Книгата, дело на изд. „Ерго”, съдържа шест нови, неиздавани на български биографични двойки. Добродетелта е ключово понятие за Плутарх, тук той е повече моралист, отколкото историк. Прочетете откъс от съчинението.
„Успоредни животописи” обхващат 23 биографични двойки, съставени от грък и римлянин, чиито житейски пътища показват сходства. В житейските истории на персонажите си авторът вплита и модерните идеи на своето време и собственото си верую за онази важна спойка между личностно и обществено благо, която гарантира здравето на държавата и безсмъртието на държавния мъж. Портретите на неговите герои, изправени пред големи житейски обрати и предизвикателства, са поставени на културно-историческата сцена от ранната атинска демокрация до късната римска република. Освен образец за художествено качество, животописите са и неоценим извор за живота и характера на първите гръцки и римски законодатели (Ликург и Нума, Солон и Публикола), на прославени държавници (Кимон и Лукул, Темистокъл и Камил, Фокион и Катон Млади) и военачалници (Никий и Крас).
Добродетелта е ключово понятие и в „Успоредни животописи” – в тях Плутарх е повече моралист, отколкото историк.
„Ликург създал не писания и думи, а реализирал едно неподражаемо държавно устройство на дело. И така на тези, които настояват, че често обсъжданото мъдро устройство е неосъществимо, дал пример с една цяла държава, обичаща мъдростта, и съвсем логично надминал по слава всички гърци, занимавали се някога с устройване на държави. Поради същата причина и Аристотел е на мнение, че Ликург е получил в Спарта по-малки почести, отколкото заслужавал да получи, макар да бил удостоен с най-големите, защото той имал храм и му се принасяли жертви всяка година като на бог. Говори се още, че когато тленните му останки били донесени в родината, гробът му бил поразен от мълния – нещо, което не се е случвало на никой друг прочут грък, освен в по-късно време на Еврипид, който починал и бил погребан край Аретуза в Македония. Така за почитателите на Еврипид това е силно доказателство в негова полза, след като единствено на него след смъртта му се било случило същото, което по-рано било споходило най-големия любимец на боговете и най-благочестивия човек.”
Колкото по-дълбоко навлиза в реалността на житейските пътища, толкова по-високо Плутарх поставя стандарта на бъдещата европейска белетристика. Защото големи наративи – от историческите драми на Шекспир до „Животът на безславните мъже” на Фуко, – следвайки или противопоставяйки се на Плутарховия образен свят, са допринасяли за оформянето на интелектуалните, нравствените и естетическите ценности на съвременната европейска цивилизация.
Изданието е осъществено с подкрепата на Програма „Култура” (2007-2013) на Европейския съюз.
Плутарх (ок. 46–127) завещава на световната литература две големи групи произведения, обединени под заглавията „Успоредни животописи” и „Нравствени съчинения”. В тях се съдържа и почти всичко известно за живота му.
Роден е в малкия беотийски град Херонея. Образова се в Атина, където изучава философия (при платоника Амоний), реторика и математика. В съзвучие с космополитния дух на времето предприема пътувания из цяла континентална Гърция, посещава Йония в Мала Азия, стига и до Александрия. Заниманията с държавническа дейност два пъти го отвеждат в Рим. За разлика от типичния интелектуалец на епохата, търсещ поле за изява в Рим или Атина, Плутарх избира да живее в родната си Херонея, макар да е придобил и римско, и атинско гражданство. Воден от принципа, че добродетелното живеене означава дейно участие в обществения живот, той заема редица длъжности, сред които архонт епоним и жрец на Аполон в Делфийското светилище.
„Успоредни животописи”, Плутарх, издателство „Ерго”, 2014 г., превод от старогръцки Драгомира Вълчева, Мирена Славова и Невена Панова, художник Иво Рафаилов, 14 лв.
СЪПОСТАВКА НА НИКИЙ И КРАС
34. Нека сравним първо богатствата – богатството на Никий, съпоставено с това на Крас, е придобито много по-честно. Естествено никой не би одобрил добива на руда, който в по-голямата си част се осъществява чрез купени роби – престъпници и варвари, завързани и гинещи в места нездрави и болестотворни. Но сравнено с разпродажбите от конфискациите на Сула и със сделките с опожарените сгради в Рим, това забогатяване ще изглежда много по-прилично. Защото Крас открито си служел с парите си сякаш са доходи от земеделие и лихварство. При това, всичко, в което е бил обвиняван, макар че е отричал – че срещу подкуп е произнасял речи в Сената, че е извършвал несправедливости спрямо съюзници, че е мамел жени с ласкателство или че е прикривал подлеци, – за нищо такова Никий никога не е получавал даже лъжливи обвинения. Особено като се има предвид, че е хулен, задето от страх е давал и предоставял сребро на сикофантите. Поведение, което може би не е подобаващо за един Перикъл или Аристид[1], но за него, като човек по природа боязлив, е било неизбежно. Затова по-късно и ораторът Ликург[2] говори смело пред Народното събрание, когато го обвинявали, че купил някого от сикофантите: „Радвам се – казал, – че вече толкова години участвам в политическия живот, а съм заловен да давам, а не да вземам!“.
Що се отнася до разходите, Никий е давал повече пари за обществени нужди – щедро е харчел за статуи на богове, за гимназиархии и хорови изпълнения. А колкото пари Крас е дал за трапези на толкова десетки хиляди хора и после пак ги е нахранил, не може да се сравни с това, което Никий е притежавал, и с това, което е похарчил.
Та се чудя на кого убягва фактът, че порокът е някаква аномалия и противоречие на характера, ако вижда как хора, събрали по позорен начин богатството си, после го разпиляват без никаква полза?
35. За богатството толкова. По отношение на политическата дейност. У Никий няма никакво притворство, безчестие, насилие или нахалство. Той по-скоро бил мамен от Алкивиад и излизал да говори пред Народното събрание с уважение. Докато мнозина обвиняват Крас в непостоянство и безпринципност в метаморфозите на неговата омраза и приятелство. Дори той не отричал, че е заел консулската длъжност с насилие, защото наел хора, които да извият ръцете на Катон и Домиций. А пък когато гласували за разпределението на провинциите, мнозина от плебса били ранени и четирима били убити. Той самият (нещо, което пропуснахме в изложението си) ударил с юмрук в лицето и изхвърлил окървавен сенатора Луций Аналий, който бил против.
Колкото Крас проявявал насилие и тираничност в тези неща, толкова Никий заслужава най-голям укор, задето се страхувал от многото шум в политиката, бил нерешителен и се огъвал пред най-долните мерзавци. Докато Крас поне в такива случаи се държал на положение и с достойнство. И неговото съревнование било не с Клеоновци и Хиперидовци, а – о, Зевсе! – с блясъка на Цезар и с трите триумфа на Помпей. И Крас не отстъпил, а противопоставил на всеки един от тях своята мощ и даже надминал Помпей с квесторския си мандат.
Защото при големите начинания в политиката човек трябва да взема под внимание не това, което не предизвиква ревност, а това, което е бляскаво и с величието на силата си обезсилва завистта. А ако доволстваш от сигурността и спокойствието на всяко едно начинание и се страхуваш на трибуната – от Алкивиад в Пилос, от лакедемонците или от Пердика[3] в Тракия, – Атина ще ти предостави обширно поле за бездействие да се откажеш от активна политическа дейност и да заемеш длъжност, „плетейки си венец от безметежност“[4], както казват софистите. Но пък стремежът към мир наистина е бил от боговете и да сложиш край на войната е било най-елинският политически акт.
Та затова не е честно да сравняваме Никий с Крас, даже ако последният беше разширил римското владичество до Каспийско море или до Индийския океан.
36. Когато живееш в град, който цени добродетелта, и си твърде влиятелен, не трябва да отстъпваш нито място на подлеците, нито власт – на тези, които са недостойни да управляват, нито доверие – на тези, на които не може да се вярва. А точно това направил Никий с Клеон, като го поставил на генералската длъжност, Клеон – един човек, който не бил достоен за нищо друго, освен от ораторската трибуна да предизвиква смут и крясъци. Но аз не одобрявам и Крас, който се впуснал да мери сили във войната със Спартак по-бързо, отколкото било безопасно. Въпреки че страхът му бил въпрос на честолюбие, да не би Помпей да му отнеме победата, като дойде, както Мумий в Коринт отнел лаврите на Метел[5].
Но пък случаят с Никий е невероятно странен и потресаващ. Защото той отстъпил пред врага си Клеон не от честолюбие и властолюбие, примесено с надежда за лесна победа, а понеже виждал голяма опасност в предводителството на армията в Пилос, той се задоволил да си стои на топличко и да остави държавните дела.
Докато Темистокъл, за да не стане така, че един негодник и безумец начело на армията да погуби държавата в Персийските войни, го отклонил със сребро от властта. А и Катон – макар да виждал, че в мандата на народния трибун ще има твърде много проблеми за разрешаване и опасности за държавата, все пак го поел[6]. А Никий запазил длъжността на предводител на армията за себе си в похода срещу Миноа, Китера и мелосците, които създавали някакви дребни грижи. Щом трябвало обаче да се воюва срещу лакедемонците, той се измъквал от военния плащ и предоставял на Клеоновата неопитност и безразсъдство кораби, хора, оръжие и командване, което се нуждаело от голяма вещина. Така той пренебрегвал не толкова собствената си слава, колкото сигурността и спасението на отечеството.
Затова по-късно Никий бил принуден противно на волята си и без желание да воюва срещу сиракузците. Защото изглеждало, че той лишава Атина от Сицилия не въз основа на трезвата си преценка за нищожната полза от експедицията, а поради присъщата му слабохарактерност и малодушие. Голямо доказателство за неговата почтеност обаче е фактът, че макар той никога да не е харесвал воюването и да е избягвал генералския пост, съгражданите му не спирали да гласуват за него като най-опитен и най-добър предводител. А на Крас, който през цялото време се стремял към длъжността командващ армията, не му се удало да я заеме, освен по неизбежност във войната срещу гладиаторите, тъй като Помпей, Метел и двамата Лукуловци отсъствали[7], макар тогава той да бил най-почитан и с най-голямо влияние. Но, както изглежда, даже на сподвижниците си Крас изглеждал, сякаш му е отредено, както е казал комическият поет:
Да бъде най-добър във всичко, но не и с щит.
Затова и той с нищо не помогнал на римляните, притиснати от властолюбието и честолюбието му. Атиняните изпратили Никий на война против желанието му, против желанието им и Крас извел римляните на война. И заради единия държавата претърпяла нещастие, а другият претърпял нещастие заради държавата.
37. При това положение не ни остава нищо друго, освен по-скоро да хвалим Никий, отколкото да укоряваме Крас. Защото той с опита и преценката на разумен пълководец не се поддал на заблуждаващите очаквания на съгражданите си, а се уплашил и се отказал да превзема Сицилия. Докато Крас се отправил на война с партите като на разходка и сбъркал, макар че имал големи амбиции. Той искал, както Цезар покорил западните земи, келтите, германите и бритите, така и той на Изток да стигне до Индийския океан и да присъедини към Рим Азия. Там обаче стигнал Помпей, а и Лукул се присъединил, двама мъже, останали почтени и добри към всички през целия си живот, макар че си избрали същите цели и планове като Крас. Защото Сенатът се противопоставил на Помпей[8], когато му било дадено командването срещу Митридат, а Цезар[9], когато обърнал в бягство 300 000 германи, Катон съветвал да го предадат на победените и така да отклонят позора от нарушаването на мирния договор от себе си към него. Но народът не послушал Катон и петнайсет дена принасял жертвоприношения в чест на победата и се радвал.
Как ли щеше да се чувства и колко ли дена щеше да принася жертви този народ, ако Крас беше написал от Вавилон, че е победител? После да нахлуе в земите на мидийците, персите, хирканите, в Суса, в Бактрия и да ги обяви за римски провинции? Защото, както казва Еврипид[10], „ако трябва да вършиш неправда“, и не можеш да съблюдаваш мира бездеен, нито знаеш как да се възползваш от наличните блага, трябва не само Скандия и не само Менде да опустошиш, нито сякаш преследваш зверове, да преследваш обърналите се в бягство егинци, изоставили собствената си земя като птици, които търсят скривалище в друга страна[11]. Напротив – трябва да сложиш по-висока цена на неправдата, тя не се извършва лесно и както падне, сякаш е нещо незначително и малко, като просто пропуснеш справедливото. Затова и тези автори, които хвалят намеренията на Александровия поход, а укоряват тези на Крас, всъщност не преценяват добре началото по края.
38. В самите военни действия на Никий има доста благородни дела. Той удържал победа над враговете си в много битки и без малко да завладее Сиракуза. При това не всичко се провалило заради него самия, а човек би могъл да обвини и болестта, и завистта на съгражданите му в Атина. Докато поради множеството си грешки Крас дори не позволил на съдбата да му даде нещо добро, така че се чудим не как партите победили неговата глупост, а как тя победила щастливото предопределение на Рим.
Макар че единият не пренебрегвал нищо, което гадателите му казвали, а другият – всичко, те загинали еднакво. Така че безопасността на човешките дела при това положение се оказва трудна и непредвидима. Но все пак по-прилично е да грешиш, като съблюдаваш стари и обичайни заблуди, отколкото като престъпваш законите от самолюбие.
Що се отнася до края им, Крас по-малко заслужава укор, защото нито се предал, нито бил завързан, нито измамен. Той отстъпил, умоляван от своите, и станал жертва на вероломството на враговете си. Докато Никий се предал на враговете с надежда за позорно и безславно спасение и така направил смъртта си още по-срамна.
Превод от старогръцки Мирена Славова
СЪПОСТАВКА НА КИМОН И ЛУКУЛ
1. Краят на Лукул може да се смята за благополучен най-вече защото настъпил преди промяната в държавното устройство, която съдбата вече крояла с помощта на междуособни войни. Той завършил живота си в една боледуваща, но все още свободна родина. В това се състои и най-голямата му прилика с Кимон, който също умрял във време, когато гръцките дела все още процъфтявали, макар и разклатени. И все пак последният загинал като пълководец на бойното поле, а не изморен и отегчен, превърнал пиршествата и запоите в награда за оръжието, походите и трофеите – досущ като следовниците на Орфей, които Платон взима на подбив за вярването им, че в царството на Хадес праведните се възнаграждават с вечно пиянство[12]. Спокойният отдих и интелектуалните занимания, свързани с приятна умозрителност, действително са много подходяща утеха за един възрастен мъж, прекратил своята военна и политическа дейност. Но да приключиш живота си, отдаден на разкош и забавления, да съсипеш добрите си дела, превръщайки удоволствието в цел, да оглавиш Афродитината свита, след като си оглавявал битки и походи – това не е достойно за прекрасната Академия и не подхожда на един последовател на Ксенократ, а по-скоро на някого, който клони към Епикур[13]. Най-удивителното в случая е това, че младостта на Кимон, изглежда, е била укорима и разюздана, а на Лукул, напротив – култивирана и разумна. Разбира се, по-добър е този, който се променя към по-добро, защото по-благородна е онази природа, в която лошото повяхва с времето, а доброто стига до цъфтеж.
Макар и еднакво богати, двамата използвали богатството си по различен начин. Няма как да сравняваме южната стена на Акропола, която била завършена с доставените от Кимон пари, с неаполските палати и окъпаните от морето вили, които били построени с варварската плячка на Лукул. Угощенията на Кимон, демократични и благотворителни, също не могат да бъдат сравнявани с пищните сатрапски гуляи на Лукул. Първите ежедневно изхранвали голям брой хора със скромни разходи, вторите се приготвяли за малцина изнежени гуляйджии с големи разхищения. Разбира се, тези разлики може да се дължат и на времето. Не се знае дали, ако след деятелния си военен живот беше доживял до старост без войни и политика, Кимон не би живял още по-надменно и разгулно – все пак той е бил любител на виното и веселието, а според мълвата – и на жените, както вече казахме. И все пак постиженията, които са плод на борбена деятелност, доставят друг вид удоволствие на хората с честолюбив и държавнически дух, не им оставят време за по-нисши желания и ги карат да забравят за тях. Смятам, че ако Лукул беше загинал като пълководец и на бойното поле, дори и най-големият хулител и злословец не би намерил за какво да го обвинява. Но толкова за начина им на живот.
2. Що се отнася до военните им дела, ясно е, че и двамата са били отлични бойци и по суша, и по море. Подобно на атлетите, които сме свикнали да наричаме „победители извън очакванията”, понеже в един и същи ден се увенчават с победа и в борбата, и в панкратиона[14], Кимон в един и същи ден увенчал Гърция с трофеи от сухоземна и морска битка, така че с право би трябвало да държи един вид първенство сред другите военачалници. Ако Лукул получил ролята на хегемон от родината си, то Кимон дарил родината си с ролята на хегемон. Първият завоювал вражески владения, когато родината му била водеща сред съюзниците, а вторият заварил родината си подчинена, но я направил водеща сред съюзниците и властваща над враговете, като принудил победените перси да се оттеглят от морето и убедил спартанците сами да се откажат от командването. А ако е вярно, че най-важното задължение на един водач е да застави подчинените си да го слушат доброволно, то трябва да кажем, че Лукул заслужил презрението на своите войници, а Кимон – възхищението на съюзниците, следователно от първия са си отивали, а при втория са идвали. Първият се прибрал в родината, изоставен от тези, които предвождал, когато тръгвал, а вторият се върнал от плаване, заповядващ на тези, заедно с които бил изпратен да изпълнява чужди заповеди, и постигнал едновременно трите най-трудни блага за града си: мир с враговете, господство над съюзниците и съгласие със спартанците.
И двамата се заели с великото начинание да разгромят могъщи владетели и да подчинят цяла Азия, но не постигнали целта си докрай. При Кимон това се дължало изцяло на съдбата, тъй като загинал на бойното поле във време, когато делата му били успешни. Лукул обаче не може да бъде освободен от личната си вина, независимо дали е бил в неведение, или е пренебрегнал несъгласията и упреците на войнишкото съсловие, вследствие на което си навлякъл огромна ненавист. А може би и по това си приличат с Кимон – нали и него собствените му съграждани призовали в съда и накрая даже го остракизирали, за да не чуват гласа му цели десет години, по израза на Платон[15]. И наистина, аристократично настроените духове трудно постигат съзвучие с мнозинството, рядко му се харесват и го угнетяват с прекомерния натиск да изправят кривиците му, досущ като превръзките на лекарите, които връщат изкълчените стави в естественото им положение. Така че точно от тази вина може би и двамата трябва да бъдат освободени.
3. Лукул обаче стигнал много по-далече с военните си походи. Пръв от римляните той преминал отвъд Тавър с войска, прекосил река Тигър, превзел и изгорил царските градове на Азия – Тигранакерт, Кабира, Синопа и Низибида – пред погледа на царете им. Покорил земите до Фазис на север, до Мидия на изток и с помощта на арабските царе – до Червено море на юг. Разгромил войските на царете и не му се удало единствено да плени телата им, тъй като избягали като диви зверове в непроходими и неизбродни гори и пустини. Доводът за превъзходството на Лукул е красноречив: персите не пострадали кой знае колко от Кимон и веднага оказали отпор на гърците, надвивайки и унищожавайки голямата им войска в Египет[16], докато Тигран и Митридат не постигнали нищо забележително след сблъсъка си с Лукул. Изтощен и съкрушен от предишните битки, Митридат нито веднъж не посмял да покаже на Помпей войската си вън от лагера, накрая избягал в Боспорското царство и сложил там край на живота си. На свой ред Тигран сам се предал на Помпей без оръжие и без царски одеяния, свалил диадемата от главата си и я положил в нозете му, което всъщност било ласкателно не за делата на Помпей, а за триумфалните победи на Лукул. Радостта, с която Тигран получил обратно символите на царската власт, доказвала, че преди това е бил лишен от тях. Следователно по-добрият пълководец е този, който, подобно на по-добрия атлет, изтощава противника и го предава по-слаб на своя наследник.
Освен това Кимон се появил във време, когато царската мощ била съкрушена, а персийският дух – смазан от големите поражения и нескончаемите бягства под натиска на Темистокъл, Павзаний и Леотихид.[17] За него било лесно да победи телата на тези, чиито души вече били сломени и сразени. А пък Лукул се сблъскал с Тигран, който излизал от многобройни битки без загуба и с високо самочувствие. Не си струва дори да сравняваме числеността на войските, които се обединили против Лукул, с тази на победените от Кимон.
И така, ако се вземат предвид всички обстоятелства, съдийството се оказва трудно. Както изглежда, дори божествените сили са били благоразположени към всеки от двамата, като са предвещавали на единия какво е нужно да направи, а на другия – от какво да се пази. Следователно божественият вот също свидетелства, че и двамата са били достойни мъже и богоравни по природа.
Превод от старогръцки Драгомира Вълчева
[1] Перикъл (495–429) и Аристид (530–468) – атински политици, известни със своята честност.
[2] Атински политик и оратор (396–323).
[3] Македонският цар Пердика ІІ, срещу когото Никий воювал на Халкидическия полуостров през 423/422 г. пр. Хр.
[4] Плутарх има предвид епикурейските философи и ключовото понятие „безметежност“ в тяхната философия (ἀταραξία).
[5] През 146 г. пр. Хр. консулът Луций Мумий идва на помощ на провинциалния управител на Македония Квинт Цецилий Метел в момент, когато последният вече се е справил със съпротивата на Ахейския койнон, и разрушава Коринт.
[6] Както Темистокъл купува с пари отказа на Епикид да стане стратег в предстоящия военен сблъсък с персите, така и Катон през 63 г. пр. Хр., годината на Цицероновия консулат и заговора на Катилина, се съгласява да се кандидатира за трибун, за да се противопостави на Квинт Цецилий Метел Непот, когото смята за неспособен да се справи с проблемите в Рим.
[7] През въпросната 72 г. пр. Хр. Помпей и Квинт Цецилий Метел Пий са в Испания, Луций Лукул – на Изток, а брат му, Марк Лукул – в Македония.
[8] През 66 г. пр. Хр. Помпей се отправил срещу Митридат VІ Евпатор като главнокомандващ на римската армия въпреки противопоставянето на Сената.
[9] През 55 г. пр. Хр. Цезар победил племената на узипетите и тенктерите, но си навлякъл гнева на Катон, който го обвинява, че е нарушил постигнатото с тях споразумение за отлагане на военните действия.
[10] Думи на Етеокъл от трагедията „Финикийки“ на Еврипид (ст. 524).
[11] Плутарх намеква за военните експедиции на Никий преди Сицилийската, които макар и победни, са маловажни: битката на Халкидическия полуостров при Менде, на о. Китера с главен пристанищен град Скандия и срещу Тирея в Лакония, където спартанците настанили егинците, изгонени от острова им от атиняните. Срв. бел. 33.
[12] Платон, „Държавата“, II, 363 d.
[13] Ксенократ от Калхедон (396–314) – философ, оглавявал Платоновата академия (339–314), образец за неподкупна добродетел. Епикур от Самос (341–270) – философ материалист, основал Епикурейската школа през 306 г. пр. Хр. в Атина. Целта на проповядваната от него етика била постигане на безметежност
[14] Панкратион – спортна дисциплина, смесица от борба и бокс.
[15] Платон, „Горгий“, 516 d.
[16] През 454 г. пр. Хр.
[17] Леотихид – спартански цар, победител на персите при нос Микале (479 г. пр.Хр). За Темистокъл и Павзаний вж. бел. 21 и 27.
Няма коментари:
Публикуване на коментар