През следващата зима акарнанецът Еварх, който желаел да се завърне в Астак, убедил коринтяните да изпратят четиридесет кораба и хиляда и петстотин хоплити, за да го възстановят на власт. Сам Еварх бил набрал малко наемници. А войсковият отряд се командвал от Евфамид, син на Аристоним, Тимокин, син на Тимократ, и Евмах, син на Хрисид. Коринтяните извършили експедицията с корабите си и върнали Еварх на власт. След това в желанието си да сложат ръка на някои други области на Акарнания, разположени край морето, предприели опита, но нямали успех и отплували обратно за у дома си. На връщане те минали покрай Кефаления и извършили десант на територията на Крании. Жителите на Крании ги измамили, като си давали вид, че са готови да сключат споразумение с тях. Атиняните изгубили тогава няколко свои войници през време на едно нападение на кранийците, което те не очаквали, и като се качили бързешком на корабите си, се завърнали у дома си.
През същата зима атиняните, следвайки своя традиционен обичай, извършили официалното погребение на първите, загинали в тази война. Ето как се извършва въпросната церемония. Три дена преди това костите на падналите са изложени под една палатка, която е издигната върху подиум. И всеки поднася на своя близък покойник такива жертвени дарове, каквито желае. След това, по време на процесията, на коли се докарват кипарисови ковчези, по един ковчег от всяка фила, като костите на всеки един от загиналите бойци се полагат в ковчега на неговата фила. И при това се носи едно празно легло, което е напълно приготвено и застлано с мъртвешки саван. Това легло е за онези бойци, чиито останки не са могли да бъдат намерени, за да бъдат прибрани. В погребалната процесия участват всички, които желаят, и от местните граждани, и чужденците, присъстват и жени, близки на покойниците, които плачат гласно по време на погребението. След това останките на мъртвите се полагат в държавните гробища, които са в най-красивото предградие на Атина и в тях винаги погребват загиналите във войните, освен падналите при Маратон. Понеже тяхната храброст се смятала за изключителна, те били погребани на самото полесражение. След като останките на мъртвите били засипани с пръст, един мъж, избран от държавата, който според мнението на всички минава за умен човек и има голям престиж, произнася в тяхна чест подобаващото надгробно слово. А след това всички се разотиват по домовете си. Атиняните извършват по описания начин това погребение. И по-сетне, в течение на цялата война, когато имаха възможност, те съблюдаваха строго този обичай. А що се отнася до тези първи мъртви, да произнесе слово бил избран Перикъл, синът на Ксантип. Когато настъпило уреченото за това време, той се отдалечил от гроба и се покачил на една висока трибуна, която била направена нарочно така, за да може той да бъде чут по възможност по-далеч от тълпата, и произнесъл приблизително следното слово.
„Повечето от ораторите, които са говорили преди мен от това място, изказват похвала по адрес на онзи, който е въвел този вид речи в тържествената погребална церемония, и намират, че е напълно заслужено в момента, когато се погребват онези, които са паднали в бой, те да бъдат чествани по този начин. Струва ми се обаче, че би било достатъчно, ако хора, чиято доблест е намерила своя израз в подвизи, бъдат почетени чрез този единствен акт, както това и става и както го виждате в настоящото погребение на държавни разноски. Струва ми се също, че не е уместно вярата в заслугите на цяла една група да се поставя в зависимост от това, дали красноречието на даден оратор е по-убедително, или пък по-слабо. Защото при произнасянето на слова е трудно да се запази подобаващата мярка и чрез тях едва ли може да се предизвика точна представа за истината. Онези от слушателите, които познават събитията от лични наблюдения и докато те съчувстват на падналите, лесно биха сметнали оценката за по-слаба от онова, което самите те желаят или знаят. Онези от слушателите пък, които, напротив, са несведущи, от завист могат да помислят, че известни неща, които надминават техните собствени сили, са преувеличени и пресилени. Хората понасят похвалите по отношение на другите хора само до степента, до която всеки един от тях смята, че е способен да извърши онези дела, за чиято възхвала слуша. Всичко онова обаче, което надхвърля тази мярка, възбужда у слушателите завист, а вследствие на това и недоверие. Но тъй като нашите предци са смятали този обичай за похвален, то и аз се чувствам задължен да се съобразя с него и да се постарая да задоволя, колкото мога, желанията и преценките на всеки един от вас.
Ще започна преди всичко с нашите предци, защото справедливостта, пък и уважението, което им дължим, изисква в такива случаи да се отдава почит на паметта им. Защото те са населявали винаги тази страна и унаследявайки я от поколение на поколение, те, благодарение на своята доблест, ни я предадоха свободна чак до наши дни. И ако те заслужават за това похвала, още по-достойни за нея са нашите бащи, защото те прибавиха към наследството, което получиха, онова могъщество, с което разполагаме сега ние и което те не без усилия ни завещаха. Но и самите ние, живите, които се намираме още в разцвета на силите си, допринесохме за по-нататъшното укрепване на нашата мощ. Ние снабдихме държавата с всичко необходимо, за да може тя да се самозадоволява напълно както във военно, тъй и в мирно време. Що се отнася пък до военните подвизи, чрез които бяха придобити отделните завоевания, или до това, как ние самите или пък нашите бащи успяха чрез мъжествена отбрана да ги запазят било срещу варварите, било срещу елините, не смятам, че е нужно да говоря надълго за тези неща на хора, на които те са известни. В началото аз ще посоча обаче как и чрез каква насоченост на нашите стремежи и начин на живот ние постигнахме това могъщество и чрез какъв обществен строй издигнахме това могъщество до сегашните му върхове, а след това ще премина към прославата на падналите. Аз смятам, че настоящият момент е подходящ да се говори за всички тези неща и че ще бъде от полза за всички присъстващи, граждани и чужденци, да чуят моето слово.
И тъй нашият държавен строй е такъв, че той не подражава на чуждите порядки, а, напротив, ние самите повече служим за образец на другите, отколкото да подражаваме на когото и да било. Нашият държавен строй се нарича демокрация, защото той държи сметка не за малцинството, а се съобразява с интересите на мнозинството. При споровете между частни лица всички имат според закона еднакви права. Що се отнася пък до зачитането в обществения живот, почит се отдава само на оня, който се е отличил в едно или друго отношение, и то не поради някакъв произход, а поради своите способности. По същия начин онзи човек, който е способен да принесе полза на държавата, не е лишен от възможността да стори това било вследствие на своята бедност, било пък поради своето принизено обществено положение. И с обществените работи ние се занимаваме, както това подобава на свободни граждани, пък и във всекидневните си отношения не храним недоверие едни към други. И ако някой си позволи някаква волност, то той се отървава само с парична глоба, без да бъде подлаган на някакви унизителни наказания. Въпреки тази толерантност, която е характерна за частните ни отношения, в сферата на обществените работи боязънта ни въздържа да не извършваме никакви беззакония, понеже ние се отнасяме с уважение и към лицата, които са облечени за даден период от време във власт, и към законите, но особено към онези от тях, които са издадени в защита на онеправданите, пък и на ония, които макар и неписани, носят като санкция на нарушителите сигурно опетняване.
За да си отдъхнем от труда и усилията, ние сме предоставили на човешкия дух и мисъл най-широки възможности, като устройваме в течение на цялата година състезателни игри и тържествени жертвоприношения; освен това ние създаваме в частния си живот прекрасни удобства и съоръжения, които ни причиняват такава наслада във всекидневието, че поради тях забравяме личните си грижи и скърби. Освен това вследствие големината на нашата държава у нас се внася абсолютно всичко от всички страни и ние можем да се ползваме еднакво удобно както от онези блага, които се произвеждат у нас, така и от благата, които се произвеждат от други народи.
Ние се отличаваме от противниците си и от грижите, които полагаме за военното дело, и то в това отношение, че даваме достъп в държавата си на всички и никога чрез гонения на чужденците не отнемаме никому възможността да изучава или да разглежда онези неща, от които може да се възползва който и да било от нашите неприятели, като ги види нескрити. Ние разчитаме не толкова на военната подготовка и на военните хитрости, колкото на собствената си готовност за мъжествени дела. Също така и във възпитанието си нашите противници се стремят да се приучват към храброст още от най-ранно детство, като се закаляват чрез най-тежки упражнения, а ние, макар и да живеем безгрижно, крачим с не по-малка решителност в опасностите срещу бойци, които са равни по сила с нас. А ето и доказателството за това: лакедемонците не потеглят на поход никога срещу нас сами, а винаги със своите съседи. Затова пък, когато ние нападнем своите съседи и имаме работа в неприятелска земя с хора, които защищават родината си, печелим в тази борба победа над тях. При това нито един наш противник още не се е сблъскал с всичките ни сили наведнъж поради това, че ние мислим едновременно за флотата, а трябва да разпределяме и сухопътните си сили на много места из нашите владения. Ако ли пък на нашите врагове се случи да се срещнат някъде с някаква част от нашите войски, то в случай че победят, те се хвалят, че са отблъснали всичките ни сили. А тъй като ние се впускаме охотно в опасности по-скоро на шега, отколкото след като се закалим в труд и усилия и проявяваме мъжество не толкова поради изискванията на законите, колкото поради нашия целокупен стил на живот, нашето превъзходство се състои в това, че ние не се чувстваме изтощени в очакване на предстоящите мъчнотии, но тогава, когато се сблъскаме с тях, ние не отстъпваме по смелост на онези, които винаги са се занимавали с тези неща. И нашата държава е достойна за удивление не само по тази, но и по други причини.
Ние обичаме изяществото, съчетано с простота; обичаме и култивираме образованието, без да изнежваме и разглезваме духа. Ние използваме богатството повече като удобно средство за дейност, отколкото като мотив за хвалебствени речи. Що се отнася пък до бедността, то нейното признаване не се смята у нас за нещо, което срами човека. По-срамно е обаче да не се преодолява тя чрез труд. Нашите граждани се грижат с еднакво усърдие както за своите домашни работи, тъй и за обществените дела. Макар и някои от тях да се занимават със занаятчийство и стопанство, те все пак разбират добре обществените работи. Защото единствено онзи човек у нас, който се държи настрана от обществените работи, се смята не само за празен, но и за безполезен. И самите ние вземаме решения по въпросите, като се стараем да ги обмислим правилно, тъй като ние не смятаме, че разискванията пречат на делата, а, напротив, смятаме за вредно да пристъпим направо към изпълнението на онова, което е нужно, без да го обсъдим отначало по пътя на разискванията. Ние се отличаваме още и с тази особеност, че съчетаваме у себе си най-голямата смелост с умението да обсъждаме онези дела, които възнамеряваме да предприемем. Храбростта у другите се дължи на незнание, а обмислянето поражда нерешителност. Всъщност обаче за по-силни духом трябва да се смятат именно онези хора, които имат напълно ясна представа както за опасностите в живота, тъй и за неговите сладости, но тъкмо поради това не отстъпват пред опасностите. Точно тъй и по отношение на благородството на духа ние сме пряка противоположност на другите, защото ние спечелваме приятелите си не като получаваме услуги от тях, а като самите ние им ги оказваме. Положението на онзи, който сам е оказал благодеяние, е много по-благоприятно, тъй като той си е осигурил благодарността като задължение, отколкото като резултат на някакво вътрешно чувство. И в случаите, когато ние оказваме помощ на когото и да било, се ръководим не толкова от съображението дали това е в наш интерес, колкото от взаимното доверие, което е присъщо на свободата.
С една дума аз смея да твърдя, че цялата наша държава е школа за Гърция, и ми се струва, че всеки човек може да се прояви у нас при най-разнообразни положения като пълноценна и самостоятелна личност и при това с голяма елегантност и изисканост. И че това са не само суетни надменни слова, които подхождат за случая, а самата действителност, основана на факти, показва не само могъществото на нашата държава, което ние сме придобили благодарение на посочените качества на нашия бит и характер. Единствена тя от всички съвременни държави съумява в момента на изпитание да се издигне над собствената си слава. Единствена тя не възбужда никога гняв у неприятеля, който я е нападнал, че е претърпял поражение от такива хора, нито пък кара подчинените да протестират, че са владени от недостойни хора. Създавайки едно могъщество, което е ознаменувано с най-велики дела и е достатъчно засвидетелствано, ние ще бъдем предмет на адмирации и за съвременниците си, пък и за потомството. При това ние не се нуждаем ни най-малко от хвалебствията на един Омир или на когото и да било друг, който чрез своите творби би ни доставил минутна наслада, но чиито измислици впоследствие биха били обезсилени от силата на фактите. Ние заставихме с нашата дързост всички морета и цялата суша да станат достъпни и навред оставихме непоклатими паметници, напомнящи за добрините и за злините. Ето такава е нашата държава и тези воини загинаха, сражавайки се доблестно заради нея, понеже считаха, че не бива да се лишават от нея. А също и от онези, които са останали живи, всеки един е нормално да приеме да страда за тази държава.
Затова именно аз се разпрострях в своето слово по отношение на онова, което засягаше нашия град. Аз желаех да разясня, че залогът за борбата не е един и същ за нас и за онези, които не притежават в еднаква степен въпросните предимства. Едновременно с това аз желаех да подкрепя посредством ярки доказателства възхвалата на онези, в чест на които говоря днес. И от тази гледна точка главното от тая възхвала бе вече казано, защото доблестта на тези воини и на други като тях украси нашата държава с това, което аз досега възхвалявам, и малко ще бъдат елините, чиято слава за делата им би могла да изглежда равна на славата на тия тук. Аз мисля, че трагичната кончина на тези мъже тук, като каквато тя днес се очертава, първа разкрива доблестта на воина и за сетен път я утвърждава. Справедливостта изисква да се изтъква мъжествената доблест, проявена в битките за отечеството, дори и на тия, които в друго отношение са посредствени като граждани. Що се отнася до тези мъже, то не се е случвало, че някой от тях, притежавайки богатство, предпочитайки да продължи да му се наслаждава, да се е изплашил и да е станал мекушав, нито пък някой да се е отклонил от опасността, понеже е бил съблазнен от надеждата, че ще може по-късно да избегне своята бедност, за да забогатее. Те предпочитали по-скоро да накажат своите противници, отколкото споменатите съблазнителни блага. Едновременно с това те са смятали, че излагат на опасност своя живот за най-благородната кауза, те са решили да се откажат от своите амбиции, за да накажат противника. Те са предоставили на надеждата несигурността на успеха, но изправени лице срещу лице с опасността, са предпочели да разчитат само на себе си. И при това те са ценели по-високо това да се съпротивяват и да страдат, отколкото това да отстъпят, за да спасят своя живот. Така в хорските очи те са избегнали безчестието и с оръжие в ръка и със своята саможертва са отстоявали твърдо делото. Постъпвайки така, в един кратък съдбоносен момент, намирайки се в разцвета на своя живот, когато са си отишли, повече славата, отколкото страхът са ознаменували техния апогей.
Ето какво бе поведението на тези хора, достойни граждани на един такъв град. Тези, които остават, трябва да си пожелаят една по-сигурна участ по отношение на неприятеля, но в никакъв случай да не проявяват една по-малко дръзка смелост. Вие не трябва да обсъждате само на думи изгодите от мъжеството, в случай че някой започне да говори надълго пред вас с излишни подробности, които вие знаете по-добре от него и ви рисува надълго колко красиви перспективи се съдържат в това, противникът да бъде отблъснат. Напротив, вие на дело трябва да наблюдавате всеки ден зорко реалността, могъществото на държавата и страстно да я обикнете. И когато това могъщество ви се стори голямо, да си кажете, че хората, които са го постигнали, са били дръзки смелчаци, които са имали съзнание за своя дълг и в своите дела са се ръководили от чувството за чест. А когато те имали неуспех в някакво начинание, те не смятали, че за това трябва да лишават своя град от своето мъжество, а му поднасяли най-славното от всички приношения. Те жертвали за него своя живот, а за себе си осигурявали безсмъртна слава и най-почетно погребение, и то не само там, гдето те почиват, но и такова, при което славата им ще остане вечна у потомците и на думи, и на дело. Гроб на знаменитите хора е цялата земя; и не е само надписът, издълбан на една плоча, който в родната им страна напомня за тяхното съществуване; дори и на чужда земя, без всякакъв епитаф, споменът за тях остава издълбан не на камък, а по-скоро в паметта на всички. И нека техният пример да вдъхновява днес вашето усърдие, и като смятате свободата за щастие, а мъжеството за свобода, не се бойте от опасностите на войната. Съвсем не тия, които имат зла участ и водят жалко съществуване и могат напълно оправдано да не мислят за живота си, от който те не могат да очакват щастие, а ония, които, като продължават да живеят, са застрашени от един обрат на съдбата и за които в случай на злополука промяната на съдбата би направила по-брутален контраста между настоящето и миналото. Понеже за един човек, който е горд, е по-болезнено да претърпи едно понижаване, съчетано с липса на твърдост, отколкото да запази собствената си енергия и общата надежда и да претърпим смъртта, без да усети, че тя е дошла.
Ето защо, като се обръщам към вас, които присъствате и които имате синове между тези мъже, аз по-малко ще ви оплаквам, а повече ще се опитам да ви утеша. Понеже всички знаят, че животът е изтъкан от най-различни превратности на съдбата и че щастливата съдба е на онези хора, конто като тези воини тук да бъдат удостоени с най-славната кончина, а вие – с най-почетната скръб; а също така и за онези хора, на които е отредено от съдбата тяхното щастие да съвпада с тяхната кончина. Въпреки това аз разбирам, че ще ми бъде трудно да ви убедя, защото вие често ще си спомняте при вида на чуждото щастие, с каквото и вие някога сте се гордеели. А хората скърбят не затова, че са изгубили тези блага, които не са опитали, а че им се отнема това, към което са привикнали. Все пак тия, които са все още на възраст да имат деца, трябва да се окуражават от надежда за други рожби. На някои бъдещите деца ще донесат забрава по тия, които вече ги няма, а на държавата – двойка полза, че няма да се намали населението й, нито нейната сигурност. А не е възможно да участват с еднакви права в съвещанията тия граждани, които не са излагали на риск своите деца. А тия от вас, които сте вече остарели, смятайте по-голямата част от живота си, която сте прекарали щастливо, като печалба, че ви е останало да живеете малко, и се утешавайте със славата на своите синове. Понеже само чувството за чест не старее и дори в годините на старческата немощ, по-голяма радост, както твърдят някои, носят не печалбите, а почитта.
Що се отнася сега до вас, присъстващите тук синове и братя на убитите, аз виждам цялата тежест на борбата, която ви предстои; понеже по адрес на онзи, който го няма вече, обикновено всички са единодушни в своите похвали. И дори при една изключителна храброст от ваша страна, вие трудно бихте могли да накарате хората да повярват, че вие сте равни с тях, а ще ви смятат, че вие сте малко по-долу от тях. Завистта е насочена, докато хората са живи, към онези, които представляват съперници, а онези, които не се изпречват вече никому на пътя, се ползват с признание, без да им се пречи. Най-сетне, ако трябва, макар и с една-дума да кажа нещо за женските добродетели по отношение на тези, които са овдовели, аз ще изразя всичко това чрез едно кратко напомняне: за вас ще бъде голяма слава, ако не се проявите по-слаби от свойствената си природа, и ако за вас между мъжете се говори колкото е възможно по-малко било за похвала на вашите добродетели, било за порицание на вашите слабости.
В тази си реч, произнесена съобразно със съществуващия традиционен обичай, аз дадох израз на всичко онова, което смятах за необходимо. Мъртвите, които ние погребваме, са получили действително подобаващите им почести. Аз добавям и това, че от днес нататък и децата на загиналите ще бъдат издържани на държавни разноски до своето пълнолетие. Ето, това е венецът, който държавата поднася заради бранните подвизи, най-високата награда за мъртвите и за тези, които остават след тях. И наистина там, където предложените за заслуги отличия са най-големи, там и държавата подрежда най-доблестните мъже. А сега, след като оплакахте за сетен път своите близки, разотидете се по домовете си.“
Превод: Милко Мирчев, 1979
Няма коментари:
Публикуване на коментар