Литература и литературен живот след Първата световна война

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО ВРЕМЕ тече по различни начини на „циферблата" на националната ни история. 

През двадесетте години то е забързано, любопитно, напрегнато, експериментиращо. През тридесетте години времето сякаш се „успокоява" и забавя своя ход. В началото на четиридесетте културният живот започва бавно да стихва и попада в поредната „мъртва зона" на военното безумие и безвремие.
Като цяло периодът между войните се характеризира с подчертана идейна конфронтация и несигурност в обществения живот. Националната катастрофа след Първата световна война разрушава много илюзии, прокарва нови разделителни бразди в българското общество. Широко разпространение получават идеите за радикално революционно преобразуване на „стария" свят. Социалното напрежение кулминира в кървавите сблъсъци през 1923 и 1925 година. През този период са избити редица видни представители на българската интелигенция Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Васил Карагьозов, Георги Шейтанов, Йосиф Хербст. Кратките периоди на стабилизация не отменят драматичния облик на поредните трудни десетилетия за българската държава. Десетилетия, белязани от преврати, атентати, бунтове, от нова война и от все пак неумиращи надежди за ново национално възраждане.
Литературният живот през периода е белязан от противоречиви и разнообразни естетически търсения. Това се отнася преди всичко за времето на двадесетте години с неговите дръзки провокации и художествени експерименти. Страниците на литературните вестници и списания свидетелстват за динамиката на художествената мисъл, за неспокойствието на съвестите. Това е време, в което се утвърждават редица нови талантливи писатели, водят се остри полемики за „посоките и целите" на националната литература. И най-важното - основните сюжети на българската литература продължават да търсят и да намират своята реализация в многобройни художествени произведения от различни жанрове. Става дума за съдбата на родовия свят и на националната общност, за осмисляне на нестихващите социални сблъсъци и за порива към универсалните ценности на човешкото. Всеки от тези традиционни сюжети българската литература се стреми да разкаже с нови художествени езици и през призмата на нови светогледни решения. За тях ще говорим в следващите страници.


Обща характеристика на културния и литературния живот

По време на войните българската литература, подобно на цялото общество, изживява трудни моменти, ценностни преориентации. Редица писатели заминават на фронта, други са мобилизирани към военни ведомства и издания.Спират да излизат повечето литературни издания, някои от тях успяват да подновят съществуването си едва след войните - такива са „Листопад", „Демократически преглед" и др. По фронтовете загиват писателите Димчо Дебелянов, Илия Иванов-Черен, Стамен Панчев, Страшимир Кринчев, Владимир Муса-ков, Владимир Попатанасов-Пепо, Михаил Летов. На фронта край Дойран е ранен Гео Милев. Основни трибуни за публикации стават официозни и патриотично настроени издания, като сп. „Отечество", сп. „Войнишка библиотека", „Военни известия" и др.
Една част от писателите приема патоса на войната, като го отъждествяват с реализацията на националните идеали. Показателни за подема на такъв тип патриотична литература са сборниците на Ив. Вазов - „Под гърма на победите", на К. Христов - „На нож", „Победни песни", „Огнен път", стихотворенията на Стамен Панчев, Иван Йончев, Христо Цанков-Дерижан, Христо Борина, Стилиян Чилингиров и др. Редом с отделни талантливи и съкровено преживени творби през този период се създават и елементарни шовинистични текстове, призоваващи единствено към насилие, кръв и мъст. Техен естетически и нравствен контрапункт са „фронтовата" лирика на Дебелянов, „военните" разкази на Йовков и др.
Войните обаче носят не само поредния крах на националните идеали. Те са основа на изключително ценен социалнопсихологически опит, стават катализатор за търсене на нови пътища за духовно обновяване и национално културно строителство. Динамиката на литературния живот след войните е доказателство за това. В периода между 1917 и 1923 г. критикът Иван Мешеков пише своето есе „Ляво поколение", излязло едва през 1934 г. В него той изследва съдбата на индивидуалистичната интелигенция и влиянието на войните върху нея. Според Мешеков „опитът в окопите" има решителна роля за промените в индивидуалистичните нагласи. Самата война е разгледана като възпитаване в реалното. Понятието за родината също е станало усложнено и противоречиво. „Всевиждащите" духовни учители - Славейков, Яворов, П. Тодоров - са се оказали „слепи водачи". Митът за силната личност е банкрутирал, все по-остри стават моралните терзания сред младата интелигенция. Всички тези промени водят според критика до разслояване на обществените нагласи и до търсене на нови нравствени решения и естетически посоки. Една част от интелигенцията се обръща към „колективната душа на бъдещето" и превъзмогва своя националистичен и индивидуалистичен дух. Друга част се отдава на „ексцесивен индивидуализъм" и на нов национализъм.
Времето непосредствено след войните е период на полемики за основните ценности, управляващи българския свят - за родината и родното, за свободата, за мисията на художника и пр. Някои от събитията от този период могат да бъдат приети като символични за идващите промени. През 1919 и 1920 г. Вазов издава последните си стихосбирки - „Люлека ми замириса" и „Не ще загине!". През 1919 г. умира д-р Кръстев. Отиват си основните символни фигури в литературата ни. Символистичният канон губи своята престижност, част от акцентите се преместват върху ролята на масите и социалния активизъм. Израз на засилващите се диференциации стават и различните литературни кръгове и общности, които обикновено рязко полемизират помежду си. В същото време е налице мощна тенденция към синкретичен художествен живот. Безспорно влияние в тази посока оказва и сецесионната идеология, намерила отклик в България още в началото на века. Плод на тази тенденция са многобройните нови творчески обединения. През 1920 г. в София е създаден Дом на изкуствата, където се обединяват художници, писатели, музиканти, театрали. Утвърждават се синкретични форми на художествен живот, както и фигурата на твореца, изявяващ се в различни художественотворчески роли. Николай Райнов, Андрей Протич, Сирак Скитник, Чавдар Мута-фов, Гео Милев са писатели, художници, художествени критици. Самата книга става художествен предмет, декоративноприложна сфера. На изкуството на илюстрацията се посвещават творци като Сирак Скитник, Иван Милев, Николай Райнов, Иван Пенков, Пенчо Георгиев, Васил Захариев. Художниците също създават редица творчески обединения - дружество „Родно изкуство" (1919), Дружество на независимите художници (1920). През 1919 г. се основава Съюз на артистите в България, а през 1926 г. е създаден Съюз на приятелите на филма, в който членуват Асен Златаров, Елин Пелин, Добри Неми-ров, Дечко Узунов и др.
През 1920 г. в София гостува прочутият Московски художествен академичен театър. Сред театралните постановки в София от двадесетте години се открояват пиеси на Шекспир, Едмон Ростан, Г. Хауптман, Б. Шоу, М. Метер-линк, А. Стриндберг, Х. Ибсен, Е. Толер, Г. Бюхнер. От българските автори се играят пиеси на П. Тодоров, Ст. Л. Костов, К. Христов, Р. Стоянов, Й. Йовков. Постепенно се утвърждава и киноизкуството - през двадесетте години в София има около десет киносалона, където се прожектират главно немски и американски филми. Българското кино също е направило първите си опити в лицето на режисьори като Васил Гендов и Борис Грежов.
Непосредствено след войните една част от българската интелигенция получава отново възможността да следва и специализира в престижни европейски университетски центрове - Берлин, Мюнхен, Виена, Париж. В чужбина следват писателите Ч. Мутафов, Св. Минков, Вл. Полянов, художниците Кирил Цонев, Цанко Лавренов, Атанас Тасев, Н. Дюлгеров, Ив. Бояджиев и др. Бенчо Обрешков специализира при прочутите експресионистични художници Ото Диц и Оскар Кокошка, скулпторът Иван Лазаров е в Мюнхен, Цанко Лавренов - във Виена, Дечко Узунов специализира в Мюнхен. Чавдар Мутафов посещава лекциите на Хайнрих Вьолфлин по история на изкуството в Мюнхенския университет. С изложби в престижни европейски галерии в Рим, Париж, Венеция участват художниците Борис Георгиев, Бенчо Обрешков, Андрей Николов, Никола Танев, Васил Захариев. Жорж Папазов, който от 1924 г. се установява окончателно в Париж, излага свои картини в Берлин - салона на групата „Ноември" (1923), в Първата изложба на сюрреалистите в Париж (1925), в Салона на независимите, заедно с творци от ранга на Пикасо, Хуан Миро, Макс Ернст, Ханс Арп и др. През 1929 г. немското експресионис-тично списание „Дер Щурм" издава специален брой, посветен на младото българско изкуство. Хервард Валден поверява неговото съставителство на младия Иван Тутев, последовател на Г. Милев. В броя са включени творби на Ламар, С. Скитник, Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, на художниците Вл. Димитров-Майстора, Б. Обрешков, Д. Узунов и др.
Всички тези факти са показателни за динамиката на културните процеси, за патоса на търсенията. И още нещо - те категорично подчертават факта, че през двадесетте години България е неотменна част от Европа, от нейния драматичен исторически път и от бурния й художествен живот.
В сравнение с бурното време след войните, отличаващо се с дух на новаторство, тридесетте и четиридесетте години изглеждат значително по-уравновесени, по-малко предизвикателни. Полемики продължават да се водят, но в тях отсъства патосът на манифестите. Основното внимание е съсредоточено към спецификата на българския свят - пишат се редица статии за „народопсихологията" и „характерологията" на българина, за „магиката" на „народната душа". Изключително много се засилва вниманието към историята - в нея се търсят отговори на актуалните проблеми и вълнения. Идеологическите полемики също се изострят и това са отразява на облика на немалка част от литературата.

Литературни направления
Двадесетте години са интересни и със съдбата на литературните направления. Става дума най-вече за символизма и експресионизма. Въпреки радикалните критически заклеймявания и трансформациите на поетиката участта на символизма през този период не е еднозначно определена. Символизмът не „умира" с войните, както гласи популярното клише. Достатъчно е да припомним, че почти цяло десетилетие, от 1922 да 1931 г., издаваното от Теодор Траянов и Иван Радославов списание „Хиперион" по всякакъв начин се стреми да удържи водещи позиции за новоромантическите и символистичниге тенденции. Дори през тридесетте години се появяват поетически сборници, изцяло издържани в духа на символистичния канон - ще посочим само сборниците „Златно и синьо" на Иван Мирчев и „Елен и гора" на Иван Хаджихристов. Дебатите за символизма не могат да подминат и естетическите търсения на неговите „преобразуватели" - от Гео Милев и Христо Смирненски до Атанас Далчев и Асен Разцветников. Очевидно е, че редица явления в литературата дават сериозни основания да се говори за един постсимволистичен етап в развоя на българската поезия.
Най-дръзките естетически провокации през периода са свързани с художествената практика на експресионизма. Това художествено направление драматично и трагично отразява кризиса на ценностите и на съзнанието от времето на Първата световна война. Когато през 1921 г. Иван Гол в „Опит за една нова поетика" обявява, че „експресионизмът с една затворена, напусната барикада", на „барикадата" на българския експресионизъм е шумно и оживено. На страниците на списание „Везни" Гео Милев и Чавдар Мутафов осмислят в статии експресионистичното движение. Създават се редица творби, написани в експресионистичен маниер - техни автори освен споменатите Гео Милев и Чавдар Мутафов са Ламар, Николай Марангозов, Марко Ьунин и др. „Бунтът на експресионизма" има нравствени и естетически измерения, той идва с волята да каже истината за този жесток и неприютсн свят. „Светът от вчера" по думите на Стефан Цвайг, светът на привидното спокойствие и сигурност, безвъзвратно си е отишъл. Потънал в масата, човекът е загубил своята самоличност, станал е маска, зад която няма автентичен живот, нито автентичен език. Тази истина за световното безумие и отчаяние поражда и волята за провокация - експресионистите искат не просто да представят нещата, а да ги внушат по максимално ефективен начин. Естетизирането на грозното и поетиката на шока са естествен резултат от стремежа към максимално въздействие, към емоционален натиск върху читателя и зрителя.
Като интересен щрих към панорамата на модерното изкуство в България трябва да бъде посочен и диаболизмът. Той обобщава търсенията на писатели като Светослав Минков, Георги Райчев, Чавдар Мутафов, Владимир Полянов. Диаболизмът представлява синтез на романтическите традиции и на новия интерес към „поетиката на ужаса" в литературата от края на деветнадесети и първите десетилетия на двадесети век. Преди всичко техните творби са опит за противопоставяне на традиционното реалистично изображение, което е съсредоточено главно върху бита и проблемите на социалния живот. Тук желанието е да се надникне максимално дълбоко в психиката на човека, да се проследят нишките на неговите страхове, да се осмисли призрачността на съществуването му. Мистиката. ужасът от отвъдния свят, раздвоението, лудостта и смъртта, демонизирането на всекидневието са в основата на изобразителния интерес на диаболизма. Човекът като безпомощна играчка на тайнствени сили, който стои на прага на смъртта и не е способен на никаква активност. Диаболистичните търсения обаче се оказват преходни - изобразителният реквизит на ужаса бързо се износва. Пародията и иронията бележат края на „страшните" сюжети и герои.
Няколко извода могат да се направят от противоречивото съжителство на модернистичните тенденции в българската литература през разглеждания период. Преди всичко те се раждат като отклик на желанието и необходимостта да се потърсят нови художествени средства и форми, чрез които да се осмислят състоянията на света и участта на човека. Другият съществен извод е, че различните модернистични направления винаги съществуват в диалогични отношения помежду си. Въпреки манифестите разграничения и прокламациите за „раждането" или за „смъртта" тук много често става дума за преплитане на тенденции, за близост на целите и средствата. Понякога тези преплитания са видими в облика на цялото направление, а могат да се реализират в рамките на едно творческо дело или дори на отделна творба.

Литературни общности
Литературните общности са естествена форма на литературния живот. Те се сформират най-често около някое издание от автори, обединени от общи естетически възгледи, обществено-политически ангажименти или просто от приятелски отношения. Съставът на тези общности може да е постоянен или динамнчен - често отделни писатели и групи сформират нови творчески обединения или преминават в друг идейно-естетически „лагер". Литературният кръг „Мисъл" е най-яркият пример за литературна общност, която развива свои възгледи за литературата и обществото и се опитва да т наложи в публичното пространство.
През периода между двете световни войни също се създават редица творчески обединения. Една част от тях обявяват своите позиции чрез манифести, а други се изявяват не така шумно - чрез конкретната си литературна политика. Пример за литературна общност, която няма тясно формулирана естетическа програма, е групата писатели около сп. „Златорог". За повече от две десетилетия списанието добива самочувствието на законодател на литературния вкус. Владимир Василев заявява намерението на редакцията да отстоява високи естетически критерии и да утвърждава истинските художествени стойности без оглед на групови и извънлитературни пристрастия. Списанието има амбицията да продължи традициите на сп. „Мисъл" и се държи наистина „класично" - като средище на високата литература. Пореден опит за едно такова обединение на принципна естетическа и демократична основа е списанието „Изкуство и критика", редактирано от критика Георги Цанев и излизало от 1938 до 1943 г. Тъкмо обратното - краткотрайно просъществувалият кръг „Стрелец" шумно прокламира своите представи за литературата, дефинира целите и задачите си. Двете издания, свързани с това обединение, вестниците „Изток" и „Стрелец", развиват идеи за ново духовно и културно възраждане, за преосмисляне на отношенията между родното и чуждото.
Характерен пример за общност на естетическите възгледи е така наречената литературна задруга „Хиперион". Макар че художественият отдел на списанието „Хиперион" е доста еклектичен, „задругата" следва единна естетическа линия в утвърждаване делото на символизма. Има и редица издания, които обединяват сътрудниците си предимно идейно-политически. Такива са „Червен смях", „Нов път", „Наковалня", както и излизалите пред тридесетте години списания и вестници „Звезда", „Нова литература", РЛФ („Работнически литературен фронт"), „Кормило". Вестник „Развигор" пък се списва и утвърждава в определен период благодарение на приятелските отношения на Ел. Пелин и професор Александър Балабанов.
Литературните общности имат безспорен принос за формирането на литературните „политики", за по-ясното представяне на едно или друго разбиране. Те дават представа за пристрастията, за символните борби и залози в „литературното поле". Защото литературата не е само усамотена дейност на вглъбени и вдъхновени писатели. Тя включва и разнообразни форми на обществено присъствие, публични жестове, които в голяма степен определят силата на авторитета.

Писателите - модели на гражданско и творческо поведение

Писателите не са само „представители" на едно или друго литературно направление. Те не са само „участници" в една или друга общност. Всеки творец се стреми да бъде различен, оригинален, да има свой неповторим облик и почерк. Това е така желаната и престижна творческа индивидуалност, проявата на истинския талант. Българската литература от този период има наистина ярки творчески индивидуалности, фигури със свой специфичен стил, със свое ярко духовно присъствие.
Въпреки признанията за индивидуалността и различието отделните творци могат да бъдат приближени и съпоставяни от гледна точка на тяхното творческо и гражданско поведение. Един от основните водораздели в литературата ни след войните - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна - засяга именно отношението на твореца към проблемите на обществото. Това безспорно се свързва и с цялостното разбиране за ролята и функциите на изкуството. В тази посока можем да набележим два основни типа поведение.
Вече стана дума за изключително конфликтния обществен живот в България след войните. Една немалка част от българските писатели пряко се ангажират със социалната конфликтност. В литературата те виждат специфичен „инструмент" за социално въздействие, средство за участие в разгръщащите се полемики за ценностите. Една такава гледна точка наследява големите традиции на граждански ангажираната българска литература още от времето на Възраждането. Те могат да бъдат видени в творческото и гражданското поведение на писатели като Гео Милев и Антон Страшимиров, които не се поколебават да защитят представите си за истината и справедливостта.
Своите идейни ангажименти през този период изявяват Христо Смирненски, Никола Вапцаров и редица други писатели. В най-добрите си творби те дават израз и на естествения човешки стремеж към един по-различен и справедлив свят, свят на мечтаното равенство, в който богатите и силните няма да притежават опасната си власт. При най-крайните вулгарносоциологически варианти обаче подобен подход подчинява литературата на идеологията, призовава я да бъде „оръжие" в битката на идейно-политически интереси. Това е характерно за творческото поведение на хора като Георги Бакалов, Димитър Полянов и др. Тенденцията намира своята реализация и през тридесетте години, когато за литературата откровено се говори като за „фронт". Водени от идеята за създаването на една нова, „пролетарска", литература и култура, редица писатели са склонни да пренебрегват естетическите функции на изкуството, да търсят идеологически вини в литературното минало. Типичен пример за подобни увлечения е така нареченият „Кормиловски спор" от тридесетте години. Той се води на страниците на в. „Кормило" и в него участват творци като Георги Караславов, Христо Радевски, Александър Жендов, Орлин Василев и др. Самият факт, че „правилната идейност" е смятана от някои участници в спора за най-важната в едно произведение, е показателен за характера и равнището на сблъсъка.
Има и един втори, условно обобщен, тип творческо поведение. Според него, да се прави политика със средствата на литературата, е предателство към самата същност на изкуството. Изкуството безспорно е средство за въздействие, но когато му се припишат утилитарни задачи, то се превръща в пропаганда. Затова и критик като Владимир Василев категорично се противопоставя на желанието да се подчиняват безропотно творците на идеологическите доктрини. Литературата може да бъде хуманизиращ фактор, това е нейното призвание. Доказват го писатели като Йордан Йовков, Атанас Далчев, Елисавета Багряна и много други. Тяхното творчество говори за самотата, страданията, страха, но и за волята, за надеждите, за поривите. Именно в този аспект литературата може да преобразява човека и да дава представа за диалектиката на света.
За съжаление българската литература през тези години доста често е призовавала за разделение на световете на „добър" и „лош" и за унищожаване на „лошия". Тя неведнъж е била „глашатай" на омразата, на разделението, на „фронтовете" и битките, чийто изход е само смъртта. Днешната гледна точка към тогавашните пристрастни полемики потвърждава простата истина, че в изкуството няма привилегировани пътища и истини от последна инстанция. Значимият и изпитан критерий за значимо творческо дело е влогът му за оцеляване на хуманистичните ценности, съпротивата срещу застиването на живота и инерцията на мисленето. Само свободният диалог на художествени идеи може да бъде залог за продуктивната смисленост на една култура. Под властта на едната Истина смислеността загива - българската култура ще преживее последиците от подобна власт.

Проблеми и сюжети -родината, обществото, човекът

Съдбата на родината и родното е обсъждана неведнъж в българската литература. Това е не просто голямата тема, а голямата болка на тази литература. През двадесетте и тридесетте години проблемите на родното отново са актуални. След войните българският човек живее в свят, чиито единства са силно проблематични. Какво ни събира нас, българите, какво ни прави „братя" - питат се редица писатели, - когато сме толкова превзети от омразата и сме готови жестоко да се унищожаваме. Очевидно е, че между нас са се появили огромни различия, които така са ни „различили", че вече не можем да познаем единното си българско лице. Именно върху тази травма от изгубеното единно лице на българския свят съсредоточават вниманието си редица произведения. Става дума за творби на Гео Милев, Антон Страшимиров. Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и др. Засиленият интерес към историческия роман също може да се разгледа в тази посока. В миналото се търсят автентичните корени на общността, онези периоди от нейното романтично „детство", в които тя е познавала много повече силата, отколкото слабостта. Трагичните периоди пък се прочитат като нравствен коректив - ето какви са нещата, довели ни до разделението, слабостта и потъването в мрака на историята. Стоян Загорчинов, Орлин Василев, Крум Велков са само част от имената на творците, посветили усилията си да разчитат уроците на миналото.
Другият голям и траен въпрос при осмисляне на родното е неговото отношение с „чуждия свят". Обикновено родното се мисли като съкровеност, дълбоко чувство за принадлежност към общността, което никой не може да ти отнеме и разруши. Консервативната гледна точка възприема всяко докосване до „чуждото" като опасност, от която трябва да се предпазваме. Литературата от времето на Възраждането ни е дала примери за този модел на реагиране - нека си припомним „Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников. Новата епоха също носи своите предразсъдъци, но вече не е така апокалиптично настроена по отношение на чуждия свят. Тя е по-открита, по-диалогична. усвоява различни традиции и се поддава на различни въздействия. Пример в това отношение е културната политика на литературния кръг „Стрелец", който се обявява за нов синтез между своето и чуждото. Тук не става дума за еднопосочно влияние, а именно за синтез, за плодотворно събиране на различни духовни начала. За тази цел трябва да се проникне в дълбочината на родното, да се открие неговото „истинско лице". Тридесетте години дори говорят за силата на „расовия гений", която ще надмогне всички разделения и исторически беди.
Ако общността може да бъде спасена по пътя на вярата и откриването на автентичните връзки и на мистичните единства, то обществото не може да се спаси по този начин. Немският социолог Фердинанд Тьонис неслучайно сравнява общността с „жив организъм", а обществото с „механичен агрегат" В обществото, казва той, хората не са „същностно свързани", а са „същностно разделени" - тук „всеки един е сам за себе си и е в състояние на напрежение спрямо всички останали". Общността разчита на достойнството, авторитета и паметта, обществото разчита на формалните правила на един „абстрактен разум".
Българската литература сякаш е чела прочутото съчинение на Тьонис „Общност и общество", което току-що цитирахме. И за нея обществото е зона на сблъсък, на прекалено лични интереси и несправедливи закони. Литераторите все повече се прощават с илюзията, че обществото може да бъде „поправено" с помощта на моралистични заклеймявания срещу пороците и несправедливостта. Това предопределя и волята за създаване на един нов утопичен свят, управляван според други морални критерии и обществени закони. В своята поема „Септември" Гео Милев дава може би най-яркия израз на тези апокалиптични и утопични настроения. Така литературата става своеобразно „огледало" за кризата в обществото и в общественото съзнание. В това „огледало" могат да се наблюдават различни реакции, решения, призиви, опити за спасение.
Как е представена „съдбата на човека" през разглеждания период? Преди всичко продължава традицията да се интерпретират индивидуалните съдби през призмата на социалната проблематика. Отделният индивид е вписан в строго определена мрежа от отношения и зависимости и именно тя определя неговото битие. Съществуващият свят е резултат от един лош сценарий, който трябва да бъде променен. Пътищата за преодоляване на липсите са известни и литературата с патос минава по тях. Приповдигнатите утопични визии са резултат от вярата, че освобождението на човека е наистина близко, предстоящо. Оттук и образите на героя освободител, „великана Прометей", който ще пресътвори с вълшебните си действия света.
Една друга гледна точка също вижда отделния индивид като пленник, но не на злите сили на капитала и „жълтия метал", а на принципното отчуждение в модерния свят. Тук важна роля играе образът на града като проекция на анонимността и демонизма. Човекът е престанал да бъде субект на своите действия, той е играчка в ръцете на механизирана и отчуждена действителност. Неговото еманципиране е много по-трудно, защото механиката на живота е унищожила емоционалния му потенциал, свела е до минимум духовните му обеми. Подобен герой трудно може да бъде освободител и победител, той успешно играе най-вече ролята на жертвата. В сходна смислова плоскост е разгледан и проблемът за делничното съществуване, особено характерен за литературата на тридесетте години. Тук всекидневието обикновено е равнозначно на скуката и безсмислието, героите са безнадеждно встрани от истинските събития.
Третата посока на осмисляне вижда индивида в контекста на принципната трагичност на битието. Смъртта тук не е естественият край, нито пък е знакът на някакво величаво усилие в името на значима кауза. Не, смъртта прозира във всички кътчета на света и прави принципно безсмислени усилията на живота. Самият живот е интерпретиран като сън, събуждането от който не означава връщане в реалността. Когато границите на реалността и нереалността са се изтрили, няма никакво значение, къде и кога ще се събудиш. Подобни идеи развива българският диаболизъм, доловил, макар и бегло, полъха на екзистенциалния страх. Близка като концептуално решение, но много по-богата като художествени внушения е и поезията на Атанас Далчев.
Човекът, изправен сред Несправедливия свят.
Човекът, изоставен в Механизирания град.
Човекът, застинал пред Екзистенциалния страх.
Струва си да запомним тези три образа на човешкото.

Жанрови търсения и решения

Какво предопределя жанровите предпочитания на една литературна епоха? Отговорите на този въпрос могат да се насочат в различни посоки. Същественото обаче се крие в нещата, които литературата иска да „каже" и да внуши на своите читатели. Защото жанрът, както е известно, е светогледна категория, той осмисля света, а не го „опакова" в някакви формални правила и белези. Жанровият облик на двадесетте и тридесетте години, разбира се, не може да бъде хомогенен или пък да се отличава с някакви доминанти. Тук говорим най-вече за жанров демократизъм, където има място и за лирическата поезия, и за историческия роман, за повестта и късия разказ, за поемата...
Най-големите успехи безспорно са в областта на лирическата поезия и на разказа. Изявите в областта на романа се движат в широкия диапазон от реалистичната епическа традиция до психологическите търсения и провокативните модернистични експерименти. Критиката продължава да очаква раждането на значимия национален роман и се отнася негативно към повечето романови опити. Голям читателски успех бележи историческият роман. Като интересни опити и по-впечатляващи резултати могат да се споменат романите „Между пустинята и живота" на Николай Райнов, „Братя" на Добри Немиров, „Хоро" на Антон Страшимиров, „Бялата пътека" на Орлин Василев, „Дилетант" на Чавдар Мутафов, „Чифликът край границата" на Йордан Йовков, „Солунският чудотворец" на Фани Попова-Мутафова, „Ден последен - ден Господен" на Стоян Загорчинов, „Татул" и „Снаха" на Георги Караславов, „Поручик Бенц" на Димитър Димов и др. Повестта също има интересни художествени завоевания. Можем да споменем творби като „Мъничък свят" на Георги Райчев, „Жетварят" на Йордан Йовков, „Земя" на Елин Пелин, „Легенда за света София" на Стоян Загорчинов, „Детето" на Владимир Полянов и др. Освен утвърдените имена като Елин Пелин и Антон Страшимиров през този период се налагат редица нови майстори на разказа. Това са Йордан Йовков, Георги Райчев, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Владимир Полянов, Константин Константинов, Людмил Стоянов, Илия Волен и др. Своите първи сборници с разкази издават Емилиян Станев, Павел Вежинов и др. Интересни тенденции и трансформации се наблюдават в самата структура на жанра, както и в поетиката. Срещат се своеобразни жанрови „хибриди", например творби с доминиращо очерково или пътеписно начало.
Поезията има много силно присъствие, особено през двадесетте години. Това е време, в което се създават истински шедьоври в различни жанрови форми. Утвърждават се поемата, баладата. Имената на тези национални поети са достатъчно известни - Христо Смирненски, .Христо Ясенов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Теодор Траянов, Емануил Попдимит-ров, Атанас Далчев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Никола Вапцаров и пр. Освен споменатите автори в края на тридесетте и началото на четиридесетте години се изявява едно ново талантливо поетическо поколение. Това са Александър Вутимски, Валери Петров, Александър Геров, Иван Пейчев, Радой Ралин, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Блага Димитрова и др.

Обществена роля на литературната институция
Винаги си струва да си задаваме един обикновен като формулировка, но съществен като съдържание въпрос. Каква е обществената роля на литературата - какви задачи „изпълнява", какво въздействие оказва, върху кого? За периода между световните войни литературата има важно обществено присъствие. То се реализира в различни ценностни плоскости. На първо място, литературата със своите послания е проблематизиращ фактор в обществения живот. Тя създава емоционално въздействени и реторично усилени образи на историческите събития. Самият факт, че държавата се заема да уреди законово проблема с опасното и „подривно" слово чрез Закона за защита на държавата, е показателен за ефективността на художествените послания. Репресиите срещу отделни писатели също са знакови в тази посока, работата на цензурата - също. На второ място, литературата участва в символното стабилизиране на ценностите в тежкото време след войните. Националният идеал се нуждае от ново осмисляне, от откриване на нещата, които свързват българския свят, сред толкова събития, които го разделят. Говорим за споделимия свод на хуманистичната традиция и на националните въжделения. Творбите на Йордан Йовков, Теодор Траянов и др. представят редица примери на естетическо превъзмогване на болката, на разделенията, на омразата в опит да се открият нови духовни хоризонти. Става дума не за създаване на фалшив образ на действителността, а за откриване на по-дълбоките смислови планове на обществения и личния живот. Литературата като упорит опит не за „отразяване" на действителността, а за участие в света.

Няма коментари:

Публикуване на коментар