В ПЪРВО ЛИЦЕ СЕГАШНО ВРЕМЕ

В ПЪРВО ЛИЦЕ СЕГАШНО ВРЕМЕ

Румен Шивачев

Непреднамерен колективен мемоар, един обширен колективен спомен за началото на онова, което все още наричаме “преход”. Така накратко може да се квалифицира книгата на Виолета Радева “От първо лице”. “Все още”, защото чувството ни за граница и миналост съвсем не е задвижило и съживило представите ни за историчност. И то не защото дистанцията на времето не е голяма и споменът е още пресен – все пак един период от 25 години обхваща почти цялата дейност на цяло едно поколение. Просто руслото, в което протича този “преход”, не носи усещане за движение, за перспектива – начините на придвижване от едно обществено статукво към друго са запазили своя познат перестроечен облик, партократска ограниченост и византийски дух. Съвсем нагледно това е подчертано и с илюстративния материал, връщащ ни неусетно към първите “демократични” избори от 1990 г., запалването на непоклатимия париен дом, стълкновенията от зимата на 1996-1997 г. и някои други спонтанни, искрени и обречени прояви от първото десетилетие на демокрацията. Нещо се случва, но какво – жандармерийските джипове и бронираните жилетки са достатъчно красноречиви: застой в динамична мимикрия. Нещо повече, фотографиите, визиращи иначе събитията от лятото и есента на 2013 г., наред с пестеливите и лаконични публицистични екскурси, недвусмислено показват, че съвсем не става дума за някакво минало, че насреща си нямаме само колективен спомен, връщащ ни паметта и грижливо изложен от авторката. Става дума за едно тягостно, устойчиво и продължително настояще, отдавна изчерпало енергията от първите проблясъци сред тоталитарния мрак. Застой в динамична мимикрия. В този смисъл “От първо лице” превръща своята мемоарност в четиво с днешен акцент, в едно композиционно и концептуално завършено обследване на един период от четвърт век, който в други условия би могъл да се нарече исторически. В. Радева съчетава журнализъм и публицизъм, без да допуска каквото и да било декларативно експониране на своите обобщения. Тя само описва, оставяйки интервюираните да разказват. Макар и интервюирани преди
15-20 години, те сякаш са интервюирани съвсем наскоро. Техните отговори, интерпретации, разкази могат без затруднение да се отнесат към днешния ден, водейки до констатацията, че лицата се сменят, но не и механизмите. За разлика от повечето млади журналисти днес, усетът на авторката съвсем не е бил мимолетен – опира се на широка култура, безпогрешна ориентация към важните неща в живота и характера на едно общество, на пространно познаване профила на всеки интервюиран. Кратките публицистични допълнения, които прави В. Радева, само дооформят и закръглят казаното “от първо лице”, превръщайки го в отделен структурен компонент на вътрешния строеж на книгата. Сред десетките интервюирани (всъщност около 50) присъстват и такива на лица-емблеми на тъжния преход. Повече или по-малко популярно, всяко от тези лица не само представя автентична картина на “онова” време, но сякаш коментира самото ни съвремие. Прекрасна илюстрация на това дават интервютата с покойния вече поет Биньо Иванов. Тяхната детайлност безпогрешно разкрива механизмите, с които работи старото-ново обществено-политическо задкулисие. То би послужило на изследователите на българската пост-тоталитарна характерология. Интервютата с Невена Крапчева пък – дъщеря на “безпардонно” убития след преврата на 9. ІХ. 1944 г. публицист Данаил Крапчев – илюстрират мрачния процес на моралното рухване в условията на комунизма, като започва още от горната дата. Засягайки моралните последици от времето на тоталитаризма – неща, които по-младите не само не знаят, но и избягват да знаят – Н. Крапчева е един от онези интервюирани, които разширяват времевия обсег и откриват корените на мимикрийния застой, в който се живеем днес. Нейният оптимизъм свидетелства за онзи изеализъм, който съвсем не влизаше в сметките на авторите на преврата от 10. ХІ. 1989 г. и който заливаше площадите почти докрая на ХХ в. По-умерен е оптимизмът на Блага Димитрова. Поетесата, която напусна вицепрезидентския пост, точно поради перестроечната психика на новите “демократи”, засича онзи симулакрум, който впоследствие ще замени “несмилаемата социалистическа журналистика” с жълтата медийна пустиня, разпростираща се сред криминогенния обществено-политически живот на българския ХХІ в.
Интервюирайки лица от всяка област на живота, в книгата си В. Радева възпроизвежда една пълноценна картина, възсъздава един обективен тон в гласа на общественото мнение в близкото време зад нас. Активната й публицистична и журналистическа дейност не е останала само за и във времето, когато българската демокрация едва прохождаше, а изпод стъпките й изникваше огромна и тежка сянка, заплашваща да погълне всяко нейно движение. Позицията на авторката не е песимистична, а критическа, и то доколкото интервютата носят нейния заряд. Всички тези качества дават историческа стойност на “От първо лице” и биха могли да представляват ценен източник на данни за бъдещите историци.

Няма коментари:

Публикуване на коментар