д-р Ясен Бориславов
Резюме:
Особености в периодизацията на историята на българската журналистика.
1844-1944
1844-1944
Summary:
Периодизацията в историята е устойчиво проблематична тема, независимо дали се отнася за политическа, икономическа и културна история, или за която и да било обществена сфера със собствена логика на развитие, но все пак обвързана с общия социален контекст на историческия период. Историята на българската журналистика не би могла да прави изключение. Както няма „една” история, така няма и „една” журналистика, а множествеността налага вглеждане в скритите сили на развитието, отвъд сухата събитийност на конкретния факт. „Историята е по същество двусмислена, в смисъл че е виртуално събитийна и виртуално структурна”, както твърди Пол Рикьор. [1]
Повечето обзорни трудове върху историята на българската журналистика предлагат варианти за периодизация, като авторите най-често се придържат към наложената от политическата история периодизация [2] или допускат разчленяване на изследвания материал според структурата на собствените им изследвания [3]. Трябва да се отбележи също, че поради спецификата в развитието на българската възрожденска преса (издавана главно в Турция и Румъния) повечето автори за този период съчетават хронологични с „географски” критерии. Така развитието на периодичния печат се оказва хванато в клопката на историческата и по-специално политическа събитийност, което, без да е изцяло погрешно и неприемливо, прави трудно различими някои социално-икономически, институционални, културни, демографски и технологични фактори, диктуващи логиката на развитието в тази сфера.
Единственото задълбочено изследване на проблемите на периодизацията в историята на българската журналистика е публикувано от проф. Филип Панайотов [4]. Според неговото разбиране историята на журналистиката не може да има периодизация, коренно различна от периодизацията на националната история, но в същото време той смята за погрешно и механичното пренасяне на периоди от националната история върху историята на журналистиката [5]. Предложената от него периодизация на историята на българската журналистика обхваща четири основни епохи.
Повечето обзорни трудове върху историята на българската журналистика предлагат варианти за периодизация, като авторите най-често се придържат към наложената от политическата история периодизация [2] или допускат разчленяване на изследвания материал според структурата на собствените им изследвания [3]. Трябва да се отбележи също, че поради спецификата в развитието на българската възрожденска преса (издавана главно в Турция и Румъния) повечето автори за този период съчетават хронологични с „географски” критерии. Така развитието на периодичния печат се оказва хванато в клопката на историческата и по-специално политическа събитийност, което, без да е изцяло погрешно и неприемливо, прави трудно различими някои социално-икономически, институционални, културни, демографски и технологични фактори, диктуващи логиката на развитието в тази сфера.
Единственото задълбочено изследване на проблемите на периодизацията в историята на българската журналистика е публикувано от проф. Филип Панайотов [4]. Според неговото разбиране историята на журналистиката не може да има периодизация, коренно различна от периодизацията на националната история, но в същото време той смята за погрешно и механичното пренасяне на периоди от националната история върху историята на журналистиката [5]. Предложената от него периодизация на историята на българската журналистика обхваща четири основни епохи.
I. Епоха на зараждане и развитие на българската публицистика в средновековна България и през първите векове на османското владичество.
II. Зараждане и развитие на новобългарската публицистика и печата през епохата на Българското възраждане.
III. Развитието на българската журналистика през епохата на капитализма (1878-1944).
IV. Развитие на българската журналистика през епохата на социализма.[6]
II. Зараждане и развитие на новобългарската публицистика и печата през епохата на Българското възраждане.
III. Развитието на българската журналистика през епохата на капитализма (1878-1944).
IV. Развитие на българската журналистика през епохата на социализма.[6]
Доколко приобщаването на средновековни текстове към журналистиката е приемливо и дали то не носи белезите на известен анахронизъм (нека вметнем, че печатната периодика е продукт на модернизационните мирогледни промени, характерни за Реформацията и Просвещението), е въпрос, на който тук няма да се спираме. Основания за подобна стъпка авторът намира в публицистичното звучене на някои от тези текстове.
За възрожденската епоха Панайотов предлага четири периода: първи - до Кримската война, втори - след Кримската война, трети – обхващащ революционната журналистика на Раковски, Каравелов и Ботев и четвърти – включващ печата по време на Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877-1878). Епохата на капитализма се дели на два големи етапа – до и след възникването на общата криза на капитализма и победата на Великата октомврийска социалистическа революция. Естествена граница между тези два етапа е за нас е Войнишкото въстание при Владая и краят на първата световна война (1918)[7]. След това уточнение за „епохата на капитализма” (1878-1944) са предложени 14 отделни краткосрочни периода, които следват политическата събитийност и управленията на отделни правителства.
За възрожденската епоха Панайотов предлага четири периода: първи - до Кримската война, втори - след Кримската война, трети – обхващащ революционната журналистика на Раковски, Каравелов и Ботев и четвърти – включващ печата по време на Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877-1878). Епохата на капитализма се дели на два големи етапа – до и след възникването на общата криза на капитализма и победата на Великата октомврийска социалистическа революция. Естествена граница между тези два етапа е за нас е Войнишкото въстание при Владая и краят на първата световна война (1918)[7]. След това уточнение за „епохата на капитализма” (1878-1944) са предложени 14 отделни краткосрочни периода, които следват политическата събитийност и управленията на отделни правителства.
1. От 1878 до 1885.
2. По време на Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г.
3. След Съединението и през режима на Стамболов.
4. В края на миналия век и началото на нашия век докъм 1904 г.
5. 1904-1912 г.
6. През Балканската и Междусъюзническата война.
7. През Първата световна война.
8. В годините на следвоенната революционна криза и управлението на БЗНС (1918-1923).
9. По време на Юнското и Септемврийското въстание и през първите години на сговористката власт (1923-1925).
10. По време на второто сговористко правителство (1926-1931).
11. При управлението на Народния блок (1931-1934).
12. След военно-фашисткия преврат на 19 май 1934 г.
13. По време на Втората световна война.
14. По време на подготовката и провеждането на социалистическата революция.[8]
2. По време на Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г.
3. След Съединението и през режима на Стамболов.
4. В края на миналия век и началото на нашия век докъм 1904 г.
5. 1904-1912 г.
6. През Балканската и Междусъюзническата война.
7. През Първата световна война.
8. В годините на следвоенната революционна криза и управлението на БЗНС (1918-1923).
9. По време на Юнското и Септемврийското въстание и през първите години на сговористката власт (1923-1925).
10. По време на второто сговористко правителство (1926-1931).
11. При управлението на Народния блок (1931-1934).
12. След военно-фашисткия преврат на 19 май 1934 г.
13. По време на Втората световна война.
14. По време на подготовката и провеждането на социалистическата революция.[8]
Всяка периодизационна схема представлява по същество евристичен модел, поради което и всяко усилие за подобно преподреждане преминава през филтъра на актуалния културен и политически момент. В конкретния случай тясно обвързаната с политически събития периодизация има едно съществено неудобство; тя отразява процесите в развитието на политическите (основно партийни) вестници и списания, без да отчита промените в други обществени сфери – култура, стопанство, образование и наука, професионална просвета, здраве и хигиена, спорт, бит и домакинство, развлечения, мода и т.н., които също заемат обширни зони в масивите на българския периодичен печат. Това са тематични области, в които към края на XIX и особено в началото на XX век се появяват стотици специализирани вестници и списания. Освен това такава периодизация не отчита развитието на българския периодичен печат като самостойна институция със собствена структура, която реагира не само на политически тласъци, но е подвластна и на по-дълбоки, по-мащабни и по-мощни социални процеси от стопанско, институционално, демографско и културно естество. По-цялостна картина би се получила, ако се предложи поглед върху процесите в историята на българската журналистика, основан на „дългосрочния период” [9], следвайки добре известната препоръка на Фернан Бродел. Ако историята поради естеството си е призвана да обърне специално внимание на времетраенето, от всички движения, на които то може да се разложи, дългосрочният период в това ветрило ни изглежда най-полезната линия за наблюдения и размишления, общи за социалните науки.[10]
Една периодизация, основана на дългосрочни периоди би позволила да се види как модернизационните трансформации в българското общество, свързани с дълбоки, макар и трудно разчленими на конкретни факти социални процеси, намират своята проекция в развитието на медиите.
За стогодишния период между 1844 и 1944 репертоарът на българския периодичен печат включва около 10 000 заглавия на вестници и списания [11]. За времето на Възраждането (1844-1878) те са общо 106 ( или 1%). През следващите десетилетия броят им расте в почти геометрична прогресия. Само за седем години от 1879-та до 1885 г. те са 140, като през следващите десетилетия темпото на развитие се запазва. Същата тенденция е характерна и за книгоиздаването. Ако за целия период на Възраждането, от 1806 г., когато е издадена първата новобългарска печатна книга (“Неделник” от Софроний Врачански), до 1878 г. издадените заглавия са общо около 1800, до края на века се издават средно по 700-800 годишно. В навечерието на войните цифрата е още по-внушителна – над 1700 заглавия годишно в много широк тематичен диапазон: обществено-научна, религиозна, филологическа, историческа и географска литература, както и съчинения по правни, икономически, педагогически, медицински и селскостопански въпроси с популяризаторски, справочен и изследователски характер. Издателската дейност е концентрирана главно в столицата – тук се печатат 49% от книгите и 48% от периодичните издания. [12]
Два решаващо важни фактора, следствие на споменати вече социално-икономически, политически и културни промени, определят динамиката в развитието на българския периодичен печат – ръстът на грамотността и развитието на градската култура. Интензивността на тези процеси през Възраждането и през следосвобожденския период е съвсем различна.
По официални данни през 1880 г. грамотното население в страната е 3,3 % (5% при мъжете и 1,5% сред жените). През следващите години цифрите плавно, но бързо растат и през 1910 г. грамотността е 46,3% при мъжете и 20,5% при жените (средно 33,4%).
Също така плавни, но интензивни са и демографските процеси – София през 1880 година има около 20 000 жители, но за следващите три десетилетия населението се увеличава пет пъти. Сходен, макар и не така изразителен, е процесът и в други по-големи градове. Развитието на градска култура и на държавни институции е свързано с появата на нови професионални и социални общности (чиновници, учители, адвокати, лекари, работници, търговци и др.), за които информираността е условие за гражданско съществуване. Растящият глад за информация, не само политическа, но също злободневно актуална, образователна, професионална, културна или развлекателна, предопределя и динамиката в развитието на периодичния печат, който естествено разширява и своя тематичен репертоар.
Като илюстрация на този процес на прага на ХХ век могат да се посочат известни литературни и културни издания като „Мисъл” (1892-1907), „Българска сбирка” (1894-1915) и „Художник” (1905-1909), но също и внушително количество специализирани като „Български колоездач” (1899-1943), „Български ловец” (1899-1911), „Български турист” (1902-1943), „Български търговски вестник” (1893-1918), „Винарско-земледелчески вестник” (1896-1899), „Женский свят” (1893-1898), „Мода и домакинство” (1897) „Смях и сълзи” (1898), „Кво да е” (1902-1922), „Птицевъд” (1903), „Пчела” (1902-1944), „Градинар” (1905-1933), „Пожарно дело” (1906), „Келнерски глас” (1908 -1934), „Акушерски глас” (1903), „Електричество” (1908-1910) и още десетки подобни, като броят и тематичната пъстрота през следващите десетилетия растат. Явно всяко от тези издания е имало своя публика с интереси, които нито партийни вестници като „Мир”, „Пряпорец”, „Работнически вестник” или „Земеделско знаме”, нито информационни всекидневници като „Отзив”, „Вечерна поща”, „Дневник” и „Утро” са задоволявали напълно. Разнообразието създава усещане за едно в голямата си част интегрирано чрез пресата общество.
Разбирането за дългосрочния период като по-надежден инструмент за наблюдение на исторически процеси позволява да се направи друга периодизация на историята на българската журналистика, в която се очертават два основни етапа – Възрожденски (1844-1878) и Модерен (1879-1944).[13]
Във Възрожденския етап се очертават два основни периода, разделени от Кримската война (1853-1856). През първия период в журналистиката доминират просветителски теми и издания, а през втория надделяват политическите, свързани с църковния въпрос и националната независимост. Като цяло през възрожденския етап журналистиката решава национално консолидиращи задачи.
Модерният етап е изцяло подвластен на модернизационните трансформации в българското общество – политически, институционални, стопански, културни, образователни, демографски. Той също не е хомогенен и в него се очертават три периода с различни по характер и динамика процеси. Първият обхваща времето от 1879 г. до началото на войните (1912). Това са три десетилетия на ускорено развитие във всички обществени сфери под знака на т.нар. либерален модел. Същественото за журналистиката през този период е постепенното изграждане на нейната модерна структура; освен вестници и списания на основните политически партии към края на периода на вестникарските сергии има също няколко влиятелни информационни всекидневника и десетки специализирани периодични издания – литературни, научни, икономически, професионални, женски, спортни, хумористични, модни, здравни и т.н.
Вторият период е свързан с войните (1912-1918). Това е екстремно време, което логично налага промени и в облика на журналистиката. Политическата тема е водеща в основните партийни и информационни издания, а много от другите спират да излизат. През 1913 г. е създадена Дирекция на печата с цензорски функции – да контролира и манипулира обществените настроения чрез пресата.
Третият период обхваща времето от 1919 до 1944 г. Неговото обособяване се налага поради факта, че катастрофалните резултати от войните рязко променят политическия, социалния и културния контекст в българското общество. Страната изживява криза, която е не само стопанска, но и духовна. Политическият живот е доминиран от рязко противопоставяне на крайни леви и десни тоталитарни идеологии. В журналистиката този процес е отразен в лавинообразния поток от легални и нелегални леви издания, както и в профашистки и авторитарни тежнения на страниците на официозната преса. След преврата от 19 май 1934 г. партийните издания са забранени, поради което тази дата може да се смята за гранична по отношение на политическата преса, но не и за журналистиката като цяло. Същото, впрочем, е валидно и за някои по-ранни репресивни законодателни и административни актове – Закона за печата (1921), Закона за защита на държавата (1924), създаването на бюро „Преса” към Дирекция на полицията (1927).
Характерно явление през междувоенния период са литературните и културни издания като „Златорог” (1920-1943), „Хиперион” (1922-1931), „Стрелец” (1927), „Развигор” (1921-1927), „Везни” (1919-1922), „Пламък” (1924), „Маскарад” (1922-1923), „Ведрина” (1926-1927), „Българска мисъл” (1925-1943), „Р.Л.Ф.” (1929-1934), „Литературен глас” (1928-1944), често съчетаващи модернистични или традиционалистки естетически възгледи с леви или десни политически увлечения.
Присъщите за довоенния период модернизационни процеси сега имат ново развитие, проявено в продължаващото роене на специализирани издания, разрастване на провинциалния печат, както и в т.нар. „американизиране” на пресата чрез едроплощни снимки и реклами, информационни заглавия и кратки жанрови форми. Съществен момент от модернизиращите тенденции е появата на радиото, първо като обществен институт („Родно радио”, 1930), а след 31 март 1935 като държавна медиа.
Бъдещи изследвания, подкрепени със статистически данни, вероятно биха направили тази периодизация по-прецизна. На практика всеки опит за нова периодизация по-скоро поставя, а не решава проблеми и в същото време това е начин миналото и настоящето взаимно да се осветляват.
Една периодизация, основана на дългосрочни периоди би позволила да се види как модернизационните трансформации в българското общество, свързани с дълбоки, макар и трудно разчленими на конкретни факти социални процеси, намират своята проекция в развитието на медиите.
За стогодишния период между 1844 и 1944 репертоарът на българския периодичен печат включва около 10 000 заглавия на вестници и списания [11]. За времето на Възраждането (1844-1878) те са общо 106 ( или 1%). През следващите десетилетия броят им расте в почти геометрична прогресия. Само за седем години от 1879-та до 1885 г. те са 140, като през следващите десетилетия темпото на развитие се запазва. Същата тенденция е характерна и за книгоиздаването. Ако за целия период на Възраждането, от 1806 г., когато е издадена първата новобългарска печатна книга (“Неделник” от Софроний Врачански), до 1878 г. издадените заглавия са общо около 1800, до края на века се издават средно по 700-800 годишно. В навечерието на войните цифрата е още по-внушителна – над 1700 заглавия годишно в много широк тематичен диапазон: обществено-научна, религиозна, филологическа, историческа и географска литература, както и съчинения по правни, икономически, педагогически, медицински и селскостопански въпроси с популяризаторски, справочен и изследователски характер. Издателската дейност е концентрирана главно в столицата – тук се печатат 49% от книгите и 48% от периодичните издания. [12]
Два решаващо важни фактора, следствие на споменати вече социално-икономически, политически и културни промени, определят динамиката в развитието на българския периодичен печат – ръстът на грамотността и развитието на градската култура. Интензивността на тези процеси през Възраждането и през следосвобожденския период е съвсем различна.
По официални данни през 1880 г. грамотното население в страната е 3,3 % (5% при мъжете и 1,5% сред жените). През следващите години цифрите плавно, но бързо растат и през 1910 г. грамотността е 46,3% при мъжете и 20,5% при жените (средно 33,4%).
Също така плавни, но интензивни са и демографските процеси – София през 1880 година има около 20 000 жители, но за следващите три десетилетия населението се увеличава пет пъти. Сходен, макар и не така изразителен, е процесът и в други по-големи градове. Развитието на градска култура и на държавни институции е свързано с появата на нови професионални и социални общности (чиновници, учители, адвокати, лекари, работници, търговци и др.), за които информираността е условие за гражданско съществуване. Растящият глад за информация, не само политическа, но също злободневно актуална, образователна, професионална, културна или развлекателна, предопределя и динамиката в развитието на периодичния печат, който естествено разширява и своя тематичен репертоар.
Като илюстрация на този процес на прага на ХХ век могат да се посочат известни литературни и културни издания като „Мисъл” (1892-1907), „Българска сбирка” (1894-1915) и „Художник” (1905-1909), но също и внушително количество специализирани като „Български колоездач” (1899-1943), „Български ловец” (1899-1911), „Български турист” (1902-1943), „Български търговски вестник” (1893-1918), „Винарско-земледелчески вестник” (1896-1899), „Женский свят” (1893-1898), „Мода и домакинство” (1897) „Смях и сълзи” (1898), „Кво да е” (1902-1922), „Птицевъд” (1903), „Пчела” (1902-1944), „Градинар” (1905-1933), „Пожарно дело” (1906), „Келнерски глас” (1908 -1934), „Акушерски глас” (1903), „Електричество” (1908-1910) и още десетки подобни, като броят и тематичната пъстрота през следващите десетилетия растат. Явно всяко от тези издания е имало своя публика с интереси, които нито партийни вестници като „Мир”, „Пряпорец”, „Работнически вестник” или „Земеделско знаме”, нито информационни всекидневници като „Отзив”, „Вечерна поща”, „Дневник” и „Утро” са задоволявали напълно. Разнообразието създава усещане за едно в голямата си част интегрирано чрез пресата общество.
Разбирането за дългосрочния период като по-надежден инструмент за наблюдение на исторически процеси позволява да се направи друга периодизация на историята на българската журналистика, в която се очертават два основни етапа – Възрожденски (1844-1878) и Модерен (1879-1944).[13]
Във Възрожденския етап се очертават два основни периода, разделени от Кримската война (1853-1856). През първия период в журналистиката доминират просветителски теми и издания, а през втория надделяват политическите, свързани с църковния въпрос и националната независимост. Като цяло през възрожденския етап журналистиката решава национално консолидиращи задачи.
Модерният етап е изцяло подвластен на модернизационните трансформации в българското общество – политически, институционални, стопански, културни, образователни, демографски. Той също не е хомогенен и в него се очертават три периода с различни по характер и динамика процеси. Първият обхваща времето от 1879 г. до началото на войните (1912). Това са три десетилетия на ускорено развитие във всички обществени сфери под знака на т.нар. либерален модел. Същественото за журналистиката през този период е постепенното изграждане на нейната модерна структура; освен вестници и списания на основните политически партии към края на периода на вестникарските сергии има също няколко влиятелни информационни всекидневника и десетки специализирани периодични издания – литературни, научни, икономически, професионални, женски, спортни, хумористични, модни, здравни и т.н.
Вторият период е свързан с войните (1912-1918). Това е екстремно време, което логично налага промени и в облика на журналистиката. Политическата тема е водеща в основните партийни и информационни издания, а много от другите спират да излизат. През 1913 г. е създадена Дирекция на печата с цензорски функции – да контролира и манипулира обществените настроения чрез пресата.
Третият период обхваща времето от 1919 до 1944 г. Неговото обособяване се налага поради факта, че катастрофалните резултати от войните рязко променят политическия, социалния и културния контекст в българското общество. Страната изживява криза, която е не само стопанска, но и духовна. Политическият живот е доминиран от рязко противопоставяне на крайни леви и десни тоталитарни идеологии. В журналистиката този процес е отразен в лавинообразния поток от легални и нелегални леви издания, както и в профашистки и авторитарни тежнения на страниците на официозната преса. След преврата от 19 май 1934 г. партийните издания са забранени, поради което тази дата може да се смята за гранична по отношение на политическата преса, но не и за журналистиката като цяло. Същото, впрочем, е валидно и за някои по-ранни репресивни законодателни и административни актове – Закона за печата (1921), Закона за защита на държавата (1924), създаването на бюро „Преса” към Дирекция на полицията (1927).
Характерно явление през междувоенния период са литературните и културни издания като „Златорог” (1920-1943), „Хиперион” (1922-1931), „Стрелец” (1927), „Развигор” (1921-1927), „Везни” (1919-1922), „Пламък” (1924), „Маскарад” (1922-1923), „Ведрина” (1926-1927), „Българска мисъл” (1925-1943), „Р.Л.Ф.” (1929-1934), „Литературен глас” (1928-1944), често съчетаващи модернистични или традиционалистки естетически възгледи с леви или десни политически увлечения.
Присъщите за довоенния период модернизационни процеси сега имат ново развитие, проявено в продължаващото роене на специализирани издания, разрастване на провинциалния печат, както и в т.нар. „американизиране” на пресата чрез едроплощни снимки и реклами, информационни заглавия и кратки жанрови форми. Съществен момент от модернизиращите тенденции е появата на радиото, първо като обществен институт („Родно радио”, 1930), а след 31 март 1935 като държавна медиа.
Бъдещи изследвания, подкрепени със статистически данни, вероятно биха направили тази периодизация по-прецизна. На практика всеки опит за нова периодизация по-скоро поставя, а не решава проблеми и в същото време това е начин миналото и настоящето взаимно да се осветляват.
БИБЛИОГРАФИЯ:
[1] Рикьор, П. История и истина. София, 1993, с. 62.
[2] Този принцип е следван от С.С. Бобчев в „Преглед на българския печат (1844-1894)” (В: Юбилеен сборник по случай 50-годишнината на българската журналистика...София, 1894), д-р. Б. Андреев („Начало, развой и възход на българския печат”. т. 1-2, София, 1946, 1948), както и от Г. Боршуков („История на българската журналистика 1844-1885”, София, 1976) и Вл. Топенчаров („Българската журналистика 1885-1903”, София, 1963, „Българската журналистика 1903-1917”, София, 1981).
[3] Георги Николов. История на българския всекидневен печат 1877-1932. Кн. I и II. София, 1932.
[4] Панайотов, Ф. Проблеми на периодизацията на историята на българската журналистика (1844-1944). Годишник на Софийския университет. Факултет по журналистика, 1979, т. 73, кн.1, 170-183.
[5] Пак там, с. 172.
[6] Пак там, с. 177.
[7] Пак там, с. 178.
[8] Пак там, 177-181.
[9] Бродел, Ф. „История и обществени науки. Дългосрочният период.” В: Историци за историята, София, 1988, 172-192.
[10] Пак там. с. 191.
[11] Иванчев, Д. Български периодичен печат. 1844-1944. Т.1-3, София, 1962-1969.
[12] Данните са от статията на Ани Гергова “Книгоиздаването”. В: България 20. век. С., 1999, 783-803.
[13] Времето след това излиза извън интереса на настоящата статия.
[2] Този принцип е следван от С.С. Бобчев в „Преглед на българския печат (1844-1894)” (В: Юбилеен сборник по случай 50-годишнината на българската журналистика...София, 1894), д-р. Б. Андреев („Начало, развой и възход на българския печат”. т. 1-2, София, 1946, 1948), както и от Г. Боршуков („История на българската журналистика 1844-1885”, София, 1976) и Вл. Топенчаров („Българската журналистика 1885-1903”, София, 1963, „Българската журналистика 1903-1917”, София, 1981).
[3] Георги Николов. История на българския всекидневен печат 1877-1932. Кн. I и II. София, 1932.
[4] Панайотов, Ф. Проблеми на периодизацията на историята на българската журналистика (1844-1944). Годишник на Софийския университет. Факултет по журналистика, 1979, т. 73, кн.1, 170-183.
[5] Пак там, с. 172.
[6] Пак там, с. 177.
[7] Пак там, с. 178.
[8] Пак там, 177-181.
[9] Бродел, Ф. „История и обществени науки. Дългосрочният период.” В: Историци за историята, София, 1988, 172-192.
[10] Пак там. с. 191.
[11] Иванчев, Д. Български периодичен печат. 1844-1944. Т.1-3, София, 1962-1969.
[12] Данните са от статията на Ани Гергова “Книгоиздаването”. В: България 20. век. С., 1999, 783-803.
[13] Времето след това излиза извън интереса на настоящата статия.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Бориславов, Ясен. Особености в периодизацията на историята на българската журналистика // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 5. Available from: [www.media-journal.info]
Няма коментари:
Публикуване на коментар