За Николай Гумильов

(Вестник  Култура , брой 48, 8 декември 2000 г.)

Всъщност никой не знае
в каква епоха живее
.
Ахматова

Първото, което научих за Николай Гумильов, бе, че е бил женен за Ана Ахматова, а после се развели, понеже тя била такава, а той инакъв. Оттук нататък нещата се развиха почти като в есето на Марина Цветаева за Пушкин: най-напред научих, че Гумильов са го убили, тоест изправили го до стената и стреляли в него, но не защото бил женен за Ахматова, а тя, която вярвала и обичала твърде много, си отишла, без да вярва и обича, отричайки се завинаги от него, а той си намерил друга. Не, разстреляли го през славните октомврийски дни, в края на 1921 г. - неизвестно кога и къде, заедно с още шестдесет човека, набързо осъдени по заговора на проф. Таганцев, без всъщност да е установено действителното му участие в него. Единственото, което днес е известно със сигурност, е, че вината на Гумильов е в това, че не е станал доносник, сиреч не е донесъл на съветската власт за направеното му предложение да се присъедини към заговорническа офицерска организация, контрареволюционна, разбира се, и следователно задължително подлежаща на унищожение. Напоследък се твърди, че Гумильов категорично отказал да се включи в заговора и липсват каквито и да е доказателства за антисъветска дейност. Лично на мен никак не ми се иска да е така - на него, дворянина, офицера, човека на честта, доброволеца, носителя на два Георгиевски кръста през войната, пътешественика, примамващия опасността, поемащия отговорностите, търсещия риска, много повече му отива да бъде заговорник, да бъде против.
Защото след всичко това научих, че Гумильов е бил поет (и то какъв! Няма да забравя как ме връхлетя неговият "Заблудил се трамвай", изскочил от една стара антология), голям поет и водач - какво пък, поетите и водачите често ги убиват - водач на обновило руската поезия направление, на експедиции по неизследвани места и какво ли още не, стига това "още" да е свързано с културата, разбирана като мисия, като дълг и изкушение, и с откривателството, разбирано като служене на културата, като принос и приношение.
Роден на 8 (15) април 1886 г. в Кронщад. Детството му преминава от стихия в стихия - морето, сетне наситения с духовни токове въздух на Кавказ и отново Царское, в гимназията, чийто директор е знаменитият руски поет и елинист Инокентий Аненски. Учи се доста зле, но когато през 1906 г. все пак завършва, вече е автор на стихосбирката "Пътят на конквистадорите", удостоена с благосклонната рецензия от самия Брюсов, комуто навярно е допаднала патетичната романтика и тържествената реторичност на още неопитния стихотворец. Младият автор тутакси заминава за Париж. Там слуша лекции в Сорбоната, издава списание "Сириус", следи художествените изложби и е запленен от платната на Гоген, увлича се от окултизъм, от източни изкуства, два пъти пътува из Африка, сътрудничи на най-тежкото списание на руските символисти "Весы", а в началото на 1908 г. издава втората си книга "Романтични цветя", в която Аненски открива "не само търсене на красотата, но и красота на търсенията". Този първи период от творчеството на Гумильов завършва с излизането на сборника "Перли" - 1910 г. "Не ви е тук мястото" - заявява му Мережковски. И правилно: никаква мистика, никаква философска или теософска система, устременост към небесното, вглъбяване в нетленното, щом то няма обем и форма, история, яркост и ясност.
А къде му е мястото? В Цеха, разбира се, в основания през 1911 г. "Цех на поетите", които търсят нови пътища в литературата и я приемат не само като съдба, но и като занаят, изискващ съвършено владеене на стихотворната техника. Сред цеховите майстори са Ахматова, Манделщам, Зенкевич, Г. Иванов и др. Те са "преодолелите символизма" (както ги нарича Жирмунски) и, макар и съвсем различни като творци, си схождат в стремежа да възстановят реалната ценност на човешкото съществуване като предмет на художественото изображение. "Да помним винаги за непознаваемото, но да не оскърбяваме мисълта си за него с повече или по-малко вероятно догадки - това е принципът на акмеизма ", пише Гумильов. Тази донякъде еклектична платформа е формулирана в публикуваните в сп. "Аполон" статии на Гумильов и Городецки, придобили значение на манифести. "Чуждо небе" (1912 г.) е преходна книга, вежливо сбогуване с "достойния баща" символизъм, но заявяваща нови посоки на поетичното пространство, "широко разтваряне на вратите към новите възможности" в младия, току-що сътворен свят, където очарованият юноша Адам се усмихва на плодове и птици. След "Перли" тя е "нещо като интермецо", отдих на зелена поляна между две странствания", пише прокламиращият "прекрасната ясност" Михаил Кузмин.
Странствания, в смисъл на все по-плътно обхващане на културния опит на човечеството, не липсват. В разгара на Първата световна война излиза сборникът "Колчан", където в станалите типични напрегнато-мъжествени интонации се вплитат неочакван вътрешен драматизъм, самовглъбеност, дори прокрадващо се униние - тоест, ако не падане на маската, то поне непоправимото й пропукване. Такова е началото на втория и, уви, последен период в творчеството на Н. Гумильов. Ярките италиански пейзажи са наситени с психологизъм, войната е "мистерия на духа", но и "песен на съдбата" и всичко това заедно с великолепните "Петостъпни ямби" обема различни страни на пълнокръвния индивидуален живот, неговата мимолетност, но и неотделимост от вече случилото се, от вече създаденото, присъстващо в нас и край нас най-вече чрез изкуството и особено - чрез Словото. Времената като че не се менят, продължават да съществуват слято и независимо от човека - идея, подета в книгата "Клада" (стихотворението "Стокхолм") и често напомняща за себе си в последния сборник на поета "Огненият стълб" (1921). Заглавие, избликващо от старозаветната книга на Неемия (9:12): "В облачен стълб Ти ги води денем и в огнен стълб - нощем, за да им осветляваш пътя, по който ходят". Каквато и да е била нощта, в която Гумильов се е озовал, тук всичко е друго, пропорциите са нарушени, опорни точки няма, тук "боли да живееш, не стига дъхът", тук "хора и сенки стоят пред вратата на всепланетния зоопарк", тук се носи заблудилият се в бездната на времената трамвай и ако героят от "Клада" още можеше да избира между Нева и Нил, "Заблудилият се трамвай" прогърмява над Нева, над Нил и Сена към гарата, където се продават билети за Индията на духа, без никой да чуе неколкократно изхриптяното: "Спрете водачо, спрете колата, спрете тозчас!" Шестото чувство е не само поезията и красотата, а по-скоро усет за космичното, за всеобщото. Цялостното осъзнаване на трагичното носи просветление, ведрост, гордост и мъжественост, спокойно приемане на "целия жесток, мил живот", спокойно очакване на Божия съд, съгласие с тленната орис.
Близо седемдесет години всичко това бе забранено, но не можа да бъде изличено или забравено, а остави своята ярка следа в традицията на руската и световната поезия - още едно доказателство, че духовният опит е неизтребим, а обвързаността между времената - неподвластна на никого. 

Георги Рупчев 





Предговор на преводача към лириката на Гумильов, сложена под печат от издателска група
АГАТА - А



Няма коментари:

Публикуване на коментар