ПЛУТАРХ - БИОГРАФ И МОРАЛИСТ

ПЛУТАРХ - БИОГРАФ И МОРАЛИСТ

∗ 

Богдан Богданов 

Малко са тия антични автори като Плутарх, чиито произведения са оцелели в такъв обем за новото време. Ние притежаваме една трета от известното на античността творчество на Плутарх. То обхваща 87 книги или изразено в данните на съвременно издание, разполага се на 4355 страници. Разбира се, значението на Плутарх не може да се измери с количеството запазени страници. И от оратора Либаний, живял два века и половина след него, притежаваме не по- малко. Но Плутарх днес дори в цялост е интересен за широк кръг читатели, Либаний остава в библиотеката на специалиста. Той писал за нуждите на своите близки и приятели. И не предполагал, че вън от античността ще придобие толкова слава. Ние не знаем каква полза имали приближените му от неговите диалози, трактати, от „Животописите”. Но очевидно в ново време влиянието му надхвърля личната полза дотам, че той става за векове константа в представите на Западния свят. Повече и по-добре от Вергилий и от Еврипид Плутарх помага на ренесанса, класицизма и просвещението с формите на античната култура. Многовековното уважение към Плутарх формално се обяснява с редуването на интереса към две страни в неговото творчество. Веднъж той е велик със своите популярно-философски творби, друг път с „Животописите”. Рядко едно и също време разбира и двете. Различен, защото ги създал не само в два различни периода на своя живот, но и в две епохи на онзи свят, Плутарх е не само зрял в „Животописите ”, той е нов и друг. Затова в него различаваме двама автори — един животописец и един моралист. Моралистът предхожда, подготвя животописеца, живее в него, но също му пречи и създава онова напрежение в писателя, което го прави непоследователен и неспособен за художествена цялост. Живота на Плутарх познаваме по данните, които сам привежда. Той не се крие от читателя, но не споменава и често за себе, защото слушателите го познават. Родил се в малкия беотийски град Херонея между 45 и 50 г. на н. е. Голямата част от живота си прекарал там. Живял с удоволствие в родния град, „за да не стане още по-малък” — тъй казва сам в началните глави на Демостеновата биография. И наистина Херонея, известна с победата на Филип II Македонски срещу гърците в 338 г. пр. н. е. и с още една победа на Сула по- късно, преди всичко е градът на Плутарх. Почетен гражданин на Атина, дарен и с римско гражданство, Плутарх живял и служил на Херонея. Той е рядък пример на полисен патриот в ония години на космополитизъм. Плутарх се родил в богато и знатно семейство, с което го свързвали силни и трайни връзки на уважение и добродетелна вярност. Обичта към родния град и към семейството взаимно се подхранвали. В диалозите си той непрестанно представя свои роднини. Неговият дяд Ламприй е учен и общителен човек. Баща му Аристобул, настроен по-практически се грижи за образованието на синовете си. В братята си Плутарх вижда най-близки другари и приятели. Роднинската връзка е основният ∗ Плутарх. Избрани животописи. НК, С. 1969, с. 309-323 // Плутарх. Успоредни животописи. НК, С. 1981, с.5-17. 2 извор на човечност, онази морална категория, която постоянно го тревожи и води в „Животописите”. Учи се в Атина. Освен в риториката посветен бил естествено и във философията. Въвел го в Академията тогавашният схоларх на Платоновата школа Амоний. За цял живот Платон остава философски образец за Плутарх. Амоний го занимавал с математика, запознал го с религиозния култ на делфийския оракул и създал у него траен интерес към отвъдното в духа на платонизма. Разбира се, не би успял, ако и времето не му помагало. Плутарх станал свидетел на последното културно издигане на Атина. Запален за знание, той обиколил гръцкия свят, стигнал през културните градове на Мала Азия до Александрия. Напълно съвременен — това може да се каже за всяко негово житейско дело. В едно време на уважение към ценностите на миналото и той търсел неговите следи. В едно време на антикварен, а не на естетически интерес към миналото и Плутарх е един вид литературен антикварист. Пресилено би било да твърдим, че получил безразборно образование, но разностранните знания и духа на Академията и Лицея носят чертите на безвременната антикварна ученост на тогавашния свят. За пръв път посетил Рим в последните години на Веспасиановото управление. По-късно втори път при Домициан. Библиотеките на императорския Рим, публичните четения, обществения живот, гъмжилото на големия град Плутарх признава необходими за автора на голямо историческо съчинение. Но за добродетелта, най-голямото човешко изкуство, големия град той смята толкова полезен, колкото и най-малкото градче. В Рим Плутарх уредил вероятно някакви дела на своя град. Там и по други места на Италия говорил пред публика и в по- тесни кръгове на философски теми. Суетно време на привидно спокойствие, когато заниманието с философия замества политическото битие на гражданина. Плутарх и по природа, и по възпитание бил общителен и останал общителен. Той търсел срещите и приятелствата с големите на деня и играел сериозно и добросъвестно ролята на философ-съветник и душевен лечител, още повече, че по онова време Рим се изпълнил с гърци възпитатели и секретари, които безпрепятствено действали за взаимното проникване на гръцката и римска култура. Плутарх е активен деятел на това проникване. Зает в политически дела и философски разговори, той не научил тогава латински език, но схванал събитията и делата. Когато се върнал в Херонея, за да се посвети на своя град и на семейството си, не скъсал връзките с големия свят и продължил в провинцията тази дейност на свързване, помирение и изравняване, макар в по- малък мащаб, макар в областта на духа и с литература, като вършел същото, което опитвали да сторят с политически средства императорите на втори век Траян и Адриан. Затова в Средновековието го представяли техен близък и възпитател. Далеч от идеалите на модерния стоицизъм, Плутарх активно участвал в живота на Херонея. Архонт, председател на строителна комисия, той следва обществените наклонности на Аристотеловата школа. Жрец е на Аполон в Делфи, урежда питийските игри, спомага за новия възход на оракула. Като млад видял с очите си ограбването на светилището. Като възрастен помага на Траян и Адриан за новото му процъфтяване. Разбира се, то не играе старата политическа роля, но за късо време се възражда като религиозен център и става инструмент за временно удържане на античното съзнание в традиционните форми на езическия 3 култ. И в това житейско дело Плутарх е позитивен, традиционен и примирителен. Най-после неговият дом служел за пример на висока нравственост и сговор. От своята съпруга Тимоксена имал четири деца — една дъщеря и трима сина. Единият от тях, Ламприй, съставил вероятно каталога на съчиненията на баща си, достигнал до нас с неговото име. Тоя дом приличал на школа. Но Плутарх не се заобикалял с ученици като своя съвременник Епиктет, при него идват приятели, съграждани и гости от други градове. В практическото общение, в разговора и беседата, в ценността на общението и човешката привързаност там се култивира Плутарховата човечност и доброта, топлата алтруистична атмосфера на „Животописите”. Разбира се, домът- общество на Плутарх е дело не на случай, на беотийска нравственост или на едно човешко сърце. Той е в крайна сметка рожба на онова време, което, лишено от обществена активност, търси спасение и опора в малката социална група, в приятелския кръг, школата или рода. В подобни кръгове и по същото време се оформя и християнството. И понеже подобните обстоятелства се обличат в подобни идеи, Плутарховата етична мисъл прилича на християнската. Затова християнската история ще внуши, че Сенека и Плутарх познавали евангелията. Плутарх не можел да ги познава, а и разликите са огромни. В своя кръг той бил не учител, не аскетичен демагог, а съветник, конкретен деятелен човек, перипатетик, който не забравя че животът на тялото е също тъй важен, както животът на душата, изпълнен с уважение към миналото и с вяра в настоящата мощ на римската власт и мисията на Рим, най-после винаги свързващ и успокояващ. Всичко това отдалечава неговата „академия” от раннохристиянските кръгове. Той починал в Херонея след 120 г. Това е последната година, за която има свидетелство, че бил жив. За философа Плутарх знаем малко, тъй като теоретичните трудове са загубени. Поколенията се интересували предимно от практичнофилософските творби и от „Животописите”, затова се грижили за тяхното запазване и предаване. Във философията Плутарх е еклектичен, платоник и перипатетик със скептическа окраска като своя учител Амоний. Ако прибавим религиозната догматика на делфийския оракул, ще се получи онази философска смесица, от която се оформя неоплатонизмът. Плутарх подготвил вероятно с някои черти на своята натура, склонна към еклектика, бъдещето на тази последна философска школа в античността. Но неговите способности са в практическата етика. И не случайно тенденцията животът да прилича на творчеството, идеите да се обличат в дела издига авторитета и на Плутарховия живот за поколенията. Тази тенденция дала практическите наклонности на мислителя Плутарх. Неговите малки творби нарекли “Moralia”, макар не всички да попадат с право под това название. Повечето от тях Плутарх създал в първата половина на живота си, до към края на първи век, за нуждите на своя кръг. Те са богати на теми и показват еволюция от външно риторичната форма към зрелия стил но “Животописите”. Трактати, слова и диалози, те продължават старите форми на платоническата школа. В диалога Плутарх възражда стария гръцки агонален характер, роден от духа на общението. Състезанието, страстта за сравнение, активността на противопоставянето Плутарх упражнява най-напред в своите малки творби, за да изведе по-късно в оригинален вид в „Животописите”. Освен популярните философско-етиески трактати и диалози сборникът “Moralia” съдържа педагогически, научнофилософски и типично антикварни творби. Ето някои заглавия: „Как младежът трябва да слуша поезия”, „Как да различаваме 4 ласкателя от приятеля”, „За въздържането от гняв”, „За бъбривостта”, „За суеверието”, „За Изида и Озирис ”, „Кои животни са по-умни — морските или земните ”, „Дали водата е по-полезна или огънят”, „Спартански анекдоти”, „Пир на седемте мъдреци”, „За музиката”. Това е само незначителна част от запазеното и още по-незначителна от действително създаденото. Някои заглавия звучат наивно, но внимателното вчитане показва още тук дара на Плутарх да изразява сериозни и трудни неща в конкретна форма. Тази му способност да третира практически и да преработва метафизичните и спекулативни теми на Академията за целите на живота го отдалечава от Платон и го сродява със стоицизма, към който той бил настроен иначе враждебно. За Плутарх философията е изкуство на живота, чрез нея човек се възпитава на добродетел и се учи ла владее страстите с немощта на разума, за да достигне щастие. Плутарх е за едно средно положение на мярка, пълнота и равновесие. Всичко това подготвя своеобразната художествена атмосфера на „Животописите ”. Неговата морална философия се простира извън разсъждението и основното правило. Той изгражда цяла йерархия от мнения по всички житейски въпроси. Защитник на съпружеската любов, на семейството и на брака, Плутарх смята и жената способна за велики дела, ако получи възпитание като мъжа. Диапазонът е огромен - от съветите за къщната работа до религиозния трактат „За Изида и Озирис ”, където го занимава доброто и лошо божествено начало, постигането на висшия интелигибилен принцип като крайна цел на познанието, а другаде — една демонология, подобна на християнската. Оригинален, неоригинален, практичен или теоретичен, наивен или вглъбен, Плутарх е преди всичко всеобхватен, един космос от ерудиция, създаден не от снобизъм, а за целите на живота. Макар прекалената практическа насоченост, скептицизмът и непоследователността да не скриват чертите на упадъка на античната цивилизация, все пак това е едно затишие в упадъка, то се доказва от сериозния тон на моралиста. Най-трудното в оценката на неговото дело е да се различи точно личният принос в атмосферата на времето. Ако семейната полисна привързаност на Плутарх счетем за черта оригинална, стояща вън от онова време, веднага идва на ум почти полисната организация на ранното християнство. Но ако детайлите остават непостижими, безспорно е, че Плутарх е във времето си, но и го създава. Епохата, когато пише „Животописите “— епохата на императорите филелини Траян и Адриан — е спокойна и външно съзидателна. Траян разширява базата на римската власт върху провинциалната аристокрация и с някои мерки за поощряване на средното земеделие, както и с ограничаването на своеволията на римските наместници в провинциите, създава атмосфера на мир и сигурност. Разбира се, тия мерки не спират процеса на поляризация на богатството, на струпването му в малко ръце. Освен това Траян сторил всичко, за да примири естествената вражда между римляни и гьрци, а при Адриан процесът на дифузия на двете култури приел формите на едно истинско възраждане на гръцката литература, която миналия век упаднала. Да се свързва и примирява, да се уважава противоположното, да се възприема чуждото, да се почита миналото — това са повелите на времето. От успокоението и скуката на съвременността значението на миналото неимоверно пораства. В своята политическа дейност Траян имал за образец Александър Македонски. Като него се стремял да съчетае в себе си твърдост и хуманност, като него искал да примири и съедини в една маса народите на империята и да разшири далече на изток своята власт. Късите писма на Трая до Плиний Млади, 5 прокуратор на Витания, в отговор на неговите запитвания са изцяло в тоя дух на съзнателен стремеж към мярка и примирение, към средно положение. И Плутарх е в тази атмосфера на средно положение. Той не е баснословно богат, но не и беден, неговото състояние е умерено и устойчиво. Той не е активен в големите политически дела като Дион Хризостом, но е далеч и от Епикуровото „живей скрито”, не е роб като Епиктет, но не и знатен като Херод Атик. Не е въодушевен от римската власт, може дори да се изкаже неласкаво за император Домициан, но усеща нейната сила и дълготрайност и поддържа инициативата за възраждане на културната слава на Гърция. И в това възраждане той също е умерен. Класицист и атицист по стил, Плутарх е против крайната стриктност и традиционност в езика, защото близостта с живота не позволява да бъде чисто книжен, да бъде един Тукидид или Демостен в своя век. Но чужд му е и афектираният модерен стил на новия азианизъм, на започващата втора софистика. И в единия, и в другия случай го тревожи прекалената грижа за формата и немаренето на съдържанието. Затова в името на съдържателността той често е немарлив към стила. За нас Плутарх е преди всичко авторът на „Животописите”. И ние като много други епохи предпочитаме тях вероятно защото смятаме животописеца за истинския Плутарх. И „Животописите” той започнал да пише за целите на практическата философия, да служат за пример на синовете на негов приятел. Скоро обаче усетил, че и той сам има полза, защото ги запазва в паметта си и наподобява по техен образец своя собствен живот. Тъй историята на Гърция и Рим става нравственост, придобила значение чрез миналото и закрепена в него. Освен 23 двойки животописи, известни с името „Успоредни животописи”, Плутарх писал и единични. От тях са запазени биографиите на Арат, Артаксеркс, Галба и Отон. Знаем, че съществували биографии на императорите от Август до Вителий, на Леонид, на беотийците Хезиод и Пиндар, на циническя флософ Кратес. Между загубените е вероятно една от най-добрите успоредни биографии — на Епаминонд и Сципион Африкански. С нея, предполагат, започвала поредицата. Плутарх не случайно посветил „Успопедните животописи” на своя римски приятел Созий Сенепион, политически и военен деятел, приближен на Траян, който вероятно представил Плутарх на императора. Голямата цел на животописите съвпада с интимната цел на Траян. Съчинението трябвало да внуши, че римляните и гърците имат еднакъв принос за силата на империята, че гърците не са презрени дребни люде и че римляните не са варвари, че и двата народа поне в миналото могат да дадат еднакви примери за добродетелност и храброст. Плутарх успоредно със събитията доказал с перо това, което и ставало — изравняването и разширяването на базата на римската власт и превръщането на Рим в световна империя. И тъй погледът към миналото имал освен морална и идеологическа цел. Това обръщане по функция прилича на целите на Вергилиевата „Ененда”. Понеже историята била описателна тогава или поне лишена от обща концепция, литературата можела по-добре да изпълни идеологическите функции на историята. Но Плутарх е случаен идеолог, затова той не спазва идеологическата гледна точка, която е само повод, рамка и външна форма на „Животописите”. Той изправя един срещу друг великите дейци на римския и гръцкия свят, но не довежда докрай плана си, защото е неспособен за общ поглед, защото потъва в детайли и подробности, като смазват историята, но от тях се ражда литературата. 6 По много причини Плутарх не може да бъде историк дори па равнището на съвременната му история. Неговата трета, най-съзнателна цел в „Животописите” е да опише характери и индивиди и чрез тях да даде примери за добродетелност и порочност. Воден от практическата философия, в историята той се интересува не от маси хора и велики събития, а от конкретния човек. Неговата несъзнателна амбиция е да представи човека в житейска пълнота, от малката случка де великото събитие, да свърже великото и дребното или по думите на Русо „той притежава тоя неподражаем дар да рисува великите люде в дребните дела”. Прекалено практически нравствен в изходния си пункт, историкът свършва с литература. Но неговите недостатъци на историк се възвисяват в качествата на прозаика. Затова „Успоредните животописи” са по-скоро галерия от образи и успоредността се е удала на Плутарх в няколко редки случая — Тезей и Ромул, Ликург и Нума, Демостен и Цицерон, Агид и Клеомен и Гракхите. На едно място той опитва да улови в теоретичен план съвпаденията в историята, но не успява. В това би бил изходният пункт на една истинска наука, която наистина започва със сравнението. Повечето успоредни животописи завършват със съпоставка. Плутарх педантично изброява подобното и различното, подобното е странна и щастлива случайност, различното естествената разлика на индивидите, която Плутарх мъдро съзерцава. Монтен високо ценял тия съпоставки. Но те са скучни за съвременния читател и по думите на един Плутархов познавач повтарят това, което е казано по-добре в животописите. Разбира се, тяхното значение не трябва да се мери с удоволствието, което доставят. Риторични и приповдигнати или смешно педантични, те приличат на уводната дефиниция на Теофрастовите „Характери” и отвеждат право към извора на Плутарховата писателска практика — Аристотеловата етика. Агоналният характер на античния човек се опитва да стане наука и сравнителен метод. Сравнението е най научният от всички способи на изследване. Дали то ще е спор на Правата и Кривата дума в Аристофановите “Облаци” или спорещите Сократ и Протагор в „Протагор” на Платон, или сравнителната характеристика в Аристотеловата етика, или сравнителната филология на александрийските учени, изправители на текста на Омир — това са все модификации на този състезателен тип изказване. Затова съпоставките на Плутарх имат важно значение в общата атмосфера на „Животописите ”. И биографията като форма също отвежда към практиката на перипатетическата школа, която Плутарх следва заедно с Академията. Преди него в античната литература има само едни биографии — тези на Корнелий Непот. Но те са неравностоен предходник. Установени са две форми на биография до Плутарх — една в традицията на перипатетическата школа, предназначена за широка публика, в която се възхваляват делата на прославени политически и военни мъже (тая форма е непосредствено свързана с похвалната реч); и втора — в традицията на александрийската филология, предназначена за специалисти, в която се излагат сумативно делата и животът на поети и писатели (с тази форма са свързани биографиите на Плутарховия съвременник Светоний). Плутарх познавал и двете форми и ги използувал. Той преодолява похвалността на първата с помощта на обективното историческо изложение, на което се учил от Тукидид и елинистическите историографи, и постигнал една гъвкава форма, свободна от схематичност и канон. Тази форма е вторият извор на художественост за „Животописите”. Случаят и човекът определят формата. За едного Плутарх разказва повече анекдоти, другаде срещаме предимно чудни 7 събития и знамения, в трета биография не остава време за дребни дела от битки и политически събития. Все пак общо животописите са изградени от два основни елемента — дела и характер. Характерът и свързаните с него моралистични разсъждения предхождат делата и в делата ритмично са проследени детството, възпитанието, зрялата възраст и смъртта на човека. Понякога има нещо и след смъртта, като гения на Цезар в неговата биография, който отмъщава за него. Често животът на Плутарховите герои е въздигане и падане, историята на една мощ, която завършва с телесна слабост. Перикъл се разболява, Лукул полудява, Сула се разкапва. Плутарх внушава като че ли „суета на суетите”. Тези две страни, характерът и делата, често са неразличимо вплетени и взаимосвързани. В това вплитане Плутарх неусетно става пълноценен художник и в името на художествената реалност нарушава дори изходните си пунктове. Характерът е като че ли нещо независимо от събитията, понякога той се обяснява с телесните качества на човека. Но често обстоятелствата променят човека. Негодният изведнъж може да стане добър, а когато масата увлече човека, той може да се измами и да извърши недостойно дело. Голямата вътрешна тема на „Животописите” е борбата на човешката добродетел с обстоятелствата. В морален план Плутарх открива пружината на социалното движение — противоречието на индивид и група. Но групата се явява в митична форма — тя е съдба, случайност или онова винаги намесващо се божество, което не оставя историята на самите индивиди. Плутарховите животописи са постоянно повтарящата се история на борещия се, действащ и неуспяващ човек. Това е скритата, скептично тъжна мисъл на биографиите. Но има едно средство, с което човек постига временна устойчивост, преодолява своето егоистично несъвършенство — това е човечността, любимата на Плутарх филантропия. Добротата, човешката привързаност, способността за дълбоко и пълно общение — ето истинското противодействие на скепсиса. Затова „Животописите” са пълни с добри дела, с услуги, саможертви, патриотизъм, всички възможни форми на човешка свързаност. И ако има нещо открито отрицателно в иначе добрата човешка природа, това е склонността към затваряне и егоизъм. Миналото присъства в Плутарховите „Животописи” в особена превърната форма като идеал. То е силно променено, обвито в романтичен ореол, но в същото време е снижено. Стремежът великият човек да се разглежда в дребното и обикновеното е и неспособността на Плутарховото време да цени пряко значителното. По този начин героите на Плутарх стават съизмерими със своите читатели. Величието на историческото лице се превежда на езика на съвременните морални представи. С тази достъпност то се запазва и за паметта, с помощта на литературата миналото продължава да живее в съзнанието на човека. Историята също се спасява, като се разпада на случки и се укрива в характера на човека. Благодарение на нея характерът става подвижен и разностранен. Тъй историята на Плутарх от процес става всеобхватна човешка природа. Краят на много събития е мелодраматичен и чрез сълзите, които предизвиква романистът Плутарх, познанието за миналото продължава в съчувствието. Добър писател и лош историк, той създава неусетно един многостранен гръко-римски универсум. Това напомня Омир. Стремежът към пълнота и всеобхватност прониква и в стила му. Плутарховата фраза е дълга, на места трудна, тя обхваща много отношения, които иска да подреди във вътрешната подчиненост на изречението. Понякога от тежестта синтаксисът се нарушава, речта става неправилна и близка до 8 разговорния маниер. Плутарх обича антитезата. Но антитетичните изкази у него отговарят и на общата структура на „Животописите”. Прозаик по дух, каквато е и епохата му, той е много по-образен от нормалното. Особено често употребява сравнението, поетичния троп, който като антитезата в елементарен езиков вид внушава идеята на „Животописите”. И в това отношение прилича на Омир. Но понякога, освободен от сложната фраза, той става стегнат и лаконичен. Да се следи стиловата подвижност на Плутарховата реч, е тежко дело и още по-тежко става то в превод. Тогава се налага да се разкъса дългата фраза и да се изоставят някои любими негови фигури. Плутарховата проза е труднопреводима като поезия. Историята на Плутарх след Плутарх е повече история на човешката култура, отколкото негова. Защото в предаването, адмирирането и подражаването на античните текстове новото време открива по-скоро себе си. Възхищението от Плутарх, както и забравянето му в някои епохи, не отговаря на реалната стойност, която има. Затова историята на Плутарх след Плутарх е донякъде разказ за парадоксалното несъответствие на реалната стойност на една творба и способността на човека да постига винаги еднакво тази стойност. Още в античността той влияел върху Апулей, Павзаний, Марк Аврелий. Апиан, който наподобява неговия разказен стил, прави като него и сравнения. В четвърти век го ценят Юлиан, Либаний, а Атеней и Макробий по-късно са явно повлияни от анекдотичния стил на неговите диалози. Християнските автори се отнасят към него както Платон към Омир. Не приемат теологията му, но заемат идеи и образи. Много речи на Василий отговарят дори по заглавие на Плутархови трактати. У всички гръцки християнски писатели личи амбицията да се пречисти и присъедини Плутарх. Климент Александрийски заема заглавие от едно псевдоплутархово съчинение, а християнската история на Евсебий — история на мъченици, напомня историята на Плутарх, която е история на велики личности. Западноевропейското средновековие не го познава. Биографът на Карл Велики Павел Дякон имал образец Светоний за своите биографии. Плутарх не фигурира в Чосеровия „Дом на Славата”. На Дайте той е неизвестен. На изток във Византия, без да престава, интересът към Плутарх става огромен след девети век. Благодарение на този интерес се запазва и това, което притежаваме днес. Фотий го чете и конспектира, Йоан Цец сравнява своя живот с Катоповия. Той е идеал за Теодор Метохит. А митрополит Йоан Мавроп в единадесети век казва в стихотворна форма: „Ако искаш да спасиш от наказание някого от езичниците, Христе, спаси Платон и Плутарх. Те стоят най-близо до твоите заповеди.” Но най-много сторил за запазването му Максим Плануд, който искал ла препише целия запазен Плутарх и да приготви ново издание, затова се обърнал с писмо към един византийски генерал да му събере за тая цел кожи от животни и варвари. “Аз толкова много обичам този мъж” - казва Максим Плануд. На запад го пренесли заедно с другите гръцки ръкописи през 14 и 15 век. В Италианския ренесанс той е известен преди всичко като автор на “Moralia”. Последвали безбройни преводи на латински, а по-късно на италиански език. Гуарино превежда на латински в 1410 г. „За възпитанието на децата” и Плутарх става фактор в ренесансовата педагогическа революция. Но и „Животописите” с техния култ към силната личност излезли на преден план, за да подхранят вкусовете на Ренесанса. Секретарят на Висконти Дечембрино написал в стила на Плутарх биография на херцога, която е важен извор за идейния свят на 9 Италианското възраждане. И Макиавели подражава Плутарх по-късно дори в съпоставките. Книгопечатането дава в първите си плодове текста на Плутарх. В 1471 г. - на латински, а в началото на 16 век и оригиналните текстове на “Moralia” и „Животописите”. Плутарх е фактор и в Немската реформация. Той лесно може да бъде открит в „Писма на тъмните люде”. След Лутеровия превод на Новия завет на немски следва и Плутарх, което доказва значението му. В увода към превода на „За възпитанието на децата” Меланхтон говори с езика на Реформацията. А в Нюренберг Ханс Сакс го използува за своите поетични швенки. Но най-големи заслуги за традицията на Плутарх има Еразъм. Той участва в редактирането на първите италиански издания, преработва неговите „Анекдоти”, твърди, че след библията не е чел нищо по-свето, нарича го „най-учен” и подарява на английския крал Хенрих VIII латинския превод на трактата „За ласкателя и приятеля”. Тъй Плутарх продължава своята дейност на възпитател. Но никъде не бил тъй тачен, както във Франция. Там в 1572 г. излязло второто важно издание, основа за всички по-късни издания на Плутарх. Рабле го чете на гръцки и слага в ръцете на Гаргантюа „Moralia”. Ронсар го обича, Монтен обожава неговото скептично спокойствие, тази способност кротко да се отклонява встрани. А френският превод на Амио става класически паметник на френски език. Плутарх е житейски образец на Хенрих IV, класически автор за Брантом. Няма библиотека в 17 век, в която да липсва. За Корней и Расин той е източник на сюжети. Брюнетиер твърди, че изиграл същата роля за френската трагедия, каквато изиграл Омир за гръцката. Английският превод на Норт в 1579 г. служи за източник на Шекспир. От Плутарх са взети Кориолан, Юлий Цезар, Антоний и Клеопатра, Тимон Атински. От Плутарх ренесансова Англия взела форми за култа към силната личност и се учила дори на романтичен ужас. Достатъчно е да сравним прочутата сцена с духа, който се явява на Ърут в края на биографията па Цезар, и духовете, които безпокоят спящия Ричард. Плутарх влиял на Бейкън, по-късно на Драйден, който написал трагедия „Клеомен - спартански герой ” по времето на пълния английски превод с известния увод от него. В 18 век Плутарх е моралист и филантроп. За Песталоци той отново е педагог. За Русо една от малкото книги, които би чел постоянно. Монтескьо го цитира още на първите страници на „Духът на законите”. Френската революция се възхищава от Брут и Тимолеонт. Но той е любимо четиво и на Наполеон. Гьоте не може да се откъсне от един превод на “Moralia”, Шилер го използува за исторически източник и оформя чрез него своя Поза. Бетовен го чете постоянно. Нещо повече, до началото на 19 век той е и научен образец за историята и литературната критика. И макар с романтизма и началото на критическите методи в историята и литературата през 19 век интересът към Плутарх да спада, той намира адмиратор в лицето на такъв критичен ум като Флобер, а за известни влияния може да се говори дори у Хауптман. За нас той не е това, което е бил за Монтен и Русо. Но точно защото отговаря по-малко на съвременните вкусове и идеали, той става по-достъпен за реално възприемане. По-слабата връзка с Плутарх не заробва в определена гледка точка и не ни прави слепци за многообразието на неговия свят. Именно за 20 век той е вече реалният Плутарх. Без предразсъдъци и без прекален възторг ние го преценяваме вече не като историк, учен или мъдрец, а като художествен автор. В това е бъдещето на Плутарховите „Животописи”.