ЕДНОИЗМЕРНА ИДЕОЛОГИЯ

Тони Николов, kultura.bg

РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ НЯКОИ АНТИХУМАННИ ИЛЮЗИИ 170 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

1. През лятото на 1845 г. Маркс и Енгелс пишат първия вариант на общия си труд „Немска идеология”. В този момент Маркс е принуден да се установи в Брюксел, след като бива изгонен от Париж заради „революционна конспирация”, и то лично от премиера Франсоа Гизо, впрочем прочут историк. По онова време думи като „конспирация” и „революция” буквално се носят из въздуха. Радикално настроени мислители охотно излизат с манифести в защита на „пролетариата”, често без никаква реална представа за проблемите на трудещите се. Но пък това им дава усещането за „социална мисия” във века на прогреса, което е особено модерно през XIX в. По същия начин, както днес разни „нови леви” подписват манифести в подкрепа на „Сириза” с оглед на своите теории, без ни най-малко да ги е грижа за конкретната съдба на реалните гърци, нито за цената, която те ще трябва да платят в името на чужди идеологически постановки.

Светът през лятото на 1845 г. е като че ли далеч по-загрижен от анексирането на „Тексаската република” от страна на Съединените Щати, което предвещава война с Мексико, или от установяването на демаркационна линия между френски Алжир и Мароко, която би трябвало да предотврати поредната колониална война. Самите Маркс и Енгелс водят тайни преговори с нелегалния „Съюз на справедливите” – организация на немски утописти, възникнала в Париж през 1832 г. и вдъхновяваща се идеите на Гракх Бабьоф и Вилхелм Вайтлинг. За тях тези контакти са изключително важни, защото така две години по-късно, отново в Париж, бива учреден Съюз на комунистите, чиито първи членове минават и за първите „марксисти”. От самия Вайтлинг Маркс и Енгелс заемат постановките за „класовата борба” и „диктатурата на пролетариата”, които прехвърлят в „Комунистическия манифест” (издаден в Лондон през 1848 г.). След неговото публикуване „утопичният комунизъм” вече има „идейната база”, с която може да се премине от теория към практика. Така се стига до разграничаването на „дребнобуржоазния социализъм” (консервативен или критически) от „истинския социализъм”, както и до начертаването на конкретни стъпки, в които би трябвало да се изразява диктатурата на пролетариата.

Целта е политическо господство на пролетариата, който, стъпка по стъпка, трябва да изземе целия капитал на буржоазията. Че това няма да стане „доброволно”, е ясно от следните известни постановки в глава 2 на „Комунистическия манифест”:

- експроприация на земята и изземането на земеделската рента за покриване на държавни разходи;

- висок прогресивен данък;

- отмяна на правото на наследяване;

- конфискация на имуществата на всички емигранти и метежници;

- централизация на кредита в ръцете на държавата посредством националната банка;

- централизация на целия транспорт в ръцете на държавата;

- увеличаването на броя на държавните фабрики и обработката на земите по общ план;

- задължителност на труда за всички, създаване на „промишлени армии”(!), включително и в земеделието;

- съединяване на земеделието с труда и постепенно сливане на селото с града;

Следва да признаем, че Ленин, Троцки, Сталин, Георги Димитров, Мао Цзедун или Пол Пот съвсем не са били „идейни новатори”, а само практици на комунистическата идея, въплътена в този Манифест, чиито положения са до болка познати на всички, вкусили прелестите на „реалния соц”. Интересно е, че през 2013 г. ЮНЕСКО, под ръководството на г-жа Ирина Бокова, включи „Комунистическият манифест” в регистъра „Паметта на света” с аргументацията, че той и „Капиталът” са „двете най-важни публикации на XIX в., влиятелни и до ден днешен”.

2. „Немска идеология”, чиято годишнина отбелязва световната „лява мисъл”, наистина задълбочава постановките за „класовата борба” спрямо „материалистическото разбиране на историята”. Ала в интерес на истината трябва да отбележим, че тя вижда бял свят твърде късно, едва когато „организационните изводи” от нея са вече факт.  Първата част на ръкописа – и то двуезично (на немски и руски) – бива публикувана едва през 1924 г. в Москва от  института „Марк-Енгелс-Ленин”. През същата тази 1924 г. умира Ленин. И никой не отделя чак такова внимание на появата на „Немска идеология”. Болшевиките от седем години прилагат на практика „марксистките постановки” на „диктатурата на пролетариата”. Те безпощадно са се разправили с дотогавашните притежатели на „средствата за производство”. Не само с буржоазията –  това им е твърде малко – но и със селските стопани, тази „кулашка измет”, с „поповете”, с „колебливите, съмняващи се интелигентчета”, тоест с всички, които биха могли да бъдат несъгласни с постановките на световната пролетарска революция. Ето как действа Ленин: „Необходимо е да се проведе безпощаден терор против кулаците, поповете и белогвардейците. Съмнителните лица да се затварят в концентрационни лагери извън градовете. Телеграфирайте за изпълнението на заповедта” (9 август 1918 г.). Кратко и ясно. На бюрото си Ленин държи портрета на обесения народоволец-терорист Степан Халтурин редом с този на Карл Маркс. Защото съзира в това пряка връзка между практиката и теорията на марксизма. Халтурин е обесен през 1882 г. за опит да взриви в Зимния дворец Александър II, Царя Освободител, дал свобода на селяните в Русия от крепостното право. Пролетарската революция в Русия на практика закрепостява селяните наново. Отнети са им паспортите, дори при демобилизацията след Втората световна война те са задължени да се връщат в колхозите си, където полагат египетски непосилен, почти безплатен труд. Селяните в Русия ще получат паспорти едва във времето на „Брежневския застой” – през 1974 г. Безумната комунистическа колективизация в СССР, която Маркс и Енгелс оприличават в „Манифеста” на създаването на „промишлена армия” в земеделието, отнема живота на между 8-10 млн. души. И това са само приблизителни данни. Никой не знае каква е реалната човешка цена на „кървавата утопия” и не могат да не ни побият тръпки, ако си представим продълженията на тази колективизация в Китай или Камбоджа.

Интересно е положението на интелигенцията, на която марксистката теория все търси място в пролуката между „производителните сили” и „производствените отношения”.

В „Манифеста” на интелигенцията не е отделено специално внимание, вероятно очакванията са тя въодушевено да се присъедини към пролетариата, като го окуражава и подкрепя идейно. На практика става друго. Ленин го заявява категорично в „Държавата и революцията” (септември 1917 г.): „Никакво глезене на господа интелигентите. Подаръци за интелигентите след взимането на властта няма да има. Днес тези господа работят, подчинявайки се на капиталистите. Ще работят още по-добре, подчинявайки се на въоръжените работници.” През 1918 г. „пролетариатът” ясно показва „кой кого”: най-висок по време на революционния терор е броят на разстреляните интелигенти (студенти, учители, лекари). Едва след това идват селяните, буржоазията и духовенството. За да се освести интелигенцията, през 1918 г. й е определена следната дневна дажба: 11 грама хляб, 3 грама захар, 3 грама сол и 17 грама месо. Ленин е проникновен читател на класиците на марксизма. За него – както пише в „Немска идеология”, с която допускаме да се е запознал в ръкопис – пролетарската революция със сигурност е „двуединен процес” – на „изменение условията на живот на болшинството и изменение на самите хора, извършващи революцията” (новият човек). Онова, което снема противоречието между тези две реалности, е диалектиката на властта. Ленин не се интересува от нищо друго, освен от властта. Дори парализиран, в тежко ментално състояние, той продължава да бомбардира Съвета на народните комисари (Совнаркома) с искане да бъде изселен или строго наказан някой – за него терорът е натрапчива идея. Ленин се интересува само от властта, защото подобно на повечето марксисти-революционери не познава нищо друго. Към литературата е равнодушен – дели я на „полезна” и „безполезна”. Музиката не го интересува, макар да се насилва да слуша Апасионатата и да твърди, че му е близък Вагнер (все пак, не колкото на Хитлер). От всички изкуства за него най-важно е прохождащото кино, защото оценява съдържащия се в него пропаганден потенциал. От Маркс и Енгелс, Ленин е усвоил всички най-важни положения, и то на практика. Като това: „Не критиката, а революцията е движещата сила на историята” („Немска идеология”). На всяка цена и без оглед на човешкия живот. Без каквото и да е замисляне за съдбата на милионите човешки същества, погубени в лагери, затвори, разстреляни по списък, унищожени чрез глад и терор. Ленин е първомайсторът на този вид „терористичен социализъм”. Фашистите и национал-социалистите вървят по петите му и са негови добри последователи (пак припомням, че първите концентрационни лагери в Съветска Русия възникват още през 1918 г.).

Историкът Рой Медведев разказва в книгата си „Трудната пролет на 1918 г.”, че след като взимат властта чрез преврат, вождовете на болшевишката революция изпадат в ступор. Те вече са разпуснали Учредителното събрание, разправили са се с всичките си политически опоненти, в Русия кипи Гражданската война, а те не знаят как да построят комунизма и „светлото бъдеще”.

На заседания на Совнаркома се предлагат какви ли не идеи – една от друга по-безумни. Първо се обявява, че не се признават дълговете на царска Русия към чужди банки. Това на практика разорява стотици хиляди притежатели на банкови облигации от руския заем, което поставя Съветска Русия в световна финансова изолация (Варуфакис има къде-къде по-радикални предшественици).

След което Съветът на народните комисари, начело с Ленин, решава да отмени парите. Тази мярка може и да се съдържа имплицитно в някои ръкописи на Маркс, но силните очаквания на революционерите марксисти са по-този начин държавата наистина да отмре. И Русия едва не умира от глад. Спекулата е чудовищна. Всичко се продава само срещу злато и скъпоценности. Никой не знае колко струва самун хляб, парче сланина, обувки, лекарства или метър плат. Ето в идеален вид „комунистическата хипотеза”, недостатъчно осмислена от марксисткия автономизъм до днес. Сетне са принудени да „върнат” парите, въвеждайки златен червонец.

И това не е всичко. Вместо да решават проблемите на огромната държава, разпадаща се пред очите им, група народни комисари-теоретици отделят по няколко часа дневно, щудирайки съчиненията на Маркс и Енгелс, за да открият  в тях ключа за построяването на бъдещото комунистическо общество. След няколко месеца Троцки, Каменев, Зиновиев и Бухарин са принудени да признаят, че Маркс не е имал ясна представа как точно ще се случи това и е наблегнал единствено на проблема за „свободното време” на трудещите се, който в случая не е особено актуален.

Така комунистическите практици осъзнават, че разполагат с „идеология”, която, колкото и да величаят като „единствено научна”, всъщност е чиста утопия.

И оттук насетне „революционната практика” започва да допълва „марксическата теория”, няма как да е другояче.

Ленин въвежда формулата „Световната война прераства в революция, а оттам – в гражданска”.  Така реално се осъществява „комунистическата хипотеза”.

Троцки я допълва: „Гражданската война трябва да трае вечно. И не само  в Русия. Гражданската война, плъзнала по цял свят – това е световната революция.” „Перманентната революция” е приносът на Троцки към марксистката идеология. Впрочем в Русия, а и из цяла Европа, терминът „перманент” по онова време е означавал нещо съвсем друго. Това е термин от фризьорството – пълно изрусяване на косите за срок (с трайност) шест месеца.

В комунистическата идеология сроковете, разбира се, са други. Срокът е означавал присъда. След болшевишката революция са издавали присъди със срок „до избухването на световната революция”…Имали ли са конкретен срок тези присъди? По време на болшевишката революция, а и на всички по-сетнешни революции – в Бавария, Унгария, Испания, това е било равнозначно на разстрел.

През 1920 г. Троцки пише теоретичния си труд „Комунизъм и тероризъм” (препоръчвам го на „новите леви”): „Въпросът за формата на репресиите, отбелязва той, както и за техния мащаб, не е принципен въпрос. Това е въпрос на целесъобразност.” По-късно той въвежда и формулата за „двата морала” – „техния морал и нашия”, което идва да покаже, че категории като добро и зло стават относителни.

3. С оглед на „целесъобразността” още в началото на 20-те години съветската власт се опитва да изчисли колко хартия ще й бъде необходима за отпечатването на цялото идейно наследство на основоположниците на комунизма (и то на всички световни езици), плюс задължителната пропаганда и агитация (откъдето тръгна познатото ни цитатничество от Маркс и Ленин). Средствата не са проблем. В умиращата от глад Съветска Русия има достатъчно експроприирано злато и скъпоценности, иззето е имуществото на Църквата (изтръгнати са обковите на иконите, конфискувани са богослужебните кръстове, осквернени са гробници). Плячкосват се и музеите. Революционерите марксисти, далеч преди Ислямска държава, започват да продават (и то не безценица) музейни фондове, частни и държавни колекции, посяга се на фондовете на Ермитажа. Болшевиките не жалят нищо, още по-малко хората. Установяването на властта на Съветите отнема живота поне на 18 млн. души. Ако убитите в резултат на комунистическия експеримент можеха да се наредят един до друг, те навярно щяха да оградят с костите си цялата страна на победилия социализъм, и без това наподобяваща гигантски концлагер. Кости и телени мрежи.

Как да си обясним света на идеологията? Според Маркс и Енгелс (в „Немска идеология”) „действителността се представя от идеологията в обърнат вид”, а „идеологията е илюзорно, лъжливо съзнание”. Но забележете – само когато не е съобразено с „научното” (марксистко) съзнание, което „единствено остава на почвата на действителната идеология”.

Така всичко е идеология и същевременно нищо не е идеология, както напоследък отново ни убеждават „новите леви”.

Учението на марксизма като идеология е прекрасен пример за мисловна едноизмерност, в която действителността се фиксира чрез предварително наложени очила (класова борба, свои-чужди, експлоатация на човек от човека, насилие, революция, кръв, светло бъдеще).

Нищо извън тази схема не съществува. И сякаш никога не е съществувало.

През 1901 г. швейцарски изобретател открива ролковата тоалетна хартия и една немалка част от световния добив на дървесина се пренасочва за изработването на това хигиенно нововъведение. Интересното е, че в същия ден във вестниците водещата „швейцарска новина” е друга – правителството на Швейцарската конфедерация предало на Италия анархист, заподозрян в атентат срещу италианския крал. А на откриването на тоалетната хартия било отредено второ място, като на „непретенциозно, но все пак значимо откритие”.

Век по-късно, всички, струва ми се, сме убедени в обратното. Как в тази връзка да не се запитаме: нямаше ли човечеството да е далеч по-щастливо, а бъдещето му не чак толкова кърваво (никой не казва „сияйно), ако част от хартията, отделена за пропагандата на марксизма, бе пренасочена за хигиенни цели?

С други думи, ако „швейцарският почин”  бе надделял над „съветския експеримент”?

Един разочарован от идеологията марксист, Корнелиус Касториадис (когото имах честта да познавам), прави следната равносметка:

Марксизмът отдавна се превърна в труп на псевдотеория, която е спряла своето развитие в социален и исторически план, служейки само като идеология или като легитимация на терористични и експлоататорски режими.

Марксизмът започна като „утопична идеология”. Дълго време (и до ден днешен) е смятан от някои за „критическа теория”. Но в историята (неизбежно) той ще остане с кървавата диря на практическите си реализации.