Петър Пашов: По въпроса за пълния и краткия член в българския език


Петър Пашов: По въпроса за пълния и краткия член в българския език

Правилото за употреба на пълен и кратък член в съвременния бъл­гарски книжовен език има вече дълга история. Водили са се спорове, но все още не е постигнато решение, което, бидейки адекватно на ре­алното положение в системата на езика, да не създава в езиковата прак­тика толкова много неясноти и трудности. Въпреки че се отделя в училище и в учебниците толкова много време и място за това правило, което уж е просто и ясно, българските ученици (макар и с междуна­родно признат висок коефициент на интелигентност) не могат да го усвоят и да го прилагат безпроблемно дори когато „са се реализира­ли” като дейци на словото, тоест преизобилно пълнят публичното пространство със свои текстове — писмени (в пороя отпериодични печат­ни издания) и устни (в многобройните радиа и телевизии).Основна­та причина се крие в това, че мнозина не си дават сметка на какво се опира това правило, как е формулирано то и дали засяга и писмената, и устната форма на книжовния български език.
Когато през Възраждането почва съзнателното книжовно строи­телство, нашият език единствен от славянските се оказва с членове — за разлика и от широко разпространения и у нас черковнославянски език (който най-общо казано е руска редакция на старобългарски език). След остри спорове се налага схващането новобългарският кни­жовен език да се изгради не въз основа на езика майка, на книжовното предание, а на съвременната народна реч. И тъй като в абсолютно всички български говори (диалекти) е имало членове, и то твърде раз­нообразни — значи членуването, въпреки упорита съпротива, не е мог­ло да не бъде прието. Оставало е само да се реши кои форми да се приемат за книжовни. Сравнително бързо и естествено се урежда този въпрос за множествено число и за ж. и ср. род в единствено число, следователно е оставало само да се установи нормата за члена в м. р. ед. число — пълен (с -т: волът, конят, краят) и кратък (без -т: вола, коня, края).От тогава, та до сега повече от век и половина се изреж­дат различни правила, а проблемът си остава нерешен задоволително и е сериозно препятствие за пълно усвояване на българския правопис. Причината се крие в това, че в нито един териториален български го­вор не се използват едновременно и пълен, и кратък член, а само еди­ният от тях — следователно в езиковото съзнание на никой българин не е „заложено” някакво различаване в употребата им.
Без да можем тук да навлизаме в подробности (читателят може да ги намери широко осветлени в някои от посочените в библиографи­ята трудове), целесъобразно е с оглед на поставената в тази статия научнопрактическа задача да се изтъкнат няколко важни съображе­ния.
Тъй като до неотдавна не се е отдавало необходимото значение на разликата между правопис и правоговор, правилото за пълен и кра­тък член се е схващало задължително и като правописно, и като правоговорно.
Необходимо е обаче да се осъзнае, че това е само правописно правило — то така е и формулирано в Наредбата-закон за новия правопис от февруари 1945 г. Обаче в издадения през същата година „Правописен и правоговорен наръчник” на Дружеството на филолози­те слависти изрично в отделна бележка е посочено: „Правилото за пълен член се употребява само в писана реч. В говора обикновено не се спазва.” След това в издадените правописни речници, а също и в учебниците, тази важна забележка обикновено се изпуска — сякаш правилото е и правописно, и правоговорно. Езиковата практика обаче показва, че несъмнено в говоримата книжовна реч много по-често, почти изключително се употребява краткият член, а ако се употреби и пълен член, това не става по някакво правило…
Правописното правило за пълен и кратък член е базирано върху схващането, че и в новобългарския книжовен език продължава да има падежи, та „пълният член се употребява в именителен падеж, а крат­кият член — във винителен падеж…”. Впоследствие — в скоби започва да се отбелязва липсващото в самия закон позоваване на синтактична­та служба на името: „Пълният член (-ът, -ят) се употребява, когато съществителното е в именителен падеж (подлог или сказуемо име): Дъбът израсъл. Най-голямото животно на сушата е слонът. Крат­кият член (-а, -я) се употребява, когато съществителното е във вини­телен падеж (пряко или предложно допълнение):Работникът отся­къл дъба. Направили от дъба бъчва.” (Правописен и правоговорен наръчник, 28). Впоследствие „тайно и полека” се изпуска (неразличи­мото за новите поколения) различаване по падеж и се говори само за различаване по синтактична служба на членуваното име (като в някои случаи все пак има позоваване на „падежите” при личните местоимения, които биха могли да се употребят вместо съответното съществително): „Пълната форма се употребява, когато името е подлог или оп­ределение и сказуемно определение на подлога, т. е. когато вместо съществително име може да се яви именителната форма на личните местоимения: Протоколът трябва да се напише още днес (той трябва да се напише още днес). Новият правилник влезе в сила. Вие ли сте новият учител? Това е новият учебник. (При последните изречения не случайно не е посочено = новият той, защото би тряб­вало да се замени словосъчетанието новият учител той, макар че за българина не звучи естествено израз като Вие ли сте той! — П. П.)” (Правописен речник — БАН, 20).
Изобщо смесването на морфологично и синтактично равнище при формулиране на правилото за пълен и кратък член не е издържано в научно — а и в практическо отношение и това води до голям брой усложнения (за които не си дават сметка даже авторите на учебници, че и на правописни речници и справочници!). Обикновено се казва, че с пълен член се членува подлогът и неговите определения, но не се изброяват всички разновидности на тези определения — а много ли са хората, които различават сказуемно определение въобще, та и да пра­вят разлика между сказуемно определение на подлога (което било в именителен падеж:) и сказуемно определение на прякото допълне­ние (което пък било във винителен падеж:).
А с какъв член да си послужим при приложението — и тук мал­цина знаят твърдо коя част на изречението е приложение, а пък после кое точно еприложение на подлога (защото само то се пише с пълен член). Примерите, когато се колебаем пълен или кратък член да напи­шем и когато дори след размишление пак допускаме правописни греш­ки (а по указанията на Министерството на образованието и науката те се смятат за „груби” — добре че по една или друга причина не всички учители, редактори и коректори са толкова строги).
Тук ще посоча само два примера от наскоро излезли книги на филолози българисти: „В пространството на изкуството социалнопо-литическите йерархии се обезсилват, за да се активират онези закони, които са валидни в царството на Аполон, предводителят на музи­те. — подчертаното съществително е приложение на несъгласувано-то определение „на Аполон,така че трябва да бъде с кратък член: ,,…в царството на Аполон, предводителя на музите.Неоправдано е, въпреки теоретизацията на някои специалисти, да се казва, че при това обособено приложение трябвало „да се подразбира” цяло, макар и подчинено изречение: „…който е предводителят на музитеС пълен член ще бъде обаче в изречение като „Това е Аполон, предводи­телят на музитеили „Аполон, предводителят на музите, е бил много почитанЕто и втория (или вторият!) пример: „Вчера пос­рещнахме на летището Иванов, най-достойният представител на страната ни.След това авторът коментира: „Много често в тези случаи се разсъждава, че щом приложението се отнася към допълне­нието, то също трябва да бъде употребено с непълен член. Заради това се чете (по радиото и телевизията — значи става дума не за правопис, а за изговор, правоговор — П. П.) Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойния представител. В същото време се пропуска фактът, че това приложение е част от едно цяло изречениеИванов е най-достойният представител, и заради това е необходима употре­ба на пълен член.” Макар че съм привърженик на схващането засвободната употреба на пълния и краткия член не само в говоримата книжовна реч (каквато е официалното положение), но и в писмената реч (каквато е неофициалното, но преобладаващо положение), все пак ще отбележа, че според официалния днешен правопис — и по изначал­ното„падежно правило” (достатъчно е да се преведе това изречение на руски или на немски език), и според новоформулираното „синтак­тично правило” — това приложение трябва да бъде с кратък член, щом пояснява прякото допълнение. А пък като правим синтактични преобразувания, разбира се, че ще се променят в синтактичните служ­би на някои части на изречението (а в „падежните езици” ще се замени един падеж с друг).
Нищо не се казва в учебниците и в правописните справочници как се членуват различните обстоятелствени пояснения: Следващият(или следващия) път ела с баща си или Да се видим следобеда — ранния или късния (или Да се видим следобедът — ранният или късният). Не може да не се признае, че всеки българин, даже и когато има основание да мисли, че владее българския правопис, има нужда от дълги размишления, преди да реши пълен или кратък член да напи­ше (като при това — нека да бъде пределно ясно — кой член ще напи­шем, няма никакво значение за смисъла!). Значи правилото, ако се запази така „по неволя преоблечено в синтактични одежди”, то следва да се допълни, като се каже че обстоятелственото пояснение се чле­нува с кратък член(защото е било във винителен падеж: — но кой да го знае сега, докато Н. Геров (Речник на българския език, т. I— 5, 1895—1904 г., преиздаден фототипно през 1975—1978 г.) последовател­но прави разлика между Тиха-та вода бряг рони — имен. пад., под­лог, но напр. Влезе тихо, тихом— вин. пад., обст. поясн.също както и пр. допълн., вин. пад.).
В някои правописни справочници и учебници се казва, че загла­вие се членува с пълен член. Пита се обаче, ако името в заглавието не се схваща като подлог,а като пряко допълнение, с пълен или с кратък член да го напишем, напр. ако поставим за заглавие виковете на пуб­ликата след театрално представление„Автора, автора!” („искаме да го видим и него, не само артистите и режисьора”) или може би „Авторът, авторът! („да излезе и той!). Вижда се какви труднос­ти могат да се появят, като се преминава от морфологично на синтак­тично равнище, срв. напр. с падежния руски език — публиката скан­дира само „Автора!” (винителен падеж: „просим автора”). Също та­ка, ако се изведат в заглавия напр. „Пропуска, моля!” („покажете си пропуска”), „Скалпела!” (хирургът по време на операция), „Порфейла и часовника! И пръстена!” (при обир) и други подобни изрази, напъл­но възможни като заглавия — ясно е, че не може просто да се каже, че заглавието се пише с пълен член.
Също никъде не е казано с пълен или с кратък член трябва да се членуваобръщението — вярно е, че такива случаи са редки, но същес­твуват в днешния български език, като от говоримата реч преминават и в писмената. Известно е, че звателната форма (която не е и никога не е била „истински падеж” и която не се членува), но постепенно също се изоставя в днешния ни език (с изключение на някои лични и нарица­телни имена), та за обръщение служи „общата” форма на съществ. име (Браво, ефрейтор! наред с Браво, ефрейторе!). В нашия съвре­менен език незвателната форма може да се употреби и членува като обръщение — пита се какъв член е правилно е да се употреби: Ефрейтора, събери войниците! или Ефрейторът, събери войниците! Тъй като в правилото от Наредбата-закон за правописа (която още не е отменена — това може да стане само със закон, приет от Народното събрание) е записано, че в именителен падеж членът е пълен, би трябвало да се замислим в кой падеж е обръщението, което не е в звателна форма — говорещите падежен език, напр. русите, нямат никаква нужда да се замислят: падежите и тяхната правилна употреба са трайно „програмирани в главите им”, не ги смесват независимо колко са образовани, дали са уморени, разсеяни или пияни — като обръщение те ще употребят именителен падеж:вместо изчезналия в новоруски език звателен: „Трубач, ко мне!”. За българите обаче, вклю­чително и за добре езиково образованите, е много трудно да решат как да се напише директното обръщение на командира към тръбача:Тръ­бача, свири сбор! или Тръбачът, свири сбор! Има обаче и още нещо — нека да не се смята за заяждане от моя страна, за дребнавост — би трябвало да се прави разлика и когато заповедта е отправена не дирек­тно къмтръбача, а чрез други: Тръбачът при мен! (подразбира се Тръбачът да дойде при мене! — Тръбачът е подлог) и Тръбача при мен! (сега пък би трябвало да се подразбира Доведете тръбача при мен! — тръбача е пряко допълнение;на руски в този случай ще бъде във винителен падеж Трубача ко мне!).
В своето известно изследване (Една неописана употреба на чле­нуваната форма — към въпроса за формата на обръщението е бъл­гарски език,Сборник в чест на Ал. Т. Балан, 1956 г.) Светомир Иван­чев, който за пръв път изнесе обилен материал за членувана форма при обръщение и теоретично го осветли, изобщо не засяга въпроса пълен или кратък член трябва да се употребява, въпреки че има в изне­сения от него материал и няколкообръщения с пълен член. Иванчев беше специалист по славянско езикознание, преподаваше и старобъл­гарски език, владееше и немски език — все падежни езици, — но явно за него вече не е била актуална падежната трактовка на правилото за пълен и кратък член. Защото звателната форма (звателният па­деж) съвсем естествено се заменя от именителен падеж —както в руски език, така е станало и в български език, когато все още са функ­ционирали падежни форми. Нека в подкрепа на това отбележим, че във възрожденската ни книжнина, особено от пловдивската школа (Н. Геров, Й. Груев) се прави падежна разлика не само при м. род., напр. Брат брата не храни…, но и при ж. род: жена, сестра (им. п.) женѫ, сестрѫ (вин. п. — окончанието е писано с „широко ъ”), напр. Сестра сестрѫ жени. Тази разлика се пази и досега в редица североизточни български диалекти, напр. в традиционния говор на родното ми село Буря, Севлиевско, се прави ясна разлика между Жена ти у вас ли е? (жена е в им. падеж — подлог), ноИзвикай женъ си (женъ е във вин. падеж — пряко допълнение); когато това съществително се употреби като обръщение, ще се каже Жена, слагай да ядем! (жена е в имен. падеж, заместил звателната форма жено). Тази разлика е последо­вателно прокарана от Н. Геров в неговия речник (ето и един пример със същ. име от мъжки род, но с „женско” окончание -а: Какъвто баща­та, такъв и синът, но И бащѫ си за пари продава; в родния ми говор и сега се казва Както рече баща ти, но Слушай бащъ си). В българс­кия книжовен език това падежно противопоставяне е отдавна изос­тавено, но то е било все още живо по времето, когато първоначално се е регламентирала употребата на пълен и кратък член.
Макар и да изглежда абсурдно, някак неестествено (защото не е било досега формулирано и следователно никой не му е обръщал вни­мание, но тук го посочвам, тъй като е много показателно колко оста­ряло и ненужно вече е това прословуто правило за употребата на пъ­лен и кратък член!), би следвалочленуваното обръщение при същ. имена в м. род. ед. число да е с пълен член. И затова, ако все още ще упорстваме да запазим правилото за употреба на пълен и кратък член, охранявано от непроменения закон за правописа от 1945 г., в пълната формулировка на това правило трябва да се прибави, че членувано обръщение при м. род в ед. число се пише с пълен член: Младежът, премини напред! Русият, угаси цигарата!
В миналото — през Възраждането и в десетилетията непосредст­вено след Освобождението — при имена от м. род в ед. число са се употребявали и други членове с по-особени съкращения. Макар че те­зи форми са отпаднали от нашия книжовен език от стотина години, те се срещат в произведенията на нашите писатели класици, които се изу­чават в училище, а и се четат от все още четящите книги у нас — значи тяхната същност и употреба трябва да се посочи.
На първо място при една група съществителни на -ия като напр. хаджията, чорбаджията, челебията, които са от м. род (поради това, че означаватмъже), но членът е -та (заради „женското” оконча­ние на тези същ. имена) е могъл да се съкращава на -т: хаджият, чорбаджият, челебият, напр. у Ив. Вазов: хаджият, чифтесакалият и др. При тези неупотребявани вече съкратени членове не се е правела разлика по функция, тоест хаджията да се схваща като пълен член -та в днешния смисъл, а хаджият — като кратък член-т (още пове­че че има формален звуков — но не морфемен — съвпадеж между членуваното с „усечен” член чифтесакалият и напр. днешно членувано с пълен член причастие дочакалият).
Може обаче да се отбележи и още нещо любопитно, даже куриоз­но, но много показателно за употребата на пълен член — в диалекти, които не познават кратък член, а използват само пълен член, прибаве­ният след съществителни от женски род, завършващи на съгласна, член -та, който е винаги ударен(длан — дланта, сол — солта), „се допъл­ва” с още едно -т: солта ставасолтът и пр. Отдавна са изнесени подобни примери от Габровско катоСолтът къде е? Подай ми солтът — аналогично на м. р. Зъбът ме боли. Счупих си зъбът — без в диалекта да се прави разлика, както се вижда от примерите, между подлог (им.падеж) и допълнение (вин. падеж).
Много по-разпространени и по-дълго са се задържали — чак до края на Първата световна война, особено в мерената книжовна реч, едни особени двойно съкратени (или „свръхсъкратени”) членове при прилагателни имена в м. род. ед. число: новий, светлий. Тези членове (макар и „свръхкратки”) обаче не са функционирали като кратки в сегашния смисъл, тоест не се е правела разлика нито по падеж:, нито според синтактичната служба — те са функционирали и като пълни, и като кратки членове. Има извънредно много примери в поезията на най-добрите ни поети от онова време (двамата Славейковци, Вазов, Яворов, Кирил Христов. Смирненски и др.), ще се огранича да дам само едно четиристишие от Пенчо Славейков (Псалом на поета), в което има две прилагателни, членувани със свръхкратък член — ед­ното вместо пълния член, а другото — вместо краткия: Другарко, сещам азпоследний час настава, час сбогом и от теб, и от света да взема — към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема. Другите две правила за употребата на пълен и кратък член — също така изкуствени (а те не са могли да не бъдат изкуствени, защото в българския език никога не е имало някаква разлика в значението на двата члена, някакво граматическо противопоставяне!) — са били пред­лагани и прилагани епизодично. Едното (евфоничното правило — „за благозвучие”) е било даже узаконено по време на така нар. земеделски правопис (1921 — 1923 г.): пълен член -ът, -ят се пише, когато следва­щата дума започва с гласна, а кратък член -а, -я се пише, когато след­ващата дума започва със съгласна — Ловецът уби орела с първият изстрел, но Ловеца свали орелът още с първия куршум.Другото правило, което е било предлагано, но не е било узаконявано, се ръководи от отсъствието или наличието пред членуваната дума на пред­лог:когато името е без предлог, членува се с пълен член, а когато е с предлог — с кратък член. Ловецът уби орелът с първия изстрел, Ловецът се любуваше на полета на орела и не натисна спусъкът, Ловецът следеше полетът на орела.
Ако се запази сегашното правило, не можем да се задоволим с неговия опростен вариант (с пълен член се пише подлогът и неговите определе­ния), а трябва да се спазват цяла поредица от положения, които схематично могат да се представят по следния начин:
Когато са в мъжки род единствено число, с пълен член се пишат:
  • подлогът: В основата на човешкия напредък е трудът.
    • съгласуваното определение на подлога: Съзнателният труд носи ра­дост.
    • приложението на подлога: Димитър, знаменосецът на училището, е отличник.
    • съгласуваното определяне на приложението на подлога:Димитър, училищният знаменосец, е отличник.
    • именната част на съставно сказуемо: Димитър беше знаменосецът ни.
    • съгласуваното определение на именната част на съставно сказуемо: Димитър беше нашият знаменосец.
    • сказуемното определение на подлога: Първенец на цялото училище се оказа отличникът на нашия клас.
    • съгласуваното определение на сказуемното определение на подлога: Първенец на училището се оказа нашият отличник.
    • приложението на сказуемното определение на подлога: Първенец на училището се оказа нашият отличник, знаменосецът ни.
    • заглавие (ако се схваща като подлог): Знаменосецът     Нашият зна­меносец
    • обръщение: Знаменосецът, застанете отпред!     Пожарникарят, елате бързо тук!
Беше обърнато внимание, че правилото за пълен и кратък член е самоправописно, то не е (и въобще не може да бъде!) задължителноправоговорно, защото никой никога не би могъл да го спазва при гово­рене. Но има един правоговорен проблем при разглежданите членове, който, макар че е от голяма важност, обикновено се забравя — и то въпреки че в повечето учебници се посочва несъответствието меж­ду буква и звук: краткият член се пише -а, -я, но се произнася (-ъ), (-йъ): пише се зъба, деня, но се изговаря (зъбъ), (денйъ). Пълната фор­ма на члена при съществителни от м. р. с твърда крайна съгласна се пише и се изговаря с ъ: зъбът, кракът, а защо кратката форма се пише с -а, пък се изговаря (-ъ) и това личи особено ясно под ударение (и тук обяснението е историческо: защото крайните ерове по стария право­пис са се пишели, но не са се произнасяли, та ако напишемкракъ, ще се изговаря крак). Но нали вече пълни шест десетилетия не пишем непроизносимите крайни ерове, а има и редица думи от турски произ­ход, които сме възприели по устен път и ги пишем с произносим краен -ъ, напр.аслъ, затъ, имамбаялдъ, джобпарасъ.
Мисля, че е дошло време вече да пишем На светъ България е само една… — така се изговаря и затова се отличава от света Бълга­рия; Настъпи ми кракъ,но Изправи се на крака; Всички в долъ ясно чуха звукъ на рогъ от хълмъ, а това значеше, че са дочакали мигъ (или че е дошъл мигът) докрай да си изпълнят дългъ… — произнесе­те го сега с ясно -а, както е написано, за да се убедите колко ненормал­но, неестествено звучи: Всички в дола ясно чуха звука на рога (това не са никакви рога? — а е рогъ, рогът!) от хълма, а това значеше, че са дочакали мига докрай да си изпълнят дълга…
По-сериозни трудности — при една евентуална правописна про­мяна — ще се появят за означаването с днешната наша графика на книжовното за говоримата реч ъ-звучене на гласната при така нар. ме­ки варианти и на краткия член (), и на пълния (-ят), когато „възста­новява” мекостта на крайната съгласна на членуваното име. Ако е при диалектния член -о, можеше лесно да отличим писмено твърдия вари­ант доло от мекия деньо, но в книжовния език членът е (-ъ(т), а мекост пред (ъ) условно се пише с буквата я, която обаче всички нормално произнасят (йа), но при членните морфеми правоговорно е (йъ) (или /ьъ/, но съчетанието на двата ера някак си е неприемливо). Би могло да се възстанови старият звуков гласеж на днесбезгласната буква ь, както е било в старославянски (старобългарски) и както беше преди сегашния правопис (и то само при меката пълна членна форма) — до 1945 г. се пишеше коньт, деньт, сънът и се произнасяше както и сега(денйът, сънйът). Ако се даде звукова стойност (йъ) на буквата ь — което поради създадените навици ще бъде доста трудно, но не и не­възможно, бихме могли да пишем и краткия член день/денйъ (а също и многобройните глаголни форми спьт, но мрът; спь, но мръ). Така ще стане ясно, че единствено в българския език се е запазила старинната звукова стойност и на двата ера— докато в руски език те са само знакове за твърдост и мекост. Така не само ще приближим нашия правопис е правоговора, но и ще проличи още по-ясно, че новобългар­ският език е пряк наследник на класическия за славянските, а и за ев­ропейските езици старобългарски (старославянски) език.
Очевидно е дошло време да се направи предложение за осмисля­не на правописното правило за пълен и кратък член при съществител­ните имена от мъжки род, единствено число. Водещо начало би тряб­вало да бъде установеният вече правоговор. Употребата на пълен и кратък член да бъде свободна, а изговорът и на двата члена да бъде с (ъ): брегът, брегъ; деньт, день.

Няма коментари:

Публикуване на коментар