Обществената практика показва, че по принцип властването носи в себе си голям потенциал и традиции за меценатство и благотворителност. За едни това е парадната протоколна принуда на привилегированото им социално положение. За други още - призвание и необходимост.
Животът отрежда принцеса Елеонора Каролина Гаспарина Луиза, принцеса фон Ройс и Шлайц-Кьостриц, дъщеря на принц Хайнрих ІV фон Ройс и на съпругата му принцеса Луиза Каролина фон Грайц и сестра на принц Хенрих ХХІV фон Ройс, да попадне сред вторите.
Историята предопределя първата царица в Третото българско царство - ЕЛЕОНОРА да бъде не просто втора съпруга на цар Фердинанд, а преди всичко да се превърне в „коронованият бял ангел” на България в попрището на милосърдието и благотворителността.
Времето и неговите превратни закони естествено обвързват името й с „политиката на момента” и фамилията на Кобургите и го тласкат от „Осанна!” до „Разпни го!”. Те или озаряват неоспорваните от съвременниците й обществени добродетели, като я превръщат в „майка милосърдна” на ранени и болни, на сираци и инвалиди, на бедната и страдаща част от народа, или спускат върху образа й сивата и непроницаема за поколенията информационна завеса – „мъгла на мълчанието”. В нея дори благородният, милосърден полет на „белия ангел с червения кръст” над страдаща България в продължение на девет години се споменава все по-бегло само като „династически кръг към славата”. В последните десетилетия на ХХ в. името, животът и дейността й са тенденциозно и официално премълчавани.
Така царица Елеонора остава повече от 90 години в сянката на Кобургската фамилия като
НЕОБРУГАНА, НО И НЕСПРАВЕДЛИВО НЕВЪЗВЕЛИЧЕНА
от българската история личност.*
За първата царица на Третото българско царство са писали наистина малцина. От по-старите автори можем да посочим Ф. Попова-Мутафова, А. Станчова, Н. Илиев, Алфред Рудолф, Ст. Констант, Гр. Николов, Ив. Йовков, Д. Ганчев, П. Стоянович, Ст. Михайловски, П. Димитров и др., които проявяват интерес към Царското семейство, естествено включващо и Царица Елеонора. Въпреки че интересът към историческата публицистика свързана с Третото българско царство и династията на Кобургите у нас непрекъснато нараства, и до днес много малко от съвременните изследователи са насочили специално и трайно вниманието си към тази българска царица.. Личността й се губи, а животът й извън обществената сцена е описван „на едро” или само фрагментарно, дискретно, с щриха на случайното докосване или в контекста на някое друго изследване. Повествованията за Елеонора Ройс не излизат извън кръга на благотворителността, милосърдието или грижата за наследниците на царската фамилия. В най-широк смисъл до днешните поколения достига единствено образът на „Елеонора благотворителката” с кратката добавка „царицата, отгледала децата на Фердинанд”.
Причините!?За съжаление мнозинството от тях са повлияни от моментните конюнктурни повеи на сложните политически сезони; други все още са в зависимост от утвърдената през годините на републиканското управление и тоталитаризма „династическа матрица” и поради това отдалечени (или по-точно забранени) от т.н. актуални и налагани от партията-държава „теми и проблеми на деня”.
Има причини и от чисто субективен характер. Те са обвързани с упоритата защита на изразени вече становища от някои изследователи, направени на базата на твърде крехки доказателства и най-вече поради липсата на желание да се огледат, анализират и приемат сериозни и неопровержими факти от новоразкрити архивни документи и материали. Изключение в това отношение през последните години правят работите на д-р Петрония Карамитрева, доц. д-р Т. Готовска – Хенце, доц. д-р Пл.Павлов, доц.д-р Р.Чукова, доц. д-р Т. Бондар, инж. Ив. Алексиев, както и докладите на 26 български и чуждестранни историци, подготвени и представени на 30.ХІ.2007 г. в София по време на Национална научна конференция с международно участие на тема: “ ВОЙНА И МИЛОСЪРДИЕ” реализирана по идея на А. Златева и доц. д-р Т. Готовска-Хенце от Института по история.-БАН.*
Форумът бе посветен на 95-годишнината от Балканската война и 90-годишнината от смъртта на царица ЕЛЕОНОРА- създателка на дружетво „Самарянка” в България. В тях за първи път бяха използвани и цитирани, т.е. пуснати в научно обръщение новооткрити и непубликувани документи от различни архиви и музейни фондове от страната и чужбина. **
Нека си припомним относително известното.
ЕЛЕОНОРА, принцеса Ройс-Кьостриц, бъдещата българска княгиня, а по-късно и царица е родена на 22.VІІІ.1860 г. в Требшин, близо до Цвикау (Цулихау). Тя е дъщеря на вече покойния по онова време Хенрих ХІV, принц Ройс. Корените на родословието на семейство Ройс се отнасят към далечния ХІІ в. и една от характерните му традиции е, че всички мъже от фамилията носят името Хенрих. Главата на семейството - принц Хенрих ХХVІІ, живее във великолепния, издигащ се над града феодален замък Остерщайн (Шлос Остерсвант), разположен на 15 минути от Гера, на р. Вайсе- Елстер - столица на провинция Ройс от 1848 до 1918 г. (дн.Тюрингия).
Може да се каже, че съдбата твърде благосклонно съчетава дворцовите традиции в областта на благотворителното дело с немаловажния за такова проявление факт, че Елеонора сама пожелава да стане милосърдна сестра, с ясната вътрешна убеденост и осъзнато призвание да се посвети на страдащите. И при аристократичния си произход тя върши това без каквато и да е делнична или фамилна принуда. Заедно със сестра си Елеонора завършва курс за милосърдни сестри към Германския червен кръст в Любек. Малко след избухването на драматичната за Руската империя война с Япония от 1904-1906 г. сестрите Ройс, по молба на Великата руска княгиня Мария Павловна (бивша немска принцеса) и тяхна първа братовчедка, заминават в Манджурия като милосърдни сестри-доброволки. На фронта Елеонора една година управлява като старша сестра санитарен отряд от милосърдни сестри в Далечния изток. Немската принцеса-доброволка придружава един от двата санитарни влака на Великата княгиня Мария Павловна, движещ се от Владивосток и Харбин до Иркутск и обратно, като се грижи за над 2000 болни и ранени войници и офицери. За сестринската си всеотдайност по време на войната тя получава лично от Руския император Николай ІІ ордена „Св. Анна” за граждански заслуги и първия си кръст за храброст.
След приключване на руската мисия, Елеонора се завръща у дома. В действителност тя прекарва по-голямата част от времето си във фамилния замък Ернстбрун до Виена, където живее брат й Хенрих ХХІV Ройс Кьостриц. Там, с искреното си неподправено милосърдие и съпричастност към делото на благотворителността, Елеонора бързо спечелва почитта и на всички жители в околността. От бедната хижа до великолепния замък името й се произнася с уважение, любов и респект, защото младата жена посвещава цялото си време за лечение на болни и нуждаещи се от помощ хора, независимо от техния произход и ранг. Всяка година принцеса Елеонора Ройс поема по собствено желание от болницата при храма „Св. Анна” във Виена тежко болни деца за долекуване, които се настаняват и живеят във фамилния им замък под нейните лични грижи и опека. За тази й ревностна дейност и с личната протекция на императрица Мария Терезия тя е приета за член и на Австро-унгарския червен кръст. В следващите години Елеонора става един от изявените и авторитетни сътрудници на Международния комитет на Червения кръст в Женева.
Всеотдайността й към делото на милосърдието не остава незабелязана и недооценена в европейските монархически дворове, с които я свързват и многобройни кръвни връзки. Така изборът на съпруга, който овдовелият рано български Княз Фердинанд трябва, а и сам пожелава да направи, ангажира вниманието им и е извършен успешно не без тяхна намеса. 48-годишната принцеса Елеонора Ройс със своето силно развито чувство за саможертва (типично за сестринското й съзнание) приема този брак навярно не толкова със сърцето си, колкото по силата на традицията или поради стеклите се обстоятелства, знаейки отлично практичният реализъм на 47-годишния Княз Фердиданд и пословичната изменчивост на чувствата му. За една дълбоко вярваща християнка не е без значение и фактът, че бъдещият й съпруг е отлъчен от папа Лъв ХІІ католик, тъй като през 1896 г. е разрешил православното миропомазване на първородния си син Престолонаследникът Борис, Княз Търновски, вече приет веднъж в лоното на католическата църква. Навярно и за това, Княгиня Елеонора написва върху новия си фамилен герб на българска владетелка краткият свой девиз „Уповавай се на Бога!”.
Тя е германка по произход, лютерантка по вероизповедание и аристократка по родословие. Без да бъде много млада, нито необятно богата или забележително красива, навлязлата в петото си десетилетие, Елеонора е лишена завинаги от природата от биологично майчинство. Тя е само с година по-възрастна от Фердинанд и вече е наясно с деловия характер на своя бъдещ брак и очакванията на Княза - Царица за българския престол, възпитателка на осиротелите му августейши деца и ръководство на националната благотворителност, такава, каквато й се полага по ранг.
Това дава повод (и не без известно основание) някои среди у нас да коментират около събитието, че основната причина Елеонора да приеме този тежък по същество брак са не чувствата, а необятните възможности, които млада България би могла да й предложи за работа в полето на милосърдието и благотворителността. Други смятат, че „Елеонора, пропита с високо благородни и хуманни пориви, ще донесе между българския народ високия си пример на своите добродетели, своята грациозна милост и добротата на своето сърце”.
Навярно затова пред българските журналисти присъствали на официалния годеж в началото на януари 1908 г. тя отбелязва недвусмислено, че:
„Най-голямата наслада намирам в милосърдието, добродетелта и дълга!”
И новата Княгиня, а по-късно и Царица Елеонора, доказва това на дело като през деветгодишното си царуване християнската й добродетелност и нейната воля „не допускат никога, както още тогава отбелязват съвременниците й”, властването и като царица да унищожи у нея милосърдието на сестрата”.
За дата на официалния им брак се счита 28.ІІ.1908 г.***, но сватбите са две:
Католическият обред се извършва в семейната църква „Св. Августин” в двореца Кобург, като двете страни са представени от Филип, принц Сакс-Кобург-унд Гота от страна на Фердинанд и Хенрих ХХІV, принц Ройс-Кьостриц, за принцеса Елеонора.
Втората сватбена церемония, предвидена по протестанстки обичай, се провежда в замъка Остерщайн, който се издигна на красив хълм над р. Вайсе-Естер до столицата Гера и се ползва за зимна резиденция на фамилията Ройс. По желание на младоженката в малката протестантска църква на предградието „Вистенд” обрядът се извършва не под звуците на традиционния Менделсонов сватбен марш, а на любимата песен на княгинята „Върви, Христе, Напред!”.
За разлика от покойната княгиня Мария-Луиза, Елеонора е приета в България колкото въодушевено, толкова и въздържано. Поне в началото може да се квалифицира като умерено, Причините?. Втората съпруга на Фердинанд трябва да замести достойно рано починалата княгиня-майка, а е почти неизвестна за широката общественост у нас. В добавка, не без помощта на част от пресата, пред люшкащата се в различни политически пристрастия публика, започват да се коментира и подлага под съмнение, истинността на нравствените добродетели на княгиня Елеонора. Въпросът се свързва с допуснатата, според тях, от нейна страна грешна стъпка - ненамесата на „особата на княгинята” в избухналите кървави етносни сблъсъци в Русе. И то само месец след тържествено и пищно посрещане на царската двойка в града.
Разбуненото население, приело бляскаво, с огромна радост и любов „добродетелната Елеонора” не крие, че очаква като мисия, повярвало в човешките й добродетели, в нейното искрено желание да служи на трона и България. Както и във възможностите й като благороден, честен и разумен съдник да спре кръвопролитията. Но очакванията на ранените и умиращите за помощ остават напразни. В хода на разгорелите се дебати в пресата се появяват доста прибързани негатвни оценки, които тя приема с много болка. Истината е, че за публиката докрай остава в тайна неоповестената строга забрана на Фердинанд, готовата за път към Русе Елеонора да не напуска София. Това е първият, все още незабележим сблъсък в Двореца между княжевската двойка. Той не само й дава тласък за самостоятелно действие в избраните още в младостта поприща на благотворителността и дарителството, но разпалва и желанието на Елеонора да докаже себе си и се превърне в чист и благороден символ на България. От този ден нататък, в следващите девет години Българската княгиня, а по-късно и царица ще постави своите невероятни нравствени и морални достойнства и сестрински заложби безрезервно, телом и духом в разположение на българите и на новото си отечество. И в същото време, тя ще положи много усилия и дипломатичност, за да излезе от сянката на амбициозния си, властен, безапелационен, раздразнителен, суетен, поддаващ се на суеверие и мистично влияние съпруг и на крехката си, привлекателна и надарена предшествница.
И успява. Защото след края на дните й съвременниците ще оценят по достойнство извършеното от нея в името на България и ще напишат с преклонение и скръб”:
Царица Елеонора мина като искра над българския небосклон, но остави след себе си сияйна следа”.
За съжаление, много скоро след нейната смърт, кошмарът на Ньой - новата национална катастрофа ще разтърсят из основи царския трон, заеман от Фердинанд в продължение на 31 години. С неговата абдикация постепенно, но настойчиво, заедно с името на „низвергнатия” монарх, наречен от пресата дори и „Фердинанд- лисицата”, се „позабравя” и името на неговата съпруга Елеонора – „майката на ранените”, чието народополезно, високохуманно и огромно дело е знайно и оценено изключително високо преживе.
“От Тимок до Тулча и Черно море, ” Кому не подаде тя свойта ръка
От Дунава тихи, до Бяло море… За помощ, от болен от всяка беда!…
На бедни подкрепа,.. Навред се разнасяше кроткий й взор
за всички добра! От селската хижа до царския трон…”
Тези доказани факти не могат да се променят и досега. Друг е въпросът, че дори малкото написано за Българската царица Елеонора след смъртта й допълнително е размито в лимитираните рамки на 50-годишното идеологическо табу, наложено от цензурата. Така след спуснатата „завеса на мълчанието” или оскъдната и бледа информация у съвременниците се изгражда от само себе си представата за една нерадостна, примирена царица, на която съдбата посочва точното място, време и роля в трънливия път на България към Голгота по време на войните за национално обединение.
Дали този портрет в едри щрихи и преобладаващо сиво-черни тонове отговаря на истината?
И да, и не! Защото, животът на Първата българската царица Еленора не е заключен само в рамките на дворцовия протокол и монотонният живот на придворните дами в Двореца, а носи привкуса на един интересен и изпълнен с динамика живот сред обществото, което от само себе си му придава своеобразен и пъстър колорит. Не напразно кореспондентът на в. „Нойе Фр.Пресе” Август Вайс в своя статия, посветна на принцеса Елеонора, отбелязва: „…тя, като заведующа, е преживяла всички опасности и ужаси от източноазиатската война през една цяла година. От всички нейни думи лъхаше състрадание за нещастните жертви на войната и съжаление, че не е могла да помогне на всички. Принцеса Елеонора е необикновено любезна. Когато една пленителна усмивка озари лицето й , когато тя с осторожни думи предпазливо се плъзне по деликатни въпроси и с едно грациозно остроумно обръщение поведе разговора по други предмети, човек я следва безпрекословно, не само защото това е желанието на една дама, но защото очарованието й е подействало…”
И България ще и предложи в три последователни войни тъжната и изнурително тежка възможност да приложи на практика благородните си хуманни сестрински принципи и вече изпитани делови организаторски качества. Времето на войните ще постави на сериозни изпитания нейните благотворителни и християнски импулси, определени от Свети апостол Павел - милостиви, търпеливи, всеотдайни, без да се притаява или предизвиква злоба или огорчение , а непрекъснато и щедро да раздава състрадание в сестринското служене.
Царица Елеонора - „майката на ранените и онеправданите”, отлита във вечността на 12.ІХ.1917 г. и отново удивява своите поданиците и Двореца с оставеното си завещание. Преданата лютерантка, в знак на благодарност и уважение към своето второ Отечество, пожелава да бъде погребана в полите на Витоша, до безценния бисер на българския творчески гений - Боянската църква. Царица Елеонора, принцеса Ройс, „белият български ангел с червения кръст” пожелава завинаги да се слее с родната ни земя в обикновените дрехи на милосърдна сестра, следвайки неотклонно и докрай жизненото си кредо заимствано от Гьоте:
“Благороден да бъде човек,
добър и готов за помощ-
само това го издига над
всички земни творения!”
За да възкресим и потвърдим днес висотата, силата на духа и волята на тази „позната-непозната” българска царица трябва се върнем назад във времето и видим „пропусканите“ с десетилетия факти. Именно те могат и доказват необоримо най-важната, а в определини случаи, уникална по своя замисъл и изпълнение съществена част от широко мащабната дейност на Царица Елеонора в сферата на милосърдието и благотворителността.
Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, дори издирените и събрани материали от архивни и печатни източници затруднява изследователя със своя сериозен обем и разнообразна проблематика. В хронологично- тематичен план те могат да бъда разделени, поне за момента , в пет основни групи.
Милосърдна и благотворителна дейност на територията на Княжеството след Съединението 1885 г. до първата Балканска война от 1912 г. с две основни направления: а/ в страната и б/ в чужбина.
1. Балканските войни 1912-1913 г., благотворителното дело на Царица Елеонора:
а) съдействието на Международния червен кръст в Женева (изпращането на санитарни мисии за фронтовата армия и в тила; подпомагане решаването на бежанския въпрос и този за прехраната на населението чрез основаването на дарителски фондове и нови стопански организации) ;
б) българите и милосърдното дело на царицата (усилия за решаване на въпросите, свързани със загубите от природните бедствия – наводнението в Тракия и земетресението в Северна България през 1913 г., изграждането на сиропиталища и ясли, за запазване живота и на децата и ефективна работата и контрол над децата - сираци и малолетни престъпници).
2. Европейските измерения на организираното благотворително дело в столицата и страната между балканските и Първата световна война:
а) усилия в областта на организираното съюзно движение и намесата в него на новосформираните сродни съюзи и организации;
б) изграждане на българския Съюз на благотворителните дружества, допринесъл за по-добрата координация и ефективност на оказваната помощ по линия на благотворителните обществени и ведомствени дружества и комитети;
в) издигане на европейско и световно ниво на професионалната подготовка на лекарския и санитарен персонал и това на общомедицинското и военновременно обслужване;
г) Елеонора - символ на милосърдието и благотворителността за европейската и американската общественост;
3. Световната война и проблемите на благотворителността:
а) Осъществяване на пряка връзка със старите Спомагателни комитети и изграждането на нови в съюзните държави; увеличаване на видовете и формите на работа сред населението там ;
б) модерна масова мобилизация за включване на населението в по-широко мащабни и стратегически значими акции (подкрепа на армейските фронтови фондове и акциите за попълване фондовете на БЧК; за закупуване на самолети и крайцери за родния авио и морски флот. По молба на Царица Елеонора и с нейното лично съдействие все повече дейци на българската култура и изкуство подпомагат фронтовата армия, открито подкрепяйки националната ни кауза. Те все по-масово участват или организират двустранни културни изяви - благотворителни концерти, театрални представления, кинопрожекции и творчески базари в полза на воюващите съюзни армии, за бедните деца, войнишките семейства, фронтоваците. Българските художници предоставят своите картини за провежданите благотворителни търгове след закриване на изложбите ни в Германия и Австро-Унгария, участват в общи съюзнически изяви във Виена, Цариград и Берлин. В практиката им се утвърждава ритуала обковаване на символи-предмети, чрез който се събират дарения за бедните и фронтоваците; поемат се лични и колективни на шефства, над полкове и армии) и др.
4. Художествени, публицистични и художествено-документални творби и мемориални материали, посветени лично на Царица Елеонора от нейните съвременници до наши дни.
Между тях най-голяма е кантата на Добри Христов, „Царица Елеонора”, написана през 1912 г. и изпълнена един път в нейно присъствие; стихотворението „Царица Елеонара” на Иван Вазов, поместено на първа страница в сборника „Одрин- Чаталджа”, издаден през 1914 г. в София с благотворителна цел, чийто предговор е написан от поета; безценни за нас са картините на няколко български художници, между които неизвестната доскоро творба на Д. Мирчев с образите на царската двойка, посветена на деня на обявяването на Независимостта на България, портретите на Царица Елеонора изработени от А. Митов и Ив. Мърквичка.
Интересна е историята на ктиторскияят портрет на Царица Елеонора и Цар Фердинанд, изработена от позлатена мозайка в дъговата ниша над царския трон в столичния Храм- паметник „Св. Ал. Невски”. Там царицата и царят на България са увековечени като ктитори на християнския храм в традициите на възрожденската ни живопис. За съжаление, непосредствено след събитията от 9.ІХ.1944 г., по чисто конюктурни причини, мозайката с образите на Фердинанд и Елеонора е разбита. Възстановена е като цветен стъклопис (витраж) едва в средата на 60-те години, но с променен вид, който умишлено не възстановява точно оригинална и по този начин коренно променя основната идея на автора. На стъклописната цветна рисунка липсват образите на Тракия, Мизия и Добруджа, които в първоначалния вид на работата отчаяно протягат ръце за помощ към Българското царско семейство.
Повеи!? Не, по-точно конюнктурна крива, лазеща предпазливо по ръба на историческите факти.
- Сред официалните писма, делови преписки, личната кореспонденция и фотографии особено важно място заемат отчетите на БЧК. От 7.І.1908 г., само два месеца след пристигането си в страната, Царицата Елеонора става „негова височайша покровителка”. Изключителен интерес и висока стойност имат документите, свързани с дейността на отделните благотворителни съюзи, дружества и организации, ръководени лично от Елеонора или направлявани в дейността си от нея. Между тях на първо място стои и едно от най-старите у нас - Дружеството за „Борба с туберкулозата”, както и неизследваният конкретно и до днес Съюз на благотворителността по време на война към Министерството на вътрешните работи и изповеданията. Изключително важни и ценни са и архивните сборни материали, посветени на основаното у нас по нейна идея и инициатива уникално дружество „Самарянка”.
В този аспект тук могат да се оформят и подтеми, като основната е свързана с дейността на царица Елеонора Ройс в областта на ЗДРАВНО-СОЦИАЛНОТО ОСИГУРЯВАНЕ. В нея намират своето място дейностите по линия на БЧК, за който, според отчета му за периода 1914-1915 г. Царица Елеонора е превела 39 060 лв.; По публикации на П. Иванова, непосредствено преди Първата световна война тя пледира сред депутатите от Народното събрание и успява да ги убеди да отпуснат солидна сума за построяването и обзавеждането на нервно-психиатрична клиника към Александровска болница; подкрепя с дарения всички посетени от нея санаториуми, климатически и термални станции; управлява с познание и замах сформираните и издържани от личния й фонд или сформирания благотворителен фонд „Елеонора” болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, специализирани медицински заведения-санаториуми (Детският санаториум за туберкулозно болни във Варна, Институт (интернат, пансион) за слепи и глухонеми деца, за чието основаване тя дарява 30 000 лв.; профилактичният санаториум „Фердинанд” в Искрец и Св. Врач, и пр.) Повечето от тях се създават по инициатива на Царица Елеонора, а за тяхната постройката и издръжката тя внася не само набрани от нея средства. В отчета на организационния комитет на базара, организиран от Софийското учителското дружество за 1912 г. е отбелязано, че „най-сериозни постъпления са реализирани от 14-те скъпоценни предмета, подарени от Царицата”. Малко по-късно, макар и тежко болна, Царица Елеонора отново ще прояви своята инициативност и като скромен дар към българските инвалиди и жертви на войната ще поиска вместо подарък за последния си рожден ден на 22 август да бъде направен макет на корабче - „Ладията на живота” и събраните при обковаването й средства да бъдат предадени на фронтоваците от подшефния й 24 пехотен Черноморски фронт и добруджанските бежанци. Тя спомага за превръщането на временните ортопедични институти към Германската и Австро-унгарската санитарни мисии в единна българска ортопедична здравна институция - първа по рода си у нас, като подкрепя създаването и на Инвалидно-професионалното училище към него. „Майката на фронтоваците” – Царица Елеонора е и в основата на мащабни акции за попълване на фондове за подпомагане на социално слабите войнишки семейства, сираците; лично осигурява безплатно лечение в Германия и Австро-Унгария на военноинвалиди и ослепели войници и офицери, а на останалите болни в страната дава възможност за посещение на безплатни преквалификационни курсове, чрез които да се подготвят за новия си мирен и съзидателен труд, независимо от тежките душевни и физически травми.
Високо ерудираната и проницателна, „главната медицинска сестра на България”, търси пътища, за да повиши професионалната подготовка на средномедицинския и лекарски персонал, като я доближи до съвременните европейски стандарти и показаната висока квалификация на колегите им. В програмите на своите визити в съюзните държави, дори и по време на тежките операции, които преживява след заболяването й по фронтовете, тя се интересува от най-новите достижения на санитарното военно дело и се опитва да помогне на българската армия с подобаващи среща и по-чести професионални контакти и изява в Европа. Тя изпраща като слушатели или участници във военномедицински научни форуми българските лекари, преминали през горнилото на двете балкански войни. Със съдействието на Американския червен кръст Царица Елеонора открива сестринско училище, в което работят като преподаватели по Флоранс-Найтингейловата система милосърдните сестри, г-ците Хелен Скот и Рахила Торанс; Елеонора закупува от Финландия със собствени средства най-новия модел походни медицински колички за извозване на ранени и подарява на персонала в издържаната лично от нея военно-полева болница първообраза на термосите и чантите за хирургически инструменти, закупени по нейно поръчение и средства от Виена. Българската царица организира поредица демонстрации пред висшите офицери и Щаба на армията със специално обучени санитарни кучета, доставени у нас по нейна молба от Германската армия, от които е сформирано цяло отделение в помощ на санитарите в прифронтвата полоса; Като веща медицинска сестра Царица Елеонора въвежда по-леки и удобни униформи за медицинския персонал, подобрява, според възможностите си , заплащането и храната на българските медици и сестри и пр.
Друга тема, в които взема пряко, а не косвено, участие Българската царица и която преминава като червена нишка през времето на всички войни за национално обединение е работата с училищата, църквата, армията и Военното министерство по въпросите на патриотичното възпитание на младежта и изграждането на високи нравствени и морални добродетели Особено внимание тя отделя на школниците - във Военното на Негово Величество училище. Тя неуморно акумулира идеи и реално подпомага проведените във връзка с това организационни съвещания и осъществени контакти и инициативи, между които важно място заемат акциите за закупуване на авиоескадра, морски крайцери за бъдещия беломорски военен български флот, шефствата над бойни поделения и организираната по немско-австрийски образец благотвортелна акция „Фронтови окопи”, в която се включва целият личен състав на военното училище. Във всенародно дело тя превръща и т.н. обковавания на предмети –символи в полза на децата-сираци, ранените и инвалидите фронтоваци, които се подготвят и провеждат в столицата („Черешовото топче”, „Гербът на София”, барелефът „Бойни другари” – пред Австрийската санитарна мисия”) и във Варна („Ладията на живота”)...
Особен интерес будят материалите, които можем да класифицираме в тематичния, актуален и днес вид под название “ВЕРСКИ ПРОБЛЕМ В АРМИЯТА“.
Според документите и информациите в пресата в него Царица Елеонора изпъква като един изключително тактичен, хладнокръвен и ерудиран дипломат, който, съобразно обективната обстановка, ловко и добронамерено балансира между отделните представители на различните вероизповедания у нас. Тя съдейства за тяхното правилно разпределение в действащата армия; изисква хуманно отношение към пленниците, независимо от коя армия са те, и сама дава пример за това. Съвместно с чуждите лекари-специалисти от санитарните мисии тя лично прави специални инспекционни обиколки в холерно болните турски пленници в лагерите на р. Тунджа до Ямбол и заделя от средствата на спомагателните фондове за подобряване на социално-битовото им състояние; насърчава хуманното общуване на местните хора с пленените войници и офицери, като непрекъснато подчертава, че „те, вече обезоръжени, не са ни врагове”. Царицата подкрепя идеята на Великотърновския митрополит Йосиф, който е и първият началник на военното духовенство, организирано в специална Духовната секция при ЩДА, да се издаде уникалното за времето си духовно списание „Вяра и Сила”, което няма аналог в нито една от съюзните армии. Усилията и знанията й като член на Международния червен кръст в Женева преследват ясна за нея тактико-стратегическа цел - авторитетната международна организация на Червения кръст подчертава в докладите си ясно изразената хуманност и човеколюбие от страна на БЧК и армията по отношение на пленниците. А това е свързано и с успешното и точно решение на актуалния т.н. верски проблем в армията. Не напразно като един от големите приноси на Командването при Щаба на българската армия по време на войните за национално обединение се сочи фактът, че в Българската армия този въпрос е решен изключително ефективно, творчески, толерантно и без сътресения.
Европейската нагласа и мащабът на работата на Царица Елеонора могат да се изяснят и при прегледа на материалите от тематичната група „ЧУЖДИ ДАРИТЕЛИ ЗА БЪЛГАРИЯ”. След отправените от нея апели за помощ през 1912 и 1914 г. нараства броят на чужденците-представители на Международния червен кръст. От тях значителен принос имат тези от съюзните държави, които с личното съдействие на Царица Елеонора организират в чужбина Спомагателни комитети за България. Стотици хиляди са хората от Австро-Унгария, Германия, Америка,Франция,Турция, които масово участват в дарителските акции за братската армия, за героите от Тутракан, за войнишките семейства и сираци, за бедните деца на България и т. н. Не изоставят в надпреварата на дарителството и българските студентски организации в чужбина, чиято дейност отблизо следи, напътства и реално подпомага с откриването на български студентски Домове-клубове в съюзните столици Царица Елеонора.Тя подкрепя в дарителското дело и членовете на българските легации по света.
Въпреки тежкото заболяване и направените й 4 последователни операции в Германия, Елеонора не прекъсва и преките си връзки с личния състав на пребиващите у нас по време на войните чуждестранни санитарни мисии, землячества и командировани специалисти. Тяхната неоценима помощ се включва в рамките на дарителството по места, но е обвързано и с общите им инициативи с различни български институции, между които на първо място с БЧК.
Венец в дейността на Царица Елеонора в полза на второто й отечество е прякото нейно участие в редовете на фронтовата армия 1912 г. при Лозенград, Свиленград и Булаир, а през 1913 г. в Югозападните райони на България. В драматичните дни на отстъплението по Кресненското дифиле, тя, „майката на героите”, под дъжд от куршуми и преки попадения на артилерията, смело охранява, пази и не изоставя не само своите подчинени – персонала на организираната и лично издържана от нея военно-полева болница, но и постъпилите там ранени или умиращи от холера и тиф български бойци- герои. И успява да ги спаси. Въпреки предадената й от гвардейците изрична заповед на Царя незабавно да напусне полесражението.
Малко по-късно, пред войнишкия строй край Кюстендил, където е ЩДА, а не в дворцовите зали, жената, извезала и подарила през октомври 1912 г. знамето на българското Македоно-Одринско опълчение, Царицата-полковник от Българската армия Елеонора Ройс Кьостриц ще получи всред всеобщите бурни, искрени овации и дълго нестихващо „ура” на фронтоваците своя втори кръст за храброст.
На 12.ІХ. 1917 г. България с мълчалива болка се прощава със своя „бял ангел” -безшумно, но гордо и царствено отпуснал уморени криле върху скалите на българския морски бряг при Ексиноград.
В завещанието си, написано преди последната й операция в Германия - открито от доц. д-р София Василева, сред документите от фонда на Двореца, дарени през 2006 г. на ЦДА, тя не забравя своята голяма житейска мисия и дарява всичко по-съществено, което притежава, за благотворителни цели на множеството съюзи, дружества и организации…
Вестник „Военни известия ще напише за Царица Елеонора: „...Белите одеяния, с които тя се явяваше в болницата, добиваха сиянието на апостолски плащ. А тя наистина беше апостол на християнските добродетели. Апостол, който не говореше, а действаше. У нея словото бе дело”…
Граф Абенсберг Траун, председател на Австрийския червен кръст с искрена скръб отбелязва в писмото си до БЧК : „…Сега тя умря и с нея умря една от най-видните е енергични саратници на Червения кръст. Един женски идеал, в лицето на който не само България, но и цяла Европа губи носителката на интернационалната мисъл за любов към ближния ..”
Българското дружество на Червения кръст отбелязва : „.. В нея бяха въплътени всички женски добродетели. Добротата на сърцето се съединяваше с любов до себеотрицание и с неуморима благотворителна и инициаторска дейност. Това беше най-високо стоящата в цивилизования свят фигура и светът еднакво скърби за изчезването на сърцето, преизпълнено със себеотрицание, преданост към слабите и страдащите...”
Съюзи, дружества, сиропиталища, училища, улици и площади из всички български градове ще бъдат назовани с нейното име ще се отрупват от цветя, а фронтоваците ще пишат в спомените си за нейната невероятна доброта и всеотдайност. Английските пленници ще поставят върху гроба й специален венец, а военноинвалидите-каменоделци сами ще изработят и увенчаят гроба на своята „неповторима - майка хранилница” с мраморна плоча, върху която ще вградят сребърен кръст. Под вензела на достойната българска царица те ще изпишат с вълнение, това, на което тя ги е учила - да вярват - с цялата си душа в човека и доброто до последния си час, защото „Блажени милостиви, те ще бъдат помилвани”.
* * *
За съжаление, само няколко години след нейната кончина, както в отчетите на българското Дружество „Червен кръст”, така и в пресата вече почти не се изписва името на Царица Елеонора - една от най-силните и ярки фигури в новата българска история, защото... то вече е „поизтрито” или, по-вярно е, „отвято” от вечно бушуващите конюнктурни ветрове.
А днес?
Царица Елеонора отново „елегантно” е пренебрегната от съвременниците ни, въпреки че в Златната книга на столицата ни след името на Цар Фердинанд е вписано нейното име като заслужил почетен жител на възраждащия се град София. Едно безапелационно признание за невероятната й преданост и любов към народа ни, който, оценявайки по достойнство направеното от нея с обич и топлота, сам я назовава „коронованият бял ангел”на България. Да, в модерната ни столица София, за която Царица Елеонора спасява Боянската църква - един от най-ценните паметници на националната ни и дори в световна култура – няма дори уличка, наименувана с нейното име, а да не говорим за представителен булевард, така, както са увековечени и признати имената на други членове от фамилията... А по лично нейно желание гробът й е там, в полите на Витоша, до българската светиня.. Първата българска царица от Третото българско царство дори в предсмъртния си час не забравя България и народа й. В своето завещание тя щедро му дарява всичките си средства и скъпоценности... без остатък!
* * *
Дори и да прозвучи прекалено патетично, безкритично или твърде нихилистично за днешния момент, това е истината за съдбата на Царица Еленора и множество други заслужили чужденци и българи, попаднали в „Галерията на забравените”. А всички те, според силите и възможностите си, са работили за просперитета и слънчевото бъдеще на МАЙКА БЪЛГАРИЯ - станала тяхна обща Родина!
Няма коментари:
Публикуване на коментар