Анализ на повест

Повестта е междинна форма между разказа и романа. Отличията помежду им проличават най-вече в сюжетното изграждане. Именно в сюжета на повестта се проявява и нейната специфика, сведена до следните два по-съществени белега.

Първият е значително по-остро изразеният в сравнение с разказа конфликт. В процеса на сюжетното изграждане конфликтът е причината за известно динамизиране на действието, за “сгъстяване” на случките и изваждане на преден план на онези от тях, които имат пряко отношение към развитието на главната тема и разкриване на художествената идея.

Разбира се, в художествената практика се срещат и повести с коренно различна постройка на сюжета, където отделните епизоди придобиват значително по-голяма самостоятелност, превръщайки се в своеобразни сюжетни фрагменти (“Чичовци” от Ив. Вазов).

От друга страна, конфликтът в повестта е причина за по-отчетливо изразената в сравнение с разказа психологическа натовареност на изложението. В нея то се отличава освен с максимална точност и със своята психологическа характерност. За това спомага и подчертаната индивидуализация и неповторимост на характерите, които изпъкват със своя езиков и психологически портрет. Тяхното представяне е резултат преди всичко на действената диалогична форма. В повестта всяка реплика е с отмерена словесна, емоционална и повествователна стойност. Тя сякаш има за цел пълното разкриване на характерите и фабулата, да обоснове психологически необходимостта на завършека на действието (случката).

Вторият отличителен белег на повестта се свежда до по-засиленото присъствие на автора, който все по-често се намесва в развитие на действието, в разкриване на ситуациите, персонажите, описанията на природни картини, лирически отклонения. В резултат на това авторовият разказ изпълнява и една съществена конструктивна функция – той обгръща съдържанието “отвътре”, в резултат на което често пъти то остава сякаш затворено в един значително по-кратък времеви отрязък, лишен от излишни подробности и сюжетни детайли, организирани около едно основно събитие. Оттук се откриват и самите белези на формата на произведението.

Повестта е характерна най-вече за славянските литератури (руската, българската, сръбската). Появява се за пръв път в Русия през ХІХ век (А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, И. С. Тургенев, Л. Н. Толстой, А. П. Чехов, Ф. М. Достоевски). В западноевропейската литература е известна под името новела тъкмо по формалното си съответствие с нея и поради преобладаващия описателен елемент.

В старобългарската литература с термина “повест” се означавали произведенията с повествователен характер в духа на хрониката (“Повест за Акир Премъдри”, “Повест за кръсното дърво” и др.). През Възраждането (епохата на създаване на литературната форма) повестта синтезира своята предистория – житието (както и разказа). Както при разказа, така и при повестта принципът на повторяемостта е изключен. Впрочем и в трите жанрови форми (независимо от разликата във времето на възникването им) повествованието е организирано около едно основно събитие, вместено в определени времеви граници. Изложението следва хронологичния принцип на изграждане. На хронологичността е подчинена и композицията на произведението.

Причинната зависимост често е пренебрегвана за сметка на относителното функциониране на епизодите. Като епизоди се оформят дори описанията. Художествените образи са представени в завършен вид, подчинени изцяло на авторовата идея.

Колкото обаче в така представената характеристика да прозира известна жанрова приемственост, повестта има свои специфични черти. Връзката й с праобраза е сведена до пренасочването и преадаптирането на житийната форма.

Отличителна черта на повестта през Възраждането е подчертаната й национална и социална насоченост, придържането й към действителни факти и прототипове (“Нещастна фамилия”, “Ученик и благодетели”, на В. Друмев; “Злочестна Кръстинка”, “Изгубена Станка” на Илия Блъсков; “Българи от старо време”, “Маминото детенце”, “Войводата” на Л. Каравелов). Носител и изразител на идеята е персонажът – оттук и биографичния й характер. Сюжетното изграждане следва линията на последователното представяне на събитията, за сметка на причинно-следствената им обусловеност. Събитията са включени в една обща композиционна рамка, в един и същи пространствено-обособен период.

Постепенно в процеса на формирането на жанровата форма границата между реалното и художественото се заличава, превес взема художественото. Авторът се отдалечава от събитието. Сюжетът се усложнява. Той е събитийно мотивиран и пространствено-времево определен. Развитието на конфликта предопределя психологическата (смисловата) натовареност на изложението. Противопоставянето на характерите е принцип в изграждане на образите. Целостта на сюжета не се нарушава дори и при наличието на самостоятелно обособени сюжетни фрагменти, подчинени единствено на основната тема (“Чичовци” от Ив. Вазов). Освен структурните промени, промени настъпват по отношение тематиката и тълкуването на проблемите, появяват се различни жанрови разновидности.

В най-новата ни литература развитието на жанровата форма е свързано с творчеството на Й. Йовков, Ст. Загорчинов, Ем. Станев, Й. Радичков, Т. Константинов, Ив. Динков и др.

Впрочем в художествената практика – и нашата и чуждата – са известни и немалко примери за това как означеното от автора произведение (най-вече в заглавието) като повест няма нищо общо със съдържанието и структурните особености на жанровата форма. Този факт недвусмислено показва, че в епоса разграничаването на жанровете (поне на кратките форми) е не толкова въз основа на структурни, а по количествени показатели. Структурните различия, доколкото ги има, са плод не на отсъствието на един или друг елемент, а на функцията им в изграждането на литературното произведение.

В методически аспект анализът на повестта е насочен към изясняване на следните по-важни въпроси:

1. Разкриване на формално-съдържателните й особености (респективно особеностите на сюжетно-композиционното изграждане). Във връзка с това:

а) изясняване на жизнената основа на сюжета

б) определяне на основното събитие и откриване на връзката му с останалите

Целта е в процеса на анализа да се вникне в сложната детерминираност на събитийната система, да се открие логическата връзка между отделните епизоди и изясни функцията на всеки един за смисловото изграждане.

в) изясняване характера на конфликта

Вниманието е насочено към разкриване на изобразителната страна на системата от събития, които откриват познавателната същност на сюжета и наред с това към хронологичното представяне на събитията, подхода и спецификата на самата организация на произведението.

г) откриване на връзката между сюжета и персонажната система

д) определяне на сюжетните линии

2. Определяне на главната сюжетна линия. Във връзка с това:

а) проследяване на цялостната система от събития в повестта и разкриване на ролята им за изграждане на съдържателната й страна

Изпълнението на задачата има за цел да се изясни на основата на събитието един или друг факт и на тази база да се разкрие обективният смисъл на повествованието. От друга страна, обект на внимание са елементите на сюжета – експозиция, завръзка, развитие на основното действие, кулминация, развръзка, чрез които се постига съотнасянето на частите на повестта. Чрез тях в процеса на анализа се откриват и редица нейни особености – жанрови, стилови, интонационни, ритмични.

б) изясняване на вътрешните връзки и постигнатото сцепление между отделните епизоди

в) разкриване функцията на преживяванията

3. Изясняване особеностите (формата) на авторовото повествование

4. Разкриване функцията на психологизма в епическото изграждане. Във връзка с това:

а) ролята му за определяне характера на конфликта и постигане на сцеплението между отделните епизоди в произведението ;

б) постигане на индивидуализацията и типизацията на персонажната система.

5. Изясняване характера на ценностната система, заложена у персонажите

Анализът в тази насока изисква преди всичко обобщения, направени на основата на разкритата връзка между персонажната система, светогледа и художествения метод на писателя.