Ива Пенчева
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий"
3-ти курс Философия
2013 г.
Източник: notabene
About Kant, Hegel and Goethe's genius
„Толкова сигурно, колкото и чудно е, че истина и заблуда произлизат от един извор; затова често заблудата бива пощадена, защото същевременно се щади и истината."
„Максими и размисли" Гьоте
- Съществуват ли неща сами по себе си?
Нещата сами за себе си са категорично непознаваеми... да, безспорно. Това обаче съвсем не води автоматично със себе си извода, че светът е категорично непознаваем, поради простата причина, че засега нямаме никакви твърдо аргументирани научни доводи в подкрепа на твърдението, че светът в своята същност е нещо различно от света, който непросредствено наблюдаваме, следователно опознаваме. Нямаме никакъв факт, доказващ или опровергаващ реалното съществуване на такива „неща сами за себе си", засега разполагаме само с теоретични предположения. Тук е и фундаменталната грешка във философиите на Кант и Хегел - те не поставят въпроса за евентуалното им съществуване, а изхождат директно от предпоставката, че светът не е това, което е, че е нещо друго.
Нека свържем философията с развитието на науките и дадем един елементарен пример с... цветовете - всички образовани хора в днешно време вече са запознати с факта, че цветът е всъщност нашето възприемане на вълна с определена дължина; този факт възбужда множество неясноти и съответно дискусии по темата дали в природата реално съществуват цветове? Как изглежда природата, ако не я наблюдаваме ние? Не искам да бъда крайно скептична, но тъй като ниесме именно хора; хора с определеното си нервно-мозъчно устройство, устройство на очния нерв и ретина и точно определен механизъм за предаване на импулсите, дразнението на нашите рецептори от външните фактори към мозъка ни и съответстващото им обусловено възприемане, не мисля, че някога бихме успели да отговорим на този въпрос, физиологичният детерминизъм не ни го позволява. За всяка наша сетивност е валиден въпроса дали тя ни дава истинно познание за света - той такъв ли е, какъвто пряко и непосредствено го възприемаме, или познаваме само една страна, едно отражение, едно отношение - нашето отношение към нещата.
За да кажем какво съществува или не съществува извън нас самите, извън собственото ни отношение към света, ще трябва да излезем от себе си, да се превърнем в нещо друго, за да дадем нечовешко обяснение, което да задоволи нашето човешко познание.
Дори и да съществуват нещата сами за себе си, те са непознаваеми от наша гледна точка, ние никога не бихме могли да ги схванем цялостно, да ги използваме или преживяваме - защо тогава те трябва да ни интересуват? Какво значение има дали съществува разлика между дървото, което виждаме и дървото само по себе си? За да дефинираме разлика, ако има такава, трябва първо да намерим обект, който да наблюдава дървото и той да не е човек; такъв обект обаче може отново да е субективен във възприятията си и също да не ни донесе удовлетворение и така до лоша безкрайност. И какво в случая ни носи умуването по въпроса? Нищо - загуба на мисловна енергия.
Ние никога не можем да познаем онова, което е извън нас самите и никога не можем да знаем ДАЛИ съществува нещо извън нас самите, и ако да - какво е то. Нека не създаваме излишни илюзорни субстанции - вреди на самочувствието, но нека и не се обръщаме към солипсизма - той е болезнено изкривяване на постановката, не решение, още по-малко - реалност.
В крайна сметка и самият Кант стига до заключението, че метафизиката е невъзможна, че завинаги сме лишени от познанието на нещата в същността им. Моят въпрос обаче е, откъде знаем, че не познаваме нещата в тяхната същност, щом не знаем какво е всъщност същността им и в какво се изразява тя?
Шопенхауер отдава голяма заслуга на Кант за „пълното събаряне на схоластичната философия"[1], което обаче от гледна точка на един по-обстоен поглед, задълбочен до основата на Кантовата философска система, всъщност не е точно така. И самият Шопенхауер почти достига този извод, но може би от преклонение или пък по невнимание не го отбелязва. В дъното на убежденията си Кант си остава християнин, завинаги белязан от дефектите на християнския мироглед. Новото, което предлага, е радикално само в периферията, не и в същността си.
Втората фундаментална грешка на редица философи е говоренето за света като за нещо обективно и въобще обективизирането на неща, които в основата си са неоспоримо субективни отношения. Дори самата ни мозъчна дейност, самата ни възприемателна способност са по различен начин физиологично обусловени и строго индивидуални, а индивидуалното не може да бъде обективно. Как тогава сумирайки индивидуалностите, можем да достигнем твърдението и то да се ползва със статут на истинно, че съществуват въобще обективни неща? Отново си правим погрешно заключение, което е неизбежно погрешно от самия факт на фалшивостта на предпоставката - щом индивидуалните субективни възприятия, представи и нагласи по отношение на даден предмет, явление, действие на 10 000 или 100 000 човека съвпадат, значи този предмет, явление, действие е обективен, съществува обективно и независимо от нашите качества и притежава обективни характеристики. Количественият показател никога не е абсолют, той може да изразява само някаква степен на вероятност, но никога абсолютна определеност. И това е доказано с откритието на квантовата физика, Нийлс Бор разби на пух и прах всяка сигурност на тези амбицирани учени и философи, които искаха да сведат целия живот, целия свят до формули и функции. Обективизъм може да съществува само в математиката, респ. логиката - те са човешки творения, които нямат нищо общо с действителността, поради изцяло абстрактната си същност или казано по друг начин - обективност можем да търсим само в абстракциите.
„Светът на котката не е свят на мравояда" ще възкликне през 20-ти век Албер Камю. Велико откритие, при все очевидността му.
- За границите на познанието
За да имаме сигурността да твърдим, че имаме граници на познанието си за света, трябва да знаем докъде се простират тези граници и какво има отвъд тях - т.е. ние трябва да притежаваме цялата информация за съществуващото, да видим цялостната картина, за да отличим това, което можем да си обясним (познаваемото) от това, което не можем (непознаваемото). За граница на познанието не може да бъде приет моментния (на деня, века, епохата) мисловен или технологичен гений. Границата е в необяснимото, не в неоткритото. Поради това агностицизмът на Кант е безсмислен. Целият агностицизъм в основата си е безсмислен, защото не ни дава никакво знание за света, той е неоснователен - изхожда от недоказуема предпоставка и е нищо повече от празни приказки. Винаги, когато познанието се свързва по един или друг начин с бог, се стига до circulus vitiosus[2], до задънена улица, в която ние, като несъвършени същества трябва просто да се примирим, че не ни е дадено да знаем всичко - тази линия на разсъждения би могла да принадлежи само на религиозните духове, нахристиянските духове, на вярващите; самото допускане за съществуването на висше същество налага и подкрепя неминуемо твърдението, че ние сме по-низшиот него, че не бихме могли да го достигнем, нито да го познаем - защото сме ограничени. А истината е, че сме ограничени само във въображението си - нали именно от него са произлезли боговете! Тук Гьоте отново е над нещата - той и Ницше са единодушни по отношение на кръста.
Кант обаче упорито държи на външното ограничение по отношение на възможностите на познанието и то на две нива - първо, то е външно по отношение на субекта и второ, то е външно по отношение на неговото познание; щом е външно, значи границата му необходимо се поставя, поради крайността на сетивното усещане (не можем да познаем нещата сами по себе си). А кое обуславя необходимостта от съществуването им? - нуждата от ограничаване, с която до дъно е пропито и промито съзнанието на всеки християнин, бил той и философ.
Гьоте контрира: „Опитът може да се разшири до безкрайното, теорията не може в същия смисъл да стане по-честна и по-съвършена. По отношение на теорията вселената е отворена по всички посоки, опитът остава в границите на човешките способности. Ето защо всички видове представи се връщат отново и се явява чудният случай, че при разширения опит една ограничена теория отново може да спечели благоволение." („Максими и размисли" Гьоте)
- A priori - a posteriori
Съществува вродено предопитно познание и изследванията в областта на генетиката и психологията вече го доказват. С все по-успешното разгадаване на генетичния код, ние осъзнаваме вече идеята, че определени знания се унаследяват през поколенията и се предават в рода. Не самите емпирични форми на знанията със своя понятиен апарат и категориална струкрура, а по-скоро предразположението към тяхното интуитивно придобиване. Ние не се раждаме знаещи таблицата за умножение, но много от нас са предразположени към математическа гениалност; не идваме на белия свят с нотни листи или способни да използваме четка и боички, но много от нас са предразположени към музикално творчество и изобразително изкуство; въпреки, че са ни нужни години за перфектно усвояване на езика ни, някои от нас са склонни да изкажат изключителни разсъждения още в ранна възраст и то със сравнително бедна лексика. Целта на примерите, които приведох е да се подготвим за въпроса: Талантът априорно знание ли е? Психологията и философията са безмълвни, те играят само с епитети, не отговарят на въпроса за произхода. Аз мисля, че отговорът е очевиден и не отричам априорното знание, но влагам съвсем различен от кантовия смисъл в него, предопитността на познанието се изразява в интуицията ни - не строго в аспекта на Бергсон, но в същата посока, която и той е уловил.
Една от основните заслуги на Кант и неговото философско наследство е именно разграничаването на предопитно и следопитно познание. Както обаче и в други свои постановки, Кант отново прави фундаментална грешка в дефиницията - априорното знание не само е пред-опитно, но и независимо от опита. Няма такова познание, което да е независимо от опита, защото ако не се докосне до опита, то не може да се осъществи (а всяка форма на контакт води до създаване на отношение) - то може да го предшества хронологично, но да бъде независимо?! - това може да е само един инстинкт! И въобще в кой смисъл се използва определението независимо - дали е в смисъла на неподвластно, т.е. непроменливо, въпреки натрупването на опита; дали в смисъл, че съществувасамостоятелно, то константна величина ли е? Кант не изяснява този проблем. Той изхожда, както вече споменахме, от тезата, че светът в своята същност е нещо друго, не това, което възприемаме - а това, което възприемаме е само едно възможно проявление на нещата - явления, които единствено бихме могли да познаем чрез своя сетивен апарат, чрез субективните си усещания. (Ако вземем самостоятелно твърдението в горното изречение, бихме могли не без мотив, да направим аналогия с така популярната сега M-теория във физиката. Само че Кант е твърде далеч във времето от квантовата механика, а и понататъшните му разсъждения се развиват в съвсем различна посока. С това отклонение исках само да отбележа, че четейки между редовете на Кантовата философия, можем да открием изключително интересни фракции, които, ако бяха развити по алтернативен начин или им беше обърнато достатъчно внимание, биха дали началото на много оригинална и наистина революционна за времето си теория.) Априорно познание се явява представата ни за времето, пространството, причинността - това априорно познание се характеризира с необходимост и всеобщност. Шопенхауер го обяснява много лесно и разбираемо в своята „Критика на Кантовата философия": „Кант основава предпоставянето на нещото само по себе си според закона на причинността, а именно, че емпиричният наглед, по-точно усещането в нашите сетивни органи, от които то изхожда, следва да има външна причина. Но според собственото и действително откритие на Кант законът за причинността ни е познат a priori, следователно той е една функция на нашия интелект и значи е субективен по своя произход; по-нататък самото сетивно усещане, към което прилагаме тук закона за причинността, несъмнено е субективно, и накрай, дори пространството, в което чрез това прилагане поместваме причината на усещането като обект, е една дадена a priori, следователно субективна форма на нашия интелект." Ако нямахме това априорно познание за пространството например, според Кант, ние нямаше да виждаме подредени нещата, а само безформена материя. Има изключителна логика в това твърдение, но и то вече е оборено от медицината, доколкото е разкрито местонахождението на този дял от човешкия мозък, който отговаря за пространственото усещане, което харесва ни или не, отново ни връща към капана на физиологичния детерминизъм на нашите възприятия.
Опитът именно ни предпоставя усвояването на априорните ни знания, като в точния момент те се проявяват като интуиция, просветление, вътрешно убеждение, дарба, наречете го както искате - не е важна думата, важен е принципът. Тук съпоставката не е с Декартовите „вродени принципи и идеи" (заложени от бога), а по-скоро с трансцеденталната психология на Юнг - колективното несъзнавано, опита на общочовешката психика, предаван през поколенията.
В тази посока трябваше да поеме Кант със своето a priori, а не с неясни, неопределени и несигурни понятия да се опитва да ни убеждава колко сме несъвършени, понеже познанието ни е само субективно. Да, всяко наше познание е субективно, защото сме хора, светът ни е антропоморфичен и това е очевидна истина, не е необходимо тя да бъде доказвана с тонове излишни писания. Прави впечатление как голяма част от философите всъщност изпитват панически страх оточевидността и прилежно се стараят да я прикрият със съмнителни формулировки за „нещо друго", лежащо в основата и, но непонятно за нас. Как тогава, щом е непонятно и непознаваемо, вие стигнахте до същината му и до вашата истина, че то съществува, о, уважаеми? Това, което не знаем[3], не съществува за нас.Значи или вие притежавате някакво магическо познание или откровено ни баламосвате с глупостите си... Човекът, уважаеми, човекът, трябва да е център на вашата мисловна дейност, защото всичко, което е в света, е в човешкия свят и няма никакво значение дали има или няма нещо извън него, щом нямаме допирни точки. „Сетивата не мамят, оценката лъже." („Максими и размисли Гьоте")
Интересно е да се отбележи в прав текст зависимостта между философите, които вярват, че светът не е това, което е, и философите-християни - съвпаденията са убийствени, което още веднъж идва да ни покаже колко вредна и коварна е догматичната религиозна мисъл, тъй дълбоко вкоренена, но все пак прозираща и разпознаваема от свободния дух. Християнинът си остава християнин, без значение в каква бляскава и завоалирана форма ще ни поднесе религиозната си философия.
- Територията на гения - защо поетът е по-велик от философите
Гьоте е творец. Той именно поставя човека в образа на твореца; на търсещия свободен дух, незнаещ граници; представя твореца като създател на живота и живота като изкуство, за да може след него геният на Ницше на свой ред да издигне култа към творчеството[4]. Радикално ли е да предположим, че Фауст е прародителя на свръхчовека?
Гьоте няма система на своята философия и именно това го прави велик като философ, не само като поет и писател. Всяка система неминуемо води със себе сиограничение, поставяне в рамка - била тя идеологическа или мистично-религиозна. Гьоте е свобода. И като такава стои високо над своите съвременници, надразчленяването на познанието, той рисува цялостно - една холистична представа, вдъхновена от собствения му опит[5]. Светлина и познание - светлината като познание и познанието като светлина - основите на свободния дух. Човекът няма вътрешни ограничения - той винаги се стреми към нещо, винаги желае да постигне нещо и умира, когато спре да копнее и да търси новото. Познанието е безгранично, защото границите могат да бъдат преодолени и трябва да бъдат преодолени от един велик дух. Ограничението е само външен фактор, който се изчерпва със същността на човека - той е такъв, какъвто е, и никой друг.
Не бих могла да го кажа по-хубаво, затова цитирам: „Гьоте. Не сaмо немско, a европейско достижение - великолепен опит зa преодолявaне нa осемнaдесетия век чрез обръщaне към природaтa, чрез изкaчвaне към естественосттa нa Ренесaнсa, нещо кaто себепреодолявaне, себенaдмогвaне нa цялото столетие. Гьоте притежaвaше нaй-силните инстинкти нa векa: чувственосттa, преклонението към природaтa, aнтиисторичното, идеaлистичното, нереaлното и революционното - последното сaмо кaто формa нa нереaлното. Той се възползвaше, кaкто впрочем и Спинозa, от историятa, природознaнието и aнтичносттa, но предпочитaше прaктикaтa - не се откъсвaше от животa, a се хвърляше в неговите глъбини, не се зaтвaряше, a поемaше в себе си и свръхвъзможното. Оновa, към което той се стремеше, бе всеобхвaтносттa, тотaлносттa, той се бореше против отделянето нa рaзумa, нa смисълa, нa чувственосттa, нa волятa зa рaзликa от схолaстикaтa, проповядвaнa от неговия aнтипод - Кaнт. С безкрaйнa сaмодисциплинa той търсеше единството, той се създaвaше..." (Ницше - „Залезът на боговете")
5.
За абсолютното
Никога не съм била особена привърженичка на Шопенхауеровата философия - тя ме депресира, а и той е същия идеалист като тези, които отрича, но не мога да не го обичам заради отношението му към Хегел - то е най-яркият признак, че въпреки заблудата, произтичаща от боготворенето на Кант, дала своята лоша рефлексия за формиране на системата му, Шопенхауер има заслугата за разкриването на един от най-големите декаденти в историята на философията. Макар неприкритата му омраза да е продиктувана от безсилието му пред тогавашния авторитет на Хегел, аз разбирам до болка какво чувства едно съзнание, уверено в своята правота, когато вижда несправедливостта, несъответствието, когато бива пряк свидетел на упадъка и крещи ли, крещи сред тъмнината, обхванала умовете; сред бавнопроникващата отрова на лъжите, инжектирани посредством властта, които не убиват, а създават имунитет срещу истината. За жалост вика му остава vox clamantis in deserto.
„От злобните слова за Хегел в произведенията и писмата на Шопенхауер, които много често напомнят езика на махленските клюкарки и на пазарските продавачки, може да се състави цял речник." - красноречиво пише Исак Паси във встъпителната студия към „Светът като воля и представа". Съвсем типично, с присъщата си съмнителност и мнителност, повечето философи и философски изследователи отдават отрицателното отношение на Шопенхауер към Хегел, неговия гняв, нетърпимост и негодувание на предпоставки от чисто лично естество, не се замислят, че Шопенхауер може да е бил прав. Е, аз нямам лични взаимоотношения с Хегел и при все това, споделям отрицанието на Шопенхауер...
Както в основата, така и в целостта си, абсолютният идеализъм е една огромна философска грешка, грешка, несравнима дори с християнството, защото е негова най-висша абстракция; най-големия възможен фарс, най-невероятната глупост, на която е способен разума, по-долу няма нищо - освен може би адът на Данте! - няма по-ниско стъпало в деградирането на мисълта! Да изродиш целия свят в една незнаеща живот абстракция - това постижение няма равно на себе си, то е истинско катастрофално бедствие. Да подчиниш живота на една софистично-диалектическа дрънканица, в която истината няма въздух да просъществува, в която не съществува и капчица реалност, а само някакви умопомрачени идеализирани хвърчащи понятия - не мога да преглътна тази фалшивост, не мога да затворя очи пред този цирк; Хегеловите постановки не са философия, а духовно самоубийство.
Това не са несъстоятелни обиди, а осъзнато отрицание на система, която във всяка своя мисъл е безкрайно сгрешена и изопачена, стояща толкова далеч от действителността, че дори не заслужава мястото си в нея.
Да, Хегел е създал система, и то претендираща да бъде научна, система с огромен брой детайли, обясняваща всичко - и Птоломей в миналото е създал система, само дето е била напълно погрешна.
Пишейки за това велико недоразумение, подобно на Шопенхауер, се изпълвам с нежелание от детайлно разглеждане на Хегеловата философия - единичен поглед към една изгнила руина е достатъчен за констатация, няма нужда да изследвам коя тухла е паднала първа, защото е била на грешно място - самата постройка е с тотално преобърната архитектура - все едно да строиш пирамида с връх, забит в земята!
Достатъчно е и да завърша с Falsus in uno, falsus in omnibus[6].
[1] „Критика на Кантовата философия" А. Шопенхауер
[2] порочен кръг
[3] В смисъл на познаваме
[4] В смисъла на творец на живота
[5] И от практическата му дейност - писател, драматург, държавник, естествоизпитател, занимавал се е още с медицина, минно дело, пътно строителство; изследовател на Античността и Ренесанса
[6] Фалшив в едно, фалшив във всичко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар