Сбъркан социализъм

ЦАНКО ЖИВКОВ

29 юни 2008
http://novinar.bg/news/sbarkan-sotcializam_MjY4MjszOQ==.html

Още в първия си забележителен роман “Под игото”, писан през 1888 г., младият, но прозорлив Иван Вазов ни представя студента от Русия Кандов като начетен, но “краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма.” Тоя студент (визиращ навярно Д. Благоев) говори пламенно за свободата на човека, за премахване на експлоатацията и сриването на буржоазния строй - държава, войска, религия. Но посветилият се на освобождените на България Бойчо Огнянов му възразява, че думите му красноречиво говорят за непознаването на българския въпрос. “Ние видим само един враг - турците, и против тях въставаме. Колкото до принципите на социализма, с които ни гощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля и те нито сега, нито кога да е могат да намерят почва в България.” Така Вазов предваря с три години и отговаря отрицателно на Димитър-Благоевия въпрос “има ли социализмът почва у нас?”
През 1890 г. в печата продължават обсъжданията за и против социалистическите идеи. За Вазов такъв спор не съществува. “Ние виждаме рояк проповедници и социални буревестници, които... развиват теориите на социализма... реформаторстват, пишат Господ с малко "г", садят велики принципи, сеят грандиозни идеи. Господа, сейте гори! По ще бъдете полезни на България, ако отгледате през живота си пет уврата дъбов лес, отколкото с цяло море заучени фрази...”
Не го чуха, нито го разбраха и продължиха да сеят ветрове. Шест години след това излиза от печат романът му “Нова земя”. Големият ни писател е разтревожен, че домораслите ни социалисти отричат националните ни идеали, постиженията и традициите на народа. Тяхната “нихилистична подкваса” според Вазов е опасна за здравето на обществото ни. Предчувствайки заплахата за бъдещето, авторът заявява: ”Но аз поддържам, че това явление е уродливо, то е отрова за душите и умовете на нашата учаща се младеж. И ако бъде повече трайна, отколкото една преходна мода - то ще бъде истинска беда.”
Пророчески думи.
Д-р Кр. Кръстев в статията си “Социализмът пред съда на науката и на българското общество” (сп. “Мисъл”, 1903 г.) вижда илюзорността и вредността на тази идеология. За отбелязване е, че тогава, когато широко се е разпространявал и рекламирал “забележителният труд” на Фр. Енгелс “Развитието на социализма от утопия към наука”, д-р К. Кръстев изключва социалистическите идеи от науката и културата. Нещо повече: той ги предоставя на съда на обективната наука и на българското общество. На съда на историята. Последователите на социализма - казва д-р Кръстев - смятат осъществяването на своя идеал като дело на историческа необходимост, която ще настъпи тъй неумолимо, както смъртта. Но нали социалният механизъм ще трябва да се стъкми от материал, какъвто го има налице в свойствата на човешката природа; а недостатъците й ще породят в бъдеще пак тези бедствия, които съществуват и сега. И в обществото пак ще виреят властолюбие, егоизъм, несправедливост, недобросъвестност, които и днес го разстройват.
И заключва: “Крайният резултат в социалистическата държава ще бъде възраждането на деспотизма... Социалистическата администрация ще се превърне в страхотна тирания.”/…/
“Материалистическото учение отхвърля вярата като непотребно, та дори и вредно суеверие и търси научно обяснение на мирозданието, като не приема никаква висша, божествена сила. Но не е ли неразумно, ако не престъпно, да се стараеш да унищожиш в народа конкретното народно схващане на мировия ред и да искаш да го замениш с отвлечено научно, недостъпно нему? И социализмът е един вид суеверие, понеже упованието му в бъдещето не почива на разумно основание. А важното е, че на вярата се крепи цялата нравственост на нашия народ. Разклати у него убеждението, че съществува задгробен живот, висш съд за земните дела и у него ще изчезне страхът от греха и престъплението.”
В друга своя статия (сп. “Мисъл”, кн. 9, 1902 г.) д-р Кръстев пише: “Нека историята ги съди за техните тежки грехове спрямо несравнено по-ценните и по-належащи нужди на времето; нека тя им каже, че те са косвените виновници за тържеството на гешефта и на скодоумието в българската държава за последните десет години; защото те в своята слепота за нуждите на живота отвлякоха най-добрата част от нашата интелигенция от тоя живот и я тласнаха в една донкихотовска борба с вятърни мелници.”
Не чуха и не разбраха и неговите предупреждения, както и на Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Боян Пенев и ред други наши духовни първенци.
Случи ни се нещастието, че в резултат на непредизвиканото с нищо нашествие на Червената армия и в България дойдоха на власт комунистите безбожници. И десетилетия наред настървено и тиранично налагаха своите социалистически теркове за устройство на обществото. И уж сами признаха краха си през есента на 1989 г., но то се оказа отработена мимикрия, за да се съхранят и продължат както си знаят по времето на Андрей Луканов, на Жан Виденов, та до днешния Сергей Станишев. Мафиотската обирджийска власт на тройната коалиция се пука и тресе по всичките си шевове. Накъдето и да погледнеш и до каквото и да се докоснеш, все се натъкваш на беззаконие, на кражби и далавери за милиони, на пълна безнаказаност, на разврат и духовен упадък. Може би е дошло времето БКП/БСП и нейният сбъркан социализъм (а сега още по-гаден вълчи капитализъм) да се изправят пред съда на народа и на историята и да им се потърси сметка. А днешната им държава на несвършващия преход от развала към провала за известно време да се закрие, да се почисти от ченгесарската и мафиотската смет, както го сториха в Полша, Чехия и Германия.