За мен е голяма радост, че мога да напиша предговор към унгарското издание на Митът за психичната болест. Благодаря на издателството на Унгарската академия на науките, редактора и преводача, че направиха достъпна и на родния ми език тази книга – най-известния ми труд, излязъл за пръв път през 1961.
Макар да изглежда сантиментална илюзия, бих искал да вярвам: фактът, че съм роден в Будапеща, изигра значителна роля да стигна до извода: психична болест не съществува – и че това понятие обозначава също толкова фиктивен „ентитет” като „флогистрона” и „етера” в химията, респективно във физиката, или пък онези изрази, които в религията назовават с имената “рай”, “ад” и “Бог”. Накратко ще изложа, защо мисля така.
За пръв път чух за живота и делото на Шемелвайс като дете, докато пораствах в Будапеща. Добре си спомням паметника му – Шемелвайс прав, а в краката му майка, която грижовно люлее бебето си и е вдигнала поглед, пълен с обожание към него – намираше се в паркчето пред болницата Свети Рокус, недалеч от “образцовата гимназия”, която посещавах в последните осем години от тамошния си живот.
Дълбоко ме развълнува трагичната съдба на Шемелвайс. Научи ме, че наистина е опасно да се заблуждаваш, обаче може да е фатално, ако така сме прави, че обществото счита заблудата на мнозинството за истина. Този основен принцип е особено валиден във връзка с онези фалшиви истини, които съставляват важна част от цялата системата на вярвания на обществото. В миналото такива важни фалшиви истини са били с религиозен характер. В модерния свят са политически и медицински. За мен поуката, извлечена от трагедията на Шемелвайс, бе съдбоносна.
Още като юноша, щом проумях научното понятие за болест, ми стана ясно, че мнозина от тези, които са обявени за психично болни и са затворени в психиатричните заведения, не са болни; по-скоро се държат по начин, нежелан от други, които ги диагностицират като луди и ги затварят. Това е причината, че за разлика от “медицинските” болни, ментално болните настояват, че не са болни. В медицинската академия почнах да осъзнавам, че тълкуванието ми е правилно и че психичната болест е мит. Затова е глупост да се търсят причините и терапиите на онези въображаеми болести, които наричаме ментални заболявания. Телесните заболявания имат причини, например заразяващи агенти или недостатъци в храненето; след като отстраним тези причини, тези болести са лечими и предотвратими. Онези, за които обаче се твърди, че страдат от ментално заболяване, основателно, с причина постъпват така, както постъпват; причините за постъпките им трябва да тълкуваме и показваме така, както романистите и драматурзите показват мотивите и поведението на фикционалните си герои.
Един от най-живите ми спомени е, че на шестгодишна възраст ме принудиха да ходя на училище, макар аз да исках да остана вкъщи. Защо да трябва да ходя на училище? Защото, казаха, всички деца на моята възраст ходят на училище и защото това е добро за мен. Аз не го чувствах така. Смятах, че ме наказват.
Не след дълго научих, че онези, които вършат лоши неща, ги затварят в грозни места; едните наричат престъпници, а другите психично болни. Наречените психично болни затварят в психиатрични болници, и им казват, че това е в техен интерес, макар самите те да възприемат това като наказание. Тези хора не са осъдени поради някакво престъпно деяние, а каквато и да е психичната болест, тя явно не е заразна. Защо лишават от свободата им онези хора, за които е изготвена психиатрична диагноза?
Отговорът на органите на властта е че менталните пациенти са болни и опасни, и затова отчасти заради собственото им благополучие, отчасти в защита на общество трябва да бъдат затворени в някакво заведение. Това обяснение винаги ми се е струвало безсмислено. Като юноша стигнах до извода, че хората, обявени за луди, смущават семействата си и други членове на обществото; отстраняването им в лудници служи на интересите на неболните, които не искат да виждат сред себе си “пациентите”. И което е по-важно, проумях, че се смята за табу да се интересуваш, какво оправдава затварянето на лудите хора. Мястото на лудите е в лудницата, и само един луд може да пита защо.
След като станах лекар и реших да насоча вниманието си към психиатричните проблеми, недоброволният правен статут на обгрижвания в психиатричните клиники се превърна в главната определяща характеристика на психиатрията като медицинска дисциплина – по това време тя бе отделена от психоанализата,
Защо психиатрите затварят невинни ментални болни и защо обявяват някои престъпници за “непрестъпили” закона, някои провинили се за невиновни? Защо психиатрите казват, че “настаняват в психиатрична болница” и лекуват менталните болни, вместо да кажат, че ги “лишават от свободата им” или ги “затварят” и се отнасят към тях сякаш са бебета или неспособни да действат? Защо наричат болни, хората затворени в лудниците и защо казват, че проблемът е в мозъка им, макар патолозите след смъртта на пациента да не са намират никакво доказателство за такава болест (и не са намерили и до днес)? Защо правистите подчертават, че законното наказание трябва да се запази за ментално здравите личности и че прилаганата принуда спрямо индивидите, наречени психично болни, не е наказание? Накратко, защо не считаме “менталните пациенти” за същите като нас самите: деятели, носещи морална отговорност?
Добре знаейки, – както вече споменах за това – да повдигнеш тези въпроси се смята за табу и за прегрешение не само към психиатрията, а и към традиционното знание, изчаках до завършването на психиатричното си и психоаналитично
Ако още от юношеството си знам, че такова нещо като психичната болест не съществува, защо не съм се изстъпил по-рано с това си мнение? Защото знаех: да сториш това не е безопасно. Ако един лаик подчертава такова нещо, рискува да бъде обявен за психично болен. Ако един психиатър го стори, то безспорно би бил наказан от колегите си заради илоялността си и доколкото е в тяхна власт, те го и наказват. Затова изчаках с излизането на Мита за психичната болест дотогава, докато не ползвах известна професионална сигурност – струва ми се, понеже се научих да отбягвам трагичните заблуди на Игнац Шемелвайс.
На пръв поглед родилният дом и психиатричната болница са две съвсем различни институции. Но ако обаче ги погледнем отблизо, ще установим обаче изненадващи прилики между тях. И двете институции се появяват в края на 17 век, в създаването им се отразява прехода от стария религиозен възглед за живота към новия медицински. И в двете институции медицинско обслужване получават здрави хора, тоест индивиди, нестрадащи от болести.
Нито бременността, нито раждането са болести, и двете са част от репродуктивния механизъм на бозайниците. Жените са раждали много преди да възникнат отделните, самостойни сгради, наречени “родилни домове”, които били построени, за да бъдат те там обгрижвани. Реакциите, дадени на перипетиите в живота също не са болести, а принадлежат към наличните човешки постъпки. В миналото такива хора са живеели или умирали щастливи, чествали са ги или са ги осъждали и много по-късно са се появили отделните, самостойни постройки, наречени психиатрични болници, уж за да се грижат тук за тях.
Началото на модерната медицинска наука е средата на 19. век, когато хуморалната теория на болестта е заменена с клетъчната теория. Интерпретацията
В Англия почти век преди зората на научната медицина почнали да строят болници. Тези институции повече напомняли на сегашните социални домове или старчески домове, отколкото на сегашните болници: всъщност били временен подслон по пътя преди гробището. Облагодетелства
Развитието на психиатричните болници е следвало подобен образец. Целта на първите ранни психиатричните клиники, създадени в края на 17 век, била следната: да могат богатите да настаняват в тях нежеланите си роднини и да маскират насилственото настаняване с това, че така да се каже става дума за полагане на грижи за болни. След като обаче в 18 век институтите на лудниците станали държавни институции, обитателите им били почти изключително бедняци.
Обръщайки поглед към миналото нито един историк на медицината не се съмнява, че от гледна точка на пациентите ранните болници, особено родилните домове и психиатричните болници са причинили повече вреди, отколкото полза е имало от тях. Не пациентите имат полза от тях, а семействата на болните и медицинския бранш. В случая на психиатричните клиники и днес положението е същото, макар тук са се появили и други извличащи полза от тях: системата на правораздаванет
Преди 20 век болниците са били ужасни институции. Вредите им обаче били намалявани от факта, че болшинството от пациенти в тях били в безнадеждно състояние и не след дълго във всеки случай щели да умрат. Това обаче не било истина за родилните домове и психиатричните болници. Типичната жена, оказала се в една родилна болница, била млада и се радвала на прекрасно здравословно състояние. Смъртта й се причинявала непосредствено от мястото, където раждала, тоест от родилния дом. Вероятно нямало да умре, ако била родила вкъщи при привидно нехигиенични условия. По подобен начин повечето от приетите в психиатрични клиники били млади възрастни хора в добро здравословно състояние. Превръщането им в хронично болни било пряк резултат от това, че за дълго време ги затваряли в лудница. В големите държавни болници също лекували хора, които страдали от неуросифилис или от други фатални заболявания на нервната система. Тези пациенти, в противовес на “психично болните”, скоро умирали от болестта си.
Английската историчка Irvine Loudon пише следното за родилните домове: “Макар целта им била да предоставят удобство и компетентност на бедните, които чакали деца, както и да ги предпазят от невежеството на неуките баби, в тях още от самото начало се появявали перманетни епидемиите от родилни треска със смайваща смъртност. С това, че избирали да родят в родилен дом, жените (макар рядко да осъзнавали това) избирали и много по-големия риск да умрат от онзи риск при раждане вкъщи, дори и когато то е в най-мизерния и долен квартал и дори да не помагал никой, освен семейството им и най-неуката баба. Родилните домове означавали такава катастрофа, че погледнато от дистанцията на времето е щяло да бъде по-добре, ако въобще не ги били създали, преди да бъде въведено дезинфекциранет
Към разказа на Loudon трябва да добавим две неща. Едното е, че обикновено не родилките решавали дали да бъдат настанени в родилен дом. Най-често невежите им, претоварени роднини ги замъквали там, за да се отърват от задължението да се грижат за тях, а понякога и властите, които принуждавали бедните да ползват “просветеното медицинско обслужване” и те не можели да им се противопоставят
Щом някоя медицинска практика официално бива призната за правилна и се превръща в мярка на обслужването, лекарите много трудно могат да й се противопоставят
Че родилната треска е зараза, било толкова очевидно, че го разпознали много преди да открият бактериите и да разберат ролята им в патогенезата на болестта. Поради липса на разбирането на механизма на заразата поддръжниците на заразата като етиология на родилна треска не били в състояние да опровергаят онези предишни интерпретации на болестта, които обичаят и лекарските авторитети правели убедителни и “истинни”. Тълкуването на родилната треска като заразно-ятроген
Верификацията на едно такова сериозно обвинение изисквало благополучната среща на много елементи: трябвало да се покаже точния начин на патогенезата и предаването на родилната треска и да се подкрепи с неопровержими аргументи; признати и разполагащи с голяма власт медицински авторитети трябвало да склонят да я одобрят; медицинските професионални авторитети, противопоставящ
През 1842 лекарят Oliver Wendell Holmes (1809-1894), професор по анатомия в Harvard Medical School, впоследствие прочут автор издава пионерското изследване, озаглавено “Заразния характер на родилната треска”. Професионални авторитети по акушерство обаче презрително отхвърлили тази представа. Charles D. Meigs (1792-1869), професор по акушерство в Джеферсъновата медицинска академия във Филаделфия, неоспоримия водеща фигура на бранша в Америка “чувайки дори за най-малката възможност за зараза, излизал от кожата си… отхвърлил като глупост идеята, че може да има взаимовръзка между червения вятър и родилната треска. Червената треска е кожно заболяване, как може да се породи и в утробата. Тогава би било възможна да се твърди, че една жена има ирит на кардията, което е пълен абсурд.”
Общо взето по същото време Игнац Фюлюп Шемелвайс, работещ в големите обществени болници на Виенската медицинска академия, забелязал, че при жените, които са родили с помощта на лекари или стажанти, много по-често се развива родилната треска, отколкото при онези, на които е помагала кърмачка. Шемелвайс не е познавал труда на Holmes. Но подобно нему и той достигнал до извода, че причинителят на болестта се предава от ръката на лекаря. И сякаш това не било достатъчно само по себе си Шемелвайс направил още една грешка: доказал твърдението си. “През от май 1847 Шемелвайст разпоредил стажантите да измиват ръцете си с хлорирана вода и като може да се очаква … смъртността намаляла от 18,3% на 1,3%. Методът му се оказал толкова ефективен, че между март и август 1848 в това отделение нито една жена не умряла от родилна треска.”
С това удивително откритие Шемелвайс се превърнал в живо доказателство на унгарската поговорка: “Кажи истината и ще ти счупят главата.” Атакували го, че клеветял лекарската професия, не подновили университетскот
Превъзходни психиатри продължават да смятат - въпреки че страшно много доказателства противоречат на това – че няма разлика между менталната и телесната болест, и следователно между обичайната и психиатричната болница. В една от редакционните статии на British Journal of Psychiatry например R.E.Kendell, професор по психиатрия в единбургския университет заявява, че “всички мислещи психиатри отдавна са изоставили” дистинкцията на ментални и физически заболявания, и не само става дума, че “дистинкцията ментални-физиче
Очевидно е, че докато психиатрите доброволно и усърдно се трудят в такава обществена среда, в която тяхно задължение е, но същевременно имат и властта да затварят и да “лекуват” ментално болните въпреки волята им, то дотогава дейността им може да бъде считана за психиатрично робовладелство.
Отчасти имайки предвид трагедията на Шемелвайс и дълбоко предусещайки непобедимата обществена сила на фалшивите истини, успях да скрия мислите си от представителите
Известната драма на Ибсен Врагът на народа е драматичната история на един лекар, чиято работа и труд напомнят на тези на Шемелвайс. Др. Щокман, простият, но научно просветен селски участъков лекар се опитва да предпази народа от използването на градската баня, заразена с бактерии и разпространяващ
Водата, на която Щокман създал лошо име, трябвало да бъде с лечебни качества. Лекарствата срещу психозата трябва да имат лечебен характер, шизофренията трябва да е болест на мозъка. Доклада на Белия дом за фактите и митовете относно психичната болест на 5 юни 1999 констатира, че “изследванията от последните години доказват, че менталните болести могат да бъдат диагностицирани
От това могат да се извадят две различни заключения. Едното, което изповядват и редакторите на British Medical Journal, че “можем да подозираме за съществуването на един нов невропатологиче
Другото заключение е, че не съществува шизофрения. Това заключение е толкова неприятно – последствията му са толкова унищожителни – че авторитетите в професията не могат да си позволят да я признаят дори на равнището на възможност. Ако няма шизофрения, не биха съществували нито медицинско психиатрично обществено здравеопазване,
ноември 2001, Manlius, Ню Йорк
преведе от унгарски Николай П. Бойков
Няма коментари:
Публикуване на коментар