Разказът е
един от най-кратките повествователни жанрове. Основните елементи, които
участват в неговото изграждане са групирани около сюжета. Той е базата, върху
която се създава епическото произведение. За да изпълни тази си функция е необходимо
сюжетът да бъде представен в определени пространствено-времеви граници. Самото
разположение на събитията, разкриване на персонажните и техните действия, дори
свързването на отделните изречения в текста са подчинени на тях. Следователно
времето и пространството, освен формална, са и съдържателна страна на сюжета.
От тази гледна точка логически следва и тезата за разбирането на сюжета както
за формален, така и за съдържателен елемент, в който е вместена по-голяма част
от обема на произведението.
Обикновено
в центъра на сюжета е поставена дадена случка, която получава
своето развитие посредством развитието на конфликта.
В разказа
случката се явява винаги съставна част както на съдържанието, така и на формата
му и насочва непосредствено към художествената идея. С помощта на нея се
определят и границите на епическото изложение, характера на конфликта. В
цялостния този процес обаче случката запазва относителната си самостоятелност,
а възникналите в резултат на това противоречия се преодоляват с оглед на тяхната
подчиненост на основната тема. Само в този случай случката придобива характера
на логическо обяснение на изобразеното, т.е. на художественото обобщение,
постигнато на основата на сюжета. За пример да вземем разказа на Ел. Пелин
“Ветрената мелница”.
Формално
погледнато, действието в разказа се предава хронологично. Сюжетното
изграждане започва с пейзажни детайли и повествователни отклонения, които
насочват към темата, загатват за нея. Но всъщност това не води до
хронологичност на самото изложение, тъй като отделните епизоди са осмислени и
подчинени изцяло на основния проблем, разкриващ се в случката. Именно тя е
смисловият и структуроопределящият елемент в разказа. Това е причината
експозицията да се вмести в завръзката, която само е набелязана.
Настъпването
на кулминационния момент съвпада с разкриване на случката. Кулминацията
е подготвена и чрез репликите, на нея са подчинени и поясняващите
компоненти – битови подробности, описания, повторения, които не се отличават с
повествователна самостоятелност. В разказа на Ел. Пелин те имат за цел да
забавят действието, да подготвят възникването на събитието. В този контекст се
разкриват и взаимоотношенията между персонажите.
В разказа
случките не винаги могат да бъдат представени в една и съща пространствено-времева
плоскост. Става дума за това, че тогава, когато тенденцията за конкретност на
пространствено-времевите отношения е ярко изразена, то в резултат на това
сюжетното изграждане се развива еднопосочно и обратното, когато тяхната
конкретност е силно редуцирана в разгръщането на сюжета откриваме известна
непоследователност.
В първия случай изграждането на сюжета
следва класическата схема: експозиция-завръзка, развитие на
действието-кулминация, развръзка и смисловата му страна се изразява чрез
отношението на това, което става, представено обикновено според една “логика”,
която е едновременно причинна и времева”.
Единната
логика в развитието на сюжета разкрива и процеса на изграждане съдържанието на
разказа (“Андрешко” от Ел. Пелин и др.).
Във втория
случай неопределеността на пространствено-времевите отношения води до “разпадане”
на повествователния поток, т.е. до нарушаване на връзката между елементите
в хода на сюжетното развитие. Често пъти този процес се поддържа не само с
разместване местата на случките (откриване края на разказа, а впоследствие
представяне на станалите събития – “Една българка” от Ив. Вазов), но и чрез вмъкване
в сюжета на по-подробни битови и природни описания или по-самостойно
представени лирически елементи и психологически състояния, които остават
свързани с него по косвен път. В своето единство те изграждат един твърде
характерен смислов тематизъм, който “аргументира” действията на персонажа и
предопределя сюжетното развитие. Показателни в това отношение са повечето от
разказите на Ел. Пелин, в които пейзажът изпълнява определена
смислово-композиционна функция. В структурното им изграждане той се подчинява
на водещата роля на събитието, следва неговата логика на развитие. Но функцията
на пейзажа тук е подчинена не на разкриване на действието, а на неговата
същност. Така е вградена в изложението природната картина, че тя сякаш разкрива
изцяло душата на персонажа, съотнесена е с всяко негово външно и вътрешно
движение, а въздействието й се определя именно от развоя и посоката на събитието.
И в
единия, и в другия случай обединително звено на
различните страни на сюжета играе художествената тема. Обикновено
проблемите, заложени в разказа не носят белега на епичното, на
остроконфликтното начало, свързано с разрешаването на сложни социални въпроси.
Предимно те са с битов или нравствено-етичен характер и от гледище на това
остават включени в социалната проблематика. В такава насока се разкриват и
типичните страни на живота.
В елинистичната
литература разказната структура е основна форма на художественото
изграждане. “Разказът се развива в поезията, в прозата го приема
историографията и именно там като екскурс, като пространство с по-високо
художествено напрежение, той съществува по-естествено” Постепенно в
поетическото очертание се наслагва другото – наративният тон, фолклорните
мотиви, битовата тематика. Епизодът се налага като основен организиращ
принцип. Независимо обаче от наложените промени, разказът е само форма за
“обемно и разноречево изразяване”. В неизградената структура на жанровата форма
се открива единствено идеята за сюжетно- композиционната постройка. От друга
страна, разгледан в контекста на епическата традиция, праобразът на разказа,
преповтаря по-скоро традициите на фолклорната поетика. Разграничаването на
битовия от литературния модел е свързано преди всичко със създаване на нова
структура и разширяване на вътрешния й обем (смисловата натовареност на
текста). Във фолклорния (античния) модел смисълът е сводим до сентенцията. Художественият
(човешкият) образ е делим на множество единици. Познанието, заложено в него е
“всеобемно”. Структурната организация наподобява многосъставна система, която
изключва йерархичната зависимост, причинно-следствената връзка.
В
литературния модел, разказът изразява “взаимодействието на две съвършенно противоположни
и сякаш взаимноизкслючващи се тенденции: стремежа към максимално стеснение на
текста, на сюжета” В него образът е синтезиран, отличаващ се със своето
единство и ненакърнима цялост. “В този смисъл идеалният (художественият –
курсивът мой Е. К.) разказ съчетава неизчерпаемото човешко богатство на
романния образ с краткостта на сюжета в анекдота и с изразителността на словото
в лириката”[1]. В
епическата традиция посочените особености се откриват за пръв път по времето
на Ренесанса (“Декамерон” на Дж. Бокачо и “Кентърберийски разкази” на
Джефри Чосър). Извън този контекст за кратка епическа жанрова форма може да се
говори значително по-късно – през ХІХ век.
Като
разказ за пренасяне на мощи епическата разновидност е застъпена и в старобългарската
(житийната) литература. Тъкмо краткото житие предлага сбит фабулен разказ
за основните събития, свързани със светеца. Често пъти и схематичното
изображение и химничността отстъпват мястото си на пълноценното изображение на
човека и народната съдба (Г. Цамблак). Наред с всичко това разказът има и
своята ясно очертана композиционна рамка. По време на Възраждането тази
линия във формирането на българската национална разказвателна традиция се
запазва. Разказът се крепи не само на разкриване на случката, но и на описване
на жизнената среда. Описателният момент е причината съдържанието му да се
отличава със значително по-свободния си сюжет, с откритата си публицистична
насоченост и прякото поставяне на национални, и социални проблеми. В “История
славянобългарска” и преди всичко в автобиографичното произведение на Софроний
обективният тон в изображението е съпътстван и с творческата преработка на
фактите, и поставяне на събитията в едни и същи пространствено-времеви граници.
В новата българска литература художественото начало в развоя на жанровата форма е положено в
творчеството на Л. Каравелов и Ив. Вазов. Отличителна черта на Каравеловите
разкази (писани под влияние на руската традиция) е публицистичният елемент
както и наличието на персонаж – повествовател, който внася особена живост в
описанието и епизодите. И някои от разказите на Ив. Вазов от ранния му период,
наподобяват Каравеловите, но наред с обширното повествование, се забелязва и
тенденцията на “разлагане” на повествователната структура. В структурата се включват
само някои епизоди, като всеки един от тях надгражда останалите. Случката е
вградена във всеки епизод. Тя е обстоятелствено проследена във всичките й
етапи. За разлика от Каравелов, авторовият коментар е задължителен (“Една
българка”, “Дядо Йоцо гледа”, “Пейзаж”).
Впрочем в
аспекта на различните форми (начини) на повествование, структурното изграждане,
стиловото многообразие, дори функцията на лиричното, се откриват изцяло
особеностите на българския разказвателен модел: Ив. Вазов – Елин Пелин – Й.
Йовков – Емилиян Станев – Николай Хайтов – Йордан Радичков; Антон Страшимиров –
Г. Стаматов – Г. Райчев – Св. Минков и др.
В методически аспект основополагащият
принцип в анализа е свързан с тенденцията към разчленяване на отделните
страни на сюжета и проследяване етапите в неговото развитие, и наред с
това – разкриване на съдържателната функция на включените в сюжета елементи
(респективно елементите на разказа).
В първия случай обект на внимание е външната (формалната) страна на
произведението. Работата над нея е насочена
към откриване единството между композицията и сюжета, което позволява възприемането на разказа като относително
завършена структура със специфични за нея отношения, връзки и закономерности,
разкриващи едно сложно и неделимо цяло.
В хода на разкриване на различните елементи за сюжетно-композиционното
му изграждане са възможни различни подходи. В едни случаи това би могло да стане в процеса на тяхното откриване.
Наред с това възможно е и в единия, и в другия случай да се стигне привидно до
нарушаване единството на произведението като (с оглед по-яркото им възприемане)
се открият техните противоположности.
В
практически аспект подобна задача е свързана със следните моменти:
– съставяне на подробен план на главните части на разказа и разкриване
на мястото и ролята им за неговото изграждане.
Всъщност,
изпълнението на задачата е свързано с представяне на системата на отразените
събития, посредством която авторът пресъздава действителността и постига
художественото единство на произведението;
– проследяване на вътрешните връзки между частите на разказа с оглед
вникването в процеса на смислово-композиционното му изграждане.
Изпълнението
на тази задача е свързано с възникване на различни асоциации – от възможността
за възприемане на пространствено-времеви отношения, застъпени в разказа, и
сигнализиране за останалите събития, отразени в него, до вникване в
многообразието на идейната му същност. Често пъти в литературния анализ
учениците достигат значително по-бързо до тази страна на произведението преди
да се открили особеностите, свързани с разполагане на изобразеното в неговите
пространствено-времеви граници;
– откриване (разпознаване) на основните действащи лица в разказа и във
връзка с това изпълнение на нови две задачи:
а) наблюдение над
портретното описание на лицата и обща характеристика на персонажите;
б) откриване процеса
на възникване на новото събитие, породено от действията на персонажа.
Изпълнението
на първата задача има за цел да насочи посредством оценката за образно
представеното и станало към идейната същност на художественото произведение. В
него определено се открива емоционалният момент, свързан с възможността за
опредметяване на действия и лица. По тази причина те се възприемат както
зрително, така и интелектуално.
Вторият
момент е свързан с представяне на цялостния процес на съдържателното изграждане
на разказа, като по-конкретно вниманието е насочено към последователното
откриване на съотносителността между художествената тема, сюжета и
композицията, изясняване ролята на персонажа за постигане на художественото
обобщение и откриване на логическата връзка между частите на изложението към
по-задълбочен анализ на идейно-образната природа на поетическия език.
Изпълнението
на поставената задача включва следните по-важни моменти:
– изясняване
на обстановката, времето и мястото на действието;
– определяне
на смисловото съдържание в епизодите;
– конкретизиране
на времето и мястото на действието във всеки един от тях;
– разкриване
индивидуалното и типичното в персонажната система. На тази база изясняване
характера на художественото обобщение;
– изясняване
ролята на художествените изразни средства за изображение на персонажите, за
представяне на емоционални състояния, природна картина, на авторови отклонения;
– определяне
на субективното и обективното с оглед на художествената тема.
В
гимназиалния курс на обучението част от посочените въпроси могат да бъдат
изяснени посредством един често прилаган в литературознанието и методиката
подход – сравнителния анализ. За пример нека вземем Елин-Пелиновия разказ “Косачи”
и Петко-Тодоровата идилия “Сенокос”. Предмет на съпоставката са следните
въпроси:
1. Ролята на
езиковите средства за изграждане на художествената образност и постигане на
идейното внушение в произведенията.
Основният
момент при изясняване на проблема е свързан с установяване на различията във
формата в непосредствена връзка с разкриване на различията в съдържанието,
т.е. подходът предполага всъщност разглеждане на
езиковата система като средство за откриване особеностите на поетическата
система.
2. Сюжетно-композиционните
различия в разказите.
Обект на
внимание са предимно начините за изграждане на лирическата структура. Във
връзка с това:
а) взаимоотношенията
между елементите, които изграждат разказа (наличието или отсъствието на
причинно-следствена зависимост помежду им);
б) отсъствието на
събитиен конфликт у П. Тодоров и еднопосочност и целенасоченост на действието у
Елин Пелин;
в) хронологическата
последователност в разгръщане на сюжета у Елин Пелин, осъществена чрез
включване на външни действия и тяхното отсъствие в сюжетното развитие у Петко
Тодоров;
г) логиката на
сюжетно-композиционното изграждане във връзка с представяне на персонажа;
д) функцията на
персонажа в сюжетно-композиционното изграждане на произведенията.
3. Характерът и
ролята на природните картини в творчеството на двамата автори - изясняване на отношенията
статичност-динамичност; емоционална натовареност-неутралност; функцията на
пейзажа в сюжетно-композиционното изграждане.
Тясната
взаимовръзка между задачите, посочени в примера, навежда на мисълта, че
основният момент в анализа на разказа е свързан с разкриване единството на
неговото съдържание и форма. Не случайно в едни случаи композицията, сюжета
и персонажа разглеждаме като елементи на формата, докато в други като
съдържателна същност.
В крайна
сметка онова, към което е насочено изпълнението на задачите е свързано с
изясняване спецификата на самата жанрова природа на произведението. На тази
база се създават и предпоставки за откриване на общото между разказа и
драматичните форми, между него и лирическите (функцията на преживяванията), и
същевременно на различията между тях.
ПРИЛОЖЕНИЕ
1. Структурен анализ
на разказа “Една българка” от Иван Вазов
В
структурата на разказа възлово място заема петият епизод. В него се разкрива
най-важното събитие, около което е организирано и епическото изложение. В
процеса на сюжетното изграждане проличава една съществена особеност –
постоянната връзка между “станалите” и разказаните събития. Във формален аспект
това е причина за развитие на действието в различни посоки, за резките обрати в
хода на разкриването на събитията и неочакваните конструктивни комбинации. В
смислово изграждане на произведението активната връзка между значенията на
авторовия разказ за събитията и непосредственото им пресъздаване води до
постоянното им преплитане, до тяхното наслагване едно върху друго. Често пъти
значенията се основават не само на сходството, но и на контраста, което е
предпоставка за постигане на многоплановост и многопосочност на изложението.
На същия
този принцип – на разностранното съчетаване и подбора на жизнения материал се
гради и връзката между отделните епизоди. По линия на хронологичността на
изложението епизодите са подредени в следния ред: І епизод – ІІІ епизод – ІV
епизод – V епизод. Съчетаването на събитията с авторовия разказ се открива
както в ІІІ епизод, така и в последния – V- епизод. Като следствие на това, от
една страна, се създава впечатление за известно забавяне на сюжета, дори за
неговата разсредоточеност. Авторовият разказ има за цел да постигне събитийното
развитие за сметка на “вътрешното” настроение. Сгъстено е не само времето на
събитията – сгъстено е и пространството им.
Като един
от възможните начини за уравновесяване на статичността и динамиката в
изложението служат природните описания. В І и ІІІ епизод те имат за цел да
осъществят връзка между епизодите, да разкрият обстановката и разгънат
епическото изложение. В ІV и V епизод пък самите събития са описани сякаш
“отвътре”, в последователността на тяхното ставане. Всъщност кръстосването на
събитията и гледната точка за тях, а също така и разкриването им в тяхната
завършеност и в непосредственото им протичане, е основната темпорална ос на
разказа. Тя обосновава събитийните опорни точки (и преходите между тях).
Освен по
отношението “външно” – “вътрешно” епизодите в разказа се отличават и с
функцията си, тъй като те в никакъв случай не се разграничават по своята
еднородност. В това отношение важно място заема вторият епизод. В него се
съдържа не само завръзката, но тук са заложени и сюжетните нишки, темата, дори
идеята на разказа. Неслучайно, описвайки станалото събитие – срещата на баба
Илийца с бунтовника, авторът прибягва и към по-общо описание на други събития.
В този смисъл, ако приемем, че епизодът е възлов по отношение на художественото
изграждане, той несъмнено е конкретизиран и детайлизиран тъкмо с тази си
функция.
В разказа
постоянното съчетаване на станало и разказано, непрекъснато “влизане” и
“излизане” в една или друга ситуация, разкрива отличителния белег на авторовото
повествование. Именно наличието на тези два разказвателни типове, които се
допълват взаимно, преливат се един в друг и губят собствената си определеност,
е предпоставка за разширяване обхвата на художественото изображение, за
възникване на други значения, различни от предишните и постигане на смисловото
единство на произведението.
Освен с
прецизния си подбор, разказваният материал се отличава със своята обратимост по
отношение и на художествените търсения на автора.
Така
представена структурата на разказа навежда на мисълта, че в процеса на анализа
вниманието следва да бъде насочено към следните въпроси:
1. Разкриване
предмета на художественото изображение (темата на произведението).
2. Групиране на
епизодите по линия на събитийното изграждане на разказа.
3. Определяне на
епизодите, които откриват втория план в епическото изложение (авторовия разказ
за събитията).
4. Определяне на
главния епизод.
5. Изясняване
функцията на природното описание.
6. Разкриване
особеностите на авторовото повествование.
7. Проследяване
процеса на разкриването на персонажите и изясняване на функцията им за
смисловото изграждане на разказа.
8. Определяне на
кулминацията (възловият епизод, в който се разкрива образът на баба Илийца).
9. Характеристика
на образа на баба Илийца. Във връзка с това:
а)
портрет;
б)
подбуди;
в)
действие;
г)
ценности, на които тя е носител.
10. Изясняване
стилистичните особености на разказа (стилистичен анализ на текста).
11. Разкриване
на художествената идея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар