ВСЕ ТУЙ СТРАДАНИЕ В ДУХА

Божидар Кунчев

ххх

„Все туй копнение в духът…”. Това е участта на Яворов, който търси истината и себе си. Заради това копнение е духовното му скиталчеството. Но пристанът го няма. Залутан в лабиринта на познанието, Яворов стига до ледената му стена. Изходът го няма, но той остава с копнежа си.

В стихотворението, на което се позовавам („Копнение”), Яворов разкрива своето безсилие и жаждата си за яснота, за познанието, което ще освободи духа му.

Далчев казва, че Яворов внася в литературата ни „съмнението и мисълта, която непрестанно дълбае и не може да се успокои върху нищо”. Внася „безизходния кръг на страданията”, в който са затворени и копнежите му…

ххх

С к р ъ б н о т о  з а в р ъ щ а н е  в „безутешната бащина къща”. Многото изминали години „по неравния тягостен път” на живота. Стъпките на човека, които звучат като в о п л и. Този вопъл в „Есенно завръщане” е Далчевата скръб и в стихотворенията му, разкриващи връхлетялото го чувство за безсмислието, за нищетата на съществуването, в което постоянно се чуват „тежките стъпки на близката смърт”. Но Далчев пише и за намерения п ъ т  к ъ м  с в е т а. Нощта е свършила и поетът се е добрал до спасението. Но той ще остане и занапред с терзанията и тревогите на своята младост. Разбираме го и от късното му стихотворение „Нейде в Русия”, където заявява: „Не като чужденец ли вечен / минава през света човекът?”. Ето го значимото у Далчев, неговата мъдрост и прозрението му, че болката остава. Защото животът не е само оная „безсмисленост щастлива” от „Задните дворове”. Той е също и нашето необратимо ч е з н е н е, изразено с толкова драматизъм в завършека на „Вечер”. Намерил пътя към живота, без да се отказва от надеждата, Далчев винаги е живял и с мисълта за безутешното в човешката участ. И това е заради парадокса на тъгата, за който Чоран казва, че „тя ни привързва към света, колкото и ни откъсва от него”.

ххх

Не можеше да свикне „със грозотата на света”, „със нейната / жестока неизбежност”. Искаше да бъде сам, затворен в себе си и спомените. Оставаше му морето, пресътворил го в стиховете си като многозначен образ на копнежа и тъгата, на свободата и въобще на съкровеното, което носеше в сърцето си. Едно море, в което капитаните бяха вече без своите екипажи. Море без хоризонт, за да бъде само болка и носталгия. Останала му беше самотата, това спасяващо го състояние, тези дълги часове на мълчанието, прекъсвани понякога от посещението на приятел.

Избягал беше от света, защото не можеше да се примири с похитената хуманност, с наложеното нивелиране, с тесногръдието на управниците и управляваните. Не искаше да бъде присвоен и подменен. Искаше да се върне „в светлината на деня”, защото го измъчваше съществуването му „в оная територия на ужаса”, създадена от него и най-вече от онези, които ненавиждаше. „Онези” бяха конформистите, бездарните в изкуството и живота, самоотлъчилите се от пътя към истинното и красивото. Беше и самото време, за което сигурно не беше подозирал някога, че един ден ще настъпи. Време без посока и съдържание, патологично време, залитнало към нищото на една събитийност без събития. Времето на една склерозирала действителност, принудила го да плува „без пристанища”. И накарала го да се чувства „безкрайно несъгласен”.

Той, Иван Пейчев, беше написал и едно стихотворение, което често препрочитах, докато се виждахме. Чета го и сега пак с мисълта за деградацията – някогашната и днешната, а навярно и утрешната. Съдържанието му беше израз на гнева и отвращението му. Израз е на това, което и мен отвращаваше, а днес като че ли още повече. Но ето го и стихотворението:

Преследван от резкия звън на трамваите,

гонен от сивия звук на огромни подметки,

фиксиран при всяко пресичане

от хиляди свирки,

докосван брутално

от погледи, лакти и дъжд,

сразен от мистериите на жаргона,

аз падам,

един невероятен гладиатор,

падам в мрежите на головата разлика

под ветото на стадионите,

които плюят семки.

ххх

Споделеното в ранното му стихотворение „Път” е в насоката на мислите, които по-късно ще станат доминиращи в поезията му, в „най-хубавото” от нея. В „Път” е тази „страстна жажда / да видя, да повярвам, да реша.”. И после изстиващото сърце на поета, почувствал се „опустошен и стар”. Както и поривът към бленуваното възкресение, което би зачеркнало страданията му в миналото. А в края на творбата е съмнението дали ще стигнат „годините за новия ми път”.
Стихотворението е в началото на творческия му път, озарен от просветления, но и така богат с усещанията за „абсолютното нищо”, за живота като „една студена рана”.

С  о т к р и т о  ч е л о  за тайните на човека и Вселената, която все мълчи. Както и с порива да изпита „трайните неща”, каквито са любовта, вдъхновението и саможертвата. И така до оная „Равносметка”, с която ни споделя, че животът ще пребъде „над мерзостта и смъртта”. Но и до другата му равносметка, че е сбъркал пътя си, защото вместо да кове обуща, се е помъчил да улови „безкрайната човешка мъка”.
Вярващ и невярващ, дръзновен и в плен на отчаянието, Александър Геров страдаше заради човека. В „Предупреждение” казваше: „Човекът е загубил своя образ / и няма никога да го намери”. Питаше в своя дневник „Какво става наистина с това човечество? Не върви ли то към голям упадък?” Констатираше, пак там, че „много ниско е паднал вече духовният ръст на човека”. Не искаше да се примири с ограбеното съществуване на човека, с това, че го бяха редуцирали до една фалшива идея. Че бе престанал да бъде дори и някаква идея, а само едно измислено понятие в лексиката на уж модерните доктрини.

Но не искаше да се предаде и пак намираше своите упования – в „разцъфтялото глухарче” , в „малкия квадрат на всеки ден”, в живота извън кумирите и понятията и само с вярата в „отделния човек / с който те е свързал живота”. Знаеше, че „малцина истински живеят”. Устремен към истинското, към живота извън сложността, за който беше мечтал и Далчев в своята „Молитва”, той стигна до него. Стигна до пожеланата с толкова настоятелност „простота насъщна”, за която бе писал в „Смисъл и безсмислие”. Но иначе страданието му остана. Особено след смъртта на жена му. Тръгнал с юношеския си блян да попадне в „центъра на живота”, той премина и през адските му кръгове. През кръговете на заблудите и грешките, на изпитаното от съзнанието му, поддържал го години наред с лекарства. До „центъра” не можа да стигне. Никой не е успявал. Но той се доближи твърде много до него, когато го обсебваха състоянията, за които споделяше в „Литературно четене”, „Еделвайс”, „Най-хубавото” и в доста други стихотворения. И заради които Далчев го бе нарекъл „материалист-мистик”.

Не знам дали животът ще пребъде „над мерзостта и смъртта”. Но докато животът го има, ще го има и него. Ще го има в съзнанието на онези, които не са изгубили себе си и образите на същностното, които Геров търсеше и намираше, за да ни направи по-човечни.

ххх

„Защото всеки между нас е с две души:
В едната – скупчената болка,
А в другата – далечината, песента…”

Стиховете са на Иван Теофилов от „По пътя”, една от многото му значими творби, открояващи силата на неговата чувствителност, на прозренията му. И на образите, наситени с толкова светлина, но и с овладяната, мъдрата тъга на просветления ум, срещнал и разбрал опакото на живота и света. В поезията му са трептенията на тези две души, в които са болката, но и радостта от даровете на живота като история и култура, като чудото, на което сетивата не се насищат. Сътвореното от него е самото пълнокръвие на съществуването, осмислено като пространство на утвърждаващата духовност. Пространство, в което са възхитата, но и натрупаните огорчения, истините на самопознанието и диханието на битието, долавяно от него навсякъде. Пространството, в което са „забравените вещи” и „багровата полифония” на природата и градовете с тяхното минало и настояще. Стиховете му са една памет за преживяното, когато е бил на пътя към себе си. Когато е стоял смирен пред египетските пирамиди или Реймската катедрала, когато за кой ли път е почувствал „утробно дълбокия глас на Безкрая”. Но също и когато е почувствал, че „човешкият живот е само / една изтичаща частица от секундата”. Те са и внушението му, настоятелно, но и така деликатно изразено, че трябва да помислим за „своята природа” и да проговори нещо в нас – „обмислено и нежно”. Защото „злорадството на времето” много ни е ограбило, направило ни е безчувствени и пасивни „сред празнодумството на тоя свят”.

Същият, все така със запомнящите се избликвания на неговата дарба, когато търси и намира истините, го виждам и в написаното като спомен или като лаконично изразен отклик на „нещата от живота”. Заради неговата съдържателна и художествена стойност то е на равнището на Далчевите „фрагменти”. В „Митология на погледа”, където са тези текстове, той казва на едно място, че пише „въпреки абсурдността и смъртта”. Пише, за да намери нужното му „упование сред това разнебитено и обезверено човечество”.
Отдавна излязъл на пътя, Иван Теофилов съумя да намери точните посоки, заради които творчеството му се превърна в покоряваща ни посока към Смисъла. Живял „за гордата наслада и / за злорадството на времето”, той и сега е там с двете си души, в едната от които е болката, а в другата са копнежът и песента.

ххх

Стихотворението му е присъда заради светотатствата на ХХ век. Пък и на човека изобщо, на хомо сапиенса, дефиниран от поета като „най-жестоката / и най-фалшивата” рожба на Времето. Колко различна е творбата му от утвърждаващите изблици за човешкото величие. Чувствата в нея са отрицание на илюзиите и представите ни. Мрачен контрапункт на тезата за онзи „венец на творението”. В съзвучие с думите на Паскал, че сме „измет на вселената”. И в съзвучие с мисълта на Чоран за Каин, който е нашият прародител.

„Беше ХХ век”. Мрачен и скептичен, неизменно саркастичен, майстор на иронията, с която отричаше човешката разюзданост, безвкусицата, самата непристойност на некачественото ни съществуване, кощунствата и безсрамието му, в цитираното стихотворение Константин Павлов е стигнал до максималната степен на отрицанието. Отишъл е много по-далеч и от най-навъсените думи в поезията ни, когато размишлява за човека.

Не бива да тъжим за отминалия век, за целия ни път през историята. Отдавна сме избрали посоката към небитието. Написал го е поетът, извикал със силата на дълго трупаното омерзение. Написал е творбата си през 1982, една година след честването на онези тринайсет века, за които казваха, че са завършили с огромното ни щастие. И доста време преди да онемее след многото понесени удари. И преди сегашното ни време, уж по-различно, но пак с познатите ни светотатства и със злодеянията на себеподобните у нас и по света.

А в завършека на стихотворението е онова видение с устрема ни към небитието, където плуват „само два-три атома тъга, каквато е

абсурдната любов –

на няколко оцелели кучета,

като последен,

незаслужен реквием.

С поезията си Константин Павлов търсеше истината, като знаеше, че „пътят към истината не е раят”. Че за да я намерим, „трябва да се тръгне от чистилището”. И щом човекът я намери, „сам ще прецени, че мястото му е в ада.”

„Беше ХХ век”.

А как ще бъде занапред?

ххх

„Самата линия е погребана отдавна…”, „една десетметрова желязна отсечка все още обрастваше в трева, а върху нея стърчеше стар и окован отвсякъде с ламарини конски вагон…”. За да стои на едно място и да не замине, предвидливата ръка на железопътните власти бе обградила вагона от двете страни с дълбоко вкопани в земята буфери.”

Редовете са от „Сляпото куче” на Борис Христов, една повест за абсурдния живот в страната ни отпреди време, изродил се до онази степен, която може да се назове само с думите пошлост и насилие, безутешност и цинизъм. Една така силна като въздейственост творба, побрала в себе си истината за живота, обезобразен напълно от разрушаващите нагони на деспотизма.

Погребаната линия, тоест жалкият остатък от пътя на човека, отречен допълнително и с буферите, вкопани от властта в земята и в безпределната му мъка. Такава бе и мъката на Лазар Вехтошаря, обитател на конския вагон, който казваше: „Да няма човек буфери като мен, па да тръгне по света и да не спира…”. Но спирането бе основният закон във времето. Разрешен беше само обратният път към упадъка, към нищожността на съществуването, когато „от ден на ден хората стават по-малки…”. С тези думи Лазар подписваше присъдата на оная действителност, в която всичко бе посредственост и злотворно дело на смахнати управници.

Една повест за нищетата на живота, когато пътят не водеше до никъде. Горчив разказ за конвулсиите и безличието на съществуването, в което по чудо живееха още и хора като Лазар Вехтошаря, за когото Борис Христов казваше, че той е „единственото важно нещо”. И това, че в „истинския негов вид имаше нещо величествено и толкова различно от другите, че човек изпитваше желание да спре и да го погледа, да поговори с него и дори да го докосне.”

Но тази повест, в която пътищата бяха забранени, беше заклеймена с думите, че тя подменяла „красивия и тревожен свят, в който живеем, с някакъв отблъскващ свят на изолация и безпътица”. Авторът им, често пъти словоблудстващ, защото бе приел, въпреки таланта си, да лъже в името на ортодоксията, бе написал и книгата „Пътища за никъде”. Отрекъл в нея аномалиите в един по-раншен период от окаяното битие на страната ни, той не искаше да признае, че те нямаше как да свършат. Това го твърдяха само автори като Борис Христов. За него светът не бе станал по-красив. Той беше обречен да бъде само „отблъскващ свят на изолация и безпътица”.
Лазар е като „една нагледна проповед за това, колко малко е необходимо на човека в неговото кратко пребиваване под слънцето”. И това „малко” е човешкото достойнство. То е правото му на собствен път извън коловозите на установеното, на път, който неизбежно трябва да се разгърне далече от тях, за да не свърши в развалините, където го няма същинското и човечното. Където животът е угаснал, за да господстват в мъртвилото само онези, които „превърнаха човека на хармоника…”
Погребаната линия, буферите, така надълбоко вкопани в земята, за да я няма и малката надежда за път. Така беше някога, но повестта на Борис Христов защо ли ме кара да си мисля и за сегашното ни време. И защо и днес не спират да звучат в съзнанието ми думите на Лазар Вехтошаря, че „хората стават все по-малки”…

ххх

„Въпросът е само, накъде върви човекът.” – питаше се на свой ред Дюренмат. Проумял негативното и злотворната му сила в света, той констатираше, че вероятността човекът „да разруши самия себе си е несравнимо по-голяма, отколкото да бъде разрушен отвън.” Беше казал, че „ако всичко продължава да върви така, човечеството само ще се разруши.” У нас пък Константин Павлов бе споделил, че „Повечето революции, на които бяхме свидетели, са скокообразен ход към пещерата, а не към Кьолнската катедрала.”

Накъде вървим? Ако това е пътят, по който днес вървят в Русия, шансовете за излаз ще намаляват все повече. Тамошната атрофия, засегнала моралните нагласи на управниците и поданиците, не вещае нищо добро. Ами у нас? Такъв ли трябваше да бъде пътят ни, извел ни до парализата на духовното. Каква липса на енергията, която трябваше да ни пробуди. Живот, в който така трудно се прокарва пътека към законността и справедливостта. Меркантилност и поквара навсякъде. И тази „утилитарна активност”, която още Муние беше заклеймил. Една извратеност в поведението на много от нашите сънародници, които крадат, насилват и убиват, без да им мигне окото. Анемичност на мислите и чувствата. Лумпени по улиците и на видните места в обществения живот, на телевизионните екрани, къде ли не.

Накъде върви човекът ли? Ами натам, към пещерата, за да заличи сътвореното през времето, когато я бе напуснал.

ххх

Уилям Фокнър пише за Камю: „Той казваше, че ако човешката дилема няма друго разрешение освен смъртта, ние сме на грешен път. Добрият път е онзи, който извежда към живота, към слънчевата светлина.” Знаем, че такъв е пътят на Албер Камю. От натрапчивата мисъл за абсурда до метафизичния бунт на креативия му дух, съчетан и с бунта му наяве, насочен срещу бацилите на чумата, независимо дали е кафява или червена. Бунт заради любовта му към човека, защото тъкмо „Този бунт придава цената на живота”. Тъкмо той, „Разпрострян в цяло едно съществуване”, връща величието на живота. И другото, което твърди пак Камю: „Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие”.

„Чужденецът”, „Митът за Сизиф”, „Разбунтуваният човек”, „Чумата”, „Падането”, цялата му есеистика и публицистика, неговите пиеси, речта му, когато получава Нобеловата награда, неговите дневници…И това, че правият се оказа той, а не Сартр. И ако щете самото му обаяние на човек, мъдър и човечен, с усмивката му, която затрептява в съзнанието ми, щом си помисля за него. А аз цял един живот си мислех за него. Мислех си и в онзи летен ден, тръгнал по парижките улици, за да намеря rue Madame, на която е живял. Стигнах до нея, но не знаех номера на къщата. Той не беше посочен в книгата, в която се споменаваше за нея. Вървях и все гледах към високите етажи с балкони, защото бях виждал снимка с Албер Камю на балкона му. Струваше ми се, че може би е тази или онази къща, но как можех да бъда сигурен. Вървях нагоре и надолу по улицата. Изпитвах силното вълнение заради това, че и Камю е минавал толкова пъти по нея. Улицата на Албер Камю, който беше казал, че „Да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден”. Защото „Пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания.”
Парижката улица, по която вървях с огромното преклонение, което изпитвам към Албер Камю. Хората като него, пише Фокнър, „никога не са много по едно и също време. Но винаги ще има поне един някъде и това всякога ще е достатъчно, за да ни спаси всичките.” За да ни спасява в пътя ни на смъртни, опълчили се с малките си сили на това, на което и той се бе опълчил като изключителен човек.

ххх

Обективираното време и ти вървиш през него с последните остатъци на куража, на вярата и надеждата. Пренаселено с „обектите” на свръхтехнологичното, на политическото, на информационните потоци, на несвършващото страдание, на безмерната ни жажда да имаме вместо да бъдем, на това, което създадохме като „битие” на потреблението, но и на жестоките контрасти… И аз го чувствам с цялата му враждебност към разбирането ми за живота, който е  ж и в о т  само в полето на умереното. Който е живот със свободата на субективното, на онази идентичност, черпеща силата си от духовното. А не от обективирания свят на лъжата и химерите, омаял ни със своето безсмислие.

Времето на една фалшива благонамереност с нейните „примки и капани”, с онези „богослужебни знаци, псалми и бръмчене”, за които писа Борис Христов в едно стихотворение. И през това време се ниже пътят с нашите самозалъгвания, с опустошенията на низвергнатия, който рядко се бунтува срещу участта си.

„Навсякъде край нас спасителни камбани…” – казваше Борис Христов. „И ни една душа спасена.” Не мога да отхвърля твърдението му. Това са думите на поет, болезнено почувствал живота без ориентирите към истинското. Живот с бремето на злочестината, която сами сме сътворили. Живот сред декорите, където играем, аплодирани от бръмченето на собствената си безпътност.

„Ала така, раздвоени между светлината и мрака в душите си, едновременно облечени и голи като лошо обелени плодове – не, така не може. Това означава всекидневна смърт.” Думите са на португалския писател Мигел Торга.

Не мога да отхвърля и тях.

ххх

„кратко е твоето време трябва да оставиш свидетелство”

Думите са на Херберт от стихотворението му „Посланието на Пан Когито”. Пределно ясни, израз на неизменното в съдбата му, а то е неговата непримиримост, отстоявана с мъжество, достойнство и мъдрост. Отстоявана заради неговата човечност и „Силата на вкуса” му, тоест заради естетиката и етиката, задължаващи „да направиш гримаса”, „да не спестиш подигравката”. Иначе казано, да се опълчиш, дори ако трябва да падне главата ти.

Свидетелството, което ни остави, са висините на поезията му, в която е задъханото време – древното, сегашното, настъпващото. Времето в човешката съдба като болка и съпротива. И в образа на пътя, по който върви Пан Когито, видял какво ли не, за да бъде отвъд оптимизма и песимизма. За да бъде Мисълта на мислещия, на действително  с ъ щ е с т в у в а щ и я, отрекъл съществуването, за да го преутвърди с повтарянето на „великите думи”. И най-много с онези, които Херберт е изрекъл в „Посланието на Пан Когито”: „Бъди верен Върви”.

Накъде ли? Към кръга на предците, на онези „защитници на царства без граници и градове пепелища”. С вървенето, отричащо диалектиката на палачите, за които ни говори „Силата на вкуса”. С чувството, че трябва да останеш до самия си край „на висотата на положението” („Пан Когито за изправеното положение”). Че трябва и ти, каквото и да ти струва това, да отговориш

на шепота на страха

на невъзможното щастие

на удара изневиделица

на подмолните въпроси

(„Пан Когито – завръщане”)