“Над главата на Пастернак се извива такава зловеща буря, която може да бъде сравнена само с бурята срещу Солженицин. Цялата духовна мизерия и нищожество на съветския строй е демонстрирана в това неописуемо издевателство над един от най-светлите духове в руската литература.” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.
Малко са книгите, които са ме разтърсвали така силно и така болезнено, както автобиографичния отчет на Александър Гладков, озаглавен „Срещи с Пастернак“. В течение на няколко години тази книга е имала ограничен достъп до съветските читатели на „Самиздат“. През 1973 година тя бе публикувана на руски в Париж, но едва преди няколко седмици се появи първото й преводно издание на Запад, на английски. Александър Гладков беше известен съветски драматург, член на Съюза на писателите, който в следвоенната вълна от чистки на интелектуалци в СССР беше арестуван през 1948 година и освободен от лагер едва след смъртта на Сталин. Гладков почина миналата година.
Личното познанство между Гладков и Пастернак започва през 1936 година, когато двамата се срещнали в дома на прочутия режисьор Майерхолд. Пастернак е известно и респектиращо име, докато Гладков е млад драматург, който прави първите си опити в театъра на Майерхолд. Но фактически приятелството между двамата се заражда и развива по време на престоя им в малкия град Чистопол, на река Кама, където през 1941 година група видни съветски писатели са евакуирани поради германското настъпление към Москва. В тази сурова военновременна атмосфера живущите в градеца сякаш се приближават по-непосредствено един до друг, отколкото когато и да е било преди в условията на столичния живот. Това приближаване е необходимо условие за възникването на по-трайни отношения и за навика на хората да бъдат по-откровени един спрямо друг, особено в страна и в епоха, където откровеността е твърде сигурно средство за самоубийство. Пастернак, който като всички нормални хора по света има нужда от приятел, за да го слуша, говори на своя млад почитател с желанието да сподели. От своя страна Гладков се старае да запише тези разговори в своя дневник. По-късно, в Москва, приятелството продължава, докато Александър Гладков е арестуван. Лагерът, изглежда, оставя тежки следи у драматурга, който след реабилитацията си живее изолирано и се среща с Пастернак само седем пъти. Последния път — на погребението на знаменития автор на „Доктор Живаго“.
По-голямата част от книгата на Александър Гладков е съставена от откъси от дневника му, което й придава забележителна автентичност и свежест. Там, където времето е прекъсвало непосредствената връзка, той я е запълнил с онова, което е научил по косвени пътища. Но онова, което според мен Гладков е успял да постигне чрез тази проста и непретенциозна форма, е, че редом с крайно интересния и внушителен образ на самия Борис Леонидович Пастернак пред читателя се разкрива почти Рембрандово платно на съветската действителност и на живота на съветските писатели. Въпреки че Пастернак си остава централният герой на книгата, повече от явно е, че неговият главен партньор не е литературата му, а съветската действителност. Силно и релефно Гладков очертава образа на един роден поет и неговия дълбоко частен, индивидуален свят, неговата предопределена самотност и жизнено чувство за красота, застанали срещу образа на натрапена демонска действителност, по-зловеща от Дантевия „Ад“ и по-грозна от най-предателски акт. Конфликтът между тези два образа е неизбежен и развръзката му твърде очевидна. Но тъкмо тук, където логиката на конфликта неумолимо изпрати към гибел такива чудни поети като Бабел, Манделщам, Цветаева, Булгаков и осакати завинаги творци като Ахматова, Олеша и Зошченко, Борис Пастернак е пощаден по чудо. Поради цялото си независимо и във висша степен безкомпромисно поведение Пастернак е трябвало да бъде ликвидиран далече преди другите. Колко нощи Пастернак е чакал в дома си в Переделкино да дойдат агентите на Ежов или Берия и да го отведат завинаги. И до ден-днешен не се знае какво точно го е спасило. Един от съветските прокурори, който след смъртта на Сталин е проверявал досиетата на невинно избитите и осъдени съветски интелектуалци, е казал, че бил смаян от оцеляването на Пастернак. В досието му било отбелязано, че бил съучастник в заговор, свързан с Майерхолд и Бабел, и тъй като последните двама са били ликвидирани, само чудо спасило Пастернак. Но какво е това чудо? Мнозина сочат към Сталин. Но откъде-накъде обхванатият от мания за преследване видиотен диктатор ще пощади този поет, който никога не е декларирал ярка политическа обвързаност и чийто единствен сериозен политически кредит е преводът на грузинските поети на руски език? Та нали Борис Пастернак никога не е бил член на литературната върхушка, като Федин, Леонов, Асеев, Еренбург? Тук ние научаваме за един биографичен момент, в който може би се крие отговорът на чудото. Единственият човек, който е бил в състояние да извика някакви човешки чувства у Сталин, е била неговата втора жена Надежда Алилуева. Има основания да се вярва, че нейното самоубийство през 1932 година е разтърсило Сталин издъно. В „Литературная газета“ от 19 ноември 1932 година е поместено съболезнователно писмо до Сталин, подписано от 33 видни съветски писатели. Между тях не е името на Пастернак. Вместо да подпише казионното, неискрено и шаблонно писмо, той изпраща за отпечатване няколко реда от свое собствено име. „Аз споделям чувствата на другарите. Онзи ден, преди съобщението за смъртта на Алилуева, аз мислих много за Сталин. Като поет — за първи път. После прочетох новините. Бях потресен, като че се намирах там, до него, и бях видял всичко. Борис Пастернак.“ Всеки, който познава помпозния, натруфен, изкуствен и превзет до немай-къде тон на подобни послания в комунистическия свят, не може да не бъде смаян от лаконизма на Пастернак и от чувството, че съболезнованията му са най-искрени.
Мнозина смятат, че това съболезнование на Пастернак е направило силно впечатление на Сталин с ясновидството на неговия автор — факта, че е мислил за Сталин преди смъртта на жена му. И може би оттук идва закрилата, която пази поета до смъртта на Сталин. Доказателство за това е фамозното обаждане по телефона на Сталин до Пастернак през юли 1934 година, в което той го запитва какво мисли за Манделщам, вече намиращ се в ареста. След разговора животът на Манделщам е продължен… но само за 4 години. И Пастернак до края на своите дни ще се самообвинява, че не е бил достатъчно убедителен в този телефонен разговор, за да спаси напълно обречения поет.
Като че предчувствувайки приближаващите ужаси на 1937 година, когато най-безсмисленото и най-безмилостното клане на невинни хора ще обезлюди Пастернаковия кръг от приятели и близки, той публикува в новогодишния брой на „Известия“ през 1936 година две стихотворения. Второто от тях явно се отнася до Сталин и тук Пастернак се опитва внимателно да му внуши да се откаже от лудостта на революцията и да се върне към пътя на вековете. Това е наистина наивен опит за очовечаване на диктатора.
Борис Пастернак и Корней Чуковски на първия конгрес на Съюза на съветските писателите през 1934 г.
Александър Гладков разказва подробно за живота на писателите в Чистопол по време на войната. Но докато командуващата върхушка, начело с Федин и Леонов, прекарва военните години сред доста удобства, Пастернак живее в тежко безпаричие, без никакво отопление и виси на безкрайните опашки за хляб. Гладков е изненадан от неговата устойчивост и добро настроение. При всички тежки обстоятелства Пастернак запазва своя внимателен, човечен тон, своето вътрешно благородство и навика си за упорит труд. В тази част от своята книга Гладков педантично записва казаното от Пастернак. И ние четем:
„Първият белег на таланта е смелостта. Но не смелост на сцената или в редакцията, а смелост пред чистия лист хартия.“
„Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го чакате. Или може би ще бъде по-вярно да се каже, че в действителност то изобщо не идва. Всичко, което съществува реално, е в рамките на сегашното. Дори нашите чувства за миналото произтичат от сегашното. Всъщност миналото също е абстракция, но по-малко лъжлива от бъдещето.“
И по-нататък:
„Човек има еднаква нужда да бъде разумен и неразумен, спокоен и нервен. Ако го оставите само с разумността и спокойствието, той ще стане тъп, безцветен и летаргичен. Оставете го само с неразумността и нервите, и той ще загуби и себе си, и света. Поетът е човек на крайностите. Той търси разум в неразумното и неразумност в разума…“
„Социалистическият реализъм така често маскира всичко, което е празно, надуто, риторично, без съдържание, безполезно за хората и морално подозрително.“
Пастернак, който знае великолепно няколко езика и чието главно занимание по това време са преводите му от английски, поразява Гладков с всестранната си култура, дълбоки знания и независим подход. Каква голяма надежда идва от следните думи:
„За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено.“
Прочитайки това, аз си помислих, че наистина не познавам нито един зъл човек и зъл акт, който да не е прикривал комплекс за малоценност.
На 15 февруари 1942 година, разхождайки се по брега на Кама, Пастернак казва на Гладков:
„Много хора ме смятат за нещо по-различно от това, което съм. Тъкмо заради това моите отношения с Горки бяха отровени до края на живота му. В Переделкино Фадеев идваше от време на време да ме види и след няколко чашки започваше да ми се доверява. А аз се измъчвах и огорчавах, че той си позволяваше да прави това… Фадеев беше добре разположен лично към мен, но ако получеше нареждане да ме обеси, удави или нареже на парчета, той щеше да изпълни нареждането незабавно и щеше да докладва, без да му мигне окото, докато на другия ден, когато се напие, ще каже колко много му било жал за мене и какъв чудесен човек съм бил. В нашата страна има много хора с «раздвоени личности». Но личността на Фадеев е разделена малко по-различно, на няколко изолирани секции, като подводница. Само алкохолът може да преодолее преградите и да съедини разделеното.“
Струва ми се, че това определение на Пастернак за нещастния Фадеев може да бъде успешно отнесено и към доста български фадеевци, които едва ли някога биха се самоубили заради разрушението на техните кумири.
Но истинското развитие на драмата на Борис Пастернак започва след войната.
Войната завършва с победата на Съветския съюз и съюзниците. Но победата на оръжието не води до победа на разума и човечността в родината на Борис Пастернак. Може би уплашена от онова, което съветските войници са видели в чужбина, комунистическата партия и Сталин бързат да запечатат границите и да възстановят в земята си кошмарния призрак на страха от 1937 година. Победата сякаш идва, за да затвърди властта на злото във всичките му измерения.
Борис Пастернак е отново в дома си в Переделкино. Но в Москва той отива рядко и всичко сочи все по-очевидна промяна у него. Ахматова и Зошченко са изключени от Съюза на съветските писатели и дори безгръбначният Федин е получил шамар заради спомените си за Горки. Годините 1945 и 1946 носят злокобни предзнаменования. Но самоизолацията на Пастернак има и своите по-дълбоки, вътрешни причини. Изповядал вече неведнъж своето недоволство от всичко, което е писал, силно нещастен с разказната поема, която изоставил, и с неуспеха му да направи нещо за театъра, поетът се обръща към нещо, което отдавна е стояло в сърцето му. В едно писмо от това време той съобщава:
„Досега работех малко мои собствени неща, но сега започвам работа върху моя роман, който ще обхване целия ни живот, още от самото начало, и не толкова в неговия литературен, колкото в неговия съществен аспект… Моите отношения с някои хора на фронта, на поетичните четения и особено на Запад се оказаха далече по-многобройни, откровени и прости, отколкото аз можех да си въобразя дори и с най-развинтена фантазия. Това оказа върху мен уникален, магически ефект, опрости и улесни моя вътрешен живот, мислите ми, работата ми, докато същевременно в еднаква степен усложни моето външно съществуване. Последното е трудно, понеже предишната ми въздържаност и добродушие изчезнаха без следа. Не само Тихонов и повечето членове на писателския съюз не съществуват повече за мен, не само аз се отричам от тях, но не пропускам възможността да кажа това ясно и открито. И те, разбира се, ми връщат със същата монета. Без да се споменава, е ясно, че нашите сили са неравни, но жребият е хвърлен и що се отнася до мен, аз нямам друг избор…“
Една година по-късно, през ноември 1946, Пастернак пише в друго писмо следните допълнителни обяснения:
„Сега имам възможност да работя върху нещо, без да съм принуден да мисля всеки ден за насъщния. Искам да пиша за целия ни живот, от Блок до войната, която току-що свърши, ако е възможно, в 10 или 12 глави. Не повече. Можеш да си представиш колко бързам да работя и колко много ме е страх, че нещо може да се случи и предотврати завършването… Понастоящем, съвсем независимо от моите желания, неща с много голямо значение влизат в орбитата на моята съдба…“
От цитираните дотук две писма на Пастернак е явно, че той е започнал работа върху творбата на целия му живот, а именно — бъдещия роман „Доктор Живаго“, който в някаква форма е живял в него от дълги години. Но за да подходи към такава огромна задача, поетът разбира, че трябва да бъде със съвсем чисти ръце. Не че ръцете на Пастернак някога са били омърсени, но животът сред мръсничката подло-страхливичка и еснафско-чревоугодна атмосфера на писателското общество противоречи дълбоко на всяко чисто начало. Някога, преди не много години, един чудесен съвременен български поет написа стих, в който казваше, че иска да се запали и да изгори, за да унищожи в себе си мръсотията, напластена там от „социалистическото“ общество, и дано след това „природата бъде милостива да ме върне към някакво чисто и честно начало“.
Чистото и честно начало е жизнено необходимо за Пастернак, за да пристъпи към романа си с напълно нов, неопетнен творчески замах. Защото, както вече знаем, в този роман ще стане въпрос за разчистването на сметките между красотата на живота и човека и нейното най-грозно отрицание — мръсотията на обществото.
Аз лично не познавам до ден-днешен един-единствен поет или писател в Източна Европа, който, живеейки живота на добре платен, самодоволен храненик на режима, готов да стисне всяка нечиста ръка и да размаха покорно опашка пред всеки по-силен пръст, дресиран като маймунка за всякакви писателски салтоморталета, да е написал нещо, което да заслужава думата творчество. Тъкмо напротив, творческото самоубийство на не един и двама талантливи поети и писатели в България започна именно с оттеглянето им от чистото и честно начало. Свидетел съм бил на постепенното и безвъзвратно ликвидиране на човешката и творческата чувствителност на писатели и поети не само спрямо света около тях, но и спрямо самите тях. Виждал съм как многообещаващо, бурно и разтърсващо начало е умирало, удушено сред уригванията на клубното чиновническо благополучие. В съветската литература блестящият пример за такова самоубийство беше Константин Федин.
Борис Пастернак е проникновен и решителен. Както казва в едно от писмата си, той няма друг избор. При това той чувствува, че с него е целият свят, който все още не е загубил чувството си за красота и правда. Част от тази външна подкрепа е жената на голямата любов, която през 1946 година влиза в неговия живот. Тя се казва Олга Ивинская, литературен редактор и преводач в средата на трийсетте години, която става най-близкият човек на поета до края на живота му. Тя се заема с практическите неща в неговите делници, тя му сътрудничи при преводите, тя му помага във всичко и накрая тя е тази, която му дава вдъхновението за създаването на образа на Лара в „Доктор Живаго“.
Чуйте две от ръководните истини на Пастернак при това негово вдъхновено начало:
„За да каже човек истината, трябва да бъде еретик. Така е било винаги и така ще бъде във всяка епоха!“
И другата:
„Никой не може да ми даде свободата като подарък, ако аз вече не я притежавам вътре, въплътена в мен. Няма нищо по-фалшиво от външната свобода, ако на човек липсва вътрешната свобода!“
Ала къде и как един човек и творец като Пастернак може да намери изворите на началото. Ако той беше стар болшевик, вероятно би се върнал при чистите извори на революционните мечти. Ако беше потънал в кръв генерал, би могъл да се отправи към някаква толстоистка колония край река Камчия, ако беше партиен или държавен деец, би могъл да се самозаточи в уединение отвъд полярния кръг. Но той е поет и изборът за начало е между природата и Бога, които в последна сметка са едно и също. Така можем да си обясним завръщането на Пастернак към евангелските мотиви, осъзнаването на необходимостта от вяра.
Александър Гладков определя промяната в Пастернак със следните думи:
„Тъкмо голямата хуманност на Пастернак, неговото инстинктивно, самородно чувство за демокрация, неговата нужда от топлотата на човешка дружба, простотата на неговия начин на живот, както и най-важните уроци, които той получи от всичко, което обичаше и признаваше в изкуството, го заведоха до поезията на последните му години с нейната отличителна религиозност и до написването на романа му «Доктор Живаго»“.
Погребението на Пастернак, Переделкино, 1960 г.
Но в СССР на никакви бунтовници не се прощава. Дори самоизолацията е бунт. Нищо повече не дразни висшето литературно чиновничество от опита да се избяга от стадото. През март 1947 година Фадеев атакува остро Пастернак на конференцията на младите писатели. Това е сигналът. Насъсканите кученца на режима започват да лаят от разни места. На 22 март „Култура и живот“ отпечатва специална статия срещу Пастернак… Той не отговаря, а упорито работи. Вместо отговор казва на Гладков:
„Всеки човек е Фауст по свой собствен начин и всеки трябва да премине сам през всичко.“
Той завършва превода на „Антоний и Клеопатра“. Гладков, който работи в два московски театъра, организира Пастернаков прочит — рецитал на пиесата пред хората от театрите. Пастернак рецитира на 30 януари 1948 година сред бурните овации на своята немногобройна публика. Тяхната подкрепа му е така нужна.
Александър Гладков изчезва в края на същата година, изпратен в лагер за принудителен труд. Същата съдба сполетя и мнозина руски интелектуалци. И тук съветската власт се опитва да нанесе на Пастернак сломяващ удар. По напълно неизвестни причини сините ангели на Берия арестуват приятелката на Пастернак Олга Ивинская и я изпращат за пет години в лагер. Същият трик със сина на Анна Ахматова, Лев, води до написването и отпечатването на няколко стихотворения, възхваляващи Сталин, чрез които Ахматова се опитва да спаси сина си.
Всеки може да си представи какво е било положението на Пастернак, този свръхчувствителен човек, когато любимата му жена е била закарана зад бодливата тел, сред виелиците. Както съдим от няколко стихотворения в края на „Доктор Живаго“, посветени на нея, поетът е бил ужасен. Но той е на здрава почва и компромис няма да направи. Той продължава да пише книгата, в която иска да каже всичко.
Само година преди това той вече е показал себе си в друга светлина. През февруари 1948 година Съюзът на писателите организира голямо четене срещу „подпалвачите на нова война“, с което фактически започва кампанията против агресивното НАТО. Пастернак е в списъка на тия, които трябва да четат. Четенето се председателствува от Борис Горбатов. Първият, който се явява, е злощастният блюдолизец Алексей Сурков, който декламира някаква агитка. Ала по време на тази декламация публиката започва бурно да аплодира. Сурков знае, че това не е за неговата лозунгаджийска поезия и се обръща. На сцената се е появил Пастернак, който сяда на стола, определен за него. Един след друг съветските писатели четат своето литературно заклеймяване на „подпалвачите“. Накрая Горбатов извиква името на Пастернак. Той става от стола си и публиката го посреща с най-силни овации. Но вместо да отиде при микрофона, пред който са заставали другите, Пастернак слиза от сцената и застава долу, пред самата публика. Той изглежда млад, красив, с лице, върху което играе смесица от дързост и невинност. Той казва:
„За нещастие аз нямам стихове, подходящи за темата на тази вечер, затова ще ви кажа някои неща, писани преди войната…“
Очевидци разказват, че публиката полудяла от възторг, че четенето се превърнало в нечувана обща демонстрация и Горбатов напразно удрял председателския звънец. Трябвало да се обяви прекъсване.
Тук още веднъж станало ясно, че ако Пастернак не е бил арестуван заради провалянето на тази вечер, то се е дължало само на мистериозния му имунитет.
Сталин умира. Александър Гладков се връща от лагера след шестгодишно отсъствие в Москва. Той чете в списание „Знаме“ цикъл стихове на Пастернак от романа „Доктор Живаго“. Приятелството между двамата продължава и пак, както в старите дни, Пастернак говори, а Гладков слуша. Поетът му доверява, че въпреки смъртта на Сталин черни облаци се събират над главата му. Това е през август 1957 година. След дълги колебания „Новий мир“ и издателството „ГОСТЛИТИЗДАТ“ отхвърлят романа, копие от който вече е готово за печат в Италия. Секретариатът на писателския съюз, който има строго милиционерски функции в литературата, вика Пастернак и го заплашва с тежки репресии, ако не спре италианското издание. Гладков се опитва да разсее поета, като му разказва за срещата на Твардовски с Хрушчов, където двамата разделили писателите на две групи птици. Такива, които се използуват за лов. И такива, които се ценят за пеенето им. Явно е, че Пастернак не попада нито в едната, нито в другата група.
През октомври 1957 година съветски поети отиват на официално посещение в Италия. В последния момент Пастернак е изваден от групата и заменен с неизбежния Сурков, който се опитва да изземе копието на „Доктор Живаго“, намиращо се в издателя „Фелтринели“. Но въпреки посредничеството на Толиати „Фелтринели“ отпечатва романа. Първото издание е продадено за няколко часа. През 1958 година излизат издания на други езици. Съветският печат пази мълчание, което се разбива с даването на Нобеловата награда.
Оттук нататък над главата на Борис Пастернак се извива такава зловеща буря, която може да бъде сравнена само с бурята срещу Солженицин. Цялата духовна мизерия и нищожество на съветския строй е демонстрирана в това неописуемо издевателство над един от най-светлите духове в руската литература. Пастернак е принуден да се откаже от наградата и да моли онези, които само са тъпкали руската земя, да го оставят да умре в нея. Спомням си, че шефът на комсомола и впоследствие на Държавна сигурност Семичастни нарече поета „свиня“. Днес едва ли някой си спомня кой беше и къде отиде този безмозъчен апаратчик, както никой не знае кои бяха авторите на варварските статии по вестниците и радиото — Заславски, Сурков, Кочетов и Михалков…
А името на Борис Пастернак е в почти всяка антология на световната поезия, във всяка енциклопедия; учениците в училищата, студентите в университетите изучават чудния поет, преводач и автор на „Доктор Живаго“.
Александър Гладков завършва своята книга за Пастернак с великолепно описание на погребението на поета на втори юни 1960 година. Това погребение, на което многохиляден народ демонстрира спонтанно своите чувства, е онзи най-скъпоценен триумф за твореца, който милиони Нобелови, Сталински, Ленински или Димитровски награди не биха могли никога да му дадат.
Защото този триумф идва дълбоко от сърцата на всички ония най-чудесни хора, които също като Пастернак не искат да бъдат част от ничие стадо.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на Аякс, Портретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа”. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
Няма коментари:
Публикуване на коментар