзи или съюзни думи, присъщи на народния език.

§ 54 а. Подчинени определителни изречения
Много често използвани, те имат изцяло новобългарски строеж и слово­ред. Въвеждат се със съюзни връзки от народен тип – с подчинителни съюзи да, та, с въпросителни местоимения и наречия що, ка‘ко, за‘що, с относи­телни местоимения и наречия що‘то, ко­‘то, какво‘то, где‘то.
1. Както отбелязва още К. Ничева[113], най-обичайни за Софрониевия синтак­сис са подчинените определителни изречения със съюзна връзка що. Същото е и при Паисий[114] и у Й. Кърчовски[115].
а) В повечето случаи съюзната връзка що стои непосредствено след пояс­ня­ва­ната дума с предметно значение от главното изречение, напр.: М- ЧЃлвкь н­‘кои‡ и‘маше една‘ пти‘ца, що ду‘маше члTЎчк·и‡ яз¥‘кь 18, И‘маше еди‘нь ца‘рь що мно‘го лю‘б­ше жен¥‘ 16, Ала‘ та‘­ ни‘ва що ми ­ да‘доха, работи‘хь ­ 17а; Ж- А о‘на­ глу‘ба що ­ №зе‘ха § не‘гw наза‘дь, па‘кь ­ №зе‘ § ме‘не все‘ ра‘вно 356а, и § оЃць мо‘и‡ по­‘ль друго‘ю же‘ну, що‘ бе‘ше лю‘та и завистли‘ва 353.
б) Когато определяната дума в главното изречение е показателното мес­то­­и­ме­ние това, подчиненото определително изречение с връзка що стои на пър­ва позиция: М- Що‘ м¥ дра‘го това‘ ща ти да‘мь 11а; Ж- що‘ имь на №‘мь не пр¶‘иде, това‘ не стори‘ха 354.
в) Изискването за непосредствена близост на определителното изрече­ние до поясняваната дума в главното изречение не винаги се спазва от Софроний, а това води до синтактични неправилности, до смислова неяснота или до двусмислица, напр.: М- Чу‘ ба‘бата това‘ що бе‘ше пр·­‘ла торго‘вца того‘ № до‘мь сво‘и‡ . . . 58; Ж- то‘и‡ де‘нь наби‘ на ко‘ль едного‘ №ру‘ка намэ‘сто ме‘не, що‘ бе‘ше о‘нь №б¶‘и‡ца 356а, и сказа‘ша, ка‘ко доишле‘ на се‘ло Брани‘ца до: 400: панду‘р¥ пазва‘нски, що е едиO чаTЎ бли‘зу то се‘ло до Коинла‘ри . . . 358а.
Основателно такива случаи в езика на “Неделника” К. Ничева обяснява с необработеността на синтаксиса в тогавашната книжовна практика и с недос­татъчното умение на автора[116]. Такова е и обяснението за еднообразието им в случаи като следните: М- Заво‘д­мь т­ при една‘ мла‘да, № една‘ хи‘жа що е №красе‘на и наго‘твина, що сэди‘ та‘мо една‘ кра‘сна и предобра­ невэ‘ста що роса‘ ка‘пи § лице‘то и‡ и § №‘стнэте и‡ . . . 31, ЧЃлвкь н­‘кои‡ и‘маше една‘ пти‘ца, що ду‘маше члчTЎк·и‡ яз¥‘кь, що са назова‘ва папага‘лонь 18; Ж- . . . фати‘ха н¥ та‘мо що ва‘рд­ха яни‘чар¥те иTкаха да №б¶‘­ть наTЎ 353.
2. Със съюзна връзка що‘то са въведени малко подчинени определителни изречения – всички от езика на “Митологията”: . . . но вс­‘ що‘то ду‘ма за вс­‘го ло‘жь нахо‘ждамь 19а, Заради‘ това‘ и а‘зь №чи‘нихь тебэ‘ това‘ що‘то пати‘ 46а. Изрече­ния с такава съюзна връзка в “Неделника” не са посочени[117], но Й. Кърчовски ги използва[118]. През Възраждането те имат място в книжовния синтаксис като тип, присъщ на народния език, но днес са вече архаични[119].
3. Подчинени определителни изречения, свързани с главното посредством съюз да, се срещат в езика и на двете Софрониеви творби: М- . . . сэди‘ та‘мо една‘ кра‘сна и предо‘бра­ невэ‘ста . . . и саTЎ една‘ прили‘ка да спиd саTЎ не‘­ 31; Ж- . . . да ти да‘мь позволе‘н·е да слу‘жиd л·тур㶑а 355а, не да‘ва му позволе‘н·е да №зе‘ме вто‘ра­ жена‘ 357, и‘махь намэ‘рен·е да пости‘гна на епTЎк﶑а мо­‘ за рожDство ХЃво 358. Има ги в “Неделника” и у Й. Кърчовски[120].
По тип подчинените изречения са новобългарски, но по всяка вероятност са получени по книжовен път от черковнославянски образци с инфинитив. За това говори и характерът на поясняваното съществително, което има отвлечено значение. Така че Софроний има заслуги за тяхното въвеждане и разпростране­ние в книжовната практика.
4. Сравнително широка употреба имат определителните изречения, които се свързват с помощта на относителното наречие где‘то: М- и зане‘се ­ № та‘­ №да­‘ где‘то спи‘ 19, и положи‘ ­ на о‘нова мэ‘сто гдэ‘то ­ жена‘та wста‘ви 25а, и наи‡де‘ оно‘е прозо‘рче где‘то вла‘з­ше о‘на­ л­‘сица 63а.
В “Неделника” такива изречения имат за съюзна връзка наречие без части­ца -то – где[121]. Характерни за народния език, те могат да се срещнат и в съвре­менната книжовна практика.
5. По-малобройни са определителните изречения, въведени с относител­ното местоимение какво‘то: М- и ба‘бата му ска‘за вс­‘ та‘­ рабо‘та каквоU б¥ §пе‘рвеO и докра‘и‡ 55, по‘слэ ще ти да‘мь §вэ‘ть каквоU ти прили‘ча 63, и ска‘за имь поте‘нко вс­‘ какво‘то ста‘на 17.
6. С другите съюзни връзки – ко­‘то, за‘що, та, които са характерни за народния синтаксис, примерите са съвсем малко: Ж- и саTЎ ко­‘то wде‘жда бе‘ше wбле‘чеO тогда‘шн¥и‡ арх·ере‘а кvR Гедеw‘нь на Ко‘тел като‘ м­ х·ротони‘са на сЃщенство, № та‘­ wде‘жда wбл­‘коша ме‘не 358; М- И оЃць и бра‘т·­ е­ разум­‘ха себе‘пу за‘що са §дэли‘ о‘нь § не‘­ 17а, И‘маше еди‘нь кожахаR, та м¥‘­ше ко‘жи на рэ‘ката 20.
7. С черковнославянския съюз како ‘че’ подчинени определителни изре­чения се срещат рядко. Ето такива примери: Ж- Пр·и‘де вэ‘сть ка‘ко са преста‘виль оЃць мо‘и‡ на ЦЃриградь 353; М- . . . да и даде‘ wбэ‘щан·е саTЎ кл­‘тва ка‘ко не ще да са смэ‘си не‘где повоO 29а.
Почти всички съюзни думи, с които си служи Софроний за въвеждане на подчинени определителни изречения, са неизменяеми. Също такова е положе­нието и при Й. Кърчовски[122].

§ 54 б. Подчинени подложни изречения
Подчинените подложни изречения се срещат значително по-рядко в сравнение с определителните, но като тях по строеж в основната си част са типично народни. Синтактичната им връзка с главното изречение се осъщест­вява посредством местоимения кои‡, що, наречия що‘то, почто‘, ка‘ко, съюз да.
1. Подложните изречения, въведени с подчинителни връзки кои‡, що, що‘то, стоят пред главното изречение: М- Ко‘и‡ му‘жь ﶑еши § та‘­ вода‘, то‘и‡ чаTЎ са преобраз­‘ваше и ста‘нваше жена‘ 26а, И § дво‘и‡ца н¥ ко‘и‡ наDв·и‡ да повеле‘и‡ на о‘наго . . . 57а, Ко‘и‡ сто‘ри та‘ково sло‘ та‘кw хо‘че да па‘ти 65, . . . а що е ме‘не немо‘щно не е воз­мо‘жно да ти да‘мь 11а, . . . ами‘ що и‘маше саTЎ ме‘не члЃвц¥ §и‘доха напре‘дь 27, . . . що‘то ду‘ма льжа‘ е 19а.
2. Подложните изречения с останалите съюзни връзки заемат място след главното изречение, което е безлично:
- примери с да: М- Тоги‘ва е возмо‘жно те‘бе да са нау‘чиd же‘нските маи‡стор¶‘и‡ 43а, w цЃрю пра‘ведно е, да и‡ са §рэ‘жать ру‘цэте и нозэ‘те, и да са фа‘рли во‘нь 63; Ж- Попреди‘ не б¥ возмо‘жно да по‘иду на №че‘н·е 353, Деспо‘ти не е возмо‘жно да пр·и‘деd сеги‘ № ПлевеO 358а;
- примери с почто‘ и ка‘ко: М- Да бу‘де зна‘и‡но на твое‘ держа‘в·е цЃрю, почто‘ § прему‘дрите маи‡стор¶‘и‡ не wста‘виa ни‘що . . . 52, Ви‘ди с­ w цЃрю, почто‘ №чи‘тель да‘де на сЃна твоегw‘ н­‘кои‡ трэ‘ва би‘л·е . . . 13а. Съюзните връзки са по тип книжовни, чер­ков­нославянски, като с почто‘ примери в “Неделника” не са посочени[123].

§ 54 в. Подчинени сказуемноопределителни изречения
И те са малка група. С главното изречение се свързват посредством съюз­ни връзки ка‘ко, чи, да, като‘ да, какво‘то, но се предпочита връзка ка‘ко:
- примери с како: М- и да си пока‘жиш, ка‘ко саTЎ гнэ‘вь серди‘то ѕу‘ваd мене‘ 22а, и т¶‘е совэ‘тниц¥ и ф·ло‘соф¥ ль‘жаU т­ и пока‘зваU с­ ка‘ко мно‘го ва‘рд­U с¥‘на твоегw‘ 25, и стори‘ с­ ка‘ко е №мр­‘ла 64. Отнасящи се към допълнението: М- и позна‘ го ка‘ко е ца‘рск·а пе‘рстеO 17, И жена‘та го разуме‘, ка‘ко е безу‘мень и лу‘дь е 44а;
- примери с чи: М- и ще на‘и‡дешь му‘жа еи‡ чи сэди‘ на дук­‘но свое‘ 38, И а‘зь като‘ го ви‘дэхь, чи са да‘в­ше § не‘­, №бо­a с­ да не №‘мре 47;
- примери с като‘ да: М- И то‘­ ско‘рбь да вэруваd мни‘ ми са и ви‘ди ми са като‘ да е мо‘­ 35а;
- примери с да: М- и не ви‘д­a го да яде‘ на трапе‘зата 44, ща го №чи‘н­ па‘кь да №чи‘н­U любо‘вь между‘ себэ‘ 36а;
- примери с какво‘то: М- прати‘ха м­ wрта‘ц¥те да ми даде‘шь и три‘те кес¶‘и‡, какви‘то са запеча‘тан¥ 53а.

§ 54 г. Подчинени допълнителни изречения
Те са широко застъпени в синтаксиса на Софрониевите творби. Подчини­телните им връзки с главното изречение се изразяват с твърде разнообразни средства, по-голямата част от които са присъщи на народния синтаксис и се използват днес в книжовния език.
Основната особеност, която посочва и К. Ничева като характерна за синтаксиса на “Неделника”[124], е използване на подчинителни съюзи омоними како1 ‘че’ и како2 ‘как’.
Получен от ср. р. на черковнославянското въпросително местоимение за качество как, съюз како1 ‘че’ е познат на Паисиевия синтаксис[125] и на някои да­мас­­кини, откъдето вероятно го е усвоил Софроний[126] за въвеждане на подчи­не­ни допълнителни изречения със съобщителен характер.
Съюзната дума како2 ‘как’ е по същество черковнославянското въпроси­тел­но наречие како, с което се въвеждат въпросителни допълнителни изречения, – практи­кувано и в дотогавашната книжнина.
1. Съобщителни допълнителни изречения. Те се въвеждат освен с како1 ‘че’ и със съюзи да, та, чи, с местоименията и наречията кои‡, какво‘то, що, почто‘:
- примери с како1 ‘че’: М- Сеги‘ е‘то и‘стина позна‘хь, ка‘ко си поD н­‘ко­ ну‘жда 14а, Чу‘хь дЃщи мо­‘, ка‘ко т­ ᶑль му‘жь тво‘и‡ 35а, Чу‘­хь цЃрю ка‘ко си повел­ль да №б¥‘ешь сЃна своегw‘ 20а; Ж- Зна‘­a ка‘ко е Сербе‘зь wулу та‘мо 356а, Зна‘­ ре‘коa ка‘ко прода‘де каса‘пь баши‘ на дво‘ица џеле‘п¥ ·w‘ще о‘вц¥ 356, и мнэ‘ша ка‘ко с±мь го а‘зь скри‘ль 353а;
- примери с да: М- и ре‘кохь и‡ да ­ №пече‘ 46, wбэ‘щаваd да го дадеd 11а, . . . му бе‘ше ре‘кль . . . да не изла‘зи глаTЎ из± не‘гов¥U №‘ста 14а; Ж- И нам¥‘слиa да wста‘в­ и до‘мь и же‘ну да пои‡да до‘лу по села‘та 353а, и повеле‘ су‘д·а да м­ б¶‘­ть на фа‘ланга 353а. Срещат се и примери с разположение на подчиненото допълнително да-изречение пред главното: Ж- Да wста‘на на Пле‘веO между ка‘рџал·и‡те са‘мь не б¥‘ва, да по‘и‡да на Вра‘ца не смэ‘­ 361;
- примери с почто‘ – в езика на “Неделника” К. Ничева не посочва употреба на допълнителни изречения с връзка черковнославянското наречие почто‘ в значение ‘че’, но в “Митологията” те се използват: О цЃрю, а‘зь чу‘­мь, почто‘ мно‘го лука‘вство и‘маU жен¥‘те 22, w чЃлвче, и‘стина ду‘маd, почто‘ асла‘нь извэ‘стно вле‘зе № ни‘вата 18, . . . и wбэща‘ са, почто‘ за шеTЎ мTЎц¥ ща предаде‘ на цЃр­ с¥‘на му н๑чену и испеде‘ѕано на вс­‘ ф·лософ¶‘и‡ска­ му‘дрость 11а;
- примери с кои‡: М- не зна‘­ше ни‘какь кои са т¶‘­ пала‘ти 66а, . . . му‘тлакь да №зна‘и‡ за ко‘и‡ себе‘пь скорби‘ ба‘бата то‘лкоTЎ 54а; Ж- не и‘маше ко‘и‡ да м­ гле‘да 353а, и не и‘маше ко‘и‡ да м­ вди‘гне 357.
- примери с що: М- и що хо‘чеd и що аре‘саd да ти да‘мь § не‘го една‘ пани‘ца по‘лна 57, що ми ищиd а‘зь да ти да‘мь 30; Ж- Що б­a собра‘ль § вра‘чанск·а кадили‘кь пари‘ поха‘рчиa ги 358, . . . да собиреO що и‘маше да №зе‘ма о‘нь пари‘ § каса‘пите 353;
- примери с чи - основен вид подчинени допълнителни изречения в съвременния книжовен език, новобългарските че-изречения още през Възраж­дането решително изместват старите книжовни образци с како и почто. Софрони­евият език представя началния етап, когато те все още книжовно се обработват и предевяват претенции за книжовно средство, ето защо количес­твено те са малко: М- . . . и като‘ ви‘де чи го не и‘мат тоги‘ва са ва‘рна 23, а № еди‘нь деO ви‘дэ свин­‘та едного‘ маи‡му‘на чи возле‘зе на смоки‘н­та 33, . . . чю ца‘р­ чи ре‘че 11а;
- примери с та – с този съюз Софроний понякога въвежда изречения, кои­то могат да се определят като подчинени допълнителни, напр.: М- № еди‘нь де‘нь прилучи‘ са та ви‘дэ една‘ жена‘ мно‘го кра‘сна 16, и н๑чиль ­ бе‘ше та му ва‘рд­ше № до‘мь сто‘ката 18, и сто‘риa го та проду‘ма 15; Ж- и то‘и‡ чаTЎ повеле‘ та м­ фа‘рлиха саTЎ очи на земл­‘та 356;
- примери с какво‘то: М- и жена‘та стори‘ какво‘то е заповэ‘да му‘жь еи‡ 44а, и та‘кw №чи‘ни о‘н¥­ курва‘риO каквоU го нау‘чи о‘на­ жена‘ 22а.
2. Въпросителни допълнителни изречения. Те са свързани с главното посредством въпросителни местоимения и наречия кои‡, како‘вь, ко‘лко, що, за‘що, где, §где‘, ка‘мо и въпросителни частици дали‘, ли, ату‘:
- примери с кои‡: М- . . . пи‘таше жена‘та си за ко‘и‡ себе‘пь пр·и‘де то‘и‡ чу‘жд¥и‡ члЃвкь № до‘мь на‘шь 23, w же‘но за ко‘и‡ себе‘пь хочеd да изгориd себэ‘ си на о‘г±нь 42, да б­‘хь №б¥‘ль а‘зь сЃна моегw‘ № т¶‘­ се‘дмь дни‘: ко‘и‡ хо‘чеше да бу‘дэ себе‘пь на не‘говоту №б·е‘н·е 50;
- примери с како‘вь, како‘ва, какво‘: М- и сказа‘ имь ·w‘ще какво‘ б¥ това‘ 17, Ви‘диш± ли какво‘ ти добро‘ сто‘ри жена‘та мо‘­ 23, да го пи‘там­ саTЎ како‘ва ско‘пость ме‘с­ше то‘­ хлэ‘бь 21а, ала‘ не зна‘­ за како‘вь кабаха‘ть ми №чи‘ни о‘нь това‘ 36; Ж- и а‘зь ви‘дэхь како‘ва е рабо‘та 353а, ала‘ не зна‘­хме како‘ва е та‘­ вои‡ска‘ 358а;
- примери с ко‘лко – въведените с това въпросително местоимение допъл­ни­телни изречения имат характер предимно на косвен въпрос: М- да зна‘и‡шь w ба‘бо, ко‘лко смуще‘н·е ста‘на наN № до‘мь наd зараD та‘­ дрэ‘ха 37а; Ж- ала‘ ко‘лко о‘вц¥ и по ко‘лко ги прода‘де не знаN 356, скажи‘ ко‘лко о‘вц¥ прода‘де 356;
- примери със за‘що: Ж- да разуме‘­ за‘що ви зове‘ пашаU 354, ала‘ а‘зь са см¥‘слиa за‘що м­ затво‘риха ме‘не та‘мо 353а; М- И а‘зь за‘що не хорати‘хь т¶‘­ дни‘ що са ми‘наха да ти ска‘жа цЃрю 49;
- примери с где, §где‘, ка‘мо: М- и кра‘и‡но забора‘виa где‘ ­ wста‘виa 37, не знаN §где‘ са на‘и‡де та‘мо 45, ни‘то го знаN ка‘мо §и‘де 54;
- примери с ли, дали‘, ату‘: М- да ­ пи‘та и‘ма ли прил­‘гное вре‘ме да и‘ди гTЎпдар­U му да спи‘ саTЎ не‘­ 22, а а‘зь не зна‘­ мо‘га ли №чи‘ни смэше‘н·е саTЎ жена‘ 28а; Ж- Мно‘го гле‘даa §дале‘чь на верба‘та виси‘ш± ли №бэ‘сиO 357а, и да ви‘д­ дали‘ ва‘рдиd о‘на­ кл­‘тва 12, и вс¥‘­ но‘щь ду‘маше sлоче‘стн¥и‡ о‘нь ату‘ не на‘и‡дохь а‘зь р¥‘бата на ниваU 46;
- примери с що: М- та м­ не wста‘ви да ви‘д­ що б¥‘ та‘­ но‘щь 19, и жена‘та му що чи‘ни и що №рабо‘ти о‘нь да му ска‘жи 18;
- примери с како2 ‘как’- въпросителните допълнителни изречения, въве­дени с тази черковнославянска съюзна връзка са твърде характерни за Софрони­е­вия език: М- Е‘то та‘кw w цЃрю, чу‘ешь ка‘ко наDви му‘жа своегw‘ та‘­ жена‘ 19а, и сказа‘ имь ·w‘ще какво‘ б¥ това‘, и му‘жь е­ ка‘ко са §ва‘рна § не‘­, и ка‘ко проми‘на та‘­ рабо‘та 17, и ви‘ждь, ка‘ко е до‘лжень ца‘рь да держи‘ и да №пра‘в­ црTЎтво свое‘ 16а.
Една част от изнесените тук разновидности на подчинените допълнителни изречения по съюзни връзки се откриват и в езика на “Неделника” – с како1 ‘че’, како2 ‘как’, да, чи, що, кои‡, за‘що, дали‘.
Друга част обаче не са посочени от К. Ничева[127] – с та, почто‘, какво‘то, како‘вь, где, §где‘, ка‘мо, ли, ату‘.
От друга страна, в изследваните творби липсват употреби на черковносла­вян­ските съюзни връзки я‘ко, е‘ликь, които, макар и рядко, са застъпени в “Неделника”[128].
В сравнение с езика на Й. Кърчовски Софроний използва количествено еднакъв брой съюзни средства, като общи са: да, що, како, кои‡, ко‘лку за‘що, где, какво‘то, дали‘, ли; само у Софроний са използвани: та, чи, почто‘, како‘вь, ка‘мо, §где, ату‘; а само в езика на Кърчовски – wти, яко, какво, дека, что, кога, ч¶и‡, щото[129].

§ 54 д. Подчинени обстоятелствени изречения
Видовото разнообразие на подчинените обстоятелствени изречения според характера на подчинителните връзки и на обстоятелствените отношения в езика на Софроний е твърде богато и представя почти всички разновидности, познати на съвременния книжовен синтаксис.
1. За време. Подчинените обстоятелствени изречения за време се свързват с главното изречение чрез наречия коги‘, като‘, докле‘, ка‘ко, ту‘ко като‘, а също така и с фразеологизираното съчетание кои‡ чаTЎ ‘веднага, щом като’. В отличие от “Неделника”, където Софроний употребява съюзни връзки кога‘, кога‘то[130], тук той предпочита диалектната форма на наречието-съюз коги‘.
а) Въведените със съюзна връзка коги‘ подчинени обстоятелствени изре­чения за време обикновено представят предхождащо действие по отношение на действието в главното изречение: М- коги‘ б¥‘ль ви‘дэль № н­‘ко­ го‘зба н­‘що со‘чеb № н­‘ко­ сади‘на коги‘ щ­‘ль да яде‘, или‘ да ﶑и‡, ни‘какь § то‘­ не я‘ль ни‘то №ку‘сваль 21, а т¥‘ коги‘ м­ ви‘диd, скажи‘ на му‘жа тогw‘ . . . 37; Ж- . . . коги‘ поми‘не ага‘та му §та‘мо да ги продаде‘ 355а, и коги‘ ме да­‘ша ду‘маха ми . . . 355а.
Освен това, подчиненото изречение може да пояснява не направо сказуе­мото в главното, а обстоятелствено пояснение в него, изразено с наречие тоги‘ва: М- И коги‘ разумеи‡d и №зна‘и‡шь ­ поте‘нко ка‘ко е и‘стина, тоги‘ва да №чи‘нимь то‘­ су‘дь попра‘во 28, и коги‘ сове‘ршиме сва‘дбата, тоги‘ва па‘кь да си и‘ди при ваTЎ 26а; Ж- Коги‘ по‘и‡да на Андр·ано‘поле тоги‘ва ги §пу‘щамь 356
б) Най-често подчинените обстоятелствени изречения за време се въ­веж­дат със съюзна връзка като‘.
- в едни случаи те представят действие, предхождащо действието в главното изречение: М- И цЃрь кат‘о чю та‘кову приключе‘н·е, ре‘че на му‘жа е­ 17а, И като‘ №чи‘ни ф·ло‘софь начерта‘н·е рожде‘н·ето му, наи‡де‘ . . . 12а; Ж- и като‘ са wже‘них разне‘соa ги 353, и като‘ м­ ви‘ди ви‘кна . . . 354а;
- в други случаи действието им съвпада по време с действието в главното изречение: М- и като‘ стру‘ваше то‘и‡ смэше‘н·е саTЎ не‘­, и о‘н¥­ слу‘га като‘ бе‘ше скри‘ть, и напра‘сно дофта‘са на жена‘та му‘жь еи‡ 22а; Ж- И а‘зь като‘ м¥‘сл­хь како‘вь §вэ‘ть да подаN, наче‘наха дэца‘та да ми гово‘р­U . . . 358, и като‘ §хо‘ждахме до ниa гле‘даме на едно‘ мэ‘сто наро‘дь мно‘го 353.
в) Доста широко като синтактична връзка е застъпено народното наре­чие-съюз докле‘. Действието в подчиненото изречение може да предхожда, да съвпада или да следва действието в главното изречение.
- предхождащо действие: М- И докле‘ не №взе‘ § нихь ко‘лкото о‘нь хо‘чеше не wста‘ви ги 61а; Ж- докле‘ не бу‘де то‘и‡ Калл·ни‘кь влDка, тебэ‘ не е возмо‘жно ни‘где да пои‘дешь 362;
- едновременно действие: М- . . . докле‘ б¥ хлэ‘ба то‘пль №зе‘ пепер мно‘го, и нас¥‘па № хлэ‘ба 30; Ж- и держа‘ше ме № затво‘рка три‘ дни‘ докле‘ изва‘диха ма‘ло н­‘что ·w‘ще родни‘ни мо‘и‡ 353а;
- следходно действие: Ж- докле‘ разбиреN коли‘ко стра‘хь поте‘глихме 358а, Ала‘ по пре‘жде докле‘ не бэ‘ха са собра‘ли о‘н¥­ до‘лжници да си и‘щаU сто‘каU понуди‘ша ме родни‘ни мои‘ да ме wже‘н­U 353а.
Въпреки широката им представеност през Възраждането, изреченията с връзка докле в книжовния език днес са допустими само като стилистични вари­анти на подчинените обстоятелствени изречения за време със съюзна връзка докато[131].
г) По-редки са обстоятелствените изречения за време със съюзна връзка како в значение ‘откакто’. Представените в тях действия са предхождащи по тип: Ж- Ето оЃче то‘лкова дни‘ и‘ма ка‘ко т­ ка‘ниN за арх·ере‘а, а т¥‘ не хо‘чеd 358, Ефе‘нди три‘ дни‘ е‘сть ка‘ко са пои‘шле 355.
Такива изречения използва и Й. Кърчовски[132], докато в “Неделника” нами­раме само пример с §како[133].
д) Заслужават да се отбележат и няколкото случая на подчинени обсто­ятел­ствени изречения за време, въведени с фразеологизираното съчетание ко‘и‡ чаTЎ в значение ‘веднага, щом като’: Ж- Ко‘и‡ чаTЎ и‘да на КарнобаU раздэ‘л­N ги 357а, Ко‘и‡ чаTЎ си по‘иде султа‘ну то‘и‡ чаTЎ хо‘чемь на‘преки на ко‘ль да т­ наᶑемь 356а.
е) Със същото значение веднъж срещаме и съставен съюз ту‘ко като‘ за отнасяне на подчинено обстоятелствено изречение за време: М- И на №‘тре ту‘ко като‘ со‘мна, wи‘де торго‘вицу пе‘рво . . . 61.
Съпоставката с “Неделника” показва, че общи подчинени обстоятелст­вени изречения за време са със съюзни връзки като‘, докле‘, кога‘ (коги‘), само за “Неделника” – със съюзни връзки кога‘то, §ка‘ко, егда‘, само за разглежданите ръкописни творби – ка‘ко, кои‘ чаTЎ , ту‘ко като‘.
2. За място. Подчинените обстоятелствени изречения за място не са харак­терни за Софрониевия синтаксис в разглежданите творби. Същата конста­тация прави и К. Ничева за езика на “Неделника”[134], по-редки са те в сравнение с другите видове подчинени изречения и в езика на Й. Кърчовски[135], както и в езика на Паисий[136].
Това показва, че по онова време този вид подчинени обстоя­телствени изречения са в процес на формиране като книжовно средство. Поради това като синтактични единици те все още нямат изграден свой облик и Софроний не умее много да си служи с тях. За това говори, от една страна, използването на подчинени изречения с що в значение на обстоятелствени за място (напр. М- Зово‘д­мь т­ при една‘ мла‘да, № една‘ хи‘жа . . . що сэди‘ та‘мо една‘ кра‘сна и предо‘бра­ невэ‘ста . . . 31; Ж- По‘слэ ми позова‘ха на митропо‘ли що бэ‘ха и епTЎкп¥те . . . 358, . . . и №зе‘ на маисе‘ре ШумеO що бе‘ше вези‘р­ Мююсу‘нь wулу саTЎ №‘рд·ата туре‘цка­ 354, и затво‘риша ме № една‘ гради‘на що и‘маше та‘мо ту‘рц¥ 353а), от друга страна, единичните примери на подчинени обстоятелствени изречения, в които подчинителните връзки – наречията где, где‘то – съответстват на обсто­ятел­ственото им съдържание, са построени неумело или неправилно (напр. М- И §и‘де при не‘­, где‘то бе‘ше та‘­ невэ‘ста . . . 35а, где‘ чу‘­ше н­‘ко­ доброли‘чна­ кра‘сна­ жена‘ №чи‘н­ше вс­‘ко­ ско‘пость, и смэ‘с­ше са саTЎ не‘­ 37а).
Единствено когато подчиненото обстоятелствено изречение е фразеологи­зувано и фактически е в ролята на просто обстоятелствено пояснения, срещаме образци от съвременен структурен тип: Ж- . . . а Пл­‘са паша‘ побэ‘гна где‘ очи‘ ви‘д­ша 362, . . . а н¶‘и‡ наче‘нахме да бэ‘гаме ко‘и‡ куде‘ ви‘ди 354.
3. За начин и сравнение. Подчинените обстоятелствени изречения за начин и сравнение също така рядко се използват. Чувства се, че Софроний не ги владее добре като синтактично средство, поради слабата им книжовна обра­бо­теност по негово време. Свързващи ги съюзни средства са като‘ че, като‘, как­во‘то, ка‘ко.
Примери: М- и сто‘и‡ та‘мо и т¥ бли‘зу като‘ че си н­‘кои‡ чЃлвкь § то‘­ гра‘дь 58а, и с¥‘нь му като‘ м¥‘еше ко‘жите па‘дна № рэ‘ката 20, Затова‘ сто­‘ше на вратаU саTЎ го‘ла са‘б·­ каквоU го и са‘мь т¥‘ ви‘дэ 23, и сэ‘дна на о‘дра, какво‘то и‘мать му‘жете wб¥ча‘и‡ 17, и като‘ сэд­‘хь §го‘рэ на ф¶‘л­, и сто­‘хь, и поDхла‘знах са 24; Ж- и н¶‘и‡ с­ изв¥н­‘ваaме ка‘ко сме чЃлвц¥ чужди‘нц¥ и про‘сти 353.
В “Неделника” такива изречения се използват още със съюзни връзки като‘ да и с черковнославянското наречие я‘коже, а примери с ка‘ко[137] липсват.
4. За причина. Подчинените обстоятелствени изречения за причина са богата и многолика група. Ако в “Неделника” такива изречения са образувани почти без изключение със стари (старобългарски и черковнославянски) книжов­ни съюзни средства – поне‘же, я‘ко, зане‘, бо, почто‘, и само в един случай с народния съюз че, тук съюзните средства са много по-разнообразни. От старите книжовни съюзи се използват поне‘же, почто‘, ка‘ко, а от народните – зарадь (заради) да, за‘що, кат‘о, чо­‘ти, чи, да.
а) Най-често подчинените обстоятелствени изречения за причина са свър­зани с главното изречение чрез черковнославянското наречие-съюз почто‘ ‘защото’: М- Ду‘маи‡те в¥‘ на сЃна мо‘егw, почто‘ бе‘лки са бои § мене‘ . . . 13а, Ами‘ да го даN на Сvнт¶‘па ф·ло‘софь, почто‘ чу‘хь § мно‘го чЃлвц¥, ка‘ко е Сvнт¶‘па избра‘нь на ф·лосо‘ф·а 11, и фати‘ асла‘на почто‘ е пото‘лсть 38а; Ж- пону‘диша ме родни‘ни мои да м­ wже‘н­ть, почто‘ не и‘маше ко‘и‡ да м­ гле‘да 353а, По‘напреди не б¥ возмо‘жно да по‘иду на №че‘н·е, почто‘ пов¥‘ше болеO и немощеa бэхь 353, или на ме‘не не фа‘рли, почто‘ беше п·а‘нь 357а.
б) Черковнославянският причинен съюз поне‘же постепенно бива въве­ден в новия книжовен език. Несъмнена заслуга за това има и езикът на Софро­ний. Подчинени изречения с този съюз са употребени само в “Житието” Поне‘же № Болгар¶‘а не и‘ма ф·лосо‘фское №че‘н·е на славе‘нск·­ яз¥‘кь, наче‘наa да №чи‘мь по гре‘ческ¶и‡ яз¥‘кь 353, Ала‘ и стр¥‘и‡ мо‘и‡ на ЦЃриграD №‘мре, поне‘же бэ‘ха и двоицата џеле‘п¥ 353.
в) Не рядко характер на причинност имат подчинени изречения, въведе­ни със съюз като‘, който става изразител на значение ‘тъй като’: М- и § гол­‘ма жа‘дь като‘ гор­‘ше, пи‘ § та­ вода‘ . . . 27, и гол­‘ма­ ско‘рбь и‘маше като‘ гле‘даше ча‘дото свое‘ ка‘ко е молчали‘вь и безгла‘сеO 14; Ж- не хо‘чахь да имь с­ покор­ваN, като‘ бэ‘ха та‘кw про‘сти и н幑чен¥ 354, и като‘ са бе‘ше закл­‘ль да м­ №б¶‘и‡, то‘и‡ де‘нь наби‘ на ко‘ль едного‘ №ру‘ка намэ‘сто ме‘не 356а, и а‘зь като‘ не можиa ве‘че да терпэ‘ присэ‘че ми с­ срD΅це § бо‘лесть 356.
Такъв вид подчинени обстоятелствени изречения за причина в езика на “Неделника” не са посочени[138], липсват и сред споменатите в езика на Й. Кърчовски[139], но видимо са били свойствени на народния синтаксис като едно по-ранно състояние на днешните подчинени изречения със съюзна връзка тъй като. Всъщност и за съвременната книжовна норма не е чуждо изразяване на причинно отношение със съюз като[140].
г) Сравнително добре са застъпени и подчинените изречения, при които причинното отношение е изразено с типичния за народния синтаксис съюз - наречието за‘що. Възприет в съвременната книжовна норма във вид защото, днес “той е най-разпространеният и най-типичният съюз за причина”[141].
Примери със за‘що: М- и тогиTЎ хо‘че да wбезчести‘ наTЎ, за‘що гw не разва‘рнаaме § та‘ковое стра‘шное наказа‘н·е 15а, себе‘пь е о‘н¥и‡ чЃлвкь, що №чини трапе‘зата, за‘що не да‘де о‘нь да ﶑­ть § то‘­ мле‘ко пе‘рво слуги‘те не‘гов¥и‡ 51а.
Интересен случай е едновременната употреба на два причинни съюза – книжовния почто‘ и народния за‘що: М- анџа‘ себе‘пь е о‘нь са‘мь, почто‘, за‘що не ва‘рди на №чи‘тел­ своегw‘ за‘повэду да молчи‘ . . . 51.
д) За представяне на причинно отношение понякога са използвани и народните съюзи чи, да, възможност, каквато те имат и днес в книжовния език[142]. Примери: М- И като‘ душма‘ни сво‘и хо‘че да №мра‘зи наTЎ чи го wста‘виaме да №б¶‘и‡ сЃна своего‘ 15а, . . . ам¥‘ ­ себе‘пь са‘мь цЃрь, чи повеле‘ да го №б¥‘и‡ без± испита‘н·е 50а; Ж- ала‘ не смэ‘­ да №зе‘ма ту‘рчин ясакч¶‘а, да не ска‘жи н­‘кому пово‘нь 361; М- Поча‘каи‡ т¥‘ ту‘ка на кла‘деницу, да идиN н¶и‡ напреD . . . 26а.
е) Примери с другите съюзни връзки зарадь (заради‘) да, що и ка‘ко са сравнително по-рядко срещани: М- Но ако и‘машь н­‘що стра‘хь § оЃца твоегw‘, заради‘ да т­ не сто‘ри н­‘кои поврежде‘н·е: а‘зь да т­ нау‘ча една‘ рабо‘та . . . 14а; Ж- Пода‘де ми бЃгь наказа‘н·е заради‘ бузу‘мна­ лу‘дость мо­‘ що б­‘х с­ разгорди‘ль зараD това‘ епv‘тропство . . . 355, Не бэгаa азь ка‘ко е‘смь н­‘що sло‘ сто‘риль, ами‘ и‘ме мо‘е гол­‘мо, влDка 360.
ж) Като разглежда подчинените обстоятелствени изречения за причина в езика на “Неделника”, К. Ничева не пропуска да отбележи, че в по-ранните си творби Софроний си служи със свойствения на котленския диалект наречен съюз чо‘ти ‘защото’[143], но по-късно го е “изоставил поради тяснодиалектния му характер”[144]. Това е действително така. С този съюз подчинени изречения за при­чи­на има само в езика на “Митологията”, докато в “Житието” те са избягнати.
Примери с чо‘ти: М- а‘зь мно‘го разм¥шле‘н·е и‘махь на тебэ‘, чо‘ти . . . мнэ‘хь, почто‘ ку‘рвиd саTЎ чу‘жд·и‡ му‘жи 32, И о‘нь като‘ гле‘да зави‘дэ, скорби‘ повэ‘нва, чо‘ти не мо‘жи да ги повреди‘ н­‘що 68а.
5. За цел. Подчинителни връзки на обстоятелствените изречения за цел са съюзите да, за да, та да, да б¥, заради‘ да и частица дано‘. Не се намират примери с посочения от К. Ничева съюз замь да, който има в “Неделника” широка употреба[145].
а) По-голямата част от подчинените обстоятелствени изречения за цел са образувани със съюз да, присъщ на народния език и утвърден в днешната книжовна норма. Примери с да: М- Еди‘нь чЃлвкь прати‘ жена‘та сво­‘ на пазаR да ку‘пи за едно‘ дука‘то ори‘сь 25, и на ве‘черь дофта‘саха на една‘ гости‘нница (хан) да нощу‘вать та‘мо 38, №‘тре ще пра‘т­ с¥‘на твоего‘ в тре‘т¥и‡ чаTЎ да го ви‘дишь и да са зара‘двашь саTЎ гол­‘ма ра‘дость 12; Ж- Коли‘ко кра‘т¥ пищо‘ли изва‘ждаха на ме‘не да м­ №б¶‘­ть 354, И преда‘доха ги о‘н¥ на едного‘ члЃвка да по‘иде на Андр·ано‘пол¥ да ги прода‘ва 355а.
б) За разлика от “Неделника”, тук съюзът та да не е така рядък за пред­ставяне на целно отношение, напр.: М- като‘ чю‘ жена‘та това‘ м¥‘сл­ше како‘ва маи‡­стор¶‘а да №чи‘ни та да пока‘жи папага‘ла ло‘жь 18а, . . . и §идохь да ­ да‘дохь на ба‘бата, що ­ позна‘ваa §та‘вна, та да ­ даде‘ на н­‘кои‡ ма‘и‡стоR, да зака‘рпи изгоре‘ноU мэ‘сто 36а; Ж- . . . побэ‘гнаd да по‘идеN на Ра‘хову та да прими‘неN на Вла‘шка­ земл­‘ 359.
Този вид подчинени изречения за изразяване на цел днес се употребяват предимно в разговорния стил на книжовния език[146].
в) Другият сложен новобългарски съюз за да, който заедно с да днес е най-често използван за израз на целни отношения, в езика на разглежданите Софрониеви творби очевидно е ново синтактично средство – среща се в един-два примера, а в езика на “Неделника” не се появява. Веднъж се открива и в езика на Й. Кърчовски[147]. Пример: М- . . . до‘и‡дохь а‘зь слэдь ба‘бата, за да ви‘д­ дали‘ м­ № мо‘­ до‘мь призова‘ва или № чу‘жд¥и‡ 32.
г) Сравнително учестена е употребата на подчинени обстоятелствени изре­чения за цел със сложния съюз зарадь (заради‘) да[148], който Софроний използва – според К. Ничева – под влияние на дамаскините[149]. Примери: М- да го разду‘мваU зараD да не №б¥‘и‡ сЃна своегw‘ 16, тои чаTЎ са ме‘тна и онь в рэ‘ката зараD да кортоли‘са сЃна своегw‘ 20; Ж- . . . прово‘диO бе‘ше § вези‘р­ зараD да защит­‘ва се‘лото § вои‡ска‘та 354, и помо‘ли с­ матеR егw да м­ хари‘жи мене‘ неи‡, зараD да не wскорб­‘ва хрЎTт·ан¥U саTЎ мое‘ №б·е‘н·е 356а.
д) На няколко пъти подчиненото изречение за цел се въвежда със съюз дано‘, получен от частицата за желание (пожелание) дано‘: М- хо‘д­ше и wби­ка‘л­ше §вну‘тре кале‘то вс¥‘­ но‘щь, дано‘ на‘и‡де н­‘ко­ §во‘рина по‘рта 63а, . . . и гле‘даше на маи‡му‘на дано‘ и‡ спу‘сти смоки‘н¥ 33, . . . то‘кмо хо‘чу да №чиниd ско‘пость дано‘ са смир­‘ саTЎ до‘кторската маи‡сто𶑭 саTЎ му‘жа моегw‘ 36.
Утвърдени в книжовния език днес, този вид целни изречения са дошли от народния език. И макар да липсват в езика на “Неделника”, те са добре познати на Софроний и той способства за тяхната книжовна обработка.
е) Веднъж откриваме като подчинителна връзка черковнославянският съюз да б¥: Ж- и за мене‘ недосто‘и‡нагw бЃга да мо‘л­ть невэ‘жество мое‘ исправи‘ти, и труди‘вшаго с­ проще‘н·е сподоби‘ти, даб¥‘ получи‘ти и наN де‘сн¥х сто‘­н¶a вь деO стра‘шнаго возда­‘н·­ 362. Въпреки че в “Неделника” съюзът има употреби в повече примери[150] и че по-късно е познат и на Й. Кърчовски, той е не повече от един отглас на безвъзвратно отиващата си книжовна норма.
6. За условие. Подчинените обстоятелствени изречения за условие се свързват с главните изречения посредством съюзи ако, ако‘ ли, да, коги‘. Редкият в “Неделника” черковнославянски съюз а‘ще тук не се използва.
а) Основната част от условните изречения са построени със съюзи ако‘ и ако‘ ли. Ето някои примери с тях: М- . . . ако м¥ изволиd азь еди‘нь мTЎць не щеN хорати‘ саTЎ ца‘р­ 13, ако ли‘ хо‘чешь да са научи‘шь ма‘ло н­‘що, наи‡ди‘ мэ‘сто са‘мое без±мо‘лвное и собери‘ пе‘пеM и пра‘хь § земл­‘та . . . 43; Ж- Ами‘ ако поми‘наU . . . ка‘мо а‘зь да бэгаN 360, Почто‘ до три‘ дни‘ ·w‘ще ако не пр·и‘дуть и ваTЎ посэ‘чамь, и пари‘те два‘ ка‘та, №зе‘маN § ни‘хь 355, ако и‘ма вои‡ска‘ по села‘та да потекуU насре‘ща наTЎ да ми ска‘жаU 358а.
Отбелязанта от К. Ничева[151] и Р. Цойнска[152] особеност в строежа на заклю­­чението (аподозиса), когато условното изречение предхожда главното, - че то често започва със съюзи а, то, а то, и или с наречие тоги‘ва, като това е в народния език[153] - тук се наблюдава в ограничен брой случаи. Ето някои от тях: М- Ако ­ преду‘маш да м­ №чи‘ни во‘л­та, а т¥‘ що ми попро‘сиd а‘зь да ти да‘мь 35, Ако не хо‘чешь ни‘какь да и‘машь с¥‘нь, то па‘кь бе‘ше потре‘бно те‘бэ да са мо‘лиш бЃгу саTЎ гол­‘ма мо‘лба 39а, Ами ако‘ не до‘и‡дать ра‘вно, тоги‘ва sле‘ ще па‘тишь т¥ 60а.
Обикновено условието (протасисът) стои пред заключението (аподо­зиса), т.е. подчиненото условно изречение предхожда главното, среща се обаче и обратно разположение: М- . . . да зака‘рпи изгоре‘нотP мэ‘сто ако е возмо‘жно 37, Та‘кw поDобно ще па‘тиd и т¥‘, ако №б¥‘ешь сЃна своегw‘ 40а.
б) Условен характер имат и някои подчинени изречения, въведени със съюз да. Както и в съвременния книжовен език, с тях се представя иреално пред­полагаемо условие[154]: М- Да ми са слу‘чеше н­‘ко­ та‘кова­ лука‘ва и sла‘ жена‘ хо‘ч­хь да ­ №б¥‘­, и хо‘чехь да е §рэ‘жа но‘су саTЎ но‘жь 46а; Ж- Да ме фа‘ти саTЎ де‘с­U кес¶‘и‡ не е возмо‘жно да с­ свобод­‘ 360.
Такива примери представя и “Неделника”[155].
в) Близки до условните са и някои подчинени изречения, построени с наречието-съюз коги‘: М- Та‘кw и т¥‘ ца‘рю не‘мощно и ну‘ждно не №зе‘маи‡, коги‘ не си возмо‘жен¥и‡ не‘мощное да №чи‘нишь 11а, Ко㶑 и‡ та‘кw да не ду‘маN та‘­ рэ‘чь 46.
7. За количество и степен. Подчинените обстоятелствени изречения за количество и степен са сравнително малко на брой. Ако в “Неделника” те са построени единствено с помощта на черковнославянското наречие колико[156], то в “Митологията” и “Житието” основна съюзна връзка е народното наречие-съюз ко‘лкото, по-рядко ко‘лко и коли‘ко.
По-често мястото на подчиненото обстоятелствено изречение за коли­чест­во и степен е пред главното, но се среща и в позиция след него.
а) С повече примери подчинителната връзка ко‘лкото е застъпена в езика на “Митологията”. Когато подчиненото изречение стои пред главното, в глав­ното може да има корелат – наречието толкова (толкось). Тази особеност на народ­ния синтаксис е запазена и днес в книжовния език[157]. Примери с ко‘лкото: М- Ала‘ та‘­ жена‘ ко‘лкото бе‘ше цэлому‘дрена и ра‘зумна, то‘лкова и саTЎ гол­‘мь ра‘зумь ду‘маше на цЃр­ 16а, И ко‘лкото го пи‘таше оЃць му то‘лкова (толкоT) дэ‘тето сто­‘ше безгла‘сно 13-13а, И ко‘лкото пу‘ти вла‘з­ла № до‘мь таба‘ков­и‡ я‘ла му ко‘жите 63а, И докле‘ не №взе‘ ко‘лкото онь хо‘чеше не wстави ги 61а.
б) Примери със съюзна връзка ко‘лко: М- рабо‘тихь ­ и wра‘хь ­ ко‘лко бэ‘хь возмо‘жень 17а, и ко‘лко мо‘жешь ду‘маи‡ му ласка‘телно 14.
в) В “Митологията” черковнославянското наречие коли‘ко не се употре­бява, но в езика на “Житието” то функционира наред с новобългарското ко‘лко, в това число и като съюзна връзка на подчинено обстоятелствено изречение за количество и степен: Ж- И собра‘хме коли‘ко можи‘хме 353а.
г) Подчинени изречения за количество и степен, в които обаче на пре­ден план излиза повече значение за последица, са образувани със съюзи що, като да и др., напр.: М- И то‘лкоT са на№чи‘ то дэ‘те, що не бэ возмо‘жно дру‘г·и‡ ни‘какь да са нау‘чи 12, А‘зь гото‘вь е‘смь w цЃрю, за ше‘сть мTЎц¥ да го испеде‘ѕаN совеRше‘нно на вс­‘ №че‘н·­ ф·лосо‘фска­, то‘лкоTЎ като‘ да не б¥ са наи‘шло дру‘гое дэ‘те № ф·лософ¶‘ата пому‘дро да бу‘де . . . 11.
8. За отстъпване. Подчинените обстоятелствени изречения за отстъпка се срещат рядко, намираме ги само в езика на “Митологията”. Както и в “Недел­ника”, те са образувани с народния подчинителен съюз мака‘рь (и) да. Примери: М- И макаR да си разнесе‘шь все‘ имэ‘н·е твое‘, пакь не е возмо‘жно тебэ‘ да са кортоли‘сашь 60а, Ала макаR и да и‘маU ра‘вное согла‘сие, а‘нџа добра‘ жена‘ подо‘бна е на многоцэ‘неO и избраO ка‘мень 37а, . . . вс­‘к·и‡ чЃлвкь мака‘рь и да и‘ма да е №чи‘ниль и сто‘ sлин¥‘, ала пакь са тру‘ди да №ва‘рди живе‘н·ето сво‘е 62а.
9. За последица и заключение. Като разглежда обстоятелствените изрече­ния за последица и заключение в езика на “Неделника”, К. Ничева изтъква, че слабата обработеност на новия книжовен език принуждава Софроний да прибягва за този вид изречения до стари книжовни образци и сочи като пример най-често използвания за тази цел съюз – того‘ ра‘ди[158]. Очевидно е, че в случая е налице една съзнателна книжовна обработеност. В езика на “Митологията” и “Житието” намираме в употреба само народни образци за този вид подчинени изречения. Въвеждането им става с наречията-съюзи затова‘, заради‘ това‘, та затова‘ и съюзите та, а чи, и та‘кw.
а) Примери с наречията-съюзи затова‘, заради‘ това‘, та затова‘: М- Чу‘­хь цЃрю ка‘ко си повел­‘ль да №б¥‘ешь сЃна своегw‘, затова‘ и а‘зь ро‘бски прино‘с­мь на твое‘ держа‘в·е т¶‘е мо‘и‡ рэ‘чи 20а, . . . ала‘ а‘зь го не послу‘шахь, затова‘ са бо­‘ и а‘зь сеги‘ да не па‘т­ . . . 30а, Ча‘до мо‘е добре‘ да зна‘и‡шь, почто‘ т­ напра‘ви н­‘кои‡ ма㶑а, та затова‘ ста‘на та‘­ рабо‘та на тебэ‘ 38, А т¥‘ ги вс­‘коги ѕу‘ваше и ду‘маше: да ми са слу‘чеше н­‘ко­ та‘кова лука‘ва и sла‘ жена‘ хо‘ч­хь да ­ №б¥‘­, и хо‘чехь да е §рэ‘жа но‘су саTЎ но‘жь; заради‘ това‘ и а‘зь №чи‘нихь тебэ‘ това‘ щото‘ пати‘ 46а.
б) Примери със съюзи та, а чи, и та‘кw: Ж- ѕу‘ваха м­ та § стра‘хь и § неду‘жна­ тэснота‘ №па‘доша вси‘ вла‘с¥ гла‘в¥ мое‘и‡ 355, И‘ма та‘мо и ту‘рц¥ мно‘го та не мо‘гаU да №плен­U тогw‘ ка‘рџал·ите 360а, Нам¥‘слиa да слу‘жа л·тур㶑а да с¥ преча‘щ­ стЃ¥х та‘инь, а чи‘ какво‘ бЃгь подари‘ 359; М- . . . да го пи‘там­ саTЎ како‘ва ско‘пость ме‘с­ше то‘­ хлэ‘бь, та бе‘ше то‘лкоT сла‘докь и вку‘сень 21а, тоги‘ва во‘лхвата простре‘ с­ ру‘цэте, и фати‘ са § еди‘нь кло‘нь на дрэ‘вото саTЎ ру‘цэте си и возле‘зе наго‘рэ, и та‘кw са кортоли‘са § та‘­ ну‘жда асла‘нска­ 38а; Ж- . . . пе‘рво потре‘бно е‘сть да са №зе‘ме буирунт¶‘а § ви‘динск·а паша‘, и та‘кw да соби‘раN м·р¶‘а 361а.
10. Последната разновидност на подчинените обстоятелствени изрече­ния за изключване не е представена с примери

§ 54 д. Сложни съставни изречения с повече подчинени предикативни части
Синтаксисът на Софрониевия език в “Митологията” и в “Житието” поз­на­ва познава и по-разширлените разновидности на сложното съставно изречение. В много случаи сложното съставно изречение се състои от повече подчинени предикативни съставки, които могат да бъдат от своя страна съподчинени или последователно подчинени.
а) Примери със съподчинени изречения: М- И ако‘ хо‘чешь да возме‘шь ме‘не за жена‘, и ако‘ ти с­ ви‘ди та‘­ мо‘­та ду‘ма добра‘ а‘зь да №чи‘н­ на оЃца твоегw‘ навэ‘т·е 14а, И ска‘за им ·w‘ще какво‘ б¥‘ това‘, и му‘жь е­‘ ка‘ко са §ва‘рна § не­‘ 17-17а, И като‘ наче‘на да са разсо‘мва, и като‘ хо‘д­ше асла‘на саTЎ во‘лхвата случи‘ са та ми‘наха под едн‘о дрэ‘во 38а; Ж- Като‘ пои‘доa до не‘гw видэ‘ м­ ка‘ко не мо‘га да §гова‘р­N . . . 355.
б) Ето и някои примери за сложно съставно изречение с последователно подчинени предикативни съставки: М- О цЃрю, а‘зь чу‘­мь, почто‘ мно‘го лука‘вство и‘маU жен¥‘те все‘ разли‘чна­, затова‘ е пе‘рво себе‘пь на sло‘ жена‘ 22, То‘и‡ во‘и‡нь прати‘ слу‘гаU сво‘и‡ при о‘на­ жена‘ да ­ пи‘та и‘ма ли прил­‘гное вре‘ме да и‘ди гЎTпдар­U му да спи‘ саTЎ не‘­ 22, Призови‘ м­ тогw‘ чЃлвка, що прода‘ваше о‘н¥­ хлэ‘бь да го пи‘там­ саTЎ како‘ва ско‘пость ме‘с­ше то‘­ хлэ‘бь, та бе‘ше то‘лкоT сла‘докь и вку‘сень 21а; Ж- Пратиa члЃвц¥ като‘ приближи‘хме до Пле‘вень да подаду‘ть ве‘сть ка‘ко хо‘чеN та‘мо да поидеN 358а.

§ 55. Сложни смесени изречения
Усложненото повествование, в което събитията се представят в техните многостранни външни и вътрешни взаимоотношения и връзки, изисква изпол­зване на усложнени сложни съчинени и сложни съставни изречения, опреде­ляни в българския синтаксис като сложни смесени.
Сложните смесени изречения не са непознати на народния синтаксис, но и не са характерни за него. Затова на сравнително честата им употреба в Соф­рони­е­вия език може да се гледа като на повлияност от познатата му книжовна практика. Структурните модели на тези изречения са все още неукрепнали, необ­ра­ботени, тромави, противоречиви, семантиката им често страда от логи­ческа нестройност и непоследователност, но заедно с всички свои недостатъци те отразяват един естествен стадий от внедряването и обработ­ва­не­то им в кни­жов­ния език. Тук ще се задоволим само да илюстрираме с примери посочените им характеристики, без да ги анализираме и коментираме: М- И като‘ №чи‘ни ф·ло‘софь начерта‘н·е рожде‘н·ето му, наи‡де‘, почто‘ не е поле‘зно, нито‘ е добро‘ да и‘ди дэ‘тето при оЃца своегw‘, докле‘ са не ми‘наU ·w‘ще се‘д±мь дни‘ § това‘ вре‘ме §като‘ са wбэща‘ на ца‘р­ №‘тре на тре‘т·а чаTЎ да го пра‘ти 12а, Ала‘ та‘­ ни‘ва що ми ­ да‘доха, работи‘хь ­ и wра‘хь ­ ко‘лко бэ‘хь возмо‘жень 17а; Ж- И като‘ ви‘де ка‘ко с­ №дол­жи‘хме мно‘го о‘нь пои‘де на №рд·ата и ста‘на граммат¶‘кь на каса‘пь баши‘ 355, И като‘ изле‘зе го‘рэ, ви‘кна на не‘го паша‘та и собо‘риха го до‘лу № затво‘рка 354, И като‘ са бе‘ше закл­‘ль да м­ №б¶‘и‡, то‘и‡ де‘нь наби‘ на ко‘ль едного‘ №ру‘ка намэ‘сто ме‘не, що бе‘ше о‘нь №б¶‘и‡ца, а она‘­ глуба‘ що ­‘ №зе‘ха § негw‘ наза‘дь, па‘кь ­ №зе‘ § ме‘не все‘ ра‘вно 356а.
С множество примери като тези Софроний спомага за книжовната обра­бот­ка и обогатяване на народния синтаксис, от който в това време се формира книжовната синтактична система.

§ 56. Синтактични конструкции за предаване на чужда реч
Чуждата реч (речта на персонажа) присъства в синтаксиса и на двете Софрониеви творби. Докато в “Митологията” тя възпроизвежда съответната чужда реч в гръцкия оригинал, то в “Житието” тя свидетелства за един от най-ранните опити да се използва в оригинална художествена творба от новобългар­ския период. Тук са изпробвани и първите структурни модели за нейното различно включване и представяне в потока на авторовото повествование.
При въвеждането на чуждата реч (в “Житието” и своята реч като външна спрямо повествователната линия) Софроний използва познатите ни и днес два прин­ципни подхода – възпроизвеждането и преразказването й.

§ 56 а. Синтактични конструкции с пряка реч
Чрез възпроизвеждане чуждата реч се предава в максимално автентичен по форма и съдържание вид като пряка реч.
Пряката реч сравнително често се появява в езика на двете творби, но не винаги правописно-пунктуационно тя е оформена с двоеточие, а понякога и недостатъчно отчетливо се противопоставя на авторовото повествование.
Обичайно средство за въвеждане на пряката реч са различните форми на глаголите за съобщение или реч като *река‘, *ду‘мамь, *ска‘жа, *гово‘р­, *§гово‘р­, *попи‘тамь,*совэ‘тамь, ви‘кна и др. Най-често по примера на дотогаваш­ната пис­мена практика това са форми на глаголите *река‘ и *§го‘вор­: М- Тоги‘ва му рече‘ на до‘ма гTЎпда‘рь: §где‘ и‘дишь; И о‘нь §гово‘ри и рече‘: Пу‘тникь е‘смь, и §дале‘ко и‘дим­ 44; Ж- По‘слэ ми рече‘: Раздэ‘л­ш± ли она‘­ невэ‘ста § му‘жа е­‘; И а‘зь §гово‘рихь, вои‘стину, ко‘и‡ чаTЎ и‘да на КарнобаU раздэ‘л­м± ги, заклени‘ с­ рече‘ 357а.
Въвеждащото авторово изречение понякога съдържа модално-експре­сив­ни характеризатори на чуждото изказване, чрез които се представя обикновено начина на съобщението, отношението, реакцията и т.н., напр.: М- Тоги‘ва рече‘ на ца‘р­, като‘ саTЎ при‘тча: Т¥‘ ца‘рю що‘ е возмо‘жно wбэ‘щавашь да го дадеd, а що‘ е немо‘щно не си возмо‘жень . . . 11а, и реч‘е на цЃр­ ду‘м¥ льжи‘в¥и‡ и ско‘рбн¥и‡: w цЃрю, го‘рко на‘мь, и мене‘, и на сЃна твоегw‘, почто‘ дэтеU твое‘ из­‘де асла‘нь на пу‘ть като‘ §хо‘жDахме . . . 26а-27; Ж- . . . ви‘кна на Ми‘лоша саTЎ гол­N гнэ‘вь и рече‘: Пр·иди‘ и вдигни‘ тогw‘ пезве‘нка бре‘ 357, . . . ви‘дэ м­ ка‘ко не мо‘га да §гова‘р­N, саTЎ кро‘тость ми рече‘: Не пр·и‘доша ли ва‘шеи‡ чЃлвц¥ 355.
Въвеждащото авторово изречение обикновено предхожда пряката реч: М- И попи‘та го: Що‘ тра‘жиd члЃвче 43, И рече‘ на жена‘та си ни зго‘твиM н­‘що за яде‘н·е; А т¶‘­ му рече‘: Не можиa да са №пра‘здн­ да и‘да на пазаR да ку‘п­ н­‘що. А о‘нь е рече‘: Е‘то а‘зь прине‘соa р¥‘ба и тур¥‘ да №печи‘ § не‘­ 45-45а; Ж- Като‘ пр·и‘доa при пашаU рече‘: Где‘ ва‘шиU члЃвц¥ бре‘ да принесу‘ть пари‘; И а‘зь му ре‘кохь: Ефе‘нди три‘ дни‘ е‘сть ка‘ко са пои‘шле, когда‘ да соберу‘ть то‘лкова пари‘ и да ги принесу‘ть. А о‘нь ми §гово‘ри: Г·аву‘рь, иди‘ ско‘ро и пиши‘, да ги не соби‘рать § ра­‘та сеги‘, ами‘ да ги №зе‘мать § н­‘кого торго‘вца . . . 355.
По-рядко се срещат конструкции, в които пряката реч излиза на преден план, а въвеждащото авторово изречение я следва или я разкъсва, а поня­кога в диалога то се изоставя, напр.: Ж- Слу‘шаи‡ рече‘ оЃче, н¶‘и‡ слугу‘ваме по два‘дес­U годи‘ни . . . 358, Зна‘­ ре‘коa ка‘ко прода‘де каса‘пь баши‘ на двои‘ца џеле‘п¥ ·w‘ще о‘вц¥ . . . 356, И пе‘рво попи‘та ме‘не: Ко‘и‡ прода‘де т¶‘­ о‘вц¥; и а‘зь ре‘кох, Исла‘мь ага‘, а хаџ Вла‘с·­ ги №зе‘, ами‘ коли‘ко о‘вц¥ прода‘де, и а‘зь ска‘заa се‘дмьсто‘тиO, ами‘ ·w‘ще не прода‘де ли, а‘зь ре‘коa не знаN . . . 356, заклени‘ с­ ре‘че: 357а.
а) Като пряка реч обикновено се оформя разговорна реч, която се проя­вя­ва в звучащ вид. Приведените дотук примери представят все звучаща реч. На Софрониевия синтаксис обаче е позната и другата й разновидност – вътреш­ната (мислената) реч, напр.: М- Като‘ ви‘дэ ца‘рь с¥‘на своегw‘, ка‘ко не пр·е‘ма №че‘н·е рече‘ вь себэ‘: Е‘то с¥‘нь ми то‘лкова годи‘ни труди‘ са w №че‘н·е, и пов¥‘ше не можи‘ да са испеде‘ѕа 11, И цЃрь са тои‡ чаTЎ разбу‘ди и като‘ гw ви‘дэ №бо­‘ са § не‘го и зама‘­ с­, и м¥‘сл­ше на №‘мь сво‘и‡. Почто‘ то‘и‡ хаи‡ду‘тинь да не е мно‘го си‘лень и крэ‘покь, о‘нь не б¥‘ смэ‘­ль, ни‘то б¥ де‘рзнуль да пр·и‘де № пала‘тите мо‘и‡ № то‘и‡ вре‘ме но‘щемь, ами‘ сега‘ а‘зь ако са возди‘гна о‘нь хо‘че да м­ №б¥‘и‡ . . . 66а; Ж- . . . ами‘ а‘зь наче‘наa да м¥‘сл­ какво‘ да №чи‘н­, да wста‘на на Пле‘веO ме‘жду карџа붑и‡те са‘мь не б¥‘ва, па пои‘да на Вра‘ца не смэ‘­, да пои‘да саTЎ ниa на Вла‘шко какво‘ да сто‘р­ 361.
б) На два пъти в “Житието” Софроний си е послужил и с писмена (доку­ментална) пряка реч. Това са първите опити за нейното използване в новобъл­гарското художествено повествование. В първия случай, когато разказва как е бил излъган да отиде във Видин, Софроний привежда какво му е писал ковар­ният монах Калиник: . . . и о‘нь ми пи‘ши да пр·и‘деd на Вра‘ца и да пра‘тиd члЃвкь да ти пра‘т­ тескер­‘ . . . 361а. Вторият случай е свързан с получено от него писмено известие за положението във Враца, когато е забягнал в манастира Седемте прес­тола: И пр·и‘де ми писмо‘ § Вра‘ца ка‘ко №б¶‘ль Капита‘нь паша‘ А‘лю па‘шу на Ра‘хову, и вои‡ска‘та му са разне‘сла, и на Вра‘ца пр·ише‘ль дру‘г·и‡, Ісу‘фь паша‘ да з¥му‘ва та‘мо, и пи‘шаU ка‘ко е епTЎк﶑а пра‘здна, и Ісу‘фь паша‘ до‘брь члЃвкь ами‘ да си дои‡деd на епTЎк﶑ата 359а.
Слабата книжовна обработеност на конструкциите с пряка реч в тогаваш­ната книжовна практика се проявява и в Софрониевия синтаксис. Не винаги пряката реч достатъчно отчетливо се отделя от непряката и авторо­вата реч. Освен с пряка реч след двоеточие (което понякога липсва) Софроний прибягва и до пряка реч със съюзна връзка ка‘ко или почто‘ по примера на другия черков­но­сла­вянски образец за пряка реч със съюз я‘ко[159]: М- И ре‘коха ка‘ко са е цЃрь надв¥M § лю‘т¥и‡ гнэ‘вь, и повэру‘валь на една‘ жена‘ . . . За‘що, ако‘ са потру‘диN н¶‘и‡ да го разва‘рниN сеги‘ § то‘­ намэрен·е: почто‘ по‘слэ цЃрь хо‘че да са раска‘и‡ и тогиT хо‘че да wбезчести‘ наЎT . . . 17, А слуги‘н­та са закли‘нваше почто‘ а‘зь не с±мь рекла‘ на гTЎдар­ моегw‘ ни‘що весма‘ . . . 18а. За използване на този вид пряка реч в “Неделника” съобщава и К. Ничева[160].
В “Митологията” с пряка реч са предадени цели повествователни епизоди. Използват се и по-сложни конструкции с нея, напр. пряка реч в пряка реч: Ж- . . . ре‘коa: Е‘то §и‘де § то‘­ свэ‘т± с·ромаa поQЎ Стw‘·ку 357а. Освен това Софроний си служи и с опосредствено предадена пряка реч, т.е. с пряка реч в преизказен вид: Ж- . . . а о‘нь ре‘кль: Не и‘ма ли топу‘сь да б¶‘и‡ да хо‘д­U . . . 355а. Репликата на бостанджибашията е представена според нейното предаване от орта чауша.

§ 56 б. Синтактични конструкции с непряка реч
По различни съображения чуждото изказване Софроний в по-редки случаи не възпроизвежда в автентичната му първична форма, а само предава неговото съдържание в пълен преразказан вид, оформено като непряка (косвена) реч. Непокътнатото по обем съдържание на чуждото изказване в този случай се предава с форма, приспособена към авторовото му предаване. В резултат на това въвеждащото при пряката реч авторово изречение тук се превръща в главно, а преобразуваната пряка реч встъпва като негова подчинена част със съюзна връзка ка‘ко: М- И то‘и‡ му сказа‘ вс­‘ и‘стинна­: ка‘ко хо‘ди § мэ‘сто на мэ‘сто зараD да научи‘ на жен¥‘те sла‘та рабо‘та и д·аво붑­та 43а; Ж- И о‘н¥ м­ сказа‘ха ка‘ко та‘­ дэво‘и‡ка що‘ хо‘чеше султа‘ну да ­ №зе‘ме за вто‘ра­ жена‘ 357.
Непряката реч с въпросителен характер се въвежда като подчинено допъл­нително изречение косвен въпрос със съответното въпросително место­и­мение-съюз: М- Тоги‘ва Сvнт¶‘па като‘ чю ца‘р­ чи ре‘че, що‘ му е дра‘го ще гw подари‘: а що‘ е немо‘щно не е возмо‘жно: Тоги‘ва ре‘че на ца‘р­ . . . 11а.
Когато предава чужд разказ за събития, на които разказващият не е бил свидетел, а се позовава на съответно лице, Софроний се служи с преизказана непряка реч: М- . . . тоги‘ва пр·и‘де едиO сЃщенникь № цЃркваU и сказа‘ ми, ка‘ко пр·и‘шле пазва‘нск·и‡ хаи‡ду‘т¥ ко‘лко две‘ х¶‘л­д¥ и строши‘ли по‘рт¥ и врата‘ и № на‘ше­ метоa конди‘сали, и вс­‘ мои‘ ве‘щи №держа‘ли . . . 360.
Понякога преходът от пряка към непряка реч или обратно е твърде нео­чак­ван и неподготвен. Това може да се обясни с все още крехките и недос­татъчно добре обработени и стабилизирани модели в новобългарската книжовна прак­тика, напр.: Ж- . . . и пи‘шаU (непр. реч) ка‘ко е епTЎк﶑а пра‘здна, и Ісу‘фь паша‘ до‘брь члЃвкь (пряка реч) ами‘ да си дои‡деd на епTЎк﶑ата 359а.

§ 56 в. Синтактични конструкции с тематична реч
В определени случаи, когато повествованието налага, Софроний предава чуждото изказване в най-обобщен преразказан съдържателен вид, съобща­вайки само неговата тема. Тематичната чужда реч[161] е използвана в два основ­ни случая.
а) Когато се преценява, че не е нужно да се разгръща в пълен съдържа­телен вид дадено чуждо изказване, а е достатъчно да се отбележи като тематичен факт, обясняващ последвал развой на събитието, напр.: М- И о‘н¥­ курва‘риO позова‘ ­ та‘мо, и попи‘та ­ зараD дрэ‘хата 37; Ж- . . . то‘и‡ чаTЎ ме фа‘тиша да м­ испи‘тваU зараD харач¶‘и‡ска ха‘рт·а 353а, . . . и о‘н¥ м­ пи‘таха за л­‘ков¥ 360.
б) Когато се разказват на други лица от персонажа събития, които са вече известни на читателя или когато те обобщено се изреждат. Например в края на “Житието” Софроний прибягва до тематично представяне на чуждата реч. В единия случай Доситей разказва на княз Ипсиланти и на неговите боляри Софрониевия живот: . . . и заве‘де м­ при бе‘­ що беd КоOстаOтиO вои‡во‘да Іѕvланти, и при н­‘кои бо­‘р¥, и сказа‘ имь ка‘ко смь сэд­‘ль на Ви‘диO три‘ годи‘ни, и толи‘ко ну‘жда и ско‘рбь що‘ смь поте‘глиль 362а. В другия случай, когато предава онова, което той сам е разказал на Доситей за себе си, Софроний пише: И а‘зь му ска‘заa все‘ мо‘­ ну‘жда: ка‘ко м­ изгабо‘саха испе‘рва и натова‘риха м­ епарх¶‘ата ску‘па за петдес­U и п­‘ть кес¶‘и‡, и чети‘ри годи‘ни не смь хо‘диль на епарх¶‘ата си ни‘то смь №зе‘ль една‘ пара‘, ни‘то смь да‘ль м·р¶‘а, ни фаи‡да‘ за т¶‘­ пари‘ . . . 362. Всичко това на читателя е вече известно от разказаното до този момент, затова възприетото от Софроний син­так­тико-композиционно решение е естествено и логично. Изброените основни факти предават само темите на неговите разкази.
В синтактичната конструкция тематичната реч се въвежда с различни средства. Когато тя е част на изречението, това става с предлози зара‘дь, за, а когато е подчинено изречение – със съюз ка‘ко. От тези средства в съвременната книжовна практика при подобни случаи се използват само за и как[162].
Изнесените наблюдения във връзка с използваните начини за предаване на чужда реч показват, че на Софроний са познати съвременните книжовни син­так­тични конструкции. При пряката реч той се опира на известни му от черков­нославянската практика образци, като основно си служи с пряка реч с без­съюз­но въвеждане (т.е. след двоеточие), която се утвърждава по-късно като книжов­на синтактична норма. При непряката и тематичната реч също се обработват конструкции, на които се основава съвременната книжовна норма.

§ 57. Обобщени изводи за сложното изречение
1. Прегледът на сложното изречение показва, че съвременните му типови и видови разновидности са представени още в езика на Софроний – разбира се в различна степен на книжовна обработеност. Не се откриват само сложни състав­ни изречения с подчинено обстоятелствено за изключване (но като вид те изобщо са му познати[163]). И тук трябва да се подчертае, че Софроний следва изискванията на народния синтаксис както при изразяването на вътрешносин­тактичните зависимости в предикативните съставки на сложното изречение, така и при конструирането на тези съставки в рамките на сложното изречение.
2. Съюзните средства, с които стават тези свързвания, - същински съюзи и съюзни думи (местоимения-съюзи, наречия-съюзи, частици-съюзи), са предимно народни и по-голямата част от тях са се наложили в книжовния синтаксис. Едни от тях като: а, ако, да, дали, дали – или, дано, за да, заради това, затова, защо, защото, и, и – и, и то, или, или – или, какво, каквото, който, колко, колкото, ли, ли – или, ни- ни, нито – нито, та да, че, що днес са основни съюзни средства в книжовния език. Други като: ала, ама, ами, макар (и) да, хем, та, та затова, то продължават съществуването си в книжовния език, но са повече характерни за разговорния му стил. Трета част като: где, гдето, докле, отгде имат употреби в художествения стил. Не са се задържали в книжовния синтаксис съюзни средства, които имат по-тясно диалектен харак­тер: ату‘ ‘нима’, зарадь (заради‘) да, ка‘мо, ка‘мо да, коги‘, туко‘ като‘, чо‘ти ‘защо, защото’.
3. Народните средства за синтактично свързване Софроний допълва с изпол­зване на книжовни по източника си съюзни средства като: даб¥‘ ‘за да’, ка‘ко ‘че, как’, ка‘ко да, како‘вь, коли‘ко, но, оба‘че, поне‘же, почто‘, си‘речь, то‘кмо. Едни от тях като но, обаче, понеже се утвърждават по-късно в книжовния синтаксис и днес са обичайни съюзи в него.
4. И в областта на структурните типове изречения Софроний не се ограни­чава в рамките практиката в народния език, за който по-типични са простите и сложните съчинени изречения. Той си служи твърде често и с по-сложни и усложнени синтактични конструкции, каквито са сложното съставно и сложното смесено изречение. Тяхната употреба може да се смята за следване и развиване на по-стари книжовни образци, съобразени с духа и закономерности­те на новобългарския синтаксис. По този начин Софроний допри­нася за въвеж­дането и утвърждаването на тези видове сложни изречения в синтактичната система на новия книжовен език.
5. Също такива заслуги Софроний има и за въвеждането и обработването на новобългарските синтактични конструкции с чужда реч.









[1] Вж. Мирчева Д. Към периодизацията на историята на българския литературен език от донаци­онал­ната епоха (ІХ-Х до VІІІ в.). – Славянска филология, т.15, С., 1978, с. 288.
[2] Вж. Цонев Б. История на българский езикъ, т. І. С., 1919, с. 124-275; Петканова Д. Дамаскините в българската литература. С., 1965, с. 8.
[3] Петканова Д. Цит. съч., с. 215.
[4] Петканова Д. Посоч. съч., с. 68 и 216.
[5] Маринов Д. Йеромонах Йосиф Брадати. – Сборник НУНК, кн. ХVІІІ, с. 119.
[6] По този въпрос вж. Андрейчин Л. Езикът на Паисиевата “История славеноболгарская” и нача­лото на новобългарския книжовен език. – Из историята на нашето езиково строителство. С., 1977, с. 173-183.
[7] Picchio R. Lo slavobulgaro di Paisij. Rioercne Slavistiche, ХІV, p. 99.
[8] Теодоров-Балан А. Софроний Врачански. За стогодишницата на новата българска печатна книга (1806-1906). – Българска библиотека, бр. 8, С., 1906 (ІІ. Животът и делата на Софрония, с. 40-58; ІІІ. Новата българска печатна книга, с. 59-106; ІV. Книжовната работа на Софрония, с. 107-132); Арнаудов М. Софроний Врачански (1739-1813). Второ издание, С., 1947; Динеков П. Първи възрожденци. Из българското минало, кн. ІІІ, С., 1942, с. 101-127; Киселков В. Сл. Софроний Врачански. Живот и творчество, С., 1963; Георгиев Е. Софроний Врачански в развитието на Българското възраждане и на новата българска литература. – Литературна мисъл, г. ІІІ, 1959, кн.6, с. 81-96.
[9] Пенев Б. История на новата българска литература, т. ІІ, С., 1977, с. 209-261; Георгиев Е. Софроний Врачански. – История на българската литература, БАН, т.2. Литература на Възраждането, С., 1966, с. 59-82; Радев Ив. Българска възрожденска литература. С., 1980, с. 77-155; Ангелов Б. Ст. Ранни книжовни занимания на Софроний Врачански. – Изв. на Инст. за бълг. лит., кн. V, С., 1957, с. 385-403; Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския книжовен език. С., 1965; Жерев Ст. Езикът на Софрониевия препис на “История славянобългарска” от 1781 г. в сравнение с първия (1765). – Бълг. ез., г. ХVХ, 1959, кн. 2, с. 122-137; Романски Ст. Нов препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г. – Бълг. старини, кн. ІХ, БАН, С., 1938; Русинов Р. Ранната книжовна дейност на Софроний Врачански и нейното значение за изграждането на съвременния българ­ски книжовен език. (По случай 160 години от смъртта му). – Бълг. ез., г. ХХV, 1975, кн. 6, с. 575-580; Иванов П. П. Котленски дамаскин, преписан от Стойко иерей на 1765 г. – Изв. на Семинара по слав. Филол. при Унивверситета в София, кн. ІV, С., 1921, с. 49-84.
[10] Вж. Ангелов Б. Ст. Милко Котленски. – Съвременници на Паисий, т. ІІ, С., 1964, с. 60, 64.
[11] Вж. Киселков В. Сл. Цит. съч., с. 32-33; Жечев Т., Българският Великден или страс­тите бъл­гарски, С., 1976, с. 28-46, 135-140, 280-295.
[12] Русинов Р. Цит. съч., с. 578.
[13] Стойков Ст. Българска диалектология. Второ поправено издание, С., 1968, с. 76.
[14] Жерев Ст. Цит. съч, с. 126.
[15] Ничева К. Езикът на Софрониевият “Неделник” в историята на българския книжовен език, С., 1965, 247 с.
[16] Иванов П. П. Котленски дамаскин, преписан от Стойко иерей на 1765 г. – Изв. на Семинара по Слав. Филолог. при Университета в София, кн. ІV, С., 1921, с. 49-84; Жерев Ст. Цит. съч.; Романски Ст. Цит. съч; Робинсон А. Н., Дылевский Н. М. Софроний Врачански и его жизнеописание. – Софроний Врачанский. Жизнеописание. АН СССР, Литературные памят­ники, Л., 1976, с. 86-88.
[17] Освен общото описание на този сборник, изследвания върху езиков материал са правени само за “Езопови басни”: Моллов Ив. Новонамерен ръкописен сборник на Софроний Врачански (притежание на частно лице). – Списание на БАН, 1911, г. І, кн. 1, с. 137-160; Ничев Ал. Софрониевият превод на Езопови басни. – Годишник на СУ, Филологически Факултет, т. LVІІ, кн. 1, 1963, с. 1-122; Ничев Ал. Към речника на Софрониевия превод на Езопови басни. – Бълг. ез., г. ХІ, кн. 5-6, с. 493-503.
[18] В илюстративните примери двете съчинения се представят със съкращенията - М (“Мито­логия Синтипа Филосова”), Ж (“Житие и страдания грешнаго Софрония”) и съответно страницата от ръкописа, като обратната страна на листа се означава с буквен индекс “а”, напр. М - 20 или М - 20а.
[19] Петров К., Цит. съч., с. 198, 200.
[20] Вж. Петров К. Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска фило­логия, кн. ІІІ, С., 1941, с. 198, 200.
[21] Стойков Ст. Цит. съч., с. 76.
[22] Примерите, отбелязани със звездичка са приведени в основната им форма, въз основа на използваните неосновни форми в съответното Софрониево съчинение. Освен това изоставяме отбелязването на страниците, където се е използвана съответната дума. Възприе­маме също така отбелязване само на един тип ударение.
[23] Петров К. Принос към говора на гр. Котел . . . с. 210.
[24] Петров К. Цит. съч., с. 210.
[25] Стойков Ст. Българска диалектология … с. 151.
[26] Жерев Ст. Езикът на втория Софрониев препис на “Истори славяноболгарская” от 1781 г. в срав­нение с първия (1765 г.) … с. 125.
[27] Стойков Ст. Цит. съч., с. 148.
[28] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския книжовен език, с. 237.
[29] Толстой Н. И. Значение кратких и полных форм прилагательных в старославянском языке. - Вопросы славянского языкознания, М., 1957, вып. 2, с. 48-122.
[30] Вж. Младенов М. Диалектният произход на някои книжовни норми. – Проблеми на езиковата култура, С., 1980, с.201.
[31] Граматика на съвременния български книжовен език. Т.ІІ. Морфология, БАН, С., 1983, с.183.
[32] Вж. Първев Хр. Именителни форми на лични местоимения в българската възрож­ден­ска книжнина. – Славистични изследвания, С., 1968, с. 108-117; Цойнска Р. Падежните форми в Паисиевата история. – Известия на Института за български език, кн. ХІХ, 1970, с.569-579; Цойнска Р. Езикът на Иоаким Кърчовски, С., 1979, с. 162-190; Жерев Ст. Езикът на Райко Жинзифов, С., 1979, с. 165.
[33] Стойков Ст. Българска диалектология. Второ поправено издание, С, 1968, с. 165.
[34] Вж. Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник “ … с. 49.
[35] Вж. Стойков Ст. Българска диалектология … с.169.
[36] Ничева К. Цит. съч., с. 48
[37] Стойков Ст. Българска диалектология, с.168.
[38] Андрейчеин Л. Из историята на нашето езиково строителство, С., 1977, с. 99.
[39] Стойков Ст. Българска диалектология, с. 102.
[40] Андрейчин Л. Цит. съч., с.80.
[41] Вж. Русинов Р. Спрежение на глаголите в История славяноболгарская от Паисий Хи­лен­дарски. – Български език, г. ХХІІ, 1972, кн.6, с. 408-410.
[42] Стойков Ст. Българска диалектология, с. 102.
[43] Вж. За граматичните трудове на посочените автори за спрежението на глаголите, дадено от тях, по-подробно Първев Хр. Очерк по история на българската граматика, С., 1975, с. 190-212.
[44] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския книжовен език, С., 1965, с. 14-17; Цойнска Р. Глаголните времена и наклонения в езика на Й. Кърчовски. – Бълг. ез., г. ХХV, 1975, кн. 6, с. 520-521; Попова В. Форми за бъдеще време в езика на Любен Каравелов. – Бълг. ез., г. ХХІV, 1974, кн. 6, с. 550-555; същото и в: Повагало по история на българския книжовен език. Възрожденски период. Съставител В.Попова, С., 1979, с. 218-225.
[45] Вж. Стойков Ст. Образуване на бъдеще време (футурум) в съвременния български език. – Езиковедски изследвания в памет на акад. Стоян Романски, С., 1960, с. 242 и приложената карта.
[46] Вж. Русинов Р. Частица ще за образуване на бъдеще време в “Рибния буквар”. – В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания, С., 1974, с. 543-546.
[47] Иванов П. Котленски дамаскин, преписан от Стойко йерей на 1765 г. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. ІV, С., 1921, с. 75; Дурыгина З. М. Формы будещего времени в Котленском дамаскине. – Ученные записки ЛГУ. Серия филологических наук, вып. 4, Ленинград, 1958, с. 191-194.
[48] Вж. Петров К. Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска фило­логия, кн. ІІІ, С., 1911, с. 215.
[49] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” …, с. 16.
[50] Русинов Р. Цит. съч., с. 544.
[51] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” …, с. 15.
[52] Ничева К. Цит. съч., с. 16.
[53] Славейков П. Р. Няколко думи за шопите. – Периодическо списание на БКД, Средец, 1884, кн. ІХ, с. 117 (Цитирано по: Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” … с. 16).
[54] Ничева К. Цит. съч., с. 15.
[55] Ничева К. Пак там, с. 217.
[56] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” …, с. 18.
[57] По Пашов П. Българският глагол, ч. І. С., 1966, с. 26-69.
[58] Вж. Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” … с. 23.
[59] Вж. Първев Хр. Установяването на деепричастието в съвременния български книжовен език.- Помагало по история на българския книжовен език. Възрожденски период. Съставител Венче Попова, С., 1979, с. 344-351.
[60] Граматика на съвременния български книжовен език, т.2. Морфология, БАН, С., 1983, с.387.
[61] Петров К. Принос към говора на гр. Котел, Цит. съч., с. 199.
[62] Вж. Мирчев К. Предлозите в и с в македонските говори. (Принос към руско-българските ези­кови успоредици). – Македонски преглед, 1933, кн. 3, с. 73.
[63] Граматика на съвременния български книжовен език. БАН, т. ІІ. Морфология, С., 1983, с. 409.
[64] При тяхното определяне са използвани и са взети предвид изследванията: Граматика на съвременния български книжовен език. БАН, т. ІІ. Морфология, С., 1983, с. 409-445; Георгиев Ст. Морфология на съвременния български книжовен език (неизменяеми думи). В. Търново, 1978, с. 64-89; Георгиев Ст. Морфология на българския книжовен език. В. Търново, 1996, с.96-107; Константинова В. Предлози, изразяващи пространствени отношения в съвременния книжовен български език. – Бълг. ез., 1971, 28-43; Константинова В. Предлози, изразяващи темпорални отношения в съвременния книжовен български език. – Изв. на Инст. за бълг. език, кн. ХІХ, 1970, с. 311-324; Спасова-Михайлова С. Простран­ствени предлози в българския език, които завършват на –д. – Езиково-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 275-281; Речник на съвременния български книжовен език, т. І-ІІІ. С., 1955-1959.
[65] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” в историята на българския книжовен език. С., 1965.
[66] Цойнска Р., Езикът на Йоаким Кърчовски. С., 1979, с. 231-249.
[67] Вж. Иванова А. Троянски дамаскин (Български паметник от ХVІІ в.), С., 1867, с. 287, 316, 337, 353.
[68] Вж. Цойнска Р. Езикът на Йоаким Кърчовски, С., 1979, с. 249.
[69] Пак там, с. 231-249.
[70] Този предлог обаче е познат на Софроний, вж. Ничева К. Езикът на Софрониевия “Недел­ник” …, с. 31.
[71] Цойнска Р. Цит. съч., с. 249.
[72] Най-значимото засега изследване, в което за решаването на тези въпроси се прави съществен принос, е: Цойнска Р. Езикът на Йоаким Кърчовски, С., 1979, с. 250-267. Неговият подход сме възприели тук.
[73] По-нататък така ще бъдат наричани и съюзните думи.
[74] Граматика на съвременния български книжовен език. БАН, т. 2. Морфология, С., 1983, с. 464.
[75] Граматика на съвременния български книжовен език … с. 446.
[76] Вж. Цойнска Р. Езикът на Йоаким Кърчовски, С., 1979, с. 43.
[77] Пак там, с. 243.
[78] Ничева К., Езикът на Софрониевия “Неделник” …, с. 54-55
[79] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” …, с. 54-76.
[80] Срв. Цойнска Р. Езикът на Йоаким Кърчовски, с. 250-266.
[81] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІ. Морфология, БАН, С., 1983, с. 485-500; Чолакова Кр. Частиците в съвременния български книжовен език, С., 1958, с. 41-84.
[82] Цойнска Р. Цит. съч., с. 267-271.
[83] Синтактичните особености се представят преди всичко според тяхната трактовка в: Грама­тика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. Синтаксис, БАН, С., 1983.
[84] Ницолова Р. Отрицание и словоред на сложното изречение. – Език и литература, 1974, кн. 4, с. 80.
[85] Попов К. Съвременен български език. Синтаксис, 4 изд., С., 1979, с. 57.
[86] Вж. Цойнска Р. Цит. съч. с. 278 и сл.
[87] Вж. Андрейчин Л. Език и стил на Любен Каравелов. – Год. на Соф. унив., Ист.-филолог. фак., т. 46, кн. 4, С., 1950, с. 78.
[88] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език, с. 43; Попов К. Цит. съч., с. 55.
[89] Вж. Попов К. Стилно-граматична употреба на удвоеното допълнение в българския книжовен език. – Изв. на Института за бълг. език., кн. VІІІ, 1962, с.459 и сл.; Андрейчин Л. Полско изследване върху удвоеното допълнение в българския език. – Бълг. език, 1975, кн. 3, с. 268.
[90] Вж. Георгиева Ел. Към въпроса за общата проблематика на обособяването като синтактично явление. – Бълг. език, 1973, кн. 1-2, с. 61-65.
[91] Попов К., Цит. съч., с. 149-159.
[92] Вж. Попов К. Цит. съч., с. 251 и сл.
[93] Срв. Попова В. Словоредът на атрибутивната синтагма в езика на дамаскините. – Изв. на Инст. за бълг. език, кн. ХVІ, 1968, с. 426 и сл.
[94] Вж. Стойков Ст. Българска диалектология, с. 179.
[95] Русинов Р. Употреба на несъгласуваното определение за принадлежност в съвремен­ния български език. – Бълг. език, 1968, кн. 6, с. 498-505.
[96] Срв. Стойков Ст. Българска диалектология, с. 178.
[97] Вж. Стойков Ст. Цит. съч., с. 180.
[98] Ничева К. Езикът на Софрониевия “Неделник” …, с. 54.
[99] Попов К. Цит. съч., с. 226.
[100] Цойнска Р. Цит. съч., с. 229
[101] Ничева К. Цит. съч., с. 55-56.
[102] Георгиева Е. Синтаксисът на Славянобългарска история от Паисий. – Изв. на Инст. за бълг. език, кн. ІХ, 1962, с. 128.
[103] Иванова Д. За употребата на съюза ами в книжовната реч. – Български език, 1952, кн. 1-2, с. 119.
[104] Ничева К. Цит. съч., с. 56.
[105] Ничева К. Цит. съч., с. 55.
[106] Цойнска Р. Цит. съч., с. 300.
[107] Съюзът се използва от Паисий, има го и в “Неделника”. – Вж. Георгиева Е. Цит. съч., с. 100; Ничева К. Цит. съч., с. 55-56.
[108] Попов К. Съвременен български език. Синтаксис, с. 272-273.
[109] Попов К. Цит. съч., с. 273-274.
[110] Ничева К. Цит. съч., с. 55-56.
[111] Цойнска Р. Цит. съч., с. 300.
[112] Попов К. Цит. съч., с. 268.
[113] Ничева К. Цит. съч., с. 57
[114] Вж. Георгиева Е. Цит. съч., с. 102
[115] Вж. Цойнска Р. Цит. съч., с. 303.
[116] Ничева К. Цит. съч., с. 57.
[117] Пак там
[118] Цойнска Р. Цит. съч., с. 304.
[119] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. Синтаксис, с. 309.
[120] Вж. Ничева К. Цит. съч., с. 59; Цойнска Р. Цит. съч., с. 303.
[121] Вж. Ничева К. Цит. съч., с. 58-59.
[122] Вж. Цойнска Р. Цит. съч., с. 305.
[123] Вж. Ничева К. Цит. съч., с. 60.
[124] Ничева К. Цит. съч., с. 61-62.
[125] Вж. Георгиева Е. Цит. съч., с. 106.
[126] Ничева К. Цит. съч., с. 62.
[127] Ничева К. Цит. съч., с. 61-64.
[128] Пак там, с. 63.
[129] Цойнска Р. Цит. съч., с. 306-308.
[130] Ничева К. Цит. съч., с. 64
[131] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. Синтаксис, с. 348.
[132] Вж. Цойнска Р. Цит. съч., с. 308, 309.
[133] Ничева К. Цит. съч., с. 65.
[134] Ничева К. Цит. съч., с. 65.
[135] Цойнска Р. Цит. съч., с. 309.
[136] Георгиева Е. Цит. съч., с. 119.
[137] Ничева К. Цит. съч., с. 66.
[138] Ничева К. Цит. съч., с. 67.
[139] Цойнска Р. Цит. съч., с. 311.
[140] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. Синтаксис, БАН, С., 1983, с. 379.
[141] Граматика на съвременния български книжовен език …, Цит. съч. , с. 375.
[142] Пак там, с. 376-379.
[143] Вж. Петров К. Принос към говора на гр. Котел. – Известия на Семинара по славянска филоло­гия, кн. ІІІ, С., 1911, с. 199.
[144] Ничева К. Цит. съч., с. 67.
[145] Ничева К. Цит. съч., с. 68-69.
[146] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. Синтаксис, с. 387.
[147] Цойнска Р. Цит. с. 312.
[148] За неговата поява и разпространение в народния език – вж. Заимов Й. Употреба на предлог за в българския език. – Известия на Инст. за бълг. език, кн. ІV, 1959, с. 352.
[149] Ничева К. Цит. съч., с. 69.
[150] Ничева К. Цит. съч., с. 71
[151] Ничева К. Цит. съч., с. 72-73.
[152] Цойнска Р. Цит. съч., с. 313.
[153] Теодоров А., Старият български език и новобългарските наречия. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество, 1885, кн. ХІV, с. 270.
[154] Вж. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. ІІІ. Синтаксис, с. 295.
[155] Вж. Ничева К. Цит. съч., с. 72.
[156] Пак там, с. 71.
[157] Вж. Граматика на съвременния български книжовен езис. Т. ІІІ. Синтаксис, с. 389.
[158] Вж. Ничева К. Цит. съч., с. 74.
[159] Вж. Бончев Ат. Църковнославянска граматика и речник на църковнославянския език, С., 1952, с. 90.
[160] Ничева К. Цит. съч., с. 77.
[161] Вж. Чумаков Г. М. Синтаксис конструкций с чужой речью, Киев, Вища школа, 1975, с. 31; Вътов В. Начини за предаване на чужда (персонажна) реч в художественото повествование (Върху материал от романа на Ст. Дичев “Пътят към София”). – Трудове на Великотърновския университет “Кирил и Методий”, Филолог. Фак., т.ХVІІ, кн. 2, 1982, с. 57.
[162] Вж. Вътов В. Цит. съч., с. 59-60.
[163] В езика на “Неделника” например е отбелязана еднократна употреба на такова изре­чение – вж. Ничева К. Цит. съч., с. 74.