Loading

Някои исторически бележки за първия от трите паметници на Христо Ботев във Враца

В източниците се посочва един уникален и много интересен случай в нашата историческа летопис, свързан с издигането един след друг на три паметника на Христо Ботев. Става дума за паметниците на Христо Ботев във Враца. Посочва се, че замяната на паметниците „не е продиктувана от отрицание, неприемане, подлагане на съмнение или омаловажаване на мястото и ролята” на гениалния поет- революционер в нашата история.” Жителите на Враца са били и си остават особено чувствителни към делото на Ботев и неговата чета и този техен стремеж за естетическа изява на своето признание към поета-революционер и войвода на чета, загинал в Балкана на техния град едновременнo събужда у тях чуство на гордост, признателност и дълг. Затова врачани приемат Ботевите паметници не само като украса, място за поклонение и една от забележителностите на своя град, но и като един от „символите на града”. 
Съобщава се, че първият от трите паметници на Христо Ботев и неговата чета във Враца е издигнат след Освобождението, открит през 1890 г. Оказва се, че той е първият „скулптурно–архитектурен паметник, издигнат в княжество България”, за увековечаване паметта на българин. Предхождали са го „руски паметници”, издигнати в местността, където са били водени сражения и се давани жертви за Освобождението по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., предхождали са го и някои „паметни знаци„ в чест на някои заслужили българи, каквито са „оброчните камъни” по славния и легендарен поход на Христо Ботев и неговата чета от Козлодуйския бряг до сраженията и гибелта на войводата. Новоиздигнатият паметник на Ботев във Враца се отличавал от предхождащите го, които не са отговаряли на представата и изискванията за строеж на паметници. Първият паметник е бил заменен с „временен паметник - бюст паметник на Ботев през 1955 г. Третият паметник на гениалния поет-революционер и войвода на чета, който и днес се намира на централния площад във Враца е издигнат през 1964 г. 
Интерес представлява идеята за издигане на Първия паметник в чест на Христо Ботев и за увековечаване на подвига на неговата легендарна чета. Важна роля за реализацията на тази високоблагородна и патриотична идея са изиграли будни жители на Враца: четниците на Ботев - Мито Цветков и Стефанаки Савов, група поборници или опълченци, между които са Тодор Балабанов, Костаки Анков, Мито Анков и др. Съществена роля е изиграла и почитта на врачани към брата на Ботев, Кирил, който за кратко време „през 1878 г. е бил учител” във Враца, както и пребиваването в града като мирови съдия на ботевия четник Младен Павлов - наречен още „Козлодуйското даскалче”.  Идеята за издигане на паметници на Васил Левски и Христо Ботев най- напред се ражда в София, която все още не била столица на Княжество България, а малко по-късно и във Враца. В отговор на писмо-апел към гражданите на Враца за събиране на средства „Лист за записване на волна помощ по издигането паметник на Свещенодякона Игнатия Лъвски в г. София”, помощник кметът на Враца, Иванчо Младенов, се заема с това дело. При изпращането на събраната сума с писмо от 20 март 1879 г. до Софийския градски съвет той съобщава и за „намеренията на врачани да издигнат паметник на Христо Ботев във Враца”. В писмото си той отбелязва: „Ще имате добрината да ни явите за колко ще излезе почнатия паметник (на В.Левски ) и кой е майсторът, защото както мислим и знаете, че Войводата Ботйов е паднал край нашия град, за което сме в намерение да въздигнем за памят на потомството в града за него памятник”. Съобщава се, че това е първият известен документ, от който става известно, че врачани са имали намерението да построят паметник в града. Тази идея обаче не била добре избистрена и в продължение на още 10 години останала само като едно добро намерение, тъй като не се е намерила личност, която „всеотдайно да се заеме” с високоотговорната задача, липсвал опит в изграждането на модерни паметници, подобно на тези в някои европейски страни, скулптурите са били съвсем малко „единици”. Освен това характерните за българите политически борби също отклонявали вниманието от това дело. Все пак честванията, свързани с подвига на Ботев и неговата чета и първите литературни източници с някои проучвания на живота и дейността на поета революционер поддържат жива идеята за издигането на паметник. 
В източниците се съобщава, че около 1882 г., са поставени оброчни камъни по пътя на четата на „Козлодуйския бряг, на Рашково бърдо при с. Сърбеница (дн. Софрониево) и под Банин връх в Милин камък. На мястото на сражението на Милин камък още преди Освобождението е бил поставен „дървен кръст” от свещеника на с. Мраморен Никола Петров, и след това били „издълбани имената на някои от загиналите четници”. Там бил построен и павилион. До издигането на паметника във Враца честванията на Ботев и неговата чета са правени на „Милин камък”. 
При честванията на „Милин камък” през май 1984 г. идеята „избуяла между учителите във врачанските училища, сред които за кратко време била и Петрана Обретенова”, сестра на Ботевия четник Никола Обретенов, дясната ръка на войводата, непосредствен свидетел на неговата гибел, който по това време работел във Враца като околийски началник. За честванията през 1885 г. има достатъчно сведения. За целта бил основан комитет, който създава устав за тяхното провеждане. Сутринта на 18 май 1885 г. на „Милин камък” излезли „около 200 души от Враца и близките села”. Във вестник „Славяни” е публикувана статия за честването, подписана от „Един гражданин”, който се оказва Васил Кънчов. Авторът съобщава за предложения, свързани с бъдещите чествания  и пише: „Аз мисля, че нашите врачани от малко до голямо, от старо до младо, няма да пожалят и последната си лепта и окрасят както това място, така и мястото, гдето падна Ботев с памятници”. По такъв начин В. Кънчов не отхвърля идеята, изказана преди 6 години, а само я разширява с предложението за издигане на паметници на Ботев и неговата чета на най-важните места по бойния им път. Следващата 1886 г. под председателството на кмета Иванчо Цветков комисията за честванията на 18 май отново публикува материали. 
Честванията на „Милин камък” до идването на власт на Стефан Стамболов и неговото правителство в голяма степен увеличават интереса на Врачанското население  към Ботев и неговата чета, към живота и дейността на поета-революционер. Тези чествания винаги са били съпроводени с носене пред колоните от поклонници на портрета на Ботев, показващ неговата „духовна сила” и респектиращ външен „физически образ”. За изграждане на силно въздействащата представа за образа на войводата съществена роля изиграват и публикациите за него от Захари Стоянов, Иван Вазов, Димитър Благоев и др. Още през 1880 г. излиза второто издание на Ботевите „Песни и стихотворения”. Анализът на източниците показва, че стремежът за издигане на паметник на Христо Ботев във Враца по време на „цанковисткия” режима съществува, но само във вид на идеи. През 1888 г. Захари Стоянов публикува в един том „Съчинения на Христо Ботйов” и книгата „Христо Ботйов, опит за биография”, с която се запознава читателят с живота и творчеството на поета- революционер, охарактеризирвайки го по следния начин: ”Нашият герой... е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи... Ако той беше син на Италия, щеше да бъде, ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или Луи Наполеон, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича Ботйова”. Захари Стоянов прави словесно описание на образа и портрета на Ботев: „... Христо е бил образец на  хубостта, в пълна смисъл на тая дума, ръст класически, очи големи и черни..., вежди – пиявици, чело изпъкнало и широко, което красяло къдравата глава като венец, нос римски, брада и мустак черни, коса къдрава, лице и ръце бели и деликатни, гърди и плещи широки, да му се ненагледаш.” 
И така се достига до оценяването заслугите, чрез обнародване на величавия образ на една голяма личност и до откриването на първия паметник на 27 май 1890 г. Съобщава се, че инициативата за построяването на първия скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България е по инициатива на тогавашния кмет на Враца Цено Леонкев и на председателя на постоянната комисия Гьошо Антонов. Средствата за неговата реализация са били дарителски. Това дело е било поддържано и от Стефан Стамболов, съмишленик, другар и съратник на поета-революционер. Тържественото откриване на паметника е извършено от Фердинанд в присъствието на министър-председателя Стефан Стамболов, делегация от Калофер, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка. 
Скулптурните елементи на паметника, съгласно съобщенията в източниците, са отлети във Виенската бронзолеярна на Густав Еберлайн (или Еварлайн). Съобщава се за публикуването на няколко очерци, чиято цел е била популяризирането на издигнатия във Враца паметник. Този първи паметник на поета-революционер във Враца просъществувал шестдесет години. Той пресъздава един от най-великите българи на всички времена и поставя  начало, свързанано с едно най-значимите национални чествания, но за съжаление, според специалистите, остава необясним фактът защо в най-значителните изследвания върху историята на българската монументална пластика не става дума за това творение на изкуството и се добавя, че много от въпросителните около този първи паметник „нямаше въобще да съществуват, ако бе запазен архивът на Врачанската окръжна постоянна комисия”, която е взела решението за издигането на паметник и направила поръчката. Посочва се, че причината е големият пожар на 30 септември 1923 г., който „изпепелява една трета от града” и наред с много други ценности ”унищожава и нейното документално наследство”. 
В някои източници, като тези от библиотека „Български северозапад”, „Известия на музеите в Северозападна България” си поставят за задача да представят първия паметник на Ботев не просто като монументална пластика, а да изяснят и определят неговата история и да дадат отговор на възникналите проблеми от появата на идеята за издигане, до реализацията на паметника, до оценките, съпътстващи възстановяването му. Подчертава се, че съдбата на паметника е свързана със сложния и бурен политически живот в страната в първите години след Освобождението, с постепенното изграждане сред населението на духовната и физическа мощ на поета-революционер, с признание на неговите заслуги, като една от великите личности на страната. Обръща се внимание, че негативното отношение към това творение на изкуството поражда легенди, налагащи впечатлението за съвсем елементарен подход при реализацията на първоначалната идея, възникнала веднага след Освобождението. От друга страна, възстановяването на паметника също заслужава внимание, тъй като показва необходимостта да се познава историята не само на личността, която се изобразява, но да се познава и „историята на една монументална пластика“. Това създава възможности за задълбочен анализ на всички ”плюсове и минуси” с цел да се достигне до най-приемливото отношение към творбата и оценка на нейните художествени качества и въздействие. 
Замяната на паметниците е била продиктувана от „движещите мотиви, които определят динамиката в отношението към паметниците” и със стремежа на признателните потомства да бъде издигнат паметник на площада във Враца, в съответствие с непрекъснато обогатяващите се от науката, изкуството и художествената литература представи за гениалния поет-революционер Христо Ботев. 

д-р Богомил Великов Колев

Тракийският произход на българския език

Времето е в състояние да промени много неща. Без съмнение едно от тях е езикът. Колкото и консервативна да е една реч, тя не може да остане същата вечно. Това е невъзможно. Представителите на един народ общуват не само със сънародници, но и с чужденци. Посредством търговията, в дадена област проникват непознати продукти с екзотични имена. Налагането на нова религия също води до сериозни промени на словесното богатство.
За няколко века определен език може да претърпи сериозно развитие. А след едно или две хилядолетия промените може да са така сериозни, че младото поколение да не е в състояние да разбере езика на прадедите си без специална подготовка. Като пример може да се посочи английския. За около 1000 години той е изгубил около 85% от изконните си думи (V. Stevenson).
Малцина са тези, които биха разпознали в староанглийската фраза Ik eom – I am- аз съм, а в hie sindon – they are – те са. Дори родените и израснали в Лондон биха схванали само дума-две от следният израз: Þa læg þær an micel ea up in þæt land – Then a great River extended there into that land – Toгава (по това време) голяма река се простираше (течеше) в тази земя.
Съвсем естествено е, че и езикът на нашите предци ще съдържа думи и изрази, които днес имат особено звучене. Старобългарските потьпѣга, тачай, нута, ныръ, бридъкъ… отговарят на съвременните –разведена жена, по-лош, добитък, кула, остър. Старобългарският израз – “О одежди чъто сен печете?”се превежда като – “Защо се грижите за облеклото?”.  Колкото и странно да звучат тези думи и изрази, те са си наши.
Разбира се не всичко се променя. Запазват се не само основни думи, но и граматически особености. Лингвистите знаят това много добре. Дали е с умисъл, или не, не зная, но в сравнителните тракийски речници, някои изследователи често пропускат основни тракийски думи, имащи перфектни български еквиваленти. Като пример могат да се дадат: вода-вода, бара-бара (рекичка), дебре-дебри, листе-листи, вир-вир, суу –сух, темен-тъмен, коза-коза, волинт-воленте (вол), зайкус-заек, орол-орел, елейн-елен, зелкия-зелка, вит-ведь (знание), видето – видетъ (видя, виждам)…
Нито латински, нито гръцки или който и да е било друг език, нямат толкова много общи думи с тракийския, както българският, но определени учени не акцентират на тази изключително важна подробност.
Трябва да се отбележи също, че подробно, систематизирано сравнение на особеностите на тракийския език с българския, не е правено. Спорадично се споменава, че дадена тракийска наставка е идентична със старобългарска, че определена тракийска диалектна вариация е същата, както и българската, но на читателите не е обяснено значението на тези граматически особености. Един народ може да наследи думи от друг, но не и диалектни особености, защото диалектът не е нищо друго, освен по-слабо позната форма на официалния език.
Преди около столетие видният наш учен Цани Гинчев представи теорията си за тракийският характер на българския език – “На българите – старите – язикът им се изгубил – на завоевателите езикът се изгубил!? Дали си името пълно-запълно, като гронгерска търговия (трампа с храна), а взели язик за име! А това не е ли глупав или безбожен шовинизъм…” (http://ziezi.net/ginchev.html)
Гинчев обяснява процеса на изпадането на падежите в езика ни като тракийско наследство. Тук трябва да се спомене откритието на К. Влахов, който установи, че за времето си тракийският е бил изключително развит и е започнал да губи своя синтетичен характер още в Античността. Присъствието на седем падежа* в средновековния старобългарски се дължи на това, че тези, които освободиха своите събратя от римското подтисничество, са били дълги векове в изолация в свободните земи на север от Дунав и тяхното наречие се е запазило в старият си вид (в древният тракийски е имало падежи, както и в древния арийски). Напълно естествено е, че официалният език на Тракия след VII век ще е точно диалектът на освободителите, той е говорен от духовенство и благородническа класа, докато за останалото население е бил типичен губещият падежите вариант, т.е същинският тракийски… е езикът, който говорим и днес в развита форма.
Нека обърнем внимание на някои особености на езика на Орфей:
I. ПАДЕЖИ
1. Окончанието при звателен падеж в тракийския език е – Е ( В. Георгиев), както и в звателен падеж на български лични имена Стояне, Добре, Борисе, Милене!
2. Окончание за дателен падеж ед. ч. в тракийския е – У, както е при български съществителни имена в дателен падеж – Богу, стопану.
3. Окончание за дателен падеж мн.ч. в тракийския е – ИМ, срещаме го в Селим-брия, Селим означава – на селите. Селите са трако-пеласгийско племе, обитаващо Беломорието и Тесалия – дом на мирмидоните, които според Йоан Малала са предци на българите.
4. Окончанието в родителен падеж е ОУ(У) също както при старобългарски съществителни имена в родителен падеж – сыноу…
.
II. МЕСТОИМЕНИЯ И ПРЕДЛОЗИ
1. Тракийското лично местоимение АЗ отговаря на българското АЗ
2. Тракийското лично местоимение МЕ отговаря на българското МЕ.
3. Тракийският предлог ДО отговаря на българският ДО.
4. Тракийското въпросително местоимение КОС отговаря на българското КОЙ**
5. Тракийското показателно местоимение ТА отговаря на старобългарското ТА – това.
6. Тракийското показателно местоимение СА отговаря на старобългарското СЬ-тази.
7. Тракийското показателно местоимение СИ отговаря на старобългарското СИ-това.
8. Тракийското показателно местоимение СЕМУН отговаря на старобългарското СЕМУ – този.
.
III. УМАЛИТЕЛНИ ЧАСТИЦИ, НАСТАВКИ, ПРЕДСТАВКИ, ОКОНЧАНИЯ
1.Тракийската умалителна наставка ИНТ (волинт, перинт…) е определена от В. Георгиев и И. Дуриданов като идентична на старобългарската ЕНТ. Тя се среща в старобългарски думи като воленте, осленте, козленте.
Интересно е, че тази частица се среща в предгръцки топоними като Коринт, Тиринт, Пробалинт, Олинт, Зеринт и много други, т.е. тези древни селища в земите на днешна Гърция са основани преди хилядолетия от нашите деди траките.
2. Тракийската умалителна наставка КА (в Донука, Бургарака) е типична за българския език, срещаме я в думи като белка, писалка, девойка.
3. Тракийската умалителна наставка Е (в Дорзе) се среща в наши имена като Бане, Боре, Воле, Едре, Злате и т.н.
4. Тракийската умалителна наставка ЕЦ (в Кабец) е типична за езика ни – творец, светец, певец…
5. Типичното за езика ни окончание – ЩА (в пътища, свлачища, селища) се среща и в тракийския –Вρρατζιςτα-Врачища, Рουβύςτα-Ровища.
6. Българската умалителна частица ЦА (в девица, столица, певица) се среща в тракийския топонимТζερζενουτςας – Чершница.
6. Тракийската наставка в лични имена ЗАР (Етизар, Велизар) се среща в българските лични именаСветлозар, Златозар, Среброзар, Цветозар.
7. Наставка МЕР (Пурмерул, Гугамер) – велик срещаме в Безмер, Владимер, Радомер.
8. Тракийските умалителни частици УЛ, УЛА, ИЛ, ЛО (в Пурмерул, гагула, Кетрил, Скорило) са идентични с българските УЛ в Драгул, УЛА в Радула, ИЛ в Момчил, ЛО в Скорило.
9. Тракийската представка З/С отговаря на българската СЪ-от.
10. Окончанието за прилагателни от женски род – А, НА (Бела, Циерна) е същата, както и в българските прилагателни от женски род бела, черна (църна).
11. Окончание за съществително от женски род – ИНА – Диелина – детелина.
12. Окончание за прилагателни от мъжки род - ЕН (Залден) – червен, черен, златен.
13. Окончанието СК (Дориск, Драбеск, Гареск) се среща и в старобългарски думи като бесовскъ, бытиискъ, браньнскъ, женьскъ…
.
IV. МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО
Установени са три форми на множествено число в тракийския език.
1. При първата окончанието е И – КТИСТИ – чисти.
2. Другата форма е с (Т)А, срещаме я в ДРУВЕ(Т)А – дървета.
3. В някои български диалекти се използва Е като окончанието за множествено число – люделистье (листи), същата тази особеност срещаме и в тракийския топоним ЛИСТЕ –листи.
Както виждаме и трите форми, без изключение са типични за българския език.
.
V. ДИАЛЕКТНИ ОСОБЕНОСТИ
В тракийския се забелязват абсолютно същите диалектни особености, както и в българския. Както отбеляза В. Георгиев (“Въпроси на българската етимология”, стр. 115), колебанието между а (я) от една страна и е (ие) от друга, е засвидетелствано не само в античността (в езика на траките), но и в съвременния български език. Трябва да се отбележи, че разликата в нашите днешни названия Янтра и Етър се дължи на якане и екане… следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език.
Отново В. Георгиев отбеляза, че в късния тракийски гласни без ударение често се редуцират, както в източно-българските диалекти зилен – зелен (Διντιπορις –Δεντουπορις )…
В тракийските диалекти забелязваме варианти КЕТРИ, КЕТРЕ, отговарящи на старобългарските ЧЕТИРИ, ЧЕТЫРЕ.
Щом особеностите на тракийските диалекти са типични и за българския, това означава, че тракийският не е изчезвал изобщо, напротив – развил се е и днес е познат под името български.
Някои критици ще възразят, че частици като ЕЦ, ЦА, КА се срещат също в сръбски, хърватски, словенски. В това няма нищо чудно, траките не са падали от небето, имали са свои роднини – старите илири и скити. Към илирийските народи принадлежат сърби, хървати, словени, словаци… а нашите близки роднини украинците са наследници на скитите. Поради това името на тракийската Еброс – Ибъра има успоредица в сръбския Ибар и украинския Ибр. Това е и причината името на тракийската Нестос има успоредица в полската и чешка Ниса, а и имената на тракийските селища Мидне и Курписос се тълкуват с хърватския глагол метнути – полагам (основи на селище) и украинския глагол корпати – копая…
От тези особености не можем да заключим, че хървати и украинци са траки. Родствеността на тракийския с илирийски и скитски е обяснението за приликите. В нашия език също сме имали тези думи, но те са излезли от употреба. Това е един напълно естествен, а и неизбежен процес. Важно е да се отбележи обаче, че винаги трябва да се прави разлика между роднинство и идентичност.
Ето, няма нищо сложно нали? Hие българите говорим развита форма на същия език, който е звучал между Карпатите и Бяло море още преди девет хиляди години. Не сме идвали от никъде, напротив, изпратили сме свои хора на три континента. Те от своя страна са повлияли на десетки народи.
orpheus
За някои това може да звучи като фантастика, но е самата истина, която бавно, но упорито си пробива път. Това, че повечето от нас не я знаят, се дължи на редица причини. Водени от политически причини, векове наред безсъвестни личности са фалшифицирали историята в своя полза, за съжаление това продължава и днес.
Както римляните са противопоставяли дедите ни срещу техните роднини, така и в ново време изкуствено се насажда вражда между близки хора. За да се измъкнем от порочния кръг, е нужно да сме със спокойно и чисто съзнание, а това е възможно само, ако сърцата ни са свободни от негативни емоции. За това – нека обърнем гръб на злото и да се върнем при корените си.
——————————————————————————
Бележки:
* В старобългарския език срещаме следните падежи: 1. Именителен2. Дателен; 3. Звателен; 4. Винителен.
** Кос е древният вариант на кой, тъй както латинското quis – куис е древният вариант на италианското въпросително местоимение chi – ки (кой). 
Павел Серафимов

За помаците, шопите и древните траки

Напоследък срещах в не и две публикации и виртуални дебати твърдението, че помаците са потомци на траките, и това ме накара да се замисля. Там, където съм израсла, в едно село край София, има рудници от тракийско време. Първото име на града, в който се е родил баща ми, и край който се намира споменатото шопско село, произлиза от тракийското племе серди. Едва ли има нужда да обяснявам, т.е., че и аз, като всички или почти всички хора, живеещи в България, че и на Балканския полуостров, съм с някаква част от гените и културата си наследник и на траките.
Бащи ми, впрочем, е шоп, а майка ми – тракийка – родена е и е израсла в Тракийската долина. И понеже тя дошла в Шоплука, а не обратното, децата й се родили тук. Затова спецификата на шопския манталитет и култура ми е позната от ранно детство. А първият диалект, който научих, беше шопският.
Когато казах преди време на един млад човек, роден в Босилеград, Р. Сърбия (намиращ се съвсем близо до Кюстендил, чийто граждани също се смятат за шопи), че съм половин шоп, той ми каза, че бил цял. Понеже и двамата му родители са от Босилеградския край, и този край също е част от Шоплука. Той знаеше разбира се, че освен етнически българин, е и шоп, пълен или цял, не като мен – на половина. За траките не сме говорили какво смята, понеже не стигнахме до античността, по-съвременни теми обсъждахме.
За разлика от него – един друг млад човек, също мой познат, роден и израснал в гр. Крива Паланка, Р. Македония (който се намира съвсем близо до Босилеград, Р. Сърбия) не смяташе, че е шоп, когато се случи да говорим на подобни теми. Той се смяташе за македонец разбира се. (Макар че, понеже беше завършил Класическа филология, не вярваше никак в това, че е пряк наследник на Александър Македонски…)
Защо обаче споменавам тези неща? Каква е тази връзка, дето се опитвам да направя между траки и шопи? – веднага може да попита някой. Ами има и такава връзка, понеже, както вече споменах, в шопското село, в което съм израснала, освен рудниците от тракийско време, има и местности, чиито имена са се съхранили още оттогава. Но не съм видяла досега никой шоп от това или което и да било друго шопско село да твърди, че само шопите, видите ли, са наследници на траките.
Ако някой каже, впрочем, че шопите нямат своя специфична култура, никой няма да му повярва. Имат си специфика те и още как, известни са с нея. Освен това ако чуете някоя шопска песен на бързи обороти и не сте свикнали с шопското произношение, може нищо или почти нищо да не разберете. Но шопите не са решили, нямат и намерение да се изкарват нечии специални наследници, нито са обявили езика си за шопски, не български.
За разлика от тях македонците, например, вече от няколко десетилетия си имат собствен, „напълно отделен език“. Макар книжовната норма на този език да е създадена набързо след края на Втората световна война и да е трябвало после да се обучават учителите, за да могат те, от своя страна, да учат на нея децата – тази отделна норма, създадена въз основа на един от българските диалекти, вече се е наложила. (Поради нея македонците пишат думи като „сърце“, „кръв“ или „смърт“ като „срце“, „крв“, „смрт“ и пр. – т.е. буквата „ъ“ е отрязана, вероятно неслучайно, от македонския вариант на кирилицата). С тази книжовна норма са се научили да пишат вече няколко поколения, първо в Югославската република Македония, а после и в БЮР Македония. Идеите на Коминтерна за самостоятелна „македонска нация“ са победили, може да се каже. Идеите за самостоятелна добруджанска, тракийска или шопска „нация“ – все пак, слава Богу, не.
Днес нещата в първи споменат случай са стигнали дотам в своята невероятна ирония, че непризнаването на „македонско малцинство“ в България се смята от някои за белег за недемократичност. А не многото македонски граждани, които решават открито да заявят своята етническа идентичност като българска, се оказват предатели. И не само за официалните власти в Р. Македония, но и в очите на доста свои съграждани македонци.
Но да се върнем на шопите. Тия дебелоглави шопи, чийто фолклор трудно може да се сбърка, и които никога не са смятали, че някои други българи, които не са шопи, могат да им го откраднат. Шопите не се интересуват толкова от това доколко и те са наследници на траките. Ако се съди по това, че езически моменти в светоусещането, фолклора и пр. има разбира се и при тях, и то доста; или по това, че могат да са бохеми вероятно не по-малко от различните тракийски племена, населявали тези земи – то сигурно и те носят нещо от древната култура, обичаи, представи, гени и пр. на траките. Тази култура е разбира се една от много важните компоненти, оставили своя отпечатък далеч не само в Тракийската долина.
…В тази същата долина, в подножието на Родопите, дядо ми по майчина линия гледаше лозе и правеше страхотно вино. А майка ми, шопската снаха, казваше на своите съселяни шопи: „Аз съм тракийка, ние сме по-меки, не като вас – шопите“. Казвайки това, тя разбира се нямаше предвид, че е потомка на древните траки, пък шопите не са; нито, че траки и тракийци е едно и също понятие.
Ако се върнем пак назад във времето, не само към XV или XVI век (първите векове в османския период, когато се появяват названия като помаци или торбеши като локални названия), но и към VIII или IX век (времето на Първото българско царство) – и да отидем чак до идването на римските легиони на Балканите, които са завладели земите на траките през I век от н.е., какво можем да кажем? Можем ли да кажем, че от тракийското племе серди са произлезли шопите? Дори да можехме да проявим свърхюнашко доверие към подобна идея, дали някой щеше да ни повярва? Или пък, ако не можем да ги изведем пряко от сердите, да им изкараме самостоятелен античен произход – какво пречи да ги изведем пряко от печенегите? То даже е имало една такава теза, доколкото ми е известно, че шопите са потомци на печенеги. Не знам как тази теза се връзва със спряганата по едно време в Р. Турция теза, че помаците са потомци на кумани и печенеги – и как биха си ги „разделили“ печенегите шопите и помаците – но както и да го погледнем, не е сериозно това. Почва даже да заприличва на виц.
*
Като дете прекарвах всяко лято при родителите на майка ми в родния й град. И ми правеше впечатление, че тези ми баба и дядо не говорят съвсем еднакво с другите. Че има някакви думички, които ги няма в речника на едните, а ги има при другите, и обратно; и че звученето, интонацията (както бих се изразила не тогава разбира се) – са различни.
„Ибо, тва дяте пак ни си й измило ръчинките“ – можеше да каже например тракийската ми баба. „Оно като му оратиш, чува ли ти“ – би казала при подобен случай шопската. А това, че вуйчо ми в единия случай се наричаше „очинайко“, а в другия –„вуйча“, не беше особено важно.
Никой не преследваше разбира се нито баба ми Цеца, нито баба ми Мина, да ги кара да си сменят имената. А от вярващата ми баба Мина не се искаше да си сменя вярата. Макар че не само на мюсюлманите, и на християните не им беше лесно по времето на войнстващия атеизъм. (Едната ми баба беше дълбоко православна, а другата беше по шопски вярваща – вярва, ама съмнението е на първи план…)
Само тези неща ли, тези разлики ли са повод никога да не ми е хрумвало – не само на мен разбира се, но и на всички шопи или тракийки, да не се смятат за никакъв отделен народ? Само това ли, че са били и са християни (поне номинално) или пък атеисти? Само разните „възродителни процеси“, случвали се не само по времето на комунизма, а и по времето на царство България, ли са причината за това мнозина помаци днес да бягат като дявол от тамян някой да им каже, че имат общи етнически и езикови корени с мен, шопкинята и тракийката? Само това ли е причината да смятат, че техният майчин език не е български?
Не знам, или поне не напълно. Знам обаче, че търсенията на уникални преки тракийски корени за помаците са разбираеми психологически, но иначе са, в някакъв смисъл казано, приказно несъстоятелни. И нямаше да седна да пиша за това, ако подобни тези не бяха станали вече така да се каже модни.  И ако не бях свидетел на това как представители на неправителствени организации, претендиращи да имат капацитета да извадят на бял свят истината за помаците и техния произход, ги повтарят непрекъснато.  Като например т.нар. Европейски институт „Помак“, който бе учреден вероятно от едни много симпатични и интересни хора, способни обаче да твърдят и да вярват в невероятни неща.
Те твърдят, че помаците били произлезли от различни родове – някои били тракийски, други били богомилски (тук признакът е разбира се верски, не етнически или етнографски), трети – арнаутски (албански), четвърти – арабски и пр. И че техните предци са приели исляма не през XVI век или XV, а през VIII или през IX. В тези свои трогателно упорити усилия те някак си не виждат или са на път да заличат важни разлики между история и предания, между митове и действителност.
Основанията за своите баснословни твърдения създателите на ЕИ „Помак“ виждат, от една страна, в родовата си памет. Председателят на тази НПО Еврем Моллов например каза преди време в едно интервю, че в неговия род има памет за 20 поколения назад. Сама по себе си това разбира се е много интересна родова памет. Но и 20 да са наистина запомнените поколения от рода, на който е наследник, това в най-добрия случай би значело начало на съответната родова памет в XVI или в XVII век, не и от VIII или IX. За родова памет, съхранена в нечий род или фамилия, която да започва чак от VIII или от IX век, трябват не 20, а около 50 поколения. И няма как помаците – чието название, възникнало като локално в първите векове от османския период (т.е. през XVI или най-рано през XV) – да имат родова памет за някакви отделни тракийски, богомилски, арнаутски и не знам какви родове – не само от времето на древните траки, но и от времето на Първото българско царство. Няма как т.е. времето на официалното приемане на християнството при Борис-Михаил да е начало на някакви отделни помашки родове с различна етническа принадлежност, появили се няколко века преди появяването на самото название помаци.
*
Трябва ли, понеже от края на XIX и през XX век помаците преживяват натиск и репресии за смяна на имената и на вярата, те да смятат, че павликяните примерно не са наследници на богомилите, а те са? Трябва ли въобще така фриволно верският компонент да се обърква с етническия или с езиковия? И ако действително помаците бяха наследници на различни етноси и етнически групи, приели исляма още през VIII или IX век, то дали наследниците на всички на тези родове не било по-вероятно да говорят на арабски, да речем – този език да се беше наложил между тях и да ги беше обединил? Защото арабският разбира се е езикът, на който е бил низпослан Коранът. При това от ЕИ „Помак“ казват, че имало и арабски родове сред предците на помаците. Защо арабският, езикът на вярата т.е., не е надделял? Защо помаците от векове наред говорят език като този на българите православни, на българите католици, на българите атеисти или на „славяноезичните гърци“ (т.е. на останалите все още етнически българи в Северна Гърция) ?
Е да, има разлики в диалектите, и понеже от македонския диалект вече бе направен отделен език, „славяноезичните гърци“ не знаят днес на български ли говорят или на македонски. А помаците в Гърция наричат езика си нашенски или помашки, защото няма разлика за тях между език и диалект. Не знаят може би и, че дори диалектните различия са географски, не верски. (Че помашките говори се различават от диалекта на моята тракийска баба примерно не повече, отколкото нейния говор се различаваше от говора на шопската. А може би даже по-малко.) И защото някои и не знаят, че техният диалект е български. А други не искат да знаят – по причини, които нямат нищо общо с езика. Освен това сигурно има доста хора, без значение на вярата и етноса, които не си дават сметка, че структурата на който и да било език не се състои в думи, които да има в един диалект, а в друг – не.
*
Причините за това да не признава или пък да не се помни, ако щете, че помашките диалекти са български, не са според мен само политически или верски. Те се коренят и в други обстоятелства. През османския период и част от българите християни не са помнели вече какви са. (Да си спомним за Паисий Хилендарски и неговата история, опитваща се да покаже на гърчеещите се тогава българи, че няма защо да се срамуват от своя род и език.) Освен, че вярата е била важната в Османската империя, не етносът – и ограмотяването на майчин език е било доста време почти никакво. И понеже, особено през първите векове на османския период и преди Възраждането, децата, които въобще са се учили да пишат на майчин език, са го правили в т.нар. килийни училища, където учители са им били монаси или свещеници – децата на помаците, които са мюсюлмани, не са ходели в такива училища разбира се. Грамотните от тях са писали на турски, други на арабски, но на техния майчин език не е имало кой да ги учи да пишат.
И когато, след оттеглянето на Османската империя от Балканите, сред възобновилите се там балкански държави и след Балканските войни, едни помаци остават в България, други в Гърция, трети в Турция – само тези, които стават български поданици, а после граждани, се учат да пишат на своя майчин език в училище. Другите – не. Другите запазват своя майчин език, своя говор, но продължават, както предците им от времето на Османската империя, да не пишат на него. Да не познават нито азбуката, създадена преди повече от хиляда години така, че да отговаря максимално на звуковите характеристики на този език, нито правописни или граматически правила.
Затова помаците, които са гръцки или турски граждани, не знаят или не смятат, че техния майчин език има собствена азбука, създадена много отдавна. Те наричат езика си помашки и в никоя от съседните балкански страни, в които живеят, няма кой да им каже, да признае, че този помашки език е български. Да се каже или да се признае в Р. Гърция или в Р. Турция, че помашките говори са български – не само от политиците, но дори от учените езиковеди – е като че ли много по-невероятно от това някои помаци в тези страни сами да го разберат…
*
Днес помаците в съседна, европейска? Гърция, имат правото да учат, забележете, турски език като свой майчин език – което е някакъв световен прецедент. И в същото време, не в училище, а по разни други начини – като медии, сайтове, образователни видоклипове и пр., се правят опити за писане и обучаване на помашки. Или  помацко, както го наричат в Гърция, понеже нито в гръцкия език, нито в гръцката азбука има звук или буква „ш“. (То и в латиницата няма, неслучайно, отделни букви за „ш“, или „ъ“ или „ч“, но кой ли се интересува.)
И така, като отиде примерно някой френски ТВ екип да прави репортаж за помашки села в Гъpция, може да узнае и да разкаже на своите зрители, че помашкият език бил смесица между турски, гръцки и славянски… (Аз лично гледах веднъж един такъв репортаж. Съответните френски журналисти, които го бяха направили, изобщо не подлагаха на съмнение тезата, че помаците говорели на смесица от турски, гръцки и славянски. Някой им беше казал това и те го бяха приели за чиста монета.) Да се чуди човек има ли езикови специалисти в Гърция, чиито не само професионални знания, но и научна съвест, са способни да се събудят и да кажат на гръцките граждани помаци, че това въобще не е истина… Изглежда не. Вместо това се създават някакви странни самодейни помагала за образование на помаците по майчин език. Съставени на латиница и неизвестно по какви граматически норми и правила.
И в съседна Турция се забелязват подобни тенденции. Там разбира се помаците не учат турския език като малцинствен, това е официалният език на страната, но и там се влагат доста усилия за създаване на самодейни речници, произволни имитирания на книжовна форма и пр., които да заместят липсващата отделна граматика, липсващата отделна книжовна норма на т.нар. помашки език. Както може да се досети човек, това може да е плод на незнание или на политически сметки – представяни като грижа и уважение към езиковата идентичност на помаците, но резултатите от подобна самодейност са повече от съмнителни.
Като говорим за политиките на балканските държави към помаците, разбира се няма как да подминем и българската, разглеждайки я в същия езиков контекст. Може да се каже, че това, че българската държава се е опитвала неведнъж в близката история да промени насила верската идентичност на помаците, е довело до една травматичност у някаква част от тях към всичко българско. Включително и към стремежа да не искат да наричат (онези, които знаят какъв е) своя майчин език български.
*
В последните години, след отварянето на границите и политическите промени, помашките общности в съседни балкански страни се опитват да се свържат едни с други, да си сътрудничат в търсенето и съхраняването на своята специфика. И в опита си за оразличаване торбешите в Македония, например, които говорят и пишат на онзи македонски, който е бил отделен от българския изкуствено през XX век, могат да решат някой ден, че езикът им даже не е македонски, а торбешки. И че има някакъв отделен торбешки етнос. Те даже вече го правят. Или пък гораните в Сърбия и Албания, които говорят на сръбски, да решат, че има някакъв отделен горански език. И така балканската езиково-верска „матрьошка“ да продължи да се рои.
Всички тези обособили се общности на помаци, торбеши или горани, са обединени в своята специфика не само от това, че са мюсюлмани. А от това, че са наследници на население, приело исляма по време на османския период. Затова се различават  от турците на Балканите, чиито предци с тази вяра са дошли тук. И за които основният език в Османската империя, а именно турският, е бил майчин. Докато за помаци, торбеши  горани – не.
В новата история на Балканите политическите идеи на Коминтерна, великосръбските амбиции и резултатите от двете световни войни са довели до създаването на отделна „македонска нация“, а в Босна, по времето на Титова Югославия, е имало етническа графа „мюсюлмани“. Ако помаци, торбеши или горани решат, че това са добри примери, могат да ги следват. Балканската история обаче е достатъчно травматична и кървава не само защото този полуостров винаги е бил кръстопът за различни култури, народи и вери – не само заради различията т.е. А и заради приликите. И заради това, че дори днес, във времето на отворени граници и уж много добросъседски отношения, някои стари рани, заблуждения и спекулации изобщо не са преодолени, а се обогатяват с нови.
*
През XX век аз, шопкинята, и аз, тракийката, научих като дете два диалекта – говорени в родовете на майка ми и на баща ми. Живях сред фолклора и песните на тези два рода, без да ми пречи, че те съдържат специфични разлики, и без да наричам своя майчин език шопски или тракийски. Разбирам, че някои помаци не са могли или не могат да направят това, поради причини, които нямат общо с езика. Разбирам, че помаците са били дърпани и манипулирани от политики и аспирации на няколко съседни балкански страни, и че още е така. Затова е естествено те да искат да се защитят от всички страни – да не бъдат смятани нито за турци, нито за българи, нито за гърци. Обаче това, че не са нито турци, нито гърци, т.е. нямат общи етнически корени с тези два народа, е къде по-лесно доказуемо… защото е вярно.
И защото различията, които има между безспорно специфичната помашка култура, и шопската или добруджанската, или пък дори македонската, не са заченати нито в тракийската древност, нито в ранното средновековие, а в късното – за помаците. (За македонците това се случва през ХХ век.) Ако тези различия бяха започнали в древността или в ранното средновековие, нямаше сега македонците да градят огромни паметници на Александър Велики и да превеждат (фалшифицират) исторически и литературни текстове от езика на предците си на създадения през XX век отделен македонски. Нито помаците или някои от тях щяха да търсят корени за отделен помашки етнос от преди хиляда години. Нямаше да съществуват т.е. празноти, неясноти, клатушкания в произхода, за които да се търсят коя от коя по-странни версии, за да бъдат те запълнени постфактум.
Мариана Христова

Явлението Бенковски

Той се включва в българските революционни борби в последния исторически момент, в 12 без 5. Разбутва утвърдените авторитети. Думите и делата му мачкат самочувствието на “врелите и кипели” бунтовници, отдавна отдадени на делото. Той, дошлият вчера, започва да ги поучава и наставлява! И дори си присвоява правото да ръководи. Обидно наистина!
Дали затова и до днес като стена го огражда странно полумълчание?
Обаче Бенковски е изумително явление в нашата история! Не може да бъде подритнат като камъче в крайпътната канавка на времето, защото той е канара. Нещичко му е признато в заслуга към България. То е кратко – “един от водачите на Априлското въстание, ръководител на Четвърти революционен окръг, предводител на Хвърковатата чета”.
Скромничко.
Той е много повече от това.
Бенковски е единственият от апостолите, който подхваща с размах реални организационни действия. Знаел е какво трябва да направи и как да го направи, за да вдигне въстанието. Кога, къде и как е натрупал своя житейски опит – не мога накратко да изложа тук. На тези обстоятелства е посветен романът ми “Медальонът”, подплатен с твърде много достоверност. Тук просто ще посоча общоизвестната истина, че само където е действал Бенковски, е имало наистина всенародно въстание.
Безспорно е, че Левски търпеливо години преди това е градил комитетите в цялата страна. Апостолите на Априлското въстание са активизирали тъкмо тези комитети и са пристъпили към ускорена подготовка на въстанието. Без основата, положена от Левски, Бенковски едва ли е щял да постигне нещо. Но комитети е имало по цялата българска територия, а истинско въстание избухва само в Четвърти революционен окръг. Нека да си припомним – Левски е пропагандирал тъкмо всенароден бунт. Но и в Търновски революционен окръг, и в Сливенски се връщат към остарялата четническа тактика – сражения в планините, а селищата не въстават. Във Врачански окръг няма и чети.
В учебниците по история надълго и нашироко се разправя и за едните, и за другите, и каква подготовка били направили, а не се казва ясно и точно, че само Бенковски е вдигнал истинско въстание. Подреждат го между другите, но някак си по-встрани. И той – герой, ама по-особен... А всъщност той стърчи над тях като гигант и на него дължим свободата си.
Без него днес едва ли щеше да има свободна България.
Пак Иван Хаджийски заявява:
“...Ние не само нямаме пълна животопис на този, без когото нямаше да видим свобода на 1878 г., но нямаме и цялостна оценка за неговата личност и дело.”
И аз съвсем убедено се присъединявам към това твърдение. Убедена съм, че без Бенковски българските земи щяха да си останат неизвестно докога в рамките на Турция, може би и до днес.
Азбучна истина е, че зверски потушеното Априлско въстание се е превърнало в най-успешното ни всенародно усилие за освобождение. То разтърсило с трагизма си духовете на континента и довело до Руско-Турската война и до това България отново да се появи върху картата на Европа.
В началото на тази поредица от събития стои именно делото на пренебрегвания Бенковски.
Най-пренебрегван обаче до днес си остава държавникът Бенковски. Въстаниците установяват своя българска власт на обширна територия от Средна гора до Родопите. И още от първия ден Бенковски започва да гради държавност в нея с всичките ù характеристики – парламент, армия, правителство, знаме, държавен печат. В този смисъл Бенковски е първият държавен глава на възродената след петстотин години България, макар и просъществувала само десет дни. И е крайно време да получи нашето признание и почести именно като държавен глава.
Той създава армията на освободената държава с трите ù рода войски – пехота, кавалерия, артилерия. Организира структурата ù, военната подготовка. Погрижва се да облече в униформи поне командирите, а бойците имат калпак и позлатено лъвче. Дава собствен облик на въстаническата конница, като отрязва наполовина опашките на конете. Захарий Стоянов за мен беше неизчерпаем извор на информация, а той разказва ето това за Бенковски:
“...В един правилник, съставен само от него, се означаваха длъжностите на стотниците, десетниците, икономите, куриерите и пр., той беше изложил в няколко параграфа и дисциплината. В един от тях се говореше по кой начин трябва да стават поздравленията между високите и ниските чинове, кой има право да си подава ръката на войводата и кой не.”
Не ми се иска да досаждам с толкова цитати, но смятам, че е много важно тъкмо с думите на съратниците му да докажа и следващите си твърдения, които на някого може да се сторят преувеличени.
Бенковски създава държавните символи – знаме, герб, ритуали.
Отново Захарий Стоянов:
“...Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме. То показваше, че тук се намира върховният глава на страната! На другия ден, когато оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че знамето трябва да се смъкне. ”
“... Бенковски свика панагюрските златари, на които даде 50 рубли екатеринки да му обковат саблята и да направят голям печат – държавен!”
“... Соколов беше наредил пред окопите своята чета, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи!”
На свиканото в Оборище народно събрание (наречено в “Записките” на Захарий Стоянов ”Велико”), депутатите полагат клетва като днешните. Бенковски изисква от тях да упълномощят ръководителите, които в началото са военно командване, а замисълът му е след това да се превърнат в гражданско правителство.
Бенковски създава образа на свободната българска държава – показва пред народа как изглежда българската власт. Следващите думи са на Иван Хаджийски:
“...Възбуденото въображение искаше видимост на новото положение. И Бенковски им я даде: с церемонията по освещаване на знамето, с внушителните манифестации, с похода на Хвърковатата чета и с всички онези похвати, които въодушевяваха... ”
Аз нямам претенцията, че правя научно откритие. Тук, а и в романа си, не казвам нищо, което да не е известно вече на историците. Затова си послужих с толкова много цитати.
Не е новост и това, че ги обобщих и изговорих толкова ясно и категорично. Много преди мен ги е огласил Иван Хаджийски, но е останал нечут. Защо ли?
Разбираемо е защо следосвобожденската ни историография е подминала тези факти. Държавата, на чието (въз)раждане са бабували европейските императори, не е можела да не бъде монархия. Не е можело летописците на монархията да възхваляват един републиканец, оглавил кратко просъществувалата свободна България именно като република. Ето затова са неглижирали всички тези въздигащи го обстоятелства, а са преекспонирали авантюристичните моменти от младежките години на Бенковски. За тогавашната придворна историография е разбираемо. Разбираемо е може би и за историците от времето на социализма, които трябваше да възхваляват значимостта на народните маси, а не на индивида.
Но и този период отмина и е време най-после за честна и обективна оценка. Нека се запитаме – трябва ли да продължаваме да представяме образа на Бенковски в старото криво огледало? Ще продължим ли да премълчаваме неговото величие? Затова се почувствах предизвикана да разкажа живота му в романа си “Медальонът”.
Не звучи гръмко, когато казваме, че Левски е велик стратег и организатор. Защо думата “велик”, изречена за Бенковски, да звучи гръмко? Та очевидно ясно е, че на Бенковски дължим не по-малко! Всичко, замислено и подготвено от Левски, той го е осъществил на практика. Вдигнал е въстанието, което би вдигнал и Левски, по начина, по който Левски е щял да го направи, ако не е бил заловен. Затова Георги Бенковски заслужава не по-малка признателност. Нашата днешна признателност – макар и цели 137 години след грандиозното му дело и гибелта му.
По-добре късно, отколкото никога!
Той наистина е изумително явление. Много по-изумителна е нашата продължаваща във времето неблагодарност.

Рилският манастир като културно-просветно средище и твърдина на българщината



Епохата на Великото българско възраждане се характеризира с пробуждане и самоосъзнаване на българския народ, който поема борба на няколко взаимно-свързани фронта: борба за просвета и култура, борба за независима българска църква против гръцкото духовенство и влияние, и борба за политическо освобождение от османско владичество. Българите в пределите на Османската империя били будни и предприемчиви като търговци, скотовъдци, занаятчии и строители. Българинът се отличавал със своето пословично трудолюбие, чуство за достойнство и национална гордост. Стопанският, просветен и културен подем се отразил по свой начин и върху архитектурата и строителството. Започнало изграждането на чешми, църкви, ханове, обществени сгради, мостове и др. Появили се школи на зографи иконописци, резбари, на прочути майстори строители и др. Най-добрите български архитектурно-строителни школи са били тези, които са имали най-дълъг, многовековен опит както в масивните, така и в паянтовите конструкции, а именно: Търновската, Дебърдската, Костурската, Корчанската и Радомирската. Това е времето на прочутите майстори строители: Уста Кольо Фичето, Уста Генчо Маринов, Уста Генчо Кънев, Генчо Ганчев - младия, Кольо Ганчев, Алекси Рилец и др., построили много манастири, църкви, красиви къщи по земите български. Това е времето на народните будители, духовници и книжовници, верни последователи на родоначалника на Великото българско възраждане Отец Пайсий: Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, на първите светски просветители и учители Васил Априлов, Сава Филаретов, на живописците и иконописците Захари Зограф, Димитър Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович и др.

Пейо Яворов – геният на българската лирика

Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, не на последно място, към Лора и Мина. Сигурно вече се досещате за кого говорим – Пейо Тотев Крачолов. Това е кръщелното име на може би един от най-талантливите и прочувствени родни поети. Всяко негово стихотворение ви докосва, всяка негова творба се запечатва в съзнанието ви, кара ви да искате да четете още и още от творчеството му. Той е от онези личности, чиито произведения ги увековечават, от онези българи, които всеки техен наследник е горд да цитира. 

Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател. Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото. 

През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”, „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”. 

Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов. 

Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия. 

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др. 

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива. Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония: 

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…” 

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение. 

За Добри Чинтулов



В епохата на Великото българско Възраждане, когато след Паисиевата „История славянобългарска” третираният като безлична рая народ български започва да се „събужда” от дълбокия петстотин годишен сън на отоманския мрак и да се самоосъзнава като народ и нация, е имал нужда в борбата за самоопределяне не само от образование, просвета, от светско училище и читалище, но и от творци, които с духовната сила на творчеството да повдигат духа му, да му вдъхват вяра, надежда и кураж в борбата за  правдини и политическо освобождение от господството на чужда религия (гръцката) и на чужда власт (османската). Такъв един творец от тази епоха е Добри Чинтулов, стохотворенията-песни на когото са се пеели от поробените българи и продължават да се пеят и днес, да вълнуват с прости общонародни думи млади и стари и със силно въздействащия заряд от революционно патриотичен патос и призив да му вдъхват чуство за гордост, че са българи и че са имали такива талантливи и родолюбиви творци, отдали своето творчество в служба на освобождението на своя народ и отечество.

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ И ХРИСТО БОТЕВ ЗА РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК


Преди време имахте възможност да се запознаете с една почти апокрифно разпространявана статия на Георги Сава Раковски - „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, писана през 1861 г. Публикувахме я с двата предговора – този на Захари Стоянов от 1886 г. и другият на акад. Михаил Арнаудов от 1922 г. Тя не беше намерила до тогава място в събраните съчинения на Раковски. За нея, акад. Димитър Косев в часовете по проблеми на Българското възраждане в Софийския университет мимоходом отбелязваше, че е публикувана след смъртта на Раковски само в годините, когато сме били или във война с Русия, или когато не сме имали дипломатически отношения. Оставаше ни само да четем, това което цензурата позволяваше, тъй като тази брошура не можеше да се намери, нито в Народната библиотека, нито в антикварните книжарници.
Още от деца бяхме възпитавани в любов към нашия „двоен освободител“. Знаехме почти наизуст Тургеневото „В навечерието“, като го изучавахме не само в часовете по литература, но и в часовете по руски език, като се държеше специално на определени пасажи от него.
Спомням си времето, когато беше претопена книгата на проф. Николай Генчев за Русия и Българското възраждане, а той беше публично руган от руски и удобни български историци на един от конгресите на Българското историческо дружество през 70-те години в най-голямата аудитория на Софийския университет.
В събраните съчинения на Любен Каравелов и Христо Ботев цензурата също беше изхвърлила опасните им статии за руската политика към българите, както по църковния въпрос, така и по просветното движение и революционните борби. Тези им статии бяха не само, че непознати, но и недостъпни. С тях можахме да се запознаем само от фрагментарните им публикации в различни издания, а цялостните им текстове станаха известни след предприетото им отпечатване при фототипните издания на възрожденските вестници на водачите на революционното движение.
С две от тези статии, излезли изпод перата на Л. Каравелов и Хр. Ботев, но отпечатани във вестниците „Независимост“ и „Знаме“ като редакционни ще имате възможност да се запознаете. Едва ли сте чели по-сериозна и аргументирана от статията на Л. Каравелов, който подлага на критика ширещите се славянофилските идеи в Русия и опита да бъде заличена националната идентичност на всички славянски народи, освен руския, като на едно от първите места е българският народ. От нея става ясно, че водачът на българското революционно движение след смъртта на Г. С. Раковски е изключително добре запознат с модерните за времето си учения по националния въпрос.
А статията на Хр. Ботев определено е едно продължение на посочената по-горе статия на Г. С. Раковски за преселението на българите в пределите на Русия през 60-те години. От нея се вижда, че очакванията и пророкуванията на Раковски вече са се сбъднали и нашите сънародници в руската част на Бесарабия са подложени на най-жесток режим и тормоз, дори докарани до робското положение на българите в Турция.
Статиите ще имате възможност да прочетете в техния автентичен вид, без каквато и да било редакция и осъвременяване, а само със замяната на остарелите и неизползвани днес букви. Ще се убедите, че думите и езикът на нашите водители е все още близък и актуален.
Цочо В. Билярски

№ 1

Статия от Любен Каравелов

Букурещ, 20 юли  1873 г.


В Россия съществуват две съвсем противоположни убеждения за восточните дела. Първото убеждение говори, че сла вянските племена в Турция и в Австрия тряба да добият своя самостоятелност и да заключат тесен съюз с Россия, която е обязанна да бъде тяхна покровителница и съюзница. „Славянските пле мена в тие две господарства, говорат истинните русски патриоти, тряба да състават две федерации, които ще да са намират под покровителството на Рос сия. Австрийските славяне ще да състават едно цяло; а турските – друго цяло. Панславизмът е празна мечта." На тие русси отговарят московските славянофили със следующите думи: „Сичките сла вянски племена тряба да състават едно цяло и да преклонат колената си пред своята по-стара сестра Россия.“ Преди малко време един от най-яростните славянофили г. Викентии Макушев (гл. „Голосъ“, 178) отговаряше на г-на Палацки, за неговата статия в „Реформа“, следующето: „Ако ние подаваме ръката си на славянските племена, то никак не мислиме да ги покориме, да ги погълнеме и да унищожиме тяхната племенна особенност (а не народност, като неправил но са изражава г. Палацки). Чехска на родност няма така също, както няма и баварска или саксонска, венециянска или неаполитанска. Както немците или италиянците съставляват един немски или италиански народ, така също и славян ските племена съставляват един славян ски народ или една нация.“ И така, г. Макушев ни доказва, че на тоя свят не съществуват ни чехи, ни поляци, ни сърбе, ни българе; а съществува само "матушка Россия“, която не ще ни да знае за племенните особенности на своите „ни щожни“ славянски братия. Разбира са, че подобни думи би биле оскърбителни за славянските племена даже и в такъв слу чай, когато би ги изсказал някой немец или някой грък; но г. Макушев е руссин, славянофил, православен и учен човек, т. е. той е професор в Киевският университет. Истина казваше А. Герцен, че множество учени хора са длъжни на Михала! Ако гореказаниите думи да беше изрекал някои прост и необразован човек, то умните хора би го при числите в числото на лудите; но тие са изречени от един професор, който е обязан да приготви знающи и разсъдителни граждани и който са счита за прогресист. Но както и да е, а г. Макушев с два реда, – само с два, – унищожи толкова славянски народности, които са съществувале цели хилядолетия! Да са обясниме. Ние мислиме, че между славянските племена ще да са въдвори братско споразумение и тесен съюз са мо тогава, когато сяко едно племе бъде независимо и когато сека една народност уварди своите племенни отличия. Друго яче са не може. Ако г. Макушев обича своите русски особенности и ако са гор дее със своето русско име, то и секи други славянин, т. е. секи чех или българин е длъжен така също да защищава своите племенни особенности и да варди своето собственно огнище. С една дума, сяка една славянска народност е длъжна по-напред да нареди своята собственна къща; а после вече да мисли за своето родство с това или с онова славянско племе. Българинът тряба да бъде по-напред от сичко българинът, сърбинът – сърбин, чехът – чех, руссинът – руссин; а после вече да яват на светът, че тие са и славяни. Но г. Макушев ни разсказва, че баварците, саксонците и пруссаците са немци. Това е така, но шведите не са немци. Ако Неапол и Сардиния са съставиле едно цяло, то Италия, Испания, Португалия, Фран ция и Ромъния никога няма да състават друго цяло. Тие четири романски наро ди могат да заключат настъпателен и отбранителен съюз против пангерманизмът, против англо-саксонците или против славянските племена; но никога не могат да станат един народ и да са управляват от една династия, защото французинът няма желание да пожертвова своята французска особенност за любовта на испанците, а италиянецът няма намерение да пожертвова своето име за любовта на ромънинът. Наполеон I. испита сичкото това практически. Ни у една народност, ни в едно господарство той не е срещал такава голяма опозиция, каквато срещна в Испания. В другите господарства Наполеон беше длъжен да са бори с войските; а в Ис пания – със самият народ. И така, славянските племена могат да бъдат съюзни само тогава, когато сяко из тях бъде независимо или когато секиму са дозволи да управлява своята къщица по своята собственна воля; с една дума, сла вянските племена само тогава ще да бъдат славяни, когато руссинът са остане руссин, чехът – чех, а българинът - българин. Ние са съзнаваме, че ме жду някои славянски племена съществува глупаво, ситно и ненужно религиозно, по литическо или историческо разделение и че подобно разделение не треба да бъде; но това са отнася само до оние славянски племена, които са една народност или една фамилия. Така, например, сърбете, хорватите, черногорците и босанците съставляват един народ или една народ ност, защото говорат един език и за щото имат еднакви нрави и обичаи; че хите, моравците и словаците съставляват друга народност; а руссите, мало-руссите и бело-руссите – третя народност. Между руссинът и мало-руссинът съще ствува по-голямо разстояние, нежели меж ду сърбинът и словенецът; а между полякът и чехинът съществува по-малко различие, нежели между българинът и руссинът. Ако г. Макушев е добар филолог, то сичкото това одавна вече му е известно. Ние мислиме, че панславизмът е възможен, – барем приблизи телно, – сама тогава, когато австрийски те славяне, т. е. чехите, моравците, слова ците, лужичаните и поляците състават едно независимо цяло; сърбете и българете – друго цяло; а Россия – третйо цяло. Разбира са, че тие три цели тряба да имат между себе си споразумение и да са съветоват за някои общи дела. Освен това, сека една народност, която влазя в съставът на това или на онова дело, треба да уварди своите племенни особенности и да остане независима в сяко едно отношение. Треба да кажеме и това, че гореизложенното наше мнение не е нищо друго, освен една теория. Единственното добро, което са в състояние да ни направата днес нашите русски братия, са състои в тяхното съчувствие кам нашата политическа свобода и кам на шата племенна особенност. Помогнете ни да свалиме от шеите си турското и нем ското иго; развежете ни ръцете и дайте ни възможност да добиеме своя собственна воля; докажете на Европа, че нямате задни мисли и че са ръководите от чисти побуждения; най-после, докажете ни сво ето съчувствие и своето братство практиче ски, – и вие ще да намерите нелицемерни братия и яростни съюзници. „Соловья баснями не кормятъ“, говори русската по словица. Ограбенният, погазенният и полуубиенният народ не е в състояние нито да помисли ни за „великите славянофилски идеи“, ни за „Аксаковските брат ства", ни за Катковската „общеславянска литература.“ Нека ни бъде дозволено да кажеме, че празните филологически теории, славянофилските азбуки и Погодиновските послания не само че не облегчават поло жението на поробенните славянски народности, но причиняват им положителна вреда. Г. Макушев е пътувал по сла вянските земи и познава твърде добре то ва критическо положение. Гръцките шар латани и турските кесиджие и без тео риите на г. Макушева приследоват твър де енергически „несъществующите“ русски пропаганди, които, по техните думи, са са появиле и над камак, и под камак. Но да оставиме това и да продължиме своето обозрение. Ако чехите, за любов на г-на Макушева, са откажат от своята народост, то другите славянски племена нямат подобно намерение. Ние, българете, обичаме руссите, но още повече оби чаме сами себе си; ние са радваме на русските успехи и на русското величие, но в това също време желаеме да бъдем свободни и независими; най-после, ние сме готови да защищаваме общеславянските интереси, но желале би по-напред да защитиме сами себе си. Нашето днешно положение е такова, щото народът не може да мисли ни за племенно родство, ни за славянофилство; а ако е сичкото то ва така, то той (народът) е готов да са хвърли на шеята сякому, който му по даде каквато и да е помощ и който по желае да облегчи неговото горчиво съще ствование. На гладният, на жедният, на убиенният и на нещастният не требат никакви теории и никакви платонически съчувствия. Политиците говорат, че дне шните времена са практически, економически и егоистически. Ние им вярваме. Българският народ са бори с Фанариотските злодейци и старае са да спаси вярата си и народността си; а русските богослови му разсказват, че петйото пра вило на 7-ят Вселенски събор говори, че овцете треба да са покоряват на въл ците; българският народ влече турско то иго и старае са със сичките си сили да облегчи своето положение; а г. Макушев му предлага своята младоженска десница, и калесва го на свадба; най-после, българинът са бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите русски братия му казват, че български народ не съ ществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира са, че „ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни.“
Публ. във в. „Независимост“, г. III, Букурещ, 21 юли 1873 г., бр. 44, с. 346-346.

№ 2

Статия от Христо Ботев

Букурещ, 4 април 1875 г.


– Жалостни слухове достигат до нас из русска Бессарабия, т. е. из оная обетованна земя, в ко ято една част от нашият народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, как то и на сяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварският деспотизъм! „Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат. виждате ла вие край на българ ските страдания? В Турция ни мъчаха и предаваха едно време като скотове, а днес душат сяко едно стремление кам човечески живот; в Ромъния ни преследваха и продаваха на Турците, а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат сяко едно средство за съществование; Сър бия ни е лъгала със своият шарлатанствующи патриотизм в продължението на сичкото свое съществова ние и още дълго време ще да ни лъже и ще да са по лзува със силите, с доверието и с глупостта на на шите неразбрани патриоти; а Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българск ите колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност“ и, когато ние пожела хме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от то ва намерение. Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село (?) казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял“, не остави ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея! Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има пра во да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. – Пъ рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Пр авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъ на в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входът на сичките български вестници в държавата и целта на това е "да са не раздражават духове те.“ Видите ли какви прекрасни мери употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?“ – Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот.
Публ. във в. „Знаме“, г. I, Букурещ, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51.