Евдемонизъм и ригоризъм

  • Евдемонизъм – животът е търсене на щастие
Аскезата има своите аргументи, но човек по-често е склонен да предпочете щастието пред лишенията в името на отвъден живот. Поправката, която Епикур прави на хедонистичния принцип, може да се тълкува като избор на щастието за върховно благо и смисъл на човешкия живот. През ХІХ в. английският философ Бентам провъзгласява (като основа на прагматизма) следния принцип на щастието: “Максимум щастие за максимум хора.” Формулиран по този начин, принципът на щастието може да получи и социално звучене: политиката в държавата трябва да е такава, че да прави възможна реализацията на този принцип и държавата да съдейства за това. Тази максима днес е сред аргументите в полза на “социалната държава”. Щастието повдига много въпроси. Какво точно е щастието? Удоволствие? Сума от удоволствията (или радостите, или благата) в живота? Пълнота на преживяванията? Реализирани цели? Чувство за удовлетвореност (или доволство) в края на живота? Дали щастието напълно изключва страданията? Може ли да съм щастлив, без да съзнавам това? Може ли някой да чувства, че е щастлив, а другите да не споделят това негово чувство, т.е. има ли обективен критерий за щастието? Можем ли да сме щастливи, без да имаме “щастлива съдба”?
  • Ригоризъм – живот в името на дълга
Спорът между хедонисти и аскети води до дилемата: “искам” или “трябва”? Философите-стоици и Кант са основните защитници на предимството, което “трябва” има пред “искам”. Според Кант само така можем да дадем отговор на въпроса: “Коя постъпка е морална?” Ако започнем с нещо, което за нас е въплъщение на щастието, и преценяваме като морални само действията, които водят към това щастие, ние сме изложени на опасността да вършим неморални постъпки, понеже сме сгрешили в дефинирането на щастието.
Кант предлага друг подход. Морално е само онова, което извършваме от уважение към нравствения закон. Неговата формулировка е следната:
“Постъпвай така,
че максимата на твоята постъпка да може да се превърне във всеобщ закон.”
Следователно човек трябва да постъпва така, сякаш в него гледа целият свят и приема неговото морално правило (максима) като образец за човечеството. Да спасиш живота на някого, защото инстинктивно си го предпазил от падащ предмет или защото неговата контузия бе те лишила от възможността той да ти върне заема, който си му дал, не е чист морален акт. Само ако помощта ни произтича от следване на нашия дълг – а спасеният може да ни е неприятен като човек или дори враг, – само тогава постъпваме по чисто морални съображения.
Дълг за човека е да се отнася към всеки човек като към самоценно човешко същество и да не го превръща в средство за своите цели. Дори (все)общото щастие не може да бъде оправдание да превърнем човека в средство за него. Тоталитарните режими в ХХ век са пример за подобно смесване на средства и цели.

Няма коментари:

Публикуване на коментар