Музей, Херо и Леандър

МУЗЕЙ

ХЕРО И ЛЕАНДЪР

Превод: Татяна Илиева, 2010



Музо, разказвай за факела, светил на скришните срещи,

пей за плувеца, среднощ устремен към презморска любима,

брака безсънен възпявай, що вечната Еос не зърна,

Абид[1] и Сест[2], във които научих за тайната обич,

чух за Херò, за плувеца Леандър, за факела също,

факела – пратеник с вест от Киприда[3], сватовник за сватба,

който Херо призовава среднощ и оброк е на Ерос.

Него да бе повелителят Зевс възвисил сред безброя

ярки звезди[4] подир нощното бдене, да бе го нарекъл

на Ерос звезда пътеводна, компас на любим към любима.

Огънят негов бе светил участен във мъки любовни,

всякога зорък вестител на зорките срещи, дордето

оня ненавистен вятър изви се със яростни вихри.

Хайде, запей със певеца за общата участ, която

факела-фар угаси и живота Леандров погуби.

Пролив[5] едничък разделя на Абид и Сест бреговете,

колкото Ерос да опне лъка и стрелата да свърже

срещните крепости, с огън ранила девойка и момък.

Той се нарича Леандър, а нейното име Херо е.

Родом от Сест е Херо, от отвъдния Абид – Леандър.

Две златозарни звезди, заблестели в съседни два града,

те били лика-прилика. Оттам ако случиш да минеш,

питай за кулата, дето Херо е заставала нявга

с факел в ръка и показвала пътя на своя възлюбен;

питай за бурния проток при древната крепост на Абид,

що не прежали до днес любовта и смъртта на Леандър.

Как съдбоносният случай упъти Леандър от Абид

право към Сест, към страстта по Херо, та със страст да обвърже

нея дори, несравнима по хубост потомка на Зевса,

жрица Кипридина, без да познава любовните тайнства,

пазена зорко от ревност родителска в кула крайморска,

втора богиня[6] всевластна? Свенлива и скромна девойка,

нивга не би я намерил в кръга на жени да приказва

ни да лудува във весели танци със свойте връстници.

Тъй се предпазваше тя на сплетници от злите одумки

(чуждата хубост, известно е, прави завистни жените).

Ден не минавал Херо да не трогне със дар Афродита.

В страх да не вкуси и тя на стрелите яда смъртоносен

често и Ероса тачеше с жертви, дано туй смили го.

Тъй не избегна обаче на бога лъка огнеметен.

Празник всеобщ се задаваше в чест на Киприда, със който

в Сест Китерея[7] и нейния свиден Адонис[8] почитат.

Отвсякъде бързаха люде за светлия ден да пристигнат:

този от остров, самотно зареян сред морски талази,

друг пък от Кипър обливан с вълни, от Хемония[9] трети.

Нито жена не остана в града Афродитин Китера[10],

нито танцьор пъргоног на Ливан[11] във уханните пазви.

В Сест се събраха за празника всички от близките крайща –

вкупом абидци, фригийци, а също момците, които

гонят девойките. Сякаш надушили техните дири,

дето дочуят мълва да се носи, че празник ще има,

бързат натам не от ревност безсмъртните с жертви да тачат –

мами ги сбраната там красота на напети девойки.

Ето девойка една на богинята в храма пристъпя.

Туй е Херо. Светлина ослепителна пръска ликът ѝ –

съща Селена, изгряла във нощния мрак лъчезарна.

Румена краска залива овала на снежните бузи

както във чашка на роза двуцветна. Човек би решил, че

вижда градина от рози по нейния стан разцъфтели:

розова кожа покрива снагата, а колчем пристъпи,

рози надзъртат под бялата дреха, по стъпките никнат.

Колко харити играят из тази градина! А лъжат

древните, три че били! Във едно от очите ѝ само,

щом се засмее Херо, се усмихват стотици харити!

Да, Афродита избрала е жрица, достойна за нея.

Всички моми превъзхождаше тя с красотата си, сякаш

беше самата Киприда, а не на богинята жрица.

Скоро Херо покори на момците сърцата, плени ги –

всеки от тях пожела си я тя да му бъде любима.

Дето пристъпеше в храма, красиво съзидан, отвсъде

с мисъл, сърце и очи я следяха в захласа мъжете.

Момък един промълви във възхита такава похвала:

„Бил съм дори и във Спарта[12], звездата лаконска съм виждал,

дето ценят хубостта в състезания[13], както съм чувал.

Толкоз красива девойка обаче за пръв път съзирам.

Сякаш Киприда за жрица една от харитите има!

Гледам без сила и пак не намирам за взора насита.

Нека умра, ала първом в прегръдките нейни да бъда.

Нивга не бих пожелал на Олимп да живея безсмъртен,

имам ли аз, простосмъртният, в къщи Херо за съпруга.

Твоята жрица за мен ако не е достойно да искам,

друга такава красива любима прати ми, богиньо!“

Тъй промълви от момците един, а навсякъде всеки

своята рана таеше, язвен от моминската хубост.

Ти, мой злочести Леандре, девойката дивна щом зърна,

с мъка безмълвна не искаше свойто сърце да терзаеш.

В миг ненадейно сразен от стрела огненосна на Ерос,

само с Херо хубавицата можеше веч да живееш.

Буйно разпалват искрите в очите любовния пламък –

кипва сърцето в могъща стихия на огън негаснещ.

Хубост прочута жена добродетелна щом притежава,

по-болно от бърза стрела тя човека пронизва в гърдите.

Път към душата откриват очите и тях прободе ли,

тази стрела се забива дълбоко, достига сърцето.

Трепет, боязън, възхита и дързост Леандър обхвана:

трепна сърцето, боязън обзе го не ще ли загуби,

дивният лик възхити го, страстта от боязън отърси

и в нея, в страстта, дързостта си избра неотклонно Леандър.

Стъпка по стъпка промъкна се той и застана срещу ѝ.

Скришом с очи я преследваше, хвърляше погледи ловки,

правеше знаци безмълвни, с които смути мисълта ѝ.

Щом забеляза Херо примамливия зов на Леандър,

драго ѝ стана за нейната хубост и тя мълчаливо

често започна натам да отправя прекрасните взори,

що насърчителен отговор бяха за тайните знаци,

и пак се извръщаше. Той пък ликуваше скришом в сърцето,

чувствайки как се увлича Херо и не го пренебрегва.

Сгода дордето чакa насаме да я види,

ето че Еос[14] със ярките факли потъна на запад;

грейна в небето Вечерница, стелеща сенки дълбоки.

Щом забеляза нощта да се спуща със черния пеплос,

момъкът дръзко пристъпи напред, до Херо се изправи.

Нейните розови пръсти безмълвно докосна Леандър

и въздъх дълбок от сърцето откърти, а тя мълчаливо,

уж раздразнена от туй, си отдръпна ръката красива.

Жеста наивен на свойта възлюбена щом забеляза,

хванал със дръзка ръка на хитона извезан полите,

той я притегли в свещения храм на затънтено място.

Тя с нерешителна крачка последва Леандър навътре,

давайки вид, че не иска, и тъй се обърна към него,

сипеща, както жените обичат, закани върху му:

„Страннико, луд ли си ти? Накъде мен, девойката, теглиш?

Хайде, върви си по пътя със здраве, пусни ми ръката!

Мойте почтени родители в гняв да докараш пази се!

Скверно е мен, на Киприда служителка, ти да докосваш,

срамно и грозно е моята девственост, момко, да искаш.“

Тъй с подобаващи думи за всяка девойка сгълча го.

Щом острието на женските укори жегна Леандър,

в него съзря доказателство той, че Херо е спечелил.

Защото когато девойка връз момъка упреци сипе,

в същите упреци нежната обич личи безпогрешно.

Леандър целуна Херо по уханната розова шия

и думи такива изрече, подтикнат с остен от страстта си:

„Ти, след Киприда Кипридо, о, ти, след Атина Атино,

че тебе не бих те сравнил с жена простосмъртна и земна –

единствено мерил те бих с дъщерите на Зевса Кронида –

твоят баща е честит и честита е твоята майка,

трижди блажена утробата, що те е раждала. Чуй ми

жалбата ти и над моите мъки любовни смили се.

Щом на Киприда си жрица, от нея начетото свършвай!

Хайде сега, посвети ме на Ерос в любовните тайни.

В девство обет да дадеш на Киприда не ти подобава.

Тя не прощава моминството. Искаш ли ти да участваш

в нейните тайнства любовни, а също в мистериите свети,

туй са леглото и бракът. А тачиш ли ти Афродита,

с радост отдай се на Ерос в вълшебна и сладостна служба.

Както молител, а искаш ли, както съпруг приеми ме –

улов на Ерос за теб, похитен от стрелите на бога.

Също така бързоногият Хермес със златния жезъл[15]

нявга накарал Херакъл да стане слуга на Омфала[16].

Но не разсъдливият Хермес, Киприда ме праща при тебе.

Знаеш добре Аталанта[17], обета си гордо презряла

в награда с любов да дари победителя свой Меланион,

девство пред брак предпочела, във гняв Афродита довела

и този, когото преди не приела, пленил ѝ сърцето.

Мила девойко, смири се и ти, не гневи Афродита.“

С тези слова той склони на Херо колебливата мисъл,

вдъхна тревога в душата ѝ с думи, разпалващи пламък.

Тя пък безмълвна наведе надолу очи срамежливи,

своите бузи от свян зачервени дано да прикрие.

Де да се дене, смутена, не знаеше. В свойта замая

често започна хитона връз рамото тя да наглася.

Личби такива успеха вещаят: когато девица

склонна е вече пред мъж да отстъпи, без глас обещава –

значи със ледено-жлъчния яд на страстта е сразена.

Сладостна треска Херо изгори във гърдите момински –

пламна девойката в жад по красивия момък Леандър.

Поглед дордето държеше наведен надолу в земята,

влюбени взори за миг не отвърна Леандър от нея –

все тъй в прехлас съзерцаваше нейната розова шия.

Най-подир тя заговори със нежни слова на Леандър,

а нейният свян по лицето изби ѝ във алени краски:

„Странниче, камък дори би размекнал със своите думи.

Кой ти показва пътеките в тези заплетени речи?

Кой те доведе във моята родна земя, ах, горко ми!

Всичките твои слова са напразни. Че как непознат ми

пътник случаен, чуждинец със мене любов ще споделяш?

Явно не бихме могли да се свържем във връзка почтена.

Мойте родители няма да бъдат съгласни. Решиш ли

ти като странник във мойта родина да идваш начесто,

в тайна не ще е възможно да скътаме нашата обич.

Страшно увличат езика човешки сплетните и който

работи тайни извършва, под път и над път се разчува.

Своето име и свойта родина кажи ми, не скривай.

Ето, и аз не тая, че Херо ме наричат по име.

Кулата, що се в небето издига, известна тъдява,

дом ми е, дето живея самотно с едничка робиня

вън от стените на Сест, над брега вълноломен и стръмен,

близо до морската шир по родителска строга повеля.

Нямам си дружка връстница и нивга до мене не стига

буйният глъч на момците. Затуй пък от сутрин до вечер

вечният екот на морските вихри кънти ми в ушите.“

Каза това и покри личицето си розово с було,

пак обладана от свян и упреквайки своите думи.

Мира не даде Леандру в сърцето зъбът на страстта му,

дор не спечели награда във таз надпревара за обич.

Ерос хитрецът със лък устрелява човека и после

пак изцерява го. Падне ли в негова власт простосмъртен,

богът всесилен напътства му всички постъпки и мисли.

Той подкрепи и сега от любов обладания момък.

Най-подир с дръзки слова заговори Леандър несдържан:

„За твоята обич, девойко, морето свирепо бих минал,

даже в пожар да гори и да бъде с вълни непребродни.

Буря страхотна не би ме възпряла да дойда при тебе

нито стъписал ме би на морето гръмовният грохот.

Винаги нощем при теб като предан съпруг бих дохождал,

мокър до кости, преплувал стремглавия проток, че близо,

в Абид живея, града на отвъдния бряг срещу Сестос.

Само една светлинка от върха на високата кула

ти през нощта на брега ми оставяй, дордето доплувам

аз, платноходът на Ерос със твойта звезда пътеводна.

С поглед във нея, а не в Воловаря[18], залязващ последен,

не и в храбреца Орион[19], в Колата без път към морето[20]:

ще бързам да стигна отсреща, блажения бряг на Киприда.

Крий светлинката от халите с бурно дихание, мила,

бди да не я угасят, че смъртта начаса ще ме стигне,

таз светлинка, пътеводна звезда във живота ми тленен.

Ти ако искаш наистина моето име да знаеш,

аз съм Леандър, съпруг на Херо със венеца прекрасен[21].“

Двамата тъй обещаха си тайно в съюз да се свържат,

дума си дадоха никой свидетел освен светлинката

техните срещи среднощ и любовния зов да не знае,

факел да пали Херо, а пък той – да преплува вълните.

Врекли се брачните нощи нащрек да прекарват безсънни,

тръгнаха те неохотно, покорни на нуждата властна –

тя се отправи към кулата, той пък от страх да не сбърка

в тъмното пътя, запомни на кулата всичките знаци,

после заплува към ширния Абидос, яко съзидан.

Тайната жажда в игри да се впускат на нощни наслади

често ги мамеше в скришния брачен чертог да се любят.

Вече нощта над земята разстла черносиния пеплос,

всичко във сън потопи, ала не и страстта на Леандър.

Вгледан отвъд, край брега на морето стогласо стоеше,

тръпен в надежда за вест – да проблесне любовният повик.

Чакаше, вперил очи, глашатая, предвестника факел,

знак отдалеч да даде за любовната среща потайна.

Щом непрогледния мрак на нощта черносиня съгледа,

факел запали Херо, а с искрите на факела Ерос

мигом пожар разгори на Леандър в сърцето тревожно.

Пламнаха факел и момък ведно. Край морето застанал,

вслушан в стогласия рев на вълните, бушуващи бясно,

в първия миг се стъписа, а после с възвърната смелост

с думи такива Леандър духа колеблив насърчи си:

„С гибел заплашват и Ерос, и бог Посейдон. Но морето

вода е, а Ерос дълбоко отвътре със огън гори ме.

Бой се от огъня, душо, а не да се гмурнеш в водата.

Хайде, на път към любимата. Бурята що ти е грижа?

Мигар не знаеш това, че Киприда е морска потомка[22]?

Тя обладава морето и нашите мъки любовни.“

Каза това и съблече се с пламнала страст във гърдите,

без да се мае, главата уви си със своята дреха,

после остави брега, във вълните се хвърли безстрашно

и все подир факела, блеснал в тъмата, заплува нататък,

сам и гребец, и кормчия, и кораб безлюден в морето.

С факел Херо на върха на високата кула стоеше.

Там на открито играеше бризът и денем, и нощем.

Често девойката тулеше пламъка с свойта наметка,

грохнал дордето достигне Леандър уютния пристан.

Тъй му показваше пътя към кулата. Още невлязъл,

мълком прегърна съпруга си млад, запъхтян от умора,

с мокри коси, от които се стичаше пяна солена.

В брачната стая въведе го – в свойте момински покои,

Цялото тяло изкъпа му. После с балсам го намаза –

морския дъх задуши с ароматния мирис на рози.

В мекото ложе прегърна Херо младоженеца морен

и с следните нежни слова се обърна към него гальовно:

„Ах, мой страдални съпруже, че толкова друг не е страдал,

о, мой Леандре! Но стига – сега забравѝ за морето

с грозния тътен, ужасния смрад и горчивата пяна!

Своето бреме смъкни и във скута ми ти остави го.“

Тъй му продума. А момъкът пояса сне, без да чака,

и тях посвети Китерея, смилена, в любовното тайнство.

Сватбата бе без забава и брачното ложе – без песни.

Хера, която съпрузите пази, певци не възпяха

ни младоженската стая тържествено факли огряха;

в кръшни хора веселбари-сватбари не се залюляха

нито подеха свещен хименей[23] стар баща или майка.

Брачното ложе застлала в часа на любовното тайнство,

стража единствена бе тишината, премяна – тъмата –

празничен химн ни един не смути мълчаливия обред.

Само нощта бе свидетел на тази женитба, зората

нивга не свари Леандър съпруг на Херо всеизвестен.

Той прекосяваше протока пак до отсрещния Абид,

мъчен от жажда за още и още любовни наслади.

Херо с дългополия пеплос от свойте родители тайно

денем в девойка, а нощем в жена се превръщаше.Вечно

двамата в трепет дочакваха слънцето в заник да слезе.

Тъй, по принуда среднощни крадци на съпружески ласки,

с връзка потайна взаимната страст утоляваха двама.

Кратък живот им отсъдиха Мойрите. Дълго не радва

двамата тяхната обич, безсънната бродница нощна.

Ето че вече годината стъпи в студената зима

с нейните вечни сподирници – бурните ледени хали.

Мрачните морски недра – Посейдонова крепост нестойка

зимните виелици в вихрен въртоп разлюляваха мощно,

погваха с яростен бич във гонитба вълните. Морякът

черния кораб, обръгнал на бурите, вече закотви;

сплашен напусна морето, изстъплено в бяс и коварство.

Тебе обаче не спря страховитата буря във него,

смели Леандре. От кулата факелът – твоят вестител

пращаше пак светлинката – любовния зов обичаен,

канеше сили да мериш, безумен, с морето свирепо,

клет твърдоглавецо! Бедна Херо, а и ти не можа ли,

щом като зима скова, от Леандър далеч да изтраеш,

без да запалваш към ласките фара, едва мержелеещ?

Тъй им внушиха страстта и съдбата. И сляпа запали

факел Херо – глашатай не на Ерос, на Мойра жестока.

Нощ се зададе, а със нощите ветрите най се надигат,

вой в тишината надават зловещо, с дъха си сковават,

всички връхлитат накуп вълноломния бряг на морето.

Даже тогаз от любима с измамна надежда очакван,

Леандър понесе се пак на гърба на морето стремглаво.

Гонеше бясно вълната вълна, закипяха водите,

сля се небе и море и надигна се грохот отвсъде,

щом се удариха ветрите. Сблъска се Евър[24] в Зефира[25].

Нот[26] връз Борея[27] напираше страшно със грозна закана.

С тътен безспирен бучаха талази, раздирани в свада.

Емна въртопът им шеметен клетия момък Леандър.

Молеше той Афродита, родена от тяхната пяна.

Често дори Посейдон, самодържеца морски, зовеше,

нека Борей си припомни за свойта атинска любима[28].

Никой молбите не чу. Пред съдбата безсилен бе Ерос.

В пътя към дъното тласнаха, сбрани отвсъде, вълните

кораба. Ето, нозе отмаляха – сломено кормило,

всуе се силеха мишци без отдих – весла непокорни,

морска вода във устата свободно нахлуваше, щедро

гърлото квасеше пяна горчива – напитък убийствен.

Вятър жесток угаси на изменника факел светлика –

миг след това угасна на плувеца безумен животът.

С взори немигнали, будна дано да дочака Леандър,

още стоеше Херо, преизпълнена с много тревоги –

ето, зората се сипна, а скъпият все не дохожда.

Кой ли път с поглед обхождаше ширния гръб на морето,

нейде да зърне съпруга си млад, заблуден сред вълните,

след като фарът угасна. А щом под стените съгледа

мъртъв любимия с тяло в скалите подводни разбито,

пазвите в мъка раздра на хитона богато извезан,

сетне от кулата презглава долу се хвърли със писък,

дето издъхна Херо до трупа на съпруга обичан.

Тъй и в часа на смъртта утолиха страстта си двамина.





[1] Абид(ос) – град в Мизия на брега на Хелеспонта, колония на Милет; по време на Гръкоперсийските войни известен с прегледа на Ксерксовата армия и със строежа на моста през протока.

[2] Сест – тракийски град, колонизиран от атиняните.

[3] Киприда – епитет на Афродита. Според мита родената от пяната на вълните богиня стъпила най-напред на брега на Кипър, който се превърнал в център на нейния култ с прочуто светилище. Истината е, че там Афродита била пренесена от изток.

[4] Него да бе повелителят Зевс възвисил сред безброя ярки звезди... – началото на този мотив се търси още в широко разпространените и обикнати през елинизма митове за съзвездия, разработвани от редица александрийски поети.

[5] Става дума за Хелеспонт (дн. Дарданели), чиято ширина между Абид и Сест е 1350 м.

[6] Има се предвид Афродита.

[7] Китерея – друг епитет на Афродита по името на о-в Китера, още един център на нейния култ със светилище.

[8] Адонис – красив юноша, обикнат от Афродита и Персефона. Зевс наредил една част от годината да прекарва на горния свят, а през останалото време да слиза в подземното царство. Адонис се явява олицетворение на възраждащата се и умираща природа. Има източен произход. Празниците му започват да се честват официално в елинистическия свят и Рим.

[9] Хемония – старото наименование на Тесалия по името на митичния цар Хемон.

[10] Китера – остров на входа на Лаконския залив, посветен на Афродита.

[11] Ливан – планина в Сирия, прочута с кедрите си.

[12] У Омир (Одисея, 13 песен, ст. 412) Спарта е наречена земя с хубави жени.

[13] В древна Елада са се провеждали конкурси за красота по всяка вероятност от много дълбока древност (споменати са още у Алкей). Има свидетелства у Атеней и в Anthologia Palatina, че такива са се провеждали в Спарта, Лесбос, Тенедос, Елевзин.

[14] Тук Еос (зора) е употребено метонимично, pars pro toto, вместо ден.

[15] Златният жезъл е атрибут на Хермес в качеството му на пратеник на боговете.

[16] Омфала – дъщеря на Ярдан, владетелка на лидийците. Хермес ѝ продава в робство за три години по заповед на Зевс Херакъл за наказание, че умопомрачение убил приятеля си Ифит и че откраднал от Делфийското светилище триножника на Пития.

[17] Аталанта – прочута аркадска ловджийка, участвала в лова на Калидонския глиган; ненадмината бегачка, тя карала своите кандидати да се състезават с нея, побеждавала ги и ги убивала. Само Меланион, комуто Афродита дала три златни ябълки, ги пуснал по време на състезанието и така успял да превари Аталанта, като ѝ отвлякъл вниманието да се навежда да събира ябълките. Тя обаче отказала да изпълни обещанието си, че ще се омъжи за своя победител.

[18] Съзвездие.

[19] Съзвездие.

[20] Колата – съзвездието Голяма мечка. Митът разказва, че Хера от ревност превърнала любимката на Зевс Калисто в мечка, но Гръмовержецът на свой ред я превърнал в красиво съзвездие и всяка нощ ѝ се наслаждавал. От гняв Хера накарала Посейдон да не допуска мечката да пие вода от океана. Ето защо това съзвездие никога не залязва зад хоризонта.

[21] Херо със венеца прекрасен – епитет, използван само за безсмъртните. С тези думи Леандър причислява любимата си към боговете.

[22] Алюзия за мита, че Афродита се родила от пяната на морските вълни, образувана при изхвърлянето във водата на частите на скопения от Кронос Уран.

[23] Хименей – сватбен химн.

[24] Евър – източният вятър.

[25] Зефир – западният вятър.

[26] Нот – южнякът.

[27] Борей – севернякът.

[28] Орития, дъщерята на основателя на Атика, героя Ерехтей, отказала да стане жена на Борей: Тогава той я отвлякъл на север със сила, където тя му родила двама близнаци – крилатите герои Зет и Калаид. По-късно те взели участие в похода на Аргонавтите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар