ХРИСТОС И МЕДИИТЕ

малкълм

Малкълм Мъгъридж


Когато става дума за ерозията на моралните стандарти, не се ли отнасят и за медиите думите, казани сред пустошта от вещиците в Макбет: „Зло – добро, добро и зло от едно са потекло“?
Разбира се, за мен е голям комплимент, че поканихте един възрастен и пенсиониран журналист като мен да говори по темата „Христос и медиите“, тема, която по самата си природа е от трансцендентна важност за представянето на религията в медиите. Но нека още в самото начало да кажа направо, че нямам друга квалификация да говоря по тази тема освен тази, че твърде късно и след голяма съпротива започнах да виждам в Христос единствената реалност в един свят, който все повече е подвластен на фантазията и посланието на медиите, в които като млад и възрастен съм прекарал повече от половин век, списвайки цялата възможна гама от красноречиви редакционни статии до лаконични клюкарски колонки, от подготовката на новинарски предавания от нашите специални кореспонденти оттук-оттам или откъдето и да било, до писането на рецензии за книги, обяви за театрални постановки, коментари и възпоминания, стигайки дотам да поема тежката отговорност да бъда редактор на привидно хумористичното списание „Пънч”, когато от мен се изискваше да изпълня невъзможната задача да накарам сънародниците си да се смеят.
Извън тези петдесет греховно прекарани години, не притежавам никаква квалификация по отношение на социологията, психологията, идеологията, метафизиката или друга страна на медиите. Ако някога ми се е налагало да рецензирам книга по тези въпроси, което се е случвало, трябва със съжаление да кажа, че съм вършил това след прибързаното прелистване на нейните страници, утешавайки се с думите, казани от великия д-р Джонсън[1] за творбите на Конгрийв[2], че по-скоро би ги похвалил, отколкото да ги прочете. А и опитът ме учи, че специалистите по комуникации много рядко умеят да комуникират ясно и умело. Това изглежда изненадващо само докато човек се замисли, че брачните съветници обикновено са разведени, диетолозите често страдат от хронични храносмилателни проблеми, а жреците на потентността – като Д. Х. Лоурънс[3] – нерядко са импотентни, както и че пътят към личния и държавен банкрут почти винаги е застлан от икономисти.
Подобни есета, по ирония на съдбата и поне за мен, са част от Божията слава и благодат. Освен златната нишка, за която Блейк[4] пише, че води към небесните двери, има и друга една нишка, която ни държи свързани със земята. И двете са необходими – като радио и телевизионните приемници, същото виждаме и при катедралите, които имат както устремени към небето кули, така и страховити чудовища, обърнали погледа си към земята. Като страстен любител на смеха и като човек, убеден, че смехът е най-възвишеното мистично транспортно средство, вярвам, че когато дверите на небесата се отворят, от тях ще се чуват не само небесни хорове, но и непогрешимият звук на смеха. Не можем ли да кажем, че грехопадението на човека е една космическа версия на шегата с динената кора? Затова, когато говоря по темата за Христос и медиите, го върша само като стар практик, а не като експерт, в смисъла, който влагат в това статистиците или социалните учени, чиито изследвания ми се струват подобни на тези, на които се е посветило населението на летящия остров Лапута, когато там пристига Гъливер на Суифт, или на днешните проекти на ЮНЕСКО. Винаги съм се забавлявал с това как римляните, които са предсказвали бъдещето с гадаене по вътрешностите на птиците, са били много по-точни и просветени в своите предсказания от социологическите прогнози в наше време. По моето скромно мнение най-съвършени прогнози биха могли да се направят по вътрешностите на д-р Галъп. Но разбира се, големият недостатък на този подход е, че той може да бъде използван само веднъж.
И сега, в качеството ми на стар практик, който гледа назад към живота си, преминал вътре и извън редакциите на вестници и списания, вътре и извън телевизионни и радио студиа, който като дявол се е въртял нагоре-надолу и напред-назад в търсене на новини, ми се струва все по-ясно, че медиите са се превърнали в най-могъщите машини за фантазии на всички времена. Това се отнася както до техните новини и документални предавания, така и до техните авторски програми. Камерите работят, очите са втренчени, режисьорът крещи: „Камера“. Аутокюто тръгва. Студиото е обляно в светлина. Интервюирам епископ в лилаво расо, което той специално пожела да облече, защото изглеждало толкова добре в жив цвят (каквото и да означава това). Лицето му, към което хвърлям поглед, изглежда тревожно, изражението му е сякаш умолително. Сякаш казва: „Пощадете ме“. Изкушавам се да му задам някой наистина смущаващ въпрос, като например: „Има ли живот след смъртта?“ или „Смятате ли, че ще отидете на небето?“. Вместо това се чувам как го питам за мнението му за причините за спада на посещаемостта на църквите, какво мисли за ръкоположението на жени за свещеници, дали подкрепя идеята за обединение с методистите – все въпроси, в отговора на които той се чувства напълно уверен.
Режисьорът повдига три пръста – остават три минути, време за последен въпрос: „Епископе, нужни ли са епископите?“. Харесва му. Харесва му. На лицето му се изписва блажена усмивка „Необходими или не – казва той, – те съществуват“ – което всъщност се отнася и за телевизията. В този миг режисьорът прави жест, сякаш си прерязва гърлото, след като е чул в слушалките неумолимата дума „край“. Епископът и аз напускаме своите образи и се връщаме към всекидневните си личности, изтриваме си грима и отиваме в приемната, където разменяме няколко думи, след като сме успели да внесем известен трансцендентен привкус на едно лишено от всякаква трансцендентност неделно зрелище.
Въпреки присъствието на епископа всичко това изглежда твърде далеч от Словото, станало плът, живяло сред нас, изпълнено с благодат и истина – твърде далеч от великата драма на Въплъщението, толкова прекрасно предадена в Книга Премъдрост Соломонова: „когато тихо мълчание обгръщаше всичко, и нощта в течението си бе стигнала до средата, слезе от небето, от царствените престоли, всред гибелната земя всемощната Твоя дума като страшен воин“.
Наистина вярно е, че медиите са интегрална част от нашия дезинтегриран начин на живот; те изразяват и така насърчават тази дезинтеграция. Но не могат да бъдат държани отговорни за това. В същото време те ни карат да приемем за даденост все по-голямото насилие и конфликт в света и дори изискват от нас да виждаме в това нещо позитивно и благотворно, да приемем дълбоката ерозия на моралните ценности, от които произлиза и върху които се основава традиционно нашата християнската религия и начин на живот като разширяване на свободата и подобряване на качеството на живота. В Англия например започнахме да приемаме като нормални хроничното насилие и беззаконие в Северна Ирландия, която е интегрална част от Великобритания. А подобни региони на безредие стават все повече по света. Ако те са способни да представят това насилие по драматичен визуален начин, медиите привличат вниманието ни към тях. А после, когато новините спрат, те слизат от екраните и заглавията на вестниците, а всички ние забравяме за тях.
Когато става дума за ерозията на моралните стандарти, не се ли отнасят и за медиите думите, казани сред пустошта от вещиците в Макбет: „Зло – добро, добро и зло от едно са потекло“[5]? Особено красноречиви в това отношение са думите на Симон Вейл, чиято интелигентност и прозорливост според мен са сред най-дълбоките, на които сме свидетели в нашата епоха. Тя пише около едно десетилетие преди телевизията да се развие до такава степен, че да окупира вниманието на големи групи от зрители по света, а в случая на западния човек – за около 35 часа на седмица – което прави дванадесет години (и това е една ужасяваща мисъл) от един средно продължителен човешки живот, дванадесет години, прекарани във взиране в телевизора. Ето какво казва Симон Вейл: „Нищо не е толкова прекрасно, нищо не е толкова постоянно свежо и изумително, толкова изпълнено със сладост и вечна радост, колкото е доброто, а никоя пустиня не е толкова суха и досадно монотонна, колкото злото. Но точно обратното е вярно за фантазията. Доброто в художественото творчество е сиво и досадно, докато злото е разнообразно, интригуващо, привлекателно и изпълнено с очарование“.
Днес медиите, струва ми се, поразително потвърждават това мнение на Симон Вейл. В тяхното послание почти винаги вълнуващ е еросът, а не агапе; успехът и известността изглеждат много по-желателни от съкрушеното и покайващото се сърце; а героят за народа е Иисус Христос като суперзвезда вместо Иисус Христос на Кръста. Доброто и злото са основни въпроси от нашето морално съществуване. Затова те могат да бъдат сравнени с положителните и отрицателни полюси, които генерират електричество. Ако обърнете полюсите, токът спира. Светлината угасва. Мракът пада и всичко се обърква. За мен е извън всякакво съмнение, че мракът, който се спуска върху нашата цивилизация, се дължи точно на тази смяна на местата на доброто и злото, както и че медиите оказват могъщо влияние за тази размяна – което вероятно е още по-голямо в насърчаването на последиците от него.
Нека припомня, че същото мнение изказа един много по-силен и авторитетен човек от мен. Имам предвид, разбира се, Александър Солженицин, който в първата си диагноза за болестта на Запада, когато пристигна сред нас като принудителен изгнаник, отбеляза, че ние, западните хора, наистина сме най-могъщите и проспериращите в целия свят, но че нашата сила, богатство и влияние няма да ни донесат полза, защото сме изгубили съзнание за доброто и злото. Връща се към тази тема във втория том от Архипелаг Гулаг – излишно е да се споменава, че този откъс е напълно пренебрегнат от медиите. С прекрасни думи, които са сред най-запомнящите се в нашата епоха, той пише: „И едва върху гниещата лагерна сламица усетих първите движения на доброто. Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, преминава не през държавите, не между класите, не между партиите, тя преминава през всяко човешко сърце и по такъв начин – през всички човешки сърца”. И след това добавя според мен изключителните думи: „Бъди благословена, тъмнице моя, че те имаше в моя живот!”[6].
Какво прозрение, каква мъдрост, придобита, колкото и да изглежда невероятно, в съветски затворнически лагер след строго марксистко възпитание! Трябва да споделя, че ако някой ми беше казал, когато бях млад журналист в Москва в началото на 30-те години, че в режим като този в СССР – чиито управници си бяха присвоили повече власт над своите поданици от всяко друго предишно управление в историята на човечеството, контролирайки абсолютно всяка минута от техния живот, и което от самото си начало беше решено да заличи всяка следа от християнската религия, да унищожи нейния Създател, нейното Писание, норми, културно наследство и трансцендентални въжделения – ако някой ми беше казал тогава, че шестдесет години след създаването на този режим вътре в него ще се надигне глас като този на Солженицин, който говори на автентичен християнски език, на езика на Евангелието, на езика на нашия Господ, щях да кажа, че това е напълно немислимо. А ето че това се случи и това е чудо, което е сред най-великите чудеса, с които някога сме били удостоени от Господа, което изисква внимателно да бъде изследвано, особено от тези, които упражняват властта, които пишат законите, които преподават, и особено от тези, които създават предавания – по-конкретно, религиозни предавания.
Всички, ангажирани със създаването на такива религиозни програми, ще се сблъскат с онова, което е наричано консенсус – с тайнственото предубеждение, на което са подвластни медиите и особено телевизията, един вид хуманистична ортодоксия, налагана над грамотното население на Запада с твърдост и упорство, на които би могъл да завиди дори Торквемада с неговите уреди за мъчения и аутодафета. Често говоря за този консенсус като за великия стремеж към смъртта на либерализма, в смисъл че той ми се струва насочен към разрушаването на самите ценности, които твърди, че поддържа, към утвърждаването на авторитаризма, който той настоява, че толкова силно презира, и като цяло води към разруха всеки режим, от който се очаква да осигурява условия, в които този консенсус да продължава да съществува. Някой ден един бъдещ Гибън, посветил се на изследването на упадъка на нашата западна цивилизация, ще бъде силно заинтригуван от тази спасителната операция, превърнала се в сеещ смърт отряд, от този стремеж към смъртта, осъществен в утопиите, където робството започва да се налага в името на освобождението, където в академичните среди процъфтява мракобесието, където нулевата раждаемост се величае като велико постижение и в името на която бебета са убивани още преди да са родени в името на най-висшите хуманитарни принципи, и то в мащаби, от които би се уплашил и цар Ирод. Бях свидетел как един луд австриец възвести създаването на Германския райх, който щял да просъществува хиляда години, как един италиански клоун смени календара, за да започва с неговото възкачване на власт, и как един грузински бандит в Кремъл бе възвеличаван от нашия интелектуален елит като по-мъдър от Соломон и по-хуманен от Марк Аврелий. Що се отнася до вашата страна, Америка, видях как тя стана по-богата от целия останал свят, с военно превъзходство, което би позволило на вас, американците, стига да го поискате, да затъмните военните завоевания на Александър или Юлий Цезар – всичко това се случи пред очите ми в рамките на един живот. Днес Англия е малък остров край брега на Европа, заплашен от дезинтеграция и банкрут; Хитлер и Мусолини са смятани за смешници; Сталин вече е забранено име дори в държавата, в чието създаване той участваше и която управляваше в продължение на три десетилетия; Америка е обзета от страховете да не се окаже лишена от безценната течност, която кара магистралите да боботят, а градовете да се пълнят със смог, и от спомена за опустошителната кампания във Виетнам, чиито решителни битки се проведоха и изгубиха под пълно и измамно телевизионно покритие, и от поразиите, нанесени от донкихотовците в медиите, които с такова настървение водиха битки с мелниците на Уотъргейт. Възможно ли е наистина, както настояват медиите, това да е животът – същата сапунена опера, която си тече от векове, от епоха към епоха, останките от който са пръснати по света? Със сигурност не. Дали той е бил създаден, за да има пространство за такива безсмислени и повтарящи се действия, дали за това са били създадени вселената и човекът, който обича да нарича сам себе си homo sapiens, неизвестно по каква причина? Не мога да повярвам.
Ако това беше всичко, тогава циниците, хедонистите и самоубийците щяха да имат право. Най-голямото, което можем да очакваме от живота, е забавлението, задоволяването на сетивата ни и смъртта. Но разбира се, това не е така. Благодарение на великата благодат и чудо на въплъщението, космическата сцена е решена като човешка драма. Бог снизхожда, за да стане човек, а човекът се въздига, за да се свърже с Бог. Времето се вглежда във вечността, а вечността – във времето, и така превръща мига във вечност и вечността в един миг. Ако това християнско откровение е било някога вярно, тогава то трябва да е вярно за всички времена и при всички обстоятелства. Каквото и да се случи, колкото и да изглежда невероятно това от начина, по който се движи светът, истината остава една и неизменна. „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат[7]“, казва нашият Господ. Нашата западна цивилизация, подобно на всички преди нея, в един момент ще се разпадне и ще изчезне. А светът гледа на симптомите на това едновременно с надеждата и отчаянието на идиота. От една страна, очаква се някоя нова политика или ново откритие да оправи всичко: ново гориво, ново лекарство, разведряване, общ пазар, петрол от Северно море, революция или контрареволюция. А в същото време постоянно сме в очакване на някакво бедствие, което до докаже колко погрешен е пътят, по който вървим: капитализмът ще се провали, а комунизмът ще победи, или обратното; петролът ще свърши, ядрените отпадъци ще ни убият, плутоният ще ни изпепели, а свръхнаселението ще ни погълне.
От християнска гледна точка всички тези надежди и страхове са безсмислени. Като християни ние сме наясно, че няма вечни градове, че короните се въргалят в прахта и че идва момент, в който всяко земно царство погива. Като християни ние също така приемаме, че човешките царе не могат да увенчават и рушат, както знаем, че живеем в град, построен не от хората и който не може да бъде разрушен от тях. Затова апостол Павел се обръща към християните в Рим и в Коринт, живели в също толкова покварено и безпътно общество като нашето, управлявани от един господар – императора Нерон, на чийто фон дори някои от нашите господари могат да ни се сторят просветени, които са имали същите игри като телевизията, превърнати в зрелища, изпълнени с насилие и еротика: „Бъдете твърди, непоколебими – увещава ги той – и напредвайте винаги в делото Господне (…)”[8]; като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже „видимото е временно, а невидимото – вечно.“[9] От развалините на Рим се ражда християнският свят, а сега видението за катастрофата на християнския свят крие в себе си възможността да се избегне разпадът на този свят, като се потърси тази реалност, която е невидима и вечна – реалността на Христос. В тази реалност виждаме единствената ни надежда, единственото ни бъдеще в този помрачен свят.
Защото няма по-страшни бедствия, които биха могли да ни се случат, от тези, които преживяхме заради утопиите на ХХ век, които настояваха, че е възможно човек да изгради някъде по земята небесното царство; изобилието да се постигне чрез брутния вътрешен продукт; магистралите да се прострат от единия до другия полюс; еросът да бъде поставен под такъв контрол, че да създава само по две деца като добре възпитано дете, на което му се разрешава да изяде само две парчета торта на рождения си ден; гените ни да бъдат така преброени и подредени, че да създават само кралици на красотата с висок коефициент на интелигентност; че е възможно различните да бъдат захвърлени заедно с отпадъците; медиите ден и нощ да бълват звуци и образи, за да ни задоволяват и информират; а подходящите лекарства и медикаменти да могат да ни излекуват от всички възможни болести.
Нека тогава ние, като християни, погледнем отвъд симптомите за разпада на институциите и инструментите на властта, отвъд падащите режими, бъркотията с парите, диктаторите и парламентите и проблемите и конфликтите, които идват заедно с тях. Нека си припомним, че точно когато всяка човешка надежда е била проследена и изоставена, когато е била потърсена, без да бъде открита помощта от всеки възможен земен източник, когато е бил използван всеки възможен ресурс – морален и материален, че когато последният наръч с дърва е бил хвърлен в огъня заради смразяващия студ, а последната светлинка е изгаснала в мрака, точно тогава до нас достига Христовата десница, твърда и уверена, а Неговата светлина осветява всичко и пропъжда мрака. И тогава, след като открива навсякъде само измама и нищета, душата е принудена да потърси убежище и да намери покой в Него. Това е, както го разбирам аз, посланието на християнските предавания.
Нека завърша със следните думи. Животът ми наближава своя край и тази перспектива ми носи радост. Ще завърша, като леко променя възвишените думи на Солженицин: „Благословен бъди, живот, за това, че ме доближи до Бог и че ме накара да осъзная, че съм част от Неговото семейство сред хората“.
Майкъл Мъгъридж (1903–1990) е журналист и писател. Подобно на голяма част от своето поколение в младостта си Мъгъридж е увлечен от левите идеи. В началото на 30-те години той заминава за Москва като кореспондент на вестник Манчестър Гардиън. Видяното в СССР го кара да се разочарова от комунистическите идеи и в началото на 30-те години става един от първите западни журналисти, които съобщават за глада в Украйна. По време на Втората световна война Мъгъридж се записва в армията, а от 1942 г. работи в британския разузнавателен корпус. Въпреки че е възпитан като агностик, през 60-те години Мъгъридж се обръща в християнството, което започва да заема все по-видимо място в неговите публични изяви, като през втората половина на 60-те години той се изказва активно срещу сексуалната революция. Избран за ректор на Единбургския университет, през 1968 г. Мъгъридж си подава оставката в знак на протест срещу искането на студентите за свободно разпространение на контрацептиви. През 1969 г. излиза неговият сборник с есета, статии и проповеди Преоткритият Иисус (Jesus Rediscovered), който се превръща в бестселър. Той е последван през 1976 г. от книгата му Иисус: живият човек (Jesus: The Man Who Lives), която съдържа размисли върху евангелските разкази за живота на Иисус. През 1982 г. на 79-годишна възраст Малкълм Мъгъридж, заедно с жена си Кити, е приет в Католическата църква. Той взима това решение под влиянието на дейността на Майка Тереза от Калкута, за която публикува книгата Нещо красиво за Бог (Something Beautiful for God) – приемана за една от книгите, която силно привлича общественото мнение към нейната дейност. Последната му книгаОбръщане. Духовното пътуване на един поклонник през ХХ век (Conversion: The Spiritual Journey of a Twentieth Century Pilgrim) излиза през 1988 г. „Христос и медиите“ е реч, произнесена от Мъгъридж на 24 януари 1978 г. във Вашингтон по време на Националното събрание на авторите на религиозни предавания.
Превод от английски: Момчил Методиев


[1] Самюел Джонсън (1709–1784), наричан често д-р Джонсън, е английски писател, известен със своята поезия, есеистика, литературна критика и биографии. Б. пр.
[2] Уилям Конгрийв (1670–1729) – английски драматург и комедиограф, наричан английския Молиер. Б. пр.
[3] Д. Х. Лоурънс (1885–1930) – английски писател, автор на Любовникът на лейди Чатърли. Б. пр.
[4] Уилям Блейк (1757–1827) – английски поет предромантик, цитираният стих е от поемата му „Йерусалим”. Б. пр.
[5] Превод Валери Петров.
[6] Солженицин, Александър. Архипелаг ГУЛАГ. Том 2. Фондация „Комунитас”, 2015, с. 630-631. Б. пр.
[7] Лук. 21:33.
[8] 1 Кор. 15:58.
[9] 2 Кор.4:18.

_______________________________
Публикацията е от http://kultura.bg/

Няма коментари:

Публикуване на коментар